Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (19)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Продължиха пътя си още по тъмно, дълго преди масата каруцари, странници и овчари, които продължаваха сладко да спят по коли, палатки или върху гола земя, завити с ямурлуци. Тиел забележимо нервничеше — не минаваше и минута да не се огледа, а понякога замръзваше на място, продължително взирайки се напред, макар че според Виктор там нищо не можеше да се различи, освен някакви бледи и далечни отблясъци, бързо погълнати от лъчите на изгрева.

Заедно със слънцето се появи и една странна лекота, смесена с нехайно безгрижие — едно такова настроение, когато на човек му се струва, че е неуязвим, че морето е до коленете, а всички прегради са преодолими. Виктор дори подхвана да си тананика: „Дълъг път, дълъг път, оставаш зад гърба ни, дълъг път, дълъг път, води ни в тъмнината…“

Пфу, да му се не видяло! И откъде само му хрумват такива глупости?

Полегатото надолнище улесняваше вървенето, но и Лойя Ивер, и Тиел, кой знае защо, ставаха все по-мрачни с всяка измината минута.

— Там ни чакат… Виктор — накрая каза Лойя.

Това бяха първите й думи към него след нощния им… хм, разговор.

Тиел мълком кимна, очевидно съгласна с Котката. През последните часове момичето изглеждаше кошмарно променено — отслабнало, изпосталяло, лицето й се беше изострило, както се казва „очи и нос са останали“. Каза гузно, сякаш поемаше вината за всички сполетели ги беди:

— Виктор, те все пак ни настигнаха… Блокирали са друма и от север, и от юг. Зад нас е гвардията на Земния клан. Отпред са Ритор и Огнените.

— Ами Торн? — запита Лойя с неприсъщо й уважение, едва ли не почтително. — Не го ли чувстваш, Неведома?

— Не, не го усещам — тъжно призна Тиел.

— Защо ли, бих искала да зная… — промърмори Ивер.

— Има ли друг път? — делово се поинтересува Виктор, като се осланяше на „опита“ си от американските екшъни. — Няма? Е, щом не разполагаме с ес-пейпър, ще използваме шкурка…

— Наистина няма друг път — поклати глава Котката. — Ти може би ще успееш да изкатериш скалите, но нагоре са урва подир урва…

— Но щом няма друг изход…

— Виктор! — намеси се Тиел. — Запомни — нужни са ни Огнените!

„Ето, пак приказва като даскалица…“

— Щом е така, да вървим и стига дрънканици! — раздразнено отсече той.

Наистина му беше омръзнало всичко това. Спасител на света, как пък не! Половината от онези, които е длъжен да спасява, ентусиазирано го преследват с цел да го пречукат час по-скоро. А когато се сблъсква с преследвачите си, както винаги загиват невинни…

Той се сети за обезумелия вагон и с мъка потисна напъните за повръщане. Както казваше майка му, колкото и да се мие и търка, не ще се изчисти и до Страшния съд… Да, но ли тук има Бог? Или всичко е възникнало с Големия взрив — и джуджетата, и елфите, и Природените?

Между другото, Тиел веднъж се беше изказала за последните като за „Проклятието на нашия свят“. Страхотна рекомендация, няма що! Хич не радва.

— Тиел, защо казваше, че с Природените не е възможно да се постигне споразумение? Всъщност, те какво искат от вас?

И двете му спътнички се хванаха за главите, сякаш играеха пантомима.

— Сили Велики! — възкликна измъчено Тиел. — Какво значение има това сега!

— Любопитен съм! — озъби се Виктор. — Нищо чудно, когато слезем до брега, да не успея да науча тези неща приживе, така че, бъди добра, обясни ми сега! Кажи ми какво представляват Природените — хора ли са? Чудовища?

— Не си ли го разбрал още? Опакото е свят без магия. В Средния свят функционират и заклинанията, и парата, и електричеството. Вашите мислещи машини… как бяха… компютри, у нас ще станат безполезни кутии от метал и пластмаса, а при Природените просто ще изгорят. Така че, Виктор, светът на Природените е реалноста на чистата магия. Силата на Словото, Силата на Жеста, Силата на Символа. Природените отдавна мечтаят да преминат Разлома на световете, за да се доберат до нас и да превърнат земите ни в свой свят.

— Ясно — въздъхна Виктор. — Едни такива типични вселенски злодеи… Обаче пак не разбирам. Заради какво воювате? Какво не сте поделили? Не можете ли да се споразумеете?

— Някои вълшебници предполагат — сухо забеляза Лойя, — че агресията е единствено възможният начин за съществуване на Природените. Представи си, че те нямат друг изход, освен непрекъснато да творят разрушителни заклинания. Тази енергия трябва някъде да се приложи, да се изразходва!…

— Тц, не става… — понечи да възрази Виктор. Искаше да изтъкне, че след като на Природените им е необходимо непрекъснато нещо да разрушават, то тогава няма смисъл да завладяват нови територии. Вярно, призна си наум, въпросът може би е в мащабите…

— Виктор — с жар каза Ивер, — смъртта и разрушението са дълбоко в същността на онези, което останаха отвъд Горещото море. Разбирам, научили са те да мислиш, че всичко има причина и следствие, че абсолютни злодеи не съществуват, че винаги може да се намери компромис… Не, не споря, възможно е. Ето ние, например, много успешно се научихме да се погаждаме с отхвърлените от Опакото, дори впрягаме и използваме техните знания и умения. Обаче как може да се погаждат положителните и отрицателните заряди, особено, когато се докосват? Как могат да се споразумеят огънят и водата, ако пороят залива пламъците? Как да се договорят дървото и брадвата? Понякога компромисът е непостижим. Това е печално, но е така. И тогава се налага да се прави избор. Веднъж завинаги, без право за връщане назад. Така и ние с Природените сме като…

— Като антиматерия? Вещество и антивещество — вметна Виктор.

Лойя Ивер се замисли и несигурно кимна:

— Да… вероятно. Разбирам, че говориш за несъвместими неща. Да, между нас не може да има мир, само война. Много пъти са ни нападали, но ни бранеше силата на Дракона. С него Природените не можеха да се справят. Докато един ден Ритор не взе и… — Котката махна с ръка.

— Чакай малко — вдигна длани Виктор. — Хайде по същество и без красиви сравнения. Самите вие сте пристигнали от света на Природените… добре, не вие, а предците ви… И така, значи е било възможно да се приспособите, преодолели сте „смъртта и разрушенията“. А другите, които са останали — те какво, побъркали са се на тема отмъщение? Там да не би да стоят замъци от човешки кости? Текат реки от кръв? Пълно е с империи на злото и царства на порока? И някакви си уродливи чудовища само това и чакат, да унищожат Средния свят?

— Не са империи и царства — поклати глава Лойя. — Ти също не можеш без „красиви“ сравнения, Виктор. Не мога да ти обясня какъв вид имат. Има ли облик вятърът? Струящата се вода? Природените умеят да бъдат, каквото ти хрумне, каквото ти душа поиска — стрък трева, цвете, мирис на лавандула, реещ се орел или пролетна гръмотевица. Могат да са и чудовища… разбира се. Но от завист към нас, те най-често приемат човешки форми…

Тиел, която внимателно слушаше този монолог, поклати глава и леко се усмихна. Смята, че не е въпрос на завист? Лойя продължаваше:

— Затруднявам се да ти опиша и как живеят. Питай нещо по-лесно, защото това не го знаеха даже Крилатите Господари… вероятно. Нашите предци, напускайки Далечния бряг, не са запазили никакви спомени. И пленените Природени също нищо не можеха да разкажат на разпитите. Паметта им се разпадаше. Затова после престанахме да вземаме пленници…

Тиел кимна, но отново не се намеси.

— Природените са всичко. И в същото време — нищо. Абсолютна свобода и същото толкова съвършенно робство. Робуване на собствената си същност. При цялата им външна изменчивост и гъвкавост, те не са способни да се променят. Разбираш ли, Виктор, когато магията е по-естествена от дишането и зрението, тогава тя върши мечешка услуга, защото практикуващият я престава да се доверява на ръцете си. Такъв… такова същество се затваря в себе си. Самото то става Свят и целият този Свят е в него, покорен на властта му. А това е голямо изкушение… — Котката за миг замълча, защото Неведомата поклати глава. Понеже не последва друга реакция, Лойя отново се обърна към основния си слушател: — Подобно създание се чувства като безграничен повелител. И навярно заради това Природените мразят даже самата мисъл, че ние съществуваме сами по себе си и извън тях. Впрочем, те не по-малко ненавиждат и Опаката страна, но засега родният ти свят е недостъпен за тях, а нашият им е на пътя.

Виктор се намръщи. Прекалено красива, стройна и логична теория се получаваше! Той със съмнение погледна жената, но вълшебницата говореше искрено и убедено. Тя си вярваше… но следваше ли той да сподели вярата й?

— И ето… — пое си дъх разпалената от речта си Котка. — Ето, понякога иззад Горещото море пристигат кораби. Изящни, красиви кораби с орлови глави на носовете…

— Защо именно орлови? — попита Виктор. — Герб ли е това?

— Герб? — Лойя се смути. — Не… те изобщо нямат гербове. Просто корабите им са такива… то е ясно! Няма да довтасат да завладяват света ни със салове или търговски съдове я!

— А знамена, имат ли?

— Знамена имат. Черни със златно везмо. С орлова глава на платнището. При последната война взехме доста трофеи. Само че не успяхме да ги опазим. Оръжие, доспехи, знамена — всичко се стопи като мъгла. Маговете бяха много огорчени.

— Интересно… — замислено отрони Виктор. — Значи, те са призраци?

— Призраци ли?! — възмути се Лойя. — Ще имаш да вземаш! По-телесни не могат да бъдат! Те могат да са всякакви, нали ти казах!

— А тела? Труповете на убитите?

— Труповете изгоряха. Мъртвите, те не издържат тежестта на нашата реалност. Затова Природените не могат просто да завладеят някаква малка територия — нашият свят ще ги отхвърли. Принудени са да заграбят всичко, иначе няма да получат нищо. Нещо друго ще питаш ли?

Виктор изгледа напрегнатото й лице и се отказа да задава други въпроси. Наистина, нямаше време за това.

— Там, край Орос, чакат стотина магове, които жадуват да ни разкъсат на парчета — с укор рече Тиел. — А вие си точите локуми все едно сме тръгнали на пикник. Сигурно вече сме забелязани! Може би вече ни вървят насреща!

— Успокой се, Тиел — каза Ивер. — Никъде няма да мръднат от позициите си. Знаят, че нямаме друг изход. Просто ни причакват. По-полезно ще е ако разкажеш какво знаеш за Орос.

— Все едно нямаш шпиони там! — сърдито изръмжа Тиел.

— Имам — спокойно отвърна Лойя. — Разбира се, че имам. Но колкото повече сведения, толкова по-добре. Системата защитни заклинания? Пароли? Коридори за достъп? Капани?

Момичето бавно поклати глава.

— Няма какво да търсим в самия град. Нужен ни е брегът.

— И нататък? — продължи да я притиска Лойя. — Заклещват ни на брега и ни избиват, тъй ли?

— На брега ще отворя Дверите — с непререкаем тон заяви Тиел. — През тях са в състояние да прекрачат само магове първа степен. Така че останалата потеря ще бъде отрязана.

Лойя пресметна:

— Огнените вече нямат магьосници първа степен… Значи, Торн, Ритор и аз. Приемливо раздаване, въпреки че не обичам да играя карти! — Котката видимо се ободри.

Тиел я измери с поглед от главата до петите, като сви устни, но не коментира.

„Момичето ревнува — досети се Виктор, — и се зачуди как да се отърве от Ивер. Но вече е късно. Никой не бива да бъде изоставян на произвола на съдбата. А и съюзник като Лойя не е излишен. Веднъж вече ни беше полезна…“

Пътят взе да криволичи. Като змийска следа клисурата се спускаше към морето. Тук явно беше поработил Огънят — склоновете бяха като застинали лавови езици. Кланът беше поизправил клисурата, павирал по дъното й нов друм, а по стръмнините през изминалите години бяха прераснали дървета и храсти.

— Със сигурност са пратили съгледвачи — мрачно каза Тиел, като вирна глава в стремеж да различи нещо по назъбените ръбове. — И навярно вече ни виждат.

— Тогава защо да се спотайваме? — вдигна вежди Лойя. — Виктор бързо ще ги откаже да зяпат!

— Не, не! — уплаши се момичето. — Не бива… не бива да убиваме, без да се налага. Само ако те опитат първи.

— Дано не закъснеем — иронично подхвърли Ивер.

Тиел сви рамене. Виктор също усещаше чужд поглед — сякаш към челото му бяха опрени две упорито нежелаещи да се топят ледени висулки, а от тях към безкрая се точеше невидима корда. Като някакъв шаран на кукичка, който чака въдичарят да го издърпа на сушата всеки момент.

Вътре в него се сви пестник Сила, събудена от кипващия в сърцето гняв. Засега бе безформена, но готова да приеме облика на съкрушителен ураган, водно торнадо или помитаща всичко каменна лавина. Някой смее да му прегражда пътя! Някой дръзва да го наблюдава! Ами ако сега му хрумне да се позабавлява с някоя от спътничките си — или и с двете наведнъж — какво, ще зяпат и ще точат лиги?

„Пфу, да не ми е уроки! — стресна се Виктор. — Отново дивотии бръмчат в главата!“

Черно-кървавата мъгла бавно отстъпи от съзнанието. Конвулсивно стиснатите юмруци се разтвориха. Виктор предпазливо се огледа към Тиел, към Лойя — като че ли не бяха забелязали този му пристъп.

— Орос е зад следващия завой — прошепна Тиел. — Часовият им даже не се крие.

Наистина, на най-високата скала отпред, на фона на синьото небе трепкаше малко алено петънце — развяващото се наметало на човек от Огнения орден.

— Виж го ти, копелето — изсъска Лойя през зъби. Сви пръсти като нокти на хищник, вдигна ръка. — Я да те видя, ще преглътнеш ли това…

— Лойя! — момичето увисна на рамото на жената. — Недей! Твърде рано е! Този ще го катурнеш, но другите ще разгадаят заклинанието ти! И ще го върнат обратно!

— Добре, щом настояваш — Ивер недоволно отпусна ръка. Ала личеше, че думите на Тиел бяха впечатлили гордата Котка.

— Недей да правиш нищо, докато не ни нападнат — Тиел извърна измъчено лице към Виктор. — Обещай ми. Моля те!

— Да не ни завладеят с първия си удар? — уж нехайно уточни той.

— Всичко зависи от теб — въздъхна Тиел. — Ние не им трябваме… Ритор може би иска Лойя, за да си отмъсти. Но ти не се бой за нас. Те искат преди всичко теб и само теб.

— Тогава, продължаваме! — изрекоха устните му, докато самият Виктор бе изтръпнал от ужас.

„Ето, сега вече знам какво значи «душата е в петите» — мрачно си рече. — Не, не ставам за герой. Изобщо. Нито за Конан, нито за Терминатор. Прекалено ясно се виждам мъртъв и препариран — малък урок по патоанатомия за начинаещи магове. Поне гащите да не напълня от шубе, пак ще е подвиг. И защо Тиел не ми казва как се прави магия, да му се не видяло?!“

Подминаха открито стоящия на скалата пазач, Лойя дори му помаха игриво. Последен завой.

— Ето го Орос — полугласно рече Тиел.

Залив. Чакълест плаж от огладени камъчета, досущ както в някои черноморски курорти. В края на острия вълнолом, вдаден навътре в морето, стърчеше фар. На черния му връх, подпрял висините, гореше бездимен пламък, ярък даже и в пладне. Между планините и морето — малък спретнат град от едноетажни къщи. Веселите им червени керемиди надничаха изпод клонака на вечнозелените дървета.

Нямаше жива душа. Ала Виктор съвсем отчетливо чувстваше стотици погледи, прицелени в него. Като чужди безцеремонни ръце те шареха по тялото, чоплеха и човъркаха с нечисти пръсти, за да се докопат до душата, да проникнат в мозъка, да разчленят съзнанието на части, да го изтръскат както се изтупва килимче, като избият от паметта всичко, което смятаха за „вредно“.

Ще видите вие… ще ви дам да разберете.

— Виктор, страх ме е — чу той шепота на притисналата се към него отдясно Лойя. — Те ще ни изколят. Ритор е откачил напълно… Май този път ме спипаха натясно…

— Котката е уплашена? — незабавно се заяде Тиел. — Никой не те е влачил насила с нас. Сама дойде!

Ивер не я чу, а продължи като в унес:

— Тук са събрани почти стотина вълшебника. Половин легион бойци. И от двата ордена. Ритор е мобилизирал целия си клан. Браво на него… Не си е губил времето напразно, не ни е гонил из чукарите. Дошъл е право тук. Браво. Заслужава уважение…

— Трай, ако обичаш — без да обръща глава, й се сопна Виктор.

— Прости ми… — прошепна тя.

Господи! Оттатък, в Опакото, подобен шепот би значил, че жената е влюбена до полуда.

Тримата стояха на завоя на друма, надвиснал над градчето. Открити за всички спотаени долу воини. Тиел и Лойя се притискаха от двете страни към него, а той се беше вцепенил и изобщо не знаеше какво да прави.

От тактическа гледна точка, според правилата на военното изкуство, позицията им беше от зле по-зле. Но пък от друга страна, Орос бе като на длан заедно с покрайнините си. Ако на Виктор му хрумнеше да го порази, би го сторил „с един-единствен залп“.

Двете му спътнички мълчаха и не се осмеляваха да дават съвети.

И какво сега? Чакаме да започнат първи? Виктор се чувстваше глупаво, но не желаеше да нарушава обещанието си към Тиел.

Вятърът почна тънко да вие, сякаш израз на първо предупреждение, сякаш боен рог, който тръби сигнал за предизвикване на дуел. Красиво…

— Виктор! — отчаяно зашепна момичето. Цялото трепереше. Къде се бе дянала нейната неустрашимост? — Виктор! Това е въздушно ласо. Искат да ни удушат с този клуп… Виктор, да не си посмял да спасяваш някоя от нас! Ако минеш Огъня… тогава, вярвам, ще отвориш и Дверите. Ала ако вземеш да измъкваш мен или Лойя…

— Нямам нужда да ме измъкват! — рязко и зло я прекъсна Котката. — Аз ще те измъквам, Неведома! И ще те измъкна, ако ще да ме изчукат и четирите стихийни клана наведнъж!

— Млъкнете и двете! — изръмжа той.

Примижал, Виктор се взираше нагоре. В небето бавно се разгръщаха невидими за обикновено око сиви примки. Чудовищното ласо не беше нападение, само първият ход от партията, обикновена проверка на защитата му. Дебнат как ще се отбранява.

Долу, сред зелените листа, се замяркаха искри. Десетки искри. Малки пламенни корони, украсили главите на изправящите се за бой воини от Огнения орден.

В същия миг Ритор рязко стегна примката.

Тиел късо изпищя. Лойя приклекна, изпъна напред ръка с безпощадните магически нокти, заемайки бойната стойка на клана си. А Виктор стоеше и бездейно наблюдаваше как всичко наоколо стремително посивява от приближаващата се черта на въздушното ласо, разбираше, че това е краят… и нищо не предприемаше.

— Виииктооооор! — дойде вопъл от Лойя. Примката се сви около шията и рамото й, катурна я и я повлече по друма, безмилостно жулейки кожата й и късайки роклята й.

Как, как се прави магия по време на сражение? Как се творят убийствени заклинания? Как се управляват уж покорните на волята ти стихии? С желание? С някаква формула? С пряка заповед?

— Виииктооор!

Тиел се хвърли подир Котката, падна, вкопчи се в раменете й, притисна я към земята. Ала даже нейните сили се оказаха недостатъчни — Ритор беше струпал много мощ. Само момиче, пък било то и от Неведомия клан, нямаше да надвие петдесетина магове на Въздуха.

Над града започна постепенно да се сгъстява грамаден сив облак. Виктор знаеше, че никой друг не вижда подготвящото се за удар заклинание на Ритор, което щеше да смачка жертвата си, да я побие в прахта на пътя, да ороси с кръв скалите и да запрати размазаното тяло в урвата, където чакаха скали като гладни зъби.

Той побесня.

— Не, Ритор! — изкрещя той. Замахна към опънатата като струна нишка, която премяташе по паветата съпротивляващите се Лойя и Тиел.

Остър воден камшик плисна напред със скоростта на светкавица. Водата се сблъска с Въздуха, бликна пяна като бяла магическа светкавица. Завалелите капки издигаха фонтанчета прах, сякаш отнякъде пердашеха с картечница. Въздушната нишка се скъса. Долу в града откатът повали голямо дърво.

— Върни им го, Виктор! — тържествуващо изпищя Лойя.

Отговорът на вълшебниците не закъсня. Предният фронт на ново заклинание се помъчи да изпомпа въздуха от белите дробове на Виктор, а ето го и самият магичен заряд… Без да се замисли, Виктор реагира, като изпъна напред ръка, насочи я натам, където усещаше, че се крие противникът, и прошепна детинското: „Огън бий!“.

Вой на ураган накара Лойя и Тиел бързо да запушат уши, болка изкриви лицата им. Върху градчето рухна могъщ въздушен таран — сякаш гръмнаха стотици бутилки със сгъстен въздух. От скалите се отрониха първите камъни, които описаха дълги дъги и заваляха върху къщите като авиационни бомби. Част от тях избухнаха и изгоряха още в полет, пресрещнати от огнените стрели на защитниците. Други бяха отклонени от припряно издигната въздушна вълна. Но доста канари разкъсаха преградите.

Последваха сподавени викове. Въздушният таран разора къщи, отскубна дървета, разпиля керемиди и тухли, затъркаля отломки, покъщнина, обезобразени човешки тела… Вдигнаха се стълбове прах.

Избухна за кратко пожар, но, разбира се, той не можа да навреди на повелителите си. Бликналите езици бързо угаснаха.

Ала не напразно Ритор бе прочут като силен маг. Той веднага съобрази как трябва да се действа. Виктор се беше увлякъл, затова Ритор прати по дяволите отбраната и отчаяно се втурна в настъпление.

Нападателят просна Виктор. Пред очите му затанцуваха цветни кръгове, някъде от безкрайната далечина се чу жалния вик на Тиел. И тогава дойде ред на Огъня.

Болката гризеше мозъка като свредел, но Виктор успя да се надигне и застана на колене. Вълната сух зной се приближаваше, огънят виеше засукано хоро, по околните скали играеха пламъци.

А самата смърт падаше отгоре. Виждаше се — перлено блещукащо копие от сгъстен въздух. Острието разби на пясък каменна канара, която Виктор инстинктивно запрати пред себе си като щит. Спаси го добрият стар войнишки рефлекс от Опакото (да са живи и здрави създателите на военни филми!) — просна се по очи.

И въпреки това страданието мина през лицето му като ренде, по шията се заструи кръв.

Двете му спътнички потънаха в издигнал се около тях огнен облак. Скалите горяха, жарко пламтяха изкачилите стръмнината борове, с вой падаха нови и нови стрели-метеори, върху плещите на Виктор се стовари смазваща тежест. Задъхваше се. Всяка глътка въздух му се налагаше да я къса със зъби и да я преглъща като корав комат. Трескаво подскочи, но остана на едно коляно, раздиран от мъчителна кашлица.

Нечии ръце го подхванаха под мишниците, силно го бутнаха нагоре, накараха го да се изправи. Обърна се — беше Лойя. Лицето й бе обезобразено от свирепа гримаса, окървавено, изцапано с кал, очите — напълно безумни.

— Ставай! Ставай, моля те, хайде, Виктор!

Нов удар, Лойя се простря върху камъните, късо изохка, хвана се за главата. Между пръстите бликна кръв.

— Ще ви пречукам! — изрева Виктор. Сладък бяс търсеше излаз да върлува на воля. Вода и Вятър се сплетоха в едно. Грохот — разцепиха се скалите и надолу се затъркаляха каменни блокове, от векове лежали стабилно и спокойно на местата си. Кафяво-сива лавина повлече със себе си хиляди и хиляди канари. В авангарда й се носеше невидимата конница на Въздуха, подире й — тежките фаланги на Водата, тежко стенеше Земята, пращайки в атака бойните си слонове — многотонни скали.

Насрещният Огън забуча в агония, защото чуждият Вятър не подхранваше, а гасеше пламъка. Последвалите водни кохорти довършиха разгрома.

От завесата дим изскочи Тиел, ожулена и натъртена. Момичето се хвърли към Ивер и я прегърна като да й бе родна майка или по-голяма сестра.

— Надолу! — истерично запищя Неведомата. — Към брега!

Лойя се изправи, като залиташе.

— Да бягаме!

Лавината, предизвикана от Виктор, се сблъска със срочно издигнатия откъм града въздушен щит. Вятърът неистово ревеше, трошеше дървета, противоборстващите потоци съсипваха близките къщи. Кипящият воден поток се издигна нагоре, опитвайки се да прескочи магическия бент на защитниците на Орос. Последва огнена контратака и вълната изви снага като хищник, за да посрещне с гърди противника.

Вероятно Огненият клан използваше цялата им дадена в този свят енергия. Гейзери бликнаха нагоре, като разпиляха от небето събиращите се дъждовни облаци. Една отвесна мълния се срина от тях, но отиде напразно, като порази невинно вековно дърво.

Гореща, почти вряла пот извираше от порите на кожата на Виктор, капеше от челото и лютеше на очите. Около него се простираше опустошен, мъртъв участък — обгорял камък, мокра черна кал, наводнени пукнатини, които бяха обезобразили друма и скалите.

— Стой! — изкряска някой откъм гърба му. — Предай се, поганец!

И тутакси пукна изстрел от мускет.

— Земните — изръмжа Лойя, която в момента както никога преди приличаше на разярена дива котка. — Довтасаха все пак…

— Господин Анджей — Тиел сви юмручета. — Сега ще видиш ти, дърт педофил!…

— Залегнете бе, глупачки! — викна им Виктор. Куршумите свиреха около тях.

От мъглата на вдигнатия прах се появяваха една след друга фигурите на гвардейците от Земния орден. Бяха превъзходно обучени войници. Гърмяха, без да спират да тичат напред, при това доста точно. Парче олово се сплеска в камъка близо до главата на Виктор, веднага след това свирна рикошет от другата му страна…

„Ето сега вече ни заклещиха… Свършени сме.“

Виктор беше принуден да сдържа заклинанията на Огнените и Въздушните, като заедно с това да издирва и самия почитаем вълшебник Анджей.

„Ох, няма да изтрая… Аха, ето къде си бил!“

Зад веригата гвардейци се мярна познатата кльощава фигура.

Земята се разтресе под нозете на Виктор.

— Йиии! — Лойя рязко замахна, сякаш прекръсти въздуха пред себе си. Изпреварилият останалите мускетари здравеняк, който вече беше затъкнал байонет в цевта на пушката, се хвана за разкъсаното гърло и като чувал се тръшна под краката на другарите си.

Виктор с цялата си кожа усещаше свиващото се заклинание на Анджей — отново невероятно сложно, объркано, краят му се сливаше с началото. В съзнанието, долавящо чародейството, се появиха видения на пълчища от чудовища. На стада вървяха тигри, мечки, гигантски хлебарки, исполински гущери. Виеше му се свят. Мощта на това заклинание наистина бе огромна и ако то се изтръгнеше на свобода, скалите щяха да размажат и Тиел, и Лойя, и Виктор. Не би помогнало даже посвещението му в Земната стихия.

Нямаше време за контриране, всеки миг можеше да се спука тънката яйчена черупка на неговата защита, Виктор насочи напред набързо сътворено съскащо копие Въздух. Като че ли сполучливо — Анджей се катурна и тупна сред засуетилите се гвардейци, които залягаха по сипеите. Явно бяха загубили желание да атакуват все така с рогата напред, особено след като магическите нокти на Ивер изкормиха още двама.

— Да бягаме! — викна Тиел.

Виктор я последва, залитайки. Сътворената въздушно-водно-каменна лавина беше проложила нов път към морето, сякаш вселенски звяр беше лизнал склоновете на планината с грапав език.

Беше по-лесно да тичат надолу, макар че се налагаше да внимават да не се спънат и търкулнат по стръмното. Отдясно Огнените и Въздушните все още се бореха с чудовището, пуснато срещу тях от Виктор. Там ревеше пламък и виеше зъл вихър. Тиел искаше да използват момента. Зад тях отново екна не съвсем строен залп, но вятърът на беглеца беше вдигнал достатъчно прах, за да отбие мерниците на мускетарите, чуваше се как псуват пясъка в очите си…

Последният удар на маговете беше сетен отчаян ход. Те вече разбираха, че не са в състояние да надвият Убиеца — но се страхуваха да си го признаят. И този последен удар едва не постигна целта си.

Въздушното копие подсече коленете на Виктор, той падна и се плъзна по земята. Стори му се, че чува как пукат ребрата му, докато тъпото острие на палачите се забива направо в сърцето.

Не!

Тиел ли извика това или собственото му гърло изхърка насред агонията!

„Ще ви изтрия от лицето на земята!“

В този момент той забрави за себе си. Заслепен от болка и страдание, Виктор се протегна към враговете си. Пред невиждащите очи се появи мираж — спретната сграда, която сякаш на каданс се разпадаше на части. Нагоре се издигнаха фонтани пръст, все едно се взривяваха гаубични снаряди. Мярнаха се фигури на момче, пищна жена и трима мъже, които изчезнаха в неистова вихрушка.

И болката веднага отстъпи.

Виктор, Тиел и Лойя вече бяха почти на самия бряг, когато иззад полусрутена съборетина се появи тънка девойка, загърната с аленото наметало на тукашния клан.

— Проклятие! — дрезгаво изсумтя Лойя.

Младата вълшебница стоеше, без да атакува. Просто стоеше и гледаше Виктор, който нямаше повече сили. И най-вече — злоба.

— Тази никаквица — тежко пристъпи напред Ивер, — беше в засадата на Ритор! Сега ще я оправя…

Тънката ръка на Огненото момиче се прицели във Виктор. А той стоеше и глупаво мигаше, втрещен и отпаднал, не понечи дори да залегне…

От пръстите на девойката потече огън. Боботещ, яростен, изпепеляващ пламък. Удари в гърдите на Виктор… ала нито го опари, нито повали. През лудешкия танц на рижите езици той видя лицето на младата вълшебница. Очите й го гледаха, но не с омраза, а… ужас? Възторг? Или преклонение пред силния противник? Устните й произнесоха нещо, но Виктор не разбра думите. А огънят пропълзя в него, попи в тялото му и се настани там като звяр в леговището си.

Силата меко въздъхна. Сега вече бе цялостна. Четирите стихии се намираха в равновесие и Виктор усети тялото си неправдоподобно леко. Стопиха се болките и умората, зрението се проясни. Над раменете сякаш се разтвориха криле, готови да го издигнат към небесата, които бяха натежали, подгизнали от буря, набръчкани от светкавици, заплашващи всеки миг да се разтоварят с нечуван порой, смесен с гръмотевици и избухвания…

А сетне потокът пламък внезапно секна. Лойя Ивер повали девойката на земята. Замах и от четири страшни рани на гърдите на Огнената бликна кръв. С неженска сила Котката отхвърли настрани омекналото тяло.

Викторовият вик „Не, недей!“ закъсня.

А Тиел вече се суетеше на брега и призивът — „Към мен, веднага!“ — властно отдръпна Виктор от нещастната жертва. Прибоят равномерно шумеше, все едно не обръщаше внимание на състоялата се битка, нито го бе грижа за надвисналата буря. А точно посред вълните Тиел отваряше Дверите.

* * *

Ритор не беше и помислял, че този Убиец може да владее такива сили. А може би наистина бе забравил мощта, която беше притежавал някога? Или този пришълец бе особено надарен да мрази и убива?…

Имаше от какво да се отчайва. Нито едно заклинание не можеше да преодолее през неочаквано вкоравената защита. Даже спътничките на Убиеца бяха станали недосегаеми.

В градчето цареше пълен хаос. Пришълецът беше удрял на месо, без жал и пощада. Въздушният вълшебник усещаше откъм Убиеца изпепеляваща ненавист, омразата, превърнала се в Сила.

Яростни пориви кършеха кипариси и смоковници, устояли векове. Градушка от магически юмруци млатеше щитовете на Ритор и останалите вълшебници. Силите на петдесет мага отиваха единствено за удържане на позициите срещу онзи, когото смятаха за мишена.

Разбеснял се вятър брулеше керемиди от покривите и ги разпиляваше като причудливи червени ветрила. Пукаха като клечки оголени мертеци, сриваха се стени, трошаха се основи. Цели квартали потъваха от свлачища. Ритор усети опита на Анджей, Земният беше отдавнашен враг, но сега предводителят на Въздушния клан бе готов да поиска помощ дори от Природените.

Но най-ужасното беше друго — Убиецът не знаеше границите на своите възможности. Силата му сякаш нямаше предел.

Ритор чуваше виковете на погребаните живи хора, детски плач, молби за помощ, но нищо не можеше да направи. На всеки удар Убиецът отвръщаше с десет.

Огнените и Въздушните с мъка сдържаха натиска на калната лавина, насочена към центъра на града. Ако магическият им бент рухнеше — от Орос щеше да остане само спомен. Анджей, книжен плъх, какво се бавиш, стига си се туткал с твоите премъдри заклинания! „Майната му на всичко останало, овладей непокорната сега Земя!“

— Учителю!

Асмунд вече бе ранен, а по бузата му имаше кръв.

— Държа го, Учителю!

— Къде са Сандра, Болетус и Соли?

— Идват!

Маговете успяха да възпрат за миг заклинанията на Убиеца.

— Последен шанс, приятели!

Нямаше нужда от други слова. Силите им се сляха в едно.

И този път почти го притиснаха… Усетиха ужасът на врага си, болката и отчаянието му… Ритор в последния миг проумя как Убиецът ще отвърне и успя да извика — „Затворете се!“… Страхът и страданието на противника им се превърна в Сила и острието на оръжието се обърна против нанеслите удара.

Беше страшен удар. Невидимият боздуган на Убиеца разпердушини предната къща, а после се стовари върху петимата магьосника, изтръгвайки въздуха от гърдите им, като насити атмосферата с кинжални струи вода и шрапнели от пясък. Гейзер от едър чакъл шибна Ритор и съратниците му. Свлече се Соли — с размазана глава. Сандра с последно усилие отблъсна голям камък, насочен към тила на Асмунд, след което падна сама, безсилна да се защити от воден бич… Сетне рухна и момчето — в конвулсии на кървава кашлица.

Няколко мига — и Ритор намери мъжество да си каже — край, боят е загубен, Убиецът стигна до брега и вече приема посвещението си с Огън.

Соли беше мъртъв. Загинал бе и гърбоносият Болетус. Сандра беше в шок, цялата лява половина на тялото й представляваше грамадна отворена рана, кръвта попиваше в прахта, като образуваше течна кал. Асмунд лежеше сгърчен в краката на учителя си. Почти всичките ребра на момчето бяха изпотрошени, но сигурно щеше да оживее. Нямаше сили да говори, само леко стенеше, опитвайки се да не мърда заради счупените кости. Но Сандра нещо шепнеше…

Ритор се приведе над нея и й вля малко жизнена сила. Съвсем малко — нямаше време и право да спасява приятели сега…

— Me siento mal… duele el corazyn…^[1]

Изглежда, старата вълшебница от болка бе проговорила на родния си език. Ритор положи длан на рамото и й каза утешаващо:

— Дръж се… Кан ще ти помогне. Дръж се, дърта морска вещице! Дръж се, пиратке!

Погледът на Сандра за миг се избистри:

— Каква пиратка съм аз… Прилошава ми и от най-слабо вълнение… Бях курва в пристанищен бордей, проститутка от Кабо-Фистера… преди да дойда тук…

И затвори очи, отпусна се.

И тогава Ритор избухна в смях.

Страшен, задгробен смях, сякаш дошъл от бродещите мъртъвци иззад Сивите предели и полепнал по устните му.

Не, няма да спре преследването. Нека всичко е загубено. Нека! Убиецът вече е на Острова.

„Ала аз ще те настигна, макар и да се забавя с Дверите!“

— Поеми ги! — сопна се той на Кан. Най-сетне да се случи брат му да е на нужното място и в нужното време! — Побързай! Искам ги живи!

Кан не се нуждаеше да му се повтаря, но все пак билкарят на ордена простена:

— Нужни са ми вълшебници, Ритор! Има твърде много ранени, почти всички са спешни!

— Вземай колкото ти потрябват. Аз продължавам!

— Брат ми, това е лудост!

Звънка плесница, не магическа, а обикновена, накара бузата на Кан да пламне, дори от носа му се плъзна капка кръв.

— Сандра и Асмунд трябва да живеят! Ако умрат — ще те унищожа!

Кан отстъпи, олюлявайки се. С ужас гледаше брат си. Ритор изрева още по-силно, като се озърташе:

— Насам, който е на крак! Магове! Заемете се с лечение на ранените!

Неколцина Въздушни и Огнени се втурнаха на призива.

Ритор си позволи само секунда. Твърде недостатъчна за прегръдка за прошка.

— Прости ми, Кан… Аз продължавам.

— Не ти се сърдя, братко — тихо отвърна билкарят. — Ще измъкна момчето… За Сандра не знам, но всичко, което е по силите ми…

— Сбогом… Кан.

— Сбогом, Ритор.

* * *

Естествено, нямаше никаква врата, никакви Двери в обичайния смисъл на думата. Имаше проход, мъждукане на алени искри в пълна със златисто сияние бездна. Кладенецът избутваше плажа и вълните, изместваше с гърлото си реалността. Тиел беше приклекнала, готова за скок в него.

Кръвожадно ухилената Лойя тичаше към Дверите. Мек ловджийски бяг на голяма котка. В движение облизваше чуждата кръв от пръстите на дясната си китка. Виктор едва можеше да си представи, че същата тази ръка бе способна да ласкае както никой друг… а преди секунди беше пробила човешка плът и магическите нокти бяха щръкнали от гърба на жертвата. Беше късно да вика. Лойя го защитаваше както умееше.

— Побързайте! Ритор скоро ще бъде тук! — с пресеклив глас извика Тиел.

И въпреки това Виктор се позабави. Протегна сетивата и Силата си към безчувствената девойка-вълшебница. С незрими пръсти опипа сърцето й… което трепна и запулсира отново. Огненото момиче въздъхна, издаде стон… Сръчна въздушна игла заши по-опасните рани — само си помисли за това, а то се получи, сякаш Силата се беше превърнала в кадърен асистент, изпълняващ указанията на хирурга в операционната.

„Ще живее“ — прошмугна се в съзнанието му баналната фраза.

Сега вече можеше да продължи.

Зад гърба му към морето се носеше породената от него лавина, която старанията на Огнените бяха загрели до кипване. Потокът помиташе покрайнините на Орос, мачкаше сградите като кибритени кутийки. Маговете не бяха удържали бента и сега само насочваха лавината така, че да причини възможно по-малко щети. Гледката бавно се губеше зад облаци пара и дим.

Затова Виктор не видя, че докато се гмуркаше в ждрелото на Дверите, от гръмотевичния хаос изскочи старец с дрехи на Въздушен магьосник. Лицето му бе ужасно — от страх и от ярост. Вълшебникът избухна в смях на безумец и с главата напред се втурна в кладенеца.

След миг от брега се надигна вълна пясък, от която излезе хилав човечец. Магът на Земния орден, господин Анджей, първо присви очички, след което злобно изфуча и тръгна към Дверите, гнусливо повдигайки полите на мърлявата си дреха. Нагази вълните, стигна прага. Потрепера от болка, но въпреки това прекрачи напред и изчезна.

Последен се появи Водният предводител. Торн изникна от пяната на прибоя, първо се усмихна самодоволно, оглеждайки погрома, причинен от Убиеца, след което също последва бегълците и преследвачите.

Водата се схлупи над свиващото се гърло на кладенеца.

Дверите отново бяха здраво залостени.