Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (6)

ГЛАВА ПЕТА

Дерето ставаше все по-плитко, докато накрая не изчезна съвсем. Гората намаля и почти изчезнаха повалените дървета. Под беззвездното, закрито от облаци небе, Виктор и Тиел в пълна тъмнина излязоха към някакво подобие на път. Земята беше утъпкана дотолкова, че по нея не растеше нищо, макар че създаваше впечатление на отдавна изоставено място. Светлата лента на друма контрастираше с околните треви и храсти и улесняваше вървенето.

— Това е старата търговска пътека — съобщи момичето. — Преди по нея минаваха керваните към южните пристанища. Сетне Пределите разкъсаха друма и пътеката тръгна да ги заобиколи. А тук… оттук и да тръгне някой, предпочита да прекоси гората през дерето.

Виктор се опита да си представи всичко на карта. Гора. Дере. Пределите. Опиращият в тях друм.

— А накъде отиваме?

— Към Пътя. Нали ти казах, тук има едно малко селище. Почти всички градове в околността са изоставени. На никой не му се живее край Сивите предели. Ала Пътят не можеш да го поместиш толкова лесно, колкото пътеката за кервани.

Да бе, пътека. По тая „пътека“ спокойно биха се разминали дори самосвали. Да речем Кразове.

Подир гората и дерето вече бе много по-лесно да се върви. Пък и онази дребна питчица, отнета от мъртвия полуелф, по неочакван начин беше успяла хем да го засити, хем ободри, сякаш като чашка силно кафе.

Пътят — абе направо шосе, глината бе по-здрава и от асфалт — лъкатушеше между хълмовете. Гората ставаше все по-рядка. Дори се създаваше илюзия, че се съмва, развиделява се като че ли. Виктор хвърли поглед към часовника си. Фосфоресциращите искрици на стрелките обаче твърдяха, че няма и един час след полунощ.

— Още колко? Далеч ли е?

— Не. Трийсетина минути — безгрижно откликна Тиел. Навярно не виждаше нищо особено в подобни нощни разходки и повече не очакваше опасности. — Потърпи още.

Виктор само изсумтя от досада, но нищо не каза.

— Аз, разбира се, малко надцених силите ни — самокритично призна момичето. — Не се сетих, че ти е трудно да вървиш след мръкнало.

— Ти да не виждаш в тъмното?

— Да, разбира се.

— Може и ти да си полуелфка? — почти сериозно подхвърли Виктор.

— Не, какво говориш. Жени-полуелфи няма. Никога не е имало.

Той понечи да поразсъждава на глас, че очевидно фенотипното проявление на „елфидността“ е твърдо вързано с пола, тоест с „мъжките“ хромозоми, а може би даже, да речем, по силата на същото явление полуелфките още в ембрионалната си фаза претърпяват транссексуална мутация, а дали пък направо не мрат… но някак не излизаше да приложи генетиката към елфите.

— Тогава откъде такива таланти? С бандитите например, изглежда бях наравно — на тях също им пречеше тъмнината.

— Виктор, нима не мога да имам тайни?

С този аргумент нямаше смисъл да спори.

— Тогава поне кажи къде живееш.

— Защо пък?

— Как защо пък? Нали щях да те заведа у вас. Обещах ти.

Този път успя да я обърка и стъписа.

— Добре, ще ме заведеш. А сетне какво ще правиш?

— Ще се върна у дома.

Тиел дълго мълча, преди да зададе следващия си въпрос:

— Ей така, просто ще се върнеш? Ти вече повярва, нали? Убеди се? Разбра, че светът може да се разглежда не само както беше свикнал. И искаш… да се върнеш? Там, в града, в своя идиотски дом, да дишаш вонята и да се занимаваш с глупости…

— Тиел! — прекъсна я рязко. — Аз живея там. Проумяваш ли този факт? Там са моите роднини и моите приятели. И моята професия, която, прощавай, е по-приятна от това да… да режа гърлата на хората.

— Но ти си… — тя отсечено замлъкна. — Виктор?

— Е?

— Дали не съм сгрешила? — замислено рече момичето.

— За кое?

— За теб, за кое! Виктор, та ти си длъжен да живееш тук! Не схващаш ли? Когато някой престава да съответства на своя свят, светът го отхвърля. Запраща го в опаката си страна. Мислиш ли, че в твоята къща всичко около теб се повреждаше случайно?

— Така. — Виктор спря, улови в мрака тънкото рамо на Тиел и завъртя девойката към себе си. — Хайде, казвай. Стига недомлъвки.

Тиел засумтя като най-обикновено момиче, на което пречат да играе на тайни и загадки. Той продължи сурово:

— Струва ми се, че търпението ми се изчерпва. Изчерпа се вече. Отначало прибирам откачено девойче, което вижда на тъмно, изцелява си раните за една нощ, не страда от никакви комплекси, задръжки и емоции. После се влача с нея в гората, бягам от някакви кретени и се озовавам неизвестно къде. Скачам в ледена вода, тичам гол около огън, слушам истории за различни светове, вървя нощем на някъде. Плаша се от ходещи мъртъвци, трепя разбойници! И на всичко отгоре — цялата тази работа трябва да ми харесва, а?

— Какво искаш, Виктор?

— Обяснения.

— Ти не принадлежиш на Света на Опакото.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Иначе не би преминал тук. Но не това е главното. Ти си необходим на този свят. Много необходим.

— И ти дойде, за да ме отведеш по пътеката между световете?

— Да. Ти вероятно би могъл да пристигнеш тук и сам. Обикновено така става с хора, които почват да гледат на света по-различно. Рано или късно те намират пътеката и се появяват тук. Но ти си прекалено важен и не биваше да се осланяме на слепия случай. Помниш ли онези, които ни пресрещнаха при прехода? Ако беше сам, те щяха да те убият.

— Ами ако си бях останал в своя свят?

— Все едно. Биха те премахнали за всеки случай. Пък и ти не би останал. Такива като теб — не остават.

Виктор се разсмя:

— Благодаря, момиченце. Ето какво било. Значи ти си ми помогнала. Спасила си ме. Благодаря!

Раздразнението го обливаше с все по-високи вълни. Навярно умората си казваше тежката дума. А може би вината бе на изплувалото в паметта му бяло тънко лице на убития от него полуелф…

Тиел не усети промяната в настроението му и простичко рече:

— Това е моето задължение — да помагам на пристигащите от Опакото на света… Е, да вървим. Зад онзи завой е селището.

Пътят се огъна, като примка заобикаляйки поредния хълм. А дали това бе хълм? Може би бе могила? Нещо прекалено симетрични изглеждаха очертанията му в мастиления нощен мрак. Всъщност, какво значение има… Виктор бе преситен от приключения. Някак се смачкаха и избледняха в далечината обичайните му грижи и проблеми, изобщо не го тревожеше мисълта, че утре няма да иде на работа. Но домът му, малкият апартамент с отлепващи се тапети, с изгорелия телевизор и хлътналото канапе — не го оставяше на мира. Зовеше го, будеше копнеж. И нека пак се отвиват бушоните и експлодира телефонът. Въпреки всичко това е неговият дом. Неговата крепост. И няма да се налага да стиска в юмрук меките като свила коси на копелето-полуелф, за да му извие врата…

— Дявол… — прошепна Виктор. — Дявол да ме…

Ето значи как било! Не веднага, не в същия миг, когато кръвта гори от адреналина, а от гърлото излита рев на звяр. Тогава е допустимо всичко — и да убиваш, и да пребъркваш джобовете на убитите, и да плюскаш намерената върху още топлото тяло храна, вдишвайки смрадта на запечено човешко месо. И после, чак по-късно, в тишина и тъмнина ще припълзят уплашено отскочилите назад хилядолетия на цивилизацията. Ще се върнат, ще те потупат по рамото и с укор ще надникнат в очите ти.

Тиел мълчеше, дори и да се сещаше какво става с него. Е, мерси и на толкова. Двамата забавиха крачка по нанагорното — друмът сякаш му беше омръзнало да криволичи и пердашеше направо през хълма.

— Ето го градчето — посочи Тиел. На стотина метра напред мъждукаше разпиляна купчина светлинки. Виктор се позабави, за миг усещайки, че е разочарован. Само след няколко минути щяха да са в селището.

— Мислех, че ще трябва да се скача… да се катерим… — призна той.

— Защо?

— Де да знам…

Подсъзнателно очакваше и кучешка гюрултия, но те приближиха градчето в пълна тишина. Възможно ли е в този свят да няма кучета? Така, както в нормалния свят липсват елфите, така тук митични същества можеше да са псетата…

— Стой — Тиел спря и се вкопчи в ръката му. Някой идеше насреща.

Виктор положи длан върху дръжката на ножа. Среднощният минувач се приближаваше. Дочу се шумното му дишане, неравномерно отекващите стъпки. Виктор се отпусна.

Поне алкохолът присъстваше и в този свят.

— Тц… няма да ида по късия път — чу се откъм окъснелия гуляйджия. Той или ги беше забелязал, или беседваше със себе си. — Не… Ще мина през дерето. Там е, хлъц, тъмно, мокро, страшно… Там са стръмни и хлъзгави бреговете… Там духат ветровете!

За вятъра грешеше, но с другото Виктор бе съгласен. Пияният напевно излагаше плановете си:

— Ще мина през дерето… И ще ми стане гот! И ще… ъъъ, изтрз… изтрес… изтрезнея!

Мина покрай тях, без да покаже, че ги е видял. Виктор не различи лицето му, само разбра, че човекът е едър, със солидно шкембенце и бая висок на ръст. Пияният позабави крачка, дори спря и с тъжно недоумение изтърси ни в клин ни в ръкав:

— Оловни топчета! Брейиии…!

Виктор прошепна на спътничката си, като наведе глава към ухото й:

— Да го спрем ли? Такъв наквасен — и през онова дере…

— Точно какъвто си е, без грижи ще мине — нехайно отвърна Тиел. — Пияните съдбата ги пази. Пък и мъртвите не понасят да им смърди на джибри!

Виктор се въздържа от въпроси относно тази странна абстиненция у мъртъвците, понеже се опасяваше, че ако пита, Тиел може и да му отговори, а тогава ще се наложи да повярва още в нещо, вече съвсем безумно… Макар че, в сравнение със самото явление „бродещи трупове“, неприязънта им към алкохолната воня наистина е дреболия, която не заслужава особено внимание.

Друмът плавно се превърна в улица. Под нозете си вече не усещаха утъпкана пръст, а прецизно напаснати павета. В градчето беше по-светло. Въпреки късния час, прозорците на множество къщи светеха, пред някои дори горяха фенери. Виктор жадно се оглеждаше, мъчейки се да открие характерните черти на този свят, които рязко да го различават от собствения му. Търсеше нещо мистично или поне средновековно.

Къде ти!

Спретнати къщурки на два-три ката. Първият етаж обикновено иззидан от камъни, нагоре — дървения. Прозорците — остъклени. Фенерите… хъммм… Под дантелите от ковано желязо личаха матови плафони, но светлината отвътре беше твърде равномерна, нетрепкаща.

Окончателно доуби илюзиите му обикновеното копче за електрически звънец, което различи до вратата на една от къщите. То се намираше тъкмо там, където му бе мястото!

— Тук имате ток?! — възкликна обвинително Виктор.

Тиел учудено го изгледа и той неволно сниши тон. Под уличното осветление лицето на момичето беше изморено и почти сиво.

— Е, и?

— Ама как така?

— Че защо не? Да съм ти казвала, че тук ползват лампи с тюленова мас или брезови факли?

— Не, но… Щом тук… — Виктор заекна, отчаяно търсейки думи. — Тиел! Мога да повярвам, че има инакъв свят, дето е обратната страна на реалността. Господ знае защо, но мога! Да, тук елфките, дето все не достигат, спят с хора! И мъртъвците бродят зад Сивия си предел, а пък Пределът е изграден от чародеи и вълшебници!

Тиел снизходително се усмихна.

— Обаче в такъв случай — продължи протеста си той, — тук не може да има техника! Електричество, звънци, машини!

Над тях тропна отварящ се прозорец и зъл глас разкъса нощта:

— Абе какво става, винаги ли като пийнете, трябва да се освините… Я се разкарайте оттук!

Разгорещен, Виктор едва не отвърна, но навреме размисли и се отказа. Първо, позицията му за кавга не беше тактически изгодна, пък реално погледнато, наистина не беше прав…

— Виктор — меко промълви Тиел, — ти си уморен. Хайде…

И той послушно, все едно наистина бе подпийнал мъжага, воден от благовъзпитаната си дъщеря, последва момичето.

— Това е възможно — уговаряше го тя. — Това е Средния свят, разбираш ли? Тук всичко е възможно…

Спряха пред дълга двуетажна постройка. Тя бе цялата от камък.

— Хотел — поясни девойката.

Той искаше да се заяде и да я поправи: „Хан“, но прехапа език. Тиел уверено отвори вратата и те влязоха вътре.

Малък салон, стените от червени глеждосани тухли, по тях окачени семпли, но пъстри бродерии. От едната страна — редица масивни твърди кресла. От другата — внушително голяма маса, зад която седяха двама души. Няколко врати, вита стълба водеше на горния етаж. Нищо необикновено, нищо екзотично. Така навярно би изглеждал малък семеен хотел нейде из Европа. От тавана висеше кристален полилей. Виктор обречено въздъхна, откъсвайки очи от електрическите крушки.

— Добър вечер! — звънко каза Тиел.

Насреща им, иззад масата се надигна хърбав червенокос младеж, облечен в измачкан безличен костюм и смачкана сива барета. Изглеждаше малко смешно, но не и странно.

— Добър вечер, момиче — с гъст баритон отговори младежът, който огледа Тиел втренчено и бързо, но като цяло равнодушно. Ала на спътника, той отдели далеч по-придирчиво и по-голямо внимание.

А Виктор не откъсваше взор от другия, който остана да седи.

Беше елф.

И вече не му трябваха никакви коментари, за да схване разликата между елфи, копелета-мелези и хора. Добре че преди това бе видял полуелф, затова контрастът не го шокира толкова.

Косите на седящия приличаха на златна пяна, варак на стружки, небрежно подредени в прическа. Лицето не правеше впечатление на туберкулозна гаснеща хубост — просто бе нечовешко, неземно, съществуващо според някакви свои канони на красивото. Тялото бе тънко и грациозно, но не би го нарекъл крехко, просто не му се връзваше подобно определение. Елфът бе нещо друго, неизмеримо далечен от хората. Ако е вярно, че Бог е изваял човека от глина, за елфите материал му е била може би изворната вода.

Ала тънките пръсти на елфа с нехайна грация придържаха оперение на стрела, вече легнала върху тетивата на малък тънък лък. Това, че оръжието лежеше на масата, хич не успокояваше — Виктор бе сигурен, че стрелата би могла да щръкне от гърдите му след не повече от половин секунда.

— Откъде идете, пътници? — поинтересува се червенокосият.

— От юг, минахме покрай Сивия предел — отговори Тиел. Изглежда въпросът не изискваше точен отговор.

— Нощем покрай Пределите? — с известно уважение запита младежът. — Храбри хора сте.

Той пак погледна момичето, вече по-внимателно, и лицето му едва-едва трепна. Сякаш я беше познал. Погледна отново с учудване, наистина я бе познал.

— Какво ще пожелаете? — червенокосият вече беше въплъщение на учтивостта. Елфът леко обърна глава, любопитно се озърна към другаря си и махна ръце от лъка си.

— Стая.

— Една или две?

— Една.

— С едно легло или две?

— Две.

— Ток, вода?

— Най-добрата стая.

— Разбира се, уважаеми. Дерси, осми номер!

Не, това не беше страхът, обзел пощадения от Виктор разбойник. По-скоро стъписване, когато човек не е сигурен дали се досеща правилно, но смята за по-голямо благо да се застрахова от грешки.

— Ето, заповядайте… — младежът пое от ръката на седящия елф два пръстена с масивни ключове и с лек поклон ги приподнесе на девойката. — Какво още бих могъл да сторя за вас?

— Гладни сме… — жално рече Тиел.

— Барчето още работи — червенокосият кимна към една от вратите на салона. — Или ще искате да занесем вечеря в стаята ви?

— Не, благодаря, ще се отбием там — и Тиел подхвърли на Виктор: — Ти ли ще платиш?

Виктор мълчаливо извади трофейната кесия и вдигна вежди към младежа.

— Една жълтица.

Елфът едва чуто изхъмка.

Виктор му подаде една монета, която му заприлича на златна. Паричката нямаше никакви надписи, освен изсечена от двете й страни страховита драконска муцуна. Червенокосият пое жълтицата, очевидно смутен, скри очи и бърже пъхна монетата в джоба си.

— Стори ми се, че не приемате стари пари? — полюбопитства Тиел.

— Не, разбира се, че приемаме — младежът косо погледна елфа и направи гримаса, с която явно призоваваше другарят си да си трае. Това никак, ама никак не се хареса на Виктор, но — ох! — би било неразумно да се намесва.

— Хайде, искам да ям… — Тиел задърпа спътника си към барчето. Елфът така и не обели нито дума, нито благоволи да се изправи. Очевидно между него и червенокосия зрееше сериозен разговор…

Зад вратата на „барчето“ бе тихо и неочаквано прохладно. Виктор замря на прага, изумен от мисълта, че одевешната му, несериозна впрочем мечта се превръща в реалност.

Към половин дузина масички, застлани с бели покривки, върху тях — подредени прибори от сребро, чаши от кристал, чинии от снежнобял порцелан… И никакви други посетители. Никаква електрическа светлина — свещи в масивни свещници по стените. Дразнещо гъделичкащ аромат на ястия се носеше навярно откъм неплътно притворената врата на кухнята. Малък висок бар-плот, зад който бяха строени бутилки с непознат вид, но с еднозначно разпознаваемо съдържание. На високо столче седеше и, подпрял глава в плота, спеше набит мъж, който носеше нещо като полувоенна униформа.

— Уха… — само успя да измърмори Виктор. Идеше му да разтърка очи. — Тиел, ако ми беше казала… какво ни чака… щях да вървя два пъти по-бързо.

— Че аз откъде да знам, че ще се сдобием с пари? — сви рамене момичето. — Стопанино!

Зад бар-плота се открехна вратичка и от нея бързо изскочи красива девойка, малко по-възрастна от Тиел, може би шестнайсет или седемнайсет годишна. Бе ярка, но не от грим, а по природа. Тиел леко се смути.

— А къде е уважаемият Конам Мълчаливеца? — попита. — Нима вече спи?

Между двете девойки тутакси увисна напрежение.

— Татко спи вече от три години — сухо каза барманката. — Аз не съм толкова мълчалива колкото беше той, но това ми е единственият недостатък.

— Извинете — Тиел наистина бе засрамена. — Ресторантът на Конам бе прочут по целия Път…

— Той и сега не е загубил славата си. Нито е сменил името си.

— Много сме уморени и гладни — предпочете да се намеси Виктор. — Ако няма скоро да затваряте…

Красавицата намръщи чело:

— Кой затваря пред гости! Храна, вино? Какво ще желаете?

— Какво биха могли да поръчат странници, минали в полунощ покрай Сивия предел? — реши да се понадуе Виктор. Девойката одобрително кимна.

— След малко ще ви донесат…

Тя изчезна, а Тиел с тъга погледна спътника си и въздъхна:

— Ех, готин чичко беше…

— Конам ли?

— Той, да. Великолепен боец. Авантюрист! Е… такива много ги има. Като остаря, купи това ресторантче и го кръсти „Кралството на Конам Мълчаливия“. С него се прочу по целия Среден свят.

— Забавна кариера.

— Славата не се печели непременно с меч… — въздъхна момичето. — А пък щерка му хич не я помня.

— Минавала си оттук?

— Да, но беше отдавна.

— Онзи младеж май те познава.

Тиел припряно сви рамене:

— Може би. Чудо голямо.

Дъщерята на Конам се върна. Без излишни приказки извади изпод бар-плота два високи бокала, първо сипа в тях червена течност от стъклена кана, а после ги допълни от три различни бутилки. Свърши много бързо, но толкова ловко, че коктейлът в чашите не се смеси, а остана на четири слоя.

— Пийнете за апетит — предложи стопанката на заведението.

Виктор седна пред бар-плота, а до него се настани Тиел. Той взе бокала и придирчиво погледна през него към пламъчето на близката свещ.

Четирите цветни слоя се полюшваха, бавно прониквайки един в друг. След няколко секунди Виктор с изумление забеляза, че течността се превръща в седемте ивици на слънчевия спектър.

— Ах! Вие умеете да правите „Сънувана дъга“! — възкликна възторжено Тиел.

Барманката прие похвалата благосклонно.

— Казвам се Рада.

— Рада, чувала съм, че Конам се беше заклел, че никому не ще издаде тайната на този коктейл!

— Татко удържа на думата си. Даже на мен не ми я разкри. Аз сама възстанових рецептата.

Виктор предпазливо отпи глътчица. Напитката бе явно алкохолна, но със съвсем необичаен вкус. Освен това коктейлът ободряваше веднага, като заедно с това отпускаше тялото.

— Няма нищо по-добро за уморен пътник от „Сънуваната дъга“! — заяви Тиел. — Ах, защо Конам толкова късно намери призванието си. Какви чудесни напитки измисляше само!

Виктор се стресна, че Рада може би ще се засегне, но барманката кимна в знак на съгласие:

— Да, така е. Аз пък не възнамерявам да се пилея. Наминете сутринта, ще ви почерпя с по едно „Кипящ ден“ за сметка на заведението. Той е по моя рецепта. Оценен е от самия господин Анджей.

— Магът на Земните? — заинтригувано попита Тиел.

— Да, бившият Върховен на клана. Отби се тук, когато пътешестваше из Снежните степи. Един такъв хилав чичко, плешивичък… — Рада зашепна. — Като го гледаш, абе съвсем като другите. Някои от нашите ловци или дърводелци имат бая по-представителен вид. Да се чудиш къде душа носи… Ама как пиеше — чудо невиждано!

Дали нощните посетители й бяха станали симпатични, или красавицата беше решила, че бизнесът е над всичко, но първоначалната й студенина и резервираност изчезнаха напълно.

— Ей сега ще ви обслужат — съобщи тя. — По парче пушена риба, малко зелена салата, сок и пастет от миди. Това ще е най-добрата вечеря, повярвайте ми. Задълго ли ще отседнете?

— Не — искрено съжали Тиел. — Утре ще отпътуваме.

— Останете поне за обед. Елфическа супа, пъдпъдъци с тесто и — билковото вино на Мечешкия клан. Няма да пропускате такова нещо я! — Рада се усмихна и пак се скри зад вратата.

— Да, мълчаливостта не влиза в списъка на пороците й — отбеляза Виктор.

— Точно казано — съгласи се Тиел, допивайки коктейла си. — А, да… ти нали утре си щял да се връщаш? Кога — сутринта или следобед?

Виктор не свари да измисли подходящ отговор.

* * *

Роден край. Тук си се появил на света, тук си израснал, Ритор. Тук си учил. Оттук си поел на станалия знаменит — за знаещите — поход, пак тук си се завръщал… без да мислиш и подозираш, че ще настъпи онзи ден, в който ще се наложи със собствените си ръце да поправяш стореното. Стореното от теб самия. Стореното, което преди бе почитано като най-великия подвиг.

Естествено, забелязаха го отдалеч. Той и не се криеше, пламтящата аура на стиснатия от Силата въздух бе видима за маговете от клана на много мили разстояние. Затова когато той прибра крилете си и кацна пред стълбището на магическата школа, която по съвместителство му служеше и за дом, вече го чакаше цяла тълпа народ. Всички мълчаха. Знаеха, че се е случила беда.

Погледът на Ритор потърси сред притичалите насам хора майката на Таниел. И не му стигнаха силите да издържи скръбния укор в очите й. Вълшебникът сведе глава. Да. Не успях. Не опазих. Не защитих… и всякакви думи вече бяха безполезни.

Но въпреки всичко Ритор започна да говори. Не биваше да съществуват тайни от своите. Водата е изкусна в магията за заблуда — също както и Въздухът — и враговете ще побързат да разгласят всичко недоизказано или премълчано, но ще го разгласят лъжливо.

Кратко, без нищо да пропуска, Ритор разказа за схватката с Торн и неговите хора в изоставения замък, за предателството, погубило Огнените, за това как с презрение към обичаи, клетви и традиции Водните се гласяха да го премахнат на бала при Лойя Ивер…

— И какво ще правим, братя? Как да постъпим? Да премълчим, да изтърпим и да се покорим ли? — завърши речта си.

Слушалата го в гробовна тишина тълпа в миг избухна от яростни вопли и възклицания. Ритор видя стиснати и вдигнати нагоре юмруци, погрознели от омраза лица, изкривени от гняв и жажда за отмъщение устни. Крясъкът „Смърт за тях!“, изтръгнал се от стотици гърла, се понесе навред, подхванат от вятъра. И Ритор знаеше, че в този момент даже работещите в отдалечените ферми са зарязали всичко и с тревога се вслушват в пълните с ненавист пориви.

„Война!“ — носеше се над площада беззвучният вик на къщите. Война и смърт за всички тях! — пригласяха скалите. Огън и гибел връз главите им! — повтаряха горите.

И единствено мъдрата ленива река този път премълча.

А морето пък и без туй никога нищо не казваше.

Когато най-сетне бушуващият ураган викове поутихна, Ритор вдигна ръка.

— За всичко това, както повелява законът на клана, ще приказваме на Съвета на ордена ни — обърна се той към хората. — Аз ще помисля. И вие също помислете. Утре призори ще сравним нашите решения.

„Не се съмнявам, че ще изберат войната — шавна бърза мисъл. — Твърде добре знаят тук за враждата ни с Торн. Клановете и преди са се сблъсквали, открай време… но нападението е нападение, вражда с Предводителя на клана е вражда с целия клан. Орденът ще се изправи на бран като един. И войната ще стане неизбежна. Сами ще отворим пътя за Природените…“

Преглътна мъчително. Но дори не му хрумна да скрие от събратята си истината. Може би когато прегори първият изблик на гняв… тогава ще успее да успокои своите.

Защото хабенето на сили в разпри с могъщия Воден клан, в който повечето хора, то е ясно, нямат никаква вина за случилото се, не е добро решение. Трябва да бъде унищожен привиканият от Торн Убиец на Дракони. Тези думи на Водния не бяха под съмнение — такива изявления не се хвърлят без причина.

И не е важно вече, че Убиецът най-вероятно също не е виновен. Обикновена сметка — един живот срещу хиляди. Друго решение? При което никой да не загине? Уви, не сме на упражнение по етика, съжалявам.

* * *

…Струваше му се, че никога няма да заспи. Когато умората е прекомерна, организмът се заинатява и в собствена вреда отказва да намери почивка в съня. Все едно казва: измъчвай се, измъчвай се, да знаеш друг път как да се гавриш и насилваш тялото си, така ти се пада! Виктор знаеше, че това е всичко на всичко ефектът от прекомерното ниво на адреналин и ендорфини в кръвта, повишена активност на йонните канали и превъзбудени синапси… но разбираше това с разсъдъка си. Ала другата, ирационалната половина на съзнанието, кой знае защо, продължаваше да дудне своето: съдбата те предупреждава, съдбата! Да не спиш тази нощ, не спи, не спи, не спииии!…

Преди за елфи и за елфките, които все „не достигали“, за джуджета и тем подобни беше чел в долнопробни фантастични книги. И то рядко, предпочиташе по-сериозна литература, но когато нямаше друго под ръка за уплътняване на времето при пътуване… А ето че сега лежи в легло, което се намира в хотел, пазен от съвсем автентичен елф! Хм, щом елфите са такива като онзи бодигард, какви ли тогава са елфките? Елфийки, елфиянки, елфеси, елфийченца и елфойки… интересно, а какви би трябвало да бъдат полуелфките? Дали наистина не съществуват? Разбираемо е защо елфите много-много не си падат по човешки жени, но пък мъжете-хора… Виктор се приповдигна в леглото, подпря се на лакът. Тиел кротко спеше, като тихичко посвиркваше като мишле. Той се заслуша в дишането й, после отново се просна на възглавницата. Сети се за одевешните разбойници и за нещастника, просещ пощада. Как точно се беше изразил? „Аз съм твой роб, владетелю…“

Владетел…!

Откъдето и да се погледне — звучи приятно. Всеки би искал да го чуе за себе си, защото всеки тайно се мисли за неразбран и неоценен, смята, че е по и най от другите, само дето заради всякакви зложелатели и завистници не може да се прояви както е редно, да им покаже на всички… Не е удивително, че ласкателството е сред най-ефективните човешки оръжия.

Виктор не усети кога дойде сънят. Умът оставаше ясен, мислите — оформени и определени. Размишляваше, беше се вглъбил в себе си, затова малко се изненада, когато се озова на непознат бряг. Пясъкът абсолютно белееше. И не това бе най-учудващото, макар че такава белота на Земята… — на Опакото… би могла да се изнамери навярно само на северния полюс. Да, пясъкът беше бял, докато водата — синкаво-черна. Сякаш бе истински петрол. Виктор даже понечи да потърка очи, но тутакси проумя, че учудването му е глупаво. Така и трябва да бъде тук. Сънищата са особено измерение.

Погледът му се плъзна по бреговата ивица и се насочи към морето. На половин километър навътре водата ставаше алено-червена като слънцето по ветровит залез. Още по-надалеч, под самия хоризонт, ярко блещукаше зеленина — може би шеги на атмосферната рефракция. Слънцето вече се беше скрило, но небето светеше — по-силно край хоризонта, докато от точката на зенита вече надничаха срамежливи звезди.

Плътно над брега надвисваха планини. Не обикновени, обичайни за човешкото око, а дълъг строй математически правилни фракталии — това Виктор разбра след кратко взиране. Всяка „планина“ някак приличаше на исполинско дърво — святкащ полупрозрачен „ствол“, поне петстотин метра висок, идеално правилни стени на „короните“, всяка разделена на три части, средната е основа за още един триъгълник, но по-малък, и така до безкрай… Към морето странните образувания бяха обърнати с гладките си, без израстъци, сякаш срязани стени.

Между тези съоръжения или природни феномени се точеха дълги езици на обикновена висока и остра трева, подобна на острица. Още по-нататък се виждаше гора. Лилава гора, а на места дори просто синя, сякаш в този свят съществуваха други механизми за фотосинтеза.

Над края на гората Виктор забеляза виещ се дим.

Тръгна към него — какво друго му оставаше?

През цялото време се вслушваше в усещанията си. Странен сън. Прекалено наситен с цвят и реализъм. Дори лилавите листа и черните вълни изглеждаха убедително, бяха истински, уместни. Насън обаче всичко изглежда правилно и естествено. Но защо тогава чувства чуждостта на заобикалящия го пейзаж?

Кофти работа. Поне насън да се отпусне, ама не!

Пристъпи крачка, две… и изведнъж разбра, че тук все пак му харесва. В тялото нахлу опияняваща лекота, все едно въздухът съдържаше повечко кислород. Малко приличаше на дълбочинно замайване — но нали не се намираше в дълбокото!

Едва се сдържа да не се втурне в бяг.

Широколистната „острица“ покриваше целия бряг. В шубрака й нямаше никакви пътеки. След като се убеди, че острите стебла не са в състояние да пробият дънките, Виктор с удоволствие нагази тревата и пое направо.

След малко съзря източника на пушека — димът се издигаше над широка ниска стряха на едноетажна посплескана сграда, построена от розови каменни плочи, доста окадени, покрити с тлъст слой сажди. Широкият нисък комин — и защо са го направили така? Тягата е никаква… — бълваше пушек. Димът беше, както се полага, гъст, на кълбета и черен. Около къщата гнусно вонеше на кисело, сякаш вътре се намираха отворени чанове с димяща солна киселина, или, да речем със сярна. Разяждащите пари нахлуха в ноздрите, Виктор се задави, закашля… по-точно тръгна да кашля паметта му. А той силно издиша, пъдейки от дробовете си тази гадост, която, разбира се, нямаше нищо общо с познатите киселини.

„Това е отрова“ — внезапно се досети той. Отрова, при това напоена с магия. Но пък неизвестно защо тя не вредеше на Виктор.

Къщата нямаше врата. Само широка тъмна пролука, зад която в сумрака нещо мъждиво и равномерно припламваше.

— Хей, има ли някой? — полугласно попита Виктор.

Огънят в недрата на къщата уплашено замига и угасна. И тозчас се разнесе гневно ръмжене, продължителна разярена рулада, от която се сглоби нещо от рода на „Кой смее?!…“, само че невероятно по-изобретателна по изказ, с многобройни препратки към роднините на нахалника до дванайсето коляно. От тъмнината се изтърколи ниско, много дебело човече с необятно шкембе, с широки плещи и червена мутра с гъсти рошави вежди, почти провиснали върху лицето. Носът на стопанина на къщата беше украсен с безброй алени и синкави жилки. Киселият отровен мирис веднага се смени с до болка познатия дъх на пиянде, сякаш от същия незабравим водопроводчик от комуналните услуги.

— Ти кой си бе? — заръмжа дребосъкът. Ленената му риза и панталонът от същия плат бяха петносани с лекета и изгаряния. Но на ръцете си носеше тънки хирургични ръкавици, от вида на които Виктор загуби дар слово.

— Езика ли си глътна, неграмотник такъв? — хокаше го през това време стопанинът на къщата.

— Млъкни — изведнъж кресна Виктор, стъписан от себе си. — Как смееш да ме държиш на прага?!

Дебелакът тутакси се изпоти. Отстъпи, но не сведе очи.

— Бре, знатен гостенин довтасал — бавно каза през зъби, смъквайки ръкавиците си. — Знатен и рядък… Ами заповядай, щом си дошъл, няма да те гоня я. Ароматецът ми обаче, надали ще ти допадне… ама не ми връзвай кусур, след като си се явил неканен.

Ако и да изпитваше страх, дебелакът умело го криеше. И вероятно си падаше побойник. Уж покани дошлия да влезе, пък стои на входа, запълнил го с целия си ръст.

— Зле посрещаш гости — нагло рече Виктор, самият стреснат до немай-къде от нахалството си. Впрочем, нали това е сън… само сън?

— Ами както мога — озъби му се дребосъкът. Мъките му с ръкавиците най-сетне се увенчаха с успех и той ги запрати в някакво буре, от което се разнесе отвратително съскане и изригна пара, след като те пльоснаха вътре. — Как там казваха у вас? В гимназии не сме обучавани…

„Да де, разбира се, че спя!“ — рече си Виктор. Инак откъде този местен обитател е чувал за „Златния телец“?^[1]

Ухилен, стопанинът зяпаше пришълеца. Очичките му трескаво шареха като свредели по неканения, незнайно откъде появил се гост. Дребосъкът откровено и недвусмислено си просеше белята.

„В този свят уважават само силата“ — помисли си Виктор. Деликатността, учтивостта и миролюбието тук се възприемат единствено като проява на слабост.

Но дали само тук? Светът на сънищата е само слаб отблясък на реалността. Щом и сега в объркания и ярък, но все пак сън, от Виктор се очакваше да настъпва и да мачка — значи и в действителността става същото. Откога нахалството и арогантността са се превърнали от пороци в достойнства? Може и да не е отдавна, но понякога му се струваше, че те завинаги си остават печеливши…

И все пак у себе си, в Москва, Виктор надали би се решил да действа както сега — протегна ръка и мълчаливо отстрани от прага стопанина на чуждия дом. На подобно нещо преди не беше способен.

Помнейки Сивия предел, а особено чупещия се с глух пукот врат на нещастния полуелф, Виктор побутна дребосъка без да влага особена сила. Ала онзи само безсрамно се захили:

— Нещо кекави сте станали в днешно време средняните, бе! Я, ти вече ме блъсна, сега май е мой ред…

Естествено, вместо бутане по рамото, дебелакът без замах награди госта си с къс и много вещ ъперкът. Толкова светкавично и професионално, че и без туй скромното умение на Виктор не му стигна поне да си дръпне главата назад. Всъщност, разбра, че издигналият го във въздуха удар се нарича ъперкът, чак когато се озова проснат по гръб.

Яростта го изправи незабавно. „Това наистина е сън“ — успя да си помисли. Подир подобни удари на крака се става единствено в евтините хонконгски екшъни. „А в момента трябва да са ми счупени шийните прешлени, да е изкълчена челюстта и да са ми избити половината зъби — пък аз си подскачам, все едно нищо не е станало“.

Сега около него имаше огън. Ръцете, разперени встрани като криле, разсичаха гневен океан изпепеляващ пламък. „Как посмя този… този червей… да вдигне ръка срещу Владетеля? Срещу Мен?!“ Юмрукът се сви в буца жар. Мерна се изкривеното от злоба лице на дребосъка… литналата за защита ръка… късно.

Виктор перна оскърбителя си по скулата. Дебелакът, който само на око имаше барем центнер и половина живо тегло, се претърколи, отхвърча от прага навътре в къщата. С грохот рухнаха някакви стелажи, някой жално изблея или измяука — и всичко утихна.

Огънят изчезна. Задушаващата ярост също. Усещаше болка в пестника си, сякаш беше ударил каменен зид. Кожата по кокалчетата беше ожулена. Виктор се намръщи и разтръска китка.

— Бре, какъв си бил само… — изхленчи в тъмнината глас. — Да беше предупредил…

— Следващият път — непременно! — подигра се Виктор. — Продължаваме ли грубо?

— Хайде, няма какво толкова… до срока — измърмори дебелака в тъмнината. — Влез де, какво стърчиш като дирек? Помогни ми да се измъкна, не виждаш ли, че ме е затиснал цял рафт! Ха съм мръднал, ха съм потрошил всичко по него…

Виктор чевръсто прекрачи прага. Очите свикнаха със сумрака подозрително бързо — неестествено даже за видение. Понякога насън притежаваме криле, куршумите от цевите на оръжията летят бавно и мудно по дълги огънати траектории — но дори и сънищата спазват ограничението, че в тъмното се вижда зле.

Вътре в къщата, без всякакво съмнение, се намираше лаборатория. Изобщо не приличаше на познатите му — в Средния свят биха ги нарекли „опаки“ — заведения от този род. Тук нямаше никакви прибори, агрегати или механизми. Само яки рафтове от дебели дъски по стените. Но върху тях — нито едно шише, кутия, буркан или нещо друго подобно. Неразбираеми, чудновати предмети бяха нахвърляни на безредни купчини, ала в същото време нищо не се смесваше с друго. В огнището весело трепкаше пламък без дърва и без въглища — за момент Виктор предположи наличие на газопровод.

Разбира се, нямаше такова нещо. Огънят гореше сам по себе си, облизвайки с езиците си кипящ окаден казан с наръбени, сякаш оръфани краища, от вида на които на Виктор му стана малко неуютно — те наистина приличаха на гризани. А на едно място върху метала съвсем ясно различи добре запазен отпечатък от човешка челюст. В естествена големина. Горни зъби. Резците бяха скосени, следствие на некоригиране в детските години.

Виктор повдигна тежкия рафт — усъмни се дали не е от камък, вместо от опушено дърво — и дребосъкът бързо изпълзя.

— Благодаря — каза доста искрено. — Ама ти хич не си бил слабак! Е, сега без да се сърдиш, ама нямам с какво да те гощавам, както е прието у вас. Всичко изхабих за работа.

— Що за работа? — уж между другото полюбопитства Виктор. Казанът висеше над огъня, без да е окачен или подпрян с нещо. Откъм клокочещото му съдържание се носеше отвратително зловоние, отхвърлящо всякакви помисли за гощавка.

— Абе ей така… — без ентусиазъм отвърна дребосъкът и се почеса по тила. Изкашля се. Пак се почеса.

И в този момент в самотния грамаден сандък, нямаше никакъв друг в помещението, нещо зашава и гадно заскърца. „Плъх?“ — рече си Виктор.

Стопанинът на къщата направи зъбоболна гримаса и се втурна към сандъка. Рязко отвори капака. Бръкна вътре, дълбоко, чак до рамото, изохка и след миг се изправи.

Виктор се вкамени.

В пестника на дебелака се гърчеше, размахвайки тънки ръчици и крачка, мъничко човече, малко по-голямо от джобно ножче. С нелепа кафява шапчица с периферия, с червена риза и кафяви потурки. Личицето му беше сякаш обгоряло, цялото в струпеи и белези. А на дясната му ръчичка беше надянато нещо като черна ръкавица с петорка дълги за размерите му остриета, подобни на монтьорски котки за катерене по стълбове.

— Извинявай — сдъвкано избъбри дебелакът. Замахна и запрати пищящото създанийце право в казана.

Шляпна, нажежената мъзга изплиска навън — право в лицето на Виктор, той вдигна ръка, за да се предпази… и се събуди.

Тишина. Всичко е мирно и спокойно. Намира се в стаята на хотел ли, хан ли, страноприемница ли — не е ясно как да се назове. Колкото и да е странно, още цари тъмнина. От съседното легло тихичко подсвирква нослето на Тиел. Всичко е наред. Всичко е добре.

Ала сърцето му лумкаше, а дланите бяха влажни. Дори след събуждането, сънят не престана да изглежда… последователен. Да, нелеп и нереален, но продължаваше да бъде също толкова убедителен, колкото да речем хотелът.

Да, коктейлът на Рада не помогна. Какви ти сънувани дъги, какви ти приятни сънища!

Само че след като бе попаднал от един свят в друг и видя същества, чието място е в детските приказки, а едно от тях дори уби, не можеше да има претенции за по-различни сънища. Падат му се. Отсега нататък — само видения за схватки с тъпи уроди, които се занимават с варене на миниатюрни Фреди Крюгеровци…

Виктор се повъртя в леглото, търсейки начин да заеме по-неудобна поза. Никак не му се заспиваше подир одевешния идиотски кошмар.

Но все пак заспа, изглежда умората надви. И този път спа без сънища — приятни или страшни.

И за толкоз мерси.

* * *

Оставаше още съвсем малко време преди Съвета. Ритор беше в жилището си, на третия етаж на магическата школа. Седеше в просторната стая с оскъдно обзавеждане, състоящо се от тясно и кораво ложе в ъгъла, мивка и малък шкаф — толкова му стигаше за живеене. Стените бяха скрити от издигащи се до тавана лавици, пълни с книги. Огромно писалище. Какво повече му трябва на един магьосник?

Вратата току-що се бе затворила зад гърба на майката на Таниел.

Ритор с натиск прокара длан от челото надолу по лицето. Какво можеше да каже на клетницата? Какво можеше да отвърне на пороя несвързани, като трескаво бълнуване обвинения? Нищо!

Затова не каза нищо. Добре, че не пристигна и брат му. Значи — не го обвиняваше. Значи — беше му простил. Или се е боял да даде воля на гнева си? По-добре да не мисли за това…

Сега ще се събере свиканият съвет. За да гласува за война. За решението главата на Тори да бъде набучена на кол и изложена за всеобщо обозрение. Да се заличи споменът дори, че е имало клан на Водата. Те били силни? Няма значение, делото ни е право, врагът ще бъде разбит, победата ще е наша!

И не бе възможно да бъдат разубедени. Дори най-мъдрите са луднали. Значи, Ритор трябваше да намери начин да обърне гнева им срещу Убиеца на Дракони. И после щеше да мисли как да направи войната „странна“ — ограничена до закани и перчене… и така да отлага активните бойни действия до онзи момент, в който от задушливата топла мъгла на Южните морета не изникне орлоглавия флот на Природените…

Какво пък, при такива обстоятелства една малка лъжа е позволена.

„Необходимо е да се запазят силите на Водния орден, за да отблъснем противника — помисли Ритор, — а Торн… може пък, хммм, внезапно да изчезне. И после вече ще настъпи времето на Дракона!“

Потрепери от тази мисъл.

Някъде отвън дрънна звънче. Много тихо. Но услужлив порив на вятъра се погрижи да донесе звука в кабинета. Ритор решително се изправи.

Съветът започва.

Напусна стаята, без да заключва вратата — никой не би дръзнал да нахълта в стаята. Тръгна по широката галерия, съединяваща всичките помещения на школата. Разбира се, за днес не бяха предвидени никакви учебни часове, но учениците не се разотиваха. Не смееха да доближават аулата, където се провеждаха заседанията на Съвета, за да не рискуват да бъдат сурово скастрени или направо зашлевени с невидима въздушна ръка — в момента маговете бяха настроени да раздават правосъдие по бързата процедура. Но въпреки това в двора се мотаеха хлапета, все още едва чувстващи Силата на въздуха, които, уж играейки, се озъртаха към купола на залата. В просторните и пронизани с вятър учебни аудитории пък, чиито прозорци бяха веднъж завинаги отворени, седяха по-големите ученици и се преструваха, че са задълбочени в четене. Вече съвсем пред аулата Ритор се натъкна на един от най-талантливите юноши на школата, вече аха и готов да приеме изпитанието и да украси раменете си с наметалото на ордена. Младежът с поразяващо усърдие търкаше и без това лъскавия под. Аурата му беше почти непроницаема… но не и за Ритор.

Независимо от цялата сериозност на предстоящото, магът се усмихна. Защо не, нека. Така е било и така ще бъде винаги — учениците ще надценяват силите си и ще се мъчат да надзърнат и подслушат какво се прави и говори на Съвета. Преди години Ритор бе същият като тези момчета. Нека! Ако младежът успее, значи вече е достатъчно силен и вещ, за да има правото да знае решенията на маговете.

— Странна работа — добродушно подхвърли Ритор към ученика, — преди не съм виждал послушник, по-голям от десет години, с парцал в ръцете…

Юношата вдигна към вълшебника наивните си — прекалено наивните — очи. И ни лук ял, ни лук мирисал заяви:

— Стори ми се, че не е хубаво непрекъснато да товарим по-малките с почистване.

— Много мъдра мисъл — похвали го Ритор. — Разрешавам ти да се занимаваш с почистване всеки ден до изпитанието.

Момчето посърнало се втренчи в парцала, а магът продължи по пътя си.

Защитата на аулата вече бе издигната, при това толкова непробиваема, че Ритор сметна за излишно да я подсилва. Кръглата зала, където се бяха събрали почти трийсет души, бе обвита по самите стени с пашкул от ветрове. Вътре нямаше нищо повече от необходимото — леки плетени кресла и подобна им маса в средата на помещението. Върху нея лежаха няколко стари книги, оставени за невероятния случай, ако на някой от маговете му изневери паметта и се наложи да се рови в древните наставления, в безполезната, но почитаема вековна мъдрост. Въздухът в аулата беше неприятно сух, но предвид обстоятелствата, мярката бе наложителна. Разбира се, липсваше какъв и да е огън — пък и нямаше нужда от него, защото куполът беше разтворен и слънчевата светлина заливаше залата. Естествено, цареше стерилна чистота — нито една прашинка, нито една троха по пода.

Секретност. Навярно прекомерна, преувеличена, а възможно дори — напълно недостатъчна. Ала по-добре с нея.

Погледите на присъстващите се спряха върху Ритор и той вдигна ръка за приветствие. Предстоеше схватка. Беззлобна, но гореща схватка между другари, които желаят едно и също, но се разминават по въпросите за тактиката. Най-тежката от всички схватки.

— Смята ли ме някой за страхливец? — запита Ритор. Той остави тишината да се утаи и, без да бърза, излезе в центъра на аулата. Обгърна с поглед приятелите си, за кой ли път преценявайки, кои ще склонят веднага, кого ще успее да убеди в спор и кой ще държи на своето мнение докрай. — Не? Тогава ще ви кажа нещо, което не ще се хареса на всеки. Врагът може да бъде победен по много начини. Може да бъде директно убит… ако ни стигнат силите.

Лек недоволен шум. Но никой не възрази — сред седящите в залата нямаше глупци и безумци. Ритор продължи:

— А може да бъдат разгадани вражеските замисли… и така те да бъдат убити.

— Ти сигурен ли си, че си ги разплел? — запита един тих глас, от който Ритор трепна. Кан Неудачника, който така и не смогна да стане добър вълшебник, но пък се прослави като ненадминат билкар на Въздушния клан, го гледаше в очите.

— Да, братко — отвърна кротко Ритор. — Разбрах замислите им.

— И това значи, че синът ми ще бъде отмъстен?

Ритор само кимна. Не намери воля да обещае на глас. Защото не знаеше, ще станат ли думите му истина.

* * *

Пробуди го гневен вопъл, който разкъса утринната тишина. Шумът идваше от двора.

— Да ти изсъхнат ръцете! На кьопавици да станат! Ток да те тресне! Триста волта! Откачен магьосник да те превърне в смрадлива жаба! Трижди крастава!

Виктор отвори очи. Засуканите клетви отвън го лишиха от поне минутната илюзия, че се събужда вкъщи. Нормалното човешко „вкъщи“… дето тук му викат Опакото.

Както и преди, оставаше в този луд Среден свят, където нощем бродят мъртъвци, които не намират покой от столетия, улиците имат електрическо осветление, а елфите изпълняват функцията на мутри при хотелите. Събуждаше се отново в един свят, където даже сънищата са се превърнали я във вълшебна приказка, я в реален кошмар…

Стаята беше уютна, но малка. Надали представляваше най-доброто в този хан, въпреки че снощи червенокосият се кълнеше в обратното. Виктор погледна към другото легло, приютило се в отсрещния ъгъл. Там нямаше никой. Одеалото бе прилежно опънато, иззад вратата на банята не се чуваше нищо. Виктор почти се зарадва, че Тиел е станала и излязла преди него. Преди да се облече, той надникна през прозореца. Врявата долу продължаваше:

— Кой така подостря мечове? А? Кажи кой, тебе питам?!

Във вътрешното дворче на хотела, където имаше малка градинка, младичката стопанка на ресторанта гълчеше възрастен мъж, който би могъл да й бъде, ако не дядо, то поне баща. А той даже не се оправдаваше. Оклюман, мълчаливо признаваше, че е съгласен с обвиненията.

— Това меч ли е? Това е кухненско ножче! — Рада вдигна над главата си солидно острие и почти го заби в носа на мъжа. — Я гледай тук…

Без никакво усилие девойката завъртя меча и отсече един клон от напълно невинно дърво. Клонът бе дебел колкото ръката й…

— Е? — запита жлъчно Рада, след като заби острието в земята, вдигна клона и демонстрира на мъжа срязаното място. — Това какво е? Елфическо заточване, може би?

— Не… — най-сетне призна гласно мъжът, нервно бършейки ръце в кожените си потури. — Ваша милост…

— Не съм ти никаква милост!

— Господарке, дявол ме подхлъзна… Ще го преправя…

— Как ще го преправиш? Искаш съвсем да потурчиш оръжието? Паметта си заложи и пропи, та сега елфическото заточване бъркаш с кос отвес! Влак да те прегази дано!

„Влак“? Виктор не успя да се облещи, когато във въздуха прозвуча, сякаш, за да потвърди думите на Рада, дълго и характерно тръбене — парна свирка на черен влак. Ошашавен, Виктор вдигна поглед и зад оградата, оттатък покривите на къщите, видя ниска дълга постройка, а до нея блестяха в слънчевите лъчи стоманени нишки на релси.

— Господи — въздъхна Виктор, като поради липса на вяра вложи в думата целият си отреден за днес запас от учудване.

Към гарата по релсите се носеше влак, теглен от несъобразно огромен парен локомотив. Исполинското му водно котле бе от лъсната мед, в която се отразяваше изгряващото слънце. Четирите му комина, изтъпанчени пред кабината на машиниста, бълваха облаци черен дим. Зад себе си локомотивът теглеше три платформи, натоварени с хълмчета въглища, и пет или шест дълги дървени вагона, всеки боядисан в различен цвят.

Влакът отново наду свирката, машинистите очевидно взеха бавно да натискат спирачките, от което пушекът стана още по-гъст.

— Пътят — каза Виктор. — Път? Тиел!

Обърна се, но момичето, естествено, не беше в стаята.

— Добро утро! — провикнаха се отвън.

Виктор се провеси до кръста от прозореца:

— Добро утро! Рада, какво е онова там?

Хоканият мъж, оставен на мира, измъкна злополучния меч от пръстта и с убит вид се втренчи в острието му.

— Онова?

— Ами… — Виктор се пообърка. — Влакът…

Рада се засмя:

— Влакът си е влак. Слизайте, аз ви обещах черпене!

— Благодаря — изсумтя той и счете за благоразумно да се махне от прозореца, преди красавицата да го е помислила за пълен идиот. Или вече бе късно?

— Не, Тиел, стига — мърмореше си, докато се обличаше.

Влезе в банята — напълно прилично обзаведена, имаше си и нормална, хм, тоалетна чиния, че даже и топла вода. Вярно, потече с малко ръжда, но такива работи ставаха и в неговото вкъщи. В света на Опакото.

С решителна крачка Виктор се насочи към вратата. Помайтапихме се, малко лигавщинка — стига толкова. Добре. Чудесно. Вече вярва на всичко, всичко приема, че така и трябва да бъде, дори не се сърди. Изобщо. Но настана време да си ходи. Мястото е напълно тихо, мирно, нищо няма да й се случи на момичето. Хмък! Да й се случи! На такава и да й се случи — няма да загази. Никъде. Нито на нощна московска улица, нито отвъд Сивия предел.

Заключи вратата и хукна надолу по стълбището. Червенокосият младеж го нямаше, само елфът продължаваше да е зад масата.

— Уважаеми — възкликна Виктор, като премина на непоносимо фалшив „средновековен“ тон, без да е в състояние да се спре. — Не ще ли ми посочите, накъде пое младата ми спътничка? Или, ако това е по силите ви, да я повикате насам?

Елфът го премери с прозрачен, медено-жълт поглед и отвърна мелодично:

— Естествено, че е извън силите ми… уважаеми.

— А поради каква причина?

— Приближете се.

Без да откъсва очи от лежащия на масата лък, Виктор пристъпи към охранителя. И застина на място, усещайки как срамът гъсто боядисва лицето му. Седящият елф нямаше крака. Панталоните му от зелена коприна бяха празни малко под коленете.

— Бих бил затруднен да повикам младата ви спътничка — продължи бодигардът. — Защото тя напусна хотела преди двайсет минути.

— Извинете… — прошепна Виктор.

Елфът не обърна внимание на разкаянието му:

— Преди да си тръгне, девойката върна своя ключ. Каза, че има намерение да хване сутрешния влак. Предполагам, че никак не бих успял да я настигна… — Прекъсна го двоен рев от локомотива. Елфът се намръщи, сякаш звукът на свирката, даже приглушен от стените, му бе неизразимо противен: — …а вече, предполагам, не бихте могли да го сторите и вие.

Минаха няколко секунди, преди Виктор да осмисли случилото се.

— Тиел замина?

— Ако вашата спътничка се казва Тиел, да. Допускам, че тя би могла и да размисли — елфът подпря брадичка с тънките си изваяни пръсти, — но останах с впечатлението, че думите й не се разминават с делата.

Виктор като ударен помръдна към входната врата.

— На ваше място бих закусил — подхвърли му елфът. — Бих поседнал да отделя десет минути за халба ел. И чак подир това бих взел да се суетя. Между другото, ако се възползвате от съвета ми, подсетете Рада да донесе закуска и за мен. Моля.

— Аз… аз ще я помоля, да — Виктор погледна бодигарда в очите. Лицето на елфа не беше нито презрително, нито подигравателно. Просто бе чуждо.

— Как се казвате? Дерси?

— За хора, да.

— Дерси, нощес ми се стори, че другарят ви позна момичето…

— Питайте него.

— Нима не е споделил с вас? — предпазливо запита Виктор и по едва-едва трепалите черти на бодигарда разбра, че е улучил.

— Попитайте го. Рижльо ще дойде насам по обед. Аз не искам да се намесвам в човешките работи.

— Благодаря ви — след пауза рече Виктор. — Ще се възползвам от съвета ви.