Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (16)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Лойя Ивер се беше проснала върху камъните, които приятно охлаждаха умореното й тяло, и лочеше вода от ручея. Отстрани навярно изглеждаше глупаво. Красива жена в окъсани дрехи е заела странна, неудобна за човек поза, брадичката се люшка над водните бързеи, мярка се розово езиче, следват припрени озъртания — и жената пак топва лице в потока…

Само че никой не виждаше Лойя отстрани. Никой не би надникнал в обраслата с млада гора падина, където магьосницата се беше скрила да почине след бягството си от отряда на Ритор. Само любопитно синигерче подскачаше от клон на клон, поглеждайки неканената гостенка. Лойя присви очи към птичката и тихо измяука. Синигерът не реагира и Котката се засмя, отърсвайки се от още врящото в кръвта й напрежение.

„Умничкият благороден Ритор! Как само те метнах, аха! Ах, колко си ми ядосан сега! Недей, вълшебнико, не ми се сърди, не трупай злоба към горкото котенце. Тепърва ще разбереш, че съм била права. Дано не си го изкараш на онзи нещастен селяк… впрочем, ти не си от злобарите по душа, Ритор. Такива като теб първо се уверяват кой е виновен, чак после удрят. Ритор не ще убие невинен. Дори ще го възнагради за изтърпения страх — с щедра ръка от съкровищницата на клана. Ама колко красиво беше всичко! Вятърът нададе вой, когато волята на мага го призова и сви в яка примка! И колко изящно извади сребристия си меч Кевин… ох, че хубав мъж! А припламналата сила на девойката от Огнените!… Тази трябва да я запомня, току-виж някой ден оглави клана си…“

— Почиваш ли си, Лойя?

Водата в потока кипна, изду се като хълм. Бяла пяна обозначи коси и вежди, две малки въртопчета — очи. Карикатурно и стъкловидно, течащо лице гледаше Лойя от ручея.

Торн!

— Магаре! — Лойя едва сподави писъка в гърлото си. — Изплаши ме!

Прозрачната маска избухна в смях и забълбука. Две малки вълнички, оформили устните на мага, се раздалечиха и тънка струя вода плисна в лицето на Котката.

— Кретен! Престани! — изпищя Лойя. Вече се бе овладяла, но продължи да разиграва възмущение — нека Торн усети приятен гъдел по самолюбието си. Впрочем, магът имаше повод за гордост, беше съумял да я издири и да се пресегне до тънката нишка на Силата, подхранваща поточето.

— Добре, Лойя, стига шеги — примирително каза Торн. — Не се сърди. Много забавно настръхна и се разфуча, котенце… Няма само ти да се присмиваш над клетия стар магьосник…

— Кога съм ти се присмивала? — ахна обидено Котката. Приседна до ручея и с леко движение размъти водата. През лицето на Торн преминаха вълни като бръчки. — Не е хубаво да се подиграваш с беззащитна жена…

— Трудно някой може да ти се подиграва… или да те обиди — ликът на Торн се завъртя в потока, дълъг воден език облиза глезена на Лойя и се разпръсна на кристални капки. — По-добре помисли за Ритор. Нашият любезен приятел е извън себе си и се заканва да ти одере кожичката.

Значи Торн я следи? В течение е на всички събития! Стресната, Котката едва не отскочи от ручея.

— Какво ти става, скъпа? — жлъчно запита Торн. — Не се плаши от Въздушния. Държа да изкажа възхищението си за блестящата измама! Не, наистина, благодаря ти от сърце! Ритор за малко да ми обърка плановете.

Водният говореше искрено и Лойя се успокои. Кимна, приемайки благодарността и след кратко колебание попита:

— Торн, не разбирам защо твоите Наказващи преследваха Виктор. Опитаха се да го убият в Луга…

— О, ти си добре осведомена! — забълбука доволно магът. — Винаги съм се поразявал на способността на Котките да се изхитряват да са информирани за всичко…

Лойя не му позволи да отклони въпроса:

— Това е било за маскировка? Пускал си прах в очите на Ритор?

— Не само, Лойя, не само… — отвърна Торн и се замисли. Прозрачната му маска ту се отпускаше до самото дъно, ту изплуваше на повърхността. Поточето набъбваше, магията теглеше вода от изворите като джуджешка помпа. — Така да бъде, някои неща наистина имаш право да знаеш. Убиецът овладява своята Сила само в схватка. Ненавистта е неговото оръжие, омразата и бойният гняв му дават власт над стихиите. Горкият Хотор… той знаеше какво върши. Дразнеше Убиеца. Насъскваше го. Унищожаваше всеки, който се намираше редом с него. До момента, в който Убиецът не прие посвещението си от Водата.

— Излиза, че Ритор сам си е попречил? — възкликна Лойя. — Удари Виктор и така го подтикна да осъзнае Силата на Въздуха?!

Устните-вълни на Торн изобразиха усмивка. Лойя поклати глава:

— Чисто играеш, Торн. И далеч напред гледаш…

На езика й се въртеше, че при такива способности не би било грешно понякога и да се озърта зад гърба си, но благоразумно премълча. Вече бе научила доста неща от Водния, без да споделя с него своите хитринки.

— Сега навярно ще гадаеш какви са другите подробности на инициацията на Убиеца… — Торн сви пенести вежди. — Недей се измъчва с чужди тайни, Лойя. Не си от Стихиен клан и не ти трябват излишни знания.

— Така ли? И какво ми предлагаш тогава? — ехидно отвърна Котката.

— Любов — рече Торн и избухна в бълбукащ смях.

Лойя се усмихна, мислейки си колко смел е станал от разстояние:

— О, мили… Само да знаеше как те желая! Но спомените също топлят…

— Е, не ти обещавам, че ще те стопля, но всичко останало…

Водата в потока се люшна, шупна, оголи дъното. По пясъка заподскачаха уплашени попови лъжички. От ручея се изправи водна статуя — досущ като живия Торн. В тялото му се усукваха бързи въртопи, преплитаха се сгъстени бързеи на теченията. Случайно озовала се в магически оформената фигура рибка се замята в гърдите като сърце.

Двойникът на Торн бе гол. Прекрасно копие! Само един детайл противоречеше на суровата истина на живота…

— Охо… — промълви Лойя, разглеждайки слабините на двойника.

— Аха! — самодоволно потвърди Торн. Протегна полупрозрачна ръка и грубо взе да обелва от Лойя парцаливата й рокля.

— Слушай — опита се да протестира Котката, — ау… Торн, аз… мяу… много те ценя… скъпи… но, ох… в отношение на хидрофилията имаме някои разлики в предпочитанията…

Ала превъзбуденият маг не я слушаше. Той късаше дрехите й с възторга на тийнейджър, най-сетне докопал жена. Лойя престана да възразява и да се дърпа — в края на краищата можеше да стане интересно. Насили се да отвърне на студената мокра целувка и се отпусна върху тревата. Водното изваяние с неприличен по размер мъжки атрибут надвисна над нея.

— Аз съм могъщ! — извика магьосникът.

Ох!…

Сащисаната Лойя се опитваше да разбере, харесва ли й това. Може би, ако водата бе малко по-топла… защото иначе имаше чувството, че използва струя от градински маркуч…

— Развратница… — сладко и провлечено-страстно издиша магът. — Ах… Ох! Лойя!?

Водата в него кипна и се понесе, рибката-сърце се запремята, повлечена от потока.

— Лойя… — почти отчаяно застена вълшебникът. Прозрачното лице глупаво се ухили, очите-въртопи се свиха. Торн твърде късно съобрази, че в мига на наслада не би могъл да контролира силата. Успя само да избълбука: — Извиня… — и водата, избавена от магическите окови, шурна върху Котката.

Мокра, та чак подгизнала, настръхнала от студа, тя се търкаляше по тревата в пристъп на истеричен смях.

— Торн, Торн!… Ха-ха-ха! Колко пъти трябва да ти се обяснява, че размерите не са най-важното, ха-ха-ха!

Не, не би твърдяла, че и беше неприятно, не. Ако водата бе затоплена като във вана подир тежък ден… тогава приятното и полезното биха могли да се съчетаят превъзходно — хем секс, хем душ!

Добре, стига кикот. Трябва да се спаси бедната рибка…

* * *

Виктор с удоволствие би се оставил на съня. Файтонът продължаваше по пътя, топуркаха копитата на кобилата, поскръцваха дървените колела, Тиел си шушукаше с файтонджията, дори от време на време се хилеха тихичко. Когато се разминаваха с насрещни каруци и талиги, Вася учтиво и сдържано поздравяваше кочияшите. По едно време ги изпревари карета, четворката коне се носеха в галон, отпред и отзад препускаха четирима войници с униформа, напомняща за мускетарите на Дюма, още повече, че конниците бяха въоръжени не само с дълги шпаги, но и с тежки кремъклийки.

— Виж ги как пердашат Земните! — възхитено рече подир прахоляка Вася. — Като станеш магьосница, и теб така ще возят като вятър, с шум, трясък и гвардейци!

Виктор, който беше приседнал, за да види носещата се като вихър карета, сви рамене. Нищо особено. Прозорците бяха плътно затворени, а гвардейците с мускетите по нищо не приличаха на магове.

— Искаш ли мляко? — попита го файтонджията. — Трябва да се изпие, иначе ще прокисне…

Виктор допи топлото мазно мляко без никаква наслада и отново легна. Не, все пак е добре да поспи…

И да се събуди в съня си под небе, в което не грее слънце, за радост на Лакомника? Много мерси!

Вече възприемаше постоянния участник на сънищата си като жив човек. Неприятен, злобен, циничен, но и будещ известно уважение. И какво означават всичките му недомлъвки и намеци на този „готвач“ дрислив? И все пак, не е ли крайно време да заспи и да натроши канчето на дебелия урод? Тц, нищо няма да излезе, в света на Лакомника всичко следва свои собствени закони…

Светът на дебелака — да не би… да е светът на Природените?

Мисълта не бе чак толкова чудата. Щом като — ако — виденията не са случайни, а в случайността им Виктор вече не вярваше, значи източникът на сънищата му спокойно би могъл да бъде сред Природените. Същите тези Природени, от които толкова се бояха могъщите вълшебници на Средния свят…

— Абе, изроди са и това е! — изведнъж повиши глас Вася.

Изглежда с Тиел спореха, дори направо се караха. И то отдавна.

— Ти самият виждал ли Драконите? — също повиши тон Тиел и Виктор подскочи от думите й. Но момичето даже не се обърна. Гласът й звънтеше от ярост. — Ти, момченце!…

Вася потръпна от яд:

— Ти да не си ги виждала, а? Откачалка!

— Аз — зная!

— Откъде ма? — файтонджията нервно се засмя. — Точно ти откъде можеш да знаеш? Абе, Витя, сестра ти какво й става…

Тиел почти завика, гласът и изтъня:

— Аз — знам! Земята още помни онези стъпки, които мачкаха скали като пясък! Тя трудно задържеше Драконите, защото сърцата им са по-тежки от планините! Въздухът виеше от болка, когато Драконите разперваха крилете си! Ураганите променяха пътя си, само и само да не се изпречат на Господарите! Моретата кипваха от дъха им! Реките пресъхваха, когато някой Дракон утоляваше жаждата си! Във вулканичните кратери Господарите се топлеха! Люспите им грееха по-ярко от слънцето!

Увисна тишина. Кобилата изцвили и премина в тръс. Вася като ударен с мокър парцал бавничко се отместваше по капрата далеч от Тиел. После възкликна:

— Ами нали това и аз казвам — гадове бяха! И слава на маговете, че ни отърваха!

Тиел зловещо се засмя.

— Момче — каза тя ласкаво, но гласът й бе остър като бръснач, — ти да не си помисли, че хуля Драконите? О, не, грешиш. Изобщо не си прав. Те бяха плътта на земята и диханието на небесата. Душата им течеше във всеки извор, а светлината им пъдеше мрака на нощта. Врагът не смееше да се доближи до Средния свят, докато Драконите ни бранеха. И ти, ако някога бе видял летящ Дракон в нощното небе, би паднал на колене, би се вкаменил, безсилен да отместиш очи! А когато следата на Дракона се стопеше в небосвода, ти вече нямаше да си предишният. Да бяха само стигнали сили… и да беше стигнала воля… — тя се засмя.

Ако бяха стигнали сили?

Алена мъгла покри очите на Виктор. В нея чезнеха и Тиел, и шашнатият файтонджия, изчезна пътят и приближаващата се насреща каруца. Само гласът на момичето цепеше въздуха:

— Да, момче, страшна беше тяхната ярост! Но пред обичта им помръкваха светкавиците! Обичта ги погуби. Драконите не можаха да станат по-силни от Убиеца, чиято мощ е в омразата!

Алена, алена, алена мъгла…

Светът бе под ваша власт. И горяха градовете, забравили страха си пред Крилатите Господари. Горяха — с ален, ален, ален пламък…

Хората бяха под ваша власт. И кръвта на онези, излезли против вас с меч в ръка, изтичаше. Изтичаше — алена, алена, алена кръв…

Дойде часът на възмездието.

Не е кръв, не е огън — просто притъмнява в очите. От тъмните доспехи, от блясъка на меча. Силен е последният Дракон. Драконът, който наистина ще е последен от рода си. Силен е, всеки негов удар е смърт. Ала Убиецът не чувства рани. Кое е в състояние да нарани оногова, чиято плът е от камък, чиято душа е ледена виелица, чиито движения са по-бързи от течаща вода, чиято сила е изгарящ пламък!

Някой се промъква в гръб? Приятелката ти, Последни Драконе? Колко смешно — тя рискува да се намеси в двубоя ни! Удар — с плоското на сабята, колкото да не пречи — и девойката пада в несвяст. Мъжът в черната броня крещи от ярост, но е безсилен, защото твърде много чувства кипят в душата му — любов, страх, отчаяние… и чак на последно място — ненавистта. Мъжът крещи и за миг отклонява поглед към падналата си спътничка…

Ти вече няма да тъпчеш земята, Драконе!

Удар — и белият метал на сабята подсича нозете на черния рицар.

Ти вече няма да разпериш криле, Драконе!

Удар — и кръв ври и кипи по острието, а мечът на противника пада в лепкавата кал.

Отнемам живота ти, Драконе!

Удар — черните доспехи се пукат, лющят се като черупка от тялото, окапват като листа.

Светлината залязва за теб, Драконе!

Удар — светлите коси потъмняват. Вижда очите на Дракона. Съвсем млади очи.

Убиецът сведе сабята. Последният от Крилатите Господари стоеше пред него на колене, нямаше сили да се изправи. Животът го напускаше с всеки удар на сърцето, с всеки дъх. И въпреки това Драконът още можеше да говори:

— Радваш ли се, Убиецо? Смъртта ми ще стопли ли душата ти?

Убиецът не помръдваше. Драконите са коварни.

— Нима си въобразяваш… че Драконът може да бъде убит? Убит завинаги?

Колко дълго умира. Колко е издръжлив, дори след като се е превърнал в човек. Думите му са ясни и не издават страданието, което изпитва:

— Ще настъпи ден, Ритор. Ще настъпи час, Убиецо на Дракони!

Пламъците в очите му са като златни слънчеви зайчета, бляскав път към небитието, в нищото, тунел, по който лети душата на Дракона. Лети — далеч, много далеч, не може да бъде настигната, не може да бъде прекъснат този полет. И не ще помогне нито бялото острие, нито четирите стихии. Драконът заговори:

— Ще настъпи миг, в който ще проклинаш стореното днес. Ще търсиш Дракона, за да го защитиш, Ритор. Ще убиваш себе си, Ритор. Ще убиваш, без да осъзнаваш какво вършиш. Ти отново ще твориш зло в името на доброто, Ритор…

Замах — сребристо-бялата стомана пронизва въздуха — как смееш да пророкуваш, ти, жалка умираща твар?! — не слушай словата на убиван Дракон!

Но Въздухът — послушният Въздух — е станал предател. Забавя устрема на острието. И Драконът успява да се усмихне през кръвта.

През алената, алена, алена кръв…

Последният Крилат Владетел напуска Средния свят.

Ритор, преминалият посвещение, събралият мощта на четирите стихии, сведе меча си. И бялата стомана, която бе изпила живота на Драконите, се превърна в прах. Така бе предначертано, така бе решено.

Убиецът губи силата си, когато издъхне последната му жертва.

Остава му само омразата.

Жената, която бе с Дракона, се съвзе. Стана, пристъпи, падна. И запълзя към последния повален Владетел. Тя още беше жива. Защото не бе Дракон.

Няма жени-Дракони!

Ритор закрещя, разбирайки, че все пак е сгрешил. Трябваше да я убие първа! Какво можеше да предприеме сега?! Нямаше оръжие, губеше мощта си на Убиец, за него дъждът отново бе станал студен, а пламъкът — парещ. Какво можеше да стори на жената, застинала в скръб над убития Дракон?

Той сви пръсти върху тънкия й врат. Притисна я с цялата си тежест към земята. Тя даже не понечи да се съпротивлява. Само трепваше от ридания, задъхваше се, гълташе въздух и гледаше бившия Убиец право в очите.

Сам не разбра какво се случи след това. Омразата разигра кръвта му — ти, ти, кучко, си виновна! Облада я до трупа на мъртвия Господар.

…Когато Ритор намери кураж да я погледне в лицето, дъжд плющеше по телата им, кълба бял дим пълзяха откъм опожарената гора. Срещна очите й — жълт пламък, толкова приличащ на драконов огън.

„Убий ме“ — мълчаливо го молеха те.

„Иди си…“

„Нямам къде да ида. И нямам за какво да живея, Ритор, Убиецо на Дракони“

Нямаха нужда да говорят, думите бяха излишни — омразата ги бе сближила повече от обичта.

„Вече не мога да те убия. Махай се. Пускам те да си вървиш. Ти не си опасна за Средния свят. Не си опасна и не си нужна. Иди си. Опаката страна ще те приеме — и ще довърши започнатото от мен“

Огънят в очите й присветна.

„Тъй ли ще е, Ритор? Сигурен ли си, Убиецо?“

„Тукашните ни кавги се отразяват като ехо в света на лишените от силата. Огън и смърт ще те посрещнат оттатък, в края на Пътеката. Там няма да оцелееш. Иди!“

„Не знам добро или зло вършиш сега. Но допускаш грешка, Убиецо…“

Жената стана и Пътеката към Опакото се появи, легна под нозете й. Ритор, Убиецът на Дракони, също се изправи над земята, която бе осквернил с кръв и насилие. Средният свят, лишен от Крилатите Господари, се простираше пред него.

Силата бе напуснала Убиеца. Сега си отиваше и омразата. Той даже се обърна, мъчейки се да види през дъждовната завеса жената на Последния Дракон. Но само златото на косите й блесна в тъмнината.

В алената, алена, алена тъмнина…

Тя завинаги ще се загнезди в очите ти, Ритор…

— Удряй по главата! По главата! — викаше Вася уплашено и възбудено. — С тояга по тиквата, та да изхвърчи припадъка! Като се свести, пръв ще ни благодари! Само ще му помогне!

— Да не си посмял, тъпак… — Виктор се насили да отвори очи.

Погледът му още бе замъглен, но това вече не се дължеше на омразата, която изгаряше душата на Убиеца. От тази ненавист не бе останало нищо.

Видя люлеещите се над него стреснати лица на Тиел и файтонджията.

— Че какво лошо? — учуди се Вася. — Мен знаеш ли колко пъти така са ме лекували, за да не бълнувам глупости! Ясна работа… Освести ли се? Нали няма да крещиш и да махаш с ръце? Няма да риташ и да налиташ на бой, нали? Обещаваш?

В дланите си усещаше умора, пръстите трепереха, помнейки тежестта на сабята от бяла стомана, тресяха се от страх и погнуса, изтръпваха от спомена за двубоя на края на света. Виктор отблъсна Тиел, провеси се от файтона и повърна върху прашния друм.

— От млякото е било — реши Вася. — Баш от това е. От жегата. И от твоите приказчици!

Тиел не му отговори. Виктор избърса устата си със стиска слама и изнемощял полегна отново. Вася не мирясваше:

— Казваха ми да не споменавам Драконите на всеослушание, че лошо ставало, пък аз не вярвах! Ще ви изгоня от файтона, само беля ще ми докарате!

Но понеже не последва реакция, Вася, продължавайки да дудне, седна на капрата, хвана юздите и шибна кобилата да върви по-живо.

— Какво видя — прошепна Тиел. — Какво?

Виктор се обливаше в лепкава пот. Тялото му още не можеше да се окопити, тялото му още не вярваше, че наоколо е слънчев хубав ден, а не сивата мъгла, сред която той, Убиецът на Дракони, завинаги прекъсна владичеството на Крилатите Господари над Средния свят.

— Бях Убиецът…

— Отново?

— Аз… аз погубих последния Дракон. Беше лесно. Той се късаше на парчета… жадуваше бой, но се страхуваше за приятелката си, искаше да отмъсти, но искаше и да оживее, защото бе последен… Твърде много емоции, твърде много желания. А аз имах само едно — да го унищожа.

— И се справи.

Тиел не се присмиваше, нито одобряваше — просто сухо констатираше факт.

— Да — в тон й отвърна Виктор. — Почти…

— Защо „почти“?

— Оставих жената да си върви. Пуснах я. Тя не беше Дракон… можех да я пощадя. Но преди това… — лицето му се изкриви.

— Говори! — нареди Тиел.

— Изнасилих я. Не от похот… Омразата търсеше отдушник.

Гледаха се в очите. Тиел поклати глава:

— Не упреквай себе си. Не си бил ти.

— Да. Беше Ритор. Магът на Въздушните. Избран и посветен. Ритор, Убиецът на Дракони… Само че… — Виктор въздъхна на пресекулки, — аз съм… същият като него. Душата ми е душа на Убиец.

Тиел мълчеше.

— Ти… ти хвалеше Драконите… — заекна той.

— Не! Само разказах какви са били. Няма значение. Човек няма право да убива Дракон.

— Има. Когато му стане равен. Ритор стана. Предизвика Дракона. И го победи. Лъжа ще е да го наречем подлец. Не е бил прав в друго — че пусна жената да си върви.

— Защо?

— Помня… помня мислите му. Тя не е била Дракон. Но не беше милосърдно да я оставя да се мъчи от скръб.

— Но е била жената на Дракона. И е могла да стане… майка на Дракон.

Виктор притвори очи:

— Не, Тиел. Не. Не е могла. Не е имала тази възможност. Разбираш ли… тя не е лягала с мъж… преди Ритор.