Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (8)

ГЛАВА СЕДМА

Преди всичко Виктор потърси с поглед разбойниците. Мисълта за неприятности някак твърдо се асоциираше с тях. Ала горските бандити мирно стояха край касата — Пределникът купуваше билети… разбира се. Синовете му през това време тихомълком се бъхтеха за развлечение.

— Застанал си на пътя на някой. Кому си досадил, лечителю?

— Рада, не разбирам…

Девойката въздъхна и седна до него:

— В хотела преди малко се домъкнаха някакви хора… цяла тайфа. Осем души.

Тя чакаше, но Виктор още не можеше да се досети за какво става дума.

— Питаха за теб. За момък на име Виктор.

Виктор се сепна. Като че ли не се беше представял на рецепцията в хотела. Рада забеляза стряскането му и кимна със задоволство:

— Момък на име Виктор, който пътува заедно с една тийнейджърка. Разпитваха Дерси, той естествено нищо не им каза, на елфите за нищо не им пука… Обаче всеки момент ще си дойде Рижльото, а той всичко ще обади.

— Защо?

— Защото не му трябват неприятности. Та това е Водата!

— Кое?

— Кланът на Водата! Един от довтасалите беше маг трета степен, забелязах му знака, а останалите са вълшебници-бойци. На кой му трябват подобни врагове? Ако им скимне, могат да потрошат целия град, да го пратят по дяволите!

— Рада… аз не знам какво значи „кланът на Водата“…

Девойката шумно въздъхна, но тутакси се успокои.

— Да, разбира се. Нали току-що идваш от Опаката страна… Виктор, в нашия свят магията съществува.

— Това вече го разбрах.

— Почти всички магове обитават Топлия бряг. Разделени са на кланове или ордени. Всеки клан е преуспял в един от видовете вълшебство. Орденът на Водата е един от четирите Стихийни клана. Нему са подвластни водите.

— Е, хубаво де, дъжд ще предизвикат — поде Виктор, опитвайки да притъпи тревогата си, но се запъна. От острия поглед на Рада и от внезапния като кинжален удар спомен за лицето на Тиел, обсипано с кървави лунички… причинени от дъждовни капки.

Преходът!

Осмината, които се мъчеха да им попречат!

— Аха, опомни се! — зарадва се девойката. — Виктор, те търсят теб! След малко ще научат, че наистина си отсядал в хотела. Или Рижльото ще се разприказва, или слугите ще се раздърдорят — колко му е да ги изплашат. А после не им трябва много акъл, за да се сетят да се отбият до гарата.

— Може пък да успея да ги…

— На твое място не бих разчитала на това!

— Рада… какво да правя?

— Не знам… — девойката отведнъж посърна. — Бягай. Само това. Чакай влака, само в него ти е надеждата. Влезеш ли във вагона, минаваш под закрилата на джуджетата. Водните няма да се карат със Стопаните на Пътя… така ми се струва.

— Ами тогава… да се споразумея с тях? Какво искат…

Рада мрачно и горчиво се усмихна.

— В очите им има смърт. Те са убийци, лечителю. Приличат ми на Наказващи.

— Наказващи?

— Така се наричат магове-убийци, които кланът е възпитал само за една цел — да наказват човешки, елфически или джуджешки големци, дето не признават върховната власт на Ордените. Те проникват през всякакви стени. Намират те на край света. И убиват. Нашето градче плаща данък на граф Сотников, а той — на Земния клан. Така че формално Водата няма какво да търси на чужда територия… но това са дреболии. Още повече, че Земята и Водата са съюзници.

Изобилието информация причиняваше мигрена. А Рада не мирясваше:

— Ти и от един магьосник не би се изплъзнал. А тук са осем.

— Имам петима пазачи — каза Виктор, озъртайки се към разбойниците.

— Какво? Тези ли? Ще драснат като зайци, веднага щом им кажеш, че Водните са тук!

Виктор стисна зъби. Изправи се и махна с ръка на Пределника, който угрижено наблюдаваше беседата отдалеч.

Разбойникът хукна към Виктор като бездомно куче, което, въпреки че е яло бой, още не е загубило доверието си в хората.

— Преследват ме — през предисловия заяви Виктор. — Врагове, които искат да ме погубят.

Очите на Пределника пламнаха, а ръката му сграбчи дръжката на оръжието.

— Иде реч за магове от клана на Водата! — раздразнено вметна Рада.

Пределникът изръмжа към девойката и умоляващо погледна Виктор:

— Владетелю, нали не ще ми откажеш честта да ги убия?

— Ти чу ли? — почти кресна Рада, но гласът й бе станал колеблив. — Орденът на водата!

Разбойникът я стрелна с презрителни очи и върна пълен с нямо обожание поглед към човека, който едва предишната нощ му бе пощадил живота:

— Владетелю! Заповядай ми да ги довърша!

— Не се ли страхуваш? — уточни Виктор.

— Мразя ги!

Рада, приседнала от изумление, рипна от пейката:

— Стига!… Лечителю, симпатичен си ми. Трябваше да те предупредя. И без това се отбих на пазара за подправки… но — стига толкоз! Нямам желание да остана тук и да гледам какво ще стане.

— А аз предполагах, че ще помогнеш — Виктор измери с очи стегнатата фигурка на девойката, задържа поглед върху меча й.

— Не ме разсмивай, лечителю! — тръсна коси красавицата. — Нямам такова намерение! Татко цялата си младост попиля да воюва с магьосниците ту заради един, ту заради друг глупчо. Аз съм момиче! Не съм откачена валкирия! Имам най-добрия ресторант по целия Път! И ще сека глави само ако притежателите им тръгнат да ми обират заведението!

Виктор внимателно взе ръката й:

— Права си. Ти си умно момиче, Рада. Благодаря ти, че ме предупреди.

Наведе се и предпазливо я целуна по устните. След миг девойката се усети и отскочи. Изгледа го подозрително:

— Подиграваш ли ми се… Виктор?

— Не. Наистина ти благодаря. И наистина предпочитам да си вървиш. Това не те засяга. По-добре пази ресторанта. Аз ще се отбия някой път… на връщане.

— За теб вече няма връщане… — с тъга изрече девойката. Сви рамене, обърна се и с широки мъжки крачки тръгна към изхода за площада.

— Много добър боец — прошепна Пределникът подире й. — Владетелю, ако я помолите, тя ще остане…

— Не — отсече Виктор.

— Да бъде волята Ви, господарю.

— Пределник, в страноприемницата се намират осем души бойци-вълшебници. Всеки момент ще тръгнат насам.

Разбойникът не изглеждаше особено стреснат:

— Ще ги посрещнем, Владетелю.

— Ти не се ли боиш от Водната магия?

— Ние не се боим от Стихийните — Пределникът бръкна в пазвата си и измъкна малко камъче на верижка. — Защитен амулет… Владетелю, вземете го!

— Защо?

Неочаквано разбойникът се засмя:

— Владетелю… простете глупостта ми. Ама разбира се! Позволете ми сега, господарю, да кажа на момчетата…

— Върви.

И наблюдавайки как Пределникът провежда военен съвет, като строго наставляваше по-големите си синове, а по-малките по-скоро ободряваше, Виктор се вслуша в усещанията си. Като че ли беше редно да е уплашен?

Или в него още е живо чувството от снощния сън? Непоклатимата вяра в несъкрушимостта на плътта си и в слабостта на всеки дръзнал да му застане на пътя?

Опасна заблуда. Само насън сме неуязвими — всички.

И той облече черната куртка — сякаш потвърждаваше готовността си да приеме помощ. Пристъпи към гишето. Жената отвътре го гледаше така като че ли е изпълнила всичките си служебни задължения, а сега я карат да върши нещо извънредно.

— Какво има?

— Тук има ли служба за безопасност?

— Каквооо…?

Да, не биваше да надценява приликата на световете…

— Кой пази гарата? Стража?

— На кой ще му хрумне да се кара със Стопаните на Пътя?

— Например на Наказващите от ордена на Водата.

Очите на жената се изпълниха със страх.

— Че какво им е притрябвало от нас… — несигурно замърмори тя.

— Например — аз.

— Това е много некрасиво от ваша страна! — лицето на касиерката стана на червени петна. — Да си купувате билет, след като подире си влачите потеря!

— Нямах представа, че ме преследват!

Жената помисли:

— А не бихте ли искали да върнете билета? Ще го приема по преференциална тарифа… почти без удръжки…

— Май ви изнася, а?

Жената помисли пак, след което изрови табелка „ПОЧИВКА“ и я постави на прозорчето на гишето.

— И нищо не възнамерявате да предприемете? — запита Виктор табелката.

Очите на касиерката надникнаха в процепа над жалката преграда.

— Възнамерявам. Влакът ще остане на гарата само пет минути.

— И на толкова мерси — изсумтя Виктор.

Според часовника до пристигането на „Гръмовната стрела“ оставаха десетина минути.

Пределникът не губеше време. Бе разпределил синовете си по залата. По-големите постави пред вратите за към перона. Най-малкият зае позиция на един от прозорците. Старият разбойник заедно със средния си отрок, сигурно осемнайсетгодишен, дойде при Виктор.

А докато траеше това, скитниците усетиха, че става напечено. Уж невероятно, как биха могли да чуят нещо и да съобразят накъде духа вятърът? Да, ама не — и чуха, и съобразиха, и разбутаха спящите си другарчета! Излизайки, клошарите се озъртаха наежено към оставащите в гарата хора.

Някъде навътре в сградата захлопаха врати — персоналът се разбягваше. Премига и угасна светлината.

— Разумно — изрече Пределникът. — Електрически заклинания против Вода е само на съсипия. Всичко ще изгори…

— Защо ми служиш? — запита Виктор. В сърцето му сякаш се навиваше стегната пружина, все едно се зареждаше арбалет. Нещо наближаваше… и трябваше не само да познава врага, но и да вярва на приятелите.

— Аз винаги съм ти служил, Владетелю! — Пределникът объркано и дори малко обидено се осмели да погледне господаря си в очите. — Повярвай ми, Владетелю!

Виктор разбра.

— Добре. Значи най-важното сега е да се измъкнем. Щом пристигне влакът, веднага се качваме във вагона…

— Разбира се.

Да се убеди, че разбойникът не бе лишен от здрава мисъл, беше приятно. Но в същия миг тишината бе взривена от звънкия вик на момчето:

— Идват! Те идват!

Виктор и разбойниците се хвърлиха към открехнатите заради жегата прозорци.

Площадът бе пуст. Вятърът си играеше сред неприбраните сергии, обикаляше осиротелите кани и бутилки, дърпаше изоставените дрешки. Нямаше никой. Все още. Но хлапето не грешеше — нещо приближаваше. Нещо предхождаше убийците. Нещо безплътно, безмозъчно и стихийно. Нещо!

То трепна в конвулсия планината горски боклук в чашата на фонтана. Размърда се, заизпада навън върху паважа. А шадраванът избликна, изхвърли към небесата стегната тържествуваща струя вода, която се разпиля в чадър от пръски и зазвънтя — тревожно и пронизително като чупещо се стъкло.

— Ах, гнило семе! — изруга Пределникът. — Не е техният час, обаче как вървят само! Владетелю, виж — не пестят сили!

Въпреки чистото небе и слънчевата светлина, от тесните улички на площада изпълзяха мътни къдели мъгла. Гъсти и сиви, те мигновено запълниха гледката и удавиха в себе си гарата. Сред беззвучния напор на мъглата приближаващото се нещо взе да придобива облик, още смътен, но заплашителен.

— Нахалстват, как само нахалстват… — Пределникът хищно изтегли от пояса топуза си. Вещо завъртя шипестата топка на къса верига и уж без размах, пътьом, заби топуза в стената. Изригна облак тухлен прах и се образува дупка, в която Виктор би могъл да си провре главата. Да, оръжието на разбойниците не е меч. И ако Пределникът бе подходящо въоръжен, кой ли кого щеше да щади онази нощ?…

— Идват! — отново извика момчето. По-тихо, но много по-нервно.

И Виктор забеляза промъкващи се в мъглата сенки.

Пет? Осем? Двайсет?

Как да ги преброиш в тази каша, в това мазно водно-въздушно мляко! Виждаше само че приближават, без да бързат, спокойно, почти, без да се крият — малко ли ги крие мъглата…

— Лъжат, очите ни замазват — прошепна Пределникът. Без да знае, беше се превърнал за пришълеца в незаменим коментатор, екскурзовод, чиито небрежни подхвърляния помагаха да бъде разбрано ставащото.

Сенките отведнъж застинаха.

— Хей! — чу се от млечното було. — Виктор!

Назованият трепна, но не отговори.

— Тук си, чувствам погледа ти! — обади се втори глас. Познат, посъскващ, тънък. — Виктор, излез! Няма къде да се скриеш! Ти си сам, ние сме много!

Пределникът поглеждаше косо към господаря си, чакаше от него да отвърне. Значи — трябваше. Не лъжи войниците си преди боя, генерале…

Виктор бутна крилото на прозореца и се провикна в мъглата:

— Кой си ти?

Сенките се размърдаха, явно зарадвани от звука на гласа му.

— Този, който е дошъл за теб, Виктор!

И нещо стана. Същата вълна като в съня, същият прилив, подобен на гневен пристъп, който бе струвал живота на полуелфа и едва не бе затрил Пределника…

— ТИ! Дръзка твар, говореща с Мен! Защо не си на КОЛЕНЕ!? — Виктор не проумяваше какво се е случило с гласа му, откъде свистеше в него гъвкава режеща стомана. — Назови името си, ИЗМЕТ!

Пределникът се разтрепери, зяпнал към него в нямо възхищение. Юношата се вкопчи в ръката на баща си като малко дете.

И дори сенките в мъглата се сепнаха и отстъпиха.

— Хотор, магът Хотор… — донеса се сподавен отговор, гласът се задъхваше, но ето, дойде на себе си, укрепна и се наля с жлъч и ярост: — Ти нямаш власт над мен! Ти си никой! Още си никой! Приготви се да умреш!

Виктор разтърси за рамото вцепенения Пределник:

— Онзи е мой. Аз ще го накажа ЛИЧНО!

— О, да, Владетелю!

Сенките се втурнаха през мъглата. Пределникът с крива насмешка ги проследи с поглед. Побутна сина си към вратата и хукна подир него. Виктор за последен път огледа дислокацията на своя отбор. Двама момци пред изхода към перона… браво, нека бъдат там, врагът не е толкова тъп, че да нападне само от едната страна. Най-малкият син е приклекнал до прозореца и сръчно премята в дланта си къс кинжал. Пределникът и средният син пазят входа откъм площада.

Прекрасно.

Изтръгна меча от ножницата — подсъзнателно се надяваше, че оръжието ще бъде послушно и леко, както в ресторанта…

Нещо не се получи.

Стоеше, непохватно и напрегнато стискайки парчето остра стомана, като веднага се опита да го държи по-далеч от тялото си. Яростта и убедеността не бяха го напуснали, душата продължаваше да ври и кипи от презрение към дръзките твари, още бушуваше жаждата сурово и безпощадно да наказва… Само че тези чувства не се връзваха с меча.

Тишината, последните секунди безмълвие, отпуснати преди схватката, бе нарушена от далечен могъщ зов. Парна свирка на локомотив. Влакът идваше!

Но още не бе пристигнал…

Вратата се разтвори.

Пределникът замахна и топузът уцели изникналата фигура. Ах, колко добър бе този удар! Сръчен, неотразим, от душа! Нито доспехи, нито ловкост, нито боен опит не биха отървали врага от смъртта!

Само дето нямаше нужда от защита. Нахълталата сянка се пръсна на безчет водни капки, сякаш бе изваяна от течност. Впрочем, защо „сякаш“? Та това беше кукла, примамка, мръсна вода, придобила форма и движение.

Пределникът се подхлъзна в локвата, но отскочи назад. Синът му нямаше този късмет, въпреки гъвкавината и силата на младостта си. Момъкът падна на пода.

И нахлулите подир лъжливата мишена трима бойци в сини прилепнали трика не изпуснаха шанса си. Два меча разцепиха въздуха, който заскимтя по-силно, отколкото умиращият младеж.

Виктор се втурна на помощ. Колко несполучливо! Колко зле! И без това противникът имаше числено превъзходство…

Момчето, клекнало под прозореца изведнъж се изправи. Замахна — блестящата светкавица на ножа се шмугна през залата. Враговете се обръщаха, като че ли усетили опасността. Късно.

Кинжалът се заби до дръжката в гърдите на единия от убийците. А момчето с мълниеносна бързина хвърли още два ножа. И чудно — все в един и същ противник. Знаеше, че незасегнатите ще се опазят, що ли?…

Улученият враг остана прав, олюлявайки се. Изпусна меча си, хвана един от стърчащите от гърдите си ножове, задърпа го. Ужас облъхна Виктор — представи си как боецът просто ще измъкне кинжалите и ще се разсмее, страховит и неуязвим…

Ала през синята тъкан на трикото се уголемяваше тъмночервено петно. Помътняващият взор на умиращия се спря върху Виктор. Боецът се свлече на пода до трупа на жертвата си.

Останалите двама се задействаха толкова синхронно, все едно бяха отражение един на друг. Изпънаха левите си свободни ръце, тръснаха длани… Измежду пръстите им бликнаха и се плъзнаха по въздуха небесносини течни нишки. Обикновени струи вода, но необикновено гъвкави и здрави. Със смразяваща скорост водните камшици се протегнаха към момчето, като по пътя си разсякоха масивна дървена пейка. Виктор потръпна, разбирайки какво ще последва…

Сините нишки се разпиляха в роя капки. Бичовете се разпаднаха, покривайки хлапето с блестяща роса. А малкият воин се засмя и вдигна юмруче, в което държеше камъче на верижка. Амулет? И наистина защитава? Мигът на стъписването на убийците бе кратък, но достатъчен за Пределника да се окопити. Топузът се стовари върху главата на по-близкия Воден. Изхрущяха кости. Зрелището бе кошмарно — сякаш човекът бе попаднал под валяк.

Последният жив от тройката отскочи и се завъртя в каскади бойни стойки, заемани бързо, но плавно, сякаш се преливаше от една поза в друга. Не опитваше повече да използва магия — или нямаше време за заклинание, или беше разколебан в ефективността й. Дългият му меч чертаеше в пространството смъртоносни дантели, които не позволяваха на разбойника да пристъпи за нов удар.

И тогава Виктор отмести с рамо Пределника и тръгна срещу Водния.

Нищо необикновено нямаше в противника. Як строен мъж в почти спортно трико. Съсредоточено и сурово лице без намек на жестокост, извратеност или кръвожадност. Професионалист. Върши си работата. Трудна, но любима.

— Как посмяхте да се опълчите срещу МЕН? — изгърмя Виктор.

Откъде такъв тон, откъде такива думи, майко мила… Сякаш наистина не е случаен пришълец, гост в Средния свят, а истински Владетел…

Лицето на Водния боец стана още по-стегнато. Той потече около Виктор в губителен танц. А противникът му с кипващ под недоумението бяс промълви, като не го изпускаше от очи и държеше меча напред:

— Как се осмелихте да убиете слугата ми?

В отговор убиецът се втурна в атака, стремейки се да достигне Виктор с острието. И отново нещо се случи — подареният от гостилничарката Рада меч се събуди, поведе ръцете, отби удара, нозете сами пристъпиха в нужната позиция. А Водният профуча покрай врага си, като едва избегна разбойническия топуз, и пак подхвана хореографията си. В погледа на мага се четеше объркване. Не беше страх — навярно не се страхуваше да умре. Бе поразен, че е пропуснал.

И нещо отвътре, от сърцето на Виктор, прошепна към меча:

— Гневът Ми е върху теб… — а сетне оръжието прониза въздуха, без да се отклони, отхвърли вражеското острие и се плъзна по гърлото на Водния.

Настъпи тишина. Водният блещеше очи, мъчеше се да надникне под брадичката си, където имаше все още непуснал кръв разрез.

Изрева локомотивът. Вече се намираше близо, колелата му тракаха по релсите.

Водният боец се сгърчи — главата му се отметна назад, а раната зина. Шията бе наполовина разсечена. Кръвта шурна и пръсна като шадраванче. И пряко човешки сили, с прерязани артерии и прекъснати шийни прешлени, магът остана прав. Не падаше. Стоеше. Докато Пределникът с негодуващо ръмжене не го ритна в гърба.

— Благодаря, Владетелю, Ти въздаде отплата за живота на роба Твой… — разбойникът отпусна крак и под тежката подметка изтрещя гръбнакът на Водния.

Виктор се озърна назад, към отворената врата. Ако оттам се появят нови нападатели — ще ударят в тил. Ала оттатък само шаваха воалите на мъглата.

— Къде са другите твари, Пределник?

Разбойникът тутакси тръгна да провери.

— Стой! Време е да се оттегляме!

И те хукнаха към перона. Край вратата продължаваха да стоят големите синове. Дисциплинирани момчета… Най-малкият ги последва, като за кратко се забави пред тялото на брат си. На Виктор му се стори, че в очите на хлапето блеснаха сълзи. Уви, нямаше надежда. Не се оживява, след като си накълцан от два меча…

Отново изрева влакът. Съвсем наблизо. Разтревоженият от шапката на мъглата машинист тормозеше сирената… И сякаш даде чакания сигнал за другите преследвачи!

Предусещането за опасност, за чужда сила бе като до болка ярка светлина. Обърна се тъкмо на време, за да види как вратата се разхвърча на трески, рухва част от стената и в залата влиза, влива се Нещо…

Беше все едно гигантска амеба. Все едно оттатък се намираше не опустял площад, а огромен спукан аквариум. Плътен воден вал, окован в невероятно усиленото повърхностно напрежение, се носеше през залата. Вълната се изправи против всякакви физически закони и придоби форма на триметров гигантопитек, изтъкан от бурни водни течения.

Пределникът сграбчи замръзналия Виктор, блъсна го към перона и му закрещя, твърде уплашен, за да спазва етикет и да показва уважение:

— Бягай, Владетелю! Махай се!… Крес, след мен!

Най-големият син на разбойника със скок се озова до баща си и двамата се изправиха пред течното чудовище — две малки слаби фигурки.

Разнесе се бълбукащ смях, грамадните ръчища се протегнаха към тях. Пределникът с къс вопъл перна врага по прозрачната лапа. Топузът шляпна във водата, премина с лекота през нея, без да наруши целостта на чудовището… и шипестата топка се откъсна от дръжката, тупна с грохот и се търкулна, разядена от ръжда, оставяйки кафява следа.

Виктор бе избутан през вратата на перона. Дори падна, като едва не се поряза в меча си. След него изскочиха двама от синовете на Пределника — малкият и вторият по възраст.

— Побързайте, Владетелю…

В саможертвената им готовност да зарежат заради Виктор баща и брат имаше нещо плашещо. Като хипнотизиран Виктор се втурна през млечната завеса от мъгла към тъмния неясен силует, плъзгащ се по коловоза…

Не! Не бива! Не бива да изоставяш онези, които отиват на смърт за теб! Та нали притежаваше нещо — нека и трошици да са това, но нали уби единия Воден! Трябва да застане заедно с Пределника и със синовете му, не да бяга позорно, скован от парализата на собствения си страх!…

Вик — зад него. И не е ясно кой врещи така — старият разбойник или момчето му. И не е ясно какъв е този крясък — тържествуващ или агонизиращ.

…Пространството се топеше, разтваряше се в белота. Не тичаше — летеше. Пронизваше светла нощ, досущ като белите нощи в Петербург. Един поглед назад — и страхът сковава разума. В облачната пяна се плъзга крилата сянка. Гигантска. Заплашителна. Смъртоносна. Звезди ли сияят в белоснежните люспи, или самите те излъчват собствена светлина? Крилете равномерно налагат разредения въздух, в огромните мъждукащи очи — ярост. Посмял е да предизвика чудовището, дръзнал е… макар и все още да е безсилен да се справи с противника. И затова сега го настига властелинът на небето и стопанинът на дълбините, повелителят на земята и господарят на огъня.

Настига го онзи, чието име е — Дракон…

Не започвай битка, която не ще ти донесе победа…

— Стойте, Владетелю! — викът на юношата достигна до съзнанието му в последния момент. Виктор едва не се изръси от перона право върху релсите, под настъпващата желязна грамада. Ужасът му за малко не се изтръгна от гърдите като неистов вопъл — действителността и видението се бяха смесили, за миг беше искрено повярвал, че насреща му лети крилато чудовище…

Локомотивът профуча току покрай Виктор, лъхна жар от заобления меден котел, блъсна го струя изпусната пара. Влакът спираше. Заредиха се вагоните — нагиздени, боядисани в охра. Бронзови дръжки, фенери, тръпнещи знаменца. Проблясъци на светлина от прозорците.

Притичаха синовете на Пределника — дишаха тежко, залитаха. Виктор се смути — нима толкова чевръсто е бягал от бойното поле, че охраната му едва го е настигнала?

Очакваше въпроси, съвети, навярно дори и молби. Но братята само застанаха от двете му страни с оголени мечове и замръзнаха така, взирайки се в мъглата. Същите като баща си. Бяха готови да приемат смъртта.

— Момчета… — без да си вярва, промълви Виктор. — Вече всичко е наред. Вървете…

Най-големият за първи път му проговори:

— Татко и Крес вече са свършени — гласът на момъка бе пресипнал, дали от простуда дали защото се сдържаше да не се пречупи. — Водният дух е самата смърт. Можем да го забавим, но не и да го спрем.

— Но вие ще имате време да се спасите, Владетелю — с тънък глас допълни малкото момче. — Ние ще го задържим!

Фанатици. Безумци! Виктор изведнъж разбра, че не се радва на този фанатизъм, нищо, че в момента вярно му служеше. Тук присъстваше някакъв полъх от онези, вероятно измислени и лъжливи, легенди за войниците, които са лягали, хвърляли са се под немските танкове с викове „За Сталин!“. Имаше нещо (и то колко ли вярно?) от японските камикадзе, врязващи се в палубите на американските самолетоносачи, от сектантите, които си режеха вените по заповед на луди пророци.

Той се извърна към вагона и халоса с юмрук затворената врата. Закрещя:

— Отваряйте! Отваряйте де!

И вратата се отвори. Сякаш беше чакала да я помолят за това.

— Що си дереш гърлото, човеко?

На медната стъпенка, излъскана като на военен кораб, стоеше набито джудже в сива като мишка униформа и с къса тояжка в ръката.

— Ние… — заекна Виктор, като блещеше очи към кондуктора отдолу нагоре.

— Да де, „вие“. Що сте се развикали?

— Искаме да се качим във влака! — раздразнено повиши тон Виктор.

— Билетите!

Виктор порови из джобовете и протегна на джуджето парчето картон. Онзи погледна за миг билета и го прибра, като рече през зъби:

— Щастливи сме да ви приветстваме… пътнико. Качвайте се.

По гласа му не личеше да е щастлив. Или от гарата бяха пратили вест на машиниста, или джуджетата и без друго усещаха, че работата не е чиста.

— Момчета — сети се изведнъж Виктор с лека паника, — ами вашите билети…

Уплаши се, че може да са останали у Пределника, но юношите веднага му ги подадоха. Да, баща им беше предвидлив мъж. Допускал е, значи, че може да се прости с разбойническата си душа…

— Влизайте — сопнато промърмори джуджето-кондуктор, което вероятно изпълняваше и длъжността „стюард“ на вагона.

Ала младежите останаха на място. Бяха решили да изпълнят налудничавия си дълг докрай? Да загинат на перона, прикривайки го, докато влакът потегли? Или все пак се надяваха да е оцелял баща им, брат им…

— Колко време е престоят? — запита Виктор кондуктора.

— Около три минути — без желание съобщи джуджето. Стараеше се да звучи хладно, но любезно. Изглежда, железничарите се чувстваха по някакъв начин задължени да бъдат учтиви с пътниците въпреки всичко и на всяка цена. — Локомотивът ще изсвири преди да тръгне. Двоен сигнал.

Виктор постави крак на стъпенката, но не понечи да се качи. Стоеше и чакаше заедно с децата на разбойника. Стюардът с неодобрение разглеждаше калните им обувки.

Чакаха.

Не бе напразно.

Донесе се шум, мярна се сянка в мъглата. Момчетата се наежиха. Проклинайки наум целия свят, Виктор скочи обратно на перона и стисна дръжката на меча в бойна, както си я представяше, стойка.

От бялата мътилка изникна Пределникът. Вече нямаше нито топуз, нито меч, дори ножът от пояса му беше изчезнал. Половината му лице бе обезобразено от грамаден мораво-син оток, сякаш го бяха халосали с дебела дъска. От разбитите устни течеше кръв, а когато разбойникът направи опит да се ухили, се оказа, че му липсват и зъби.

— Ти уби чудовището? — възкликна Виктор. Последните му съмнения в бойните качества на Пределника стремително чезнеха.

— Не, Владетелю — поклати глава бандитът. Фъфлеше, но се стараеше да говори отчетливо. — Не е по силите ми, Владетелю…

— Татко… — обади се с половин глас най-големият му син.

Пределникът премести очи към сина си:

— Крес изпълни своя дълг — рече твърдо и пое от момъка резервен меч.

— Аз… съжалявам… — прошепна Виктор.

— Благодаря, Владетелю.

Джуджето с тревожно любопитство се взираше в тях от площадката на вагона.

Мъглата шаваше като тежка завеса. Някъде отпред, при локомотива, се чуваше шум — или товареха въглища, или доливаха вода в котела. Вода…

— Как се казвате? — отсечено запита Виктор синовете на разбойника.

Най-големият момък отвърна първи:

— Андрей.

— Ярослав.

Странно звучаха тези обикновени славянски имена, типични за цяла Русия, в този объркан, неразбираем свят…

Пределникът поклати глава и без страх надникна в очите на Виктор:

— Не запомняй имената ни, Владетелю. Не се привързвай към нас. Ние всички ще умрем.

— За… защо?

Разбойникът избърса кръвта от лицето си:

— Така е било предречено. Преди стотици години. Ти знаеш това, Владетелю.

Виктор сведе поглед.

— Не. Не знам.

— Ще узнаеш. Ще си спомниш — отвърна Пределникът с непоколебима вяра. — Владетелю…

Изведнъж той протегна ръка и докосна рамото на Виктор. Плахо, почти срамежливо и благоговейно, както някой кръстоносец би докоснал свещения Граал.

— Стражите на Сивия предел помнят дълга си. Ако имаше време, щяха да дойдат цели армии, хиляди мечове. Ала време няма — и ние ще свършим, каквото има за вършене…

— Татко! — беше Андрей, който първи забеляза врага.

Все пак ги настигнаха!

Пет силуета се появиха от мъглата, вървяха в полукръг и притискаха жертвите си към влака. Зад гърбовете им мержелееше безформеното жвакащо чудовище.

Погледът на Виктор пробяга по редицата палачи. И спря върху един, чиито рамене покриваше късо светлосиньо наметало. Не изглеждаше млад, нито стар, а сякаш нямаше възраст.

— Хотор, маг на Водата… — отсече Виктор. Отново го връхлиташе познатото усещане за сплетени ярост и сила, устните сами оформяха остри, като от ковано желязо слова, а по лицата на враговете избуяваше страх. — Отново ми пресичаш пътя, Хотор! Аз измислих за теб подходяща смърт. Ще изпия силите ти и ще те запратя да мреш в безводна пустиня…

— Убийте го! — кресна Хотор.

През рехавата редица Наказващи пристъпи водният великан, в миг придобил предишната си форма. Стремително се надвеси над Виктор, а разбойниците не успяха да предприемат нищо. Прозрачните лапи удариха главната жертва в стремеж да я побият в перона…

Осезаем удар не последва. Ръчищата на чудовището, допреди миг изглеждали твърди, се превърнаха в течаща вода, която шурна върху Виктор. Сякаш го поляха от кофа. Не — от десетина кофи наведнъж! Великанът нададе вой, печален и жален, а прозрачното тяло се разтърси от конвулсии в светкавична агония, която го превърна в капки и потоци, в разширяваща се локва.

Куртката не го отърва, Виктор за секунда подгизна от главата до петите. Замаяно свали меча. Студеният душ помете, изби от съзнанието му усещането за тази тайна негова сила, отново беше самият себе си — объркан и наплашен пришълец от чужд свят.

Ала Водните надали проумяха настъпилата промяна. Заотстъпваха стреснато, но Хотор ревна отново:

— Убийте го! Напред! С мечове…

Сирената на локомотива заглуши думите му. След още няколко мига колебание, Водните тръгнаха в атака.

— Влакът потегля! — провикна се джуджето-стюард, отмествайки се от вратата.

Виктор не се двоумеше. Да разчита, че отново ще го споходи вдъхновението да върти меч, както никога не го е правил преди днешния ден, не си струваше. Със замах вкара оръжието в ножницата — поне това му се удаде — и стремително се извърна, като сграбчи най-малкия си защитник. Сетне метна вече готовото да се втурне в схватката момче във вагона, право в ръцете на джуджето.

Кондукторът чак приклекна от изненада, изтърси нещо на непознат език, но не изхвърли хлапака обратно. Напротив, избута го навътре в коридора и протегна на Виктор ръка.

Дланта на железничаря сякаш бе издялана от камък. Виктор се озова във вагона. Зад гърба му Пределникът и Андрей отстъпваха под натиска на петимата си противници.

Влакът друсна и потегли. Засега бавно, но постепенно ускоряваше.

— Татко, ти си по-важен! — завика синът на разбойника, отчаяно отбивайки ударите. — Татко, бягай! — за първи път в гласа на момъка се появи страх. И въпреки това повтори призива си: — Татко!…

В сърцето си Виктор бе сигурен… надяваше се, че Пределникът няма да обърне внимание на това. Би било прекалено — да изостави детето си заради някакъв пришълец. Но Пределникът отрази поредния удар и се втурна подир влака. Вкопчи се в стълбичката и Виктор, преодолявайки кипналата в него безсмислена злоба, му помогна да се качи на площадката.

Андрей закрещя и се хвърли срещу Водните. И толкова храбра бе безнадеждната му атака, че магьосниците за миг отстъпиха. Мечовете щръкнаха да посрещнат младежа, приеха тялото му на остриетата си, но Андрей продължаваше да напира. Яростта му вече не бе човешка, а животинска. Така набучил се на маждрак мечок продължава да настъпва и да настъпва, в стремеж да докопа ловеца… С последни сили младият страж на Пределите стовари оръжието си върху челото на един от враговете си, разцепи главата му — и издъхна, падайки пред нозете им.

Пределникът само простена, тихо и през зъби, провесил се през вратата, извил глава през рамо назад, като гледаше как умира синът му. Сетне хлътна навътре в площадката. Направи крачка, олюля се и бавно се отпусна на колене.

От гърба му стърчеше дръжка на кинжал.

Господи, кога, кога са успели?!

Виктор се наведе над Пределника, опитвайки се да определи дължината на острието и кои органи са засегнати. Разбойникът захърка, плюейки върху металния под кървава пяна.

Десния бял дроб е пробит. Нямаше спасение. Никакво.

А джуджето отстрани Виктор с лакът и застана пред отворената врата, като небрежно прекрачи ранения. Тъкмо навреме — по перона, редом с ускоряващата композиция, тичаха останалите четирима убийци.

Съскащият вик на Хотор се впи като нож в ушите:

— Стори път!

— Вашият билет? — невъзмутимо отвърна кондукторът.

— Изрод пещерен! — нададе вой Водният. — Как смееш!

— Никой не пътува безплатно.

— Ще ви измъкнем от заешките ви дупки! Ще ви издавим като лалугери! Ще съжалявате…

Джуджето само сви рамене и трясна вратата. Влакът се клатеше, скоростта нарастваше, локомотивът отново бе надул свирката.

Ярослав, който едва сега се надигаше, припълзя до баща си. Надникна в лицето му и тихичко, съвсем по детски захленчи.

— Мълчи… не опозорявай името на Стражите… — с усилие промълви разбойникът. Извърна гаснещи очи към Виктор. — Ние направихме каквото… можахме…

— Знам — отвърна той.

— Доволен ли си от нас… Владетелю?

Доволен? Че за четвърт час заради него — заради него! — загинаха трима млади мъже, момчета, а сега умира и този злощастник? Да е доволен?!

— Аз… ти благодаря.

— Владетелю… вземи… — ръката на Пределника мудно пропълзя в пазвата, стисна нещо там… и замря. Завинаги.

Виктор с мъка разтвори пръстите на мъртвия разбойник и взе онова, което клетникът се стремеше да извади и да му даде.

Портрет. Миниатюра върху овал от керамика. Медальон. Върху подобни предмети очакваш да видиш профили на римски цезари или разкрасели от четката на художник женски личица.

На този портрет бе изобразено лицето на Виктор.

Лилава мараня, а на този фон — собственото му лице. Малко по-твърдо, по-жестоко… впрочем, всяко лице може да стане сурово. Виждаше се яката на дрехата — черна закопчана догоре риза. Под лика — нито подпис, нито нищо. Сякаш снимка, пренесена върху надгробен камък.

Само че този медальон беше на много и много години. Може би — столетия. Векове.

Момчето мълком хлипаше редом. Погледна бегло медальона, сякаш беше го виждало неведнъж.

— Какво ще правим с тялото? — глухо запита джуджето. — Беше храбър боец… Ако желаете, на следващата спирка ще наредя на работниците на Пътя да го погребат.

Виктор погледна към момчето — то не реагира.

— Слави — промълви той, някак езикът му не се обърна да го нарече с пълното му, възрастно име, — кажи как да погребат баща ти?

— Нека… нека отгоре напишат: „Стражът на Сивия предел“ — Ярослав издуха носа си. Сълзите му стремително изсъхваха. — Няма нужда от нищо друго, Владетелю.

— Ще слезеш на същата спирка. Ще проследиш погребението да стане както му е редът. Ще ти дам пари за връщане у дома.

— Владетелю!

— Не спори! — кресна Виктор. Само това му липсваше, да му тежи на съвестта и животът на едно хлапе. И без друго вече списъкът не бе малък!

Ярослав вдигна лице и срещна погледа му:

— На Владетеля се служи, а не се слугува!

— Разбира се. И ти ще служиш. Ще се върнеш и ще предадеш на Рада, стопанката на ресторанта, писмо от мен. Край, разговорът е приключен!

Виктор се изправи и мушна медальона в джоба си. Джуджето замислено го наблюдаваше. Виктор вирна брадичка и попита:

— Къде е моето купе?