Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (18)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

— Видя ли колко добре се получи — каза Тиел, докато разглеждаше скулата си във взетото назаем от Лойя огледалце. Оставените от ноктите на магьосницата драскотини упорито не желаеха да зараснат. И дори самата Котка не можа да ги излекува начаса.

— Да бе, става — Виктор нямаше друг изход, освен да се съгласи.

Схватката с господин Анджей сега му се струваше като разиграл се на живо виц. Не искаше да хока Тиел за провокацията — победителите, както е известно, не ги съдят. Та нали даже Лойя показа известно уважение към момичето.

Лойя Ивер… Главната магьосница на ордена на Котките… Не ще и дума — хитра е. Все тегли към себе си чергата, но не е ясно какво цели. Пък и колко е хубава, ммм… чак в очите притъмнява като я гледаш… Макар че, по принцип не за това трябва да се мисли сега. Длъжен е да се безпокои за друго. Длъжен е, обаче, ето — мисли си го…

Княжеската карета, уви, не им послужи задълго. Очарованите от Котката коняри им подготвиха не здрав куриерски файтон, а обкичено с вензели и гербове чудовище на колела, подходящо за важни разходки с цел да се впечатлят поданиците. Един час бясно препускане — и осите се спукаха. Бегълците зарязаха килналата се настрани карета на грижите на кочияша и поеха нататък пеш. Когато напълно се стъмни, Лойя заведе спътниците си в някаква изоставена плевня на края на голяма нива.

— Ще изчакаме тук до сутринта… Виктор — каза тя. Обръщайки се към него по име, Котката непрекъснато правеше къса многозначителна пауза преди „Виктор“. — Въздушните засега изостават, пък и надали биха рискували да нападнат на толкова открито място и в чужда територия. Виж, в Орос ще е съвсем друга работа… Разбира се, в Земния клан сега е голяма олелия, но докато тепърва спретнат потеря — гони вятъра в полето! И да успеят да реагират своевременно — ще ги преметна като слепи котенца. Ще издържим колкото е възможно дълго… а насетне ще измисля нещо…

Тиел я слушаше съвсем детински нацупена, но не предприемаше словесни атаки — Ивер наистина ги отърва от засадата на Въздушните, а ето че и сега им се притече на помощ със злополучната карета.

— А какво ще правим сутринта, момичета? — поинтересува се Виктор.

— Отиваме в клана на Огъня — неохотно отвърна Тиел. — Лойя Ивер, колко дълго…

— Колко дълго можете да разчитате на мен? Вероятно поне още веднъж мога да ви бъда полезна, не мислиш ли, Тиел? Кой знае какви премеждия ви очакват?

— Чакай, Тиел — намеси се Виктор. — А за какво ми е нужен този Огнен клан? Защо да ходя там?

— Защото… — момичето никак не искаше да даде отговор, при това пред Котката. — Защото трябва да се научиш да управляваш своята Сила. А това ще стане едва когато минеш посвещение във всички Стихийни ордени. Обичаят изисква да поемеш тайнствата и на още десетима тотемни клана, но… предвид обстоятелствата и така бива.

— А какво ще прави Виктор после, почитаема Тиел? — измърка Лойя.

— Каквото пожелае — отсече момичето. — И стига вече за това. А какво ще правиш ти, Лойя Ивер?

— Ще ви съдействам според скромните си възможности — откликна се тутакси Котката. — Имам общ път с вас. Стига, разбира се, да ми казваш цялата истина, почитаема Тиел.

Момичето изсумтя.

Замълчаха.

„Ама вярно — рече си Виктор, — кое му е лошото да владея Силата? Убиец на Дракони? Нека е Убиец, щом така ми е писано-орисано… В края на краищата днес успях да се сдържа, не дадох воля на омразата си, не разорих града на Земните. А можех! Наистина можех!“

Ала отвътре бавно се съживяваше и набираше мощ един друг глас, който меко мълвеше в съзнанието му:

„Съществува още един лик на Всемира. Третата страна. Видял си я… бегло, едва-едва, със страничното си зрение — в сънищата. Там също може да се намери достойно занимание. Защо не отидеш там? Пък нека тези обезумели магове се дърлят помежду си за това кой им е нужен, а кой не. А там те никога няма да те настигнат. Това е факт.“

Той си спомни за Лакомника. Този не кой знае колко приятен тип все се стремеше нещо много важно да му намеква, уж докато дрънкаше празни приказки. Какво беше казала Лойя? Природените готвели агресия. Да, да, някои реплики на Лакомника наистина биха могли да се тълкуват като предупреждение…

Прииска му се да повярва в това.

Но като че ли засега беше ясно само едно — ако се отърве, ако се избави от преследвачите си, тогава… тогава ще има такава свобода, за каквато не би дръзнал и да мечтае там, у дома… в Опакото. И не е важно, нека всичко това е бълнуване, а самият той отдавна е пациент в психиатрична клиника — нека! Готов е да смени своята „реалност“ с тази халюцинация, също както онова хипи и любител на ролеви игри Коля, капитанът на шлепа.

— Тиел, аз ще стана ли Убиец? — направо запита той. — Когато завърша посвещенията?

Имаше нещо мерзостно в тази дума. Убиец… палач, джелатин, килър…

Момичето извърна поглед настрани.

— Не бива да произнасяш това на глас, Виктор. Не назовавай онова, което още не се е сбъднало… — завърши тя почти шепнешком.

Лойя ревниво се ослушваше.

— Какво мога да направя?

— Да останеш самия себе си — почти нечуто произнесоха устните на Тиел. — Всичко останало е съдба.

— Ами онези… Природените? Кои са те всъщност? Аз сънувах… обаче все нещо неразбираемо, смътно… поне като послание беше смътно.

И Тиел, и Лойя сведоха глави.

— Те са нашето проклятие, Виктор — промълви най-сетне Котката. — Работата е там, че всички ние… всичките кланове, обитаващи този свят, Средния свят, едно време пристигнахме от реалността на Природените. Опаката страна изтласква чуждите й — постепенно, поединично, а оттатък се случи съвсем друго. Навярно е трябвало да се натрупа… маса. Както биха казали вашите… хм, физици: „критична маса“^[1]. И когато това се е случило, предците ни били… изхвърлени. Ние доплувахме до Топлия бряг. И подчинихме на властта си всички жители на Средния свят. Но с това нещата не приключиха. Сега Светът на Природените продължава да избутва от реалността си своите „еретици“, вече един по един. Те не са страшни и опасни — понякога дори се вливат в клановете. Но узрява нова вълна. Идат други. Идат тези, които искат да претопят нашия спят, да го отлеят наново.

— Дълго време ни защитаваха Драконите. Крилатите Владетели на Средния свят — неочаквано продължи Тиел.

— Значи излиза, че Драконите са… добри? — изуми се Виктор.

— Добри ли каза? — възмути се Лойя. — Ще имаш да вземаш! Те управляваха сурово, с желязна длан! Който не бе с тях, бе против тях и присъдата винаги беше една и съща! Сам разбираш каква. Те искаха всичко да знаят и всичко да контролират. Месеха се навсякъде… И не търпяха възражения. Макар че… бяха красиви и силни…

— Те не бяха нито лоши, нито добри, Виктор — полугласно рече Тиел. Както си седеше, тя сви колене и подпря брадичка на тях. — Те просто бяха. А сега ги няма. Защото…

— Защото на клановете в края на краищата им омръзна тяхната тирания — рязко се намеси Котката. — Както и да наричаш една диктатура, тя все си остава такава. И клановете се разбунтуваха. Беше създаден Убиец на Дракони, който обедини в себе си и четирите стихии, и силата на множество тотемни ордени… И Крилатите Господари паднаха. Последните бяха настигнати от Ритор докато се опитваха да избягат при вас, в Опаката страна.

— Защо тогава не ги е изтребил до крак? Защо е оставил живи — оттатък, в Опакото? Щом толкова ги е мразел. Защо не ги е преследвал и там?

— Не зная — сви крехки рамене Тиел.

— Всъщност — хитричко се усмихна Лойя, — привилегията да щъкат между световете принадлежи на адептите от Незнайния клан.

Виктор скоси очи към момичето. Не, повече нямаше да я оставя да се измъква от отговори и да премълчава. Попита рязко:

— Какво друго влиза в привилегиите ви? С какво сте толкова знаменити?

— Разкажи му, Тиел — самодоволно се ухили Лойя. — Пък, ако забравиш нещо или се объркаш, аз ще те поправя.

Момичето я измери с поглед изпод вежди и равно отвърна:

— Незнайният или Неведомият клан е от Стихийните… не, не е точно така. Съпоставими сме по сили, но не сме приковани към някой от четирите първични елемента. Никога обаче не сме изтъквали съществуването си. И никога не сме се намесвали в дребни свади.

— Да, вярно е — винаги сте играели на едро! — изсумтя Котката.

Виктор заподозря някаква древна и спотаена обида на тотемната вълшебница към Незнайните.

— Не е хубаво да се завижда — назидателно каза Тиел. — Не съм измислила аз правилата на играта в живота, Ивер. Надявам се, че имаш достатъчно акъл да разбереш очевидното.

— Престанете! — примоли се Виктор. — Тиел, за какво ти е всичко това? За какво му е притрябвал на твоя клан Убиец на Дракони?

— Точно така — безжалостно подхвана Лойя. — Е, Тиел, защо мълчиш? Аха, изчерви се…

— Ако Природените създадат свой Дракон… — прошепна момичето.

Котката няколко секунди я разглеждаше втренчено, при което устните й помръдваха.

— В такъв случай май един „зе-ер-ка“ ще ви свърши повече работа от мен — горчиво произнесе Виктор.

— Какво ще ни свърши работа? — обърка се Тиел, Лойя също учудено повдигна изящни вежди.

— ЗРК, зенитно-ракетен комплекс. Едно такова нещо за поразяване на самолетчета и други хвърчащи работи. Чини ми се, че Драконът надали ще е по-здрав, а? Избутвате зеерка-то на позиция, прицелвате се — и бам две ракети в търбуха…

— Виктор, млъкни! — скочи на крака изчервилата се Тиел. Думите й прозвучаха като шамар. — Ти не си мое оръдие! Ти не си оръдие изобщо, в ничии ръце! Сам по себе си ти си Сила! Просто трябва да изминеш определения ти път… инак…

— Защо тогава Ритор ме преследва като дивеч!? Заради какво желае смъртта ми?

— Защото той чака завръщането на Дракона — със слаб глас отвърна момичето.

Сякаш не думи изрече, а отдалеч прошумоли вятърът… вятър в развяваща се в галоп златиста грива…

Виктор тръсна глава и заядливо продължи да притиска спътничката си:

— И какво от това?

— Ами ти си… Ритор мисли, че…

— А нима не е така? — промълви той, усещайки разтваряща се в гърдите си пропаст, кошмарна пустота.

— Засега още — не е така! — отряза Тиел, като подчертаваше всяка сричка. — Остана последното посвещение. При Огнените. А после — островът.

— Островът? — по красивото лице на Лойя се четеше страх. — Островът на Драконите в Горещото море, досами Разлома?

— Да — каза Неведомата, без да отклони поглед. — Пазителят на Острова ще потвърди инициацията.

— Сили превелики — промърмори Котката, като не скри уплахата си. — Ала, Тиел… ако ти въпреки всичко грешиш, това е сигурна гибел… за теб и за него.

— Да. Сигурна е. Ако Виктор не издържи. Но ще издържи! — с железобетонна увереност заяви момичето, сякаш хвалеше любимото си куче.

— И там какво, пак ли мариз? — унило попита той. След всичко случило се във влака, на моста, на гарата и в замъка на Земните васали, му беше противно даже и да си помисля за нови схватки.

— Не зная — призна Тиел. — Никога не съм стъпвала там. Знам само пътя. Мога да отворя Дверите. Но нататък — ти сам.

— И какво?

— Какво „какво“? Ще бъдеш… завършен. Да, завършен.

— Не, не питам това — наблегна на думите Виктор. — Кой… какъв ще стана?

— Убиецът на Дракони — монотонно, сякаш отговаряше на изпит в училище, заговори Тиел, — е квинтесенцията на всичко, именуемо с понятието „унищожение“. Това е умение да се обръща в своя полза всичко, което заобикаля Убиеца, без значение дали са безжизнени камъни или живи хора.

Виктор затвори очи. Да, това наистина беше така. Като на гарата в Хорск.

И същото едва не се повтори в замъка, само че далеч по-мащабно, с размах.

— Убиецът умее да мрази. По-силно от всяко друго същество в Средния свят. Омразата е главното му оръжие. Той претопява в ненавист самия себе си. Това, Виктор, е по-могъщо от коя да е магия. Затова и Ритор успя да победи… Никога, даже в най-ужасните ни междуособни войни противниците не са се мразели толкова силно, колкото е способен да ненавижда Убиецът. Всъщност, той е въплътената Омраза…

— Така е казано в книгите, Тиел? — попита тихо Лойя. — Или ти така го чувстваш?

Момичето потърка чело. Прехапа устни.

— Няма такива книги, Лойя Ивер. Никой точно не знае как се става Убиец. Ритор беше последният. Сигурно само той знае. Навярно това зависи от желанието… от съкровеното, дълбокото желание. От една страна Ритор не беше лично пострадал от Крилатия Владетел, но от друга винаги е бленувал клановете да са свободни… — Тиел криво и сурово се усмихна. — И ето, постигна го.

— А ти какво искаш да постигнеш? Нали пак ти ме доведе тук.

— Не, Виктор, не! — момичето дори закърши ръце. — Ти дойде сам! Опакото те отхвърли, изтласка те. Беше чужд на онази реалност, инак не би преминал първото посвещение. Инак биха те убили разбойниците… Стражите на сивия предел. Или водното чудовище на Хотор. Но ти премина! Преодоля!

— Кои бяха хората, които ни нападнаха при прехода?

— Торн.

— Защо, след като съм Убиец?

— Водният не е могъл да бъде сигурен, че е така. Той беше призовал Убиеца… но най-малко от всичко е очаквал, че редом с повикания ще бъда аз. Затова хората му се объркаха, атакуваха… Загубиха контрол. Виж, сега Торн трепери косъм да не падне от главата ти…

Лойя не се сдържа и скептично изви вежди, добре, че никой не й обърна внимание.

— Е, хубаво — предаде се Виктор. — Печелиш, Тиел.

— Кое печеля?

Той смутено се засмя. Наистина, каква игра е спечелила? Ох, това момиче винаги има готов отговор на всичко казано или запитано.

— Сега следва да си починем. А после — последният преход. През клисурата, към брега, в Орос. А сетне — Островът.

Лойя нервно преплиташе пръсти. Като че ли самият разговор повече не я интересуваше, обмисляше нещо свое. Очевидно знаеше много по въпроса, повече, отколкото беше споменала, но не бързаше да го споделя.

„Ами… остани си със здраве — рече си Виктор. — Трай си, щом ти се мълчи. Така е по-добре. Щом трябва да се ходи до Острова на Драконите — нека така бъде. Не е важно дали съм болен, дали ще умра истински тук или ще се събудя в лудницата, а над мен ще стои санитар със спринцовка, както се страхуваше капитанът Коля. Докато съм тук, няма нужда да мисля за това. Наоколо съществува един грамаден нов свят. Колкото по-дълго се намирам в него, толкова повече ми харесва. А пък Тиел… Неведомия й клан… Не е толкова лесно и просто за разбиране. Момичето явно не казва всичко докрай.“

— Тиел, много ли сте? Такива като теб, от Незнайния орден?

Тя само косо го погледна и премълча.

Котката нервно се изхили:

— Никой не го знае, Виктор. Смятало се е, че Неведомият клан е загинал. А после се оказало, че не е. Знаеш ли, хич не ми харесва, че твоето момиче има тайни от нас. А на теб? — завърши жената с неприкрита покана в гласа.

— Щом Тиел мълчи — отсече Виктор, — значи така и трябва.

Какво си позволява тая?! Защо се меси? Гневът му шупна, плисна над ръба на чашата на търпението, отблясъкът се отрази в очите му — и вълшебницата млъкна като задавена. Даже вдигна ръка, за да се защити от нещо невидимо. Прошепна смирено:

— Моля за извинение… Виктор. Просто исках да знам, накъде ще продължите…

— Странен въпрос — изсумтя Тиел. — Вече казах — в клана на Огнените!

— А ако Ритор блокира единствения път към Орос? Какво ще правите тогава? — с подкупващо загрижен глас се поинтересува Ивер. — Без мен? А? Ще се биете? Скъпи мои, този път магът на Въздушните ще изправи срещу вас цяла армия. В това число и опълчение от ордена на Огъня. Очевидно Ритор е убедил господарите на Орос, че Виктор е Убиецът, а Огнените бяха най-верните привърженици на Крилатите Властелини… Освен това, недейте забравяте — всеки момент зад гърба ни може да изникне гвардията на Земния клан, който не обичаше много Драконите, но пък след всичко случило се… — Лойя направи ефектна пауза. — Така че, струва ми се, по-добре ще е да ме вземете с вас.

— Не си ни нужна, Лойя Ивер! — сприхаво възкликна Тиел. — Тоест… ние, разбира се, ти благодарим… за помощта, но…

Последвалата сцена бе напълно достойна да украси някоя шекспирова трагедия. Но на Виктор тя напомни латиноамерикански сапунен сериал.

Лойя зарида. Лойя горчиво занарежда. Лойя заропта против човешката неблагодарност. Лойя неистово хулеше себе си за проявената наивност. Лойя се закле, че никога, никому, при никакви обстоятелства няма да помага, колкото и пари да й предлагат.

Тиел наблюдаваше цялото представление със студено, безстрастно любопитство. Виктор също не се намеси. Подир случилото се във владенията на Земния орден той окончателно беше повярвал, че е възможно Силата да бъде управлявана. Навярно сега не би се уплашил да се опълчи и на самия Ритор. Във всеки случай, такава постъпка не му се струваше безнадеждна. И дори чувстваше, че жадува за такъв двубой. Какво изкушение… Ала, откъде толкова ясно помни този Ритор, при това подробно?…

Пък и може би — точно така трябва да постъпи? Да се срещнат лице в лице, да се сблъскат гърди в гърди, за да решат всичко по мъжки — и отведнъж!

…Лойя най-сетне се успокои.

— Значи, искате да ме изоставите? Тук? Отпред е Ритор и Огнените, отзад — Земните и Торн. Да не мислите, че ламтя да загина? Не, с вас е по-безопасно. Ти си Сила, Виктор. Те се страхуват от теб. А аз… мен… не знам какво ще ме направи Ритор, ако му падна в ръцете. Или ако ме докопат Огнените — тяхна магьосница е била заедно с Въздушните в засадата. Кланът на Земята — даже не искам да споменавам.

— Голяма работа — равнодушно рече Тиел. — Ще преспиш с който трябва и нямаш проблеми. Не ти е за сефте.

— Тиел! — рязко каза Виктор. — Лойя е права. Ще дойде с нас.

Момичето се нацупи, но щом погледна към спътника си, само сви рамене и замълча.

* * *

Пътят ставаше все по-стръмен. Кланът на Огъня ревниво пазеше своите тайни… а може би просто адептите му обичаха усамотението. Те старателно бяха унищожили всички други пътеки, които водеха през планините към техния залив, където се разполагаше градът им и морския фар. Единственият друм към Орос минаваше през дълбока сенчеста клисура с отвесни стени. Криви южни борове, които допълнително допринасяха за приликата на тази територия с Крим, пълзяха по стръмните склонове, вкопчвайки се в скалите. Въпреки есента, въздухът бе топъл и сух. Скоро странниците плувнаха в пот.

— Един ден ще се изкачваме — с едва забележимо задъхване рече Тиел. — После, като прекосим билото на планините, имаме още един ден надолу. Ако всичко върви добре, няма да ни настигнат. Вярно, че Ритор може да лети, а и другите от неговия клан също, но мисля, че няма да рискува. Веднъж вече е претърпял поражение, пък и знае, че вече си посветен и в Земната стихия. Не, няма да ни пресреща. По-скоро ще опита нова засада, преди самия град на Огнените. Ето там ще ни е най-трудно.

Виктор сви рамене. Понякога даскалския тон на Тиел го дразнеше. В такива моменти наистина му се приискваше да намигне на Лойя… а после да я сграбчи и…

Друмът за Орос свършваше в залива, където практичните господари на клана бяха построили пристанище, затова по пътя сновяха достатъчно каруци и кервани — и празни, и мъкнещи стоки. Случваше се да хванат стоп, по-често ги вземаха безплатно, друг път — за грошове.

Спряха за нощувка направо на друма, като се настаниха отделно от другите пътници. С падането на здрача ставаше доста прохладно, трудно се заспиваше, а Тиел категорично забрани да се използва Силата. Оставаше им само да се притиснат един към друг, за да се сгряват.

Момичето се сви на кравайче и скоро задиша равномерно. Но Лойя май нямаше намерение да заспива, а от необходимостта да се топлят се възползва доста свободно.

— Каква нощ… — чу Виктор мъркащия й шепот в ухото си. — Каква забележителна нощ.

Острите й нокти игриво го погъделичкаха по гърлото. Лойя знаеше, ох колко добре знаеше по какъв начин да накара лежащия до нея мъж да пламне в тъмното, да се изчерви като неопитно момченце.

— Лойя… недей…

— Защо? — дъхът й пареше ухото му. — Нима не ме желаеш?

— Именно понеже те желая… не си струва да го правим край пътя — отвърна Виктор, като смътно заподозря, че цитира реплика от филм, книга или някой свой познат.

— Притесняваш се от Тиел? Ами хайде да я включим и нея — мъркаше Лойя. — Ще стане забавно…

— А, не, без тия! — възмути се Виктор. — Стига, Лойя!

Вълшебницата обидено се отдръпна.

— Ще съжаляваш после. Ще те е яд на себе си.

— Не се и съмнявам — измърмори Виктор. Обаче тялото му не се съгласяваше с целомъдреното решение на разума. Въртя се близо час, заслушан в дишането на двете жени до себе си, като прекрасно разбираше, че само леко докосване — и Котката ще откликне весело и опитно, с целия си немирен жар и огромен опит… вековен опит, ако се вярва на Тиел.

Последната мисъл му помогна да се отпусне.

И веднага го връхлетя като морска вълна сънят. Познат сън.

Виктор заскърца със зъби, щом усети, че под краката му е сияещият бял пясък, небето е мъждиво блещукаща завеса, а редом шуми черното мастилено море.

— Гад мръсна!

Той се завъртя на място, оглеждайки се за Лакомника.

— Никъде не стъпвам повече, чуваш ли? Не ми трябват твоите гатанки! Да изгниеш дано!

Пепелището на лабораторията беше обрасло с мъх и трева. Лилавата гора трепереше под поривите на вятъра. А далеч навътре в сушата, в подножието на полупрозрачните планини, към небето се издигаха кълба бял дим.

— Няма да ходя там! — отново изкрещя Виктор, но вече прекрасно разбираше, че ще отиде, къде ще се дене, а като пристигне, там ще му бъде демонстрирано нещо досадно и неприятно, или направо гнусно…

— Мяу.

Той се обърна. Покрай линията на прибоя, меко отскачайки от вълните, вървеше рижа котка. Сякаш същата, която го беше гледала в разрушения град.

Просветна му… не, това беше безумие!

Виктор приклекна и протегна ръка:

— Мац-мац… Писанке… ти да не си…

Котката седна и почна да се мие. Сините й очи присмехулно следяха Виктор.

— Стой, чакай! — прозвуча откъм гората.

През острицата тичаше Лакомника, като смешно се препъваше и се оплакваше.

— Що за нахалство!? — подвикваше дебелакът. — Той има още да броди, да блуждае… Пст! Къш! Разкарай се, проклетнице! Чупка!

Котката подигравателно се озърна към приближаващия се грозник, напрегна се и скочи на гърдите на Виктор. Измяука в лицето му и докосна бузата му с топла лапичка…

…Той отвори очи. Над него се люлееше ивица звездно небе, стегната в мрака на стените на клисурата. И на фона на това — силует на женска глава с пуснати коси, които го погъделичкаха по носа.

Лойя му запуши устата с целувка, след което отвърна на незададения му въпрос:

— Ти бълнуваше и викаше. Сънувал си кошмар. Отпусни се, Виктор, отпусни се…

Дланта й се плъзна по лицето му.

— Бодеш… — ласкаво каза магьосницата. — Не бой се, сънят си отиде. Ние, Котките, умеем да прогонваме лошите сънища…

„Благодаря“ — беззвучно прошепна той.

— А твоята приятелка — внезапно се подсмихна Лойя, — даже не се размърда!

— Тя е малка още… уморена е…

— Аха, точно така — съгласи се привидно Ивер. — Малко момиче… вълшебница от Неведомия клан. Но аз съм истинска жена.

Виктор чувстваше дъха й по устните си.

— Тези Тиел, тази мърла, сигурно ти е изприказвала разни мръсотии за мен, нали? Че съм на двеста години и че съм преспала с всички мъже, които съм срещнала?

— Ами… не точно това…

Беше му неудобно. Лойя вече се притискаше към него с цялото си тяло.

— Тя лъже! — яростно съобщи Котката. — Не съм на двеста години… много по-малко. И не лягам с който ми падне!

Помълча и добави:

— С теб — бих… Аз… ако ти…

Виктор разбра, че е безполезно да се бори. Преди всичко, защото ни най-малко не му се бореше.

Впи устни в нейните. Те бяха горещи.

На колкото ще да е години! И на триста да е, все тая!

Гъвкавостта на Лойя бе действително котешка. Целувката продължаваше, ръцете й го милваха, но Виктор не успя да се опомни, а вече беше съблечен и Лойя също се оказа гола. Заприлича му на изнасилване или грубо съблазняване, само че активната роля бе поета от жената.

На метър-два встрани спеше Тиел, което правеше ситуацията още по-пикантна.

— Най-после, най-после си с мен… — шепнеше Лойя.

И в думите й имаше не толкова влюбеност, колкото радост на победителка. Това гъделичкаше самолюбието. Така сигурно се чувства и някой начинаещ, но вече популярен певец, който се чувства поласкан от вниманието на младите си фенки, дето не се спират и пред измама, за да стигнат до хотелската му стая, или в очакване спят пред вратата на апартамента му…

Той не забеляза кога се е озовал отгоре, а магьосницата стана послушна и му се отдаваше не толкова с животинска страст, колкото с онова радостно женско покорство, което сякаш е самата основа на секса.

Не продължиха дълго, макар че Виктор остана убеден, че ласките биха могли да отнемат цялата нощ и това само би им доставило удоволствие, а не изтощаване. Но вероятно Ивер реши да не прекалява. В един миг мускулите й се напрегнаха… а сетне снагата й стана мека и податлива, напрежението напусна зърната на гърдите й. Лойя шумно въздъхна, притисна се към него, сподавяйки щастлив стон. Само ръцете й го прегръщаха силно и здраво, сякаш молеха: не си отивай…

Тя сама се отстрани след около половин час, след като повториха всичко отначало. Жената тихичко отпълзя встрани, като го целуна и прошепна:

— Благодаря… Няма да искам повече… тази нощ.

Виктор й бе благодарен, защото изведнъж се почувства съвсем без сили, направо изстискан.

Но пък от друга страна — отдавна не беше изпитвал толкова приятна умора…

И нищо повече не сънува тази нощ.

Събуди се със зората. Бе студено есенно утро. Цареше здрач, слънцето още се криеше зад отвесните стръмнини, по клисурата пълзеше пронизващо влажна мъгла, лепкава и противна като в Петербург.

— Съ-съ-студено — изтрака със зъби Тиел. Очевидно беше си отпочинала, муцунката й изглеждаше свежо, тя гледаше Виктор забавно-сериозно, сякаш го укоряваше за настъпилия студ.

Лойя нищо не каза. Стоеше пред чучур на слизащ от планината ручей и грациозно се миеше. Весела струя клокочеше по дървен жлеб и се стичаше надолу, на север, към сухите степни равнини.