Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (20)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Навярно това не беше сън в истинския смисъл на думата. По-скоро бе дълъг несвяст, пропадане в тъмнината. Пропадане, което завърши с позната от кошмарните видения здрачава светлина.

Виктор хич не се учуди, когато се появи Лакомника.

По-скоро би трябвало да го учуди, че не беше пренесен на брега на морето както преди, а за първи път се бе озовал в подножието на планините, сякаш изтръгнат от невидима сила от последователността на предишните видения. Матовите прозрачни склонове светеха отвътре, въздухът миришеше на сяра и петрол.

Може би това е Островът на Драконите? Не, едва ли. Усещаше тялото си опияняващо леко, познато чувство от сънищата. Нито Тиел, нито Лойя бяха наоколо…

Господарят на виденията одобрително кимна, гледайки Виктор. Сетне зяпна към исполинския кратер, покрит с гъст млечно-бял дим. Промърмори:

— А време хич не остана. Сам се чудя — колко малко остана…

Виктор мълком гледаше там, където между кристалните ръбове на прозрачните сиви скали се издигаше белият дим. Отначало от кратера се подаваше стълб на плътни бели слоеве, веднага подир това се разливаше настрани, като разперваше тесни пипала, сякаш сондираше околното пространство. Изхвърли и един гъвкав бял мустак към Виктор… но бързо го отдръпна и предпазливо се оттегли назад.

— Сготви се кашата — изкашля се Лакомника. Гласът му стана мечтателен, леко меланхоличен, сякаш у изнежен аристократ, който с носталгия си спомня за някогашни светски победи. — Колко сили отидоха! Няма да повярваш… Изходът — това е било отдавна. В онези ми ти времена… сам разбираш.

— Не. Не разбирам.

Лакомника го удостои с бърз поглед и поклати глава:

— Хайде, хайде сега, всичко разбираш, не се преструвай. Когато почна да се променя човешката гледна точка… когато Световете са се разделяли. Да не мислиш, че е станало лесно за всички? Да не мислиш, че всичко е забравено? Отначало може и да им се е струвало така, че уж е завинаги, да — ама не! Нещата са здраво обвързани, Виктор.

Той не се учуди, че дебелакът знае името му.

— Колко години, колко векове… — Лакомника отново смени тона си, заговори печално и напевно като проповедник. — И всеки път едно и също! Откак маговете отидоха там, превзеха брега и призоваха хорицата и елфите да спазват реда, нищо не се променя! Да, добре, било е тяхното време. Разбирам. Съгласен. Ама време е и да се усетят, а! Ново време — нови песни! Нали?

Виктор мълчеше. Белите валма ставаха по-гъсти. Земята леко трепна под нозете му.

— Господари и роби, герои и страхливци, прекрасни благородни рицари и грозни подли предатели. Любов и омраза, добро и зло… — Лакомника плю под краката си. — Стига. Докога!? Ето ти, докато живееше в Опакото… не се блещи, знам аз, всичко знам! Та когато си беше там — пукаше ли ти за всичко това? Кажи де! Вярваше ли в приказките?

— Не.

— Така е добре!

— Аз в нищо не вярвах.

— Ето тъкмо в това е работата! — Лакомника плеска с ръце. — Не бива така повече, не бива! Ново време иде, Виктор!

— Сигурен ли си?

— Че как! — дебелакът постави длани на шкембето си. Доволно се вгледа в белия пушек. — Колко само е вложено, да знаеш! Всичко по трошица събрано, настъргано от дъното, всичко е влязло в работа.

— Там ли е Драконът? — попита Виктор.

Лакомника помълча. Отвърна неохотно:

— Същият… милият ни…

— И всичко това заради война със Средния свят? Заради шепата магове, които и без това се изтребват?

— Опа! Драконът не ти е танк, който да върви пред пехотата, Виктор. Драконът е символ. Знаме. Средоточие на Силата. Едно време, когато човекът вярваше в себе си и беше готов да предизвика целия свят… всичките Светове. Било е — и си е отишло. Вие сами убихте Драконите. А нали знаеш — свято място пусто не остава… Разбира се, днес сте други, различни. Можете и нощем през гробище да се разходите, мъртъвците ви отдавна са заспали. И електричеството за вас не е джуджешка магия, а нещо обикновено. И не се боите от своите владетели, само ги презирате. С нажежено желязо изгорихте от душата си Дракона, Виктор. Изгорихте го докрай!

— Докрай ли?

— Не знам — Лакомника изведнъж посърна. Въздъхна. — Понякога ми се струва, че докрай. И кому ли е нужно това, да си ербап меч да дигнеш и против душмани-тирани да тръгнеш — майната му, кучета го яли това умение! За какво? Нали всеки разбира, че сам в полето не си воин, да риташ срещу ръжен е шибана работа, най-добре е да се струпаме в глутница, зъбките от там да си покажем и така да се шматкаме — на тумби, само не и самички… И бродят, и бродят такива, а подире им — къщи празни, души мъртви, градове горящи, и нощем викат насън, а защо — сами не знаят… Няма Дракон в душата, няма враг, против когото меч да насочиш… — Лакомника се изкашля и смутено обясни: — Меч, това е така… в преносен смисъл, нали разбираш…

— А вашият Дракон? Сътвореният?

— О! — дебелакът вдигна пръст и заканително го разклати към Виктор. — Отракал си се май, а? Стихиите си преминал, знания различни си насъбрал… Инакъв ще е Сътвореният, инакъв ще е. Такъв не се предизвиква, даже и да е противен. На такъв служат не от любов, не от страх, а за да съответстват на момента!

Виктор се ухили криво.

Лакомника пак въздъхна:

— Искаш да кажеш, че въпреки всичко ще се намерят и такива, дето ще тръгнат против него — с Дракон в душите?

— Да.

— Я ми кажи — дебелакът с алчно любопитство надзърна в лицето на Виктор. — Кажи, лесно ли се погубва Дракон?

— Трудно. Трябва… трябва да станеш като него. Да бъдеш като Дракон.

— Правилно — закима Лакомника. — Не е лесно да надвиеш Въплътена Сила. Следва поне да се изравниш с нея. И още… схвана ли какво още трябва, за да убиеш…

— Омраза — с усилие произнесе Виктор. Думата бе гадна.

— Ето това е! — господарят на сънищата пак вдигна пръст. — Каквото и да се приказва, ама Драконите хич не ги биваше да мразят. Ярост, гняв, изблик… и пак се опасяваха, бояха се от чистото разрушение. Обичаха живота. Много силно го обичаха.

— Ами този тук?

Лакомника се замисли.

— Този тук… Как да ти кажа, че да е по-простичко… като за теб. Ами… представи си табун коне. И глутница вълци. Съборят някоя кобила тук, обаче на друго място получат къч в муцуната от жребеца. А сега си представи стадо овце и…

— Кучето.

— Тъй, тъй. То може и да наглежда овцете да си пасат спокойно, обаче не пасе с тях, месце си обича — засмя се Лакомника. — Но стадото го предпочита пред вълците, защото хем кръв няма много, хем е по-безопасно. И си рупат овчиците зелена тревица, лоясват миличките. А с що овчарят ще нахрани песа — това не е овча работа.

— Хората не са овце.

— Мислиш ли? — сви рамене дебелакът. — Е, може и да си прав, ти си знаеш… Аз обаче се съмнявам. Понеже що като вятър ечи и ехти едно ми ти мрънкане… — Лакомника пое дъх и с тънък гласец занарежда: — Ама може ли таквиз работи, все едно и също, бори се с живота, опъвай се на съдбата! Не да си живееш, и пееш, да уредиш света, да се задомиш, да станеш славен, добър, да се усъвършенстваш…

— Стига палячовщини!

— Палячовщини? Не, Виктор. Просто повтарям, цитирам. Хората са уморени, разбираш ли? Уморени са от борба, от битки, от това да се признават за роби или напротив — непокорно да предизвикват поробителите си. Никой повече не го иска това! Никому не е нужно! Което значи… значи, че е дошло времето на новия Дракон. На един такъв благ, хубав, незабележим. Време е да дойде пастирът. Ами щом народа сам навлича овчи кожи, защо вълкът да не залае? Поради своята мека и добра душа…

Гласът на дебелака потъна в грохот. Сивите планини затрептяха, димът се възнесе нагоре като гейзер, заливайки небето.

— Ето че дочакахме! — весело каза Лакомника. — Идва! Идва Драконът! Сътвореният Дракон!

— Това не е всичко! — кресна Виктор, сграбчи дебелака за рамото и го разтърси. — Ей! Щом има Дракон — значи има и Убиец!

— Кой? — порази се Лакомника. — Да не би да си ти?

— Дори и аз да съм — е, и?

— Ами какво… Посрещни го тогава, Виктор! Изправи се срещу него! Аз ще погледам! Убиецът го бива само да руши, не и да брани! Убий Дракона, опитай! Хайде де! Само че какво ще сториш на онези, които вече са свикнали да живеят под надзор? Всички са тук, Виктор! Те са част от Дракона! Светът е станал празен за тях и те се боят единствено от сънищата си. Добре им е — под стоманено крило!

Белите камшици на дима танцуваха, сливайки се в неясни фигури. Сякаш с минимално напрягане на зрението можеше нещо да бъде видяно… и проумяно.

Колеблива, размазана сянка, която се промъкваше, приближаваше се — и ето, вече е редом… а щом погледнеш право в нея — разтваря се, стапя се и остава само усещането за чужд поглед, разяждащ и безумен… Нещо въртящо се и носещо се, помитащо и свиващо се, силно и пламтящо — и само болка до препълване, и вой на ужас… Призрачни замъци, облачни градове в пушеци и самите те иззидани от дим, по улиците бродят безплътни призраци… Стени, стени, безкрайни стени — мъглива клетка, засмукващ въртоп, затворническа килия…

— Вие сами ни сътворявате, Виктор! Зовете ни от Опакото, подмамвате ни! И ето че ние пристигаме! Мина времето на истинските Дракони! — Лакомника погледна Виктор в лицето. — Няма време за тях! Какъвто го пожелаете — такъв ще бъде Средният свят! Такъв и ще го заварите…

От кратера заструи тъмна, кървавочервена светлина. Облаците дим се обагриха от заревото на мярналия се поток лава, оранжева, подобна на река.

Ръката като по собствена воля се протегна към меча.

— Още не е късно, Виктор! — каза Лакомника и го побутна към кратера. — Всички са тук! Онези, които са се изгубили сред самотата си. Онези, които са се уморили от страховете си. Онези, които са изгорили душите си. Всички са тук! Присъединявай се!

Виктор измъкваше меча от ножницата. А лавата продължаваше да тече…

Лава?

Беше дълга извиваща се снага — огнена, с цветовете на съсирена кръв. Лапи от люспеста стомана, паст — пламтящо ждрело, стъклен блясък на кръгли немигащи очи. Драконът беше огромен и тромав, въртеше се, оголвайки тъмните платнища на крилете си.

— Е, как? — хазартно запита Лакомника. — С нас ли си?

Драконът раззина челюсти. Блеснаха зъби — святкащи бивници, повече уместни да стърчат от кофа на кариерен багер. Гореща мараня плъзна над земята. Лапата се протегна към Виктор — бавно, без никаква заплаха. По-скоро го канеше — ела, застани върху мен, забрави всичко и потъни в дълъг-предълъг сън в ласкавата драконова утроба, под надзора на внимателните ми очи…

Съпротива? С едничък жалък меч — срещу такова чудовище?…

Светът се люшна, променяйки се. Всичко се разплу настрани, сякаш Виктор се взираше в изпъкнало огледало. Земята се отдалечаваше, пропадаше надолу. Лакомника се превърна в трошица под нозете му.

Под нозете, които не отстъпваха пред лапите на Сътворения Дракон.

За да се сражаваш с дракон — трябва да се въплътиш в дракон. Такъв е пътят на Убиеца.

Виктор закрещя, понесен от вълната на сляпата ярост, на познатата му вече жажда да се бие. Огнен вал удари, разплисквайки дим, стече се по тялото на Сътворения. Той изрева в отговор.

— Хайде де! — изписка някъде далеч долу Лакомника. — Давай!

Сътвореният Дракон се стрелна към небето. В ореол от пламък, в пориви от зноен вятър. Снагата му се отърсваше от раздробени на парчета скали, от тъмните, оловно-тежки криле се отронваха и падаха канари. В немигащите очи сияеше подигравателна усмивка.

Виктор се откъсна от земята.

Последва противника си, без да се учудва, че може да лети, при това не както преди, легнал върху потоците вятър, а със собствени криле от гъвкава дъгоцветна плът, мачкаща въздуха. Усещаше се огромен и изпълнен с неимоверна сила. Ударната вълна от скока му към небесата катурна Лакомника, дебелакът се запремята, но не престана да вика:

— Сражавай се! Бий се с него, Убиецо!

Гъста струя, не чист пламък, а кипящ напалм, избухваща Ниагара, вискозен бензин — това изплю Сътвореният право срещу Виктор.

Няма страшно…

Вятър отби огнения заряд. Съперниците се издигаха все по-високо и по-високо, на кръгове, без да откъсват очи един от друг. Драконът и Убиецът на Дракони.

Какво беше казал Лакомника? Стани един от нас?

„И не само — отекна в ушите му. — Щом не искаш, стани него!“

„Него? Какво имаш предвид?!“ — провикна се беззвучно Виктор.

Някъде долу около нищожната фигурка на дебелака се издигна прашен вихър.

„Стани Сътворен Дракон — последва отговор. — Стани онзи, който ще приеме и поеме всичко. И ще умиротвори всички. Овчарско куче!“

Даже гласът, не само тонът на Лакомника се беше променил драстично. Къде се дянаха палячовщината и недомлъвките!?

Виктор не си даде труда да отговаря. Не откъсваше едва ли не хипнотизиран взор от желязното тяло на Сътворения Дракон, от равномерно замахващите му криле с цвят на голо олово, от мъртвите му стъклени очи. Задуши се от омраза и яростта се изтръгна навън като поток изпепеляващ огън, пред който избухваше самият въздух. Над извития гребен по гръбнака му се сплиташе стегнатата спирала на водния бич, а отдолу загърмя земната твърд, отскубвайки се от вековното си ложе.

Гневът на стихиите е в теб и с теб, Виктор от Опаката страна! Победа за Убиеца на Дракони!

Ликуващият пламък удари Сътворения под крилото. Пластините се сгърчиха, крилото нелепо се вирна нагоре и желязната твар тежко запропада към земята. Нажеженото ждрело към ада — гърлото на Сътворения Дракон — избълва глух рев, стъклените очи присветнаха отвътре. Дългата опашка от бронирани сегменти изщрака, сгъна се като антена на радиоприемник и отново се издължи. Пастта се разтвори широко, толкова широко, че реещият се по-високо Виктор надникна в черната бездна на гърлото — същински път към Нищото, към небитието.

„Преди да се опомниш, гадино, вече ще си…“

Виктор не знаеше, че ненавистта може да бъде толкова сладка. Не може и да има нищо друго по-сладко — в никой от световете! Вино, власт, злато, жени — бледнеят, не могат да се сравнят с омразата. Гледката на падащия враг, който агонизира, знанието, че той е изцяло в твоите ръце…

„Нещо не си много як и издръжлив, Сътворени Драконе!“

Тварта губеше височина. Въздухът виеше реквием. Поразеното дясно крило едва шаваше. Врагът трябваше да бъде доубит.

И Виктор даде воля на Водата.

Напрегнатият като бойна пружина воден бич се разгъна и се стовари върху нажежената муцуна на чудовището. И се разпиля, изчезна, взриви се в облак безвредна пара. А Сътвореният мощно изрева, като внезапно с един плясък на крилете скъси дистанцията до противника си.

Въздух! Мълнии!

Черното небе се пропука. Призованите от Убиеца облаци разтовариха натрупаните в себе си ослепителнобели разклонени мълнии. Гъстата им мрежа оплете тромавата снага от стомана, светкавиците се впиха в кърваво-алените люспи и конвулсии разтресоха сътворения Дракон. Крилете му се сгънаха и чудовището като камък полетя надолу, като се премяташе и ревеше така, че сивите туловища на планините се свиха уплашено.

„Падай, убит си!“ — понечи да възкликне подире му Виктор… ала изродът от света на Природените нямаше намерение да мре.

Грамадните криле отново уловиха въздушните пластове, намериха опора. Падането премина в пикиране, сетне се изравни и сътвореният описа плавна, издигаща се към висините дъга. А Убиецът, макар и преминал посвещенията, не съумяваше да накара Въздуха да се отдръпне изпод оловните криле на чудовището, за да падне то и да се наниже на острите пикове на скалите далеч долу, на земята…

Убиецът знае само да мрази. Да унищожава. Да гази на юруш.

Но да твори… това му е също толкова недостъпно, колкото полетът за червея.

Сътвореният Дракон отново се готвеше за атака. В очите му гореше зъл присмех, те сякаш говореха: „Поех три твои удара, Убиецо. Сега е мой ред. Дръж се!“

Виктор се стъписа.

Какво имаш зад гърба си? Безумното препускане към морето, посвещенията, приети без капка разбиране какво всъщност става. Чужд и нелеп свят, където си играчка, марионетка в ръцете на изкусни кукловоди. Ненавист на заем — дали ще ли ти помогне? Ритор — той наистина умееше да мрази…

Сътвореният Дракон се приближаваше. Тържествуващият вой на чудовището пропъждаше ужасените буреносни облаци, които изчистиха сив небосвод. Железните челюсти зейнаха и кипяща вълна напалм се стовари върху Виктор.

Той закрещя.

Викът късаше гърлото му, дърпаше се като на опъната верига да се нахвърли върху врага, сякаш сам по себе си беше станал Сила. Здрач похлупи света. Смътно усещаше, че пада, обхванат в пламъци и дим, а течният огън на Сътворения пълзеше по Викторовите люспи, мъчейки се да намери уязвимо място.

Вятър, Вода, Огън! На помощ! Земя!

Страшен порой. Такъв, при който небето изцяло се превръща в ревящ поток. Ала и той бе безсилен да угаси чародейския напалм и само успяваше да отмие заедно с Вятъра огнената отрова от бронята на повелителя си. А отдолу се надигна огромна гора от великански треви. Милиарди и милиарди зелени стръкове, в които Виктор се вряза с несъкрушимото си тяло. Те омекотиха удара от падането, а зеленият им сок доизчисти остатъците пламтяща гадост…

Отново в човешки облик, Виктор стоеше на земята и държеше меча. А във висините горделиво се рееше Сътвореният Дракон.

— Твоята омраза е твърде немощна, Убиецо. Този свят не е твой.

— Е, какво? — каза Лакомника до него и Виктор изобщо не се учуди. — Не се ли опече работата? Нямаше начин да се опече, така да знаеш.

Зелената джунгла умираше пред очите им, гигантските стебла се разпадаха на сива пепел. Дебелакът самодоволно додаде:

— Тук Стихиите няма да издаянят! Драконът ни, виж го — хвърка си… А ти, Виктор, остана почти без сили. Какво ме зяпаш така злобно? Мислиш, че лъжа? Ами я опитай да излетиш. Или да плюеш огън. Няма да стане. Защото си Убиец само по титла. Прекалено много се съмняваш.

— Това е, понеже още не съм преминал инициацията си докрай — дрезгаво възрази Виктор. — И защото още не съм бил на Острова на Драконите…

Странно, но си беше цял-целеничък, течният огън не бе оставил по тялото му изгаряния. Оставаше само слабостта, беше толкова отпаднал, че ако дебелакът го духнеше, би отлетял като безтегловно късче пух от топола.

— Не — поклати глава Лакомника и подканящо помаха на Сътворения. — Островът няма да ти помогне, макар че, естествено, нищо не ти пречи да довтасаш на него. Момичето ти ще те заведе. Добро ти е то… ловко. Само че Острова… — Лакомника тежко и съчувствено въздъхна, — няма да ти помогне. Ще се наложи да се справяш сам с тамошния Пазител. Обаче… трябва ли? Дали си струва, а? Какво ще кажеш?

— Пазителят…?

— Не се надявай, Виктор — нищо няма да ти разкажа за него. Оправяй се както знаеш! — Лакомника обидено засумтя. — Нещо вече не ми е интересно с теб. Не надви Дракона. Скучно… — и дебелакът предизвикателно загърби събеседника си.

— Стой! — Виктор протегна ръка, за да хване нахалника за рамото… и дойде на себе си от рязкото движение.

Беше проснат върху камъните досами прибоя, вълните го пръскаха с пяната си. Видя мек златист отблясък. Камъните бяха топли, гладки и сякаш светеха отвътре.

Повдигна глава. Ето какъв бил Островът на Драконите!

В този миг забрави напълно за Лойя и дори за Тиел.

Отгоре надвисваше ниско буреносно небе, запълнено с кълбящи се черни облаци. Оловносиви тежки вълни в гладна ярост се нахвърляха върху брега, алчно облизвайки златистите камъни, и отстъпващата пяна също започваше да излъчва бледа лимонена светлина.

Направо от водата, от клокочещата пяна, излизаше не много широк път, постлан с издялани от същите златисти канари малки и големи плочи, като заобикаляше заоблена издатина и се катереше нагоре, сетне постепенно се губеше от поглед. Отдясно се плискаше морето, а отляво се издигаше въглено-черна отвесна скала. Тя блестеше, сякаш намокрена. Беше абсолютно, дори неправдоподобно гладка, без нито една пукнатина или неравност — нещо, което никога не се случваше естествено. Скалата сякаш представляваше творение на незнайни магически сили.

Въпреки плътната облачна пелена беше доста светло — дали от мекия блясък на златистите камъни, дали от слънчевите лъчи, въпреки всичко проникващи по някакъв начин под черното покривало, хвърлено върху света.

Виктор проследи с поглед пътя, който се издигаше подобно на златиста ивица, извивка подир извивка, нагоре и нагоре по колосалния антрацитен конус на скалата, израснала от океанските води. Близо до върха мракът на склоновете беше пресечен от издигащи се остри ръбове със същия като пътя златист цвят.

Пътят бе гладък само в началото си.

Великата планина го пресичаше с огнени пропасти, като не над всички имаше мостове. Другаде пътят се губеше зад стобор от черни каменни зъбери, изправили се като шпалир от страховита стража. Там златното сияние съвсем угасваше между мълчаливите скални редици. Затъмняваха го и неподвижно увиснали фунии на вихрушки — Виктор с кожата си усещаше готовите за неистов натиск ветрове, които сега сякаш бяха заспали сред горещия въздух.

А още по-високо, над плоския връх на планината, се виждаше замък.

Твърдината като че ли бе издънка на самите кости на Земята. Изглеждаше все едно продължение на въглените и златистите склонове на великанския конус, но в същото време Виктор не можеше да се избави от илюзията, че замъкът не стои върху фундамент, а се рее във въздуха, че от отсечената върхушка на планината го отделя тънък слой пустота.

Стените на замъка бяха непроницаемо черни, но не като блестящи каменни въглища или скъпоценен ахат, а с онзи цвят на вековечната тъма, от която е било сътворено всичко съществуващо преди да прозвучи Словото: „Да бъде светлина!“^[1]. В тези стени угасваше всеки лъч, даже и сиянието на златните камъни на Острова.

А над пръстена зъбчати стени и остри бойни кули се извисяваха матово-перлени заоблени куполи, които рязко контрастираха с резките начупени линии на външните укрепления. За миг Виктор дори си помисли, че това са исполински яйца, само от такива би било достойно да се появяват на бял свят великите влечуги — двойници на Крилатите Владетели.

Замъкът се виждаше под подходящ ъгъл и Виктор забеляза, че към твърдината води не една, а две пътеки. Беше трудно да определи в началото на коя от двете му се бе случило да се озове. Единият друм свършваше пред слепи зидове, а другият извеждаше към портите, някак твърде малки на фона на грамадата на крепостта. Пред тях имаше голяма площадка, отделена от замъка с пропаст. Стените й бяха толкова отвесни, сякаш не бе обикновена урва, а следа от удар — удар от гигантска, чудовищна брадва. Над цепнатината бе прехвърлен мост… много странен мост. Приличаше на паднала от небесата дъга. Многоцветна мъгла се диплеше над бездната, преливаше се от алено през синьо към тъмно-лилаво — като дъх от паст, пара над челюстите на пропастта. Кой знае защо Виктор беше убеден, че проходът достига под океанското дъно и отблясъците на магмата обагрят моста-дъга от умопомрачителни дълбини…

— Виктор!

„Тиел!“ Момичето се изправи иззад камъните на брега. Изпоцапана, със скъсани дрехи…

— Виктор! Къде е Лойя? Виждал ли си я, след като преминахме?

— Не.

— Трябва да я потърсим! И да вървим нагоре, по пътя, към замъка! Потерята…

— Каква потеря? — учуди се той.

— Всеки маг от първа степен може да премине Дверите, както можа да го направи Лойя. Преследват ни. По петите ни са Ритор, Торн и Анджей.

— И този ли? — изуми се напълно Виктор.

— Той — най-вече! — каза Тиел и не се сдържа да се изхили. — Нали му надяна корито на главата! Кой магьосник ще преживее подобно нещо?! Да го беше надвил в дуел, магичен двубой, по всички правила, да, обаче такъв позор, ха-ха! И то пред васалите му. Анджей сега камъни ще яде, но няма да се откаже, докато не си отмъсти. Добре, стига шеги. Къде е Лойя?

— Тук съм, Неведома — прозвуча мрачен глас.

Котката беше рошава, а роклята й беше „украсена“ с нови дупки. Нацупено обясни вида си:

— Не всички имат късмета да пристигнат тук сякаш по джуджешка железница…

След това Лойя Ивер се отърси, досущ като мокра котка, и погледна нагоре. И веднага захлупи с длан очите си. Изпъшка:

— Сили велики… Замъкът-над-Света… не вярвах, че някога ще го видя наяве… Гледай, Виктор, гледай! Замъкът-над-Света!

— Да — не без тържественост потвърди Тиел. — Замъкът-над-Света. Началото на всички пътища. И техният край. Твърдината на Пазителя.

— Никога не си ми говорила за този замък, Тиел.

— Защото не можех, Виктор. Той чака теб, никой друг.

— Дори и теб, Неведома? — намеси се Лойя.

— Ами да — неохотно кимна момичето. — В специални случаи… бих могла да се явя там. Но не бих искала. Прекалено са неприятни тези… случаи.

— Значи, трябва просто да стигна до Замъка? И да говоря с Пазителя? — не повярва Виктор.

Тиел упорито отклоняваше погледа си.

— Да. Трябва просто да стигнеш.

— А защо има два пътя? — не миряса Виктор.

Момичето гневно и заплашително присви очи:

— Тръгвай, Виктор! Маговете скоро ще си пробият път дотук!

— Нима те все още са страшни за нас? — изведнъж попита Лойя. — Край Орос бяха къде-къде повече. И нищо — прегазихме ги.

— Лойя, на Острова на Драконите силите на всеки вълшебник нарастват.

— А силата на Виктор?

— Неговата остава същата — отсече Тиел. — Хайде, стига сте тъпчели на едно място, да вървим!

Тримата поеха нагоре по зигзаговидната Пътека.

Върху Острова на Драконите, възнесен като самотна скала сред пустинното море, не растеше нищо, дори стрък трева. Под нозете им се стелеше златото на плочите по друма, а отляво чернеха склоновете.

Поне четвърт час вървяха, без да проронят дума. Накрая Виктор не издържа и попита, леко разочарован:

— Това ли е цялото изпитание? Да измина пътя докрай?

— Да, така казват… — отрони Тиел. Мръщеше се. Нещо наоколо не й харесваше.

— Огнените ровове — забеляза Лойя. — Торнадо. И други стихийни прелести.

Момичето комично сбърчи носле:

— Това са обикновени препятствия, колкото да се потвърди властта на четирите Първооснови… Виктор има всички изгледи да успее. Чувала съм, че тези прегради са сътворени в стари времена, когато мнозина са умеели да отварят Дверите… и посягали към силата и властта на Пазителя. Но без четирите посвещения никой не би изминал и четвърт път до Замъка.

— Добре, добре — припряно рече Лойя, очевидно притеснена. — Да побързаме. И по-често хвърляйте едно око през рамо, чувствам, че тримата ни преследвачи вече са близо.

Крачка, крачка, крачка. Странното пътешествие наближаваше своя завършек. Дрипави, мръсни и уморени, странниците упорито вървяха и вървяха — покрай причудливи орнаменти, изсечени и изрязани върху масивни побити камъни, в плетеницата символи се редуваха свещените знаци на всички познати и не чак толкова известни религии и култове — руни и йероглифи, арабско писмо и отдавна забравени вавилонски клинописи… Какво ли означаваше това? Какви тайни, по-древни от морета и планини, небеса и земни недра, пазеха тези надписи? Какви заклинания оставаха увековечени тук? Ще настъпи ли времето им някога, ще ги прочетат ли и съживят когато и да е?…

Първото препятствие ги очакваше на едно завъртане на спиралата разстояние от брега.

Пълен с огън трап. Като че ли нищо трудно. Едва два метра широк. Би могъл да бъде прескочен с малка засилка.

Ала Тиел и Лойя спряха на двайсетина крачки преди трапа.

Виктор предпазливо пристъпи към ямата. И тозчас пламъците забучаха, огнени езици избуяха в стена, хиляди жарещи ръце се протегнаха към него…

Такааа… това не е за прескачане. Е, може да прелети — и сигурно точно така следва да постъпи? Нека Лойя и Тиел го изчакат тук. Пък той бързешком — до Замъка и обратно, за няколко минути, все едно отскача за пакет цигари до супермаркета…

Пфу, колко дребнаво, колко глупаво. Елементарно изкушение. Който и да е измислял това препятствие, явно не е предвиждал с творението му да се сблъска човек от Опаката страна.

„Защо искаш да ми навредиш, Огън? — попита наум Виктор. — Защо искаш да събудиш омразата ми, да предизвикаш гнева ми? И да те полея с вода, за да се задушиш… Или да накарам стените на трапа да се съединят? Без значение как — ще премина. Няма да ме спреш.“

В отговор — само рев на безумния пламък.

„Земя? Отзови се!“

Пътят тежко трепна. По камъните пробягаха тръпки, къси конвулсии, сякаш исполински звяр се размърда в бърлогата си… и отново утихна, без да е разкъсал оковите на дълбокия си зимен сън. Лойя Ивер хлъцна от изненада, а може би от страх.

Каменен език, муден и тромав, бавно надвисна над ямата с огън.

За да победиш, не е нужно всякога да рушиш.

Земята се подчиняваше без желание, тежко. Усещането бе подобно на вдигане на щанга с последни сили. Огънят обидено заскимтя и стори път, отдръпна се настрани.

— Хайде — каза Виктор задъхано. — Де да ни е така наслука до края…

Вече бяха преминали, когато му хрумна, че би било добре да разруши моста — ако преследвачите се доберат до тук, и не се забавят особено, поне да не си помислят, че животът е песен и сладък като мед.

— Недей — чу изведнъж.

Тиел втренчено го гледаше, и то така, че готовите да литнат в отговор слова просто увехнаха, без да докоснат съзнанието.

— Бива — кимна той.

Мостът остана невредим — лек път за Ритор. Макар че Въздушният навярно би предпочел да прелети…

Отново вървяха в мълчание. Нещо ставаше с Тиел — момичето почти се влачеше, прегърбена и някак оклюмала се като угаснала свещ. Лойя я водеше под ръка, като загрижено и тревожно се вглеждаше в Неведомата.

Какво ли още имаше нататък?

Нататък имаше неподвижно увиснал над друма сив призрак. Замръзнало торнадо. Безмълвно, сякаш екзекутиран на стълб престъпник — нито звук, нито полъх. Виктор живо си представи как по същия път към замъка се изкачва някой друг магьосник, преминал през Дверите, платил огромна цена за това, преодолял Огъня — и изведнъж връхлита върху дебнещите спирали на спящия ураган. Едва ли някой друг, освен вълшебник от най-висок ранг би бил способен да различи пред себе си спотаения вихър…

— Тиел, как си? Какво ти е?

— Продължаваме, Виктор, продължаваме — каза Лойя с угрижен тон. — Неведомата слабее… започна да губи сили след като ти премина огнения трап…

— Добре съм — промълви едва чуто момичето. — Да, да, продължаваме… по-бързо… само да стигнем до Замъка, и всичко ще бъде наред… Ще бъде наред… — и тя заповтаря: „наред, наред, наред“ като заклинание.

Пътят беше преграден от стегнатите пръстени на вихъра. Виктор усети съблазнителния импулс да разпердушини препятствието с един замах. Да го разпори с воден бич… да го помете с яростни вълни пламък… да отвори в скалата тунел, по който да премине под торнадото.

Цялата ситуация му напомни за компютърен куест.

— Не ги трая тия игрички — промърмори Виктор. Не искаше да се блъска в залостена врата.

Тиел почти висеше на рамото на Котката, която възкликна:

— Побързай, Виктор! Не мога да споделя с нея силите си! Заклинанието ми не действа!

„Е, какво тогава… Въздух. Ветре. Готов съм да тръгна към теб без всякаква магия. И на теб сигурно ти е дотегнало да изпълняваш прищевките на глупавите хора, владеещи вълшебства. Навярно също искаш покой. Кой ще изброи колко частички от теб се въртят сега в безкраен танц, покорени от могъщи заклинания? Защо просто не ни пуснеш да минем? Ей така. Без война.“

— Виктор! — Лойя не издържа и закрещя. — Какво правиш?!

Той не се озърна. Вероятно Убиецът досега би смачкал торнадото, би го смлял в нищото… Не. Вятърът отстъпи, защото Виктор усещаше сърцето на урагана.

— Вървете след мен! — заповяда той. — Живо!

Ивер не понечи да възрази и повлече момичето, като примижа, очаквайки болка от сблъсъка.

Вихърът се разпадна. Разпиля се, разтвори и угаси смъртоносните си пръстени, страховитият невидим змей повече не съществуваше.

Това беше втората бариера. Оставаха Водата и Земята.

— Добре вървиш — чу се тихият глас на Тиел. — Тук няма нужда от сила. Минахме чисто… ала маговете ще трябва да щурмуват преградите. Макар че Ритор е умен… Не е обвързан със закони и забрани, минал е по този път. А това…

— Помълчи, виж се, че едва пристъпваш — прекъсна я с неочаквана нежност в гласа Котката. Сякаш след като бе взела своето от Виктор, Лойя беше преизпълнена със съчувствие към малката си съперничка. — С всяка дума силите те напускат! Хайде, Виктор, та тя теб подкрепя, нима не го чувстваш?!

— Лойя! — Тиел опита да се отскубне от прегръдката на Ивер.

— Не го помисляй даже!… Виктор! Напред, напред!

Още едно издигане по серпантината на пътя.

И завеса сив порой. Даже съвсем не страшен, почти безобиден. И не кой знае колко силен.

Само че защо от него толкова отчетливо лъха на смърт?

Пороят шумеше. Не капки — струи налагаха угасналите камъни на паважа, които от златисти бяха станали просто жълти. Пенливата вода се стичаше по пътя и падаше надолу върху скалните издатини с цвят на вечен мрак.

„Бързо, Виктор, бързо, трябва да намериш ключа! Да надвиеш Водата!“

Не. Отпред нямаше враг. Просто порой. Капки вода във въздуха — нищо повече. Дъждовни капки, които вземат на таран плочите на пътя, загиват по милиард на миг, но някой ден в бъдещето безумният им натиск ще се увенчае с успех — водата ще намери пукнатини и междини в камъка, за да подкопае основите, и ще настъпи онзи прекрасен момент, в който пътят ще рухне, ще потече по склона като златиста река…

Ами ако това е просто клопка? Маговете са свикнали да рушат всичко срещнато, което им пречи. Виктор протегна ръка и без да мисли повече, прекрачи прага на пороя.

Зад гърба му Лойя и Тиел в един порив се вкопчиха една в друга, прегърнаха се като уплашени дечица…

Виктор вървеше през локвите. Капките го почукваха по главата, дрехите моментално подгизнаха. Но — никакви други последици.

Обърна се и махна с ръка на спътничките си.

Водата остана зад тях.

Нещо твърде са лесни задачките ти, Замъко-над-Света. Толкова са елементарни за решаване, че неволно почваш да подозираш, че истинската, особено извратена гадост, още предстои. Последната бариера трябваше да е Земна.

Ала ето, че спиралата на друма се завъртя веднъж… дваж… Тиел едва се мъкнеше, а нови капани не се виждаха. Виктор не успя да се изуми на това обстоятелство. Пътят направи последния си завой. Черните скали свършиха, сякаш премахнати с вълшебна пръчка.

Пред тях в цялото си великолепие се издигаше твърдината на Пазителя.

Замъкът-над-Света.

Ала пътят все пак се беше оказал погрешният. Виктор избра онзи, който не водеше наникъде. Прекъсваше се пред бездънна мрачна пропаст. Отляво и отдясно — черни урви. А направо…

Виктор внимателно се приближи до самия край на пропастта. Незабележимата от подножието бездна опасваше целия Замък. На дъното се таеше мрак. И тъкмо от него израстваше като от първородна субстанция стените на Драконовата крепост. А нейде още по-дълбоко мъждукаше нещо багрено.

Нямаше път нататък.

Поне Тиел като че ли се беше окопитила. Изправи снага… Лойя с тревога я наблюдаваше и за момент оставила Виктор без внимание…

Е, какво, пък. Щом това ще е изпитанието на последната стихия — така да бъде. Изобщо не е нещо сложно.

Виктор без да бърза вдигна ръка. И също така бавно я отпусна. Невидим вятър му донесе полъх на чужда Сила. Една наистина велика Сила.