Сандра Браун
Завист (12)

„Завист“
Глава 4 — 1985

Тази вторнична сутрин, два дни преди Деня на благодарността, започна с облаци и студ. Като по даден знак, сякаш печената пуйка и паят с тиква щяха да бъдат несъвместими с хубавите дни, студеният атмосферен фронт понижи температурата точно навреме за ваканцията.

Будилникът на Рорк беше нагласен за седем и половина. До седем и четиридесет и пет той се бе обръснал, бе взел душ и се бе облякъл. Когато стана осем без десет, се спусна по стълбите към трапезарията на общежитието, пи кафе, прегледа ръкописа си и се запита колко ли гръмотевици щеше да изсипе професор Хадли върху това творческо усилие, в което бе вложил сърцето и душата си.

Ваканцията за Деня на благодарността зависеше от изхода на срещата. Той или щеше да изкара дългия уикенд успокоен, знаейки, че работата му е получила одобрението на професора, или щеше да тъне в езерото от нещастие, наричано „съмнения в самия себе си“.

Във всеки случай, не се налагаше дълго да чака. Присъдата скоро щеше да бъде произнесена. Независимо дали забележките на Хадли щяха да бъдат добри, лоши или отвратителни, той щеше да ги изслуша с облекчение. Това очакване беше истински ад.

— Едно руло, Рорк?

Вдигна очи и видя мамчето на общежитието, застанала до стола му.

— Да, мамче, благодаря.

Скоро след като постъпи тук, Рорк бе въздигнал икономката на общежитието в ранга на най-дълго търпеливата жена на света. Госпожа Бренда Томпсън се бе отказала от спокойния вдовишки живот, за да се премести напълно съзнателно в една триетажна къща заедно с осемдесет и двама мъже, които се държаха като изверги, пратени на деветмесечен летен лагер.

Те не уважаваха нищо — нито хора, нито собственост. За тях нямаше нищо свято — нито Господ, нито родината, нито родният град, нито любимото животно, нито сестрата, нито майката на когото и да било. Подиграваха се на всичко, което всеки индивид ценеше. Всичко бе обект на осмиване.

Живееха в свинска обстановка. Както са склонни да правят мъжките от рода хомо сапиенс, когато се съберат на групи от двама и повече, тези осемдесет и двама бяха слезли до равнището на пещерните хора, далеч не толкова изтънчени като неандерталците. Всичко, което майките им бяха забранявали да правят у дома, те го правеха в общежитието. Ревностно и с наслада практикуваха всекидневна хулиганщина.

Госпожа Томпсън, достойна жена с приличен език, толерираше езика им, който беше мръсен, и личните им навици, които бяха още по-мръсни. Майчинската й природа отключваше тяхното доверие и печелеше привързаността им. Но за разлика от истинските родители, тя не им налагаше никаква дисциплина.

Правеше се, че не вижда запоите, купоните и безразборния секс, на които занимания те се отдаваха с дива наслада. Момчетата можеха да пускат уредбите си колкото високо желаят, без тя да се оплаче. Можеха да спят по цял семестър и повече в едни и същи чаршафи, преди да ги изперат. Когато натъпчеха писмата на общежитието в кожата на котка, принадлежала на момиче, което е скъсало с някого от тях, единственият коментар на мамчето беше, че са подредили писмата много красиво.

В нейно присъствие, особено в сряда вечер, по време на единствената официална вечеря, когато се изискваха сака и вратовръзки и някакво подобие на цивилизованост, те се извиняваха за ругатните, оригванията и номерата си със задължителното и съмнително искрено „Извинявай, мамче“. С лека родителска усмивка мамчето винаги им прощаваше, макар че след секунди самата тя ставаше обект на подобно отношение.

В нейно лице те имаха мамчето на своите мечти.

Рорк подозираше, че тя го предпочита пред някои други, макар да не можеше да си представи защо. Той се държеше също толкова грубо и лошо като останалите. След едно парти във втори курс бе заспал под рояла в залата на първия етаж и се бе събудил в локва от повръщано, воняща на „Джак Даниелс“.

Госпожа Томпсън се бе появила в дълъг фланелен пеньоар и чехли, бе го потупала по рамото и го бе запитала дали е добре. „Добре съм“, бе измънкал той, макар явно да не беше така.

Без да се кара, с достойнството на монахиня тя бе взела одеялото, хвърлено от някого върху една надуваема кукла — анатомически безсрамния неофициален талисман на общежитието — и го бе занесла на Рорк. Бе го завила с одеялото там, където лежеше, треперещ от студ, с разбъркани черва и вонящ до небесата.

От тази вечер нататък мамчето като че ли показваше някаква особена привързаност към него. Може би защото, когато бе изтрезнял, той й бе благодарил за любезността и се бе извинил, че е нарушил съня й. Може би защото бе дал килимчето, намиращо се под рояла, да се почисти на негови разноски. Никой друг в общежитието не беше забелязал, че той е изпоцапал килимчето или че го е занесъл да го почисти. Но госпожа Томпсън бе забелязала. Той предположи, че тези прояви на елементарно добро възпитание са й показали, че той не е окончателно изгубен, че поне някога на нещо са го учили.

— Днес си станал по-рано от обикновено, а? — запита го тя сега, слагайки пред него поничка с желе на картонена чиния до чашата му с кафе.

Обикновено тя не сервираше на момчетата храната. Те си сервираха сами от тезгяха, където един кисел готвач редеше пълните чинии като фермер, който тъпче яслата на добитъка си с ярма.

— Тази сутрин имам среща с моя курсов ръководител — обясни той. От уважение към нея не пропусна да използва салфетката, вместо да оближе захарта на поничката от пръстите си.

Тя посочи към ръкописа му.

— Тази книга ли ще ти е дипломната работа?

— Да, госпожо. Поне докъдето съм я докарал.

— Сигурна съм, че ще е много добра.

— Благодаря, мамче. И аз се надявам.

Тя му пожела успех на срещата, после отиде да поздрави с „добро утро“ друго момче, което току-що бе влязло. Той беше красавецът на общежитието и момичетата му се лепяха като пеперуди на газена лампа. Останалите много искаха да го намразят заради късмета му, но той беше прекалено симпатичен, за да го мразят. Вместо да експлоатира външността си, я подценяваше и сякаш се притесняваше от нея. Хвърли един поглед към Рорк и вдигна за поздрав цепнатата си брадичка.

— Какво става, Шекспир?

— Какво става, Ар Би?

Всички си имаха прякори и общоприетият поздрав в общежитието беше „Какво става?“. На който никой не отговаряше. Просто го изричаха. Прякорът на Рорк, с който се обръщаха всички, освен Тод, беше Шекспир. Момчетата от общежитието знаеха, че той обича да пише, а Уилям Шекспир беше единственият писател, чието име повечето от тях биха могли да си спомнят, ако някой опре пистолет в слепоочието им. Рорк никога не се бе опитвал да обясни, че Шекспир е писал пиеси в бели стихове, докато той пише романи в проза. Някои понятия бяха много сложни за схващане, особено от страна на индивиди като живеещите в общежитията, които, когато преподавателят им по английски ги помолеше да идентифицират портрета на барда, отговаряха: „Как, мамка му стара, искате да познавам всичките президенти?“.

Рорк се ласкаеше от този прякор, но днес сутринта той му изглеждаше особено претенциозен. Погледна часовника си и видя, че има петнадесет минути, за да стигне до кабинета на Хадли. Повече от достатъчно. Въпреки това изпи кафето си, натъпка ръкописа обратно в поизтритата папка, сложи я в раницата и излезе от трапезарията.

Едва когато се озова навън, осъзна драстичната промяна на времето, която се бе случила през нощта. Студеният вятър бе снижил температурата почти до точката на замръзването, не съвсем достатъчно, за да замрази езерцето в центъра на университетското градче, но дотолкова, че да го накара да съжали, задето не си е взел по-дебела връхна дреха.

Корпусът по езици, както повечето сгради в университетското градче, беше в джорджиански стил. По-стар и по-величествен от новите корпуси, имаше огромен портик с шест бели колони. Старите червени тухли на северната стена бяха целите закрити от бръшлян, който за броени дни се беше превърнал от зелен в оранжев.

Когато сградата се показа в полезрението на Рорк, той ускори крачка по-скоро да се стопли, отколкото от страх, че е закъснял. Въпреки консервативното си възпитание, което включваше ходене на черква в неделя, той имаше особено мнение по въпроса за битието, природата и върховното същество. Не допускаше, разбира се, че едно същество всезнаещо, каквото предполагаха, че е Господ, ще се интересува от всекидневните тревоги на Рорк Слейд. Но днес не беше ден, в който да се отхвърля каквато и да било възможна помощ, затова той отправи една малка безмълвна молитва, докато прекрачваше прага на сградата.

Блъсна го миризма на прегрято парно, в която се примесваше лъх на изгорял прах. Явно бяха надули отоплението докрай тази сутрин, защото сградата беше неприятно гореща. Той смъкна раницата и палтото от раменете си, изтичвайки нагоре по стълбите към втория етаж.

Поздравиха го няколко студенти, които също учеха при неговия професор. Един от тях, слаб като върлина, хипи с розови очила тип Джон Ленън и коса на клечки изрева:

— Здрасти, Слейд.

Само момичетата го наричаха Рорк. С изключение на Тод, той не беше сигурен дали някое момче в университетското градче знае малкото му име.

— Хайде на кафе след малко, а? Събираме се да учим за изпитите. Десет часа в Юниън.

— Не знам дали ще съм свободен. Отивам сега при Хадли.

— Искаш да кажеш точно сега?

— Нали това ти казвам.

— Мамка му, човече, гнусна работа. Е, успех.

— Благодаря. До след малко.

— До след малко!

Рорк продължи по коридора. Поничката с желе не беше особено добра идея. Усещаше я като топка за боулинг в стомаха си. Кафето бе оставило възкисел вкус в устата му и той се наруга, че е забравил да си вземе освежител за дъха. Когато стигна кабинет 207, се спря и си пое дълбоко дъх. Вратата беше открехната. Той изтри овлажнялата си длан в крачола на дънките и леко почука.

— Влез.

Професор Хадли седеше зад бюрото си. Краката му, обути в кафяви велурени обувки марка „Хъш Пъпис“, бяха подпрени на отвореното най-горно чекмедже. На скута му имаше купчина листи за четене — това бе една от милиардите повърхности от стаята, затрупани с материал за четене. Безбройно количество дървета бяха пожертвали живота си, за да предоставят хартията, която пълнеше кабинета на Хадли. Пресметнато на квадратен инч, този кабинет беше може би най-големият световен консуматор на хартия.

— Добро утро, професоре.

— Господин Слейд.

Дали само си въобразяваше или поздравът на Хадли му прозвуча заповеднически?

Поведението на професора не би могло да бъде наречено приятелско. За разлика от някои наставници, той не се сближаваше със студентите си. В действителност, беше му обичай да се отнася към тях с едва прикривано презрение. Дори забележителни постижения в изпълнението на писмените задачи не смекчаваха това му отношение.

Преподавателският му стил беше да накара студента да се почувства като пълен невежа. Едва след като нещастникът бъдеше съборен от пиедестала на самомнението си и самият пиедестал бъдеше натрошен на чакъл, Хадли започваше да работи по същество и да учи студента на нещо. Той като че ли смяташе, че върховното унижение изостря способността на човека да научава каквото и да било.

Влизайки в претрупания кабинет, Рорк пак си каза, че Хадли просто си е троснат и не трябва да го приема лично.

— Не, не затваряй вратата — каза му Хадли.

— О, съжалявам — Рорк посегна назад да хване вратата, която тъкмо щеше да затвори.

— Би трябвало.

— Сър?

— Има ли нещо не наред със слуха ви, господин Слейд?

— Със слуха ми? Не, сър.

— Значи сте ме чули правилно, когато казах, че би трябвало да съжалявате. Сега сте… — и погледна към нещо над лявото рамо на Рорк. — … закъснели с петдесет и шест и половина минути.

Рорк се обърна. На стената зад него имаше часовник. С бял циферблат. С лъскави черни цифри. Точици, отбелязващи всяка от шестдесетте минути. Малката стрелка вече беше на девет. Голямата стрелка беше на три точици преди дванадесет.

„Старият се е объркал, помисли Рорк. Нещо му е прещракало в мозъка. От много четене сигурно.“

Той се изкашля.

— Извинете ме, сър, но идвам навреме. Срещата ни беше определена за девет.

— Осем.

— Отначало, да. Но не си ли спомняте, че се обадихте и променихте часа за девет?

— Уверявам ви, че паметта ми работи перфектно, господин Слейд. Не съм се обаждал — Хадли впери в него поглед изпод гъстите си вежди. — Срещата ни беше за осем.