Сандра Браун
Завист (23)

Глава 19

— Това е моята любима стая — Марис се наслаждаваше на познатия уют в домашния кабинет на баща си, където си пиеха коктейла.

В последната минута се наложи Ноа да се консултира с мениджъра по договорите върху една клауза, за която имаше възражения, затова я бе накарал да тръгне преди него за дома на Даниел. Тя нямаше нищо против това, че той ще се забави. След завръщането си от Джорджия не беше прекарала и минута насаме с баща си.

— И аз съм доста привързан към тази стая — усмихна се Даниел. — Прекарвам тук много време, но ми харесва още повече, когато сме двамата.

Тя се засмя.

— Невинаги си се чувствал така. Помня, доста пъти съм идвала тука с надеждата да те отвлека от работата, която си носеше, за да я свършиш у дома. Превръщах се в жива напаст — усмихнаха се на споделения спомен, но изражението на Даниел се помрачи.

— Бих искал отново да преживея тези моменти, Марис. Ако беше възможно, щях да прекарвам повече време с тебе, да се пързаляме из парка или да играем на „Монополи“. Съжалявам, че пропуснах тези възможности.

— Аз не съм търпяла толкова лишения, татко. Фактически не съм се лишавала от нищо. А от тебе пък най-малко.

— Прекалено си великодушна, но ти благодаря, че казваш това.

Тази вечер Марис усещаше, че е меланхоличен. Много се бе зарадвал, че я вижда, но във веселостта му имаше нещо насилено. Комичните му пререкания с Максин изглеждаха малко неестествени. Усмивките му изкусно наподобяваха истински, но в тях ясно си личеше напрежението.

— Татко, да не би да не си добре? Има ли нещо, което да не е наред?

— Утре сутрин е погребението на Хауърд Банкрофт.

Тя кимна съчувствено.

— Знам, татко. Хауърд беше не само твоят корпоративен адвокат, той беше добър и доверен приятел.

— Ще ми липсва. И ще липсва на целия град. Никога няма да разбера какво го е накарало да направи нещо толкова ужасно.

Той тъжеше за загубата му, разбира се, но Марис не беше напълно сигурна, че самоубийството на Банкрофт е единственото, което тормози мисълта на Даниел. Помисли, че настроението му може да е отражение на нейното. Тази вечер и тя не беше особено весела. Би могла да припише промяната в настроението си на две неща. Всъщност на двама души. Ноа и Паркър.

Обяснението на Ноа за срещата му с „Уърлд Вю“ беше задоволително. Дори Даниел го беше потвърдил. Въпреки това не й беше никак приятно, че са я държали в неведение за нещо толкова важно като бъдещето на „Мейдърли прес“. Никога не е била чак толкова заета.

Ако беше друг човек, високото й положение в компанията щеше да налага тя да бъде държана в течение на всичко. Личните й връзки нямаше да имат съществено значение. Като старши вицепрезидент на корпорацията тя заслужаваше да бъде информирана за хитростите на Блум. Като съпруга заслужаваше уважението на съпруга си.

Именно това я бе ядосало — как Ноа с лека ръка бе отминал гнева й.

Беше се отнесъл към нея като към дете, което лесно може да бъде залъгано с близалка, или като към домашен любимец, чието доверие може да бъде спечелено с потупване по главата. Умиротворителните му методи представляваха изтъркани учебникарски примери. Брак 101, урок 3: „Как да се борим конструктивно“.

Начинът, по който я бе успокоявал, беше още по-унизителен от предизвикалото го оскърбление. Нима наистина вярваше, че може толкова лесно да я залъже и да я успокои?

— Марис?

Тя вдигна глава и се усмихна с малко тъга на Даниел.

— Отвлякох ли се?

— Само на един милион мили.

— Съжалявам. Имам толкова неща в главата си.

— Ще ми налееш ли още, моля те? — когато тя се поколеба, той махна раздразнено с ръка. — Знам, знам. Мислиш, че пия твърде много. Аз прозрях тоя съвет, който Ноа ми даде. Ти си го накарала.

— Тревожа се за тебе, когато се качваш по стълбите, след като си пийнал, това е. Малко си нестабилен.

— Ако се напия тази вечер, нали ще можеш да ме занесеш догоре на гръб?

Тя му отправи укорителен поглед, пресече стаята, за да напълни чашата му, и я взе със себе си на бара.

— Като си там, защо не си налееш и на себе си — предложи той. — Мисля, че може да ти дойде добре.

Тя му наля още едно уиски и напълни отново чашата си с шардоне.

— Защо?

— Защо мисля, че тая вечер ти трябва малко алкохол? Защото изглеждаш така, сякаш ти е избягало кученцето.

Вярно. Изпитваше чувство на огромна загуба. Не можеше със сигурност да идентифицира източника му, да му даде име, но дълбоко в сърцето си тя знаеше името: Паркър Ивънс.

Настани се отново на стола си и докато Даниел методично пълнеше лулата си, тя остави погледа си да блуждае из стаята. Загледа се в огромната колекция ревниво пазени първи издания в кожена подвързия. Бяха методично подредени на лавиците на масивния шкаф с блестящи стъклени стени.

Не можеше да не сравни тази спретната и скъпоструваща библиотека с хаотично претъпканите книжни лавици на Паркър. Съпостави скъпите мебели и аксесоари в тази стая с разклатените столове и евтините възглавнички в солариума на Паркър. Тази стая притежаваше вносна мраморна плоча над камината, спасена от един италиански дворец. Дървената лавица над камината в дома на Паркър бе изрязана от роб на име Финиъс.

И тя осъзна, че колкото и да обичаше тази къща, тази стая и скъпите спомени от детството, които тя извикваше, изпитваше носталгия по остров Сейнт Ан и по дома на Паркър с напуканите дървени подове и спретната къщичка за гости, за ваната с лъвски крака.

Изпитваше носталгия по дрънченето на чинии откъм кухнята на Майк и по тракането на клавиатурата, докато Паркър пишеше бързо, само с два пръста, някак нападателно. Липсваха й странно хармоничното цвъртене на щурците и далечният плисък на прибоя, който се разбиваше в брега, миризмата на орлов нокът и соленият въздух, толкова тежък, полепващ по кожата, и… Паркър.

Липсваше й Паркър.

— За него ли мислиш? — запита меко Даниел, нахлувайки в мислите й. — Той ли те натъжи?

— Да ме е натъжил? Едва ли — каза тя, поклащайки отрицателно глава. — Да ме е ядосал? Да. Да, искам да го удуша. Със сигурност. Той е ужасно провокативен, откъдето и да го погледнеш. Като се започне от начина, по който гледа на професията си. Рядко приема предложение или критика, без най-напред да изтъкне някакъв аргумент, да започне спор, който неизменно се превръща в кавга… Стои скрит там в оная къща на оня остров. Колкото и да са хубави къщата и островът, той ги използва като убежище. Би трябвало да излезе, да се смеси с хората. Писателят обикновено се възползва от всяка възможност, за да рекламира творбите си. Но не и той. О, не. Той се прави на много велик, прави се, че е над всичко това, но не може да ме заблуди. Причината, поради която стои като заточеник на оня остров, е, че е инвалид… О, казах ли ти, татко? Той се движи с инвалидна количка. Разбрах го едва когато отидох там. Отначало бях шокирана, защото когато говорих с него по телефона, не ми се стори да има някакъв недъг, освен по отношение на държанието. Това ужасно ме изненада. Но след известно време… не знам, татко, странно е. Когато се сетя сега за него, дори не виждам инвалидната количка.

Тя спря, за да помисли доколко вярно е твърдението й.

Не виждаше инвалидната количка на Паркър и неговия недъг и се питаше кога се е случило това.

— Предполагам, че силната му личност прави недъга му да изглежда не само незначителен, но и невидим. Той владее езика извънредно силно. Дори разпуснатият му, бих казала груб речник, прави впечатление… Има ужасно чувство за хумор. По някой път злонамерено. Може да бъде невероятен мърморко, но предполагам, че му е позволено. Всеки в неговото положение ще таи обида в себе си. Искам да кажа — той е млад, в разцвета на годините си, затова огорчението му, че е вързан към инвалидната количка, е разбираемо и простимо… Много е чувствителен към белезите си, но не би трябвало. Хората, особено жените, биха го намерили привлекателен, независимо как изглеждат краката му. Той не е… не е красив в точния смисъл, но… има… животински магнетизъм, предполагам, така би го нарекъл ти. Усещаш енергия, която се излъчва от него, дори когато седи неподвижен… Когато ти говори ти си привлечен към погледа му. Интензивността, с която държи вниманието ти, компенсира недъга му. Но не бива да оставаш с впечатление, че е слабак. Не е. В действителност е доста здрав. Ръцете му са…

Ръцете му. Когато бяха задържали главата й за целувката му. Когато бяха хванали кръста й и я бяха задържали до количката му. Тогава ги бе усетила, невероятно силни и властни. Но в други моменти, както когато бе отмахнал един лист от косата й, допирът му бе лек, дори игрив.

Когато му бе поднесла на дланта си една мида, за да й се порадва, той бе проследил с пръст нежните й очертания, сякаш се страхуваше да натисне повече, рискувайки да я счупи. Една жена никога не би си помислила да се пази от допира му.

— Той е най-сложната личност, която някога съм срещала — каза тя с дрезгав глас. — Извънредно талантлив — извика пред себе си лицето на Паркър и се чу да казва: — И сърдит. Ужасно сърдит. Усещаш го в писането му. Дори когато е спокоен и се шегува с Майк, гневът му се усеща… В усмивките му има нещо смущаващо. Има някаква жестокост и тя лежи точно под повърхността. Има един пасаж в книгата, където описва гнева на Рорк, насочен към Тод. Сравнява го със змия, която се промъква през спокойна, тъмна вода, без да се показва, без да се издава, но винаги я има, тиха, зловеща и смъртоносна и чака да ги отрови и двамата… Може би е ядосан, защото е прикован към инвалидната количка. Но усещам, че има нещо… нещо, което не знам, нещо, което съм пропуснала, сякаш има някаква тайна, която предстои да се разкрие.

Тя се засмя леко.

— Не мога да си представя какво може да е. Той ми поднесе много изненади. И не всичките бяха приятни — отпи малко вино и вдигна рамене с безпомощен жест. — Ей така мога да отговоря на въпроса ти.

Даниел я изгледа замислено за един дълъг миг, продължавайки да тъпче тютюна в лулата си. Рядко я палеше. Просто му харесваше този ритуал. Позволяваше му да прави нещо, докато събира мислите си.

Когато най-накрая проговори, беше само за да каже тихо:

— Всъщност, Марис, въпросът ми се отнасяше за Ноа.

Притеснена, тя усети, че се облива в червенина. Цели пет минути бе дрънкала само за Паркър.

— О-о… О-о, да — заекна тя — да, той… не бих казала, че Ноа ме е натъжил, но се разстроих заради срещата му с „Уърлд Вю“. Още повече се разстроих от това, че е решил да не ми казва за нея.

Даниел остави настрана лулата си и взе чашата. Съзерцавайки кехлибареното й съдържание, той запита:

— Ноа каза ли ти, че е имал среща с Хауърд в деня, когато той се самоуби?

Начинът, по който бе поставил въпроса, накара гърлото й да се свие. Не питаше току-така.

— Спомена.

— Било е само няколко часа, преди Хауърд да свърши със себе си.

Марис загуби желание да пие от виното. Отмествайки кристалната чаша на малката масичка, тя изтри насъбралата се влага или може би пот от дланите си.

— За какво е била срещата им?

— Според Ноа Хауърд го е помолил да подпише финалния вариант на договор между нас и един от нашите чуждестранни лицензианти. Ноа е одобрил варианта и това е било всичко.

— А ти…? — тя се изкашля и започна отново: — А ти съмняваш ли се в това?

— Нямам причина. Макар че… — Марис го очакваше да продължи, затаила дъх. — Секретарката на Хауърд ми каза, че срещата му с Ноа е била последната му за деня и когато е излязъл от кабинета, той не е бил на себе си.

— И по-специално?

— Изглеждал смазан. Мисля, че точните й думи бяха „извънредно разстроен“ — Даниел отпи малко уиски. — Всъщност, едното вероятно няма нищо общо с другото. Хауърд може да е бил разстроен от всякакви неща, нещо в личния му живот, нещо, което няма връзка с „Мейдърли прес“ или с Ноа.

Но баща й не вярваше в това. Ако вярваше, нямаше да поведе този разговор.

— Татко, мислиш ли…

— Добре. Виждам, че сте започнали без мене — Ноа отвори двойната врата и влезе в стаята. — Скъпа, отново се извинявам, че те накарах да дойдеш сама — наведе се и целуна Марис, после облиза устни, сякаш да попие вкуса им. — Добро вино.

— Наистина, много е добро — тя стана и отиде към бара с напитките, опитвайки се да скрие от мъжете и от себе си, че коленете й треперят. — Ще ти налея.

— Благодаря, но аз по-скоро бих пил това, което и Даниел пие. Само малко. Денят беше ужасен.

Ноа отиде да се ръкува с тъста си, после седна до Марис на диванчето и я обгърна през раменете, когато тя му подаде чашата.

— Наздраве.

След като отпи от питието си, каза:

— Максин ме помоли да ви кажа, че вечерята ще бъде след десет минути.

— Надявам се печеното този път да не е толкова сухо, както последния път — изръмжа Даниел.

— Печеното й никога не е сухо — възрази Марис, питайки се как могат да разискват нещо толкова банално като печено месо, когато само преди мигове темата на разговора беше необяснимото самоубийство на един човек.

— Сухо или не, няма да се оплаквам — каза Ноа. — Умирам от глад.

Всъщност едното може би няма нищо общо с другото.

Тя се хвана за изказването на баща си в отчаяното си желание да повярва.

Говореха за Ноа. За нейния съпруг. За мъжа, в когото се бе влюбила, за мъжа, когото още обичаше. Ноа. Мъжът, до когото спеше всяка нощ. Мъжът, от когото искаше да има деца.

Положи ръка на бедрото му и той, без дори да прекъсва разговора си с Даниел, покри ръката й със своята и я притисна нежно. Беше разсеян, съпружески, успокояващ жест.

* * *

Вечерята беше прекрасна, особено печеното беше въплъщение на представите на Максин за съвършенство. Когато дойде време за лимоновия сладкиш, Даниел се прозяваше. И докато Максин отнасяше десертните чинии, той помоли да го извинят.

— Вие пийнете по още едно кафе — каза на гостите си, докато се изправяше. — Но аз трябва да се оттегля. Ще ставам утре рано, за да отида на погребението на Хауърд. Не мога да кажа, че го очаквам с нетърпение.

— И аз трябва да кажа „лека нощ“, татко. Днешният ден беше дълъг и изтощителен.

Докато излизаха от трапезарията, Марис застана и задържа Ноа. Хвана го за реверите, надигна се на пръсти и го целуна нежно по устните.

— Мисля, че ще си ида у дома преди тебе.

Той я обхвана през кръста и я придърпа към себе си.

— Мисля си, че двамата с тебе имахме планове за по-късно тази вечер.

— Имаме. Но аз ще ти искам една услуга. Би ли останал да помогнеш на татко да си легне? Знам, че тук не ти е познато…

— Изобщо не възразявам.

— Той не дава и дума да се каже за нестабилността му, а пък ако ти измислиш някакво извинение да отидеш догоре с него, няма да изглежда така, че сякаш го придружаваш. Ще ти бъда много благодарна.

— Смятай го направено, скъпа. После идвам при тебе.

На вратата тя се престори, че си е спомнила, че иска да вземе един стар бележник с адреси от спалнята си на третия етаж.

— Трябва да го потърся. Не съм сигурна къде го оставих.

Ноа предложи да й помогне, каза, че може да се качи първа, докато той го търси. Тя не беше сигурна, че Даниел е повярвал на разиграната сцена, но той продължи да играе.

Когато се сбогуваха, Даниел я прегърна силно. После я отстрани малко от себе си и се взря в очите й, сякаш се опитваше да проникне в мислите, които я притесняваха.

— Искам да разбера още нещо за тази нова книга и за сложния индивид, който я пише.

Напомнянето за това как се бе разприказвала за Паркър, отново накара бузите й да порозовеят.

— Винаги съм оценявала твоя принос, татко. Утре ще изпратя по куриер едно копие от ръкописа. След няколко дни ще се срещнем, за да го обсъдим.

Той стисна ръката й с доверие и грижа, които я накараха да пожелае да се свие на скута му, както бе правила като малка, търсейки утеха и сигурност, че всичко ще бъде наред, че няма защо да се тревожи, че смътното й безпокойство е съвсем неоснователно.

Но не можеше. Отдавна бе пораснала и тревогите й бяха тревоги на жена, а не на дете. Не можеше да ги сподели с баща си.

Даниел отстъпи настрана и Ноа се приближи, за да я прегърне.

— Тази вечер баща ти ми изглежда малко умърлушен — прошепна той. — Щом си легне, мисля, че ще му предложа да пийне едно бренди заедно с мене.

— Добре. Но не се бави. Чакам.

 

 

Марис не си отиде направо у дома. Не бе и имала такова намерение. Това, че бе използвала баща си като предлог да забави Ноа, я бе накарало да се почувства виновна, но не дотам, че да се откаже от идеята си. Никога нямаше да тръгне да ги заблуждава, ако не изпитваше отчаяна нужда да се освободи от натрапчивите съмнения, които я бяха стегнали в желязна хватка.

Взе такси до центъра, до апартамента в Челси. Когато стигна пред вратата, сърцето й биеше силно, но не от стръмното стълбище. Питаше се какво ли би могла да намери вътре.

Отключи вратата с ключа, който държеше у себе си още от вечерта на изненадващото парти, спомни си къде е осветлението и го включи. Климатикът бръмчеше леко, но иначе апартаментът беше тих. Тя забеляза, че възглавничките на дивана си стоят бухнати.

Влизайки в кухнята, завари една безупречно суха мивка. Нямаше чинии в миялната, нито дори някоя чаша. Кошчето за боклук под умивалника беше празно, пластмасата му изглеждаше също така нова, както когато е било поставено тук.

Може би някой идваше да чисти? Ноа не беше споменал да е ангажирал човек за почистване на този апартамент, но това не означаваше, че не го е направил.

Тя се върна към дневната и се насочи към вратата, зад която се намираше кабинетът, както бе обявил Ноа. Хвана дръжката, спря и изрече на ум една бърза молитва, макар че не можеше да определи за какво точно се моли. И отвори вратата.

Обхвана всичко с един поглед, после се отпусна уморено, опирайки се на рамката. Стаята изглеждаше точно както я бяха оставили онази вечер. Нищо не беше побутнато или преместено. Нямаше смачкана хартия в кошчето, никакви книги с отбелязани страници, никакви бележки, забодени около компютъра.

Тя знаеше как обикновено изглежда мястото, където работи един писател. На работната маса на Паркър бяха разхвърляни накапани с кафе бележки, червени моливи и по-скоро остатъци от тях, листове, пълни с мисли, диаграми, драскулки, папки с подвити от отваряне разпадащи се краища, нестабилни купчини от справочници и кламери, извити в най-причудливи форми в моментите на мъчителен размисъл.

Но ако някой побутнеше или преместеше нещо на бюрото на Паркър, той щеше да му се развика. Той знаеше точно кое къде стои и искаше да си стои там, където го е оставил. На Майк му беше забранено да почиства този ъгъл, сякаш безпорядъкът спомагаше за творческата продуктивност на Паркър.

Писателското пространство на Ноа изглеждаше непокътнато. Когато се взря по-отблизо, Марис забеляза, че клавиатурата на компютъра е покрита с тънък слой прах. Никой не беше докосвал клавишите.

Сега сърцето й заби ускорено. Всъщност тя го почувства като камък в гърдите си, докато гасеше светлината и излизаше от апартамента. Заключи вратата зад себе си, макар да не знаеше защо всъщност ще се безпокои за това. Тук вътре за нея нямаше нищо ценно. Излезе от сградата, потънала в мисли. Притисна я тежестта на неизбежната конфронтация с Ноа. Когато той се върнеше от дома на баща й, щеше да очаква покорната му съпруга да седи и да го чака у дома, нетърпелива и готова да се люби с него.

Нарочно се бе държала така, че той да очаква именно това. Бе го накарала да вярва, че е податлива като глина, че сляпо приема всичко, и лесно се бе заблудил, защото доскоро тя представляваше именно такава податлива глина.

Той щеше да се върне, успокоен, че спорът им за „Уърлд Вю“ е забравен епизод, че тя няма да го пита за какво са си говорили с Хауърд Банкрофт, че няма причина да се съмнява в него, когато й каже, че отново е започнал да пише.

Слабата, мека, податлива Марис. Глупавата Марис. Ето това си бе мислил той за нея.

Но се бе лъгал.

Когато стигна на улицата, забеляза, че един човек слиза от такси на половин пресечка по-нататък. Не бе очаквала, че ще си намери толкова лесно такси, и вдигна ръка, за да привлече вниманието на шофьора.

Когато я забеляза, той измина късото разстояние до мястото, където бе застанала Марис. Но тя вече не гледаше таксито. Беше се втренчила в мъжа, който бе излязъл от него, когато той изкачи с бодра стъпка стъпалата на друга постройка, влизайки така уверено, сякаш мястото му бе именно там.

Марис постепенно спусна ръка, все още не осъзнавайки, че я държи въпреки всичко вдигната. Даде знак на шофьора на таксито, че няма нужда от него. Затича се и бързо взе разстоянието до съседната сграда.

Приличаше на онази, от която бе излязла преди малко самата Марис. Нямаше портиер или някаква охрана, която да й попречи да влезе във фоайето. Обгърна с поглед пощенските кутии. На всички имаше имена, освен на една. Или апартаментът беше свободен… или наемателят на апартамент 2А получаваше пощата си на друго място.

Тя изкачи стълбите. Наближи вратата на въпросния апартамент с учудващо спокойствие. Почука и погледна право към шпионката, знаейки, че от друга страна навярно я гледат.

Надя Шулър отвори вратата и двете застанаха една срещу друга. Тя бе облечена романтично, само в копринен пеньоар, който явно бе вързала набързо на кръста си, докато е отивала да отвори. Дори не прояви приличието да се покаже разтревожена или засрамена. Изражението й издаваше неприкрита веселост, докато отстъпваше назад и отваряше вратата още по-широко.

Погледът на Марис се плъзна покрай нея към Ноа, който излизаше от съседната стая, може би кухнята, с две чаши в ръце. Беше по риза, не си бе губил времето и веднага бе свалил сакото и вратовръзката си.

Като я видя, той замръзна на място.

— Марис.

Надя поклати глава:

— Надявам се това да не се превърне в някоя от онези ужасно фарсови сцени като от филмите на Роналд Рейгън.

Марис не й обърна внимание. Тази жена нямаше никакво значение. Единственото, което имаше значение, беше лошият вкус на Ноа, който той проявяваше при избора на любовници. Тя не започна да хаби презрението си върху Надя, вместо това го пренесе изцяло към мъжа, за когото се бе омъжила преди малко по-малко от две години.

— Не си прави труда да се извиняваш или да обясняваш, дори ако си имал такова намерение, Ноа. Ти си лъжец и искам да напуснеш живота ми. Махай се. Незабавно. Ще повикам Максин да ти опакова нещата, защото не бих понесла мисълта сама да ги докосна. Можеш да се уговориш с портиера да си ги вземеш, когато аз няма да съм у дома. Повече не искам да те виждам, Ноа. Никога.

След което се обърна и изтича надолу по стълбите, пресече малкото фоайе и след няколкото стъпала по външното стълбище се озова на тротоара. Не плачеше. Очите й бяха сухи. Не се чувстваше гневна, нито тъжна, нито нещастна. В действителност се почувства изненадващо добре. Нямаше чувството, че изоставя нещо, а по-скоро, че тръгва към нещо.

Но не стигна далече. Ноа хвана изотзад ръката й и грубо я обърна към себе си. Ухили й се с една студена и застрашителна усмивка.

— Я виж ти, умницата Марис!

— Пусни ме! — тя се задърпа да освободи ръката си, но той не я пусна. Пръстите му стиснаха още по-здраво мишницата й. — Казах ти…

— Млъкни — изсъска той, разтърсвайки я така силно, че тя прехапа езика си и изплака от болка. — Чух какво имаш да кажеш, Марис. Всяка дума. Смела реч. Порази ме. Но нека сега аз да ти кажа на тебе как ще стане. Нашият брак беше уреден и ще продължи да се развива според моите условия. Ти няма да ме изгониш от живота си. Няма да ми нареждаш да напусна. Аз ще те напусна тогава, когато аз реша. Надявам се, че разбираш това, Марис. Животът ти ще бъде много по-лесен, ако го направиш.

— Причиняваш ми болка, Ноа.

Това го накара да се разсмее.

— Още не съм започнал истински да ти причинявам болка — за да подчертае думите си, той силно стисна ръката й, пръстите му жестоко се впиха в мускула и го натиснаха към костта. Но тя не трепна, макар че на очите й избиха сълзи от болка. — Междувременно ще чукам Надя, ще чукам всяка, която искам, и хич не ми пука дали ще ме гледаш. Но ти ще си останеш послушната малка женичка, разбираш ли? Или ще направя живота ти и живота на всички, които са ти скъпи, истински ад, Марис. Мога и ти го знаеш. И ще го направя — в очите му блесна злобна светлина. Той се наведе съвсем близо до нея и прошепна. — Ще го направя. Обещавам ти.

После я пусна така внезапно, че тя се олюля и се блъсна в желязната ограда, закриваща контейнерите за боклук.

Докато се отдалечаваше от нея, Ноа подвикна:

— И не ме чакай тази вечер.

Прекалено замаяна, за да помръдне, Марис го наблюдаваше как се отдалечава и продължи да гледа входната врата дълго след като той бе изчезнал зад нея. Беше не толкова уплашена, колкото смаяна. Неверието я държеше здраво прикована към бетона под нея. Макар че ръката й пулсираше от болка и усещаше вкуса на кръв в устата си, не можеше да повярва на това, което току-що се бе случило. Ноа? Да я заплашва? Физически да я малтретира с ледено спокойствие, което покриваше заплахите му с глазурата на сигурността и ги правеше ужасяващи?

Тя се разтрепери силно, не можеше да се овладее, кръвта й изстина, когато разбра внезапно и неотвратимо, че е омъжена за човек, когото изобщо не познава. Ноа бе играл роля и това бе всичко. Бе подражавал на герой от книга, защото знаеше, че тя се е увлякла по този герой. Бе изиграл ролята добре, в никой момент не се бе отклонил от нея. Нито веднъж. До тази нощ.

Тя се стресна от факта, че тъкмо сега за пръв път се запознава с истинския Ноа Рийд.