Сандра Браун
Завист (7)

Глава 5

След срещата, на която тя и Ноа бяха помолени да присъстват, Марис се върна сама у дома от офиса.

В един момент, докато вземаше пощата от кутията, се изкуши да запита нощния портиер дали е забелязал по кое време се е върнал Ноа тази сутрин, но не можа да измисли как да попита, без да притесни себе си и него.

Донесоха й поръчаните тайландски ястия. Дъвчейки, прегледа бележките, които един автор бе направил върху ръкописа си, одобри ги и отбеляза, че ръкописът е готов за пращане при редактор.

Провери още веднъж календара си, за да се увери, че тя и асистентката й не са пропуснали някое събитие, което да трябва да се отложи. Бе запазила остатъка от седмицата за пътуването си в Джорджия, което бе доста оптимистично от нейна страна, като се вземе предвид, че авторът не бе предизвестен за предстоящото й посещение.

Но в този случай тя предпочиташе да помоли за извинение, отколкото да иска позволение. Трябваше да бъде до известна степен нахална. С този човек непременно трябваше да се държи настъпателно и агресивно. Плахостта нямаше да й помогне. Преустройвайки претоварения си график, приготвяйки се за пътуване, тя твърдо бе решила да отиде и да се срещне с него, независимо дали той иска или не.

След като отлагаше до възможно най-късния момент да го предизвести за своето пристигане, тя набра номера, който се бе показал на идентификационното й устройство тази сутрин. Телефонът иззвъня четири пъти, преди слушалката да се вдигне.

— Да?

— Обажда се Марис Мейдърли-Рийд.

— Исусе.

— Не, Марис Мейдърли-Рийд.

Той не отговори нищо на това, дори не измърмори „Какво искате?“, макар че враждебното му мълчание бе невероятно красноречиво.

— Мислех… — тя млъкна. Погрешен ход. Не му давай никакви възможности да се измъкне, Марис, нито дори да мърда. — Идвам на остров Сейнт Ан да се срещна с вас.

— Моля?

— Казах го на английски, нали? Какво точно не разбрахте?

След миг той издаде сумтящ звук, който би могъл да мине за смях.

— Така. Значи сте на ход.

— Опитвам се.

— И идвате на Сейнт Ан.

— Да, идвам.

— Трябва да ви предупредя — по-различно е от това, на което сте свикнали. Хора като вас…

— Хора като мене?

— … обикновено ходят на почивка на по-цивилизовани острови. Хилтън Хед, Сейнт Саймънс, Амилия.

— Не съм тръгнала на почивка.

— Не сте?

— Идвам да говоря с вас.

— Говорихме вече.

— Но не лично.

— За какво имаме да говорим? За флората и фауната на островите около Джорджия?

— За вашата книга.

— Вече ви казах, че моята книга не е за продан.

— Казахте ми също, че няма книга. Кое от двете е вярно? — беше го хванала натясно. Каменното му мълчание сочеше, че го е разбрал. — Пристигам утре вечер.

— Това са си вашите пари.

— Можете ли да ми препоръчате… — но говореше на празното пространство. Той й беше затворил. Тя упорито набра отново номера му.

— Да?

— Питах дали можете да ми препоръчате хотел в Савана?

След като той отново затвори, Марис се разсмя. Както бе казал баща й, той протестираше прекалено високо и прекалено много. Господин П. М. И. не съзнаваше, че колкото повече се опъва, толкова повече Марис ще се заинати.

Тя току-що бе извадила куфара си изпод леглото, за да започне да опакова нещата си, когато телефонът иззвъня. Очакваше, че може да е авторът. Може би бе измислил някаква достатъчно добра причина защо ще му е неудобно или невъзможно да се срещне с нея, когато тя иде там утре. Приготвяйки се да срещне порой от извинения, тя вдигна слушалката с весело „ало“. За нейна изненада един мъж с подчертан бруклински акцент попита дали може да говори с Ноа.

— Съжалявам, него го няма тук.

— Ами аз трябва да разбера какво да правя с тоя ключ.

— Ключ?

— Нямаме практика да звъним по домовете, нали разбирате. Обаче, вижте, господин Рийд ми даде 20 долара допълнително да му го занеса тая вечер. Вие майка му ли сте, коя сте?

— Сигурен ли сте, че става въпрос именно за този Ноа Рийд?

— Работи с книги, нещо такова.

— Да, това е съпругът ми.

— Е, той ми даде онзи адрес в Челси и каза…

— Какъв адрес?

Той й изрецитира един адрес на Двадесет и втора улица — Запад, апартамент 3 Б.

— Каза ми да сменя ключалката вчера, щото вече бил закарал там някакви неща и не искал старите ключове да се мотаят насам-натам, нали разбирате? Обаче аз вчера не му донесох допълнителни ключове, а той каза, че му трябва най-малко един още. Затова обещах, че ще го получи тая вечер. Ключът сега е у мене, обаче, шефа го няма. На вратата му намерих бележка, казва да се обадя, обаче с обаждане не може да се свърши работа, нали? Не ми се ще да оставям ключ от апартамента на господин Рийд при съседите. Човек никога не знае на какви хора ще попадне, прав ли съм?

— Какви неща?

— А?

— Казахте, че някакви неща били занесени в апартамента.

— Мебели. Нали разбирате, такива работи, каквито богаташите имат в къщите си. Килимчета, картинки… аз да не би да мога да си позволя такива хубави работи. Хич не го мислете. Знам, че съм готов да си замъкна задника у дома, да си легна на дивана и да си гледам футбол. Ама не искам да разочаровам господин Рийд. Даде ми допълнително двайсет…

— Долара. Нали казахте. Аз ще ви дам още двайсет, ако ме почакате. Идвам след петнайсет минути.

Марис излезе от къщи. Взе тичешком и двете пресечки до метростанцията на Седемдесет и втора и Бродуей. С такси щеше да се мотае дълго, за да стигне до центъра. Искаше по-скоро рано, отколкото късно, да види хубавите неща, които Ноа бе закарал в апартамент в Челси, за който тя не знаеше абсолютно нищо. Искаше да научи по-скоро рано, отколкото късно, защо му е дотрябвал още един апартамент. И искаше да разбере за кого бе поръчал допълнителния ключ.

Плъзналият по старата тухла бръшлян внасяше топлота и чар в изгледа на сградата. Цветя цъфтяха в саксиите и сандъчетата по прозорците от двете страни на тясната веранда, отделена от равнището на улицата с осем стъпала. Наоколо имаше все такива сгради, разкрасени от обитателите си, които се опитваха да създадат в квартала духа на един по-приветлив, по-мил и по-старинен Ню Йорк.

Остъклената входна врата не беше заключена. Ключарят чакаше Марис във фоайето. Бе успял някак си да дръпне ципа на анцуг с маскировъчен цвят над едно шкембе, което стърчеше почти половин метър пред гърдите му.

— Кой ви пусна вътре? — запита го тя, след като се представи.

— Ненапразно съм ключар — изсумтя той. — Но честно казано, то не беше заключено. Много е горещо, за да чакам навън. Изпотих се като прасе.

Климатикът охлаждаше мократа й кожа, мокрота, която тя приписа на тъпканицата в метрото. Метростанциите бяха известни с жестоките си течения и студ през зимата и с абсолютната липса на свеж въздух през лятото. Но тя се потеше и заради това, което щеше да открие на третия етаж в апартамент Б.

— Ще правим ли сделката?

Тя го изгледа смаяно, после си спомни какво му беше обещала — двадесет долара. Плати му и поиска ключа.

— Първо трябва да го проверя — каза той. — То не е толкоз лесна работа да правиш ключове, както си мислят хората. Никога не предавам ключ на клиента, ако не се уверя, че работи безотказно.

— Добре.

— Няма асансьор. Трябва да се качваме пеша.

Тя му кимна да мине пред нея по стълбите.

— Защо не отидохте горе да проверите ключа и после да го оставите в апартамента? Вратата нямаше ли да се затвори автоматично след вас?

— Не, резето не е автомат. Пък и само това ми трябваше — отвърна той през рамо, докато отминаваха площадката на втория етаж. — Само да излезе, че нещо липсва, мене ще обвинят най-напред, че съм го откраднал.

— Съмнявам се.

— Не рискувам да влизам в чужд апартамент, когато хората ги няма, изобщо.

Когато стигнаха третия етаж, той пуфтеше и сумтеше от умора. Вече до вратата извади резервния ключ от джоба на анцуга и го пъхна в ключалката.

— Идеално — каза, отваряйки вратата. Отстъпи настрана и покани Марис да влезе. — Ключът за осветлението е отдясно.

Тя напипа ключа и го завъртя.

— Изненада!

Този вик се изтръгна от гърлата на около петдесетина души, които тя познаваше до последния. Долната й челюст увисна като подвижен мост. Притисна ръка до сърцето си, което бе паднало в петите. Всички се смееха на слисаното й изражение.

Ноа се отдели от останалите и се приближи към нея с широка усмивка. Прегърна я силно и я млясна звучно по устата.

— Честита годишнина, скъпа.

— Но нашата годишнина е чак…

— Знам кога е. Но ти винаги разкриваш изненадите ми. Тази година реших наистина да те изненадам. Съдейки по реакцията ти, бих казал, че съм успял — погледна през рамото й към ключаря. — Беше страхотен.

Разбра се, че е актьор, нает да изиграе тази роля.

— Убедихте ме, че съм на път да разкрия изневярата на мъжа си — каза му Марис.

— Честита годишнина, госпожо Рийд — каза той с глас, в който се долавяше британски акцент. По-късно й обясниха, че най-забележителната негова роля била Фалстаф. Сега той взе ръката й и я целуна. — Приятна забава.

— Не си отивайте. Останете с нас — тя настоя и той прие поканата. — Нали нямаш нищо против? — запита тя Ноа, когато актьорът се присъедини към другите гости пред бюфета.

— Щом това те прави щастлива, скъпа.

— Чий е този апартамент?

— Тази част от диалога беше истинска. Мой е.

— Наистина ли е твой?

— А ти чий мислеше, че е?

— Аз…

— Ти имаш нужда от малко шампанско.

— Но, Ноа…

— Ще получиш пълни обяснения по-късно. Обещавам.

След като се погрижи да й донесе преливаща чаша с шампанско, той я преведе през тълпата, за да се поздрави с гостите, по-голямата част от които бяха редактори в „Мейдърли прес“. Мнозина й казаха, че им е било много трудно да запазят тайната. Една редакторка си призна, че е била готова да я подпита какво ще си облече.

— Ноа щеше да ме убие, ако бях развалила изненадата.

— А пък виж как се появих аз — изстена Марис. — Намачкан делови костюм и лъснало лице. Не знаех, че идвам на парти.

— Бих убила някого, за да изглеждам като тебе, когато си най-зле — каза жената.

Сред гостите имаше няколко местни автори, с които Марис работеше, и приятели, чиито занимания бяха в съвсем други области, включително една анестезиоложка и съпругът й, който преподаваше химия в Нюйоркския университет, брокер от фондовата борса и кинопродуцент, който бе превърнал една от издадените от Марис книги в завладяващ филм.

Тълпата се раздели, за да разкрие Даниел. Той седеше, подпрял едната си ръка на гравираната сребърна топка на бастуна, а с другата вдигаше към нея чаша шампанско.

— Татко!

— Поздравления за годишнината няколко седмици предварително, скъпа.

— Не мога да повярвам, че и ти си бил замесен! — тя се наведе да го целуне по бузата, вече зачервена от шампанското. — Изобщо не се издаде тази сутрин.

— Което беше доста трудно, като се има предвид за какво говорехме.

Многозначителният му поглед й напомни за тревогите относно брачния й живот, които бе споделила с него.

Усещайки как собствените й бузи се сгорещяват от притеснение, тя каза меко:

— Това обяснява защо Ноа напоследък беше разсеян. Сега се чувствам като глупачка.

— Недей — заповяда Даниел, скъсвайки строго вежди. — Глупакът е човек, който пренебрегва предупредителните сигнали.

Тя отново го целуна бързо, преди отново да я издърпат в тълпата. Ноа бе свършил забележителна работа не само с организацията на изненадата, но и бе планирал великолепно парти. Главният готвач на любимия й ресторант бе приготвил храната и сега присъстваше, за да бъде сигурен, че ще бъде сервирана както трябва. Шампанското се лееше. С напредването на вечерта музиката ставаше все по-силна и макар че до уикенда оставаха още дни, гостите се задържаха до късно. В малките часове започнаха обаче да се сбогуват.

Даниел си тръгна последен.

— Възрастта си има предимства — каза той на Марис и на Ноа на вратата. — Не много, предупреждавам те, но все пак. Едното е, че можеш да стоиш до късно през седмицата и след това да спиш до късно сутринта, защото присъствието ти не е наложително абсолютно никъде.

Марис го прегърна сърдечно.

— Обичам те, татко. И всеки ден научавам нещо ново за тебе.

— Например?

— Че ужасно добре умееш да пазиш тайна.

— Внимавай какво говориш, млада госпожо, или ще кажа на Максин да ти измие устата със сапун.

— Няма да ми е за пръв път — каза тя със смях. Прегърна го отново и го запита дали ще може да слезе по стълбите.

— Нали се качих дотук? — изръмжа той със свадлив тон.

— Съжалявам, че попитах — въпреки това, тя помоли с жест Ноа да придружи Даниел до долу. — Има ли кола да го заведе до дома?

— Чака на завоя — увери я Ноа. — Проверих.

— Добре. Татко, не забравяй, че ще си взема клетъчния телефон в Джорджия. Казах на Максин да се обади…

— И ще се обади, тая стара досадница. Измъкни ме оттук, Ноа, моля те. Преди Марис да е решила да ми сложи памперси за възрастни.

Ноа го поведе към стълбището.

— Ей сега се връщам, скъпа — извика той към Марис. — Още не съм ти дал подаръка.

— Още ли има?

— Само почакай. И да не вземеш да захъркаш!

Сега, след като гостите си бяха отишли, тя успя да разгледа добре апартамента. Високите прозорци на далечната стена на дневната гледаха към градината на покрива на съседната сграда. Мебелите бяха хубави, но не толкова скъпи, колкото й бе внушил „ключарят“. По стените имаше картини, столовете и диваните бяха поставени върху екзотичен килим, но акцентът падаше върху функционалността и комфорта.

Кухнята беше тясна, дори според нюйоркските стандарти. Една затворена врата зад дневната водеше до това, което тя предположи, че е спалня. Тъкмо тръгна към тази врата, когато едни ръце я сграбчиха през кръста.

— Мисля, че ти казах да не захъркваш — рече Ноа, облизвайки леко ухото й.

— Не знаех, че отивам да хъркам. Кога ще ми кажеш защо си взел този апартамент?

— Когато му дойде времето. Бъди търпелива.

— Подаръкът ми зад врата номер едно ли е?

— Я да погледна — той тръгна с нея към вратата. — Сега можеш да я отвориш.

Стаята представляваше малък кабинет, но огромният прозорец го караше да изглежда по-голям. Бе обзаведена с бюро, кожен въртящ се стол и лавици, на които имаше книги. Освен това тя видя телефон, компютър, принтер и факс. На бюрото стоеше метална чаша за моливи, пълна с подострени моливи.

Марис огледа всичко внимателно, после се обърна и погледна Ноа. Той положи ръце на раменете й и започна да я масажира леко.

— Знам, че си се чудила защо стоя на работа до толкова късно и освен това къде се губя, че ме няма нито у дома, нито в офиса.

— Така е, признавам.

— Извини ме, че те накарах да се тревожиш. Исках този апартамент да бъде напълно готов, преди да го видиш. Отне ми седмици, докато го подготвя. Месеци, ако сметнеш и времето, през което търсих подходящо място.

— Подходящо място за какво?

— Е, не за извънбрачни връзки, както си си помислила.

Тя сведе очи.

— Така е, признавам.

— С Надя ли?

— Тя беше начело в списъка на заподозрените.

— Марис — каза той с упрек.

Тя вдигна глава, отметна назад коса, сякаш за да се освободи от някакъв товар.

— Господи, колко се радвам, че не е това.

— По-добре ли се чувстваш?

— Неизмеримо. Но ако този апартамент не е бил предвиден за любовно гнездо, за какво си го наел?

Той наклони глава с жест, който би могъл да бъде описан с една-единствена дума — скромност.

— За писане.

— За писане ли? — повтори тя едва чуто.

— Това е твоят подарък за годишнината. Отново започнах да пиша.

Известно време тя стоя смаяна, неспособна да говори, а после се хвърли върху него.

— Ноа! Това е чудесно. Кога? Какво те накара… Винаги си се дърпал, когато съм го споменавала. О-о, така се вълнувам. Ужасно!

Тя го зацелува. Той се засмя и я остави да продължава. Накрая я хвана за ръцете и я отдалечи от себе си.

— Не се захласвай. Може би ще се проваля.

— Няма — възрази тя твърдо. — И за миг не вярвам, че ти си чудото на единствената книга, както се опасяваш. Авторът на „Изчезналият“…

— Което написах преди години, Марис, когато бях пълен със страст младеж със звезди в очите.

— И талант — наблегна тя. — Талант като твоя не се изхабява с една книга, Ноа. Той не може просто да изчезне. Напротив, аз мисля, че узрява с възрастта и опита.

— Ще видим — той хвърли към компютъра поглед, изпълнен със съмнение. — Във всеки случай склонен съм да изложа на изпитание твоята теория. Ще опитам.

— Нали не го правиш само заради мене?

— Не бих могъл да го правя единствено заради тебе. Писането е ужасно трудна работа. Направо граничи с мазохизъм. Ако не влагаш сърцето си, си осъден на провал, още преди да започнеш — той прокара кокалчетата на пръстите си по челюстта й. — Това е нещо, което искам да правя. Много го искам. И ако харесва и на тебе, значи има още един плюс.

— На мене много ми харесва. Не би могло да ми харесва повече — тя го притисна силно и го целуна по-пламенно, отколкото си спомняше да го е целувала от много дълго време.

Когато устните им се срещнаха, Ноа се измъкна от сакото си. Сърцето й заби ускорено. Обстановката беше непозната и неизследвана. Нямаше ли да е малко нередно да се любят в този нов апартамент на дивана, на килима? По дяволите, и на бюрото. Защо не? Нали са възрастни.

Тя плъзна ръце надолу по гърдите му и започна да развързва вратовръзката. Но той я отстрани, седна пред клавиатурата и включи компютъра.

— Ужасно ми се иска да започна.

— Сега ли?

Той извъртя стола и вдигна очи към нея с глупава усмивка.

— Нали не възразяваш? Седмици минаха, докато си устроя това ново място, но не съм имал възможност да го изпробвам. Едва днес следобед довърших всичко, преди да дойдат главният готвач и сервитьорите. Бих искал да си инсталирам софтуера и може би да нахвърля някои бележки. Мярка ми се една идея. Страх ме е, че ако не я изложа на хартия, ще изчезне. Имаш ли нещо против да поработя?

Тя се насили да се усмихне.

— Разбира се, че нямам. Нищо против нямам.

Нямаше да има романтичен завършек на вечерта и това бе разочароващо. Но честно казано, тя не би се оплакала.

Точно това бе искала. Точно това го бе насърчавала да прави години наред.

— Сега ще се сбогуваме и ще те оставя да работиш.

— Няма нужда да си отиваш, Марис. Можеш да седиш тук, ако искаш.

Тя поклати глава.

— Не искам да те разсейвам. Освен това, трябва да се върна у дома и да си приготвя багажа.

Той взе ръката й и я целуна по дланта.

— Нали няма да имаш нищо против да вземеш такси.

— Не ставай глупав, разбира се, че нямам — тя се опря на ръчките на въртящия се стол и сниши лицето си към неговото. — Това беше чудесно изненадващо парти, Ноа. Благодаря ти за всичко, но особено за това. Нямам търпение да прочета следващия ти роман. Нали видя какво стана, след като прочетох първия.

Докато се целуваха, ръката му се спускаше по извивката на ханша й и стигна задната част на бедрото. Когато тя се отдръпна, той продължи да я гали по крака.

— Но като си помисля сега, може би ще отложа старта за утре.

Тя насочи пръст към клавиатурата.

— Започвай!

След петнадесетина минути Ноа се озова в друг апартамент. Беше много наблизо — точно на седемдесет и седем крачки — от апартамента, който бе наел за кабинет и който смяташе никога да не използва. Пусна ключа си на долепената до стената масичка в малкото антре и влезе в дневната, където изведнъж се закова на място.

— Започнах без тебе — каза Надя.

— Виждам.

Тя лежеше на дивана, спуснала единия си крак на пода, гола под отворения тъмносин копринен халат. Очите й бяха притворени. Ръката й се движеше ритмично между бедрата.

— Почти свършвам. Побързай, ако искаш да участваш.

Той стигна с два скока до дивана, посегна и започна да гали щръкналото й зърно. Това беше достатъчно, за да я накара да получи оргазъм. Усмихвайки се, Ноа продължи да я възбужда, докато тръпнещото й тяло не изцеди и последния остатък от удоволствието, което бе получила от кулминацията, после тя се отпусна и се намести на възглавниците на дивана.

— Нямаш никакъв срам, Надя.

— Знам — тя вдигна ръце над главата си и се протегна.

— Не е ли прекрасно?

Той започна да се съблича.

— Изненадващото парти беше гениална идея. Сега Марис не подозира абсолютно нищо.

— О-о, разкажи ми.

— Хвана се на въдицата, че вероятно съм имал някаква афера.

— И с коя, моля ти се, те е заподозряла, че имаш връзка?

Ноа я погледна така, че тя измърка доволно. Продължи да разказва:

— Сега, след като жена ми видя моето писателско убежище, което я заблуди окончателно, мога да го използвам като извинение, за да изчезвам по всяко време на деня или нощта.

— Заради това.

— Разбира се, заради това. Заедно с другия бизнес, в който сме двамата.

— Марис е само половината проблем, обаче. Ами Даниел?

— Той е стар, Надя. Изживява си времето.

— Но никога няма да продаде „Мейдърли прес“. Казал го е хиляди пъти.

Ноа нехайно измъкна колана от гайките на панталона си и лекичко плесна бедрото й с него.

— Не се тревожи, скъпа. „Мейдърли прес“ ще бъде продадено, преди някой от тях двамата да се усети. Марис се е запалила за един нов автор, който е открила сред ръкописите за изхвърляне. Това ще ангажира вниманието й. Даниел почти се е оттеглил и е прехвърлил изцяло на мене бизнеса на компанията. И ще чуят за предстоящата продажба може би чак когато прочетат новината в „Пъблишърс Уикли“, а тогава ще е твърде късно да я спрат. Ще имам положението на Даниел и всички привилегии, произтичащи от него, заедно с десет хиляди акции от „Уърлд Вю“ и едни чудесни десет милиона в банковата ми сметка.

— И двамата Мейдърли ще си останат само един с друг.

— Предполагам. Това изобщо не ме интересува.

Той свали панталоните и бельото си. Очите на Надя се разшириха одобрително, когато видя стърчащия му пенис.

— Марис ли е отговорна за това? Напомни ми да й благодаря.

— Няма за какво да й благодариш.

— Не получи ли нещичко от нея?

— Тази сутрин.

— Помислих, че партито тази вечер е било по случай годишнината.

— Марис си има свой начин на празнуване, аз също.

Тя се засмя, обгърна пениса му с ръка и го погали.

— Някой път трябва да ми разкажеш всичко.

— Няма какво толкова да се разказва.

Тя прокара палец по кадифената главичка.

— Мис Марис не се ли чука мръсно?

— Мис Марис не се чука — той коленичи между бедрата на Надя и ги разтвори още по-широко. — Тя се люби.

— Колко сладко.

— Точно това ти харесвам, Надя.

— Много неща харесваш у мене. Бъди по-конкретен.

Той навлезе с тласък в нея.

— Никога не си сладка.