Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

— Защо се бавиш!? — Лойя го гледаше нетърпеливо. — Виктор! Погледни! Натам — на юг!

На хоризонта нещо се движеше. Тъмна ивица шупваше, почерняваше, в нея искряха огънчета на далечни мълнии.

— Ураган?

Лойя отрицателно заклати глава. Вятърът рошеше косите й, като увиваше лицето на Котката в златисто облаче.

— Не е обикновена буря, Виктор! Това е нахлуването! Природените идват да завладяват Средния свят!

Той неволно се обърна към Тиел. Търсеше потвърждение или поклащане с глава, придружено от изречени с досада думи — „не я слушай, Котката пак си въобразява разни неща… и…“

Момичето със стиснати устни гледаше в далечината. Очите святкаха с бесен жълт огън. Юмручетата й се свиха.

— Да — прошепна тя, усетила немия му въпрос, — да…

Лойя Ивер сякаш се промени напълно. Нямаше страх по лицето й. Имаше недоумение. Очакване. Стъписване. Объркване.

— Виктор, какво чакаш? Тази ли пропаст те спира? Тези стени? Фасулска работа! Трябва да влезеш в замъка! Да довършиш започнатото! Тиел, кажи му го ти! Тиел!?

Момичето обаче мълчеше. Може би не вярваше, че Виктор може да направи нещо?

Той се отърси от вцепенението си. Надникна още веднъж в бездната.

Наистина, фасулска работа, ако ще си говорим правичката… Само да се протегне надолу, към скалните кости на планетата. Ще издигне от бездната нова сила. Ще направи острова равен и гладък като палачинка. Може и по-простичко — ще прехвърли през цепнатината въздушен мост. После ще застане пред черните зидове на крепостта… и от упор — с огнена вълна, въздушен клин, с воден таран… С цялата подвластна му ярост, със силата, дарена на Убиеца.

Да довърши кръга. Да поеме силата докрай. И да пресрещне приближаващите се пълчища, защото нямаше намерение да им отстъпва Средния свят. Да се изправи против онзи, чието тяло звънти като гъвкава стомана над орлоглавите кораби.

„Овчарю, не бързай да подкарваш стадото към кланицата, вълкът още не си е отишъл обратно в гората.“

Само трябваше да вдигне ръка и да заповяда…

— Драконът идва — каза Тиел, каза го насмешливо и горчиво. — Драконът пристига, Виктор. Кой ще го спре? Пребитите магове от обезкръвените кланове?

Лойя прегърна момичето през раменете. Кимна:

— Е? Чуваш ли? Даже тя го разбира!

Белите куполи на Замъка-над-Света заискряха. Сребристата светлина се разгаряше, усилваше се — напук на приближаващата се буря.

— Не — каза Виктор. — Разбирам… но не бива така. Не по този начин.

Лойя гневно се извърна и простря ръка, сочейки на юг. И замръзна.

— Убиецо!

Викът се донесе от подножието на черната конична планина. Там, в началото на пътищата, стоеше Ритор, предишният Убиец на Дракони. Гласът му, подхванат от вятъра, биеше право в ушите:

— Убиецо! Няма да ти позволя да изминеш моя път! Не!

— Мирясай, нещастнико! — отвърна Лойя, като застана на ръба на друма. — Нищо не разб…

Въздухът нададе вой, когато Ритор удари — неочаквано и силно. Виктор успя дори да се възхити, докато падаше и се хлъзгаше по камъните. Обезумелият от несполуките вълшебник на Въздушния орден беше истински майстор, даже силата, притежавана от Виктор, колкото и да превъзхождаше магията на противника, не можа да промени нещата.

Премятайки се по кехлибарения паваж, Виктор видя, че по стените на крепостта плъзва кървав отблясък. Собствените му въздушни щитове се разпадат, безпомощни пред заклинанията на Ритор.

Какво да се прави…

Лойя извика, когато поривът я помете от пътя надолу по склона… Тиел се изпъна в немислим скок и успя да се вкопчи в раменете на Виктор, увисна, захлипа, заби нокти в черната му куртка.

Нова ударна вълна, още един натиск — и те двамата се преметнаха върху скалите встрани от жълтата пътека.

На по-долния завой на пътя, двайсетина метра по-ниско, лежеше Лойя. Странно, но беше жива. Вълшебницата се изправяше, тръскайки глава, свеждайки се пред напора на бурята. От такава височина — и даже без поне пукнати кости? Хм… котка, то е ясно…

Но за тях Ритор беше подготвил по-дълго пропадане. Послушният въздух ги влачеше не отвесно, а косо, право към нозете на тържествуващия маг, застанал на брега. Виктор се опита да сътвори магия, почти съумя да разпери въздушни криле…

Не стана.

Ритор се смееше гръмогласно и зловещо, като наблюдаваше напразните усилия на жертвата си. Старият маг вероятно ги виждаше като на длан. Някога той самият бе преминал по този път. Стигнал е до твърдината и е ударил в портите на Замъка-над-Света, след което бе нахлул вътре.

И приел посвещението на Убиец.

— Ти можеш! — извика Тиел. — Можеш!

Вятърът, подчинен на волята на вълшебника, се мъчеше да ги раздели, въртеше ги, вбиваше клин между прегърнатите тела, раздалечаваше ги с раздуваща се възглавница…

Възглавница ли?

Виктор изостави опитите си да развее въздушни криле. Изчака докато до крайбрежните камъни не остана съвсем малко, едва-едва — и с рязко усилие уплътни под себе си спасителна и мека въздушна леща…

Ритор изкрещя, олюля се, отстъпвайки, закри лице с длани, сякаш стореното от противника му го бе потресло.

Възглавницата се спука, Виктор падна по очи, Тиел се стовари върху него и той успя да се зарадва на закъснялата си сполука.

— Не, не, не! — почти виеше Ритор, като отстъпи още. Бурята стихваше, или старецът се беше изтощил, или… — Защо, защо ти можа!

Виктор се надигна, изправи и Тиел. Момичето изглеждаше замаяно.

— Какво искаш, Ритор?

Лицето на Въздушния маг се изкриви като че ли от болка.

— Теб, Убиецо! Искам твоя живот!

— Тъкмо ти ли, Ритор, Убиецо на Дракони?

— Аз проклех онзи ден! — изправи гордо беловласата си глава Ритор, сякаш в това покаяние бе доблестта му. — И ще изкупя вината си — като те спра!

— За какво? Къде е Драконът, когото искаш да защитиш? Да не е онзи там? — Виктор кимна към черния облачен фронт на юг.

— Драконът ще дойде! Истинският дракон! Той ще спре Природените, ще защити Средният свят!

— Засега идва само Сътвореният Дракон!

— Какво знаеш за него, Убиецо?

— Достатъчно, за да ти кажа, че не си ти този, който ще се бие с него! — Виктор разтърси Тиел, погледна я в очите, но момичето не реагира никак. — Почакай… тя няма място в нашия спор…

Ритор с нежелание кимна. Виктор положи девойката върху камъните, като за всеки случай не откъсна взор от магьосника.

Ритор чакаше. Търпеливо, без да пробва атака. Дали събираше сили? Или се колебаеше — значи с него би могло да се водят преговори…

— Никому не желая зло, вълшебнико — каза Виктор, колкото можа по-искрено. — Даже и на теб! Въпреки че твоята глутница се опита да ме убие… въпреки че сте омърсени с кръвта на невинни…

— Касапницата на гарата е твое престъпление!

— Нищо не можех да направя, Ритор! Не се контролирах!

— Нищо няма и да можеш, никога повече… — отвърна вълшебникът, гласът му падна до шепот. — Това винаги ще е по-силно от теб… Винаги, повярвай ми… И даже да сразиш Сътворения, няма да се спреш. Знам това…

За някакъв къс миг в очите на магьосника се появи съчувствие. Сянка на съчувствие.

А след това нанесе удара си.

Вече познатото на Виктор въздушно копие — изтъкана от ветрове игла. Този път той не успя да отрази атаката. Болка раздра гърдите му, пронизваща болка. Бе захвърлен като парцал, просна се върху камъните, стихията на Ритор го притисна, ревящ поток се вкопчи в лицето му. Втурна се в гръдния кош, като почна да го издува. Да можеше поне да извика, но не — насила гълташе сгъстения въздух, беше обречен да пръска кръв от разкъсваното отвътре тяло и да умре…

— Идиот!

Лойя Ивер меко се приземи след лъвски скок. Замахна — дрехите на вълшебника се обагриха в алено. Вятърът изпищя и взе да утихва.

— Какви ги вършиш, Ритор, опомни се!

— О! Предателката!

Навярно бе сметнал, че задушаващият се от тежката кашлица и хванал се за гърдите си Виктор е вън от играта. Или разбираше, че не е в състояние да се концентрира наведнъж срещу двама противници. Пресата на въздуха изчезна. Виктор се опита да се изправи — и се пльосна обратно върху камъните. Вътрешностите му горяха, а белите дробове сякаш вече бяха спукани като мехури.

Лойя и Ритор се обикаляха един друг досами водата.

Вълшебницата хищно протегна ръце — пръстите свити като животински нокти. Ритор притискаше длан към ребрата си отляво.

— Ще те убия, котко! — изхърка магът с такава омраза, сякаш някогашната Сила на Убиец се беше върнала при него.

— Тъпанар! — изпищя Лойя. — Да не си посмял, защото…

— Млъкни! — кресна и Ритор.

— Бягай, Виктор! Аз ще задържа този безумец! Айиии! — вълшебницата скочи, понечи да нанесе удар, но внезапно се сви на кълбо и се хвърли под краката на магьосника. — Бягай, Виктор!

Накъде да бяга? Защо? Нагоре — по златистата спирала, към Замъка-над-Света? Не му хрумна изобщо, че не бива да изоставя Лойя и Тиел. Защото трябваше.

Присвит като тичащ под картечен огън войник, още държейки се за гърдите, той се втурна по пътя. Ала друмът изненадващо кривна успоредно на линията на прибоя. Засилен, Виктор нагази вълните. Вдигаше фонтани пръски, но не спираше… дъното под него оставаше равно…

Аха! Ето какво било! Така си и мислеше…

Кехлибарените павета и плочи се издигаха изпод водата, като образуваха втора Пътека към върха на Острова.

Тичаше. По втория друм, към дъгоцветния мост. Този път спиралата се извиваше към юг, сякаш срещу приближаващата се буря. Вече съвсем ясно се виждаше, че облачният фронт е неестествено подреден и напредва с ненормално висока скорост.

Зад Виктор се чуваше шум от борба — Лойя и Ритор водеха ръкопашна схватка, без употреба на магия. Котката имаше предимството на гъвкавината и подвижността си, ала Ритор се оказа твърде силен даже и за нея. В един момент те се вкопчиха един в друг и се запремятаха по камъните. Всеки път, когато Ритор се озоваваше отгоре, той удряше главата на Котката в твърдия бряг.

— Той… няма да стигне… — изсъска магът, когато за пореден път притисна Лойя. И внезапно се сепна, замря.

До тях стоеше Торн.

Водният сякаш изобщо не се интересуваше от двубоя. Взираше се в отдалечаващия се Виктор, който вече бе достигнал втория кръг на спиралата. Тичаше тежко, непрекъснато озъртайки се надолу.

Лицето на Торн изглеждаше толкова измъчено, сякаш бягаше заедно с Виктор.

Ритор пусна контузената Лойя. Вдигна ръка и пръстите му се сплетоха в знака на Силата на Въздуха.

— Остави, Ритор — без да се обръща, каза Торн. — Късно е да се избиваме. Виж, Природените идват…

Магът на Въздуха се колебаеше, удържайки на върха на пръстите си раждащият се ураган.

— Откажи се от отмъщението, Ритор. Ето ме, стоя тук и не се опитвам да го настигна — произнесе Водният, като кимна към Виктор. — Късно е за лични сметки и планове. Налага се да използваме даденото ни от съдбата.

— Да го настигнеш? Него? — Ритор се засмя мрачно. — Ти никога не би му навредил!

— Защо мислиш така? — учуди се съперникът му. — Точно сега бих опитал. Но Природените… — най-сетне Торн погледна към заклетия си враг. — Предлагам ти заедно да…

Но не му бе съдено да се доизкаже. Водата край брега кипна. Плъзна се кръгла вълна. От дълбината се издигаше тесен скален стълб с мазен блясък. На върха му се намираше прегърбеният Анджей.

— Не! — възкликна Торн. — Недей, спри!

Магът на Земята не чу съюзника си. Изпъчи дребна снага и зашепна заклинания.

Островът се разтърси. Тежки тръпки пробягаха по канарите. Торн и Ритор паднаха като зашлевени на земята. Виктор си изпати повече — жълтият път под нозете му взе да се разпада, да се руши на пластове, които потъваха в склоновете или се сриваха в златна каменна лавина. Бъдещият Убиец се притисна към черната скала, изчаквайки.

Изглежда този път Анджей беше решил да жертва съкрушителната мощ на магията си за сметка на простотата на заклинанието. Но не отчете само едно — вълшебството на Земната стихия не се славеше с точността си на удара.

Стълбът, който бе възнесъл магьосника от морето, се заклати. Прекърши се през средата. Анджей се сви несръчно и скочи във водата. Почти веднага изплува, а сипещите се отгоре камъни грижливо заобикаляха магьосника, който се боричкаше с вълните. Насочи се към брега, като отчаяно шляпаше с ръце.

Торн покъртено поклати глава.

Анджей явно не беше разбрал какво се е случило. Гибелта на своя плацдарм той изтълкува като ответен удар на Убиеца. Зиморничаво присвит, магът изскочи от водата и се втренчи в Торн. Ала вероятно не съзря в погледа на Водния одобрение, и затова се хвърли към Ритор.

Въздушният припряно отстъпи, но Анджей не възнамеряваше да го напада. Земният впи пръсти в яката на наметалото му и се развика:

— Ритор, моля те за помощ! Закрила, закрила искам от теб, от своя враг, помогни ми!

Торн изкриви устни и извърна лице. Погледна към Виктор.

Бъдещият Убиец стоеше пред рухналия друм. Ту отстъпваше, ту понечваше да се засили, но така и не се осмеляваше да скача. Торн бавно вдигна ръка, бледосиня буца се изду върху дланта му. Но не нанесе удар. Мислеше, преценяваше. Колебаеше се. Очите му се местеха — от наближаващата се буря към замрелия в нерешителност Виктор и обратно.

А мишената му изведнъж приклекна, удари с пети скалата и излетя като ракета в небето.

Торн, който все още не бе избрал как да постъпи, го изпрати с поглед. После замахна — и натрупаният заряд удари, без да причини друга вреда, освен, че раздроби крайбрежните камъни на ситен пясък.

Вълшебниците вдигнаха глави.

Виктор летеше, приближавайки се към площадката пред Замъка. Тялото му се огъваше, сякаш се опитваше да поеме право към твърдината, но неведома сила неумолимо го отклоняваше обратно.

— Това беше — каза Торн. — Господа! Време е да приемем неизбежното. Сега вероятно ще е по-разумно да помогнем на Виктор да посрещне нахлуването?

Ритор откопчи лапите на Земния от себе си и отрицателно люшна глава. Разпери ръце — Силата забуча в отчаяно усилие.

Изправящата се Лойя изплю кръв от разбитите си устни, погледна Въздушния и скочи върху гърба му.

Ала Ритор вече бе неудържим, сякаш отдавнашните му сили на Убиец отново се бяха възвърнали. Той се издигна във въздуха с разярената котка на врата си. Заудря я с лакти и се стрелна подир Виктор.

Торн се прегърби, лицето му някак за миг остаря, натежа от умора. Тръгна към лежащото в несвяст момиче. Приклекна до нея, разгледа я. Цъкна с език.

— На-на-нахлуване? Ка-ка-какво нахлуване? — изскърца зад него потресеният Анджей.

— Помогни ми — отвърна Водният, без да се обръща. — Неведомата се е изцедила до капка, подкрепяйки Виктор. Все пак е по-млада от него… не го очаквах това.

— Каква Неведома? Какво нахлуване? — продължаваше като латерна Анджей със сприхав и накъсан гласец. — Какви ги дрънкаш, Торн?!

В следващия миг видя лицето на девойката, разпозна я и се нацупи.

— Ето я Неведомата — каза Торн. От пръстите му се струеше равна синкава светлина и поливаше челото на момичето. — Ти наистина ли смяташе, че кланът им е загинал заедно с Владетелите?

— Ритор пусна една от тях да си върви…

— А другата е чакала своя час в Средния свят — Торн махна ръката си от главата на Тиел. Тя отвори очи и замаяно, неразбиращо се загледа в устата на магьосника. — Питаш за нахлуването, Анджей? Обърни се на юг и виж сам…

Земният присви късогледи очи към хоризонта.

— Ураган някакъв…

— Корабите на Природените са в сърцето на този ураган! — отсече Торн и се изправи. — Късно е за обиди, не е време за разчистване на сметки. Помогни ми да посрещна флота на агресорите.

Под миглите на Анджей припламна страх:

— Там… там… аз го чувствам…

— Сътвореният Дракон — слабо промълви Тиел. — Той иде. Той е центърът на силата им. Само Крилат Господар може да го спре. Крилатият Владетел…

— Анджей! — рязко каза Торн. — Ще ми помагаш ли в края на краищата или ще се пулиш като изкуфял старец!

Магът на Земята мачкаше брадичката си с жълтеникавите си пръсти.

— Трябва ми специално заклинание…

— Ами започвай го, Дракон да те погълне! Вдигни от дъното рифове! Поне това! За начало…

— Необходимо ми е… трябва… да се прибера… В главния храм на Земята… само там бих могъл… — несвързано мърмореше Анджей.

Водният безцеремонно го разтърси за раменете:

— Опомни се, вълшебнико! Тук са нужни твоите сили!

— Аз… нужно ми е да опресня паметта си… относно някой похвати… веднага се връщам… Трябва да обмисля на спокойствие, съсредоточено… да се задълбоча в детайлите… много важни са подробностите, Торн, много важни!… Само да се отбия…

Торн гневно замахна, но Анджей ненадейно ловко избегна шамара и с фалцет заврещя:

— Да не си посмял!

— Гадина… боклук… плужек — Торн настъпваше. — Ще посмея! Ще посмея да кажа и да сторя всичко, което…

Това беше грешка. Анджей се възползва от гневния изблик на съюзника си и тутакси избъбри заклинание, което довърши гръмко и простря ръце. От страх магията му се оказа необичайно ефективна — камъните образуваха къса стълба, потъваща направо във водата. Земният презглава се втурна по нея, вълните послушно отстъпиха и само след миг той изчезна.

— Посерко… — плю подире му Торн. — Неведома, можеш ли да се изправиш? Изглежда че само ние двамата ще посрещнем Природените.

Той протегна ръка, като съвсем естествено го стори галантно. Тя не отблъсна подадената десница.

— Юнак си, Неведома, браво на теб — каза Водният магьосник, оглеждайки стремително потъмняващия хоризонт, където се надигаше стена от неистови вихрушки. — Успя да преметнеш всички велики магове — до един! Даже и мен! А сигурно… и Виктор, нали?… Всичко свърши, Неведома, така ли? Той няма нищо да успее да направи?

Тиел мълком вдигна рамене.

— А ти… ще можеш ли?

— Да.

— Но Пазителят…

— Не се безпокой, магьоснико на Водата. Ще се изправим срещу флота им. И против сътворения Дракон — също. Ще издържим колкото успеем. Само за едно те моля… убий ме, ако не се справя. Не желая да стана плячка на онова сътворено изчадие.

Няколко секунди Торн се взираше в буреносния юг.

— Заклевам се, че ще го сторя, Неведома. Стига да съм жив. Но ще гледам да не се наложи да опрем до…

— Аз ще трябва да се постарая — тихо каза Тиел.

 

 

Отвисоко каменната площадка се виждаше като правилен петоъгълник, малко издигната спрямо основите на крепостта пентаграма, в средата, на която бе вписан от незапомнени времена Замъкът-над-Света. Виктор за миг увисна над нея, сякаш спортист във връхната точка на невероятен овчарски скок.

А сетне черните камъни се втурнаха насреща.

Не, магията не беше изчезнала. Виктор продължаваше да усеща пулса на четирите стихии. Само че тук това беше недостатъчно.

Тук се криеше изворът на всичко.

Половин небе се превърна в ревящ пъкъл. Може би и на Опаката страна са се случвали такива бури, ала съзнанието отказваше да възприеме ставащото като реално. Ураганът връхлиташе право върху острова, фронтът му леко се огъваше, като обхващаше коничната скала в полукръг. Незнайни дълбинни сили все още сдържаха настъплението на Природените, но някак вяло, неподкрепени от живата воля.

Каменните плочи на площадката бяха полирани от ветровете също толкова гладко, колкото и стените на твърдината. Само тук-там личаха дълбоки пукнатини… или бразди, оставени от нещо… или от някой, който падайки от висините, е забивал в скалата по-твърди от гранит нокти. Забивал е, спирайки стремителния си полет. Изпъвал е могъщо тяло, прибирал е крилете.

И е поемал към замъка… по тънкия мост-дъга, който едва ли би издържал и обикновен човек?

Черни като нощ стени,

а куполите — бели, с перлен цвят.

Тъга, отвън си остани,

във тази крепост сънищата спят.

Шуми лазурната вълна,

и слънчев мед се лее от небето,

деца на облачна страна

за полет са разперили крилете…

Не, не мисли и не гадай

кое е сън, кое — реалност.

Едно помни и знай:

дългът ти — право дава…

Денят владетел има си незнаен

и съществува нощен повелител,

ала ключът от онзи огън таен

един-единствен има си пазител.

Ти, плът от плът, вътък на същността,

напускаш, доброволно висината.

Ти, господар на свят-мечта,

Отново си на моста от дъгата…

Ти, който си поел туй тежко бреме,

Ти, който пътя си приел велик,

дори минута от изминалото време —

не я забравяй в този миг.^[1]

Тук са кацали Драконите.

Крилете им са прегръщали въздуха, гърлата им са издишвали пламък, водата е кипяла, камъкът е стенел.

И, вече в човешки облик, те са пристъпвали по моста-дъга към своето гнездо, в своя замък, в своя дом…

Забравил за всичко на света, даже за себе си, Виктор тръгна към пъстрата арка на моста. И чу вик зад гърба си.

Ритор и Лойя падаха отгоре, сплетени като в любовна прегръдка. Котката налагаше магьосника по лицето, стискаше го за шията, като се мъчеше да прекъсне полета на Въздушния, сякаш готова да се пожертва и да се пребият заедно. Ритор не се огъваше и успя да се отклони от пропастта.

Тупнаха на площадката, Лойя веднага отскочи и зае стойка, за да продължи битката. По върховете на пръстите й се замяркаха остри сенки. Но противникът й, още не погасил въздушните криле, я изпревари.

Вятърното платнище почти размаза жената върху камъка. Лойя не успя да се защити от употребеното като боздуган крило. То бе прекалено мощно. Викът й се задави и вятърът го отнесе.

Предводителката на тотемния орден лежеше в неестествена за жив човек поза, неестествена даже за вълшебник. Шията й бе извита, гръбнакът — пречупен.

Лойя Ивер беше мъртва.

— Ти… — изхърка Ритор, като тръгна право срещу Виктор. Задъхваше се от ярост и омраза, все едно негова приятелка и любовница лежеше бездиханна връз студения камък. — Ти си виновен! Ти — за всичко!

— Само вървях насам, Ритор! Просто вървях натам, накъдето трябваше да вървя!

Усещаше как Силата на Убиеца търси изход, простор да се развихри. Но кой знае защо беше убеден, че не бива да я пуска на воля.

— Ти победи? Нали? — Ритор се озърна към почернялото като катран небе. — Драконът не дойде! Гонех те, преследвах те… разпилях всичките си сили… жертвах хора… А не намерих Дракон! Нашият свят е беззащитен! Те ще пристигнат… ще се въплътят като нови повелители на земите ни, като нови мечти и страхове. А ние ще си идем — завинаги!

Навярно би било уместно да подхвърли, за разтуха на сърцето: „А вие с какво сте по-добри?!“, но вместо това Виктор възкликна, като посочи фронта на бурята:

— Искаш ли да ги спреш?

В настъпващата Сила вече се усещаше пулса на сърцето й. Още малко — и безплътният агресор щеше да се разпадне на отделни части. Тук, край Разлома на Всемира, щеше да се вчовечи — за едни във вид на орлоглави кораби, за други щеше да се превъплъти в нощни кошмари, в безпросветна тъга, в потискаща умопомрачителна депресия за много дни напред… И кой знае колко вени щяха да усетят бръсначите, само и само уплашените хора да избегнат настъпващия ужас!?

— Късно е! — извика Ритор.

Вятърът плющеше в наметалото — един вече неподвластен на вълшебника вятър. Лицето на Въздушния бе станало мъртвешко, единствено очите показваха, че още е жив. В устремения към Виктор поглед нямаше повече омраза. Само пронизваща мъка и безнадеждна печал.

— Ти победи, Убиецо… Точно това си искал, нали? Да отвлечеш силите ми в погрешна посока. За да не намеря Дракона. Ти победи! Ала какво ще правиш с победата си?! — и Ритор избухна в мрачен лудешки смях, издигайки ръце към ниското черно небе.

Бурята започваше да вилнее. Късаше покривалото от облаци и ги съшиваше отново с игли-мълнии. Вече нямаше слънчева светлина — само наниз от избухващи светкавици, от които движенията изглеждаха начупени на отделни кадри.

— Какво, какво ще правиш със Силата си, Убиецо!?

Гирлянди кълбовидни мълнии се провесиха от хоризонт до хоризонт. Съсиреци пламък мъждукаха и искряха, гаснеха и отново се разгаряха. Отвъд призрачното им сияние пипалата на вихрушките кръжаха в дяволска въртележка, късайки плътта на океана. А зад тях, невидима, но осезаема, идваше Силата.

Природените!

— Ще има ли място за теб в техния свят, Убиецо?

Скалите се тресяха. Конвулсия премина по самите корени на земята, изскубвайки планини и мачкайки равнини. В подножието на Острова на Драконите брегът беше залят от кипяща пяна. През нея тичаха Торн и Тиел. Виктор се вгледа в дребните им от разстоянието фигурки — сякаш се мъчеше да чуе закъснял съвет или се нуждаеше да ги попита нещо. Но вятърът ревеше, без да дава отговор, разбушувалият се океан не се подчиняваше на Водния маг. Плисна вълна — Тиел падна, хлъзна се по камъните, Торн спря и я хвана за ръката, опитвайки се да устои на натиска на стихията.

— Няма да има техен свят — изрече Виктор.

Камъните се трошаха под нозете. Единствено Замъкът-над-Света оставаше неподвижен, навярно силата на древните владетели го пазеше. По черните зидове танцуваха отражения на светкавици, куполите сияеха в матово-бяло. Отворените порти подканваха, все едно обещаваха безопасност. Призрачна илюзия. Сигурно място в момента няма — никъде.

— Ти няма да ги спреш, Убиецо! — заклати глава Ритор. — Даже и да сразиш Дракона им, няма да ги надвиеш!

Небето избухна.

Огнена точка изникна в далечината — кървава звезда, носеща се над морето. Шурна порой — студен, вледеняващ кожата.

— В името на четирите стихии… — започна Виктор и млъкна. Не, не е това! Не така! Пред него не беше царството на мъртвите, сега не е уместно да действа така, сякаш поставя Сивия предел, за да отдели света от отвъдното…

Сивия предел? Поставял? Кой?

Нима…

Озарението секна, защото видя, че мъртвата Лойя се размърда. Ритор или не беше забелязал, или му беше все едно. А междувременно изпочупеното тяло на Котката шавна пак, изпъна се в къса агония, като придоби предишните си грациозни форми. Само след миг русата жена вдигна глава и свирепо погледна Въздушния маг. Изсъска:

— Ще ми платиш за седмия живот, Ритор! Не сега, но ще платиш!

Поривите на вятъра обрулиха от снагата и последните дрипи, в които се беше превърнала роклята й, и в този миг Виктор, колкото и да бе неуместно, изпита прилив на влечение. А тя, сякаш почувствала възбудата му, се обърна и отговори с признателна усмивка. Нежна усмивка. Бърза усмивка. И веднага сви вежди:

— Какво стоиш?! Тичай, Виктор, тичай! В замъка!

Той още не разбираше. Лойя се хвърли към него. Движенията й все още бяха малко тромави, като изтръпнали:

— Веднага в замъка, глупчо! Иди в замъка, Владетелю! Защо стоиш, Драконе?!

Ритор трепна по-силно от Виктор. Втренчи се в Котката с безумни очи, обърна се към човека, когото смяташе за Убиец. Вдигна ръка, сякаш, за да се предпази. Лойя не го пощади:

— Ти усети в него кръвта си, Ритор! Как можа да пропуснеш и да не видиш останалото? Толкова ли успешно си прогонил от паметта си онзи миг?

— Не! — простена, закрещя Ритор. — Не! Не може да бъде!

А магьосницата подбутна Виктор и със замах му посочи пламтящата в небесата кървава звезда… Вече не беше звезда, а комета.

— Избирай, Виктор! Избирай, Драконе-Убиецо! Кое желаеш? Какъв ще станеш?

Скалите помръднаха. Пластовете златист камък се сриваха в кипящите долу вълни, удряха превърналия се в тясна пътечка друм, по който изнемогваха в надпревара със стихията Торн и Тиел. Към твърдината вече нямаше нормален път… почти нямаше.

Лойя кимна към момичето от Неведомия клан и погледна Виктор в очите:

— Искаш ли тя да го стори? Орденът й не владее цялата Сила! Не пращай жената си в бой, Драконе! За нея това ще е сигурна смърт!

И той се втурна напред. Хукна по разпадащия се път, по рехавите златисти павета. Мостът-дъга се топеше под диханието на урагана, ледени капки дъжд запречваха портите на замъка. Виктор се гмурна в пороя… нима е възможно небесата да удържат толкова вода?! Предния край на бурята го люшкаше, отклоняваше, спъваше, давеше… Вече не тичаше, а плуваше в гъстата смес от въздух и вода. Повлече го встрани, към пропастта. И той разбра — беше късно.

Беше късно. Лойя беше закъсняла. А инатът и манията на Ритор бяха отнели последните минути, през които можеше да достигне твърдината и да докосне черните стени…

Пороят внезапно се разпръсна. Над главата си Виктор усети нещо като невидим чадър. Долу, на пътеката, Торн беше се спрял и с мъка, олюлявайки се, с прострени нагоре ръце удържаше разкъсаното небе. Едва удържаше…

Тиел погледна магьосника и продължи нататък — към замъка, към черните зидове, към отворените порти…

Не пращай своята жена в бой, Драконе.

Виктор се втурна по моста. Светлинната плетка под нозете му, допреди миг твърда като утъпкана пръст, се продънваше — както всичко наоколо. Пръски светеща мъгла се издигаха изпод краката му, пронизвайки с пъстри искри въздуха. Виктор и Тиел бяха на равно разстояние от портите на единственото засега непоколебимо нещо — Замъка-над-Света. Той се спускаше по моста, а тя се катереше по пътеката.

— Спри! — прогърмя Виктор. — Стой!

Тя не чуваше. Или вече не му вярваше…

Той се подхлъзна. Мостът чезнеше, дъгата посивяваше. Платнищата светлина се сгърчваха като попарени листа, бягаха изпод нозете. Треперещата в треска земя го чакаше, теглеше го.

Затъваше като в дълбок сняг. Дъгата се чупеше като тънък лед. Вървеше през дъгоцветен петмез, провалил се в него до кръста. Едва усещаше опора под себе си. А алената комета над него изрева, разтвори паст…

Удар. Тласък в гърба. Стегнатото въздушно крило го подхвана и го запокити напред, над изчезналия мост, над бездната. Зад гърба му Ритор падна, конвулсивно вкопчвайки пръсти в камъните. Беше дал наистина всичко от себе си, беше докрай изчегъртал дъното на душата си в опит да поправи своята трагична грешка. Старецът плащаше — за онова, което беше направил на жената от Неведомия клан, която отпрати в Опаката страна. За безсмисленото преследване на собствения си внук. За попилените минути, които решаваха всичко.

Виктор се просна пред Тиел. Падна несполучливо, не му остана дъх, болка прониза тялото му. Но и момичето не очакваше сблъсъка, спъна се и падна също. Виктор я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и викна:

— Не!

— Пусни ме! Длъжна съм…

— Не! Последна от Неведомия клан, забранявам ти!

Момичето се съпротивляваше. Той успя да надникне в очите й. И прошепна:

— Тиел, това е моят свят.

Небето се наливаше с кръв. Мълнии млатеха брега. Вятър бичуваше острова с виещи камшичени торнадо.

„Обновление…“ — шушнеше дъждът.

„Прераждане…“ — напяваше бурята.

„Ново! Ново! Ново!…“ — драскаха светкавиците.

— Аз трябва да решавам — каза Виктор. Пусна омекналата ръка на Тиел. Обърна се към портата на Замъка-над-Света.

Пазителят го чакаше на прага.

Виктор го беше виждал съвсем друг в сънищата си. Не като крехко момче с разпилени от вятъра черни коси. И въпреки това го разпозна… Пристъпи напред и каза:

— Върни ми моята Сила, Пазителю!

— Имаш ли правото да я владееш? — в гласа на юношата личеше подмладеният глас на Лакомника.

— Да!

— Опитай! Докажи!

— Аз имам право.

Помежду им се издигна яка невидима стена. Монолитна. Непреклонна. Очакваща. Горката стена…

— Аз имам право — в мен е кръвта на Владетелите…

Крачка…

— Аз имам право — в мен е кръвта на Убиеца на Дракони…

Крачка…

— Аз имам право — Неведомият клан, пазителят на основите, ме призова…

Крачка…

— Аз имам право — повярвах и дойдох…

Крачка…

— Аз имам право — за мен отдадоха живота си Стражите на Предела…

Крачка…

— Аз имам право — приех посвещението на стихиите…

Крачка…

— Аз имам право — отхвърлих пътя на Природените.

Стоеше пред Пазителя, на една ръка разстояние.

— Имам право — с мен са моите врагове и моите приятели, с мен е моята любов и моята омраза. Този свят е мой.

Докосна черния камък на стените.

— И ти ще вземеш всичко? — поклати глава Лакомника. — Живота и смъртта? Преклонението и презрението? И ще бъдеш отговорен и задължен — за всичко?

— Да.

— Ти ще решаваш, какви ще бъдат страховете и мечтите на Опакото? И в какво ще се превърнат сред Природените? Как ще преминат през Средния свят?

— Да, Пазителю. Върни ми моята Сила!

Бяло сияние взриви небето. Мълниите сплетоха мрежа, мъчейки се да уловят в нея света. Островът се разтърси, изправяйки се сред буйното море.

Сътвореният Дракон, който се рееше във висините, изрева. Стоманените му криле разпориха въздуха, устата му избълва огнена река. Блестящите нокти щръкнаха, прицелени в съперника.

Виктор разкърши снага.

Цялата си закована в броня снага — от острия камшик на опашката до върховете на крилете.

Владетелят на Средния свят се стрелна към небето, полетя над Острова на Драконите.

Отдолу го гледаха.

Торн с изкривено лице гълташе студените капки на дъжда, седнал на пътеката.

Лойя Ивер, гола, прелъстителна и жива, прегръщаше Ритор, който беше потънал в несвързано трескаво бълнуване. Котката само изумено поклащаше глава, без да откъсва очи от небето.

А пред портите на Замъка-над-Света бял еднорог тръсна златна грива.

И орлоглавите кораби на Природените, промъкващи се зад стената урагани, замряха, когато във висините Владетелят-Дракон пресрещна Сътворения Дракон.