Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (17)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Тиел и младият файтонджия не продължиха веселите си разговори. Младежът може би се чувстваше обиден от упреците на момичето, а може би беше уплашен от случилото се с Виктор. На свечеряване, когато отпред на пътя се показаха ниски крепостни стени от сив камък, Вася взе енергично да разхожда камшика по гърба на кобилата, но тя и по своя инициатива се разбърза, усещайки предстоящата почивка.

Градчето се делеше на две части. По-малката бе опасана със стена, по-обширната, в която къщите навярно бяха по-бедни, се простираше до веригата близки хълмове. Друмът завиваше, заобикаляйки крепостта на почтително разстояние.

— Ще минете през портата, там е княжеският замък — подхвърли Вася през рамо. — Аз не съм чалнат да се пъхам там без работа… засега. Отивам до ханчето, там ще нощувам.

— Значи и ние сме с теб — предложи Виктор.

— Тъкмо вие двамата трябва да се представите на княза! — възрази файтонджията и се обърна. — Аз съм верен на Земния орден и знам кое е редно! Щом отивате при маговете в Терос, значи пътьом сте задължени да се поклоните на всичките си бъдещи васали! Може да ударите кьоравото… да ви помогнат с превоз или дар някакъв ще получите…

Виктор се озърна към Тиел — тя кимна.

— Ами, благодаря ти, Василий, приятелю — каза той. — Задето ни докара, за млякото.

— От Земята сме твърди в устоите… — промърмори Вася. — Да накарам ли крантата да спре за по-лесно?

Пътниците слязоха от файтона. Вася тутакси викна „дий!“ на кобилата и разгърна на коленете си книгата с „фентъзито“.

— Уплаши момчето с тези твои Дракони, Тиел.

— Много важно — презрително и гнусливо сбърчи носле момичето. — Нека не плюе Господарите, след като не умее да лети. Хайде, преди мръкнало ще е добре да стигнем до крепостта.

Напуснаха друма и тръгваха направо през ливадите. Оградената със стена част на града се оказа доста голяма, но сякаш бе сплескана. Тя се притискаше към земята — стелеше се по нея. Даже стърчащите бойни кули сякаш се срамуваха от височината си и затова бяха безобразно дебели, подпухнали. Затова пък пейзажът вън от грозноватия град бе пасторален и скромно красив. Тревата беше гъста, изглеждаше като нарочно сеяна и грижливо поддържана, редките дървета бяха като подбрани — яки, здрави, нито едно изсъхнало или криво. Даже хълмовете бяха заоблени.

— Защо ме представи за свой брат? Хич не си приличаме.

— Нима? Ако си пребоядисам косата, ще си мязаме като едното нищо… Пък и така е по-убедително. Ето, аз съм открила в себе си Силата, често се случва. Пък ти ме придружаваш, също нормално нещо. Че пътят до маговете е дълъг, опасен, а аз нали съм момиче… а и ти си правиш сметки, че покрай мен би могъл да се уредиш в града на вълшебниците… Никой няма да се чуди, да пита, да подозира.

— Ами ако поискат да им покажеш Силата?

— Ами ще им я покажа — засмя се Тиел. — Да не мислиш, че не мога да намеря в земята рудна жила или водоносен слой? Нищо по-просто. Всичко, което може да направи една доморасла заклинателка, го мога и аз, без никакви особени усилия.

— А което на една самоука заклинателка не е дадено, това как?

— Ако се постарая — уклони се от отговор момичето. — Ти сега внимавай да не изпуснеш своята Сила. Дръж я. Ритор навярно вече откача от яд, опипва наоколо…

— Защо той ме преследва така… настървено?

— Той преследва себе си, Виктор. Той е проклел деня, в който е станал Убиец. Сега мисли, че светът ни може да бъде спасен само от Дракон.

— А ти, какво мислиш? Съгласна ли си с него?

— Всичко става.

— Но прав ли е, че Драконът наистина пристига?

— Да. И ти трябва да си готов за появата му.

Стигнаха до града. Тръгнаха покрай яките зидове към портата, която поемаше последните окъснели каруци и странници. Десетина войници с прашни тъмни наметала, въоръжени със шпаги, а неколцина дори с пушки на рамо, изпровождаха всеки влизащ с хапливи забележки.

Така беловласо и белобрадо старче получи щедра порция насмешки, задето кара пълна араба с дини — „абе, дърт пън мухлясал, ти не знаеш ли, че верните васали на Земния орден никога не страдат от липса на реколта, къде си ги помъкнал тези шикалки?“ Подиграха се със добродушен селски мързеливец, който с провиснало чене зяпаше могъщите крепостни стени и здравата порта — „ехо, цървул, стига лапа мухите, това да не ти е гнилия плет на баща ти бе?“ Към ято младички девойчета освен забележки часовите отправиха доста неприлични и пиперливи предложения. Всъщност, само от гледна точка на Виктор предложенията бяха неприлични, защото момичетата се разкикотиха без грам притеснение. Ала безобразната суха старица, която придружаваше девойките, така контрира гвардейците, че бузите на повечето юначаги пламнаха. Войниците тутакси се реваншираха за сметка на самотен ездач, млад момък, яхнал стара жълтеникава кобила. Острите езици на гвардейците разчлениха юношата на парчета като махленски клюкарки. Започнаха от нелепата му шапка и свършиха с древната му шпага. Добре че младежът се опитваше да разглежда кулите, подаващи се над крепостните зъбци и не чу обидите.

Дойде ред на Виктор и Тиел.

— Накъде си се разбързала, сладурче? — подвикна един от войниците, очевидно мислите на бездействащите войскари клоняха само към простотии. — Ние сме по-таковести от твоя мухльо!

Виктор неволно сложи ръка на дръжката на меча, с което предизвика див смях. Очевидно гвардейците нямаха нищо напротив да остояват подигравките, като ги заменят с юмруци.

— Да не сте посмели да обиждате сестра ми! — възкликна Виктор, приемайки легендата на Тиел. — Изпращам я при маговете в Терос, за да учи и постига Силата!

Върху лицата на войниците се изписа известно уважение. Старшият им, който имаше златни бродерии по униформата, кимна към другарите си:

— Аха. Ей, Рамес, изпрати гостите до княжеския палат!

— Както кажете, сержант — отвърна висок гвардеец, който приличаше я на грък, я на българин. Той се поклони леко на Тиел. — Госпожицата е усетила в себе си Силата?

— Амчи да, усетих я! — звънко отвърна Тиел, при това толкова добре изигра селянче-глупаче, станало обект на внимание от страна на снажни униформени мъже, че Виктор стисна зъби, а войниците се разхилиха.

Рамес обаче скри усмивката под гъстите си мустаци и доста учтиво и сериозно рече:

— Чест за мен ще е да ви служа съпровождащ… като за начало — и хитро намигна на Виктор, от когото очевидно се очакваше да е поласкан и горд от оказаното на сестра му уважение.

Ами да, всеки цивилен трябва да завърти радостно опашка — въх, гвардейци…

По тесните, настлани с павета улици тримата се насочиха към центъра на крепостта. Въпреки средновековния облик на града, тук беше доста чисто. Виктор не усети прословутата воня, която според мнението на историците би трябвало да лъха отвсякъде в предмодерната епоха. Вероятно поданиците на Земния клан знаеха за съществуването на канализация… или тази роля се изпълняваше от чародейство?

Е, вече бе видял тоалетна чиния, но не можа напълно да си представи вълшебен канализационен колектор и поклати глава. Бива си го този Среден свят. Когато магията влиза във всекидневието, наистина винаги ще й се намери не толкова извисена употреба… Всъщност, не забеляза вълшебства да се тълпяха по улицата. Тълпяха се хора и нищо чудно в тях нямаше. Освен, че бяха по-муцунести, по-закръглени, по-охранени сравнено с другите градове. Личи, че васалите на Земята не спазват целогодишни постсоциалистически пости.

— Чародейството не е най-лошото нещо, с което може да се занимава човек — сдържано се пошегува Рамес с мелодичен глас.

Акцентът му засилваше впечатлението, че е балканджия, произнасяше думите гладко, но очевидно езикът, който за Виктор тук звучеше като руски, не беше майчиният за войника.

— Но и без да бъдеш вълшебник — мъдро изрече гвардеецът, — пак е добре, има и други достойни занаяти. Особено за младо и красиво момиче…

Тиел простодушие се усмихна, свенливо сведе очи и даже се поизчерви — „лицемерка такава…“

— Да, маговете са на почит — продължаваше да разсъждава Рамес, — но пък най-добрите години ще идат за скучни неща: четене, зубрене, упражнения в подземни храмове и мрачни пещери… А намусените, потънали в постигането на природните тайнства магистри дори няма да забележат кога е цъфнала прекрасната роза, обречена да лее аромата си сред прашни книжа, в сумрака на лаборатории и зали. И когато Силата, постигната с цената на велики лишения, укрепне — уви, вече няма да се намери за нея употреба…

— Но аз искам да стана вълшебница! — капризно възкликна Тиел. — Искам всички да ме обичат и да се боят от мен! Искам да седя в препускаща червена карета, да съм с бяла рокля, везана с диаманти, а отзад да седи момче-елф и да ми реши косите!

Рамес помълча, въздъхна и погледна Виктор:

— Брат й, какво ще кажеш, а?

— Амиии… щом иска момичето, защо не?

— Да, защо не — съгласи се гвардеецът. — Пък и за роднините полза…

Виктор игнорира последното.

В мълчание стигнаха до замъка — малко мрачен и също като другите сгради притиснал се към земята. На пръв поглед приличаше на изоставен, но така изглеждаше и центърът на града. В редките прозорци-бойници обаче мъждукаше светлина. Порти от тъмно ковано желязо зееха полуотворени, зад тях се виждаха неподвижни фигури.

— Има късмет сестра ти — подхвърли гвардеецът. — Преди няколко часа в града ни пристигна господин Анджей, маг първа степен! Такъв като него вижда силата като на длан, като през стъкло! Веднага ще ви каже дали има смисъл да се разкарвате чак до Терос… Е, беше ми приятно да ви услужа!

Той звънна със шпорите си и си тръгна. Тиел почти се втурна към замъка, но Виктор я спря, улавяйки ръката й:

— Къде, глупачке? Защо да си просим белята?

Беше й сърдит. Дръканиците пред войника за червена карета и елфически паж… Толкова убедително, че…

Тиел се изскубна от пръстите му:

— Късно е да кроим други планове! Хайде де, какво ти става? Да влизаме!

Виктор я последва, като проклинаше всичко на света — от саморазвиващите се бушони до гадните Дракони.

Влязоха.

Входът също се охраняваше от гвардейци. Само че униформите им бяха ушити по-грижливо и изглеждаха по чисти, пък и самите момци бяха като подбрани — снажни, все едно гренадирите на Петър Първи, с яки вратове и охранени мутри.

— Идваме да се поклоним на великия княз! — звънко извести Тиел. — Аз пътувам за Терос, за да започна обучение в магическата школа, затова искам да се срещна с бъдещите си васали!

Душата на Виктор се шмугна в петите от тази наглост на спътничката му. Май след малко трябваше да плюе на маскировката и да призовава Силата си…

Но гвардейците не се възмутиха. Те навярно намираха подобно поведение за нормално у самодоволните адепти на магията, а може би предпочитаха да пазят неутралитет по отношение на чародейски разправии. Така или иначе, старшият простичко им отвърна:

— Влизайте.

* * *

Кочияшите на пощенската карета бяха братя. Разбира се, не им бе позволено да вземат пътници. Но нима двама здрави зрели мъже ще устоят и ще подминат такава стопаджийка като Лойя Ивер?

Уви, останаха си само с лигите — Котката изобщо нямаше настроение за палавости.

Виктор и Тиел не бяха я изчакали на уговореното място!

Е, наистина, Лойя беше закъсняла, но само с четвърт час. А според следите излизаше, че момичето от Незнайния клан беше отвело пришълеца преди повече от три часа.

Ама че кучка!

Виктор би изчакал. И тя щеше да му разкаже как хитро е заблудила враговете му. И навярно би получила от него онова, което желаеше…

— Красавице, ще пийнеш ли с нас малко винце? — предложи по-възрастният брат, решил да пусне в ход старото изпитано средство.

В ръцете му се появи зле оплетена дамаджана, поне четирилитрова, вътре в която се клатушкаше червена, леко мътна течност. Лойя мислено се усмихна и каза нехайно:

— Защо пък не?

Седеше, притисната от двете страни от изпотените и възбудени мъже. Смело, на един дъх изпи половината чаша. Виното беше топло, сладко и силно. Братята се спогледаха радостно. По-големият протегна ръка за дамаджаната над коленете на Котката, като пътьом провери с лакти твърдостта на гърдите й. Преди да надигне виното, той многозначително подхвърли:

— Пръв съм.

Лойя едва се сдържа да не му избие зъбите.

— Добре — покорно се съгласи по-малкият.

— Още едно? — подкачи ги Лойя.

Лицата на похотливите мераклии засияха. Те вече виждаха близкото бъдеще в най-розови краски — засуканата млада мома в никакъв случай не можеше да ги надпие и скоро щеше да почне глупаво да се кикоти, да отвръща на засега шеговито-приятелските прегръдки и целувки… А сетне големият брат щеше да грабне на ръце омаяната пътничка, ще й помогне да се премести отзад, където е пълно с меки чували с поща, топове джуджешки и човешки вестници, колети, които трябва да бъдат предадени на получателите в Терос…

— Нещо изоставате, момчета! — изказа учудване Котката.

Братята се стегнаха. Тоест — занадигаха дамаджаната за по-продължително време. Виждаха, че Лойя си кърка, без да се преструва. Не, не може да бъде такова нещо — някаква си мома зелена да изгълта повече от тях!

Братята издържаха близо час. А след това взеха глупаво да се кикотят, да се прегръщат над привеждащата се жена и гръмко да реват с магарешки гласове срамни песни. Лойя един по един ги примъкна във фургона, настани ги върху товара и взе поводите. Усещаше лек световъртеж от изпитото.

— Йо-хооо! — провикна се тя и камшикът изплющя над двойката врани коне. — Не се сърдете, кончета, обаче трябва да побързате…

Ако животните бяха обучени да носят седло, Лойя би предпочела да вземе едното и да се опита да настигне Виктор. Но да се хвърля в преследване, яздейки добиче, свикнало да тегли каруци, беше глупаво.

— Йо-хооо!

Пощенската карета се тресеше и клатушкаше, конете препускаха колкото имаха сили.

„Ах, Тиел, ах, мръсницо неотворена, какво си позволяваш! Искаш всичко сама, без помощ от приятелка? Не, скъпа, няма да стане! На такава като теб би ли й стигнало чар да преметне ония хъркащи отзад шопари?“

* * *

Масата бе грамадна и дълга поне двайсет метра, обаче празно място покрай нея нямаше. Гвардеец с ярки офицерски нашивки на ръкава въведе Виктор и Тиел в трапезната зала, вгледа се в пируващите и заповяда нещо на стоящите край вратите войници, които мигом измъкнаха двамина съпротивляващи се гости и ги изпъдиха навън. През това време набита девойка махна използваните прибори и избърса омърсената покривка с края на широката си дълга пола.

— Настанявайте се — подхвърли офицерът и тръгна към почетните места в другия край на залата.

Виктор и Тиел седнаха. Осветлението бе оскъдно и идеше от пушливи факли по стените, както и от свещи върху масата. Да не би васалите на Земята да не другаруваха с джуджетата? Или се намираха твърде далеч от железницата, а може пък да имаха „идеологически“ задръжки да използват електричество.

Затова пък истинският гостенин на този свят най-сетне се почувства в автентично средновековна среда.

Пируващите — мъже, жени, та даже и неколцина деца — звучно мляскаха, като поглъщаха многочислени блюда толкова енергично, колкото биха го правили лакомници след диета. Ястията бяха предимно от месо — от глиганското печено в трите огромни подноса бяха останали само кости. Масата се огъваше под купища колбаси, пастети и зелени салати. Някак подчертано не присъстваше нито риба, нито птици, и тази гастрономична показност от страна на Земния клан предизвика неволна насмешка у Виктор. Всичкото това безобразно плюскане обилно се поливаше с разточителни количества вино от различни сортове — бели, червени, розови, сухи, полусухи…

Стените бяха украсени с гоблени, които изобразяваха предимно трапезни сцени, като изключим няколкото мотива с ширнали се поля, където гъсто изкласяваше златно жито, бродеха закръглени стада, а смеещи се девици с рубенсови форми прибираха реколта. Плодовете бяха с фантастични размери — зрънце грозде колкото детско юмруче, ябълка — колкото футболна топка. Виктор отново си спомни мозайките в същото ВДНХ, запазили се от отдавнашни и не толкова отдавнашни времена.

Забеляза, че пируващите разглеждат новодошлите гости с любопитство. Повече зяпаха него, според техните мерки и вкусове Тиел не заслужаваше внимание — неоформено, плоско и кльощаво момиченце.

А гвардеецът вече стигна до почетните места, възседнати от стопаните на пиршеството — пълен възрастен мъж, сигурно тъкмо князът, владеещ града, и мършаво човече, зиморничаво увито в наметалото си. То клюмаше с голяма глава в предпоследен стадий на оплешивяване.

Нима онзи хърбльо е магът първа степен от ордена на Земята? Глупости, сигурно той е князчето…

Ала офицерът се наведе към ухото на възрастния мъж и почна бързешком нещо да му обяснява. Князът кимна, леко се усмихна и вдигна ръка.

Масата на мига утихна. Затвориха се натъпканите усти, замръзнаха издутите бузи, вкамениха се поднесените към устните бокали. В настъпилата тишина се чу героично тих утробен звук — някой беше потиснал оригване или бе успял възможно най-безшумно да преглътне заседналото в гърлото му парче.

— Имаме гости — добродушно извести князът. — Едно момиче, наречено Тиел, е почувствало в себе си Силата на Земната магия…

Мършавият вълшебник трепна и с някакво птицеподобно движение обърна лице към тях. Втренчи се в Тиел над масата. Князът бащински бучеше нататък:

— Държи път към Терос. Но ето, че е решила да ни почете с визита, да се запознае с бъдещите си васали…

Тишината се сгъсти. Виктор почувства по гърба си тънка като косъм струйка студен пот.

Но не екнаха възмутени вопли и негодуващи крясъци, нито още по-опасният подигравателен смях.

— Приятно е да се срещна с бъдеща колежка — изскърца гласът на магьосника. — Ела насам, момиче.

Тиел спокойно отпи от бокала си бяло вино и се надигна. Виктор незабавно тръгна след нея.

— Юношата може да остане… — подхвърли магът.

— Отговорен съм за сестра си!

Никакви други възражения не последваха. Под втренчените погледи на стотина чифта очи те се приближиха към княза и вълшебника.

Отблизо Земният изглеждаше отблъскващо. Студени, мъртви очи. Кожата — жълтеникаво-сива, сякаш от постоянно пребиваване в тъмнина. Несъответствието беше поразително — магията на клана привличаше жизнерадостна, дори животински първична публика, а представителят на същия този клан съумяваше да прилича на концлагерист.

— Можеш да ме наричаш господин Анджей, момиче — изскърца вълшебникът. Впи очи в Тиел и подир секунда разочаровано поклати глава. — Но аз не чувствам Сила в теб.

Залата въздъхна. Виктор с чувството на обреченост си каза, че възмутените вопли и злорадият смях тепърва предстоят, заедно с твърде възможната перспектива от публично бичуване на площада пред замъка. Едва го помисли — и огнената ярост на Убиец шавна в сърцето.

— Аз не излагам Силата на показ! — рязко отвърна Тиел.

— Това е добре — съгласи се Анджей. — Само че на мен можеш да я покажеш. Дори си длъжна.

В тона му се долавяше насмешка. В тона му имаше подигравка. Този прегърбен плешив маг, с късогледо присвити очи нищо не очакваше от глупавата и нахална селянка. Той просто съблюдаваше ритуала.

Тиел простря настрани ръка. Виктор успя да забележи, че пръстите й причудливо се сплетоха в някаква сложна фигура — и сякаш прах се надигна над китката й, обви като воал снагата на момичето за един миг. Стената срещу Тиел се разтресе.

Все едно по зидовете премина тежка вълна, която избута навън камъните, разпука мазилката и накара гоблените да паднат. Откачи се, и с отекващ камбанен шум се стовари върху пода голям триъгълен щит.

Анджей подскочи.

Вълната се изглаждаше, затихваше. Камъните още се тресяха и за кратък момент на Виктор му се стори, че различава зад размърдалите се зидове смътни контури на чудовищно ръбесто туловище… Но Тиел обезсилена оброни ръка и всичко свърши.

В онемялата зала отчетливо бълбукаше вино, изсипващо се от паднала бутилка.

Допреди малко очите на магьосника изглеждаха като покрити със земен прах, но сега пламтяха. Вълшебникът се опули към Тиел и прошепна:

— Поне втора степен… без никаква школа… Момиче, кой те е обучавал?

— Никой.

— Нямаш учител?! Ти се опита да призовеш Каменния дух! Разбираш ли това?

Тиел сведе очи и зачопли поличката си, даже запристъпва смутено на място — класическо селско празноглаво момиче:

— Ами… аз… такова… наричам си го Каменчо… Като малка все самичка ме оставяха, даже Витяааа… — проточи ревливо, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи и сополи.

Контрастът с предишната й наглост бе твърде крещящ, но за щастие всички бяха потресени от одевешното локално земетресение и не се усетиха. Тиел продължи, като бързо схвана, че не бива да преиграва:

— И аз… за да не ми е скучно и тъжно, си измислях, че в стената живее човече, каменно такова… И почнах да си говоря с него… исках някой да си играе с мен…

Сияещ и почти преобразен, Анджей протегна разперена длан:

— Хора! Запомнете този миг! Всички! Пред нас стои бъдещата велика вълшебница на Земния орден! Аз я намерих! Тя е мое откритие!

— Той е моя плячка — промърмори Виктор. Просто не се удържа, сцената почти му напомни епизод от анимационното филмче „Маугли“, в който тигърът Шерхан бе прострял лапа над човешкото дете. Добре, че магът беше прекалено погълнат от щастие и не чуваше никой друг, освен себе си, любимия:

— Станете, васали на моя верен васал! Преклонете глави пред бъдещата магьосница! Преклонете глави пред вашия сюзерен — кланът на Земята!

Тълпата лапачи дружно се изправи и низко се поклони над масата. Един от пируващите, импозантен рицар с голяма брада, при поклона скришом сдъвка попаднало му пред лицето парче шунка и ловко преглътна, без да се издава с нищо. Но Виктор го беше забелязал и неусетно се ухили.

И магът го видя.

— Кой си ти?

— Братът на Тиел. Казвам се Виктор.

— Прекрасно. Можеш да си идеш у дома. Сестра ти е в сигурни ръце. Семейството ти може да се гордее.

Виктор упорито поклати глава, в тон с ролята си на селяк, който вярва само на нещо пипнато с ръце:

— Ааа, не. Трябва да се убедя първо, че сестра ми ще е добре.

Магът гневно тръсна глава.

— Какво?! Не ми вярваш? Аз лично поемам наставничеството над нея!

— А мен пък тате и мама ми заръчаха — също повиши глас Виктор, — по рано от половин година да не я изоставям и ако нещо не е благоприлично, назад да я връщам!

Тиел хвана Виктор за ръка, като с целия си вид показваше, че ще слуша батко си и без него и крачка не ще направи към Терос. Анджей се намръщи, но произнесе по-спокойно:

— Глупави родители имаш, момко. Маг — мага не обижда!

Виктор обаче все така неотстъпчиво сви рамене:

— Па откъде да знам? Аз с вас, маговете, хич не се познавам…

Князът, който с интерес слушаше и наблюдаваше сцената, се засмя:

— Браво! — рече на Виктор и се обърна към Анджей: — Виж, почитаеми магьоснико, колко висок е моралът по моите земи! Откъде си, младежо?

Спрямо владетеля на града Виктор наистина беше младеж.

— От Смирновка — изтърси той, без да е сигурен откъде му хрумна това, дали от думата „смирен“, или от известната марка водка.

Князът отново се засмя, като го разбра еднозначно:

— Като те гледам, от ваше село не сте от най-кротките… Май много глезя народа си, а?

— Глезите ни, господарю милостиви… — намери за нужно да се поклони Виктор.

— Хм. Добре, сядай тук тогава — реши магьосникът, очевидно примирен с това инатливо магаре, братът на неговото откритие, като с неизбежното световно зло. — А ти — обърна се с доволна гримаса към момичето, — заповядай до мен, Тиел… Какво още умееш?

— Ами, готвя хубави неща — настанявайки се в съседното кресло, припряно занарежда Тиел. — Тате и Витя много хвалят моите…

— Не, не, не! — Анджей замаха с ръце. — Остави кухненските работи… Питам само за магия!

През това време в залата постепенно нарастваше ропот и шум от тракащи прибори и леещо се вино — публиката повече не се вълнуваше от даровитото момиче, от упорития й брат, а от магьосника Анджей — изобщо. Отново се нахвърляха върху блюдата и си приказваха с пълни усти. Комай наистина князът беше разглезил поданиците си…

— А, това ли… — Тиел посърна и със скучен глас продължи. — Ами соковете земни мога да изтеглям от недрата, тъй че полезните растения да виреят, пък бурените да съхнат. Води изнамирам… Рудни жили също, ама тях съвсем мъничко…

Магът чак примижаваше като гален котарак и напълно възхитен слушаше Тиел. Виктор въздъхна и се пресегна към най-близкото апетитно бутче, сипа си вино. Защо това непредсказуемо девойче сега дърпа дявола за опашката? Защо? През цялото време се промъкваха, криеха се от дебнещите ги врагове. Животът им бе застрашен. И изведнъж — арогантни демонстрации на магически способности. Какво целиш, неразумно девойче?!

А междувременно Тиел бе приключила с изброяването на талантите си и сега със скромно сведени очи слушаше одобрителните реплики на Анджей.

— Само не се възгордявай — прекъсна внезапно хвалбите си магът. — Моля те, не се възгордявай! Имаш още много да работиш над себе си. Не пилей нахалост Силата си!

Намеси се и князът:

— Като съставяш нови заклинания, не ги използвай веднага, на часа. Обмисляй ги хубавичко. Дай им да отлежат, три години или поне две. Че напоследък вълшебниците станаха припрени, все бързат, на юруш и с юначество се опитват да постигнат онова, за което мъдрият дава години осмислен труд и велико потене…

Анджей одобрително погледна васала си и благосклонно му кимна. Очевидно, находчивият управник цитираше тезисите на самия магьосник, с които предварително се бе запознал.

— Аз ще те обуча, момиче… — обеща вълшебникът.

Ала обучението, кой знае защо, той започна с пълна чаша бяло вино, която подаде на Тиел. Е, Виктор прекрасно помнеше, че спътничката му носи на пиене, двамата заедно бързо пребориха една бутилка на речния бряг, след като й беше разказал за касапницата на гарата във влака… Но сега? Кажи-речи — в стана на противника?

За какво?

Тиел опустоши чашата, като малко се понамръщи отначало, а после зяпна към Анджей. Очите й сияеха.

— Ау, колко вкусно било! Такова е от вашата магия, нали?

Пълни щуротии… Виктор се отказа да й се връзва. Нека се забавлява и гевези колкото си ще, дано знае какво прави. Докато мислеше за чудатостите на Тиел, прислужницата домъкна чисти чинии за новите гости — сребърни, не порцеланови. Отнейде се появи и парче глиганско, ухаещо на дим и подправки. Е, поне ще си хапне по човешки!

Близо половин час той с удоволствие се хранеше, вземайки си от различните блюда на богатата трапеза. Лекото червено вино влизаше като вода, Виктор изобщо не усещаше, че се опиянява. Безгрижно се отдаде на гастрономични удоволствия.

Тиел също не изоставаше…

През залата притичаха момчета ратайчета, които смениха догарящите свещи и факли. Довтасаха и музиканти с лютни, арфи и китари. Този необичаен комплект инструменти се оказа отлично хармонизиран, звучеше стройно и дори професионално. Само песента бе малко скучничка, в нея се изреждаха заслугите на Земния орден в прогонването на „крилатите кръволоци“, но текстът беше толкова мъгляв, витиеват и езопов, че можеше да иде реч както за дракони, така и за вампири или за обикновени комари.

Всъщност, никой от пируващите не слушаше музиката. Стенанията на арфите и китарните сола накараха гостите да повишават глас. Все по-често звънтеше женски смях. Няколко двойки се завъртяха в танц.

Тиел също се засмя — тънко и треперещо. Каза нещо, като заекваше, сякаш езикът вече не й се подчиняваше. Виктор се обърна към нея.

Магът Анджей помагаше на момичето да стане от софрата. Тиел се клатушкаше и не спираше да се кикоти.

— Тиел, време ти е вече… — започна „братът“… и млъкна, като срещна разярения взор на Земния.

— Яж и пий, гостенино честит! — изсъска магът. — Весели се! Намери си приятелка сред прислужниците. Бъди щастлив — сестра ти е под моето покровителство!

Тиел висеше като парцал, държейки се за сухото рамо на вълшебника. Хвърли към Виктор мътен плаващ поглед. И съобщи:

— Толкова е веселооо…

Приседна му. Апетитът изчезна. Виното загуби всякакъв вкус. Виктор седеше и ровичкаше с вилицата поредното ястие, което представляваше асорти от десетина вида месо в пикантен сос. Наоколо мляскаха, оригваха се, цвилеха като коне от смях, като забързано, давейки се, си разказваха някакви невразумителни истории. Князът, замрял в трона си, благосклонно се взираше в поданиците си. Дари и на Виктор една мека бащинска усмивка.

Тиел тъничко изписка.

Виктор успя да забележи как магьосникът чевръсто отдръпна твърде палавата си ръка. Двамата с Тиел танцуваха, но вместо да кръжат безредно из залата, целенасочено се преместваха през помещението. Все повече двойки се включваха в танца, запълвайки пространството. Магът погледна през рамо към Виктор и му отправи къса зъбата усмивка: кротувай, момко, не рипай.

Той отвеждаше момичето някъде в тъмнината.

Виктор рязко се извърна към княза… и срещна разбиращия снизходителен поглед на възрастния мъж.

— Ваша светлост, позволете да кажа…

Князът свъси вежди. Кимна.

— Ваша светлост, сестра ми трябва да си ляга да спи.

— Магът Анджей ще се погрижи, младежо. Не се безпокой.

Негова светлост бе напълно добродушен и благожелателен.

— Княже, вълшебниците са хора, твърде увличащи се, те не всякога съизмерват своето могъщество със слабата човешка природа на нас, простосмъртните. Мисля, че Тиел не разбира какво става.

Благородникът поклати глава:

— Младежо, всеки има слабости. Великите магове имат право на малко разтуха, а ние сме длъжни да им прощаваме в името на по-високи цели. Не се безпокой.

Виктор отчаяно се озърна. В тъмното дъно на залата светна ивица светлина и угасна — беше се отворила и затворила врата.

— Княже!

— Пирувай!

Ала Виктор скочи на крака, тежкият дъбов стол се катурна право под нозете на танцуващите, които го погледнаха — косо, с недоумение. Князът като че ли потисна въздишка и каза:

— Не ти ли е мил живота? Нямам намерение да защитавам толкова глупави свои поданици.

— Но не бихте им попречили да защитят честа си?

Князът разпери с досада ръце:

— Щом твоята чест те тласка към смъртта… Успокой се. Момичето отлично си дава сметка какво прави. Повярвай на стареца — прочетох го в очите й.

Виктор мълком тръгна през тълпата танцуващи.

— Оставете го — полугласно и уморено нареди на гвардейците князът. — Сам си го избра…

Тъй де, откъде накъде управителят на града и прилежащите земи ще си накърнява реномето с убийство на брат на бъдеща велика магьосница? Нека вълшебникът се оправя с него.

Хората спираха да се веселят, правеха му път. Повечето го гледаха със съчувствие. А уж бяха заети само с плюскане и пиене. Значи са забелязали какво става. Нима тази тълпа чревоугодници, пияници и сластолюбци е способна да прояви разбиране? Хората отстъпваха и изпращаха Виктор с погледи.

Ала някакъв мъж на средни години, облечен в тъмнобагрени дрехи, с ризничен нагръдник и меч на пояса, не се отстрани. Положи длан на дръжката на оръжието и дори го изтегли на няколко пръста.

Какво?

Виктор усети как в душата му се размърда, набирайки сила сляпата ярост. Главното оръжие на Убиеца е…

— Твоят меч — заяви рицарят, — е парче старо желязо. Вземи моя, момко!

Яростта на Убиеца се задави, отстъпи като вълна, разтвори се в изненадата. Очите на рицаря бяха твърди като кремък:

— Знам какво значи чест и дадена дума. Вземи меча ми!

— Благодаря. Достатъчен ми е и този — със стегнато гърло произнесе Виктор.

Напред, към тъмния ъгъл на стихващата зала. Пред залостената врата — накъде води тя, какво са стъкмили стопаните на замъка, какви удобства предоставят на важните си гости? Каквото и да има зад нея — яка е, не може я издъниш с рамо, да я отвориш с ръце, да я насечеш с меч. Дебели дъски, скрепени уж за красота с железен обков. Но защо върху дървото личат стари драскотини, а металът носи следи от удари — сякаш вече някой преди е стоял пред тази врата, блъскал я е в безсилен гняв, хабил е в нея острието на меча си…

Зад гърба му танците бяха замрели, всички хем се поклащаха в такт с музиката, но не извръщаха лица, сякаш не искаха да изпуснат и миг от случващото се. Сеирджии…

Яростната сила в сърцето взе отново да се пробужда.

Слаб вик иззад вратата — или така му се стори? Слаб, приглушен, все едно устата е била затисната с длан…

И тогава алената омраза на онзи, който живееше в душата на Виктор, се насочи, пламна в неистов огън. Помете наложените от Лойя маскиращи окови, изтръгна от дълбините послушната разрушителна Сила.

Той замахна с ръка — и гоблените по стените затрептяха като знамена под вятър. Жално звъннаха и се посипаха на парчета витражите в тесните прозорци. Свещите и факлите мигнаха като в предсмъртна агония, съдове, блюда, бутилки, прибори — изпопадаха от масата. Послушният въздух се беше притекъл на зова на Господаря. Свит в незрим юмрук, Вятърът профуча през залата, за част от мига поспря, а сетне волята на Виктор го запрати в ненавистната врата.

Удар.

Пръснаха се трески и парчета метал. Слегнаха се под нозете му. Въздушният таран отскочи назад и се уви около Виктор като кипящо наметало.

Малка стая без прозорци. Три факли се отразяваха в огледалния таван. Огромно легло, неизвестно как вмъкнато през тесния каменен ръкав. Голямо дървено корито с вода, върху шарения килим — разхвърляни дрехи. Нищо друго. Голият Анджей — непоносимо нелеп и хърбав — над Тиел, притискаше я към ложето и трескаво й смъкваше полата. Вече бе свалил останало й облекло, девойката слабо се съпротивляваше, мъчейки се да удържи последните парчета плат върху тялото си.

— Какво? — нададе вой магьосникът, стреснат от звука на пробива. Бе твърде зает с обучението на младата вълшебница, за да си даде сметка по какъв начин е била избита вратата. — Ти! Ратай! Роб!

Той заряза момичето и размаха ръце в къс жест, с който пропъждат муха.

Таванът над Виктор се разтресе, каменните плочи рухнаха върху му. Въздушната черупка зафуча, когато двете магии се сблъскаха.

Смлените в пясък и прах камъни се стекоха на пода.

В залата вече викаха — бяха проумели, че ставащото не е спектакъл, не е просто дуел, който щеше да завърши със смъртта на безумния млад мъж.

— Хванете го! — гласът на княза, неочаквано силен и властен, прониза нечленоразделните вопли.

Само това липсваше — удар в гръб! Виктор вече не се владееше, яростта му кънтеше като готово да убива острие, тялото му се изпълни с нервен трепет. Ще ги смачкам на прах! Ще срина замъка до гнилите му подземия!

Не виждаше — как би могъл да надникне през стените — но знаеше, че небето над града натежава от стремителни ревящи облаци, че прозорците се пукат, а вън от крепостта градоносен повей прекършва посевите, че светлината на мълниите се е сляла в блясък, по-ярък от деня. И че ситите васали на Земята се крият в мазета и изби, възнасяйки молитви към маговете-покровители.

В прах!

До основи!

— Ти си маг! — заврещя Анджей. — Ти… ти…

Той разпери пръсти като ветрило и бързешком зашепна заклинания. Продължително подземно бучене премина през замъка. Подът потръпна. Стените се изгърбваха, сякаш вътре в тях пълзяха тромави неведоми създания. Нещо чудовищно по мощ щеше да се роди. Силен беше Земният маг първа степен. Потенциално може би по-могъщ от Ритор и Торн…

Тиел ридаеше, гушейки се в скъсаната си блузка. Сви се сред усуканите в борбата завивки.

— Заповядвам да го заловите! — отново нареди князът.

Тропот на ботуши. Виктор с гърба си усещаше, че в залата нахлуват войници с голи шпаги, вдигат пушките си… И със студено безчувствие разбра, че сега ще почне да убива.

Съзнателно. Истински.

Толкова истински, че предишните схватки ще се сторят като сценичен бой. Като детски сбивания в училищен двор на фона на Сталинградската битка. Понечи да се обърне…

…и екна друг глас:

— Не, княже!

Рицарят в тъмночервени дрехи бе извадил меча си — дълга ивица черна стомана.

— Той има право да иска двубой, княже! Анджей знаеше какво върши!

А редом с рицаря заставаха… не, не може да бъде! Същите онези омазани със сланина и полята с вино пируващи! Някои даже дъвчеха, безстрашно надниквайки в дулата на мускетите, а във вкоравените им ръце святкаха оголени мечове. След секунди плътна фаланга прикриваше тила на Виктор от стъписаните гвардейци.

Ослепителната кървава ярост омекна като спукан балон. А сетне съвсем изчезна с жален беззвучен вопъл. Отново бе беззащитен. Магът можеше да стори с него, каквото си поиска, да го срази с най-елементарно заклинание. Да го посече с меч, да го смаже с ритници. Виктор стоеше, олюляваше се, като с изумление осъзнаваше, че жаждата му за смърт се е стопила.

Ала магът на Земния клан продължаваше да плете вълшебството си. Стихията му се тресеше в страх пред онова, което щеше да се пръкне от брънките на безкрайната верига заклинания. По камъните сълзеше кръв. Смътни сенки се мяркаха във въздуха като видения на болен от треска.

Анджей продължаваше да концентрира мощта си.

Виктор прекрачи прага, грабна дървеното корито и с усещане на внезапно изпълнила го скука, надяна пълния с вода съд върху главата на магьосника.

Земният тупна по задник. Подземното бучене секна, така и не преродено в съкрушително земетресение, стените престанаха да вибрират. Само предчувствието на Силата, идеща от корените на земята, остана наоколо…

Виктор разпери настрани ръце, поемайки в себе си изтърваната мощ на третата си стихия — от студените ледници по планинските върхове до горещите недра на планетата… Безкрайността на спокойните степи и убийственият бяг на каменните лавини… Твърдостта на гранита, блясъкът на диаманта, щедростта на раждащата почва…

Магът седеше сред локвата, шаваше с кльощавите си ръчички, явно неразбирайки какво се е случило, къде се е дянала събраната велика Сила…

Тиел стана от леглото. Спокойно дооблече блузката си. Лицето й вече не беше като на ревливо момиченце. Напротив — бе тържествуващо и доволно. От одевешното опиянение нямаше и следа. „Стига бе, била ли е изобщо замаяна от това вино…“

— Ще си ходим ли, Виктор? — попита тя, като заобиколи Анджей. — Тук повече няма какво да се прави.

Добре. После ще й чете конско. После ще й иска обяснения. После.

Те минаха през мълчаливата редица рицари. Виктор срещна очите на мъжа в багрените дрехи, който му отдаде чест с меча си.

— Няма да забравя това, което направи за мен — каза Виктор.

Рицарят пестеливо и късо се усмихна:

— И все пак мечът ти не струва…

— Можеш да тръгнеш с нас.

Но рицарят поклати глава, докато прибираше оръжието си в ножницата.

— Мястото ми е тук, господарю.

Князът продължаваше да седи на трона си. Случилото се никак не беше го смутило. Изглежда той изпитваше задоволство да наблюдава сблъсъци между магьосници.

— Благодаря за угощението — каза Виктор.

— Особено за виното — вметна Тиел, — много ви е хубаво.

Пред тях всички се отдръпваха, правейки им път. Гвардейците се озърнаха към княза и също се отместиха. Някои от рицарите вече се връщаха на масата и невъзмутимо надигаха чаши. Прислугата хукна към спалнята, където магът на Земните продължаваше да бълбука изпод коритото.

И в този миг вратите на залата се разтвориха. Появи се глупаво ухилен като дрогиран битник офицер, който водеше под ръка млада жена:

— Лейди Лойя Ивер…

Предводителката на Котешкия клан отблъсна кавалера си и огледа наоколо с присвити очи. Кимна на Виктор:

— Бързо на двора!

— Вече всичко е наред, Лойя — каза Виктор, без да се учудва.

Тиел беше права: вълшебницата щеше да ги настъпва по петите. Тя не беше от онези, които лесно можеш да откажеш…

— Ритор те е усетил, глупако! Ти самият — наясно ли си какви сили си призовал?!

Тя сграбчи и двамата за ръцете и ги помъкна като непослушни деца по стълбите. Ругаеше през зъби, докато вървяха, а на гвардейците хвърляше такива злобни погледи, че те моментално се оттегляха.

— Поисках на заем една карета… с добър впряг. Княжеските коняри тъкмо трябва да са я стъкмили вече. Трябва да бързаме, Виктор!

— Винаги ли си такава зла, Лойя? — възкликна Тиел, придържайки развяващата се скъсана блузка.

— Животът е такъв, скъпа! — хазартно отвърна Котката. — Не се бой, не съм ти обидена…

Спря за секунда, хвана Тиел за брадичката и се вгледа в очите й.

— Умно момиче — одобрително рече магьосницата. — Наистина си много умно момиче.