Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Лойя намираше особено очарование в пътешествията инкогнито. Не защото чак толкова й харесваше — кому биха били по душа мръсните вагони, тъпите и нагли случайни спътници, отсъствието на полагащото се уважение в очите? Не, удоволствието се криеше другаде — в осъзнаването, че всичко това е „наужким“, че не е завинаги. Легендите казват, че много си падал по подобни забавления един от човешките владетели на Изтока в Опакото — Харун Ал-Рашид. Той бродел без охрана от град на град в своето царство, облечен като обикновен поданик, и наблюдавал как живее народът. След това шокирал придворните с добрата си осведоменост относно обстановката в държавата. Е, накрая загубил интерес към такива разходки, след като прихванал в гетата някаква лоша болест… а може би след като го позаклали малко в някой тъмен сокак — относно причината за края на похожденията на ексцентричния владетел мненията се разминаваха в зависимост от чувството за хумор на разказвачите или от степента им на кръвожадност.

Ала Харун не е бил вълшебник, нали така? Доколкото Лойя, дори и в скромна рокличка, без грим и без накити, пак биеше на очи сред тълпата. Така както породисто кутре, откраднато от глупав селянин от кучкарника на сеньора, въпреки всичко се забелязва на фона на останалите помияри. Но освен алчни мъжки и завистливо-презрителни женски, Котката не улови никакви други по-особени погледи. Или съгледвачите я бяха изпуснали, или Хор все пак се беше смилил над шпионите си.

За шест медни гроша магьосницата купи от касата билет за общ вагон — със запазено място, но без право на спане. Влакът с надутото название „Гордостта на Олхида“ се влачеше бавно, спираше на всяка керемидка, но за четири часа все щеше да докрета до столицата на Водния орден. Поне така се надяваше Лойя.

Краката сами я насочиха към чакалнята за магове и тя се усети едва когато се сблъска с пазача-елф пред вратата. Първородният боклук опипа с прозрачен презрителен взор миловидната селянка и, може би заради стреснатото лице на жената, благоволи да измърмори:

— Не ти се полага. Там е за Котараците… върви си с добро, да не те… — и се озъби, доста успешно пародирайки знаменитата бойна гримаса на тотемния й клан. Покрай рамото на елфа Лойя видя, че за щастие залата е празна и нямаше кой да я разпознае.

— Ох… ох… — занарежда и захленчи тя, отстъпвайки като опарена.

Комай даже прекалено чевръсто заотстъпва… Момичетата от простолюдието винаги гледаха да се вредят сред любовниците на някой Котарак с наивната надеждата да го омаят завинаги. Ала стражникът не се оказа толкова проницателен, вероятно, защото човешките дела не го вълнуваха особено. Елфът само се ухили, доволен от себе си. А Лойя, проклинайки се за непредпазливото отпускане, граничещо с глупост, побърза да се шмугне в общата чакалня, където беше задушно, подът не беше мит от няколко дни, а пък и колко народ се беше насъбрало, олеле…

Тя с мъка си намери свободно място на пейките. Седна кротичко, като скромно прикри с длани голите си колене. Отстрани имаше вид на съвсем младичко девойче — седемнайсет, най-много деветнайсет години, и скоро мъжете наоколо взеха да се надуват като петли, а някои — направо като пуяци. Двама младежи, я чираци-техничари, я студенти, взеха неестествено гръмогласно и дълбокомислено да си приказват за парната магия на джуджетата, в смисъл, че тя е постижима за хората. Някакъв по-възрастен от момчетата райтер^[1], може би на служба при местния барон, а може би дори и в клановото опълчение, изпъчи оплескани с ордени гърди и взе да разсъблича Лойя с поглед. Той мъдро не заложи на красноречието и разчиташе на героичната си външност. Даже селяните наоколо, млад и стар, с дисаги и кошници, а някои и до дебели грозни съпруги — и те неволно заеха по-мъжествени стойки. Горкичките… Лойя, доволна от направеното впечатление, преметна крак въз крак, демонстрирайки безукорните си форми.

Ако тази „разходка“ беше обикновено приключение, лов на преживявания, възможно тя би проявила благоразположение към героичния наемник, без да обръща внимание на кривите му кавалеристки нозе… а защо не и да ощастливи студентите, и двамата накуп, понеже се съмняваше, че поединично ще й издържат на темперамента. Само че сега не й беше до палави забежки. Предстоеше й визита при Водните… при разярения, кипнал от желание за мъст Торн.

Мисълта за предводителя на Водния клан я смрази. Истина казва поговорката — любопитството ще я погуби. Ала какво да се прави — силата на Котките не е доблестта на мъжете и кокетството на жените от ордена. Силата на Котките е в събраната информация, в слуховете, в пуснати тънко лъжи и навреме изречени истини.

Отвън изсвири локомотивът на „Гордостта на Олхида“, влакът се приближаваше към перона. Лойя тръгна с тълпата, като скромно се притискаше към стената и старателно свеждаше очи към пода, с което сякаш казваше: ама не ме зяпайте така, аз съм срамежливо момиче, отивам при баба на гости, по-добре вземете да ухажвате някоя друга…

Райтерът все пак не възприе немите сигнали да се разкара и я последва. За беля и неговият билет се оказа за общ вагон, и когато Лойя си намери място между две дремещи над бохчите си сухи бабички, наемникът се настани точно насреща. Отново се наду, пак блесна с наградите си, звънна с медали. Лойя скришом ги разгледа. Така, за отбраната на Стополие… значи е воювал на страната на князете, чисто човешка, немагическа кампания… Медалът „Голяма Вода“ издаваше, че е бил и в редиците на клановите армии… А това пък какво е? Орден „Великомъченик Шмалко“ ли? Тази награда беше специално измислена за гарнизона на Тинестата крепост, в чест на титаничната им съпротивителна сила при отбрана. Само дето тази твърдина никога не е била атакувана, така че ясписовата значка всъщност беше обикновена дрънкулка, бележеща прослужените години. Злощастният патрон на ордена, каръкът Шмалко, е бил доброволец в корпуса „Прекрасен гръм“. Още при първата обсада на Стополие боецът се укрил в някаква древна гробница, изгубил се в карстовите пещери под нея и две години блуждаел из подземните лабиринти, като се хранел с прилепи и речна тиня. Ала когато могилата била взривена и победителите се заели да издирват партизани в пещерите, храбрият войник излязъл на бял свят. Като при това той не бил изгубил зачислената му алебарда, което предизвикало у пленилия го противник чувство за уважение.

Наемникът изтълкува по свой начин усмивката на Лойя и разцъфтя. Изглежда спадаше към онези, които смятаха, че ред медали върху униформата, сабя и чифт пистолети на пояса — и това е достатъчно, за да жънат победи на любовния фронт.

И когато след половин час Котката стана и тръгна към тоалетната, райтерът я последва. Всъщност, Лойя забеляза това чак в коридора. Е, не би могла да не обърне внимание на присъствието на войника — яката му ръка беше легнала на рамото й.

— Девойче — каза кавалеристът и се изкашля важно. — Аз съм обикновен момък и много не ме бива да приказвам…

Лойя го дари с презрителен поглед, но войникът вече беше се засилил и инерцията го тласкаше нататък:

— Та така, харесваш ми, харесах те веднага, очите ти запалиха душата ми…

С това той реши, че встъпителната фаза успешно е преминала. Прегърна Лойя и жадно се впи в устните й. Котката равнодушно изчака да му свърши въздуха и да се отстрани, след което запита:

— И какво по-нататък?

Наемникът възприе това като пълна капитулация. Без да сваля лапи от талията на покорената девойка, той се заозърта и промърмори:

— Ами, знаеш ли, в кенеф не е много романтично…

— Да? Нека проверим — подкани го Лойя.

Всеки, който я познаваше, при тези интонации в гласа й би предпочел да хукне, накъдето му видят очите, само да е по-далеч от нея. Само че райтерът не знаеше тези тънкости.

…Когато след около четирийсет минути войникът се завърна на мястото си (Лойя отскочи до тоалетната на съседния вагон), още беше мокър, но вече почти чист. А пък насиненото око и драскотините по бузата и шията бяха дреболия за такъв герой. Котката с любопитство го гледаше как се приближава в коридора между пейките.

Нима му е било малко?

Войникът се спря пред нея, едва-едва се усмихна и рече с къс поклон, притискайки длан към гърдите си:

— Моля да ме извините.

След това с достойнство се оттегли в другия край на вагона.

Магьосницата мислено му изръкопляска. Един истински мъж. Умее да губи и е готов да признае поражението си без злоба. Както и да засвидетелства уважение пред момичето, което се е оказало по-опитен боец от него. Юнак. Ех, ако го срещне още веднъж… сигурно ще го възнагради както заслужава, а не отново с главата в тоалетната чиния.

Бабичките до нея одобрително я гледаха. Лойя притвори очи, за да поразмисли над забавното произшествие. Случката подейства добре върху самочувствието й… макар че Торн не е от онези, които можеш да ступаш в тоалетната. И все пак сега се чувстваше по-самоуверена отпреди малко. Всеки мъж може да бъде покорен. Важното е да се спази балансът между силата и слабостта, натиска и покорството.

Остатъка от пътуването премина без приключения. Няколко пъти влакът спираше на малки гари, едни слизаха, други се качваха, по вагона притичваха допуснатите за няколко минути амбулантни търговци, които хвалеха своята сладка вода, снежни пирожки и орехови пръчици. А Котката мислеше и премисляше, мъчейки се да си представи всичките възможни реакции на Торн, да предвиди ситуацията, в която й предстоеше да се озове, за да избере печелившата линия на поведение. Даваше си сметка, че всички тези умозрителни сценарии ще се окажат ялови и безполезни. И все пак — една гимнастика на мозъка никога не е излишна.

И ето, в един момент във вагона стана доста по-шумно, пространството се изпълни с движение — пътниците стягаха багажа си. Влакът най-сетне се беше измъкнал от планинските долини и сега се движеше успоредно на морския бряг. През отворените прозорци нахлу солен вятър, замириса на йод. Лойя едва забележимо се намръщи. Отвори едното си око, наблюдавайки израстващите отпред постройки.

Древното Стополие беше красив град, издигнат край морето още преди пристигането на клановете. В чии ли ръце само не е бил, колко моряци е прехласнал с изобилието си от удобни заливчета, колко обикновени земеделци е подмамил с плодородните си почви, върху които неуморно и щедро зрееха лозя, колко князе и наместници беше изкушил с великолепните си изгледи и приказните си пейзажи!

Но през последните векове, след като Водните го бяха харесали за своя столица, градът беше станал недостъпен. Секнаха опитите към него да се промъкват бежанци, емигранти, нашественици и търсачи на приключения. Особено нашественици — другите кланове вече от столетия не се опитваха да го завладеят. Защото може би щяха да го превземат, но как после биха живяли в него… Само магията, изтеглила на повърхността пресни води за артезиански кладенци и обърнала теченията на реките, успя да превърне Стополие в същински райски кът.

И при все равнодушието на Котките към водата, Лойя затаи дъх от възхищение. Отдавна не беше идвала тук, отдавна… Тя се приведе напред, като престана да усеща коравата пейка под себе си и с ненаситен поглед се загледа през прозореца.

Тебеширени хълмове, върху изравнените им върхове — белоснежни дворци. Над фонтаните играеха дъги, сякаш целият град бе оплетен със синкава мрежа, по която трепкаха многоцветни слънчеви зайчета. Пътищата и улиците също бяха бели и спретнати… поне в Стополие беше лесно да се поддържа чистота — всяка нощ Водните предизвикваха кратък пречистващ порой, всичката кал и боклуци се стичаха по канализация в морето, а оттам послушните течения ги отнасяха далеч от брега.

Лойя потисна връхлетялата я неканената ревност. И без това Стополие беше чужд град на чужд клан, кристалната чистота на въздуха и шумът на шадраваните бързо биха й омръзнали. Пък и сега трябваше да мисли за друго — как да остане жива и как да свърши планираната работа.

Влакът засъска, изпускайки пара, и скоро замря срещу сградата на гарата, облицована с нежно-розов варовик, в който отчетливо се различаваха вкаменените черупки и раковини на изчезнали в прастари епохи същества. И тутакси от всичките вагони шурна пъстрата тълпа, чак чудно й стана колко народ е бил натъпкан в дъсчените кутии на колела. Стополие бе голям град. Само Водният и Земният кланове от всички стихийни позволяваха да се разрастват толкова обширни селища. Огънят и Въздухът или не желаеха подобни струпвания от хора, или самата природа на тяхната магия плашеше простолюдието, все пак земното и водното, колкото и убийствени и мощни сили да владеят, пак са далеч по-простички за възприемане от умовете на простосмъртните…

Лойя напусна вагона последна. Бабичките, с които делеше пейката, вече бяха изпъплили до сградата на гарата. Тръгна си и райтерът, като отнасяше позора си като рицарско знаме — все пак се озърна към нея, засука мустаци и и се усмихна възхитено.

Перонът се опразни. Само Котката още не можеше да се реши да се хвърли с главата напред в опасните води…

— Какво ще желае госпожата?

Лойя отпъди с нетърпелив жест носача — нима не вижда, че няма никакъв багаж — и тръгна към сградата. Тук също не липсваха прояви на господстващата в Стополие Сила. Водните бяха чародействали, без да пестят заклинания — фонтанът в центъра на залата се издигаше и падаше бавно, сякаш от него извираше гъст сироп. Подът представляваше прозрачно и застинало на повърхността си езеро, в което кръжаха осветени от цветни електрически прожектори нанизи от дребни и едри мехурчета. Не ставаше ясно обаче, дали отгоре има стъкло, или самата вода се държи като лъснат мраморен под…

И в тази чакалня Лойя привлече внимание, но не толкова отчетливо. Стополие все пак гъмжеше от знатни човешки родове, красиви момичета пристигаха от околностите буквално на вагони.

Лойя похапна в ресторанта на гарата, би било грях да не използва случая и да не опита даровете на щедрите морски дълбини, заради които някои хора нарочно пристигаха в града, единствено с цел да ги вкусят.

След това пое по улицата.

Животът тук кипеше. На колички и каручки към гарата се точеха търговски стоки — предимно същата знаменита деликатесна риба в най-различен вид: пушена, сушена или омагьосана така, че издържаше цяла седмица жива на сухо. Да, орденът на Водата имаше делова нагласа — хем насила вземаше, каквото му беше нужно, хем не изпускаше възможността да продава заклинанията си… Разхождаха се празнично облечени хора и елфи (макар че елфите тук бяха по-малко от другаде), навярно дошли отдалеч, от Сивите предели или Железните планини, за да прахосат в почивката на Топлия бряг и честно спестеното, и неправедно придобитото. Имаше доста момичета от бранша, които ревниво поглеждаха към Лойя — да не би да е конкурентка — както и просяци, които стърчаха с протегнати за подаяние ръце на кръстовищата. Но даже сиромасите тук не изглеждаха отблъскващо, а продажните жени, които обикновено вбесяваха Котката (не бива любовта да се продава, може да се подарява, но за пари — не!), сега й се струваха като неизбежен и весел елемент от пейзажа.

Стополие бе странно местенце. Имаше в него от всичко — и големи пари, и велика магия, и необуздан порок. И всичко бе сплетено толкова фино, толкова хитро, че нито една нишка не можеше да бъде издърпана, без да рухне всичко начаса.

Дворците на вълшебниците се редяха покрай бреговата ивица и около устието на извитата като камшик река. Преди я нямаше, водите й пристигнаха заедно с клана, когато маговете окончателно се спряха на решението трайно да се настанят в древния град. Лойя без да бърза (изобщо не й се бързаше, даже й хрумна да се върне и да се поразходи още малко…) мина по дантеленото мостче за към знатните квартали. Спря се, постоя малко, като се вслушваше в чуждата й Сила.

Привидно нямаше охрана. Ала тук не стъпваха външни лица. И да се случи — бързо биха се убедили, че са сбъркали. Отначало ще ги намокри неочакван дъждец. После ще пльоснат в изведнъж възникнала локва. А когато подир неканения гостенин се помъкне воден монстър (далеч не най-приятното създание на света), тогава и най-тъпият би трябвало да разбере, че е за предпочитане да напусне квартала.

Но нея не я заплашваше подобно отношение. Силата й бързо щеше да бъде усетена… ще докладват на Торн… и тогава ще започне всичко.

Лойя седна на пейка пред колежа на маговете на Водата и зачака. Гледаше играещите деца… Много, много ученици имат Водните. Носи се слух, че школите на Огъня и на Въздуха през последните години са загубили доста преподаватели, приемът в тях е ограничен… Печално. Това нарушава равновесието и поражда такива беди като кавги между клановете, които бързо се превръщат в побоища с кръв и трупове. Разбира се, количеството не значи качество и навярно средният ученик на Въздушните е по-силен от Водния си връстник. Ала при подобен количествен превес тънкостта и вълшебното майсторство вече не играят решаваща роля.

А децата се забавляваха както всички нормални деца в междучасие. Някои опитваха да сътворят водни бичове — при това се оглеждаха за наставници, защото бойната магия беше по принцип забранена за тях. Ето, двама малчугана успяха и сега хазартно се дуелираха, целейки да разсекат оръжието на съперника. Лойя поклати глава — тази играчка можеше да стане плачка, добре ако калпазаните се отърват без сериозни наранявания… Цяла тълпа деца правеше воден демон, но, то се знае, бяха далеч от успеха, необходимото заклинание изискваше поне седма степен, а такава се придобива вече след училище. Неколцина младежи от горните класове водеха умна беседа… като при това се озъртаха крадешком към Лойя — точно както онези мили студенти в чакалнята. Тя се усмихна.

— Лойя Ивер?

Котката се обърна.

Стражниците бяха пристъпили съвсем безмълвно, Лойя беше ги усетила едва преди минута по аурата им. Затова толкова съсредоточено зяпаше към двора на колежа.

Бяха трима магове-бойци. И един вълшебник от трета степен. Виж ти!

Весел прилив на спортна треска обхвана Котката. Маг-стражник трета степен! Щом толкова важна птица… добре де, важна риба е дошла специално за нея, значи Торн вече е уведомен. И навярно е бесен. Бълва жаби и тритони. Раздава наказания, както щука хвърля хайвер. Е, котенце, ще се позабавляваме ли?…

— О, момчета!… Уморих се да ви чакам — каза Лойя с мила усмивка и се изправи. — Заплеснах се по бъдещата ви смяна. Узряват талантите ви!

— Таланти там не останаха — отвърна старшият, като не изпускаше жената от прицела на внимателните си очи. Лицето му беше бледо и някак болно. Или наистина страдаше от някакъв недъг (маг трета степен, стига бе!), или съвсем наскоро беше изразходвал много сили. — Талантите отдавна са в строя, госпожо.

— В строя? — на висок глас се учуди тя. — Да не би кланът на Водата да воюва?

Магът присви устни и изведнъж уморено се усмихна:

— И ние бихме искали да знаем това. Лойя Ивер, магистър Торн ви очаква в апартамента си.

Котката леко се намръщи и вълшебникът схвана намека. Той повтори:

— Моля благородната госпожа, маг първа степен, глава на Котешкия орден, Лойя Ивер, да приеме поканата за визита при благородния господин, маг първа степен, глава на Водния орден, Торн Нагаев.

Лойя грациозно протегна ръка и стражникът, без да успее да се опомни, вече целуваше пръстите й. Откъсна се от китката й, погледна я в лицето… очите му станаха мътни, пияни. Котката подържа магьосника на невидим повод, изтъкан от едва забележими гъвкави движения на тялото, мимолетна мимика, пулсиращи погледи и вълна феромони.

Не, не възнамеряваше да взема този тук под свой контрол. Торн ще усети това и ще стане страшен скандал. Целта й беше друга — нека разбере с кого си има работа и да не си мисли, че третостепенен стихиен маг е нещо повече от първата степен на тотемните ордени и особено — на Котешкия клан!

— С удоволствие приемам поканата на уважаемия магистър Торн.

С периферното си зрение Лойя виждаше как особено блести росата върху листата на живия плет зад пейката. Блясъкът образуваше карикатурен лик на предводителя на Водните. Наблюдава значи. Е, да си поблъска главата поради каква причина Лойя пристига — сама — право в ръцете му след всичко, което се случи!

Тръгнаха. Конвоят обаче приличаше на почетна стража. Или поне така й се искаше на Ивер.

* * *

Дори залезите тук не бяха същите. Слънцето, което мързеливо пълзеше по небосвода през деня, привечер изведнъж се забързваше и изведнъж се скриваше зад хоризонта толкова стремително, че тъмнината похлупваше света, почти, без да му даде време да се подготви за нощта.

Виктор си рече, че вероятно този ефект е свързан с тукашния незамърсен с прах и пушеци въздух, атмосферата тук бе по-чиста, отколкото в Опакото. И заради това нямаше как да има здрач и дълги красиви залези. Всъщност такова обяснение беше чуждо за тази реалност, бе взето от друг свят. Можеше да е истина, но можеше и нищо да не значи.

Тиел спеше в леглото, детински отпусната. С лице във възглавницата, ръцете — притиснати към гърдите. Виктор усети как го прободе някакъв импулс да я закриля. Малко тревожен импулс. Беше длъжен да защитава момичето…

Абе що за глупости! Тиел в този свят е като риба в морето, като птица в небето. Тя със сигурност ще се измъкне суха от всякакви премеждия и неприятности! Ако трябва, отново ще го зареже, ще избяга, а когато поиска — ще се появи. Няма какво да я мисли, би било по-добре да се погрижи за себе си…

И все пак — нищо не можеше да направи с този неизтребим и глупав мъжки инстинкт да защитава. Особено жена. Особено — момиче. Смешно е, разбира се, ако се преценят и съпоставят реалните сили и способности, но навярно тъкмо тези нерационални рефлекси правят хората — хора.

Виктор оголи меча си и го настани на коленете си. Поседя известно време, представи си как изглежда отстрани.

Повече от комично изглежда — как иначе? Купе, обзаведено в най-добрите традиции на деветнайсети век. Зад прозореца стремително изостава вече почти невидимият в нощта пейзаж. Доверчиво и безгрижно спящо момиче. Слабо шумолене откъм стената, зад която седят маговете-убийци. И — трийсетгодишен интелигент с меч в ръцете и каменна физиономия на екшън-герой…

Виктор тихичко се засмя. Ех, по-скоро да наближат реката и моста, пък там, каквото ще да става — пак по-добре от подобно стресово очакване! Той протегна ръка и предпазливо, така че да не изщрака силно, завъртя порцелановия ключ на осветлението. Над кревата се запали матова лампа с абажур.

А все пак този свят му харесваше! Нещо носталгично-привлекателно присъстваше в тази лениво и тромаво развиваща се техника. Дори парните машини — ще ги усъвършенстват до последно, преди да се обърнат към други типове двигатели, и черният влак ще се носи със сто километра в час, при това гладко и безопасно. Изглежда тук много стриктно следяха за качеството на релсите и състоянието на коловозите. Ако ще има електричество — светлината ще е точно избрана да не дразни очите, и дори да е приятна. Никакъв крещящ, режещ блясък. Всичко е премислено, спокойно, солидно и надеждно. Патриархално.

Само да не беше тази магия… смъртоносната магия, разрушаващата…

Някой тихо почука. Виктор меко скочи на крака. Май беше задрямал. С насочен напред меч се промъкна към вратата.

— Кой е?

— Стюардът, господине — също така шепнешком му отвърнаха. След секунда колебание Виктор отключи.

Наистина беше джуджето. В коридора цареше сънлива тишина. А може би не всички спяха, а просто се спотайваха по купетата, за да не се окажат замесени в чужди проблеми?

— След половин час пристигаме в Рянск — съобщи полугласно джуджето.

Виктор кимна. Кой знае защо му се струваше, че кондукторът му съчувства, само дето не рискува да помогне другояче, освен като спазва строг неутралитет, с което възпира убийците оттатък да предприемат незабавна разправа.

— Добре. Да ви предам ли спалното бельо?

Джуджето озадачено се намръщи:

— Бельото? Защо? Аз няма да постилам вече използвани чаршафи. Щом искате — давайте ги, пък ако щете — вземете си ги.

Виктор отново кимна, припомняйки си как колегите на кондуктора в Опакото бдително и придирчиво броят мръсните парцали, именувани като кърпи и калъфки за възглавници, сякаш са ценно имущество.

— Даже и не зная какво да ви пожелая за сбогом — каза джуджето. Косо погледна към спящата Тиел. — Ууу… промъкна се все пак… — Приглади късата си козя брада. — Хубаво де. Поне да е бързо…

И той се обърна и тръгна обратно по коридора.

Виктор измига, когато съобрази какво току-що са му пожелали. Измърмори думите от известната, лъхаща на отчаян фаталистичен оптимизъм песничка:

— „Ако смърт — нека е мигновена, ако рана — да е дребна“…

Залости вратата и се приближи към леглото. Тиел спеше. Неволно усмихнат, Виктор погъделичка малката розова пета на момичето.

Тиел скри крака си под одеялото.

— Време е — полугласно каза той. — Тиел, събуди се…

Никаква реакция.

Повтори процедурата, чувствайки се като татенце. Момичето сънливо измърмори нещо, обърна се и отвори очи.

— Пристигаме.

Търкайки очи, тя седна. Погледна през прозореца, навън вече мъждукаше зората. Прозя се:

— Още сеееедем минути можех да подремна…

— Ти имаш ли нерви изобщо? — искрено й завидя Виктор. — Или вместо тях имаш стоманени въжета? Поне даваш ли си сметка какво може да стане, а?

— Много по-добре от теб — отсече Тиел. — Затова исках да си почина. Такъв хубав сън…

— Екстра си си ти. Аз май загубих завинаги това удоволствие…

Тиел изобрази гримаса на съчувствие. Започна да се обува, като грижливо връзваше ботушките си:

— Горкичкият ми той… Знаеш ли какво сънувах? Огромна ливада с маргаритки. Тичам по нея и никой няма наоколо, и за никъде не трябва да бързам. Тъкмо почнах да късам една маргаритка — обича, не обича — и ти взе, че ме събуди…

Виктор се усмихна.

Тиел надникна през прозореца, взря се:

— Ето я реката. И мостът вече се вижда.

Виктор притисна лице към стъклото и погледна напред по движението на влака. Реката беше широка. Е, не е Волга, разбира се, но… Ама какво е това?!

Мостът изгърбваше стоманена снага като арка. Тънките подпори — бетонни или камени — възнасяха релсите на поне петдесет метра над водата, която някак създаваше впечатление, че е твърде плитка точно на това място…

— Тиел…

Май момичето нещо приказваше за моста… Един поглед върху това инженерно страшилище обаче изби от главата на Виктор мислите за Хотор и неговите касапи. Какво иска от него Тиел? Реката е средоточие на силата на Водните… тук да приемат бой?

— Какво си намислила?

Вместо отговор тя много красноречиво погледна към моста.

— Да скачаме? — задави се Виктор. — ОТ ТАМ?

— Шшшшт! — Тиел притисна пръстче към устните си, блесна златото на нокътчетата й. — Именно от там. И двата изхода от вагона ще бъдат блокирани. Сигурно вече са. Остава ни само едно. Сега е противочасът на тяхната магия и те не са способни да се сражават с пълната си сила.

— Ама ние просто ще се пребием от тази височина — безпомощно рече Виктор. — Какво общо има това с магията?

— Няма да се пребием — отряза Тиел. — Стига Хотор да не забележи навреме. Да не мислиш, че даже маг като него толкова бързо може да вледени водата?

Той понечи да каже, че за да се пребиеш върху водна повърхност, съвсем не е нужно да има лед, но тук изглежда лесно забравяха такива подробности.

— Отваряй! — нареди Тиел. Виктор се подчини.

Рамката на прозореца бе здраво закрепена за касата. Джуджетата правеха всяко нещо съвестно. Ала щом ръката му подръпна дръжката, стъклото почти неусетно се спусна надолу. В купето нахлу насрещният вятър, смесен с пушека от локомотива.

С пълна скорост „Гръмовната стрела“ се приближаваше към реката. Префуча стражеви пост — каменна куличка, пред която стоеше двойка мрачни джуджета с грамадни аркебузи. Третият беше арбалетчик и незнайно поради каква причина бе яхнал ниско дебело конче. Изглежда, охраната не отстъпваше тук по бдителност на охраната на Мстинския мост^[2] в родното Опако.

Живото сребро на гладката водна снага се мярна далеч долу. С известно облекчение Виктор забеляза, че мостът няма парапети или ограждения — поне нямаше опасност да се претрепе в тях…

И в този миг вратата на купето почна да трепери под удари от коридора. Екнаха приглушени зли гласове.

— Да скачаме, Виктор — гласчето на Тиел зазвънтя като опъната струна. — Сега! Иначе сме загубени!

С един гъвкав скок тя се озова върху масичката под прозореца.

— Не оставяй меча! — строго подвикна тя. — Хайде, аз съм първа!

И скочи! На Виктор му се стори, че вятърът грабна тънкото й тяло и рязко го отнесе встрани…

Вратата отзад почна да се цепи с трясък, под нея потекоха тъмни струи.

Виктор замижа. Най-важното е да влезе във водата вертикално. И препоръчително — с краката напред. Буквално. За да не го подкарат също така буквално с каруца към местната морга.

Виктор изруга и тласна тялото си напред и надолу. Имаше поне пет секунди полет.

Опитен маг за толкова време сто на сто би успял да свърши доста неща. Особено пък Воден маг.

Падаше, вкопчил се в меча си. Летеше не като пирон, а като чувал, като при това неясно защо риташе с крака.

Реката отдолу изведнъж взе да се издига като чудовищна гърбица, среброто на повърхността й се издуваше като гигантски цирей. Неволно Виктор се озърна нагоре и при това на фона на сивеещото небе успя да различи замръзналите силуети на четиримата си преследвачи.

„Защо съм още жив? И защо толкова дълго падам, сякаш съм Алиса в заешката дупка?“

Водната гърбица отдолу се разцепи, обрисуваха се огромни челюсти, които ламтяха да мачкат и да разкъсват.

Виктор конвулсивно се сгърчи във въздуха… и въздухът неочаквано послушно го поддържа в мека прегръдка. Тялото му продължаваше да пада, но вече по-бавно, много по-бавно. Разперените ръце изглеждаха като нажежени, а мечът се превърна в ивица зеленикав пламък.

А може би просто му се струваше — от страх…

Плясък. Ледената есенна вода прие в себе си пришълеца от Опаката страна на света. И начаса го стисна болка — раздираща, усукваща, сякаш бе попаднал в менгеме.

Трескаво размаха ръце — нагоре, нагоре, нагоре, към светлината и въздуха!

Тежката лапа на изваяния от вода звяр го натисна обратно към дълбокото. През сивата мъгла виждаше четиримата си убийци, реещи се над речната повърхност.

Задавяше се, жулеше тялото си в станалата изведнъж корава и бодлива вода, но продължи да се дърпа нагоре. И отчаянието, породено от ужаса на близката смърт, избухна в него, прие друга форма. Формата на гняв.

Как смеят?! Жалки вещери, селски знахари, шамани недоучени, как смеят да застанат на пътя Му?! Одеве, докато синовете на Пределника умираха в боя, той не успя да развихри Силата си, но сега…

Реката се стягаше в стремеж на всяка цена да проникне през плътта му, да разкъса обтегнатите върху ребрата мускули и кожа, да премаже белите дробове и да изтърбуши жертвата си като риба за готвене. Отгоре водата придобиваше плътността на засъхващо лепило. Изглежда палачите на Хотор искаха да го затворят като муха в кехлибар и в саркофаг от сгъстена вода да го представят на онзи… как му беше името… Торн.

Виктор побесня. Няма да стане, Водни изроди! Вашата сила е моя сила, магове! Огън е в ръцете ми, вятър е над раменете ми, земята лежи под моите нозе! И ти, вода, не смей да ми вредиш, иначе ще пресуша всички твои източници със знойния си дъх и всичко, което живее в теб, ще загине, ще загинеш и ти самата!

Вълна жар премина през гърдите му. Около пръстите му реката кипна, превърна се в нажежена пара, мечът с лекота разсече готовата да се втвърди вода — похлупак на капана. Виктор изскочи на повърхността като коркова тапа.

Усещането, че от дланите му блика пара, не бе много приятно. Все едно беше попаднал в котелно на топлоцентрала със спукани тръби. Обгърнат в бял облак, той се завъртя напосоки. И тогава го улучи воден бич. В дясното слепоочие.

По-точно — трябваше да го улучи. Но струята, способна да реже стомана, се смачка в безформена буца пара, щом докосна главата на жертвата си. Откъм другата страна на камшика някой нададе сподавен вопъл.

Виктор се понесе към брега — като нажежена заготовка от металургичен цех, теглена с верига, като оставяше подире си димна следа. Не виждаше противниците си.

…Навярно огънят вътре в него се подхранваше от собствената му ярост. Постепенно зноят взе да спада, ръцете престанаха да изригват пара. Сега Виктор просто плуваше — не твърде бързо и не много умело. Течението го отнасяше под моста. Озърна се.

Хотор и още двама негови бойци плавно се плъзгаха след беглеца като скиори, непринудено балансирайки върху повърхността. На лицата им имаше неприкрито тържество: сега, сега, сега…

А къде се е дянал четвъртият храбрец?

Естествено, те не дадоха на Виктор възможността да изпълзи на брега.

— Това е краят ти, самозванецо! — нададе победен вой Хотор.

Виктор вече докосна с крака дъното, когато магът успя да сътвори воден монстър.

Аленината от зората се отрази в гигантската фигура на демона, който с темето си почти опря извивката на моста. Стотици ръце-струи се втурнаха към Виктор, който се беше втрещил, стоеше и чакаше, водата му стигаше до гърлото, елфическият меч безполезно му тежеше в ръката…

Известно е, че вълните побеждават вятъра. Но вярно е и обратното твърдение.

Невидимият въздушен пестник, засилен в простора на речната долина, премина над главата на Виктор.

„Смърт! Смърт! Смърт!“ — гърмяха и горяха в съзнанието му хиляди гласове.

Въздушният поток, който можеше да събаря вековни дървета и да отнася покривите на здраво зидани твърдини, изсвистя над господаря си, като попи от огнения дъх на яростта му. Сетне с писък удари водния монстър, който след секунда щеше да докопа Виктор.

Навярно така са експлодирали парните котли на старинните параходи, на броненосците. Само че и техните котли надали са били големи колкото крепостна кула.

Исполински облак пара, във всички посоки се стрелкат димни пипала, сякаш агонизиращи ръце.

Нажеженото острие тръгна нагоре, като режеше водния гигант, но всеки дюйм му костваше все по-големи и по-големи усилия. Влажният студ също му се опъваше, мъчейки се да задуши, да потисне пламъка, да накара горещия вятър да се плъзне по закования в блестяща, стремително образуваща се ледена ризница великан. Заклинанията на Хотор насмитаха нови потоци вода, отскубвайки ги от дъното на реката. Двамата помощници на магьосника захождаха откъм фланговете на Виктор, но явно не смееха да нападат директно — печалният опит на другаря им, загинал, когато водният му бич докосна стената разжарен въздух, ги караше да бъдат предпазливи.

Криле, прегръщащи света; лапи, тъпчещи света; пламък, пърлещ света; разум… Нима тези жалки недоносчета, събрали трохи магия от трапезата на господаря, отново ще вземат връх?!

От гърлото на Виктор бликна разярен вопъл. Не вопъл — вик, рев, вой — всичко заедно, зов на бойна тръба, който предупреждаваше всичко живо наоколо, че е време да бягат, да се спасяват, защото гневът не може да бъде спрян с никакъв бент.

Облакът пара вече надвисваше над моста. Водният демон крачка подир крачка отстъпваше под натиска на огнения вятър. Отдясно изскочи Хотор, лицето му бе изкривено, от ръката се виеше магичен бич. И тримата убийци атакуваха в прилив на отчаяна храброст. Докато Виктор се бореше с водния демон, маговете му бяха отрязали пътя към брега. Налагаше се да продължи схватката, стоейки до гърло в реката.

Вдигна меча над главата си.

— Все едно ще умреш — изхърка Хотор. — Ние няма да отстъпим…

Навярно този вълшебник пазеше и други магически изненади, но защо ли се опитваше да надвие жертвата си само по този начин?…

Три бича изплющяха над Виктор. Сляха се с реката, взривиха се на снопове остри като бръснач пръски. По бузите и по челото потече кръв, заслепи го, засега Виктор не усещаше болка, а само се ядоса още повече, щом усети соления вкус по устните си.

И трошейки с гърди опиталата се да се вкорави в милиарди режещи ледени кристали вода, той скочи напред. Ледът се спука като витрина в някой холивудски екшън. Вражески бич опари рамото му и Виктор, без да гледа, намушка с меча си стегнатата от магия водна струя. Бичът сякаш избухна като сандък с динамит, стълб пара се издигна към арката на моста. А там, където допреди малко стоеше единият от бойците на Водните, остана само грозно мазно петно, сякаш от разлят суров петрол.

Останалите живи се вкамениха. Даже Виктор и Хотор.

А след това магът се втурна да спасява живота си.

Виктор не понечи да го преследва.

Мокър и премръзнал, той се измъкна на брега, като влачеше подире си меча и се олюляваше. По лицето се стичаше кръв от безбройните порезни рани, които смъдяха и лютяха, а на дясното рамо тръпнеше още по-дълбока рана.

Виктор разгледа подаръка на Рада. Острието бе разядено като от киселина. Сега ставаше само за дялкане на трески — докато намери майстор-точилар.

Треперейки, спря пред полуголи храсти. Трябваше му огън, при това незабавно. Тиел… Къде е Тиел? Пак ли се е измъкнала, оставяйки го насаме срещу главорезите на Хотор? И, разбира се, направила го е поради някакви свои висши съображения!

Зъбите му тракаха като полкови барабани. Виктор неумело замахна и отсече няколко клонки. Бяха влажни, щяха да се запалят трудно, но — какво да се прави…

Потупа се по джобовете. Какво? Запалка?

Сива метална плочка, която приличаше на „Зипо“, но със странна емблема — две човешки ръце, прикриващи отгоре и отстрани черна изсъхнала роза.

Гербът на стражите на Сивия предел.

След няколко несполучливи опита огънят се разгоря.

Виктор криво-ляво изстиска дрехите си и треперейки ги простря по клоните на храстите. Оставаше му само да обикаля на бегом около огъня. Както правеха с Тиел, когато дойдоха в този свят.

Той изтича до водата, върна се. Чувстваше се в безопасност. Кой знае защо беше сигурен, че преследвачите му няма да се върнат. Поне не веднага.

Реката бе пуста и величествена. Заоблачи се и утринният здрач се задържа. От двата края на моста мъждукаха фенерите на джуджешките стражеви кули. Никакви признаци за живот. Никаква следа от Тиел.

И внезапно той се стресна.

„Как… как успях да направя всичко това?! Как оцелях? Какво ми стана? Как можах — огън, пара, взривове…“

А освен изникващите като шок след шок въпроси, в сърцето още клокочеше ехото на омразата. Чак свят му се виеше от омраза. Виждаше леко размазано, ръцете трепереха като след зверско препиване…

Пак беше убивал. И при това — с удоволствие. Отмъщаваше. За Пределника. След бащата — за синовете му. За останалото нейде на север на безименна гара ранено момче Ярослав. Искаше да отскубне като плевели всички тополи в тази страна — заради техния пух, който даже в есента се беше завтекъл да пие от горещата кръв на момчето.

„И все пак отмъстих — каза си Виктор. — Хотор може и да се е измъкнал този път… но повечето му палачи никого повече няма да убиват!“

И още нещо си призна — призна си, че този свят действително е негов. Огън от ръцете? Не може да бъде, биха казали оттатък, в Опакото. И биха били напълно прави. Те там, в спокойния си сив свят, полудяват от скука и заради нея давят планетата с промишлена и всякаква друга помия, заради това раздухват нелепи войни — защото чудесата за тях са „не може да бъде“…

— Ехей, войниче!

Хрипкав глас. Когато след секунда Виктор съобрази, че се обръщат към него, рязко се обърна. Две джуджета, очевидно от мостовата стража. Носеха арбалети на рамо, а единият държеше газен фенер. Тъкмо джуджето с фенера произнесе пак, мърдайки брадата си:

— Жив ли си, войниче?

Приказваше дружелюбно и с цялата си иначе свирепа физиономия се опитваше да демонстрира мирни намерения. Той обясни:

— Видяхме те как рипна от влака… А после какво настана…

— А едно момиче… не видяхте ли?

— Момиче? — искрено се учуди стражникът. — Не, не видяхме момиче. Какво ти момиче, ти нали сам скочи! Ето, Дарт всичко видя — джуджето кимна към колегата си, — беше на пост и всичко видя! Видя те да скачаш и как онези кръвопийци се юрнаха подире ти… Ама никой друг нямаше. Ама че…

Аха, ясно. Тиел отново е успяла да изчезне и простодушните джуджета не са я забелязали. Така че беше безсмислено да разпитва. Добре, няма какво да се мисли повече за това. Сега належащо е друго — да се стопли, да се изсуши, да си почине. Утрото е по-мъдро от вечерта… нищо че сега е утро, цяла нощ не е мигнал…

Обади се стражникът Дарт:

— Хайде с нас, войнико. Няма какво да тъпчеш тук. В караулката ще ти намерим място.

— Ама вие нали сте на пост?… Може ли…

— Ааа… ти да не си от Опакото? — досети се първото джудже.

Виктор кимна.

— Хайде тогава. Ние не служим на Водните. Ние изобщо никому не служим. Ние сме си свои собствени. Пазим Пътя и не ни е еня какви ги вършат маговете. Ама като гледаме… нещо си ги настъпил по мазола! С какво си ги ядосал толкова? — джуджето се ухили.

— Ами, успях някак… — неопределено отвърна Виктор. — Ето, сбихме се…

— Видяхме, видяхме… — със задоволство рече Дарт. — Обаче си здраво момче, не напразно Опакото те е отхвърлило… я как ги подпърли онез злодейци! Та значи, огънят ти се подчинява. Чуй какво ще ти кажа — иди в клана на Огнените.

— Съвет на място! — важно вдигна пръст другият стражник. — Слушай Дарт, младежо! До Огнените има доста път… ама ние ще ти помогнем. Ще те уредим за следващия влак.

— Не се ли боите от Водните? — попита Виктор.

Докато траеше беседата, бяха стигнали до караулката. Дарт отвори тежката дъбова врата и сериозно рече:

— Виж сега, ние гледаме с всички да сме в мир. Туй понеже без Водата, Огъня и Земята сме заникъде, локомотивите без тях са мъртво желязо — как ще го накараш да тича? Ние не обичаме само Наказващите, никак не ги обичаме. И когато някой бяга от тях — всякога гледаме да помогнем на клетника. Така че, войниче, ако някога наистина станеш и ти магьосник, запомни — лошо нещо са това Наказващите. И не им отива на вълшебниците да развъждат таквиз хиени, гадини отровни, непотребни, ама хич не им прави чест, тъй да знаеш!

В кулата беше топло и уютно. Миришеше на оръжейна смазка, на барут и на прясно изпечен хляб. Върху солидна, яка и ниска като джудже маса стоеше гърне с мляко.

— Събличай се — каза Дарт. — Ей онази мечешка кожа я вземи да се завиеш, че хората сте едни такива кекави…

Виктор не се засегна. Последното, което чу, вече в просъница, беше:

— Ха така… наспи се, войниче. Сигурно за „Славата на недрата“ няма да си се освестил, ама за „Белия орел“ вече ще си кукуряк. Ще те качим, кондукторите са ни приятели и рода — право до Орос ще стигнеш, при Огнения орден. Красиво място е Орос, така казват… на самия Топъл бряг… там такива хубави… има… море… планини… и да знаеш, че Наказващите са лошо нещо, войниче… некрасиво…

Виктор спеше.

* * *

Проспа без сънища целия ден и почти цялата нощ. Когато се събуди, приютилите го джуджета ги нямаше, но смяната беше „в течение“ така да се каже.

Стражниците нахраниха беглеца на корем, дадоха му множество полезни съвети и наставления, които предимно се отнасяха до кариерата му на вълшебник, като особено подчертаваха зловредността на Наказващите като институция. Сетне му връчиха пълна с провизии торба и излязоха навън. Влакът с изрисуван над буферите бял орел, поразително напомнящ на герба на Полша, пристигна точно според разписанието, забави ход пред караулката, кондукторът отвори вратата и Виктор скочи вътре. Стражниците и стюардът си размениха неразбираеми приветствия, сред които пришълецът от Опакото разпозна думата „братовчед“. „Белият орел“ изрева като змей и взе да ускорява, за да навакса загубените секунди.

Във вагона никой не поиска от Виктор пари, кондукторът очевидно също беше „в течение“. Той заведе пътника в общ вагон и го настани на спално място на горния ред. Кимна му сдържано и се оттегли.

Схватката, от която бяха изминали почти двайсет и четири часа, беше още прясна в паметта, но притъпена като изживяване. Сега Виктор се чувстваше удивително спокойно. Владее магия? Много добре! Приема се като даденост, иначе осмислянето на факта все още можеше да коства полудяване. Убитите от ръката му — или волята — хора… също факт, който трябва да се приеме без задълбочаване. Може би сред Наказващите е имало някогашни пришълци от Опакото?… Стоп! Стига. Спокойствие и сдържаност, сдържаност и спокойствие.

А нима може да има нещо друго за един Убиец? Убиец на Дракони?

Виктор лежеше върху чисти чаршафи и пътуваше към някакъв си Топъл бряг, за Орос — загадъчния град, където живеят Огнените. Всичко е ясно. Нищо необикновено. По същия начин, с влак, е пътувал за Крим, в Петербург, стигал е и до Лвов даже…

Уж беше си същият както преди, ала усещаше, че е настъпила промяна. Може би беше престанал толкова да се страхува. Сякаш в него се бе пробудила част от дремещата кой знае откога Сила. Сякаш не просто се би с Водните, но и… пое част от тяхното могъщество, запозна се отблизо с водната стихия!

Сега вече нямаше да се откаже, нямаше да обърне назад, докато не си изясни всичко докрай. Не е важно, че доскоро това не го засягаше, че мечтаеше само да се завърне в „своя“ свят, в познатото му Опако…

Не, сега вече желаеше да стигне до Топлия бряг и да види всичко със собствените си очи.

* * *

Ритор замислено гледаше към небето. Съмваше се. „Колесницата на Вятъра“ пъшкаше по нагорнището, релсите отдолу съскаха. Удържането на издирващо заклинание не бе лесна задача. Сандра и Асмунд помагаха според силите си. Във вагона цареше мълчание. Кан се оттегли с чирака си в купето и поръча на джуджето-стюард един чайник вряла вода — сега умуваха над някакви отвари. Кевин и Ерик отново взеха да се състезават на канадска борба, като наредиха на своите помощници да тренират мятане на ножове и момчетата с ентусиазъм се заеха да изпълняват заповедта на старшите.

По едно време Сандра, от вълнение забравила всичките си морски изрази, се обади:

— И той пътува с влак.

Ритор кимна.

— Подмамват го на юг — дръзна да изкаже мнение и Асмунд. — Мисля, че Торн има пръст в това. Няма къде другаде да приеме посвещенията за пълна инициация…

— Ако Торн все още мисли с главата си, щеше да се постарае да уреди на Убиеца тези посвещения по-рано — възрази старият вълшебник.

— А ние щяхме ли да забележим това? — живо се заинтригува момчето.

— Ще, ще, калкан сплескан — почти ласкаво му отвърна Сандра. — Ако се изпотим както трябва.

— Струва ми се, че ще се изпотим — усмихна се сдържано Ритор. — Не бих искал да се сблъскам с Убиец, който е преминал и четирите посвещения.

— Нима той може да приеме Въздуха без наше позволение? — не мирясваше момъкът.

— Уви, може — въздъхна Ритор. — Ние не контролираме стихията си изцяло, защото, ако я владеехме, враговете ни просто биха се задушили досега. Така е с всяка Сила, Асмунд.

Момчето се изчерви.

— Не се оклюмвай — Сандра сложи ръка на рамото на Асмунд, но в жеста й нямаше много майчински чувства. — Тайнствата на инициациите за Убиец не се учат в школата… и надали в близко бъдеще ще се преподават.

Асмунд пламна още по-силно, сведе очи.

Ритор леко смръщи вежди към магьосницата. Сандра имаше право да се забавлява където и с когото й душа поиска, но уместно ли е това и на бойното поле? Тя разбра упрека и виновно сви рамене. Но не отдръпна прекалено чувствената си ръка от момъка.

Да, заклинанията за сътворяване на Убиец от векове се смятаха за едни от най-секретните и дори забранени знания. Учениците не бяха допускани до подобни чародейства. Че само учениците ли?! Дори за маговете достъпът бе ограничен, само от трета степен нагоре.

Магията на Въздуха изискваше единствено умствено съсредоточаване, но затова пък — пълно и всеотдайно. Ритор взе ръката на Асмунд и кимна на Сандра да стори същото. Най-древният от древните похвати на магическата практика — Пръстенът, при който силите на заклинателите се сливаха.

Не е задължително да се прибягва до толкова опасна магия, каквато са Крилете, способни да пометат от лицето на земята цял град, имаше и други начини, след като бяха открили мишената си. А Ритор бе много вещ в изнамиране на заобиколни варианти. Убиецът вече беше захапал кукичката, сега бе необходимо да му се лепне незрим съгледвач, който ще научи докъде е стигнал този неканен гостенин от Опакото.

Стегнатото като бойна пружина заклинание отекна и в тримата като мъчителен пристъп на болка. Въздушният пратеник без усилие изпревари влака и се устреми към целта си. Тази магия нямаше силата да убива или да причини дори малка вреда. Бе призована да събере информация, да я предаде на създателите си, след което да се разпадне и да престане да съществува. Умението да поддържа достатъчно дълго такъв безплътен разузнавач се смяташе за едно от най-висшите постижения в магьосническия занаят.

Наложи им се да почакат доста време. И най-сетне…

Купето се изпълни с невидимата, но осезаема сила на Водата. Стихията бе разярена, гневна, доведена до лудост от бяс. Светлосинкаво сияние, изпъстрено с червени и бели драскотини — въздушният съгледвач се беше натъкнал на схватка.

Сандра и Ритор замряха, изумени до немай-къде. Нищо неразбиращият Асмунд широко отвори очи, но не се реши да задава въпроси.

— Противочас… — отбеляза Ритор. — Интересно…

— Защо тия чумави кашалоти, Водните, ще нападат Убиеца?! — възкликна магьосницата.

— Не вярвам, че го атакуват истински. Първо, те са в противочас. Второ, надали Торн е в щастливо неведение относно Крилете, които сътворихме. Нападението им чисто и просто цели отвличане на вниманието. Мисля, че маскират посвещението му като бой.

— Въпреки това, нищо не разбирам, триста морски дяволи! — тросна се Сандра. — На кого пускат прах в очите с имитация на атака? Нас ли пращат за зелен хайвер? Защо?

— Предполагам, че Торн е измислил най-елегантния начин да ни накара да повярваме, че онзи момък не е Убиец. Това е всичко. Не е кой знае колко хитро, но действа. Все пак Торн не е наясно какво са ни показали Крилете. Той не знае, че сме видели истинската същност на пришълеца от Опакото. Той е Убиец. Никакви съмнения не може да има. И ако унищожим този сега, следващият няма да се появи скоро.

— Ами онзи гнил калмар, Драконът на Природените? — запита агресивно Сандра. — Него как? Ако убием Убиеца?

— Точно заради него ще ни трябва обединената мощ на Стихийните кланове. За да подкрепим нашия Дракон. Идва Неговото време… но е възможно Природените да ни изпреварят…

Вълшебницата кимна.

— Ето, вижте — вирна брадичка към видението Ритор. Пресичащите го алени и бели нишки бяха изчезнали. — Посвещението е завършено. Боят веднага приключи. И Водните тутакси отстъпиха. Както бях предсказал. Искаш нещо да питаш ли, Асмунд?

— Да, Учителю. Излиза, че ще се бием против хората на Торн? Те сега са с Убиеца и го пазят, нали?

— Добър въпрос — отвърна Ритор, като, без да иска се поддаде на навика от лекционните зали. — Не, Асмунд. Торн иска час по-скоро да направи от онзи злощастен мъж Убиец, иска пришълецът да се осъзнае като такъв. Те дори може да са убили някой редом с него, за да разпалят гнева му. Торн е безжалостен — ще пожертва и някой-друг от Наказващите от нисшите чинове, за да постигне целите си. И ето — първата стихия е влязла в арсенала на Убиеца. Водните веднага отстъпиха. Защото Торн знае — ние му дишаме във врата. Защо да излага на ненужен риск опитния си маг, вероятно не по-слаб от трето ниво? Статистите нека си гинат, ала най-добрия си боец Торн ще запази.

— Разбрах, Учителю — с благоговение изрече момчето.

— Край — нареди Ритор, — да загасим заклинанието. По моя преценка ще се срещнем с пришълеца… да, да, права си, Сандра. Наши владения. Там поне ще може да не се пазим от Водните… в известна степен.

— Мислиш, че Торн не е пресметнал такава възможност, котва в задника?

— Предполагам, че да, взел го е предвид — отвърна магът. — Но пришълецът вече е посветен във Водата, а там има река…

— Засада, медузи да ми ядат очите! — по-скоро отсече, отколкото уточни Сандра.

Асмунд трепна и очите му блеснаха хазартно.

Ритор кимна.

— Торн знае, че не чакаме да ни атакува там. И затова непременно ще атакува. Ако бях взел три пъти повече хора, Водният щеше да разбере, че сме се досетили за плановете му и може да измисли нещо друго. Харесвам ситуации, в които знам замислите на врага — Ритор леко се усмихна на неприкритото възхищение в очите на Асмунд. — Нека Торн мисли, че не се досещаме за нищо. Нека. А сега — почивайте! Аз ще остана да бдя.

Над равнината, по която течаха пълноводни реки към Горещото море, се топеше нощният мрак. Сандра и Асмунд се оттеглиха и старият маг не пожали сили за заклинание, което щеше да му осигури абсолютна тишина — нямаше намерение да слуша какво ще правят в съседното купе. А може би и без това нямаше да ги чува — мислите му изцяло бяха погълнати от непознатия момък, който по злата воля на съдбата се превръщаше в същия този момент в Убиец на Дракони.

Какво ли вече знаеше пришълецът? На какво вече бе способен? Подир само едно посвещение — надали чак толкова много. Но не биваше да го подценява, трябваше да състави план, който да не зависи от случайности. Ритор нямаше право на повече загуби. Всеки поне що-годе кадърен маг беше сега по-ценен и от злато.

Въздушният вълшебник обмисляше стъпка по стъпка съкрушителния си удар. Един-единствен удар, който ще разбие всякаква защита и ще лиши от живот жертвата, без да я мъчи.

Джуджешкият Път бе като меко кадифе. Поддържаха го толкова грижливо, че шумът от докосването на релсите и колелата едва се долавяше. Нишката за следене сочеше, че Убиецът стои на едно място.

Един ден.

Една нощ.

Ето, тръгна отново… Отново с влак? Да! Значи наистина мястото на срещата не се променя! Среща ще има.

Ще има бой.

Точно в часа на зенита на Въздушната стихия.

* * *

„Колесницата на Вятъра“ пристигна в Хорск според разписанието — както винаги. Локомотивът морно изпъшка, блъвна пара и замря. Утихна скърцането на спирачки.

Отрядът на Ритор вече беше на крак. Ерик първи скочи на перона даже без да дочака кондукторът на пусне стълбичката. Воинът се озърна и тълпата около влака бързо започна да оредява. Ерик бе познат далеч отвъд пределите на Топлия бряг. Беше атлетично сложен, висок кръглолик блондин. Разкошни сламеноруси мустаци се вееха на вятъра, а белезите — украшения на истински мъж — по потъмнялото на слънце лице и постоянно присвитите му очи предизвикваха тревожно сърцебиене у не една или две зърнали го девойки. Но сега красавецът будеше по-различна тревога сред местните. Държеше ръцете си пред гърдите, сякаш притискаше невидимо кълбо към тялото си. Наглед не носеше никакво оръжие, а онова, което се криеше под семплата му куртка, нямаше нищо общо с традиционните мечове, брадви и кинжали.

Взорът му, бърз и втренчен като на граблива птица, пробяга по коловозите, опипа стоящия недалеч друг влак от местната железница, преся тълпата търговци, плъзна се нататък, към сградата на гарата. Малцина знаеха, че в този момент Ерик е прикрит от момчето-оръженосец, залегнало на покрива на вагона със сгъваем арбалет в ръце.

Тълпата още не беше се разбягала съвсем, когато към Ерик се завтече цялото железопътно началство. Джуджетата разбутваха безцеремонно случайните цивилни, двамина мъкнеха килимче, а най-отзад топуркаше цял отбор метачи.

Ерик меко закрачи към тях, без обаче да им обръща внимание. Не го интересуваше тържественото посрещане, той имаше задача да осигури безопасността и го правеше както знаеше.

Оръженосецът бързо последва своя старши. Минаваше през тълпата като игла през зебло. Беше едва на дванайсет години, изглеждаше твърде кльощав — досущ тънкокрако жребче. Ала това „жребче“ можеше да размаже цяла банда от двайсетина въоръжени до зъби костотрошачи. Ерик не се доверяваше на случайни оръженосци и хлапакът имаше всички изгледи да се превърне в един от най-добрите с времето.

Началникът на гарата ниско и раболепно се поклони на Ритор:

— О, каква чест е за нас, многоуважаеми, достопочитаеми и благородни…

— Стига, Кирби — Ритор прекъсна джуджето с махване на ръка. — Орденът е напълно доволен от теб и от надлежно плащаните данъци. Визитата ни е неофициална. Не сме на инспекция. Няма да те обременим задълго с присъствието си. Тук сме, за да посрещнем „Белия орел“.

Железничарят Кирби, комуто личеше колко спешно е нахлузвал парадния си камизол, въздъхна с облекчение, без да се крие.

— Ще желаете ли да си починете от пътуването? Веднага ще сервираме закуска. „Белият орел“ ще пристигне след един час и девет минути…

— Добре, ще приемем закуска — съгласи се Ритор.

Зад гърба му с готов за стрелба арбалет вървеше Кевин. Неговият оръженосец прикриваше тила на колоната, като пазеше двамата лечители, Кан Билкаря и неговия ученик.

Тихата паника, предизвикана от появата на важните гости, полека-лека се уталожи. Появи се отцепление от доброволческия корпус „Прекрасен гръм“, чието подразделение изпълняваше ролята на градски гарнизон. Войниците знаеха работата си и щом алебардите им лъснаха на перона, даже последните зяпачи се усетиха, че е най-разумно да се разкарат.

Трапезата в специалната чакалня за магове се оказа над всякакви хвалби. Закуската включваше задушен с вино заек, картофени кюфтета, скариди с варени яйца и печен шаран с кисело зеле. Скромно, но изискано.

— Той пътува в първия вагон — полугласно каза Ритор, след като приключиха с трапезата и поставиха плътна защита около залата. — Кевин, Ерик, от вас искам да го стреснете. Накарайте го да се покаже навън. Нищо повече. Веднага се оттеглете и се оглеждайте за Водни бойци. Ако забележите такива — удряте веднага на месо. Така. За Убиеца. Главният удар ще е наш — аз, Сандра, Асмунд. Ако поради някаква причина не сполучим, останалите трябва да направят всичко, за да унищожат пришълеца. На всяка цена. Даже да загинем всички до един.

— Разбрахме те, Ритор — сдържано отвърна Кевин. Преди сражението се беше облякъл в хералдичните си цветове — черно и сребристо. — Нашите момчета няма да пропуснат целта.

Ерик кимна, но попита:

— Но, почитаеми Ритор, защо да не довършим всичко отначало докрай сами с Кевин? Не сме на Олимпиада. Ще влезем от двете страни във вагона…

— Точно така ще постъпите — спокойно рече Ритор. — Момчета, пред нас е Убиец на Дракони. Преминал едно от посвещенията си. Повярвайте ми — знам какво може да направи. Аз не съм Торн. Не пращам хората си на смърт, когато има друго решение. Разбрахте ли ме?

Оръженосецът на Ерик мълчаливо прокара длан по левия си ръкав. Ритор мигновено усети зареденото оръжие.

— Не си го и помисляй! — строго нареди магът. — Ще те надуши. И ще ти отвърне така, че няма да поискаш допълнително. Никаква самодейност. Само го подплашете. Нужно ми е да излезе навън.

— Ами ако това направя аз? — предложи Сандра. — Защото ако се заеме с момчетата…

Кевин и Ерик оскърбено разкършиха рамене, а след половин секунда същият жест беше повторен и от оръженосците им.

— Не, не — Ритор с досада поклати глава. — Не си струва, Сандра. Няма как да пожънеш лаврите на Лойя Ивер, както и да се стараеш. Силата на Убиеца е в гнева му. Той засега не умее да се контролира напълно. Ще действаме по следния начин…

…Слънцето се издигаше все по-високо, сякаш като извинение за сумрачния предишен ден. Пристигаха и заминаваха влакове, по пероните пъплеше каква ли не публика. Търговките и търговците престанаха да хвърлят наежени погледи към Кевин и Ерик — техните помощници, разбира се, оставаха невидими.

„Белият орел“ се приближаваше тежко. Въпреки гръмкото си име той беше една от най-амортизираните и стари композиции. Раздрънкани вагончета, древни цилиндри с разбити уплътнения, олющени метални и особено дървени стени… Даже джуджетата нямаха достатъчно средства.

С уморена старческа въздишка локомотивът спря и Ритор въздъхна заедно с него — мишената им не беше изчезнала по пътя. Чувстваше го.

Без да бързат, Ерик и Кевин тръгнаха към отварящите се врати на първия вагон, хората сепнато се отдръпваха от пътя им. Подир своите старши се шмугнаха и момчетата-оръженосци.

Оставаше само да се чака.

Ритор късо погледна Сандра, която хапеше устните си, и пребледнелия Асмунд. Тримата държаха каишката на могъщ вятърен звяр, по-точно — стихия, свита в невъобразимо тънко копие, дълго от хоризонт до хоризонт. То не само щеше да прониже гърдите, да изтръгне сърцето и вътрешностите на жертвата си, то бе способно да разбие на прах самата същност на Убиеца, така че дълго след това духът му да не може да се върне в Средния свят.

Напрежението на очакването растеше. Ритор си представи как Ерик и Кевин с възможно най-нагли физиономии си пробиват път по тесните, задръстени с пътници и багаж коридори, като ритат и събарят всичко попаднало им под краката, и гръмогласно се провикват: „Проверка! Вадете пътните си документи, паплач такава! Проверка! Какво? Нямаш?! Я излизай, селяндур смрадлив, в килията бързо ще те отучим да забравяш!“

Ако сметките на Ритор за манталитета на хора от Опакото бяха верни, особено по отношение на държавата откъм Друга-страна-на-света, пришълецът не би трябвало да остане спокоен. Непременно ще почне да нервничи. А прозорците са отворени и по перона има доста народ… Убиецът ще се опита да се скрие в тълпата.

И ще попадне под копието на тройката магове.

В този миг във вагона отекна неистов писък.

Ритор се сепна… и чак се олюля — корава вълна омраза удари откъм влака! И то каква омраза! Изгаряща и непоносима, тя можеше да бъде утолена само с кръв. На никой — дори и на Убиец — не му беше отредено да мрази толкова концентрирано!

И незабавно към женските писъци от вагона се присъедини хор разярени мъжки гласове. Звънна разбито стъкло… и във вагона настъпи нещо невъобразимо.

Все едно десетки побеснели животни се сплетоха в безпощадна схватка. През тъмните отвори на прозорците се виждаше сякаш едно същество — многоръко и многокрако чудовище, наричано тълпа. Втората вълна ненавист премина — все едно във варел бензин нечия зла ръка запрати горяща факла. Ритор не гадаеше, а знаеше, че в същия миг Ерик и Кевин вървят в тесния и задушен ад през трупове, като убиват всеки, за да не бъдат разкъсани живи, а оръженосците им, тези спретнати и чисти момчета, безстрастно довършват по петите им ранените, защото същите тези ранени, дори умирайки, се мъчат да докопат с натрошените си крайници и избити зъби своите убийци… Стъклата на прозорците избухваха едно подир друго. Мяркаха се дръжки на лопати и обикновени тояги. На перона изпадна окървавен потрепващ труп — право в нозете на вкаменените търговци. След тялото някой изхвърли право в кошницата с ябълки крещящо вързопче — бебе. Във вагона виеха и ревяха така, че цялата гара се смрази на място от ужас.

През шокираната тълпа към влака тичаха началникът на гарата Кирби, следван от трима стражници, мундирът на железничаря бе разкопчан, лицето беше станало безобразно от страх.

От вагона изхвръкна едър селянин с размазана глава. Мъртвата ръка стискаше билетче.

Въпреки цялата си воля Ритор изохка и притисна длани към слепоочията си. Вече беше разбрал какво се е случило, но се боеше да повярва в това.

А хората се изтърсваха от прозорците на вагона като дъждовни капки. Мъже, жени, деца. Едни се изправяха, други оставаха неподвижни, някой викаше от болка, стенеше, друг вече бе мъртъв или агонизираше. Отчаяно пищяха деца. Капеше или направо бликаше кръв. Всеки момент нечий живот се прекъсваше. Тънко момиче се сви и тупна до релсите, а от слепоочието й стърчеше къса черна стрела. Значи и момчетата-оръженосци вече се биеха за живота си. Въздушният магьосник се беше сблъсквал с подобно нещо. И то именно защото някога и той бе Убиец на Дракони, затова проумяваше какво е става. Бойна лудост, кръвожадно безумие. Необичайно рядко явление. Рядко, но не и невъзможно.

А пришълецът все още не се беше показал от вагона.

— Асмунд! Сандра! — заповяда Ритор. — Планът се променя. Отнесете на майна си райна покрива на вагона! Само двамата. Веднага!

Изпълнението на заповедта показа, че старата развратница ненапразно беше изчукала хлапака. Удариха толкова съгласувано, все едно бяха тренирали това от месеци.

Луд вихър се стовари върху обзетия от още по-голяма лудост вагон. Жално затрещяха дъски, избръмчаха ламарини. Надеждните джуджешки болтове се късаха като прогнили шевове. Покривът се отдели като капак на консервна кутия. А вятърът продължи да я дърпа както насилник надига полата на съпротивляваща се жена. В ушите остро и режещо нахлу дивият вой на обезумелите хора.

И тогава от прозореца изскочи Той.

Крилете бяха предали образа му съвсем точно. Висок млад мъж с черно яке на Страж на Пределите. Беше объркан, шашнат, потресен, шокиран от рухналата върху него чужда омраза и болка.

„И аз изпих тази чаша — мислено рече Ритор на врага си. — Познато ми е това, което изпитваш. Колко хора погуби днес, Убиецо?“

Мъжът се държеше за лявата ръка, малко над лакътя. Очевидно засега не усещаше болката, засега му се струваше, че просто някой силно го е дръпнал. Олюля се. И побегна, прескачайки релсите. Далеч, далеч, далеч оттук… но уж сляпо, пък избра най-изгодния път за спасение — към реката. Нямаше грешка този Убиец, нямаше…

„Да, точно така се прави. Само че не знаеш с кого си имаш работа. А работа имаш със самия Ритор. Никога няма да научиш това…“

— Стига! — изкомандва магът към Сандра.

Убиецът се оказа доста чевръст. Дали си даваше сметка, дали неволно, ала се стараеше да се изгуби в тълпата, макар че хората с вопли и скимтене се разбягваха настрани — край него кипваше вълна от злоба и ужас, която ги пъдеше.

Ритор мислено свали въображаемия мерник. Помисли си, че това заклинание с нещо напомня на пушка. Помисли го и натисна спусъка.

Старателно натрупаните и здраво опънати нишки вятър се хвърлиха напред както змия връхлита жертвата си. Оглушително скърцане сякаш от светкавично плъзнало се по стъкло желязо. Беглецът се обърна. С неосъзнат рефлекс вдигна ръце — напразен, наивен опит да защити лицето си.

Около него се издигна стобор от фонтани, бликнали от земята.

Водата и Въздухът се сблъскаха. Убиецът се катурна по гръб, търкулна се по перона, а водните му доспехи се пръснаха на милиарди зли пръски.

Гарата вече беше почти опустяла — хората се покриваха кой където свари.

— Няма да успееш, Ритор! — провикна се някой.

Така. Очакваше го. Хотор, маг трето ниво. С един наказващ. Ясно. Довтасали са, за да поемат удара и да опазят Убиеца.

— Нека аз, Ритор! — заврещя Сандра и преди още магът да каже „да“ или „не“, атакува. Имаше стари сметки за уреждане с приближените на Торн.

Беше великолепна в атака. Навярно колкото бе добра и в леглото. Наказващият не успя дори да шавне водния си бич, а бесният вятър го повали и завъртя като пумпал върху твърдата земя. Мерна се поморавялото лице на нещастника, а после гърлото му се спука. Кръв пръсна като мигновено засъхващо ветрило.

Водните просто нямаха шанс. Беше часът на Вятъра.

Ала Хотор не се уплаши. Той отвърна на нападението — острият воден сърп мина на един пръст покрай гърлото на Асмунд — магът безпогрешно беше определил слабото звено в противостоящата му бойна тройка.

Момчето трепна и отстъпи, с което разкъса единната верига, но другояче нямаше как да отрази заплахата. И тогава Ритор пое боя сам. С цялата си неизползвана сила, пазена за Убиеца, който явно щеше да се измъкне, Въздушният удари водача на Наказващите на Водния орден.

Хотор понечи да се защити, но водния му вихър се разлетя като облак тополов пух. Невидимото копие на Ритор набучи на острието си Водния, издигна го почти до покрива на сградата и гнусливо го изтърси на земята. Гръдният кош на трупа беше изтърбушен, аленееше кърваво месо, смесено с парчета ребра. Хотор издъхна бързо и безболезнено.

Откъм разпрания вагон на бегом се приближаваха Кевин и Ерик, оръженосците ги следваха. Кевин притискаше едното си око с длан, дясната китка на Ерик кървеше. Но и те бяха закъснели, непоправимо закъснели.

Ритор се хвърли подир главната цел с измамната надежда, че може би ще успее да го настигне.

Ала Убиецът явно знаеше къде е спасението. Носеше се като стрела право към реката. Изпратеното да го настигне заклинание, макар че го препъна, само го улесни, защото след като го повлече по уличния паваж, той се озова още по-близо до стръмния речен бряг.

Този мъж се оказа невероятно костелив орех. Бранеше се като лъв, защитата му бе изградена почти идеално. Навярно точно тук трябваше да се намесят Ерик и Кевин, но всички сметки и планове вече бяха излезли криви…

Преследваният прескочи перилата на тротоара и като камък рухна в спокойните води. Край.

Измъкна се. Измъкна се!

Старият маг стисна юмруци.

„Ще е необходима цялата сила на клана, Ритор. Или още някой от Стихийните…“

— Избяга ни, така ли, рифове под кила!? — изпъшка дотичалата Сандра, като прекъсна мислите на предводителя на Въздушния орден.

— Избяга — печално се съгласи Ритор.

Никъде по повърхността на реката не се виждаше плуващ човек. Но магът по-добре от всеки друг знаеше, че Убиецът няма да се удави. Поне не в близките часове.

— Какво ще правим, Учителю? — обади се Асмунд.

Гласът на момчето трепереше, готов да избухне в плач. Ритор се озърна. Кан и ученикът му се суетяха около зверски пострадалия вагон, от който джуджетата изнасяха убити и ранени.

— Не се отчайвай, Асмунд — тихо рече вълшебникът. — Нямаме вина за това. Убиецът е отговорен. Той порази с лудостта си тълпата… насочи я против нас… Никой не би посмял да се опълчи против Ерик и Кевин, не и на наша земя… А този Убиец… аз знам. Помня.

— Насам идат джуджетата — изкриви устни Сандра.

— Да… добре. Ще ги обезщетим. Не е кой знае колко много — един стар вагон!

— А семействата на убитите? — полугласно напомни Сандра.

Ритор притвори очи. Нервен тик сгърчи за секунда бузата му. Да, няма как да избегнат това. Кланът на Въздуха се славеше като добър стопанин и грижовен господар на териториите си. Поддържането на тази слава струваше много пари.

Но пък спестяваше бунтове.