Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (7)

ГЛАВА ШЕСТА

На дневна светлина ресторантчето загуби от интимното си обаяние, но пък се разкриха нови подробности на интериора. Древни мечове и копия красяха стените между прозорците, няколко пробити щита бяха заковани за тавана. Вярно, станаха забележими и черните петна по мазилката току над свещниците, както и изкълваната преградна стена между входната врата и бар-плота — сякаш някой за забава дълго е замерял това място с тежки ножове.

Както и снощи, нямаше много посетители. Здравенякът, който предишната вечер къртеше на бара, сега заемаше една ъглова масичка и шумно поглъщаше храната си. Рада седеше край бара и разглеждаше злополучния меч.

— Наистина ли е потурчен? — запита Виктор, сядайки до нея. — А, да, Дерси помоли да му донесете нещо за закуска.

Рада въздъхна, стана и за минута изчезна зад бара. Виктор я чакаше, внимателно опипвайки с пръсти блестящото острие. Според него мечът бе като бръснач.

Хм, а дали тук има нейде самобръсначки? Нали не взе своята. Нищо чудно да се намират електрически… Виктор глупаво се изхили и махна ръце от оръжието.

Рада се върна. Носеше две винени чаши, в които гъста катранено-черна течност изпускаше пяна.

— Пожелавам ти „Кипящ ден“! — каза девойката.

Той подозрително огледа коктейла, доближи го до устните си. Миришеше на свежо. Едва ли не на озон.

— Рада, това наистина ли става за пиене?

Девойката мълчаливо отпи от своята чаша. Виктор въздъхна и последва примера й.

Беше вкусно. Алкохолът практически не се усещаше. Леко кисело и хладина по небцето, но не ментова, а като от лед, макар и течността да му се стори затоплена.

— Мечът не е развален — изведнъж призна Рада. — Косият отвес е нормално и честно заточване. Но аз нали му исках елфическо!

— И каква е разликата?

— Огромна! Елфическото заточване е по-жестоко. Острието реже леко, но все едно играе, шава по тялото и така оставя разкъсни рани.

Виктор изтръпна. Въображението му на медик нарисува възнеприятна картина.

— Мечът нали е елфически — продължаваше Рада, — затова исках да е наточен както му се полага…

— Аз пък си рекох, че увлеченията ти са само кулинарни.

— Трябва да се грижа за татковата колекция. Оръжието не бива да умира окачено по стените — каза девойката, като замислено докосна дръжката. — Татко много искаше да има син. И се сдоби с този меч за мен… предварително. — Тя се втренчи във Виктор и ни в клин, ни в ръкав заяви: — Някак странен ми се виждаш.

Той кимна:

— Знам си го.

— Ще закусваш ли?

— Ами да. Само да питам… Рада, имаш ли представа дали Тиел… момичето, с което дойдох, наистина си е тръгнала сутринта?

— Имам — Рада помълча и съчувствено додаде: — Скарахте ли се нощес? Да не си я обидил с нещо?

Виктор се задави с коктейла си. Отвърна с въпрос:

— Ти предполагаш, че тя може да бъде обидена?

Красавицата присви очи.

— Не… надали. От нея лъха на сила. Не й отиваш.

Колкото и обидно бе да го чуе, той не понечи да възрази.

— Искам да я настигна.

— Защо?

Наистина — защо? Нима сам не би могъл да намери обратния път? Впрочем… да намери пътя не е достатъчно, трябва да мине през онова странно място, което води към Опаката страна на света…

— Искам още нещо да те питам.

Рада потропа с пръсти по масата. Въздъхна:

— Не, така няма да стане. Я разказвай всичко като на изповед. Не бой се, можеш да ми довериш каквато и да е тайна.

Виктор със съмнение люшна глава, преди да се усети.

— Ти не ме гледай, че съм приказлива като сврака. Обичам да разправям за себе си. За татко. За заведението, за мечовете. Но чужди тайни не издавам.

— Аз… аз не съм от този свят. Идвам… от Опаката страна.

— Е, това вече сама го разбрах.

— Какво?

— Озърташ се някак… особено. Всички, които идват от Опакото, отначало са такива.

— И много ли идват?

— Не кой знае колко. Но не са и малко. Веднъж-дваж месечно все ще се отбие някой новак. После едните пришълци заминават, а други остават при нас.

— Рада! Трябва да говоря с някой от тези хора!

— Не. Вече ти казах — никой не чува от мен чужди тайни. Защо да тормозиш хората, да им ровиш в душите?

— Но аз…

— Нима нищо не проумяваш? Нищо, не е голяма беля, ще свикнеш. Освен това знам, че оттатък при вас е почти същото както у нас тук.

— Същото? Хайде бе! При нас мъртъвците не се шляят!

— Сигурен ли си? Впрочем, насам също не се шляят, държи ги Сивия предел.

— Ами елфите?

— Какво за елфите? Че нямате елфи и джуджета? Затова пък, казват, у вас живеели черни хора. И жълти — сви рамене Рада и за малко го остави сам да си блъска главата дали негрите са аналогични на елфите. Тя каза нещо през вратата на намиращите се в кухнята готвачи и се върна: — Ей сегичка ще ти донесат закуската.

— Рада… ама този свят не е моят свят! Оттатък бях лекар…

— Лекар? Лечител? Ами че това е чудесно! Във всеки град ще те посрещнат с отворени обятия, като топъл хляб ще те лапнат. А можеш и в нашето градче да останеш. Вил Билкаря остаря, обърква рецептите, страх го е да оперира преплитане на червата, а пък чиракът му се оказа развейпрах, забърка се с младите елфи, напусна цеха на Лечителите…

Виктор замаха с ръце:

— Стоп! Стоп. Рада, нямам никакво намерение да правя тук професионална кариера.

— Тогава каква?

Мъжът от ъгловата маса в този момент звучно се оригна, изправи се и тръгна към изхода. Беше невисок, с широки рамене, лицето му бе набръчкано, жилави черни коси стърчаха от главата му. Крачеше твърдо и тежко, сякаш набиваше всяка своя стъпка в дюшемето.

— Благодаря, прелестна Радо — рече клиентът, приятелски потупа девойката по рамото, за миг изгледа Виктор с тъмните си изпъкнали очи и излезе навън.

— Това беше… — започна красавицата.

— Джудже — завърши Виктор.

— Срещал ли си ги вече?

— Не.

Не почна да обяснява, че беше усетил в джуджето същата чуждост, подобна на тази, която го лъхна от елфа. Ако би продължил с метафорите, според които хората са омесени от глина, а елфите от вода, то джуджетата трябваше да са били създадени от камък.

— Забавен народец — каза Рада и след кратко колебание добави: — И опасен. Поназнайват електричество, парата са овладяли…

— Ти не използваш ли ток?

— Ползвам. Но това не значи, че го разбирам!

— Какво има да му се разбира, само някакви си… — Виктор замлъкна, теглейки от паметта си откъслеци на училищни спомени. Електрони тичат по жиците? Или не тичат? Имаше още някакви позитрони… ама те май нямат нищо общо в случая.

А и какво всъщност бе за него науката? Нима не нещо подобно на магия? С какво биха се променили нещата, ако кардиограмите се пишеха не от съответните апарати, а от духа на Наполеон Бонапарт по време на спиритичен сеанс, ако кръвните проби се обработваха не от лаборантка в бяла престилка, а ги анализира вампирка, облечена в черни дрипи, ако вместо хапчета в аптеките продаваха успешно проявили качествата си сушени крилца от прилеп и омагьосана паяжина? Е, кое би било по-различното за Виктор? За човек, който проучва купища епикризи и опипва пациента, а сетне се осланя единствено на собствените си ръце и скалпела в тях?

— Мамка му — прочувствено произнесе той. — Мамка му.

— Ето! — възтържествува Рада. — Почваш да разбираш! Така е с всички.

От кухнята излезе старица с чиста престилка и мълчаливо постави пред Виктор табла с храна.

— Аз сама… — Рада отпрати готвачката и се зае да сервира. — Ще опиташ прясна пъстърва, тази заран е уловена. Хапни и кажи — ял и си някога такова нещо у вас!

— Хм, срещу десет грама злато бих могъл да си поръчам такава…

— Ти, пък! Тук няма за повече от… два сребърника най много — успокои го девойката. — Момичето поне остави ли ти пари?

Виктор машинално се потупа по джоба.

— Да, у мен са.

— Значи всичко е наред. С този кемер, от който снощи плащахте, можеш половин година да си живееш. Стига да не се храниш всеки ден при мен… — и Рада гордо се усмихна.

— Аз имам и една кесия с камъни, почти толкова голяма…

Красавицата леко го плесна през устните:

— Ти откачил ли си, лечителю! — Очите й мигновено станаха сериозни и твърди. — Какви ги плещиш? Люта гибел ли си просиш?! Нашето градче е мирно, не като горските чифлици… но зли люде навсякъде има!

Виктор засрамено мълчеше.

— Добре. Свиквай — поизстина Рада. — Поживей у нас. Дерси може да е сакат, но пази реда в страноприемницата. Залагам си дясната ръка, че ще ти хареса тук. Щом вече си дошъл… значи те е теглило от Опакото към Средния свят!

— Рада, как да настигна Тиел?

— Пак за своето! Ама за какво ти е тази пикла?

В думите й нямаше ревност, надали красавицата изпитваше към Виктор нещо повече от лека симпатия. Обикновена „женска солидарност“. Девойката продължи:

— Знаеш ли какви момичета имаме в градчето? Привечер ела в ресторанта да ги видиш. Пък ако предпочиташ младички, и такива ще се намерят. Понявга и елфки, дето са по-отворени, идват от катуна, пък господ те знае, току-виж те харесала някоя?

Очевидно моралните принципи на барманката не страдаха от сложности. Напълно сигурна, че е накарала пришълеца здраво да се замисли над предложените перспективи, девойката се изправи и покровителствено положи длан на рамото му:

— И ето какво още… вземи този меч. Че да го гледам такъв, само ще се ядосвам. А за новак е тъкмо на място, лек е, в ръката ти ще е като жив. Един сребърник ще ти взема за него, без пари просто не бива да се дава.

— И какво ще го правя?

— Ще си наемеш учител, само че добър, с грамота от гилдията, инак със същия този меч ще те заколят. Подир две седмици ще можеш да се оправиш с някой заблуден бандит. На повече не разчитай, няма как — възрастта ти не е за това… Вземай меча, лечителю, да не взема аз да размисля!

— Благодаря — Виктор сложи на масата три сребърни монетки. Поколеба се и добави две златни. — Как да настигна Тиел?

— Пфу! — Рада плесна с ръце. — Да ми беше казал, че я обичаш, ама нали виждам, че не е тъй! Личи ти. Прибери си жълтиците! Щом искаш да настигнеш момичето, качи се по пладне на „Гръмовната стрела“, тъкмо спира на гарата вода да налее. Или в Луга, или в Рянск ще настигнеш „Четирите пушека“. Ако тази твоя Тиел не е слязла по пътя, ще я намериш. А ако е слязла… светът е голям. Не ти е орисия, значи.

— Колко е часът сега?

Рада вдигна ръка, изпод ръкава на роклята й се подаде тъничък златен браслет с миниатюрен циферблат.

— Десет и четвърт. Имаш два часа, лечителю.

— Благодаря! — подвикна й подире Виктор. Неговият часовник показваше същото време. Мрачно се втренчи в чинията с изстиналата пъстърва.

Наистина ли иска да настигне Тиел? Не за да се върне в своя свят… надали момичето може да му помогне. Вероятно единственото, което не му даваше мира, бе въпросът — кой е той самият, какво представлява? Кое у него е толкова важно, че Тиел е преминала в Опакото, за да го доведе? И кой се мъчеше да им попречи на Прехода?

В ресторанта нахълта някаква компания, постояха на прага и тихо заеха съседната маса. Виктор ровеше рибата с вилица, опитвайки се да събуди апетита си, или поне да придаде на блюдото вид на наченато. Беше му неудобно да зареже недокоснатото угощение след толкова реклами. После погледна през рамо към съседите.

Бяха петима.

Четирима — млади момци, най-малкият едва на тринайсет, най-големият изглеждаше на двайсет и пет. Облечени бяха като за път, препасани с оръжие — мечове и кинжали, даже и хлапакът. Лицата им си приличаха, явно бяха братя.

А петият извън всякакво съмнение бе татенцето. Носеше ризлична куртка, в колана си вместо честен меч беше затъкнал разбойнически топуз.

Защото си беше разбойник. Това бе същият мъж, комуто Виктор така прибързано и необмислено бе пощадил живота в нощната гора.

* * *

Съветът свърши и Ритор незнайно от какво се чувстваше напълно обезсилен. И уж нямаше откъде да дойде тази умора, защото всички се съгласиха с доводите му. Вярно, не веднага, но все пак достатъчно бързо. Опитните магове и воини умееха да налагат разума над чувствата.

Кървава вендета нямаше да има. Кланът на Въздуха нямаше да се поддаде на толкова елементарна провокация. Сметките щяха да бъдат предявени и разчистени по-късно, когато цветето на отмъщението порасне и разцъфти. А засега следваше да намерят къде е Убиецът на Дракони.

Никой от Съвета не повярва, че Торн би дръзнал да скалъпи толкова сериозна лъжа. Предводителят на Водния орден нямаше причина да забърква подобна каша, без наистина да е призовал Убиец — това е далеч по-просто, отколкото да се чака пристигането на Дракона. Защото Драконите идват, когато настъпва тяхното време, а Убиецът може да бъде и създаден.

„Торн е постъпил правилно“ — помисли си Ритор. Да се предотврати пристигането на Дракона е възможно само по един начин — като на Крилатия Владетел бъде противопоставен неговият Убиец. Напълно допустимо е, че той вече е дошъл, минал е по Пътеката. Напълно възможно е да се намира в Средния свят.

Разбираемо защо Торн не се побоя да съобщи това на Ритор. Да убиеш Убиеца е също толкова трудно, колкото и да погубиш Дракона. О, да, по-лесно е в крайна сметка, но… И освен това, докато Убиецът не е преминал през инициацията си, той не е нещо повече от обикновен смъртен. Силата му може да избликва единствено спорадично. И Торн, естествено, си даваше сметка, че вождът на Въздушните няма да седи със скръстени ръце. Кланът на Вятъра трябва да започне лов.

„Твърде вероятно е Водните да разчитат да ни пипнат, докато сме заети с преследването, като използват Убиеца за стръв. Торн иска да ни хване неподготвени. Веднъж вече успя… Четирима наши убити — и то какви! А кланът на Водата се отърва с един леко ранен. Размяната не е в наша полза!“

Ритор удари с юмрук подлакътника на креслото. Седеше в кабинета си, пред отворения прозорец. Изостреният му слух, както винаги ставаше в минута на напрегнати размишления, долавяше разтревожения шепот на учениците в широкия коридор на долния етаж на школата. Чуваше и нечленоразделното мърморене на хората, останали на площада и след обявяването на решението на Съвета — вятърът, този надежден помощник на Главния въздушен маг, послушно подхващаше откъслечните думи и прилежно ги донасяше до вълшебника.

Ако със същата лекота би могъл да хваща разсъжденията на Торн… или помислите на Убиеца…

Полека-лека лицето на Ритор мрачнееше. За първи път от много години насам той не виждаше обичаен изход. Това, което му оставаше — да сътвори сериозна магия — не бе за предпочитане. Всеки вълшебник оставяше силните заклинания за краен случай. Няма нищо по-лесно от това да изчислиш кой стои зад сътворената сериозна магия и да проникнеш по нишката и до него. О, ако беше по-предпазлив и нащрек, докато Торн и неговите магове призоваваха Убиеца! Сега всички свидни жертви щяха да са живи. Сега нямаше да си блъска главата кого да прати на разузнаване вместо загиналите братя Клат…

Но бе късно да се поправя стореното. Което значеше, че трябва да приведе в действие целия клеясал механизъм от съгледвачи, дознайници или просто осведомители, щедро пръснати из прострялата се на стотици и стотици мили равнина, в ленните владения и сред простолюдието на другите кланове, сред собствените си подвластни хора… Човекът от Опаката страна би могъл да се появи където и да е. И също така би могъл и да загине — като се озове, да речем, в Сивите предели. Биха могли да го пречукат обикновени разбойници, полакомили се за здравите му обувки или хубавото му кожено яке. Пришълецът рискуваше да свърши на дуел с някой странстващ елф или с горделивец от клана на Пантерите, които, както е известно, започват кавга по всякакъв повод и веднага налитат на бой. Човекът от Опакото не бе застрахован от удавяне в някое от кошмарните бездънни тресавища близо до Пределите — даже Ритор така и не беше наясно що за сили свиваха гнезда в онези земи. С Убиеца можеше да се случи какво ли не… например да изгуби водача си.

Не, не биваше да се разчита на такъв късмет. Торн със сигурност бе пратил най-добрите си бойни магове да посрещнат и да съпровождат Убиеца.

„Да предположим, че първите си инициации пришълецът вече е преминал. Това няма да ми помогне да го открия, освен ако Убиецът сглупи и употреби придобитата сила веднага, но да се подценява врагът е опасно… И така, какво да правя? Да известя разузнавачите, да пратя нашир и надлъж отряди търсачи? Или — магия…“

Първото допадаше на Ритор далеч повече. Макар че… за този план можеше да не им достигне време. Когато Убиецът достигне пълната си мощ, унищожаването му ще бъде платено с толкова много кръв, че бе страшно за помисляне. Всички досегашни загуби биха били незначителни.

„Не бива повече да се чака. Драконът ще дойде всеки момент… Не напразно нощем ме боли сърцето и мъгляви огнени образи се мяркат пред очите… Миналото се съживява…“

Ритор, някогашният Убиец на последния Дракон, с цялото си същество усещаше — знаеше, — че времето на Възраждането на Крилатия Владетел настъпва. Би могло да му се помогне — напразно ли Ритор търсеше среща с Огнените, та според надеждите и упованията си да омекоти кръвожадния нрав на Дракона… но съдбата отреди друго.

Тъй да бъде — ще приеме и това.

„Как го каза брат ми? Сигурен ли си, че си разгадал замислите на врага, Ритор? О, да, братко. Повече от сигурен съм. Убиецът няма да го бъде. Колкото и да е печално — но той трябва да умре. Налага се. Жал ми е, братко, скърбя за този невинен човек от друг свят, но няма как. Живяло си едно време най-обикновено човече, човеченце. Може би тук. Може би на Опаката страна. Или дори при Природените, стига там изобщо да има хора. Ала нещо се случило, щракнал някакъв стаен в душата механизъм, трепнали нишките на силата, която пронизва Единния свят и всички светове… Някъде се ражда Дракон — а другаде се появява неговият Убиец. И всеки поема по пътя си…“

Същата стара аритметика. Един човешки живот или множество, безброй много жертви, заедно с които и споменатият единствен. Гнусно, но няма какво да се прави. Съвестта отдавна е свикнала с подобни сделки. Защото иначе придошлите на Топлия бряг кланове не ще оцелеят. Дори тук, в Средния свят.

Ритор решително напусна кабинета. Каквото и да става оттук насетне, той вече знаеше какво да прави. Договорите са скъсани, мечовете и кинжалите — наточени. Пистолетите са заредени, из селищата вече обикалят вербувачи, които засега са щедри и честни, не напиват и не подвеждат, те засега само примамват младите буйни глави със звън на монети и със сияние на парадни военни униформи… Път за отстъпление вече няма.

Ритор затвори вратата след себе си. Коридорът бе празен — никой не се беше осмелил да го доближи, докато е размишлявал толкова напрегнато, колкото никога досега… Впрочем, не. Някой все пак е дръзнал. Предводителят на ордена усети слаби трепкания на вълшебния вятър, докосващи слепоочията му, и неволно се усмихна. Брей че пакостник! Изглежда, от момчето ще стане нещо — след време…

Хлапакът с неотслабващо старание търкаше пода, който вече приличаше на огледало. Ритор пристъпи към момъка и срещна очите му — отново прекалено невинни: Ето, Учителю, с пот на челото изпълнявам Вашето нареждане…

— Ти наистина ли възнамеряваш да посветиш на това си занимание цялото време до Изпитанието? — сурово запита Ритор.

— Така ми заповядахте, Учителю — момчето се поклони, но дълбоко в очите му светеше дяволита искрица. Мъждукаше въпреки всичко. Въпреки, че за подслушване го чакаше далеч по-сериозно наказание от миене на подове и тоалетни.

— Така ти наредих… — повтори магът. — Я се изправи… Асмунд. Нали така ти е името? Асмунд, син на…

— Син на Клод-чизмаря, Учителю — почтително отвърна момъкът, като бързо и неуспешно се опита да придаде на непокорните си къдрици подобаващ за момента вид.

— Да — кимна Ритор. — А сега, Асмунд, син на Клод и Брунхилде, отговори ми, като ще казваш само истината. Какво чу, момче?

Защитата на вълшебника бе непроницаема. Интересно, колко от слоевете и хлапакът бе смогнал да преодолее?

Асмунд се изчерви до ушите. Бялата му кожа, наследена от майката-севернячка, пламна от гъстата норвежка кръв, разтворила в себе си южната, френска.

— И-извинете ме, Учителю… — лицето на юношата придоби вече съвсем неподправено виновен израз. — Аз… ч-чух… че Вие искате… д-да намерите чрез вълшебство Убиеца на Дракона.

Ритор не се олюля и не трепна, но му се стори, че подът под нозете му се заклати. А хлапето през това време, гледайки мага с обожание, продължаваше да говори:

— А-аз… толкова съм Ви благодарен, Учителю… Не съм смеел да мечтая за такава чест… Разбрах, че това е било моето Изпитание — да покажа как мога да разбивам магическа защита. Неудобно ми е, че си въобразих, но си казах, че навярно желаете да ме вземете със себе си… нали винаги трябва да има в отряда момче, а аз с нищо не съм по-лош от Таниел… Аз много се постарах да издържа на проверката, Учителю… Благодаря Ви за начина… за възможността… Нали се справих, кажете ми, нали?

Задъханата реч на ученика завърши със сияещ поглед на преклонение пред любимия учител.

„О, да — помисли си Ритор. — Хлапето дори не е предположило, че е по силите му да пробие щита ми. Затова е решило, че го изпитват. Не се е усъмнило и за миг. Това дяволче наистина има талант. Кой би могъл да си го помисли?…“

Магът поклати глава, ядосан на себе си. Как бе пропуснал да забележи такова съкровище?! Слава на велик вълшебник очаква Асмунд.

„А ти, старче, се заеми със защитата си…“

Ритор с едно докосване сондира момчето. В момента то не плетеше никакво заклинание и не твореше магия. Подкани го с пръст:

— Я ела с мен… Може да се каже, че се справи с това изпитание… напълно задоволително.

Момчето прехапа устни от досада.

— И за да се убедиш в това — неумолимо продължи Ритор, — за да си извадиш поуки, сега ще идем в кабинета ми. И стъпка по стъпка ще ми покажеш как си разрушавал слоевете на моя щит. А аз ще ти обясня къде си могъл да постъпиш по-лесно и по-бързо.

Наистина се надяваше, че ще има какво да съветва и обяснява.

Талантът си е талант, но опитът не се дава по рождение.

Ритор прецени, че другите задачи могат малко да почакат. Щом това дяволче беше успяло, кое гарантира, че Торн не разполага с подобни нему? Освен това бе наложително да изследва докъде се простират силите на момъка, да надникне до дълбините на дарбата му… и тогава едно негово наивно предположение може би щеше да се окаже истина.

Наистина, в отряда трябва да има млад човек със свежо око.

И не само око… но засега е по-добре момчето нищо да не подозира.

* * *

— Това е безумие, Ритор — твърдо заяви старият Рой.

— Най-малкото — необмислено! — подкрепи по-големия си брат Гай.

— Не съм го очаквал от толкова сдържан, предпазлив и разумен маг — разпери ръце Соли.

— А на мен пък ми допада, хиляда дяволи да ме вземат за пристанищна курва! — удари юмрук в масата Сандра и като сви вежди, огледа събралите се.

Според слуховете (а истината не бе известна даже на Ритор), в предишния си живот в Опаката страна магьосницата е била първи помощник капитан на пиратски бриг. Беше едра жена, гръмогласна и яка. На фехтовка биеше повечето мъже. Шията й бе белязана от грозна следа на някогашна саблена рана, с която Сандра изглежда много се гордееше. Носеше златни обеци във вид на черепи с очи от елмази по пет карата всеки. Бившата пиратка рязко добави:

— Ненавиждам да седя залудо! Да се намери онзи изтърсак и да се удуши! Със собствените си ръце ще го сторя, ако трябва. Карай, Ритор, няма какво да съхнат веслата. Прибираме такелажа и залп по целия борд! Можеш да разчиташ на мен даже ако тези сухоземни плъхове си подмокрят гащите.

В клана отдавна бяха свикнали с пиперливия й език, а през последните двеста години дори престанаха да ги приемат като обида. Понякога Ритор биваше посещаван от догадки, че целият този поток от сквернословия, обилно гарниран с морски термини, е всичко на всичко маска, надяната от една стресната жена, озовала се в чужд й свят. Подозренията му се засилваха от дребния факт, че морската вълчица Сандра никога не изяви желание да стъпи на корабна палуба. Правилно постъпваше — никой моряк не обичаше да му се мотаят жени на борда… освен в една-единствена роля.

Но за сметка на това тя беше добра като маг, дори превъзходна — за жена.

— Спри абордажната си команда, ако обичаш, Сандра — надигна се още един маг, мургав и с гърбав нос. И той като пиратката бе от Опакото и носеше странното име Болетус Едулюс. — Остани малко в дрейф, за да ме чуят всички… Ритор! Ние се съгласихме с аргументите ти, когато ни предложи да не почваме веднага войната с Торн. Но сега не можем да се съгласим. Заклинанието изисква прекалено голям разход на енергия. И не стига, че има опасност да не се вместим в часа на пълната ни сила, но и за да сътворим предложеното вълшебство, ще се наложи да се освободим от съществена част от стражевите магии, като при това самите ние задълго ще напуснем строя. Не се боя за себе си. Ала погледни Рой, погледни Гай! Силите на ордена не са безгранични, Ритор. Велики ветре! Та ти знаеш всичко това не по-зле от мен, Предводителю. Кланът ще остане беззащитен. Торн ще ни разгроми като…

— Ще има да взема! — изръмжа Сандра, като издърпа страховит абордажен сатър от широкия си пояс на цветчета. Тя не се разделяше с оръжието дори в леглото, където, пак според мълвата, се отличавала с необуздан темперамент. Въпреки почтената си възраст Сандра изглеждаше на не повече от трийсет и пет. — Още преди онова копеле, родено от ибрикчия на султанска галера и сифилистична русалка, да се…

— Сандра, скъпа — търпеливо я прекъсна Ритор, — нека почтеният Едулюс свърши…

— Да свършва в задника на жена си! — кресна вълшебницата. — Знам го какво ще каже! Че Торн нямало да се надене на мечовете ни, че щял да ни удари с магия, пък ние през туй време ще си стоим хрисимо като момиченца от пансион за благородни девици — наведени в очакване да ни посети градинарят!

Солидните магове се размърдаха, някой се изхили тихичко.

— Браво, Сандра, великолепна си! — Болетус изръкопляска, без ни най-малко да се засегне. — Винаги съм харесвал и ще харесвам начина, по който изразяваш мислите си. И, както нерядко става, права си. Точно нещо в този смисъл щях да кажа. Торн, естествено, няма да изпусне възможността да ни нападне. Предполагам, че той ни следи, без да мигне. В секундата, в която свалим гарда, той ще атакува. Предполагам — незабавно. За него е важно да не ни допусне до Убиеца сега, докато онзи е слаб. Нека никой не ме сметне за страхливец, но според мен планът на почитаемия Ритор е равносилен на самоубийство. Къде-къде по-сигурно е да задействаме осведомителите си. Много време ще отнеме? Разбира се. Не е кой знае колко ефективно? Разбира се. Затова пък е много по-безопасно за клана.

Ритор понечи да вдигне ръка, за да поиска думата, но гърбоносият вълшебник не възнамеряваше да млъква.

— Не ме смятай за глух, Ритор. Аз прекрасно чух какво каза. Че рискуваме да закъснеем. Вярно е. Но и Убиецът няма да се окаже редом с Дракона в момента, когато Владетелят встъпи в Средния свят. Сиреч Убиецът също ще се нуждае от време. Той ще търси. И то дълго.

— Към онзи момент, Болетус — изсумтя Сандра, — знаеш ли кога ще го надвиеш, а? На кукуво лято. Убиецът ще те върже на троен морски възел и ще нагости с месата ти раците.

Едулюс хитро се ухили.

— На пръв поглед си напълно права, несравнима наша Сандра, но само на пръв поглед. Убиецът е също толкова уязвим за мечове, стрели и куршуми, колкото и обикновен смъртен. Една добре устроена засада и… — Болетус се озърна. — Ритор! Защо мълчиш? Спомни си как беше с теб!

Главният маг на Въздушните мълчеше. Едулюс имаше право. Обаче…

Ритор разлепи устни и сухо произнесе:

— За да подготвим капан за Убиеца, първо трябва да го проследим и открием. Не се съмнявам, че Торн ще направи всичко, за да ни отклони от дирите на Убиеца. Не се съмнявам, че Торн сега разсъждава точно като нас. И заради това засадата ще бъде невъзможна. Освен на Острова на драконите, но стигнем ли дотам, по-добре да си вържем камъни на вратовете и да скочим в морето…

— Може да охраняваме Дракона, както Торн сега пази Убиеца — забеляза Соли, на което Ритор горчиво се усмихна.

— Това едва ли ще ни помогне, приятелю. Не се заблуждавай. Убиецът усеща Дракона по-добре, отколкото мишките подушват сирене. И ще се добере до Повелителя преди всички, а ние, ако ще от кожата си да излезем, няма да го изпреварим… Не, приятели, просто нямаме друг изход. Безпокоя се. Свикнал съм да се доверявам на безпокойствата си. А относно снемането на защитата — не се тревожете… разбирам ви, но ще имаме помощта на едно много пъргаво момче.

— Асмунд — изведнъж се усмихна Сандра.

— Откъде знаеш? — намръщи се Ритор.

Вълшебницата скръсти ръце над пищната си гръд и неочаквано се смути. Изкашля се и мъгливо обясни:

— Случи се веднъж… да се уверя на какво е способен. Чевръсто дяволче!

Събралите се оживиха и заговориха всички наведнъж.

— Открит е нов маг?… Колко силен?… Към кой стил го тегли?… Чисто ли работи?…

Единствено челото на Болетус се помрачи. Имаше защо — момъкът влизаше в числото на неговите подопечни, а магът не бе съзрял един толкова нужен на ордена талант.

— За юношата Асмунд ще говорим после — решително рече Ритор. — Нека решим главното, колеги.

— Аз съм против — упорито каза Рой.

— Аз също — Гай потвърди решението си с кимване.

— Аз пък съм „за“! — викна Сандра. — Вонящи смрадливци такива, да ви удари мъжка немощ дано! Да не ви става повече!

— На мен вече не ми става — спокойно каза Рой, — само че нека не приказваме за това, Сандра.

— Извини ме — вълшебницата мрачно извърна от него лице. — Но аз съм за Ритор.

— И аз — внезапно заяви Соли. — Предводителят на клана ме убеди.

— Така, два на два — тегли чертата Ритор. — Ами ти, Болетус?

— Въздържам се — не без известна доза злорадство отвърна магът. — Не бих казал, Ритор, че последният ти довод промени мнението ми… но не твърдя, че ме остави напълно равнодушен.

— Двама „против“ — каза Ритор, — срещу трима „за“. Решението е прието. Рой и Гай! Ще ми помогнете ли?

Недоволните старци спряха на самия праг. Гай се озърна към Предводителя с откровено недоумение.

— Без вас двамата съм за никъде — твърдо промълви Ритор. — Кой друг по-добре от теб разпределя силите, Рой? Кой тегли както можеш да теглиш ти, Гай?

— Аха… усети се… — измърмори намусено Рой, но му личеше, че е доволен. Та могъщият Ритор толкова рядко признаваше, че не ще мине без чужда помощ! — Разбра най-сетне, че старите волове най-право теглят ралото…

— Разбрах го — без да се усмихне, каза Ритор. — Починете си до довечера, приятели, а щом мръкне, моля да заповядате всички при мен, за да обсъдим подробностите. Започваме утре сутрин, та към часа на пълната ни Сила да сме подготвени.

* * *

„Ела насам, Асмунд. Моля те, недей така да трепериш. Докато разбиваше моето заклинание, май не се страхуваше толкова, нали? Извини ни, момко, твоето посвещение ще бъде твърде различно от тържествения ритуал в магическата школа. Знам — представял си го другояче, мечтаел си за онзи миг, когато целият клан ще се събере на площада, а ти отпред — с вълнение произнасяш клетвата… А какво получаваш вместо това, момчето ми? Полумрачна зала и шестима вълшебника. Няма нищо, Асмунд, просто ти е дошло времето да станеш възрастен. Понякога се налага това да става бързо, много бързо… инак не ще ти бъде съдено да пораснеш изобщо. Иде война, Асмунд. Време за кръв. Време бащите да погребват синовете си, Асмунд. Започваме похода си на разсъмване, веднага щом привършим ритуала. Предстои ти да ни помагаш, Асмунд. Ти доказа, че си най-добрият сред младежите. Нямам време да издирвам други, които достойно биха заместили братята Клат, Шати… Таниел… и останалите, които неизбежно ще погинат. Момчетата ще трябва да полагат зрелостните си изпити не пред катедри, а в сражения. Теб също те чака такъв изпит, въпреки целия ти талант, въпреки твоята дарба. Разбра ли ме?… Търпи, търпи. Знам, че боли. Дамгата на магьосник не се дава леко, мило момче. Пот ли? Смъди на очите? Не премигвай, не стискай клепачи. Не бива да го правиш. Да, да, Сандра, добре, вече мълча, права си — не е редно да подсказвам на момъка…

…Е, това е. Свърши. Облечи се, Асмунд. Нека ти помогна да избършеш кръвта. Подпри се на ръката ми. Сега — да вървим, нямаме време. Слънцето вече е високо. Хайде, хайде. Трябва да изкачим Зъба на ветровете. Не изоставай, Гай. Сандра, помогни на Рой. Побързайте, приятели, побързайте. Вятърът натрупва мощ. Време е да запретнем ръкави…“

Седмината стояха на самия връх на Зъба. Държаха се за ръце, образувайки кръга на магичния пръстен. Часът на Силата наближаваше, но имаха достатъчно време за подготовката, за тънката работа — да изплетат дантелите на Вятъра. Това бе постижимо единствено от тук, от острата скала над града.

Ритор държеше Асмунд особено здраво. За всеки случай — ако момчето загуби самоконтрол. Беше настъпил мигът, в който трябваше да освободят насъбраната сила на клана, да си припомнят старите бойни магии.

Дланта на момчето леко трепереше и Ритор, въпреки собствените си думи, неволно му съчувстваше. И освен това изпита срам. Да, талантът си е талант, дарбата — дарба. Както и не беше празно суеверие или вехта традиция необходимостта от свеж младежки поглед. Защото в магическата група най-тежкият удар падаше върху най-младия. Както водата се стича в ниското, така и остатъчната сила, заедно с отката на заклинанията, се разсейва чрез неопитния и пълен с енергия човек. И това бе справедливо — защото същото, което би убило Рой или повалило в тежък недъг самия Ритор, за момчето щеше да премине само като трескав кошмар и умора. Младежът щеше да се възстанови най-бързо и най-лесно отколкото възрастните… Това беше истината.

Само дето по-добре Асмунд да не знае предварително за това. Докато в кръга не се включи още по-млад от него вълшебник. И тогава ще е тежко, ох, колко тежко ще бъде осъзнаването, че няколко години твоите любими учители и кажи-речи бойни другари са те ценяли преди всичко като жив щит. Колко горчиво и обидно ще ти бъде тогава, Асмунд…

Ритор го знаеше от собствен опит.

* * *

Сигурно рибата беше вкусна. Даже много — щом Виктор успя да го усети, докато бавно дъвчеше дребните парчета в стремеж да отложи неизбежното. Да, рибата беше чудесна, — макар че закуската се бе превърнала в кратка отсрочка преди схватката. По-точно — преди неизбежната гибел. Семейната банда очевидно беше решила да го остави да се нахрани. Красива постъпка от тяхна страна. И без туй с петима не ще се справи.

Колко глупаво се хвана!

„Пощади ме, Владетелю…“ Нещо такова бърбореше онази нощ разбойникът. И Виктор се върза на жалния глас, на окаяната външност, на собствената си мекушавост, която не му позволи да довърши врага… Пусна го да си иде по живо по здраво. А трябваше да му клъцне гръкляна. Както го беше учила баба Вяра…

Виктор скръцна със зъби. На масата пред него лежеше току-що наточен меч и сигурно ще успее да го грабне. Но с какво би му помогнало това желязо? Да имаше автомат… навярно би се сетил за наученото от кратките курсове за запасни офицери в университета.

— О, Стражите на Сивия предел! — чу се ведрият глас на Рада. Красавицата се бе запътила към милото семейство. Звучеше присмехулно и снизходително. — Редки гости! Е, добре сте дошли тогава.

— Бира, стопанке — прегракнало рече разбойникът и Виктор трепна. Мъжът говореше, сякаш сдържаше напиращи в гърлото емоции.

— Каква бира? — уточни Рада. Продължаваше да е самото гостоприемство, но тонът й се беше променил. Нещо беше усетила… Може би ще повика Дерси?

Виктор се наруга наум — как си позволява да разчита на сакат човек… елф де. „Не, Дерси няма да ми помогне.“

— Каква да е… по-евтинка… Не! — разбойникът стремително промени решението си. — От най-доброто, което имаш! Верско пиво, златно верско!

Рада изхъмка и изчезна.

А Виктор разбра защо на бандита му хрумна да почерпи отрочетата си с нещо скъпо и качествено. За да запомнят този ден. Надали вече им пука за проливана кръв, надали се впечатляват от убийства. Но няма да забравят вкуса на бирата, ще си го спомнят, ще се хвалят пред приятели. И в паметта им ще остане следната поука — баща им не прощава обидите и винаги намира оскърбителя!

Ярост нахлу като тежка кипяща вълна. Също както след Прехода, когато в ледената купел на езерцето го връхлетя краткотрайното безумие.

Искат да го направят на шут? Да разиграят театро? За показно пред подрастващи криминални престъпници?

Той не усети кога мечът се плъзна в дланта му, а пръстите стиснаха дръжката — толкова лесно и привично, сякаш не им бе за първи път. Масата се разклати, блъсната от тялото му, Виктор се извърна, като отритна стола. С тъжен звън се пръсна на пода недопитата чаша „Кипящ ден“.

— Ти! — провикна се Виктор, насочил острието срещу разбойника. И това не бе нито обръщение, нито закана. Беше някакво твърдение, което обещаваше доста… доста повече, отколкото би могъл да изпълни.

— Владетелю… — бандитът мигом изскочи иззад масата и се просна на земята. — Дойдох, Владетелю… доведох синовете си…

Още пиян от неупотребения си гняв, Виктор гледаше как младежите също падат на колене и удрят чела в дъските на пода редом с баща си, готови да приемат удара на меча. И само най-малкия се осмели да погледне нагоре, наблюдавайки непознатия над себе си, при това не с омраза, а с жадно възхитено любопитство. По този начин би могъл да гледа Мойсей към пламналия къпинов храст, или апостолите да се взират в разгневения Христос.

— Владетелю, да бъде Твоята воля…

Виктор мълчеше. Не знаеше как да постъпи, какво да прави с тези хора, не разбираше какво става. Нима в този Среден свят подареният живот изисква такава кучешка преданост?

— Все още ли искате бира? — запита от бара Рада. Виктор мерна, че девойката бързо скри нещо под плота. И макар старият Конам да не бе случил със син, момичето му беше прекрасно — личеше, че би могла да се опази.

— Дай им бирата, Рада — рече Виктор и пристъпи към разбойника. — Как се казваш?

Мъжът повдигна глава и го погледна невярващо. Не можеше да си представи, че „Владетелят“ е благоволил да го заприказва. Той заекна:

— Прости ни, че прекъснахме отмората ти…

— Как се казваш?

— Пределник, господарю…

Може би разбойникът имаше и нормално име вместо прякор, но Виктор му беше все едно:

— Така, Пределник, значи… Защо сте дошли?

— Да ти служим, господарю.

— Не ми трябва ничие слугуване!

— Да, Владетелю… Тогава ни убий, господарю…

От трън, та на глог!

— Изправи се. Вдигни си децата. Вземайте си бирата. Излезте в хола. Чакайте ме там — заповяда Виктор, разделяйки нарежданията си в ясна инструкция за изпълнение.

Това се оказа сполучлив ход. Пределникът рипна на крака и по най-бърз начин — с ритници — вдигна от пода момците си, а след няколко секунди те грабнаха халбите и изумително организирано напуснаха ресторанта.

— А кой ще плаща? — обади се Рада, но чак след като мъжкото семейство се махна. Изглежда тя не желаеше да си проси неприятности.

— Аз — Виктор развърза кесията и без излишни думи й подаде една жълтица. Безмълвно прие ресто от две-три медни монети и сетне попита: — Рада, кои са тези?

— Ама че въпрос! Ти по-добре би трябвало да знаеш, лечителю!

— Повярвай ми, нищо не разбирам.

— Да бе… наистина ми е трудно да го повярвам — девойката го разглеждаше с повишен интерес. — Не знам много. Покрай Сивите предели има чифлици, селца. По-скоро махали от по две-три къщи. Разправят, че там живеели потомци на войниците от древните армии, чиито мъртъвци никак не намират покой зад Предела. Има човешки махали, има елфически, джуджешки. Носят се слухове… — Рада помълча, преценяващо се втренчи във Виктор, — че понявга излизали на разбой по пътеките край Предела. Тези хора имат свои обичаи, своя вяра, свои собствени закони. Наричат себе си Стражи на Предела. Странен народ.

— И?

— Какво „и“? Нищо повече не знам.

— Тук има ли друг изход, Рада?

— От ресторанта? Искаш да им офейкаш?

— Да.

Девойката поклати глава.

— Изход има. Ама ще помогне ли? Нали видя очите им?

Виктор кимна без желание.

— Фанатици. Или ги убий… сами ще се изкормят, ако им го поискаш. Или се примири. Такива като тях на край света ще те намерят… както ти своята Тиел — не се сдържа да го подкачи тя.

Той въздъхна и помоли:

— Налей ми една бира, Рада.

С халба в едната ръка и с меч в другата, Виктор излезе в хола. Пределникът и синовете му се бяха скупчили край вратата и при появата на „господаря“ се изпънаха като дресирани кремълски гвардейци или отракани вече новобранци пред печен сержант… или по-скоро — пред любим батальонен командир. Елфът го изгледа замислено и отнесено.

— Дерси… — Виктор се запъна, не знаейки как да подхване разговора. — Твоят колега… Рижльо? Къде мога да го намеря?

— В най-скоро време ще пристигне лично — каза елфът и грациозно подхвана с вилицата листенце салата от чинията си. Сякаш бе аристократ на прием при кралица или породист кон, почерпен с бучка захар. — Предполагам, че Рижльото се е оттеглил, за да задоволи влечението си към женския пол. Но къде конкретно би могъл да се намира в дадения момент…

— Не разполагам с много време, Дерси. Трябва да хвана „Гръмовната стрела“.

— В такъв случай едва ли ще го видите — поклати глава бодигардът.

И тук неуспех. Виктор кимна и остави ключа на масата.

— Жалко. Ето, аз заминавам.

— Късмет — равнодушно се отзова елфът.

В неосъзнат опит да разчупи невъзмутимата черупка на бодигарда, Виктор рязко запита:

— Личен въпрос, Дерси… този ваш лък…

Елфът сведе очи към оръжието си.

— Не е ли прекалено тънък? Може и да е точен, но дали е добър като пробивна сила…

— Стрелите са намазани с отрова — спокойно обясни елфът. — Ние винаги сме имали отлични отрови. Едни за птица, други за звяр, специални — за хора…

Виктор се задави и си тръгна. Ето откъде тръгнала славата на великите елфически стрелци!

Подире му с тропот се изтърколиха чифликчиите. Виктор спря и се обърна — те замръзнаха.

— Пределник!

Разбойникът с унилата физиономия на клошар чевръсто дотича. С всяка крачка разцъфваше, изразявайки желанието си да служи и да се подчинява.

— Сами си бяхте виновни, че ме нападнахте… — започна Виктор.

В очите на Пределника избухна ужас:

— Владетелю!

— Стой! Не ви се сърдя. Аз те пуснах да си вървиш…

— Да, господарка…

— Но ти нищо не ми дължиш. Разбираш ли? Живей. И повече не се занимавай с разбойничество, труди се честно… — той замлъкна, неприятно поразен от идиотски високопарната си фраза. „Абе на кардинал ли се правя? Отпускам грехове? Пфу…“ — Нямам нужда да ми служиш!

Разбойникът тъпо мълчеше. Виктор се обърна и тръгна по пустата улица. И чу зад гърба си стъпки.

— Какво сте се лепнали за мен?! — викна Виктор и размаха ръце, забравил, че в едната държи меч. Пределникът само мигна. Явно не му се умираше, но бе готов — щом такава е волята на Владетеля…

Виктор плю на паважа и закрачи нататък, стараейки се да не обръща внимание на мълчаливия си екскорт. Надяваше се да се разкарат. Нямаше друг начин. Той щеше да се качи на влака, пък те… нали няма да зарежат къщата си и да се юрнат дявол знае накъде!

Няколко пъти по улицата се мярнаха хора — наглед съвсем обикновени — които не обърнаха на Виктор никакво особено внимание. Дрехите им само изглеждаха малко необичайно, но не заради грубите платове или „чуждоземския“ си вид — просто не приличаха на стандартна конфекция, сякаш всеки тук поръчваше облеклото си при един шивач.

Ами ако наистина тук не съществува манифактурно или фабрично производство? Но защо, след като разполагат с железници? Което означава, че като минимум познават парните машини, да не говорим за електрическото осветление… Напълно достатъчно за създаване на текстилно производство…

Виктор се усети, че проявява неестествен делови интерес и се разсмя. Да бе, янки в двореца на крал Артур! Не е първият, попаднал тук от света на Опакото. И щом тук няма индустрия, значи за това има сериозни причини. С необмислени бизнес-мераци току-виж се е озовал в лапите на местната инквизиция, или ще вземе да мине път на някоя шивашка гилдия — ако го спипат, ще го набодат с отровни губерки.

И за първи път от началото на шантавата въртележка от събития той усети докосването на Приключението. Полъхът на Необикновеното. Ако до вчера е бил ходещо бреме, самоходна торба грижи, която е следвала Тиел, без нищо да разбира и без нищо да приема, сега всичко се беше променило. Дали вината — или заслугата — за това носеше бокалът ободряващ коктейл, или ненужният, но все пак приятен екскорт отзад, но Виктор вече се чувстваше като изследовател, като възторжен посетител в музей на живо.

В края на краищата — сит е, обут и облечен. В джоба тегне солидна сума пари, разполага и със скъпоценности, които струват още повече. Пред него е един странен пасторален свят, в който присъстват благата на цивилизацията — при това възможно най-правилните и необходимите блага, а заедно с тях присъства и едно море от неизвестност. Елфи, джуджета, ходещи мъртъвци (залостени зад Сивия предел) — какво друго е на ред? Уха! Готов е за всичко!

Улицата свърши, вля се в малък площад, зад който се намираше гарата. В това градче навярно всички улици водеха към гарата, очевидно така бе нормално за всички светове. В средата на площада стоеше чашата на фонтана. Бе пресъхнал и затрупан с боклуци, но някак симпатични боклуци — клончета, ланшна шума, фъндъци мъртва трева. Така шадраванът повече приличаше на леговище на някакъв горски дух, отколкото на импровизирано бунище. А пред сградата на гарата се разполагаха сергии със застинали зад тях бабички в очакване на купувачи. И това вероятно също беше обща черта на множеството вселенски светове.

С хазартно любопитство Виктор тръгна покрай търговките, разглеждайки стоката им. Отсъствието на сникерси, памперси и принадлежности за женска хигиена се лееше като балсам върху душата.

При появата му бабичките не почнаха да се суетят, не заиздаваха призивни вопли. Сериозни бабички, знаеха си цената и се държаха така, сякаш не търговията е важното, а така — да мине времето.

Отначало виждаше само хранителни стоки: мляко и сметана в мокри пръстени кани, извара и сирене в кошнички, керамични гърнета с мед, който бе невероятно разнообразен по цвят — от млечнобял, сякаш тук пчелите бяха се научили да доят крави, до синкаво-черен — и аромат, който накара Виктор да преглътне слюнката си, въпреки че не беше гладен. За още по-голям шик медът се продаваше от колоритно старче с огромна брада, плешиво теме и с хитри малки очички. Те не пропуснаха да забележат реакцията на клиента и последва доволна усмивка — нищо повече. Но Виктор, без да се пазари, веднага купи за два медни гроша огромно парче пита и продължи нататък, облизвайки прозрачния пресен мед и дъвчейки за облажване на венците си восъка.

Мълчаливото му компания също спря пред собственика на пчелина и Пределникът взе за момчетата си по едно парче от питите. Виктор едва се сдържа да не се изхили. Впрочем, разбойникът добре направи — синовете му налапаха даровете на кошерите с откровена радост, особено по-младите.

По-нататък две бабички, навярно сестри, продаваха дрехи. Отначало Виктор ги подмина, но после се върна. След като му предстоеше пътуване в незнайното, нямаше да е зле да се екипира. Той взе комплект бельо, поразен от елегантния фасон на ръчно ушитите долни гащи.

— Все едно за теб съм ги кроила, миличък — с достойнство рече бабичката, одобрително измервайки фигурата на купувача.

Прости нрави…

В момента бе облечен добре, но времето не винаги щеше да остане есенно и слънчево. Не би било излишно да се погрижи за дъжд, например. От изток бавно пълзяха облаци…

На сергията имаше две черни кожени якета, но и двете му се оказаха тесни. Пък и с изобилието от лъснати медни копчета, верижки и капси, те твърде силно подсещаха за униформата на хлапаци-метълчета, което не отиваше на възрастен мъж.

— Ших ги за елфи — огорчено съобщи продавачката, — те си падат по такива… Ето и едно момиченце преди теб, миличък, мери-премери, пък не взе…

Нямаше нужда да уточнява как е изглеждало „момиченцето“. Усещаше, че става дума за Тиел.

— Купи си наметалце! — посъветва го другата бабичка. Вероятно Виктор им се издигаше в очите до ранга на съвсем солиден клиент. — Хубаво е наметалцето, от бобърски кожи.

Но клиентът още не беше откачил дотолкова, че да тръгне на дълъг път с разкошно лъскаво наметало. Прекалено предизвикателно изглеждаше с него.

— Амчи тогаз поне ножница си вземи — не мирясваше старицата, — че ходиш с меч из града, плашиш хората!

Този съвет не беше за пренебрегване. Бабичката чевръсто измъкна от платнен чувал, който се търкаляше под сергията, няколко ножници. Виктор ги разгледа с интерес. Бяха дървени, обшити с груба грапава кожа. Пробва меча — и оръжието с лекота влезе още в първата ножница. Държеше се здраво, но не заяждаше, вадеше се бързо, без запъване. Сякаш бе изработено по поръчка. Странно. Даже търговката се стъписа и поклати смаяно глава:

— Виж го ти… намери си дрешка хубавецът…

Цената се стори на Виктор преувеличена поне двойно, но той плати, без да каже нищо. Продължи по пазарчето. Отначало ножницата го удряше през краката, но той плъзна закопчалката й по пояса, като при това дори не се замисли… и оръжието сякаш си спомни вярното място. Лепна се за бедрото и скоро почти престана да се усеща.

Разбойническото семейство също спря пред дрехите и Виктор с любопитство погледна към тях. Нима и те ще си купят гащи? Но сляпото им преклонение все пак не отиде толкова далеч. Пределникът просто опипа черната кожа на куртките, нацупи се и нещо тихо каза на най-малкия си син. Леко побутване — и хлапето се втурна презглава нанякъде.

Виктор продължи да се запознава с местния стоков асортимент.

Жена на около четирийсет години с ярко гримирано лице предлагаше алкохол. Основно бяха делвички и плътно запушени стомни, но забележимо място заемаше и редица от десетина бутилки. Стъклото им бе грубо, неравно, сякаш лято на ръка, издухвано по архаични технологии… а сигурно точно така е било произведено. Вместо книжни етикети бяха залепени парчета светъл велур, а върху него — грижливо изписани марки като „Елфическа яка“, „Мечешка“, „Планински балсам“.

Нямаше намерение да експериментира и затова бързо подмина сергията. Виж, на връщане… ако му е писано. Как само ще учуди приятели и познати!

В края на редицата Виктор съзря нещо, което не очакваше да види. Пред ниска набита бабишкера, която стоеше малко встрани от останалите, лежеше тънко тесте… вестници.

Истински! Печатни! Виктор протегна ръка… и бабишкерата ловко и неочаквано силно го перна през пръстите:

— Първо плащай!… Много грамотни се извъдихте…

Гласът й бе груб, клокочеше в гръкляна. За гърба на Виктор някой тутакси изръмжа. Беше Пределникът, който пристъпи напред с десница, стиснала топуза. Виктор се обърна и с един поглед отпъди разбойника. Взря се в опърничавата старица.

Кораво, набраздено лице. Мустаци. Сплескан нос и твърди като кълчища коси.

Джудже! Джуджанка по-точно.

— Колко?

— Една жълтица! — озъби се джуджанката с такъв тон, все едно му рече: „чупка!“.

Виктор три пъти прокле интелигентските си мераци, всеобщото основно образование и недоубитото си за трийсет години влечение към печатното слово. Но от вестника може да почерпи маса сведения за Средния свят! Нали? Пък че е скъпо… ами хартията тук сигурно не е евтина…

Той остави до вестниците златна монета, като подчертано се постара да избере най-дребната от кесията. Вестникарката никак не се смути, а му го върна, като пробва жълтицата с як крив зъб и с нежелание му даде един брой. Виктор жадно впи очи в текста.

„Железничар“.

Името на вестника си просеше добавка като „Червен“, „Комунистически“ или поне „Народен“, но Виктор бе навит да чете каквото и да е — от „Елфовъден ежедневник“ до „Вечерен вампир“ или даже „Среднощен изстрел“. Погледът му се плъзна надолу към статиите.

Макар да бяха набрани на кирилица, от тях не излизаше нищо вразумително. Кататаро възсърбежб беше най-безобидното. А ми какво за ххрртните гоочеки или гуутру? Как трябваше да се чете обърнатото „сеф“ или „лл!!!“ (с три удивителни!) в средата на думата?

Джуджешки език?

От всичко напечатано познати изглеждаха само предлозите… макар че кой знае какво означават за едно джудже самотните, „и“, „в“, „на“?

Всъщност, не само предлозите. Над всяка статия имаше отделен в черна рамчица анонс, напечатан с дребен шрифт на разбираем език: „Историята на Пътен километър 1054-ти“, „Сравнителен анализ на рентабилността на пътническите и товарните превози“, „Седемдесет години в хирда — мемоари. Продължение от предишния брой“, „Новини от Клановете. (Непотвърдени)“.

Виктор бързо разлисти вестника. Шестте страници, то е ясно, нямаха нито снимки, нито рисунки. Съдейки по шрифта, печатът бе в най-добрия случай циклостилен, а вероятно още по-примитивен като технология… И повече нито думица на човешки език, освен подигравателните резюмета.

Джуджанката със стаен възторг очакваше какво ще каже клиентът-тарикат.

— Много ви благодаря — учтиво промълви Виктор. — Ще намеря за тази хартия… достойна употреба.

Сгъна вестника и го пъхна в джоба на дънките.

Джуджанката стана морава, отвори уста… и нещо я накара да се откаже от коментар, вероятно не й хрумна нищо подходящо. По-близките търговки, които наблюдаваха сцената, се закискаха. Горд от малката си победа, Виктор се запъти към гарата.

— Владетелю…

Обърна се. Малкият син на Пределника, отпратен от баща си преди малко, му поднасяше плътно увит пакет.

— Вземете го, Владетелю…

— Не ми трябват даровете ви — уморено отвърна Виктор. — Занеси го, откъдето си го взел. Разбираш ли какво казах?

— Владетелю, ако не го вземете, татко ще ме убие.

Не приличаше да преувеличава. В очите на хлапето имаше страх.

— Какво е то? — предаде се Виктор.

— Яке, господарю. Нали онези там не ви харесаха…

Той разопакова подаръка и в ръцете му се разгъна черен плат.

Плат ли?

Куртката сякаш бе шита от рибешка кожа. Черно рибище, което приживе е стряскало рибарите с големи колкото детска длан люспи. Отвътре дрехата бе подплатена с къса гъста козина, също черна. Каквито и чувства да будеше у него страстното преклонение на чифликчиите, якето му допадна. Бе великолепно. Обещаваше уют, защита от вятър и дъжд… че и от предателски удар.

— Благодаря — рече накрая, борейки се изкушението да се премени веднага. — Колко ви дължа?

Момчето уплашено заклати глава.

— Добре… Благодаря още веднъж. А сега — отивайте си, става ли? Кажи на баща си, че сме квит. Аз съм му дълбоко признателен и все такива…

Без да чака какво ще отговори момчето, Виктор почти тичешком нахълта в малката зала на гарата. Табелка сочеше към „Каси“. Имаше две прозорчета, зад които седяха жени на неопределима възраст. От тавана висеше прашен полилей, а под него стояха дървени пейки, на които спяха някакви смачкани личности — или хора, приличащи на джуджета, или джуджета, мязащи на хора.

С решителна крачка Виктор се приближи до едното от гишетата и каза:

— Трябва ми билет за „Гръмовната стрела“, моля.

— За къде?

Наистина — за къде?

— До… А кое е по-далеч — Луга или Рянск?

— Рянск! — изсумтя касиерката.

— Тогава до там.

— За коя класа?

— А какви има?

— Пътнически, спален, със запазено място, с отделно купе.

Градацията на категориите будеше тревога. Щом като пътническият не е спален, а спалният не предполага отделно място…

— Самостоятелно купе.

Жената разрови топ бумаги и кимна:

— Да, има. Дванайсет жълтици.

Виктор преглътна и извади кесията. Ала златните монети се оказаха само единайсет. Проклетата джуджешка дъртофелница!

— Да доплатя в сребро… може ли?

— Три към едно.

Виктор смътно заподозря, че обменният курс на златото към среброто в този свят е по-различен от поисканото. Но как да се препира, след като не познава нещата?

Плати. Останаха му малко сребърници и съвсем малко медни грошове. Вероятно покойният полуелф не ги е смятал за пари.

— Билетът ви.

Той прие от ръцете на касиерката парче картон с няколко цифри и неразбираеми джуджешки знаци.

— И… какво се прави с този билет?

— Ама на него пише! — възмути се жената, сякаш Виктор бавеше натрупала се опашка. — Ето, втори вагон. До Рянск. Отделно купе. Какво още!

Виктор прибра билета в джоба си.

— И не се отдалечавайте, влакът пристига след половин час! — добави касиерката.

Той отиде до най-далечния ъгъл на заличката, където пейките бяха свободни. Седна и протегна крака. Опита се да се отпусне, разглеждайки прашното мозаечно пано на стената. То изобразяваше нещо батално — хора, джуджета и елфи, всички със свирепи лица и обкичени с оръжия, се разполагаха на тендера зад локомотива. От комина юнашки излиташе хематитов дим, грижливо подредените от парченца огледало оголени саби и мечове святкаха патетично.

— Лечителю…

Той се обърна.

Рада стоеше отзад и бе много сериозна и стегната.

— Трябва да поговорим. Имаш неприятности. Големи неприятности!