Сандра Браун
Завист (29)

„Завист“
Глава 20 — Кий Уест, Флорида, 1988

Тод не бе смятал, че всичко това ще отнеме толкова време.

Нямаше търпение да забогатее и да се прослави — и то именно като нещата се подреждат в този ред.

След като изплати ипотеката върху къщата на родителите си, печалбата от продажбата й се оказа нищожна. Всеки от двамата му родители бе притежавал по една нищо и никаква животоосигурителна полица, но майка му бе използвала полицата на баща му за неговото погребение, а Тод бе използвал нейната полица за нейното. След като по този начин бе уредил последните си взаимоотношения с тях, остатъкът, наречен с гръмкото име наследство, просто не си струваше труда да бъде споменаван. Парите стигаха колкото да се премести във Флорида и в Кий Уест в джоба му нямаше вече и петак.

Животът там се оказа доста по-скъп от това, което бяха предвиждали с Рорк, макар че живееха далеч под екзистенц-минимума и едва не гладуваха. Той печелеше добри бакшиши от паркирането на коли, но спечеленото бързо се изпаряваше, когато дойдеше ред да се плаща наемът, газта, храната и другите необходими неща.

Както и месечните вноски за компютъра. За разлика от съквартиранта си, той не беше имал късмета да има роднина, когото да е виждал всичко на всичко два пъти в живота си, но който да е задължил семейството си да даде на праплеменника му такъв скъп подарък за завършване на висшето му образование. Това предимство на Рорк го дразнеше. Тод не си загуби времето и изравни възможностите, вземайки си компютър на изплащане.

Хроничната липса на законни платежни средства в джоба му го мъчеше ужасно.

Но още по-ужасно го мъчеше хроничната липса на вдъхновение в мозъка му.

Славата — още повече от богатството — изглеждаше толкова недостижима, че дори излизаше от рамките на мислимото. Да пишеш белетристика беше трудна работа. Той бе изслушал, дремейки, безброй досадни лекции по тази тема, но изобщо не беше сигурен, че някой от неговите наставници по творчество е изтъквал колко много труд е необходим за това. В записките му нямаше дори и намек за подобно нещо. Не бяха му задавали подобен въпрос и на изпит. Но във всеки случай писането беше ужасно трудна работа.

Поне веднъж седмично двамата с Рорк посещаваха дома на Хемингуей. Имението в испански колониален стил беше тяхното светилище и те отиваха там като поклонници, за да му отдадат почит. В действителност Тод винаги се бе възхищавал от Хемингуей, но едва сега започваше да оценява величието му.

Талантът беше нещо, с което човек се ражда. Ражда се или с него, или с липсата му. Но талантът сам по себе си беше безполезен. Необходими бяха часове, досадни усилия, за да събудиш и упражняваш този талант, за да напишеш онова „истинско изречение“, което изглеждаше толкова просто, когато го прочетеш.

Тази простота беше измамна. Тя не идваше случайно. Не беше и резултат на лесно придобито умение. Писането беше взискателна, самотна и изтощителна работа. Писателят прокарваше тунели в мозъка си и копаеше в тях, използвайки думите като кирка. Трудът от цяла една седмица можеше да донесе само една люспица злато като резултат, над който би могъл да плаче от благодарност и умиление.

Тод се възхищаваше на хората, които пишеха, и то добре. Но във възхищението му се прокрадваше и огорчение. Хемингуей и подобните на него просто воняха на талант и умение. Човек би помислил, че след като някой е прекарал толкова време в изучаване на творчеството им, след като е разнищвал всяка тяхна фраза, анализирал е дума по дума, е прихванал в крайна сметка от способността им да пишат и брилянтният изказ ще да е станал нещо заразително. Желанието, изобщо, струваше ли нещо? Имаше дни, когато той не намираше дори зрънце гений в собствените си писания.

И май никой друг също не би могъл да намери.

Смачка на топка рецензията, която бе получил от професор Хадли, и я запрати към ъгъла на стаята.

Рорк влезе точно когато хартиената топка се приземи на няколко инча от кошчето:

— Съдра ли ти задника Хадли?

— Не ми говори за тоя задник.

— Мене ме изпържи доста.

— Сериозно ли?

— А после ме остави да къкря на тих огън. Впрочем, сега смятам, че е съвсем уместно да се напием.

— Навит съм — каза ентусиазирано Тод. — Обаче не мога да си го позволя.

— И аз не мога. Да работиш на бара си има известни предимства — изричайки това, Рорк измъкна ръка иззад гърба си и размаха една бутилка евтино уиски.

— Откраднал ли си го?

— Взех го назаем. Хайде да вървим.

Тод се търкулна от койката си.

— Няма да стане нужда пак да ме молиш.

Легнали на пясъка, те си подаваха от време на време бутилката, наслаждаваха се на залеза, после на здрача, после на нощното небе. Продължиха да вдигат наздравици към небесата, докато звездите започнаха да се размазват и да трепкат и по краищата на вселената се появиха леки вихри.

— Пожелай си нещо, Рорк.

— Пожелавам си да ми дадеш уискито.

Тод му подаде бутилката. Рорк отпи, върна я, после се изтегна на пясъка и положи ръце под главата си. Изсмя се.

— Какво? — запита Тод, размърдвайки седалището си, за да си изкопае по-удобна дупка в пясъка.

— Желанията — отговори Рорк. — Струват ми се като някаква шега.

— Има всякакви шеги, каква точно?

— Спомням си за оня, дето намерил вълшебна лампа, потъркал я, явил му се някакъв дух и му казал, че ще му изпълни три желания. Оня щастливец си пожелал едно ферари и прас — на следващата сутрин едно чисто ново ферари, паркирано пред къщата му. Потъркал пак лампата, духът пак се появил и казал, че му остават две желания. Оня си пожелал десет милиона долара и прас — на следващата сутрин десет милиона долара, подредени на пачки на нощното му шкафче. Той потъркал лампата трети път, духът пак се появил и му казал, че му е останало само едно желание. И оня си пожелал пенис, който да стига до земята и прас — на следващата сутрин се събудил и краката му били дълги само три инча.

Когато смехът им утихна, Рорк добави:

— Поуката от историята е „внимавай какво си пожелаваш“.

Тод изръмжа:

— Аз си пожелавам патката на Хадли да се свие, да изсъхне и да падне. Ако изобщо има. Съмнявам се.

— Ти кой ръкопис му изпрати?

— „Изчезналият“.

— Съдра си задника да работиш по тази книга. А той какво каза?

Тод отново надигна бутилката.

— Книгата едва ли можела да се приеме за правдоподобна. Диалогът ми бил дървен и все неща от сорта…

— Хадли е казал „дървен“?

— Такъв беше смисълът.

— Хм.

— Какво?

— Той каза, че моят диалог е ясен и добре премерен, но интригата ми е предсказуема и трябва малко пикантност — погледна към Тод. — Може би ще трябва да поработим заедно.

— Мамка му! В никакъв случай. Никаква съвместна работа. Две години съм се трепал без никакво възнаграждение.

— Нали продаде един разказ — напомни му Рорк.

— Един нищо и никакъв разказ на едно местно списание за двадесет и пет долара. Някой ще го чете в клозета, ако изобщо го прочете — той запрати една мидена черупка към прибоя. — Живея в апартамент с месоядни хлебарки, където наемателите от долните етажи са въоръжени и опасни.

— Но затова пък изгледа си го бива. И докато му се наслаждаваш, можеш да вършиш и други работи, дето си ги бива.

— Там е въпросът — отвърна тържествено Тод. — Никога преди не съм го правил толкова често.

— Не ти ли поникнаха вече косми по дланта?

— Мечтая си да се пека гол на слънце сред екзотични танцьорки.

Вдигна бутилката като за тост, но Рорк му я взе и отпи още една глътка.

— А пък — продължи Тод мрачно — имам кола, която е минала вече сто и шейсет хиляди мили.

— Докато междувременно паркираш поршета и беемвета.

— Би могъл и ти да се научиш.

— Това се учи лесно. Може би ще е по-добре да се науча на нещо по-хубаво.

Тод метна яростен поглед към Рорк.

— Ще ме оставиш ли да довърша?

— Съжалявам. Не исках да прекъсвам излиянията ти — Рорк му върна бутилката. — Пийни си.

— Благодаря — Тод отпи и се оригна шумно.

— Като мина през всичките трудности и започна да получавам отплата, искам славата да дойде при мене, само при мене и при никой друг. Не се обиждай.

— Не се обиждам. Но и аз не искам да работя заедно с тебе. Шегувах се.

— Ами-и! — и Тод се отпусна по гръб на пясъка. — И какво всъщност ти пише Хадли в рецензията?

— Нали ти казах.

— Истината ли?

— Че защо да те лъжа?

— За да ме накараш да се почувствам по-добре.

Рорк изсумтя.

— Не съм чак толкова милосърден.

— Да бе, знам, копеле си. Затова може да излъжеш поради друга причина.

Рорк се надигна.

— Какво не искаш да ми кажеш, Тод? И защо просто не си го признаеш?

— Ти винаги подценяваш критиките на Хадли.

— Няма да си облека власеница заради това, че някой казал нещо си — хич не ми пука за критиките му. Няма да се оставя да ме депресират така, както ти го правиш.

— Може би.

— Може би какво?

— Може би това обяснява защо ги подценяваш. От друга страна, може да се опитваш да ме отклониш от следата.

Рорк смаяно поклати глава.

— Абе ти какви ги приказваш?

— Нищо, нищо.

— Да бе, наистина! Най-напред ме обвиняваш, че лъжа, после ми измисляш някакви си шибани мотиви за това. Възразявам! Направо си се побъркал!

— Аз пък възразявам да мислиш, че си по-добър писател, отколкото аз.

— Отколкото съм аз — поправи го Рорк.

— Майната ти! — Тод скочи на крака, но земята се наклони застрашително и го извади от равновесие. Той се приземи обратно на пясъка.

Рорк го сграбчи за раменете и го завъртя към себе си.

— Защо съзнателно ще те заблуждавам относно критиките на Хадли?

Тод хвана ръцете на Рорк и ги отхвърли от себе си.

— За да получиш преднина пред мене. Не можеш да понесеш мисълта, че може мене да ме публикуват преди тебе.

— Да бе, сигурно пък ти ще се разтресеш от удоволствие, ако аз продам някой ръкопис преди тебе. По-скоро бих оставил да ми изтръгнат червата през гърлото.

За няколко мига тясното пространство помежду им бе наситено с искрящи молекули недоброжелателство, готови да се възпламенят. Тод сви юмруци и се приготви за атака.

За негова изненада Рорк започна да се смее.

— Значи по-скоро би предпочел да ти измъкнат червата през гърлото?

Тод се опита да не се усмихне, но не успя и след миг също се разкикоти.

— Така както съм разгорещен, да не говорим, че съм и пиян, само това можах да измисля.

— Не ти препоръчвам да го включиш в книгата си.

— Бележката се приема.

Известно време двамата мълчаливо гледаха океана, после Рорк се обади:

— За тая вечер ми стига. Мислиш ли, че ще успеем да се доберем до колата?

Тод с удоволствие отбеляза, че Рорк пръв бие отбой.

— Откъде да знам, бе, като парцал съм.

Рорк преметна ръка през раменете на Тод и стана. Стигнаха криво-ляво до паркинга, макар че това им отне доста време, защото непрекъснато се препъваха и се налагаше да спират. Пиянските им усилия ги караха да се превиват от смях. И двамата не бяха в състояние да шофират, но Рорк седна все пак зад волана, защото изглеждаше по-трезвен.

Лекуваха махмурлука си чак до ранните следобедни часове на следващия ден с хамбургери и аспирин. Тогава Тод поднови вчерашния разговор.

— Нали разбираш, малко съперничество между нас може да ни дойде добре.

Рорк изстена:

— Стига, Тод, не започвай отново. Аз не те смятам за свой съперник.

— Глупости, разбира се, че ме смяташ.

— Как би могло съперничеството да е добро за нас?

— Кара ни да работим по-усилено. Разбери, че е така — когато ме виждаш, че пиша, няма начин ти да седнеш да мързелуваш. Ако аз чукам на клавиатурата, ти не можеш да се пльоснеш пред телевизора. И аз съм същият. Ако ти пишеш, се чувствам виновен, ако и аз не пиша. Ако ти посветиш на писане поне седем часа на ден, аз се чувствам длъжен да посветя най-малко осем. Ето този състезателен дух ни подтиква напред.

— Мен ме подтиква единствено желанието да пиша добра белетристика.

Тод размаха ръце.

— Свети Рорк. Алилуя, алилуя.

— Стига де.

— Добре, добре. Няма повече — и той отхапа от чийзбургера. — Във всеки случай работата е ясна. Ще ми предложат астрономически хонорар за „Изчезналият“ още преди да завършиш твоята книга. Тогава ще видим кой е позеленял от завист.

— Това няма да се случи.

Тод се засмя.

— О-о, човече, само да можеше да видиш дяволския блясък в очите си. Та ти просто спечели спора от мое име.