Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Влакът ту ускоряваше, ту намаляваше, скърцаха спирачки на острите завои, където коловозът се огъваше в дъга. Виктор дремеше, облегнал глава на меката тапицерия на стената. По едно време чу странно скърцане, отвори очи и забеляза, че Ярослав точи ножа си с малък брус. Под погледа на Виктор хлапето се изчерви, скри точилото и замръзна на седалката с неестествено изправен гръбнак. Боец…

Виктор затвори очи, борейки се с изкушението отново да подхване да разпитва. Със сигурност момчето имаше още много неща да му разкаже…

Но в съзнанието продължаваше да съществува бариера. Отказа се — дали от страх, дали поради отвращение от вероятния резултат от въпросите — нов пристъп на ярки и изтощителни видения.

„Какво съм аз в края на краищата?… По-точно — кой съм аз? Откъде ме връхлитат тези приличащи на спомени халюцинации?“

Не му се беше случвало преди. И сега не можеше да се случва. Просто не можеше!

Не се усети кога се е отпуснал и задрямал. И тутакси се озова на брега, до колене в антрацитено-черната вода. Глухо ръмжеше прибоят.

Ето, пак!

Едва снощи (Господи, нима едва снощи!?) беше убеден, че спи. Но сега не беше. Защото насън може да виждаш багрите неестествено сочни и живи. Може да чуваш и звуци, колкото и странни да са. Но никога не усещаш тялото си. Почти никога. И съвсем не забелязваш, че водата е мокра, че слънцето пече в тила, че камъните под нозете са хлъзгави като от налепи.

— По дяволите — изръмжа Виктор.

Тези сънища нямаха нищо общо с виденията, където той оставаше повече или по-малко зрител. Взираше се в случващото се, без да се учудва и без да осъзнава себе си като Виктор. Всъщност, чудатите халюцинации повече приличаха на нормални сънища, ако се поразсъждава малко по-безпристрастно.

Но сега, уж сънувайки, той продължаваше да помни кой е, как е попаднал в Средния свят. Помнеше Тиел и загиналия Пределник, помнеше хлапето Ярослав, който допреди минута само се занимаваше с кинжала си.

Виктор се наведе и загреба водата в шепи. Разгледа я отблизо. Вода като вода. Прозрачна. Но откъде тогава е този гъст черен цвят на морето, все едно е пълно с туш за рапидограф?

Шляпна вълна, за миг го измокри до кръста, като с това прекъсна по-нататъшните експерименти. Виктор побърза да излезе на плажа. В далечината се виждаха същите онези причудливи планини, а пред тях — същата къща, в която бе влизал предишния път. Вече не вонеше на кисело, от комина не се издигаше пушек, въздухът бе чист.

— Какво става, роднини и приятели, що за щуротия… — промърмори Виктор и се провикна към постройката: — Ей, стопанино! Хареса ми да ти идвам на гости, ела да ме посрещнеш!

Но в дупката, заместваща врата, никой не се появи. Нямаше ги отблясъците на огъня, както миналия път. Виктор заподскача на брега, напразно мъчейки се да излее водата от обувките си. Накрая се наложи да седне върху гладкия чакъл и да се събуе.

„Не, не е правилно така. Пак прекалено реално, за да бъде съновидение. Нима насън е възможно да усетиш тежестта на шепа влажен пясък, да разгледаш отделните песъчинки? Да почувстваш всеки настъпен камък, да различиш всяка заврънтулка на лилавите клони на отдалечените дървета?“

Стига бе — сън ли е това!

Осъзна, че изпитва страх. Засега лека уплаха. Като студена бучка в сърцето. Намираше се в друг свят, нали? Да не би законите в него да са толкова различни, че е допустимо да приеме материалността на тукашните сънища?…

А, не! Не биваше да се поддава на тази мисъл. Та дори и заради факта, че след предишното съновидение не намери по тялото си нито драскотини, нито синини, нито охлузвания. А такива трябваше да има за спомен от нелепата юмручна среща с якия нисък урод. С лакомника.

Е, даже дядо Фройд веднъж е казал: „Случват се и просто сънища, мойто момче. Обикновени сънища“. Ами нека се доверим на стареца. А ако подсъзнанието все пак подхвърля гатанки, те са за разгадаване.

Виктор без желание обу влажните чорапи и нахлузи обувките. Би било добре да се разходи бос, но нямаше желание да си нареже стъпалата по ливадата с острица. Изправи се и тръгна към „лабораторията“, мачкайки високата трева. И изведнъж спря поразен.

От брега към постройката, малко по-встрани, се точеше пътека. Прясно газена и прекършена острица. Правилно. Така трябваше да е. Миналия път той самият мина оттам.

Това не беше сън. Не беше и действителност. Виктор оставяше следи в този свят, а светът от своя страна не го белязваше никак.

Неволно ускори крачка и сви към старата си диря, затича се. Ненадейно му хрумна, че сигурно не му е отпуснато много време. А можеше (и трябваше!) да разбере нещо важно.

Спря пред прага и за сетен път опита да извика дебелака-алхимик:

— Стопанино!

Тишина. Зад гърба шумяха вълните — и това бе всичко.

— Ами… не ми се сърди тогава — рече Виктор и влезе в къщата. И отново зрението му мигновено се адаптира към сумрака.

Рухналата лавица както и преди продължаваше да е на пода, а по останалите като че ли липсваха някои от неразбираемите предмети. Но най биеше на очи угасналата пещ и отсъствието на големия казан. Значи, кашата е била сготвена… каша от миниатюрен Фреди Крюгер.

Виктор срамежливо се озърна — неудобно все пак — и открехна капака на сандъка. Предпазливо надникна — ами ако вътре има още някакви дребни гадорийки?

Сандъкът бе празен. На дъното имаше дебел слой прах, по ъглите — паяжинки. Това вече е интересно. Как дебелакът одеве се беше изхитрил да измъкне от тук живо човече?

Изведнъж си даде сметка, че се радва на това несъответствие. Защото инак излизаше, че сънят е по-ярък и по-последователен от реалния живот — възнеприятен извод.

Някой се изкашля. Виктор се обърна.

Червендалестата физиономия на дебелака запълваше дупката на вратата в комплект с необятното му шкембе, в което стопанинът бършеше ръцете си. Оглеждаше гостенина си смутено и леко лукаво като несполучливо пошегувал се приятел. Усмивчицата бе кривичка и неумела, но като че ли дружелюбна.

— А там няма нищо, нали тъй, драги ми господине? — заяви дебелакът. — Виж ти какви работи… А то свърши.

— Кое — свърши?

— Ами каквото имаше, всичко свърши — достъпно обясни стопанинът. Пристъпи вътре, закачайки с рамо стената. С въздишка огледа помещението: — Да, чудно хубаво беше…

— Къде е казанът? — грубо запита Виктор.

— Казанът? А… доизкипя! Свари се нашата чорбица, да. На вашите услуги, господине, с вашата неоценима помощ… само и само да ви допадне, ваша милост…

Той подигравателно взе да се кланя, прегъвайки се на гънки като парцален палячо. Видът на този малък хълм месо и сланина, който се лигави като дърт алкохолик, предизвика у Виктор единствено погнуса. Той отрони безразлично:

— За мен значи си се стараел, казваш…

Взе от близката лавица парче смачкана ламарина. Изглеждаше странно — някога трябва да е било нещо цилиндрично, май тънкостенна тръба със стърчащи плоскости. От предмета се сипеше ситно натрошено стъкло.

— Ами това защо не си го употребил? А?

Ревизорския тон на Виктор оказа неочаквано въздействие върху дебелака. Безформеният стопанин на къщата суетливо притича, дори фамилиарно прегърна Виктор за раменете и се взря в предмета…

— А това ли? — намръщи се с пренебрежение. — Че колко може да си играем с тези? Поне две дузини хвърлихме от онези… — Той завъртя горното си джоланче над главата, — и от другите… — Изобрази „другите“, като разпери ръце встрани и направи няколко крачки. — Не, помисли само! Хвърляш ги, хвърляш ги… пък те все падат…

Внезапно, в пристъп на озарение, Виктор осъзна какво държи в ръцете си.

Беше самолет. Идеален малък макет на самолет, май „Боинг“ или друг западен модел. Смачкани криле, разкъсан фюзелаж, късчета плат — кресла? — стъклен прах от илюминаторите.

Или… това не е макет?

Очарован, той докосна с пръст по останките на лайнера. Намръщи се, когато се одраска по ръбовете на пробойните.

— Вътре и народец нямаше кой знае колко много — пренебрежително отбеляза дебелакът. Измъкна от изведнъж изтръпналите ръце на Виктор макетчето и го запрати в ъгъла. — Зарежи, голяма работа! Всичко което трябваше, се употреби. Не се съмнявай — за теб ще стигне!

И избухна в смях, сякаш бе казал някакъв шедьовър на остроумието. Но Виктор не му обърна внимание. Трескаво оглеждаше полупразните рафтове, отчаяно мъчейки се да проумее какво вижда.

Ето още един „макет“. Масленозелена консервна кутия с щръкнали блестящи бръсначи — перка на хеликоптер. А ето там… разбира се, може да каже, че обгорените вагончета са от детско влакче, но Боже Господи, не бива деца да пипат такива играчки… А ето там — буци тинеста глина, поизсъхнали, но все едно съвсем наскоро извадени от морето. Тук от калта стърчи корабен винт, другаде — или връх на мачта с парцаливи остатъци на платно, или остър вълнорез с полуизтрит надпис, навярно английски — „…ent“.

Какво значи всичко това?!

— Тях… ти ли ги… а? — попита Виктор. Попита много спокойно и с ясното съзнание, че ако отговорът се окаже „да“, ще се наложи да убива. Па макар и насън.

— Какво?! — изрева дебелакът с неподправен гняв. — Аз? Ти за какъв ме мислиш бе, умник! Ние да не сме зверове някакви?!

Виктор отстъпи към стената, стреснат от яростната реакция и смутен от собствения си гаф. Дебелият дребосък внезапно се успокои и миролюбиво рече, почесвайки търбуха си:

— За какво ни е да го правим?… Щом те самички бум или бълбук, без никаква намеса… Е, бихме могли, стига да има желание. Само че как? И кои сме ние? Да не би всичко да ни е позволено…

Той се обърна и тежка въздишка закуцука към изхода. Спря на прага и добави с ирония:

— А ти отбивай се, отбивай се. Винаги щом намериш време… Тук вече няма какво да се прави, ти вземи се разходи в гората… — и изчезна навън, но се провикна за довиждане: — Пази се, гост неканен!

Моментно объркване. После Виктор се втурна към изхода. Едва прескочи прага и покривът затрещя. Зад гърба му заваляха летви и мертеци, рухна тежката носеща греда. И тозчас избухна огън.

Приклекнал на безопасно разстояние, Виктор гледаше как стремителните пламъци обхващат сградата, как жарките, почти прозрачни огнени езици жадно поглъщат еднакво успешно дърво, камък и желязо. Сгромоляса се коминът, сякаш хлътна навътре. И защо приказват, че след пожар винаги оставали печките — окадени, обгорели, но цели-целенички?…^[1]

Без да се изправя, Виктор запълзя назад, защото огънят излъчваше изпепеляващи вълни все по-бързо и по-надалеч. В срутващата се сграда нещо се пукаше с дълбок камбанен звън, съскаше, избухваше в разноцветни пламъци. Виктор вдигна ръка да предпази лицето си от пръскащите се навред като фойерверк фонтани от искри.

И му се стори, че от сърцето на пожара се донасяше тънък и многоглас хор…

— Владетелю, Владетелю!

Виктор отвори очи. Потръпна, като се отстрани от изплашения Ярослав.

— Вие стенехте, Владетелю — срамежливо съобщи момчето. — Много силно. И правехте така… — показа. — Пазехте се с ръце от нещо.

— Сънувах сън — обясни Виктор. — Кошмар. Благодаря ти, че ме събуди.

И без никаква вяра в себе си той внимателно разгледа ръцете си. Може и да не е бил опърлен от пожара, но нали се беше порязал в разбития самолет, хайде, нека дори само да се е одраскал, макар че помнеше рязката болка в пръстите… И да няма кръв, пак някаква следа трябва да е останала!

Не. Нямаше никакви следи. Било е сън. Просто сън.

Но, Господи, колко беше реален!

* * *

Щетите от катаклизма на изтръгналите се на воля ветрове бяха, може да се каже, търпими за мащаба на развихрилата се буря. Вярно, Рой и брат му, Соли и гърбоносият Болетус излязоха от строя, при това старците задълго — счупените кости и дълбокото изтощение на тяхната възраст не се лекуваха лесно даже с магия. Ритор можеше да разчита само на необузданата Сандра. Асмунд също бе под ръка — единствено той се отърва без драскотина. Юношата беше се овладял и сътворил въздушна леща, плащайки с лек уплах за полета си в пропастта.

„Да беше проявил същата съобразителност и Таниел…“ — рече си Ритор и веднага си забрани да мисли повече за това.

Докато хората от градчето заличаваха следите на бурята, съветът на Въздушните се събра отново.

Сандра седеше до Ритор. Вълшебницата баеше на неестествено изкълчената си ръка, челото й блестеше от пот — болката пробиваше всичките й защитни бариери. Естествено, до вечерта от раните й не ще остане и следа, ала засега й се налагаше да търпи. Асмунд се беше свил като мишка в ъгъла на залата и не смееше да мръдне — че как иначе, за първи път на истински съвет!

Пристигнаха не само магове. Тук бяха главните Възпитатели, най-заслужилите воини, най-вещите лечители, билкари и най-сръчните майстори на ордена. И Кан бе тук — въпреки че днешният ден му бе донесъл много грижи. Ритор скришом стрелна брат си с очи.

Залата не беше пострадала от урагана. Никое буйство на стихиите не бе в състояние да разклати защитните заклинания, наложени още от основателите на клана, които първи бяха пристигнали на Топлия бряг от мъглите на Горещото море. Отново нямаше нито капка влага, нито земна прашинка, нито огнен отблясък — само неподвижно застинал в съсредоточен покой Въздух.

Почти четирийсет чифта очи гледаха към Ритор. Магът се изправи:

— Братя. Преди всичко — чест и слава на почитаемите Рой и Гай, чест и слава на почитаемия Едулюс. Те дадоха всичко възможно от себе си, та делото ни да се увенчае с успех…

Ритор не обичаше много подобни церемонии, на тях красноречието му увяхваше, но така бе редно и той продължи с традиционните фрази докрай. И почти без пауза след това заяви:

— Изпълнихме замисленото наполовина… по-големия дял от работата е свършен. Навярно дори две трети. Намерихме Убиеца.

Къса сдържана въздишка прошумоля в залата. Напрегнати лица, липсваше усещането, че хората спотайват радостта от чутата новина. Ритор искаше да вярва, че кланът няма да го разочарова. Продължи:

— Убиецът се появи там, където се очакваше — в далечния север, край Сивите предели. Отсега нататък ние ще го преследваме като сянка. Важно е да го настигнем… преди да е преминал Посвещението. Трябва да изпреварим Водния клан, за да не успее Торн да го вземе под закрилата си. Ако това се случи — войната е неизбежна. А в момента, уви, не сме в пълните си сили за мащабен конфликт.

Съветът отново се раздвижи с тих ропот. Тук всички разбираха какво означава война с клана на Водата.

— Не бива да оставяме нашия орден без защита, затова не мога да взема в преследването много хора. Сандра, Асмунд… другите ще са нужни тук.

— Вие няма да се справите само тримата — с дрезгав глас се обади Жеймо, началникът на Възпитателите, — даже и Убиецът да не е овладял силата си. Вземи още двама бойци, Ритор.

— Прав си — кимна магът. — Кои са ти най-добрите?

— Кевин и Ерик — незабавно отвърна старият воин и съветът одобрително зашумя.

— И аз ще дойда — тихо, но така че да го чуят всички, промълви Кан. — Заклинанията не са всесилни, Ритор.

Вълшебникът се вгледа в очите на брат си. След смъртта на Таниел двамата така и не сколасаха да поговорят. И тялото на злощастния племенник на Ритор беше останало под стените на замъка Бхче… вероятно вече осквернено от чародеите на Водния клан…

Очите на Кан бяха черни и непроницаеми. Прекалено черни и твърде непроницаеми. И против волята си Ритор отвърна:

— Добре, Кан. Така да бъде. Вземи си един помощник, който да умее повече неща от бъркане на отвари. Тръгваме незабавно. След два часа ще мине „Колесницата на Вятъра“.

* * *

Гарата на Въздушния град бе много разкошна. Сградата от бял мрамор костваше на джуджетата доста средства, вероятно цяло състояние, но те не можеха да не уважат ордена. Специални помпи поддържаха великолепни фонтани на площада пред гарата, въпреки настъпващата есен зелени ливадки радваха окото с девствената си недокоснатост. Колоните и покривът оприличаваха сградата с гръцкия Партенон, стига, разбира се, Болетус да не преувеличаваше.

Наоколо имаше доста народ. Повечето, естествено, бяха хора от близките села и чифлици, но присъстваха и доста джуджета — рудниците им в Старите планини още не бяха изтощени, както мнозинството други мини край самия Топъл бряг.

Когато Ритор и свитата му се появиха пред гарата, тълпите взеха полека-лека да оредяват. Търговки, мотаещи се елфи, угрижени джуджета, хора — всички без видима припряност, но доста живо напускаха площада, водени от мъдрото житейско правило, че никога не си струва да попадаш на пътя на вълшебници от Стихиен клан. Още по-малко да се изпречиш на Ритор, когото мнозина познаваха.

Ритор не се озърна настрани, прекоси опустяващия площад и влезе в чакалнята. Разбира се, не в общата. Над вратата й имаше недвусмислена табелка, сочеща, че помещението е „Само за магове и съпровождащите ги лица“.

Не само фасадата, но и вътрешното обзавеждане говореше колко трудолюбиво и сериозно са се стараели джуджетата. Ритор не знаеше какво са имитирали, но разкошът в специалната зала беше направо предизвикателен: пухкави килими — магът силно подозираше, че са постлани току-що, — удивителни цветя в резбовани дървени сандъчета, кристал, позлата, скъпо червено дърво… Всичко бе поддържано в безукорен ред.

Ала билети трябваше да купуват дори вълшебниците. Даже от Стихийните ордени.

Над гишето висеше табела от черно дърво, върху която със златни букви пишеше: „За деца и магове — намаление“.

— Значи на мен ми се полага двойно намаление! — зарадва се Асмунд. — Още не съм навършил шестнайсет…

Касиерката-джуджанка търпеливо криеше раздразнението си:

— Не е възможно, млади господине. Намалението бива само едно.

— И кое е по-изгодно? — не миряса юношата. Ритор не го скастри. Прекрасно разбираше, че по този начин момчето се опитва да си придаде храброст, лъжейки околните, но преди всичко себе си. Защото изпитваше страх, голям страх — игрите и безгрижието бяха свършили за него.

— Детското — ухили се касиерката, косматата й брадичка се покри с трапчинки. — Само че единствено през периода на лятната ваканция!

Дори маговете предпочитаха да не се карат без сериозна причина с фактическите господари на Пътя. Джуджетата, познаващи парата и електричеството, притежаваха известна устойчивост към стихийната магия. Разбира се, ако някой — нека и хлапакът Асмунд — решеше да се заеме сериозно с тях, лошо им се пишеше, но… Ритор се досещаше, че някои от старите вълшебници съвсем не на шега се боят от парните машини, смятайки техниката за някаква неизвестна им разновидност на чародейство.

— Общо девет билета — каза Предводителят на Въздушните в прозорчето на гишето. — Отделни купета. Цял вагон. За „Колесницата на Вятъра“. До… до самите Предели.

— Не се безпокойте, ваша милост — угоднически се усмихна джуджанката и от нейното изпълнение на гримасата, наречена „усмивка“, Ритор едва не потръпна. — Ей-сегинка ще закачим вагончето, ваша милост.

Касиерката прибра парите с мъхнатата си лапка и подаде на вълшебника девет картончета с кантове от варак и с художествено изрязани ъгълчета — билети със запазени места.

— Разполагайте се и чакайте — нареди Ритор на свитата си. Нямаше смисъл да тръгват скришно, през нощта, или предрешени. Торн и шпионите му не бяха способни да ги засекат, също както и Ритор не можеше да проследи Торн. А джуджетата, както всеки знае, умееха да си държат устите заключени и не се занимаваха с търговия с чужди тайни. Нали заради това просъществуваха толкова дълго и продължават да живеят, за разлика от някои други племена и народи, които не приеха новия ред в Средния свят.

Влакът пристигна на перона точно по разписание — джуджетата не познаваха думата „закъснение“. Отредения за хората на Ритор вагон вече бе подготвен за прикачване към влака. Вълшебникът беше добре запознат с железопътните дела и знаеше, че за да не загубят и капка от скоростта, джуджетата ще впрегнат още един локомотив. И хубаво, че имаха винаги резервен под ръка, защото алтернативата би била да откачат от композицията друг вагон, някой от категорията „без запазени места“. А дори в тази класа пътуваха далеч не случайни люде — доверени лица на търговски къщи, понякога дори самите чорбаджии — за да спестят някоя и друга пара.

Едва когато потеглиха, Ритор си позволи да въздъхне и малко да се отпусне. Облегна се на мекото канапе. Скоро стюардът на вагона щеше да донесе чай.

Можеше да отдъхне поне малко. Торн надали знае къде да ги търси…

* * *

— Слизаш на първата гара — отново рече Виктор колкото можа по-строго. Синът на Пределника неистово кимаше, сякаш от всяка дума на Владетеля научаваше велика истина. — И ще изпълниш всичко, което ти наредих.

— Да, Владетелю… аз съм щастлив… че ти служихме…

— Хайде, хайде, стига — каза Виктор и добави, неволно подражавайки на майка си, когато се стягаха на гости при баба Вяра: — Провери да не забравиш нещо. Скоро спираме…

Гарата бе мъничка, овехтяла и тънеше в окапали жълти листа. Само няколко тополи упорито се съпротивляваха на есента. Те стърчаха над сграда с охлузена мазилка и килнал се настрани покрив. Единственото солидно нещо в нея бяха решетките на прозорците. Ярослав вдигна към Виктор пълни с искрена мъка очи:

— Сбогом, Владетелю…

— Ха така! — престорено се учуди Виктор. — Откъде накъде „сбогом“! Пак ще се срещнем… непременно ще се срещнем. Задушница за баща ти и братята ти ще направим.

— Наистина?! — момчето се задави от възторг.

— Наистина, наистина — побърза да го увери Виктор. — Сега върви. Не се бави.

Излезе от купето заедно с Ярослав.

— Слизате? — равнодушно се поинтересува джуджето-стюард, зает с някакви ръчки и кранове, стърчащи от стената.

— Само той — посочи Виктор. — Аз оставам.

— Ааа… Само внимавайте да не се возите над платеното — много строго държим на това. Билети можете да закупите само по гарите. Аз не продавам. Ако ще искате да продължите, ще трябва да се отбиете на касата в Рянск — със същото равнодушие съобщи джуджето.

— Благодаря, ще го имам предвид.

Стоеше в тамбура^[2] и изпращаше с поглед бавно отдалечаващия се Ярослав. Добре че се съгласи да слезе. Стига невинни жертви. Изглежда, че да се намира човек до Виктор не е най-безопасното занимание…

Те изникнаха иззад тополите, по двама от двете страни на сградата, бързи и безшумни. И като гърмящ водопад в съзнанието на Виктор нахлу сдържаната досега злоба и желание за отмъщение. Противникът бе понесъл загуби, бяха останали само четирима — четирима Наказващи от клана на Водата начело с мага Хотор. Идваха да убиват. И нямаше значение как са успели да настигнат влака — вероятно вълшебниците имаха в този свят своите секретни преки пътеки.

— Бягай! — закрещя Виктор към вдървения гръб на момчето.

— Сега ли ще благоволите да слезете? — подкупващо любезно се обади зад него стюардът.

Виктор не отговори. Вече се виждаше как се втурва в купето за меча, кракът му се откъсна от железния под… и внезапно разбра — оръжието нямаше да му помогне. Бе безполезно. Нуждаеше се от нещо друго… нещо отвътре.

— Спрете! — извиси глас към враговете си, преди да е съобразил какво да предприеме. — Оставете на мира верния ми слуга!

Момчето даже не бе помислило да бяга. То меко приклекна, оголи ножа и се озъби като вълче. Знаеше, че е обречено, но това нямаше значение — Владетелят трябваше да оцелее.

Касапите продължаваха да се приближават към Ярослав. Хотор спря и предизвикателно погледна към Виктор.

— Какво стоиш?! Излез!

Но зад заканата се криеше страх и несигурност.

— Отново заставаш на пътя ми, Хотор — хладно каза Виктор, а в гърдите му вече набъбваше буца ледена ярост. — Този път няма да се измъкнеш. Какво ти бях обещал, сган, помниш ли?

Все още не знаеше какво да направи. Да удари?… С какво? Нямаше меч.

Хотор продължи да върви. Късото му светло-синьо наметало бе загубило предишната си чистота, по него зееха дупки — комай по тайните пътеки вирееха доста тръни. И заедно с жалкото състояние на дрехите, в лицето, въпреки самоуверената стъпка, се беше появило нещо ново.

Обреченост.

Водният маг вдигна ръка.

Зад гарата, изтръгвайки дърветата с корените им, презирайки земното привличане, се издигна исполинска вълна. Бе черна като смола, едва-едва синкава, само кипящата пяна по гребена й — бяла. Трясъкът на прекършените дънери заглуши всичко друго. Сянката на невероятното цунами, незнайно как пропълзяло в сърцето на сушата, помрачи деня. Целият удар на многотонната грамада бе прицелен право във Виктор, точно в него и в никой друг. Всеки миг вълната щеше да се стовари и да превърне жертвата си в нищо. Хотор не искаше да рискува, сътворявайки несполучилия при миналата схватка воден дух, демон или както и да се наричаше кошмарното същество.

Виктор скочи. Скочи, молейки тялото си бързо да си спомни на какво го бяха учили на тренировките.

Магьосникът направи с ръцете си движение, сякаш извиваше шията на гъска. Виктор вече летеше срещу него. За изпълнено по този начин майи-гери кой да е инструктор по карате би наказал Виктор с петдесет лицеви опори. Върху свити юмруци, за да запомни как не трябва да се рита. Но пред Хотор нескопосаната хватка мина, вълшебникът не понечи да се защити.

Беше възможно най-подлият и мръснишки удар — с върха на обувката в слабините. Водният се преви на четири… и изтърва юздите на силата, която формираше убийствения воден вал. Цунамито се разпадна, стопи се, сякаш никога не бе съществувало.

Кратък вик. Виктор вдигна глава.

Кръв. Безсилно разперените ръце на Ярослав, под който се уголемяваше тъмноалена локва. И неочаквано хвръкнали в разгара на есента валма пух от тополите, мръсно-бели фъндъци, които пиеха детската кръв. Двама стояха над трупа. С мечове. Разбрали са, че със Стражниците на Сивите предели следва да се сражават с обикновено оръжие. Третият клечеше, затиснал дълбоката рана на рамото, между пръстите му — тънки червени струйки.

В ръцете на убийците бавно се заизвиваха водни бичове, бойците се обръщаха към Виктор.

Отзад се размърда Хотор и изрева сирената на локомотива. Ако тези типове и този път са пропуснали да се снабдят с билети…

Виктор хукна към влака. Тичаше и всеки миг очакваше късащата съзнанието болка от магическите камшици. Навярно усещането щеше да е като падане върху виещ банциг. Тъкмо навреме в спомена се появи сцена от някакъв екшън и Виктор според възможностите си направи бърз зиг-заг, наведе се в движение. Едва не се спъна, беше по-зле от май-герито, но бичът мина над главата му, като само го поръси с твърди мразовити капки.

Стълбичката на вагона бе на няколко крачки.

Влетя във влака и се озърна, прииска му се не просто да кресне нещо подигравателно и злорадо, а с все сили да удари шапка в земята, нехайно и отчаяно да изрази презрението си към изтървалата го смърт.

Двама Наказващи помагаха на Хотор да се изправи. Раненият ги следваше, олюлявайки се. И държеше няколко квадратчета картон така, както се държат игрални карти. Бяха се погрижили да си осигурят достъп до вагоните.

Виктор изстина. Вече нищо не можеше да го спаси.

Влакът потегли. Прекалено бавно набираше скорост. А Водният вече показваше на кондуктора билетите, кривейки устни от болка.

— Само без побои в моя вагон, почитаеми господа — гнусливо заяви джуджето и Виктор, вече готов да отпечата подметката си върху челото на качващия се убиец, неволно отстъпи.

За щастие, предупреждението повлия и върху противниците му.

— Ние… знаем… подземни майсторе — изсъска Хотор задавено. Погледът му се забиваше във Виктор като свредел, но нищо повече магьосникът не се решаваше да стори. — Имаме… билети. Покажи ни… купето…

— Последвайте ме, моля — безстрастно изрече джуджето.

Виктор отстъпваше заднишком. Да обърне гръб на Водните бе свръх силите му.

Но нито Хотор, нито подчинените му така и не понечиха да предприемат атака. Режеха жертвата си с очи и толкоз.

— Вашето купе — изскърца стюардът. Беше съседното с това на Виктор. Джуджето повиши глас: — Настоятелно моля почитаемите господа да се въздържат от разчистване на сметки!

Хотор дари железничаря с презрителен поглед. Бойците му затвориха след себе си вратата.

— Ще желаете ли да се върнете в купето си или ще стърчите в коридора? — осведоми се джуджето.

Виктор като в унес нахълта в купето, тръшна вратата и дори я заключи. С едно мижаво резе, което бе повече декоративно. Ръцете му трепереха като на съвсем пропаднал пияница.

Край. Проследиха го. Обкръжиха го. В ръцете им е, като зазидан. Демони! Къде да се дене сега, освен да скочи през прозореца?!

Влакът подозрително чевръсто ускоряваше ход.

Виктор седеше и като очарован зяпаше стената. Струваше му се, че всеки момент ще я пронижат водни струи, режещи не по-лошо от лазерни лъчи. Зад прозореца преминаваше есенният пейзаж.

Клетка. Истинска клетка. Капан.

Нима Наказващите не ще посмеят да го нападнат? Нима за тях, могъщите и властните, действително имат значение думите на някакъв си стюард-кондуктор? Или… нещо чакат? Но какво?…

Да. Всичко започна от проклетия повреден бушон. И завършва с неуспешно бягство от неприятно реални зли магове.

А Тиел — как можа да изчезне в такъв момент!…

„И сега какво? Кротко да си седя и да чакам, докато аналогичното занимание не писне на Хотор и магът не ме довърши?“

— Защо не защити верния си слуга?

Гласът, подгизнал от жлъч, идеше иззад междинната стена между купетата. Разкошната обстановка не се връзваше с паянтови паравани, навярно Водният използваше магия.

— Само онзи жалък удар — на това ли си способен? — продължаваше вълшебникът. — А се заканваше да ни изпепелиш… Защо не ми отговаряш?

Евтини провокации. Не бива да се хваща на тази въдица. Избърса предателски изпотените си длани в дънките и си помисли, че Хотор с всички сили се опитва да го извади от равновесие. „Защо…?“ — това е въпросът. Да не би защото не могат да го надвият докато е спокоен и се владее?

„По дяволите — рече си внезапно хладно и жестоко. — Трябваше да разпитам момчето, да науча истината. Хлапакът така и така загина. Загина безсмислено и безполезно, без да накара враговете да платят сериозно. А тукашните магове едва ли отстъпват на Тиел — след няколко часа от раните им няма да има и следа. Щях поне да знам повече. Вероятно сам по себе си съм някакво оръжие… което не умея да използвам. А трябва да се науча, да разбера! И не бива повече да се отпускам. Най-малката слабост, едно трепване, проява на жал — и почвам да губя. По дяволите!“

Хотор продължаваше нещо да дудне от съседното купе, Виктор не го слушаше. Инструкторът по карате учеше — запазвай ума си спокоен. Жалко, че времето през което тренираше се оказа само едно модно увлечение. Малко неща запомни. И едно от тях беше нещо в смисъл, че адреналинът е мощно средство, което следва да се употребява нито по-рано, нито по-късно, а точно в подходящия момент…

„Спокойно — каза си Виктор. — Още си жив, нали? Радвай се и на това. Ако Водният вълшебник можеше да те убие сега, би го сторил или поне би опитал. Онези няма смисъл да чакат нощта или преминаването на влака през глуха пустиня. Тук няма милиция, полиция, няма следователи и прокуратура. Няма адвокати. Съществуват Наказващите от клановете. Те са следствието и съдът, те са и екзекуторите. Решенията им не минават за обжалване. Нищо не ги спира.“

И въпреки това изчакват. Дали защото се боят от джуджетата? Но тогава нямаше смисъл да се качват във влака. Щом са способни да го изпреварят, достатъчно е да следят жертвата си отдалеч, а когато тя се окаже извън „закрилата на Пътя“, спокойно да я довършат.

От какво се страхуват? Или… нещо искат от него? Искат сам да ги нападне в пристъп на яростно безумие? Глупости. Виктор не се чувстваше нито Шварценегер, нито Ван Дам. Още по-малко Майк Тайсън. Нужно им е нещо друго… Но какво?

Отговор нямаше.

Дълго не се осмеляваше да излезе в коридора. Но накрая имаше такъв зор, че още малко и щеше да го свърши в гащите.

Пред тоалетната почти се сблъска с един от бойците на Хотор и незнайно как се сдържа да не отскочи назад. Но Водният само го изгледа равнодушно. Имаше нещо почти трогателно, че убиецът тъкмо излизаше от там, закъдето Виктор се беше запътил…

Облекчи се и се върна обратно. И отново очакване.

Не се сещаше за храна. Бе изцяло погълнат от търсене на изход. Само че толкова ли е лесно да го намериш? То беше все едно, да разчиташ, че ще спечелиш партия шах против Каспаров, след като едва преди малко си схванал разликата между пешката и царицата? Виктор продължаваше да седи, тъпо втренчил поглед пред себе си, чакайки неизвестно какво.

Внезапно му хрумна, че щом в този свят Словото не е просто въздушна вибрация, дали не би трябвало тук да има истински Бог? Мисълта бе нелепа, но… Има ли тук една висша инстанция, пред която са смешни и жалки всичките дребни разчиствания на сметки и вълшебства? Или е права Тиел, когато каза, че няма никакви паралелни вселени, че възникналият след Големия взрив свят е единствен и всичко зависи от нашата гледна точка?…

„Тъкмо сега ли му е времето за отвлечени теоретични разсъждения? — горчиво се усмихна Виктор. — Оттатък седят четирима безпощадни палачи, зад тънката дъсчена стена. Мисли за тях, мисли как да си отървеш кожата!… А какъв смисъл има от мислене? Веднага щом изляза от вагона, те ще ме пречукат. И този път няма да ги има момчета-фанатици, готови да умират като им махна с ръка. Да, Виктор, съгласи се, че наистина е много приятно някой да мре за теб, нали? Приятно е, признай! Подчинението и обожанието им, слепият страх и също толкова сляпата преданост, а от твоя страна — властване и заповядване. Това е толкова сладко, нали? Само че авантата свърши. Няма повече накъде да се отстъпва. Приеми бой и умри като мъж!“

Празни и несвързани думи. Много добре е да ги слушаш как звучат от екрана, красиво е да ги четеш в книгите, да се възхищаваш и да изпитваш трепет пред чуждо мъжество. Стига да не са обърнати непосредствено към теб.

Виктор стискаше в потната си длан дръжката на меча. „Елфическо желязо, каква полза имам от теб!? Воден бич не можеш да посечеш, от магия не пазиш.“

Хотор замлъкна — вероятно бе се уморил да мърмори. Пак бая приказлив излезе подир онзи шут в слабините…

Настъпи тишина. Само тракане на колесника и от време на време — тъжни като самотен вълчи вой ревове на парната сирена. Вятърът притискаше към прозореца рошавите къдели дим. „Гръмовната стрела“ бе като същински експрес, движеше се бързо, почти не спираше, само на възлови станции сменяше заредени с въглища и вода локомотиви.

Времето течеше. Клонеше към вечер. Виктор още седеше вцепенен, безсилен да се реши на нещо. Първоначалният план — да настигне Тиел — сега му се струваше не по-умен от трескаво бълнуване. Къде би могъл да я открие? Скоро ще се набута в ръцете на убийците и с това за него всичко ще свърши. Какво казваше Рада? Че я в Луга, я в Рянск неговият влак със сигурност ще настигне „Четирите пушека“? Колко странно познати названия…

Виктор дълго събираше капка по капка храброст, за да покаже нос от купето. За щастие стюардът се мотаеше наблизо в коридора.

— Прощавайте, уважаеми, известно ли ви е — започна Виктор, безсилен да изостави надутия тон, който се асоциираше с магове и чудеса, — кога ще стигнем до Луга?

— Ами ей-сегичка ще стигнем — измърмори джуджето. — Половин час най-много. Там ще стоим десет минути.

— А „Четирите пушека“?…

— Какво за „Четирите пушека“? Него точно в Луга ще го изпреварим, уважаеми господине. И право за Рянск, пътят ще е чист, никакви забавяния. Няма какво да се чудите, „Четирите пушека“ спира на всяка керемида. Нещо друго ще питате ли, уважаеми господине?

Виктор се прибра и пак залости вратата. Луга е някакъв шанс. Малък, но шанс. Злощастният Ярослав беше казал, че клановете живеят на Топлия бряг. Дали натам се беше насочило момичето? Може и да не е слязла досега… Обаче как да я намери, като трябваше преди това да измами Водните?

Сигурно някой Конан-кимериец, Лорд от планетата Земя или Олмер от Дейл биха с лекота намерили изход от положението. Но от Виктор, уви, приказен герой не се получаваше. Нищо свястно не му идваше на ум, сякаш нарочно. Оставаше му да се уповава на най-надеждното средство — неволята.

През това време „Гръмовната стрела“ зарева с цялата мощ на парното си месингово гърло и започна да намалява ход. Отвън се ширнаха предградия, малко различаващи се от някое градче край Москва, типично за средата на седемдесетте: едноетажни дървени къщурки с оголени от есента градини. В различна степен поддържани, повече или по-малко украсени с дърворезба, боядисани ярко и весело. Неволно Виктор се учуди — есен, пък топло. Дали не се чувстваше толкова комфортно заради якето — дарът от мъртвия Страж на Пределите…

Мярна се каменна водонапорна кула, железничарски будки, влакът затрака по грубоватите разклонения на коловозите.

— Луга… Луга… — замърмори в коридора стюардът. — Престой десет минути…

Виктор веднага разпозна „Четирите пушека“. Чудовищния локомотив с четирите комина, който мязаше на сухопътен крайцер „Варяг“^[3], със строените зад него ожулени вагони биеше на очи. Ненапразно „Стрелата“ се водеше скъп влак.

С меча под мишница и плувнал в пот, Виктор се измъкна до площадката. Никой от Водните не се мяркаше наоколо.

Влаковете стояха един до друг. Между тях кипеше гъста тълпа пътници и амбулантни търговци. Някаква жена с гръмогласно квичене рекламираше стоката си: „Биле омайно, биле разомайно! Краткодействащи! За половин ден! Тъкмо колкото за едно пътуване и да не е завинаги, тъй де!“. Виктор успя да забележи, че на „противоотровата“ налитаха повече мъже, а купувачи на омайното биле бяха предимно жени, добре облечени и на любимата на Балзак възраст…

От височината на последното стъпало Виктор се огледа. Не смееше да оставя без наблюдение коридора, незащитеният му гръб сякаш крещеше от страх… От друга страна не можеше да разчита да съзре Тиел в тълпата, без поне внимателно да се вглежда.

— Позволете, уважаеми… — измърмори някой зад него и от почти незабележима вратичка се появи стюардът. В косматата си лапа държеше огромен чайник. Джуджето отстрани Виктор с лакът в бъбреците, слезе по стълбичката и като важно разбутваше тълпата, комично се заклатушка към сградата на гарата.

„Най-сгодния момент за Водните да си разчистят сметките“ — помисли си Виктор. Прихвана меча по-удобно. И… продължи просто да гледа. Нямаше кураж да предприеме нещо друго. Търсенето на Тиел в тълпата можеше да продължи дълго.

Над вагона чернееха голи клони на великански дъб, устоял въпреки екологичното бедствие в зоната на гарата.

Виктор не разбра какво го накара да вдигне поглед нагоре — точно миг преди по покрива нещо да потропа, сякаш бе паднало парче кора. Замръзна и вдигна меча, отстъпвайки към коридора. Ако са решили да трошат покрива, може би ще успее…

Тихо изскърца метал. Ламарината на тавана се отмести, от тъмната дупка провисна чифт спретнати ботушки, последвани от сини шалвари като на оперетните запорожски казаци, бяла риза и накрая — къси червеникави коси. Блесна златният лак на ноктите.

Тиел меко се приземи на пода. Държеше плетена кошничка с похлупак.

— Затвори — едва чуто прошепна тя, все едно се бяха разделили преди минута или изобщо не се бяха разделяли. — Джуджето сега ще се върне… Да не излагаме стареца…

Виктор мислено постави на място провисналата — също въображаемо — челюст и изпълни молбата й. Ламарината лесно и безшумно се върна на мястото си, сякаш се крепеше на добре смазани панти. Когато Виктор се върна в купето, момичето вече бе там. Седеше по турски на канапето и разтоварваше кошницата върху масата. Храна. И то толкова апетитно изглеждаща, че стомахът му взе да стърже. И недостойното за един истински мъж желание да напляска калпазанката по задника изчезна като дим.

— В Рянск трябва да слезем — полушепнешком каза тя и впи белоснежни зъбки в някакъв зелен плод. — „Гръмовната стрела“ вече се следи от твърде много очи.

— А… ъъъ… — измуча дълбокомислено Виктор, но Тиел достави в протегнатата му в патетичен жест ръка грамаден сандвич с шунка и салата.

— Така трябваше — рече тя. — Не се сърди. Ако искаш… можеш да ме набиеш. Като цигански тъпан, до сто и едно и обратно. Да си свалям ли панталона?

Виктор се задави. Преди не беше откривал в себе си педофилски или садистични наклонности.

— Ако бях останала — простичко обясни Тиел, като не свали от Виктор втренчения си поглед, — Хотор щеше да ме убие. Наложи се да му дадем разбойниците.

— Да дадем? Аз никого не съм давал! Ти им позволи да умрат? И момчето!?

Тиел се намръщи. Сякаш се вслушваше в нещо, което не можеше да бъде чуто.

— Момчето е живо, Виктор. Не се притеснявай за него.

— Откъде знаеш?!

— Усещам — с непоколебима увереност отвърна тя. — Ранен е и изгуби много кръв, но ще го излекуват. Джуджетата хич не обичат Наказващите, от инат ще го направят… Кой ли ги обича тези изверги!

— Ти си знаела, че Наказващите ще ни настигнат?!

— Разбира се. От самото начало. Беше необходимо, Виктор. Аз така и така не се съмнявах… ала трябваше малка проверка. Остана последното засега. Мостът.

— Какъв мост? — безпомощно попита Виктор. Ядът му се беше изпарил.

— В Рянск има мост — с желание поясни момичето. — Там всичко ще се реши.

— В смисъл? — попита той и вътрешно изстина. Нещо тъмно имаше в словата на Тиел. Нещо, което миришеше на кръв.

— Хотор има заповед да те премахне на всяка цена. Но няма заповед да се кара с джуджетата. Пътят е неприкосновен. Всъщност, Водният ще се заеме с теб веднага щом напуснеш влака.

— Това си го знам — не се сдържа той.

— Хотор те е впримчил в стражево заклинание. Не кой знае колко силно, но му върши работа. Така те усеща къде вървиш, какво правиш, държи те като на каишка. Той не може да си позволи да рискува. Оставил е Наказващите в купето, за да не избухне бой във влака. Ще атакува веднага щом слезеш от вагона. Ти постъпи много благоразумно, като не се втурна да ме търсиш из навалицата в Луга. Но трябваше да се досетиш, че сама ще те намеря. Сега трябва да надхитрим този Воден вълшебник. И за целта мостът е най-добрия изход. Хотор никога не би допуснал, че ще направим опит да му се изплъзнем по реката, където чародейството му е особено силно. А ние точно това ще направим.

— Добре, само че как…

— Много просто. Слушай и не ме прекъсвай — Тиел забавно свъси вежди, сякаш се преструваше на строга учителка. — Когато влакът стигне до моста… Впрочем, не. Няма да говоря, защото току-виж Водния ни подслуша. Затова — когато заповядам да тръгваме, просто прави същото, каквото правя и аз. Това е. Предварително моля за прошка, задето ще те командвам… Но се надявам това да е за последен път. А сега да се нахраним — довърши тя.

— Добре! — объркано се съгласи Виктор.

Известно време двамата съсредоточено дъвчеха.

— Не жали Пределника и синовете му — без да се откъсва от яденето, каза Тиел. — Те умряха щастливи, защото защитаваха най-скъпото си.

— Но, Тиел, защо… защо те ме наричаха „Владетелю“? За какво ми дадоха този амулет? Какво значи той?

Момичето намръщи чело, докато съсредоточено разглеждаше медальона.

— Наистина много си приличате — угрижено рече тя. — Виж ти… никой не предполагаше, че Стражите са толкова верни на древните клетви…

— Какви клетви? — жадно запита Виктор. Помнеше, че все още съществува мистичната забрана за твърде задълбочени въпроси, но засега нямаше нищо страшно.

Тиел го погледна право в очите. Бе сякаш учудена.

— Да не говорим засега за тези неща. Нека спи зло под камък… Питаш какво значи? Вслушай се в себе си, Виктор — редно ли е да ме питаш? Медальонът значи, че сме на прав път. Че си тукашен, от Средния свят, не от отровената Опака страна. Помниш ли, че ти казвах за предците ни?

— Че са воювали заедно…

— Правилно. И ето ти доказателство.

— Ама ти каза, че само прилича!… — отчаяно възкликна той. — А хора, които си приличат, има колкото щеш! Светът е пълен с двойници!

— Точно така — кимна Тиел. — Може да е обикновено съвпадение. А може да е портрет на твой дядо или прадядо.

— Добре! — не издържа Виктор. — Тогава защо Водните искат да ме убият?

— Защо ли? Ами защото знаят кой е бил дядо ти — решително отвърна тя. — Или поне мислят, че знаят. За тях това е достатъчно.

— Те какво, виждали ли са медальона? — глупаво попита той.

Тиел плесна с ръце:

— Не, наистина е вярна поговорката, че когато мъжът потиска гнева си, тази отрова му размътва разсъдъка… Май все пак трябваше да ме напляскаш, за да ти мине. Сигурно тогава ще разсъждаваш по-добре. Никакъв медальон не са виждали, разбира се. Просто ме следяха… опитаха се да ни нападнат при прехода… а когато те видяха, вече бяха сигурни. И започнаха лов. Всичко е много, много просто. Но, Виктор, трябва да ти кажа — Хотор е силен маг, няма да е лесно да го надвием…

— И какво да правя сега?…

— Как какво? Ще се биеш!… — уверено отговори тя и изведнъж трепна, вирна брадичка, като за момент заприлича на стресната птичка. Ослушваше се. После прошепна, едва мърдайки устни: — Спираме приказките. Хотор се готви да подслушва. Още не се е настроил, но… Аз сега ще пъшкам, а ти мърдай канапето да скърца. Нека Водният си помисли, че си забърсал някоя малолетна курва от гарата. Пътуващите в отделни купета често го правят…

Виктор се покри със студен пот. Пак извращения…

— Хайде де! — заповяда тихо Тиел.

Той се подчини. Момичето взе да пъшка и стене, при това толкова убедително, че бузите на Виктор моментално пламнаха.

След известно време тя спря и рече:

— Стига толкова. Това ще им е достатъчно. Можем да говорим спокойно. Но най-добре хич да не говорим. До Рянск има още доста път. А там току-виж станало напечено. Засега почивай.

— Тиел… Разкажи ми за себе си. Ярослав… най-малкия син на Пределника… ми спомена, че съществуват четири Стихийни клана и още много други животински ордени. А ти от кой клан си?

Тя го погледна строго.

„Сега ще изтърси нещо в смисъл, че не ми трябва да знам, не ми се полагало…“ — тъжно си помисли Виктор. Но не позна. Тиел тихичко въздъхна и подпря брадичка на оплетените си пръсти. Все едно чакаше от спътника си сам да оттегли въпроса.

Но той не чувстваше някаква тревога. Засега.

— От кои съм аз… Не принадлежа към никой от Стихийните, Виктор. Нито съм от тотемните, или както им вика народа — „животинските“.

Тя говореше поразително различно за четиринайсетте си години. Така би могла да приказва жена, помъдряла за много лета и от много тревоги — доста видяла, доста преживяла.

— Ти наистина скоро сам ще разбереш всичко. Ще го разбереш сам. Страхувам се да не… те тласна в погрешна посока. Сега си сякаш… на върха на хълм. И надясно можеш се търкулна, и на ляво, и напред, и назад. И накъде ще поемеш, от какво зависи това — малцина знаят. Ритор може би. Торн също. И още двама-трима вълшебника…

— Кой… е… Ритор? — името смути Виктор. От него вееше нещо плашещо, като свистене на вятър над изгорена пустиня. — А Торн… кои са те?

— Ритор е най-могъщият маг на Въздушния клан. И навярно най-силният в Средния свят, ако не броим Пазителя, разбира се. Торн е неговият вечен съперник, най-добрият магьосник на ордена на Водата… — Тиел втренчено изгледа Виктор, сякаш искаше да види каква реакция ще предизвикат думите й.

Ритор… Ритор… В това име имаше нещо повече от обикновени презрени звуци. Ритор — вой на боен вятър, съскане на разперени криле, безпощадна ярост и грамадно тяло, заковано в тежка броня, което стремително пронизва облаците…

Видение.

О, Боже, пак…

„Ти дойде, Убиецо — гръмовен глас над буреносните облаци. — Е, ще се бием. Часът настъпи. Аз не ще побягна от съдбата си. Нека тя решава кой от нас ще живее и кой не!“

Измъчена двойка — мъж и жена. Воинът с черен меч и плътен рогат шлем. В прорезите — твърди очи. Непоколебими. Готов е да умре, но не и да се покори. Приятелката му — също. Те няма да бягат. Ще се бият с теб, Убиецо, с теб, Виктор. Ще се бият докрай, защото простичката дума „Чест“ за тях не е празно сътресение на въздуха, значи повече от четирите си букви. Ти, Виктор… — ти никога не си могъл да проумееш това докрай. В края на краищата може да се преживее всичко, стига да не си размекната кокона. Можеш да се изправиш подир и какво да е унижение. Можеш да загърбиш мило и драго, за да победиш. Ти направи вече много неща… много. А те — не могат да са като теб. Те никога не са показвали гръб на враговете си. Те отстъпваха до последния предел, до края на света и вече няма накъде. Сега им остава само да загинат.

Мъжът вдига черния си меч, заема бойна стойка. Зад гърба на Убиеца набира сили смъртоносен вихър от напоен с огън вятър, готов да смачка и разпилее каквито и да е прегради, да пробие всякаква защита. Колко кръв и сълзи са били пролети, за да може вятърът да бъде напомпан до такава степен? За да подчини на Убиеца цялата необходима за битката мощ, да помете каменните чертози на Владетелите и да порази със смърт целия им гнусен род?! Дошъл е часът — часът на разплатата.

Нозете меко пристъпват по влажната пръст. Над дясната ръка стремително узрява огнена ябълка. И четирите стихии сега са ти покорни, Убиецо! Не пропускай този си шанс! Тези двамата, които стоят срещу теб, са последните от някога великото племе. Довърши започнатото — и Средният свят ще получи своята свобода!

На съвсем малка цена.

Тези двамата ще получат своето. Съдът отдавна се е състоял, присъдата е произнесена. И щом ти, Убиецо, си стигнал дотук, значи обвиняемите са признати за виновни, щом си преодолял всичко, алчно устремен към последната битка — твое е правото!

— Да започнем — казва Убиецът и Виктор почва да трепери духом и тялом, от сладостно предчувствие. Обажда се дълбоката му, спотаявала се досега същност. И навярно наистина така му е писано и предначертано — да унищожава Дракони в приказни светове?

— Да започваме — съгласява се Драконът изпод шлема си.

— Да започваме — кима и спътничката му.

И в този миг Виктор — дали участник, дали зрител на отдавна отминалия двубой — усеща тънко убождане в гърдите. Съвест. Те са могли да го погубят дълго преди този ден, докато е бил млад и по-слаб. Не са го сторили. И това няма да е сражение — а екзекуция. Изпълнение на присъдата. И Убиецът вече не е воин — той е палач. Той няма да щади, няма право на съчувствие — убиецът, затова е убиец, защото не дава шанс на жертвата. В името на свободата, която трябва да изгрее над Средния свят. И страшните прокълнати замъци, кацнали на високите безплодни хребети покрай Топлия бряг, никога не трябва да се възродят.

— Да започнем — повтаря Убиецът. В десницата му е свита в плътно кълбо силата на Огъня, над раменете — готовите криле на Вятъра. Под краката е очакващата паст на Земята.

И против всичко това — един черен меч. Обикновено оксидирано острие. И масивен шлем.

Жената, без да бърза, оголва изящна рапира. С лявата ръка вади даго. Застава до мъжа си.

Двама срещу един — но силите са неравни в обратната посока.

Драконите спокойно чакат. Вече са преживяли и прежалили всичко. Поражението, разгромът, отстъплението. Видели са как роднините им изгарят в собствения си огън. Как рухват стените на родовите крепости и как се разпадат на пепел събирани с векове библиотеки, за които се твърдеше, че съдържали мъдростта на цели три свята.

Драконите никога няма да го молят да побърза.

Убиецът прехвърля Огнената сила в лявата ръка и предпазливо, с трепет, като велика скъпоценност вади от ножницата крива сабя от чисто бял метал. Острието сияе като девствения сняг до Сивите предели.

Но наистина се колебае да започне схватката. Защото не иска да се покрие с безчестие, убивайки практически беззащитни пред силата му противници. И Виктор чувства, чак му секва дъхът от възторг — той, Убиецът, е благороден и честен. И искрено ще се бие наравно с обречените.

И също заема бойна стойка…

— Виктор!!!

Леден водопад.

Отваря очи.

Усеща скокливият ритъм на колесника по релсите, вагонът меко се люшка от скоростта. Залостена с резе врата на купе. И — изплашената Тиел със стомна в ръце.

— Ти… ти изведнъж се отнесе — гузно каза тя. — Не отговаряше. Нещо те поведе, нали? Видя ли?…

— Тиел, аз…

— Не, недей, не ми разказвай! — тя припряно затисна ушичките си с длани. Съвсем като малко момиче, привикано от родителите си за „сериозен разговор“. — Не искам да слушам! Помни — трябва да избереш сам! Инак… инак… — гласът и спадна до шепот, — инак по-добре да не беше идвал тук. Страшно е да се помисли какво ще извършиш, ако… ако станеш не себе си.

— Не себе си? — искрено се учуди той.

— Ами да. Това ще е мъка мъченическа, над всички изтезания изтезание и никое същество няма сили да я издържи. Ето заради това се боя да не те насоча погрешно. Защото силата в измъченото сърце е по-кошмарна от…

— От психар на свобода — мрачно довърши Виктор.

Нещо детинско и несериозно имаше във всички тези слова и ритуали. Нещо престорено като на игра. Като в ролевите занимавки на хлапаците.

— Не се присмивай — обиди се Тиел. Нацупи устнички и дори се извърна към прозореца. — Недей. Такава е истината и не бива да й се присмиваш. Защото непременно ще ти отмъсти.

— Добре, няма — покорно се съгласи Виктор. — Кажи ми тогава, колко още ще пътуваме до Рянск?

— Малко преди зазоряване ще пристигнем.

— Тиел… живи ли са родителите ти? — внезапно попита той.

Тя за момент притвори очи.

— Майка ми — спокойно отговори тя, — бе екзекутирана от Последния Дракон. Баща ми… също загина.

— Господи… — изохка Виктор.

— Бях съвсем малка. Мама се замеси в заговор за бунт. Въстанието беше разгромено. Заговорниците — избити. Драконът прояви милосърдие. Екзекутира осъдените, без да протака. Никой не се е мъчил. След това Владетелят позволи на роднините да приберат телата за погребение. Рядко се е случвало такова нещо.

— Драконът… — бавно промълви Виктор. В него кипваше гняв — не неговия гняв — и ръцете сами почнаха да търсят оръжието.

— Можех само да премълчавам това. Но не и да те излъжа, след като ме попита направо — Тиел сякаш всеки миг щеше да заплаче. — Ала не искай да ти обяснявам кои са Драконите…

— Струва ми се, че го знам — промърмори той.

Драконите. Най-великата прокоба на света. Злото, което е изтребвал Убиецът на Дракони. Същества, неподвластни на старостта, силни и неуязвими. Почти — докато не се появявал техният Убиец, ако се вярва на последния… сън?

„Но защо се явява на мен?“ — запита се той.

— Защото това е съдбата ти, Виктор — тихичко и с много възрастен глас се обади Тиел. — Не бягай от нея, погледни я в лицето… и да става каквото ще.

* * *

Хор беснееше:

— Можеш ли поне да обясниш накъде са те понесли мътните? И то точно сега, когато сме на ръба на истинска война с Водата? А?

Лойя мълком се стягаше. Къса рокля от груб памучен плат, дървени гердани, сандали от мека кожа. Така би могла да бъде облечена не само някоя високопоставена аристократка, изгубила вкус към разкош и накити, но и обикновена селянка, която не дръзва дори да доближи териториите на клана. Сега Котката залагаше на тази двусмисленост.

Хор отново се обади с променен тон:

— Ако се затриеш… — почти зашепна. — Лойя, позволи ми да дойда с теб!

Котката тържествуващо се усмихна наум. Обича я. Силно. Ревнува, бои се за нея, преживява…

— Мили — отрони тя, приближи се и меко се притисна към тялото му. От воина миришеше на вино, на пот и на чужд парфюм. Лойя си рече, че трябва да запомни този аромат. Със сигурност беше дотърчал от мъжката веселба, като без колебание бе зарязал и старите другари по меч и чаша, и младичките си приятелки. Пристигна незабавно, щом Лойя отпрати слугинята, за която подозираше, че е или подкупена, или съблазнена от Хор. Колко лесно е да бъдат управлявани мъжете, ах…

— Нищо не мога да ти разкрия, мили. Сега не мога…

Хор се напрегна, понечи грубо и страстно да я затисне в яките си като тигрови лапи ръчища, но тя ловко му се изплъзна и довърши с успокояващ и кокетен смях:

— Като му дойде времето, всичко ще научиш. А сега тръгвам. Сама. И… моля те, скъпи, не пращай подире ми своите шпиони, става ли? Мъжете ще омая, а момичетата мога и да ги изподраскам…

Хор изруга — дълго и засукано. Вгледа се в любовницата си по-внимателно и попита:

— Да не си си намерила тъпкач сред селяните?

Лойя с най-сериозен вид поклати глава и даже си позволи да пусне една сълза само колкото да блесне в очите й — от незаслужената обида. В края на краищата вече две години не си позволяваше забавления извън клана!

— Не се сърди — каза тя, открехвайки почти незабележимата вратичка към магическия си кабинет. Хор понечи да я последва, но навреме се опомни — нахълтването в личните работни покои на вълшебницата можеше да му коства пълно скъсване на отношенията им.

— Котка! — изръмжа той така яростно, сякаш бе от друг клан.

Лойя хлопна вратата. Постоя, тутакси загубила цялата си умело престорена самоувереност.

„Какво правя? А?“

Естествено, не я тревожеше това, че Хор щеше да се върне към гуляя. Отдавна беше разбрала, че най-дълго издържа онази каишка, която не е стегната през цялото време. Безпокоеше я собственият й план.

Все пак едно е да поставиш на място Ота и така за сетен път да изтъкнеш себе си, ала съвсем друго е да предприемеш самостоятелна акция. Торн нямаше да й прости унижението. Никой мъж не би простил онова, което беше направила… А с пълната информация можеше да се сдобие само във Водния клан. Въздушният орден не влизаше в сметките — щом не Ритор е инициаторът на конфликта, значи не владее положението, не разполага с всичките сведения.

„Какво да правя?“

— Е? Мисли, глупачко, мисли — ласкаво си рече Лойя. — Ще стигнеш до Водните, ами после?

Не гореше от желание да бъде давена, изсушавана или екзекутирана с водни бичове. Впрочем изброените перспективи можеха да се окажат за предпочитане пред отмъщението, което щеше да й подготви богатата фантазия на Торн.

Богатата фантазия…

„Ще се пробваме ли, маце?“ — замислено се попита Лойя. — „Ще рискуваме ли?“

Та какво е животът без риск! Сексът омръзва, лакомствата почват да будят отвращение, интригите на властта стават банални и скучни. Но когато животът и смъртта се поставят на карта — сърцето почва стреснато да ускорява пулса и всичките багри на света придобиват първозданната си свежест.

През тайния вход Лойя тръгна по тесен, навлизащ все по-дълбоко под земята коридор. Тунелът минаваше под коренищата на исполинския дъб, който служеше като покрив и стени за балния дворец, сетне се гмурваше под джуджешкия Път — дори се долавяше тракането от колелата на отвратителните им локомотиви. После тайният проход вървеше под реката, там бе влажно и само капчука звънтеше по локвите на пода… Ох, как не обичаше да използва този коридор. Два часа ходене под земята — неприятно и уморително за всеки.

Затова пък щеше да излезе на повърхността в малко васално селце, където живееха хора и джуджета. То бе съвсем близо до железницата, само на три часа път до владенията на Водния орден.