Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

До владенията на клана си Ритор реши да стигне по въздух. Да се мъкне пеш след всичко преживяно — само това липсваше! Часът на пълната му Сила бе отминал, но до най-ниското ниво на отлива и оставаше достатъчно време, за да покрие разстоянието между Пеещата гора и Зъба на Четирите вятъра.

Когато магията се задейства и меките въздушни струи подхванаха станалото почти безтегловно тяло, настъпи време за размисъл. Ритор бе недоволен от себе си. Напразно беше подозирал Лойя, а магьосникът не обичаше да греши в преценките си за хората, още повече когато ги познаваше отдавна. Ивер нямаше отношение към предателството. Някой друг бе издал Огнените на Торн, може би дори някой от собствения им клан. Не бе изключено, разбира се, предателят да е и сред Въздушните. Случвало се е вече. Още повече, че далеч не всички в собствения му орден споделяха мнението, че Драконите следва да се върнат. Спокойно можеха да го издадат… така да се каже, по идейни съображения.

Нямаше да е лесно да открие предателя. Но без това няма и надежда за отмъщение. Впрочем, поправи се Ритор, вече не става дума за отмъщение. То си е истинска война. Кланът на Въздуха и на Огъня не бяха обвързани със съюз, но за загиналите Огнени, Ритор също възнамеряваше да поиска сметка. Торн трябва да умре. И заедно с него в небитието ще последват всички, намирали се в разрушения замък. До един. Въпреки че това ще ослаби ордените на Средния свят пред прага на неизбежното нахлуване на Природените. Метежните нагласи следваше да бъдат смазани още в зародиш. Никой не трябваше дори да помисли, че кланът на Въздуха ще преглътне подобни неща.

Но Ритор бе наясно, че силите на клановете са приблизително изравнени. Може самият той да е малко по-добър от Торн, във всеки случай не се страхуваше от открит дуел, но Водният орден имаше много повече магове от втора степен и те бяха опитни. Казва си тежката дума съседството на ленните владения със Сивите предели, немирните елфи по границата, мъртвешките твари и други такива. Ако не бе отнела смъртта Таниел, братята Клат и Шати… Макар че, ако се стигне до открита борба клан срещу клан, един или двама, даже трима бойци в повече не ще изиграят съществена роля. Всичко ще речи случаят.

И тогава?

Водата и Въздухът взаимно ще се обезкръвят. Огънят няма да се сдържи да не отмъсти и вместо Четирите стихии срещу външния враг с пълната си сила ще излязат само мудните рожби на Земята. А такъв развой нищо хубаво няма да донесе.

Даже брегът да се взриви под нозете на Природените, планини да се издигнат пред армиите им и вулкани да им преградят пътя — ще е твърде късно. Прекалено късно. Само ако корабите на Природените бъдат пресрещнати в морето, така че до Средния свят да се доберат само жалки остатъци от нахлуващата армада, единствено тогава ще ги спрат. Иначе не ще издържат.

Ритор заскърца със зъби. Учудваше се на пробудилата се в него кръвожадност… и внезапно си спомни — именно такъв беше преди време, пиян от предвкусените порои гореща драконова кръв, които щяха да го облеят. Много години минаха оттогава, опиянението на бойното безумие уж се беше разсеяло — но не, дремеше си дълбоко в душата и чакаше часа си.

Торн е предвидил това, помисли си изведнъж Ритор. Въздухът няма да отмъщава. Защото срещу Природените кланът на Водата ще се сражава яростно и непоколебимо… стига хвърленото от Ритор оскърбление за звънкащото в кесията на Торн злато от родината не се окаже страшна истина.

И тогава остава само да се мре в битката.

Ако, разбира се, не дойде Дракон. Драконът!

Ала Торн вече е повикал Убиеца… Малко вероятно беше Водният вълшебник да е излъгал. Маг от негово ниво би трябвало да разбира, че истината е далеч по-могъщо оръжие, особено, когато е употребено в точното време и на точното място.

Липсват ми правдиви вести, призна си с досада Ритор. Навярно Лойя имаше право и той беше допуснал небрежност, като пренебрегваше Котките. Да, те са хитри, те са коварни, те във всичко търсят собствена изгода, но ако се случи да съобщят нещо, сведенията им не се нуждаят от проверка. Никога.

…Зъбът на Четирите вятъра или просто Зъба, както го наричаха всички без изключение обитатели на Средния свят, се извисяваше над стръмен зелен бряг. Тук, близо до самото си устие, Синята река пробиваше стената на хълмовете и правеше широк завой покрай пронизалия земята каменен щик. Тук си даваха среща планинските гори и крайморските дюни, тук се намираше южната граница на клановете. Отвъд нея започваше Горещото море. На север лежаха планини, зад тях — територии на други ордени, после следваше Ферос — столицата на Земния клан. Топли степи, прекъсвани от гори, разорани ниви, градчета, селца, чифлици и паланки. А още по-далеч, зад степите, зад Зивашските мочурища, на стотици мили се простираше страната, където живееха хора, джуджета, елфи и множество други племена и раси, чиито имена биха съставили предълъг списък. И там има градове, ленни владения на клановете, замъци на васални князе. Там се е проточил Пътят на джуджетата. А още по на север, оттатък пръстена на Сивите предели, се намираха неусвоени, незнайни земи. Никой от ордените не искаше да живее там, всички бяха си избрали топлото приморие, което им напомняше за загубената родина. Далечният север остана необитаем и даже пристигащите от Опаката страна предпочитаха да се установят в южните земи.

Горите бяха обител на елфите, а планините, както се полага — на джуджетата. Цялата страна бе изчертана с желязната паяжина на Пътя и от мрежата извити като жълти змии тесни коларски друмища. В тези територии маговете се весваха рядко, особено от Стихийните кланове, само колкото да съберат данъците от всеки земеделец, занаятчия или предприемач — било търговец или ханджия.

Кланът на Въздуха неслучайно си беше харесал високата скала, отдалеч напомняща кучешки зъб. Острата неръкотворна кула бе естествено средоточие на бурната и непостоянна магия на атмосферната стихия. На това място се сблъскваха набралите скорост над безкрайната морска шир ветрове, като срещаха другите, поели сила от планинските висини. Каменното острие сякаш ги привличаше и те с лекота отдаваха енергията си — тук можеше да се лети дори в часа на пълния отлив на вълшебството на прозрачната стихия.

Тук се учеше да лети Таниел…

Ритор усети как сърцето му се сви от болка и незабавно си забрани да мисли за момчето. Няма да го върне. Може само да отмъсти. И въпреки че Ритор неведнъж и дваж се присмиваше на глупавите суеверия, според които душата на неотмъстен не намирала покой, сега магьосникът изведнъж осъзна, че вярва в това. Или силно желае да повярва — да не би, за да оправдае замисленото?…

Синята река очертаваше естествената граница на клана от изток. Даже заселилите се на края на гората съплеменници на Ритор не построиха на източния й бряг дори една плевня. Нямаше и мост, нито сал, никакъв превоз. Не разчистиха място за ниви или градини. И вече поколения наред на никой не му хрумваше да отмени неспирното бдение от върха на каменния Зъб, поне като махне наблюдателите на Изгрева. Никога преди от изток не бе идвал враг. Но пък не беше идвал и приятел, което навярно бе достатъчно основание стражата да остане.

Постройките се притискаха към основата на скалата. Предшественикът на Ритор настоя и постигна селището им да бъде опасано с каменна стена — малцина от тук правеха зидани укрепления, най-често предпочитаха дървени стобори. Някога, още преди войната, която бе съкрушила замъка Бхчи, в който трябваше да стане срещата с Огнените, от каменните кариери на левия бряг на Синята возеха материал на запад и на север за строеж на могъщи крепости. А сетне стана ясно, че мирът е по-добър от всякакви бастиони, разработката на каменоломните стана неизгодна и кариерите бяха изоставени. Е, малко камък за стените и кулите на Въздушните там все пак се намери.

Селището всъщност представляваше малък град между морето и планините. Бе чист и зелен — имаше достатъчно вода. Едноетажните къщи, потънали сред зеленина в периферията и покрайнините му, отстъпваха място на каменни две-триетажни сгради в центъра около площада, където се намираше пазарът и няколко обществени постройки — Храмът на Въздуха, училището, арсеналът, кметството и църквата.

Някога, преди векове, в градчето под Зъба пристигнал един монах францисканец. Беше фанатично вярващ. У дома едва не го изгорили на клада, а тук се оказал могъщ магьосник. И от негово време стоеше църквата на Светата Богородица на Неведомите Земи, основана и собственоръчно зографисана от същия този монах. На нея той посвети живота си. В клана на Въздуха верността се ценеше високо. Францисканецът се сдоби с последователи и християнската традиция не се прекъсна досега, макар че сериозно никой не вярваше. Въпреки това „малкият храм“, както наричаха църквицата, бе грижливо поддържан и посещаван.

Отвъд градските стени се разполагаха обработваемите поля, напоителните канали, ферми и чифлици, някои от тях на цял ден път от кръглите кули на градчето. И имаше още нещо — последната Пътна гара. Бе построена от джуджетата, когато стана ясно кой е господарят на тази страна.

* * *

Езерото бързо остана зад тях. Теренът постепенно се издигаше, гората стана по-гъста. Вървяха все по-бавно и по-трудно.

Не, няма такива места край Москва, няма и толкоз, каквото и да разправят. Но това вече бе престанало да учудва.

— Сега ще стигнем Кривата могила, а после Бялата — с тон на строга учителка каза Тиел. — Щом ги прехвърлим, ще се наложи да се спуснем в Гороломното дере. Тъкмо то е най-близкото място до Сивите предели. Трябва да сме много предпазливи. Затова пък после ще е по-лесно. Първо хълмове, след тях скали. До довечера ще пристигнем… само да успеем преди залез слънце.

Виктор не уточни защо е толкова важно да преварят залеза. Някак сам усещаше, знаеше че трябва да успеят, без значение от причината.

— Ти наистина ли се стопли? — запита Тиел, докато изкачваха Кривата могила, която според Виктор не беше по-крива от Бялата, пък и онази на свой ред не изглеждаше да е по-бяла от Кривата, но имената си имат собствена причудлива логика. — Ако вземеш да се разболееш… Не бива да се бавим.

— Няма да боледувам. Не бери грижа. Като дете веднъж по същия начин… се овъргалях в кал от петите до ушите и баба ми ме вкара в едно вирче.

Тиел се изкиска, а може би изсумтя.

— И водата там беше по-студена — продължи той, говоренето му помагаше да не обръща внимание на студа и на противното жвакане в обувките. — После изсъхнах… точно както ние одеве, край огън. А като тръгнахме към вкъщи, се позагубихме и излязохме към селото откъм стръмното… вече нямахме сили да заобикаляме. Баба ми някак слезе долу, а на мен ми нареди да скоча. Скочих. Тя ме хвана, ама бая страх брах.

— Бойна баба — вметна Тиел. Дали с одобрение, дали иронично, той не схвана.

— Ти по нещо приличаш на нея — неочаквано за себе си изтърси Виктор. — Навярно след половин век ще сте…

— Мерси! — изхили се момичето.

Няколко минути вървяха в мълчание. Той с пробуден интерес въртеше в паметта си споменатата уж забравена случка. Беше ли се опарил тогава край огъня? Не, това вече не можеше да си спомни. И въпреки всичко — прилича. Съществува, разбира се, закон за повтаряне на разни ситуации, за някакво подобие… ама чак толкова!

— Тиел — запита той, като се постара да излезе шеговито, — нали няма да скачаме от онези скали?

— Никой и нищо не те карат да вършиш каквото и да е — отвърна тя.

— Тогава какво правя тук? — помрачня Виктор.

— Това, което пожелаеш.

— Бих желал да хапна — честно си призна той. — Даже и недоядения омлет да е. С все черупките, разбира се.

— И аз бих хапнала.

Внезапно той се засрами. В края на краищата — здрав и прав мъж. Върви с момиче, с тийнейджърка, и при това мрънка…

— Е, значи не би било зле да потърсим най-близкия ресторант — рече той. — Бели покривки, сребърни прибори, свещи по масите, топли чинии от тънък порцелан…

— А в чиниите? — полюбопитства Тиел.

Кой знае защо в главата му се въртяха кюфтета и пелмени. Ергенска вечеря. Отдавна не беше вечерял в ресторант — със затопления им порцелан, с дискретното осветление, с бутилка вино в плетена кошничка. И до него да седи красива млада девойка във вечерна рокля.

Виктор косо стрелна Тиел с очи. Не, не изглеждаше подходяща. Нито по възраст, нито по поведение. Пък и, да си кажем честно, той също беше далеч даже от собствените си представи за светски лъв.

— В чиниите има каша. Грис — отсече той. — Студена и на бучки.

— Не става — реши Тиел. — Щом ти се яде грис и настояваш да е студена с бучки, ще спим гладни и в гората.

Той се обърка.

— Ами ако не настоявам?

— Тогава — под покрив. След вечеря.

Гората наоколо продължаваше да е все така девствена и безлюдна. Но пък думите на девойката звучаха абсолютно сериозно.

— Нали не се шегуваш? — все пак запита Виктор.

— Отвъд Хълмоземлище има градче. Мъничко. Но през него минава Пътят и има къде да се подслоним.

Какво представлява този „Път“, той реши да не разпитва. Навярно за последно беше вземал такова решение в детските си години — да не задава въпроси. За по-интересно. Щом е Път, нека си е Път. Хълмоземлище — добре, нека е Хълмоземлище. Не го напускаше странното усещане, че прекрасно разбира всичко, някъде дълбоко в себе си знае какво представляват и Пределите, и Пътят, да не споменаваме Хълмоземлището.

Отново вървяха, без да говорят. Тиел наистина се оказа мълчаливка. Явно предполагаше, че Виктор е наясно с всичко.

Оставиха зад себе си Бялата могила. Момичето от време на време подозрително и угрижено поглеждаше към слънцето. Дори като че ли нервничеше. Колкото и отскоро да я познаваше — не й отиваше такова поведение. Виктор вече бе успял да свикне с мисълта, че и бесен усурийски тигър^[1] да им връхлети, или изкопаемо чудовище като мамут, Тиел, без да мигне, просто би…

Зад неразбираемата увереност в това „просто би“ се криеше тъмнина. Тъмнина, която подобно на наметало обгръща Сила.

— Лошо вървим — загрижено рече Тиел. — Бавно. Имаме пред себе си Гороломното дере, пък виж го слънцето къде е вече!

По мнението на Виктор вече бяха проявили чудеса на издръжливост, достойни за печен турист. Да прекосиш стара гора, задръстена с нападали от години дървета, че и нанагорнище, не е лека работа. Докато не знаеш колко още остава — бива, но колко може да се поддържа такова темпо…

— Малко да се стегнеш, а? — умолително каза Тиел.

— Ха! А ти няма ли да изостанеш?

— Няма.

Сега вече нямаше друг изход. Виктор ускори крачка, мъчейки се да не мисли за утрешната мускулна треска. Малко по-късно Тиел се опита да го ободри:

— Сега е добре, но щом мръкне, ще почнат истинските неприятности.

„Чудесно девойче, нали?“

Той отново реши да не уточнява какво тя има предвид. Този път може би поради вродената човешка слабост да се затварят очи пред бъдещи неприятности. Слънцето вече пълзеше към хоризонта, а когато преодоляха поредната Бяла — или някоя другоцветна — могила, то съвсем се скри. И наистина, излязоха към началото на дерето. Тясно, плитко и сумрачно. Стръмните склонове бяха обрасли с непознат храсталак, по дъното се точеше камениста пътечка — навярно пресъхнало русло на поточе.

— Я постой малко така както си… — помоли Тиел.

Виктор кимна, без да се обръща. Каквото и да върши, нейна си работа… След минутка момичето се приближи, застана редом и напрегнато се взря напред.

Дере като дере. Нищо страшно. И обещаните Предели никак не личат.

— Трябва да продължим — въздъхна и се реши Тиел. — Не искаш ли да се въоръжиш?

— С какво? — без особено въодушевление реагира Виктор. — С тояга?

— Поне!

След кратко издирване, той откърши къс дебел клон от повалено от буря ли, от друго ли, дърво, което приличаше на ясен. Тоягата бе суха и ставаше да респектира някой върл пудел, но Тиел само вдигна раменца и тръгна.

— Пусни ме пръв… — поде Виктор, но тя не му отговори.

А така. Ето я цялата му охранителна функция — да се тътри подир момичето, стиснал нелепата полуизгнила тояга. Лекотата, с която я отчупи, не вдъхваше никакво доверие. Ала след като се бе озовал незнайно как и къде, не намираше нищо по-умно от това да се подчинява, без да задава въпроси…

— Знаеш ли да се биеш? Добър ли си в сражения?

— Да — небрежно изрече Виктор, като извърши малко прегрешение към истината. Каквото и да се каже, но всичките му занимания с източни бойни изкуства не бяха нещо повече от напъните на един миролюбив интелигент да се самоутвърди. Е, физически би могъл туй-онуй… но неведнъж се питаше, дали при нужда ще успее да приеме истински бой. По принцип си отговаряше положително. Ама кой знае…

— Това е добре. Тук трябва да можеш да се сражаваш.

— Тук! Къде е това „тук“? — не сдържа досадата си и изръмжа Виктор. Навярно, прекалено силно, защото Тиел се обърна и се намръщи:

— Тук, в Средния свят.

— Това ли е Средният свят?

— Да.

— Е, мерси! — Виктор дори не забеляза, че е ядът го е захапал. — Мерси боку! Най-сетне всичко стана ясно! Съществуват всякакви светове — Медиален, Латерален, а пък този тук е Среден…

Медицинските термини, употребени в тази обстановка, направиха думите му още по-саркастични.

— Не.

Той млъкна насред дума. Тя продължи търпеливо:

— Има Среден свят, Светът на Природените и Опакото. Ти си живял в Опаката страна на света.

Всичко прозвуча не толкова обидно, колкото скучно и делнично.

— И как се озовахме тук? Между световете да няма… ъъъ… порти?

— Пътеки — равнодушно поясни Тиел. — Къде видя порти?

Виктор премълча, колкото да се овладее. Ако гласът на момичето беше по-емоционален, той тутакси би почнал да спори и въпреки фактите, да настоява, че наоколо е обикновена московска гора. Или би почнал да я тормози за повече обяснения. Той промърмори:

— Тиел, разбирам, че не му е тъкмо сега времето, но имам право да зная…

— Да — тутакси се съгласи момичето, — само че приказвай по-тихо. И не ме прекъсвай. Мястото е опасно. Така. Световете са три…

— Именно три? — Виктор моментално забрави молбата й да не я прекъсва.

— Знам само за три… — Тиел внезапно млъкна и той тревожно се озърна наоколо. Но нямаше никой, нито отпред, нито отзад, нито отстрани по склоновете.

— Да, излъгах — неочаквано каза девойката. — Трудно е да се обясни нещо, което всички знаят. Светът е един.

— Благодаря — искрено произнесе Виктор. — За малко да се усъмня в здравия си разсъдък.

— Защото не казваме, че една риза например се състои от лицева страна, от среда и от опако…

Той не намери какво да каже. Тя продължаваше:

— Светът е един. Цялата работа е откъде го гледаш. От коя му страна. Ти досега си живял от вътрешната. Там всичко е по-инакво, отколкото при нас или в света на Природените.

— При тези Природени сигурно живеят магове и змейове? — заядливо запита Виктор.

— Има ли значение? Важното е, че това е само форма. Светът е един, но може да съществува… да бъде гледан от различни страни. И да се живее… от различни страни.

— И да се щъка — през тези страни?

— Понякога. Но това не е дадено на всеки.

— Защо?

— Защото никой не избира от коя страна ще се роди. Ако свикнеш със своята — ще възприемаш света така, както е прието. Ще гледаш и ще виждаш само онова, което е прието и признато за истинско.

— Ами ти, откъде гледаш света, Тиел?

Тя тихо се засмя:

— Добър въпрос. Отвсякъде.

— Значи… можеш да преминаваш между световете?

— Да. Та, вярваш ли ми вече?

Виктор отговори след пауза:

— Гората е странна. Попаднахме в нея странно. Пък и ти също си…

Тиел пак се засмя:

— Странна?

— Повече от странна! — в изблик на откровеност Виктор не се сдържа и добави: — Бях абсолютно сигурен, че не си наред. Всички тези рани от мечове, преходи, загадки…

— А това не е лъжа — Тиел подигравателно се усмихваше, очите и тайнствено блеснаха в мрака. — Мен и тук ме смятат за ненормална. Зарад всичките тези синини от метрото, преходите и загадките…

— Какви синини?

— Отначало не знаех, че вратите на мотрисите се затварят толкова бързо и рязко…

Виктор се ухили, като си представи как Тиел се промъква гратис в метрото.

— Да… но ти се държеше така, сякаш нищо не те учудва… — Той си спомни поведението й в метрото и поклати глава наум. Докато пътуваха, момичето даже взе да чете някакъв роман, от ония, сапунените, през рамото на една жена…

— И ти се правиш, че уж нищо не те учудва.

Едно на нула. В нейна полза.

— Засега няма от какво.

— Радвай се, че няма!

Гласът й мигновено стана сериозен и Виктор пак се озърна. Не, нищо… Или? Не, привижда му се. Обикновено дере, пресъхнало корито на поток, отгоре — безредно сплетени клони. Ясно защо Тиел е избрала да минат оттук — между дърветата е просто невъзможно да се придвижат. Отпред се различаваше паднал като неръкотворен мост дебел дънер, съединил двата бряга на дерето. Клоните на дървото още бяха покрити с листа, сякаш неувехнали напълно. Здрав е бил този горски исполин, не старостта го е изтръгнала от земята…

— Тук често ли има бури? — попита Виктор.

— Къде „тук“?

Девойката откровено иронизираше.

— В Средния свят — обречено уточни той.

— Не буря е съборила дърветата. Това е Сивия предел. Някога тук е имало война.

— Очевидно, скоро?

— Преди векове. Но не за всички войната е свършила, Виктор.

Той се помъчи да се усмихне:

— Партизаните до ден днешен секат дърветата?

— Имало е голяма битка. Две армии. В едната хора, в другата — нечовеци. Човешката войска е била пометена почти напълно. Мечовете са губели пред стрелите и секирите… — Момичето спря и млъкна, взряна в падналия дънер. Тя предложи: — Нека постоим за малко, Виктор. Нещо тук не ми харесва, хич не ми харесва.

Цареше гробовна мъртва тишина. Нито звук. В здрача очите нищо не различаваха, освен смътни силуети на дървета на фона на тъмното небе.

— И тогава в боя се намесили маговете… — неочаквано продължи прекъснатия си разказ Тиел. — И мъртвата войска се изправила, и тръгнала срещу врага, и той бил прегазен… защото мъртвец трудно се убива два пъти. Само че маговете не преценили приложената сила — прекомерно голям бил страхът им. Заклинания, които не бивало да се произнасят, още отеквали… и покой не настъпил за загиналите. Поразената вражеска армия също се изправила от земята. И всичко могло да свърши веднъж завинаги — за живите. Доскорошните противници застанали рамо до рамо, за да се опълчат срещу убитите си другари. Но и така не биха надвили… та всеки загиващ в редиците им тутакси се обръщал срещу тях.

Виктор се намръщи и пристъпи към момичето, пъдейки злокобната омая на разказа. Още от малък той не обичаше страшните истории, толкова предпочитани за разправяне вечер в пионерските лагери. А по-късно не четеше Стивън Кинг и не гледаше трилъри по телевизията. И сега му се струваше, че не е уместно да се разказват такива басни насред нощната гора. Ала нещо — не страх, друго — се промъкна и остави студени стъпки по тялото му. Сякаш предупреждение: недей слуша… поне не толкова захласнато, защото…

Тиел като че ли не почувства ръката му на рамото си:

— И тогава дошъл онзи, който единствен могъл да спре всичко. Застанал между армията на мъртвите и войската на живите — и създал Сивия предел.

— Аз пък си помислих, че всички…

— Не. Нямало за какво да бъдат наказвани — нито мъртвите, нито живите. Живите не носели вина, загиналите — още по-малко. Ала оттогава се появил Пределът, отвъд който не пристъпват мъртвите и където не е добре да ходят живите.

— Пък ние навлязохме?

Раменете на Тиел потръпнаха нервно.

— Всичко се променя. Реките дълбаят нови корита, планини израстват от земята. Някога друмът минаваше покрай Предела. Сега — не зная. Те може да мислят другояче. Казват, че оттук вече не е безопасно да се пътешества.

— Тиел, хайде да не се плашим един друг.

— Ти се страхуваш? — удиви се тя.

— Да речем, че ми е неприятно. Не вярвам в бродещи скелети…

Тиел се изкиска:

— Скелетите не бродят! Как си представяш да се разхожда нещо несвързано с мускули и сухожилия?

— Е, ние си имаме достатъчно мускули и сухожилия. Тръгваме!

Тиел кимна и те продължиха напред. Но не направиха и пет крачки, когато нещо изшумоля откъм гъстия сумрак под поваленото над пътеката дърво, а във врата на Виктор се посипаха парченца изгнила кора.

Той се извърна.

От дънера скочиха нечии леки фигури. Бяха четирима — двама им преградиха пътя отпред, други два силуета — отрязаха пътя назад.

Тиел се притисна към Виктор. Не извика, но явно се уплаши.

Един от непознатите заяви, като чудновато провлачваше думите:

— Това е нашата земя… Земята на мъртвите… Вие сте на нашата страна на Предела…

— Ние само минаваме оттук! — възкликна Тиел.

— Ще минете… ако ви позволим…

Виктор се опитваше да следи движенията и на четиримата. Заотстъпва към брега на дерето, дърпайки със себе си девойката. Четирите сенки безмълвно се наредиха в полукръг, притискайки ги към стръмнината. По неизвестна причина Виктор не изпитваше ужас. Сякаш наистина гледаше евтина кинопродукция, в която гримирани артисти старателно имитират мъртъвци. Но въпреки това дланта му, която стискаше калпавата тояга, стана неприятно влажна от пот. Не бива да се подценява опасността! Не бива! Особено в този свят, където всичко е възможно… даже съживени мъртъвци.

— Позволете ни да продължим — каза той, мъчейки се да говори твърдо.

— Злато… — изсъска някой от четиримата. — Откуп…

Тиел рязко вдигна глава и Виктор усети недоумението й.

Наистина. За какво му е на покойник злато?

— Ами сребро, ще ви задоволи ли? — попита той.

Сенките като една се засмяха и една от тях проточи:

— Всичко ще ни задоволи…

— Язък, че не разполагаме нито със злато, нито със сребро. Ами с рубли ще стане ли? — напълно искрено предложи Виктор, готов с лекота да се раздели с портмонето си. В края на краищата на мъртвите наистина не им трябват пари!

— Ръби? Кого ще ръбиш? Аааа… искаш да се бием, значи… Ала къде ти е мечът? — тъмната фигура се размърда и в мрака блесна метал.

— Нещо не е наред… — прошепна Тиел. — Не е наред, Виктор…

Един от нападателите, висок и тънък като че ли мълчал досега, неочаквано предложи:

— Или ни остави момичето… върви си сам…

— Ами… добре! Разбрахме се — Виктор бързо се отстрани от Тиел, извърна лице, за да не срещне дори в тъмното погледа й, и тръгна напред. Фигурите бавно, объркани от постъпката му, се отдръпнаха, за да му сторят път. Той мина между тях — и с къс замах халоса най-близкия мъртвец с тоягата. Ударът попадна на шията на непознатия.

Прогнилият клон, разбира се, веднага се счупи. Но странно — за мъртвеца това бе напълно достатъчно, защото тъмната фигура със сподавено хриптене се свлече на земята.

— Ах ти!… — заврещя високият, който бе поискал Тиел да остане. Виктор различи, че мъртвецът посяга към нещо на гърба си и в това движение имаше нещо предвещаващо големи неприятности, затова Виктор се извъртя и ритна високия в гърдите. Ударът излезе простичък, при това от неудобно положение. В тренировъчната зала би го отбил всеки новак.

Ала отново и този покойник се оказа рядко несръчен воин. Може би приживе да е бил полкови готвач или коняр в обоза, та и след смъртта си нищо не е научил?…

— Уххх… — само толкова се чу от него, когато ритникът му изкара въздуха от дробовете. В следващия миг Виктор го заобиколи в гръб и сграбчи за гърлото. Бе предварително подготвен да усети отвратителната гниеща плът под пръстите си. Но не би.

Гърло като гърло. А на всичко отгоре от покойника лъхна приятен и успокояващ аромат на цветя.

Няколко секунди противникът не се съпротивлява, после се съвзе и нанесе бърз, за щастие плъзнал се по скулата, удар с лакът в лицето на Виктор. И взе да изтегля нещо от пояса си.

И чак тогава, без даже да се замисли какво върши, Виктор стисна врата на противника, подпря коляно в гърба му и дръпна назад и надолу. И пишман врагът, оказал се неочаквано лек и крехък, окончателно премина в царството на мъртвите, след като шийните му прешлени изпукаха. Вече докосналият тялото на Виктор нож трепна и изпадна от омекналата ръка.

А редом ставаше нещо много странно. Двамата останали нападатели, на които им се полагаше вече да са връхлетели на помощ на високия, бавно отстъпваха. И не от Виктор, а от Тиел. Момичето вървеше срещу тях, като тихо говореше нещо на неразбираем език. Отнякъде избликна мъждива светлина — слабите оранжеви отблясъци изтръгнаха от мрака лицата на нападателите — съвсем обикновени човешки лица, зле избръснати, на средна възраст.

— Недей! — изпищя изведнъж мъжът, който бе им поискал злато. Обърна се, понечи да побегне… но внезапно по тялото му плъзнаха бледи листенца пламък. А след миг избухна; огънят изрева, ръфайки снагата на нещастника, сякаш бе полята с бензин. Кратък, животински писък — и горящото тяло рухна.

Последният противник се спасяваше, като с вой и скимтене се катереше по склона, възклицаваше нечленоразделно, пробивайки храсталака. Тиел само го изпроводи с очи, а сетне погледна спътника си.

— Би могла да се справиш и сама — каза Виктор.

— Не. С всички наведнъж — не.

Виктор се наведе над врага, комуто бе прекършил врата. В светлината на кошмарната факла, пламтяща наблизо, лицето на трупа се виждаше ясно. Бледа кожа, тънки черти. Ококорените очи бяха големи, косите — светли, чупливи. Нещо печално и тъжно имаше в лика му, приличаше на туберкулозно болен, но в никакъв случай не му личеше печатът на отвъдното.

— Струва ми се, че този стана мъртвец току-що — констатира Виктор. Огледа и жертвата на своя боздуган за еднократна употреба. И този изглеждаше обикновено: среден на ръст мъж, мърляв, с тъмни дрехи. С нещо му напомни за водопроводчика от домоуправлението и при тази асоциация жалостта към проснатия в несвяст, кой знае защо се изпари. — Така, и тоя на зомби не мяза…

— Тези не са неживи — спокойно каза Тиел. — Те са просто разбойници. Измислили начин…

— Значи всичките ти приказчици за мъртъвци…

Прекъсна го отчаян вопъл, донесъл се от посоката, в която бе офейкал четвъртият бандит. Задавеният крясък се прекъсна на най-високата си нота и Виктор изтръпна. Настъпи тишина, още по-страшна от предсмъртния писък, огласил гората.

— Защо „приказчици“? — хладнокръвно реагира Тиел, като се обърна към прекъснатия звук. Тънка фигурка, почти безтегловна сянка се появи на фона на погребалната клада. — Истина е. Само не бях сигурна дали мъртвите още почитат Сивите предели. Толкова странно… умрелите помнят клетвата по-добре от живите.

Замълча за малко и замислено добави:

— Или пък се страхуват от господаря повече, отколкото живите.

Смърдеше на горяща плът. Виктор вдигна от земята ножа, понечи да го пъхне в колана си, но спря, навреме давайки си сметка колко е остър. Зае се да свали колана от убития заедно с канията и закачената манерка. Другото въоръжение на разбойника — висок лък от полирано дърво и колчан стрели на гърба — не му вършеше работа.

— Как си? — попита Тиел.

— В смисъл?

— За първи път отнемаш живот.

Виктор опита да почувства поне нещо… но не усети никакви емоции. Само сърцето още блъскаше диво, пришпорено от наситената с адреналин кръв. Почна да възприема всичко наоколо необичайно отчетливо, релефно и ярко. Сякаш беше леко пиян.

— Защитавах те.

— И себе си също. Нима мислиш, че би могъл да им избягаш?

— Не знам. Няма значение. Никога не зарязвам… приятели.

Тиел премълча. Пристъпи към стрелеца и леко подритна главата му, за да обърне лицето му към себе си.

Изсумтя:

— Разбира се. Полуелф.

— Какъв?

— Изрод. Копеле от човек и елф.

Обидната дума прозвуча от устните и като сух академичен термин.

— Искаш да кажеш… — Виктор се втренчи в застиналото бледо тънко лице, — че този е бил роден от човешка жена и елф?

— Не, разбира се! Елфите не си падат по човешки жени. Той е от елфка и простосмъртен мъж. Най-вероятно, резултат от изнасилване. Впрочем, възможни са и други варианти.

— Щом елфите не харесват обикновени жени, защо тогава…

— Тоя не е същински елф, а аз… още не съм съвсем жена. Обаче полуелфите не се гнусят от малолетни момичета. — С това интересът й към мъртвото копеле се изчерпа и тя се отстрани, приседна върху подаващ се от пръстта камък и протегна крака за отмора.

— Виктор — поиска тя, — претърси го, трябва да има кесия. Полуелфите мъкнат всичко ценно със себе си. Те не се доверяват на никого.

Претърсването на трупа бе неприятно, но изглежда необходимо. Тънките дрехи от зелена коприна криеха неочаквано голямо количество джобове, които Виктор старателно прерови. В един от тях намери две тънки като палачинки питки, сгънати като книжни свитъци.

— Дай ми едната — помоли Тиел.

Беше твърде гладен, за да не последва примера й. Даже тежката воня на пърлено месо не попречи на Виктор да сдъвче и преглътне питката на две-три хапки. Храната се оказа изненадващо вкусна, с рязък привкус на неизвестни подправки.

След малко откри и кесията на „изрода“ — тежка и кожена, пълна с шепа дребни монети, златни и сребърни.

— Трябва да има още една — рече Тиел.

Той пак провери мъртвеца и извади втората кесия. Оказа се по-лека и по-малка. Беше натъпкана с пъстро-блестящи камъчета.

— Май не им е било сефте да върлуват из Пределите — забеляза момичето.

Виктор с облекчение прекрати да тараши дрехите на покойника и се отдалечи. Бледото лице на убития сега изглеждаше умиротворено и нежно.

— Елфките навярно са хубавици?

— Да. Особено според човешките мерки.

Тиел не изтъкна очевидния факт, че спътникът й като че ли се е предал окончателно и вече й вярва безрезервно.

— И такива… мелези… навярно често се срещат?

— Ами! Все пак за масова поява на такива трябва взаимно желание… — Тя се позамисли и додаде: — Освен това, елфките не биха стигнали за всички.

— Онзи там — кимна Виктор към лежащия в безсъзнание бандит, — и него ли да претърся?

Тиел гнусливо се озърна към келявото вражле:

— Мечът му е калпав… Такива типове пари не завъждат… Довърши го и да тръгваме.

Тя се изправи, и без повече да погледне към разбойниците, закрачи по пътеката. Виктор постоя, подвоуми се, оголи ножа и се наклони над тялото.

Разбойникът се облещи насреща. Навярно отдавна се беше свестил, но се преструваше.

— Пощади ме, владетелю… — прошепна бандитът. — Милост…

Виктор замръзна. Разбойникът и не помисляше да се съпротивлява или да бяга. Лежеше си като овен в кланица и го гледаше — обречено, покорно.

— Ние не знаехме, владетелю…

Виктор косо погледна подир Тиел, но тя бе потънала в тъмнината на пътеката.

Притисна острието на ножа към гърлото на бандита. Показа се капка кръв. Трябваше, длъжен беше да го пречука… усещаше, че е наложително. Или може би има и друга възможност?

— Ти си мой роб — изрече Виктор.

— Да, владетелю…

— Животът ти не струва нищо.

Клетникът очевидно смяташе същото.

— Върви си — нареди Виктор, прибирайки ножа. — И предай на всички онова, което си длъжен да предадеш.

Без боязън загърби разбойника. В очите на помилвания имаше нещо повече от обикновения страх пред по-силен воин.

— Аз съм твой роб… — настигнаха го думите на разбойника.

Тиел го чакаше, не беше се отдалечила на повече от двайсетина метра, точно където смрадта преставаше да се усеща.

— Сигурно си прав, Виктор — каза му тя. Гласът й бе някак притеснен и виновен. Взе спътника си за ръка и известно време вървяха така, без да продумат.

После момичето промълви:

— Прости ми, че ти давах съвети…