Сандра Браун
Завист (35)

Глава 29

Даниел стоеше пред кухненския прозорец, ядейки сандвич, и се взираше в дъждовната нощ отвън. От време на време пейзажът се осветяваше от светкавици, но бурята бе дружелюбна, не заплашваше, просто лятна буря с гръмотевици, която бързо щеше да отмине и да остави небето синьо на сутринта.

Телефонният разговор с Марис държеше ума му активен. Искаше му се и тялото му, както и мозъкът, от време на време да получава подобни приливи на енергия. В такъв случай би могъл да се върне до Ню Йорк с велосипед и после да пробяга цял маратон. Умствено се чувстваше атлетичен и силен.

След разговора цял час се бе опитвал да заспи. Подчинявайки се накрая на диктата на безсънието си, бе слязъл долу. У дома си бе забранил да яде през нощта, особено ако това щеше да му докара още някой грам мазнина в повече от разрешената за седмицата доза. Но тази нощ Максин не наблюдаваше хладилника, а това, което тя не знаеше, нямаше да я разтревожи. И без това скоро щеше да дойде тук, да се прави на началник и да го наблюдава, сякаш е дете.

„Слава Богу“, помисли си той и се засмя вътрешно. Не знаеше какво би правил, ако Максин не се бе грижила през всичките тези години за него и Марис.

Той дояде сандвича. Засити го, а топлината от двата пръста бренди, които беше глътнал, се разливаше приятно из тялото му. Но вместо да го унесе, алкохолът му бе придал сили. Той беше неспокоен и готов за действие.

Винаги бе живял като човек на действието, рядко бе оставял проблемите да отлежават. Обичаше веднага да ги атакува. Изчакването не беше в стила му. Предпочиташе да насочва енергията си по положителни и продуктивни канали, вместо да я разпилява в съмнения и нерешителност.

Но тази ситуация изискваше много размисъл. Не беше сигурен в какъв ред да предприема действията, които трябваше да я поправят. Имаше си готова стратегия, но беше необходима прецизна оркестрация и идеален избор на момента. Ето върху това работеше на пълни обороти мозъкът му тази нощ.

Ситуацията нямаше ядро, върху което той да фокусира способността си да разрешава проблеми. Не се поддаваше на бърза и фатална атака. Беше непостоянна като живак, непрекъснато се променяше. Имаше много пластове, засягаше семейството и бизнеса, хората и парите, властта и емоциите. Ужасно сложна смесица. Особено от това, че един от засегнатите хора беше дъщеря му.

Той се радваше, че Марис е в Джорджия, далече от Ню Йорк. Нещата щяха да станат грозни. Колкото повече разстояние делеше Марис от тях, толкова по-добре. Тя неизбежно щеше да долови някои от новините, но той се надяваше да послужи като буфер, да я предпази и географската отдалеченост в това отношение помагаше. Достатъчно болезнено щеше да е за нея да се оправя с личните аспекти на тази бъркотия. А да го прави пред очите на обществото, щеше да бъде истински ад.

Въпреки това, помисли си той с усмивка, няма да й липсва утеха.

От месеци наред беше очевидно, че тя не е щастлива със съпруга си, че бракът й е трагедия. Беше станало също така ясно, че тази книга в процес на написване не беше единствената причина тя да се върне на острова, колкото и да беше екзотичен и привлекателен.

Нейните задължения и отговорности в „Мейдърли прес“ бяха достатъчни, за да държат такава дейна жена като нея вечно заета. Всекидневната й огромна заетост не би й дала възможност да се ангажира лично с един автор и една книга, дори тя самата да беше склонна да вложи толкова много от себе си, което никога преди не се бе случвало.

Не беше необходимо да е кой знае какъв многознайко, за да си извади заключението, че примамката не беше точно книгата, а авторът — Паркър Ивънс, известен още като Макензи Руун.

О, да. Той бе открил името на тайнствения автор на Марис, както и успешния му псевдоним. Преди години, когато криминалната серия за Дек Кейтън бе започнала да се явява редовно в списъка на бестселърите, той се бе опитал да ласкае, уговаря, изнудва и заплашва агентката да издаде истинското име на автора, надявайки се да привлече писателя към „Мейдърли прес“.

Тя обаче не се остави да бъде стресната дори от уважаемия Даниел Мейдърли. „Ако ти кажа, Даниел, това значи, че ще трябва да те убия.“ Бе пазила със зъби и нокти самоличността на клиента си и Даниел мълчаливо й се бе възхищавал заради това.

Но сега бе разбрал всичко.

От няколко седмици бе ангажирал частен детектив. Надявайки се подозренията му относно Ноа да се окажат неоснователни, бе наел детектива да се порови в миналото на зет му, включително и в живота му, преди да публикува „Изчезналият“.

Идеята за подобно ровичкане му беше противна. Неговият подход винаги беше дързък и открит, мразеше потайностите, свързани с работата на детективите. Винаги си ги бе представял като типове от второразредни филми с вратовръзка на лекета и ухилени жълти зъби.

Но когато Уилям Съдърланд дойде, за да се срещне тайно с него, той представляваше живо опровержение на стереотипа. Съдърланд бе основателят на една елитна, скъпоструваща агенция, пенсиониран служител на Сикрет сървис, облечен в добре ушит тъмен костюм. Ръкостискането му бе уверено, обноските му авторитетни, паметта — забележителна.

Пет минути след първото ръкостискане Даниел вече излагаше молбата си пред него. Последното, което се бе надявал, че ще научи още от първия доклад на Съдърланд, беше истинското име на романиста Макензи Руун. Това не беше нещо, от което да се е интересувал. Но изведнъж една от най-добре пазените тайни в книгоиздаването кацна на скута му, увита в запечатан плик от кафява хартия.

Разтърсващото откритие обаче предстоеше — Паркър Ивънс и Ноа Рийд бяха имали общо минало, обща история.

Били съквартиранти в общежитието на университета в Тенеси, а след като завършили, живели заедно в Кий Уест.

След това се случило нещо между тях. Съдърланд продължаваше да разследва и Даниел беше сигурен, че скоро всички факти ще изплуват на повърхността. Междувременно бе съпоставил всичко, което знаеше, и то се превръщаше в увлекателен роман. Марис в момента беше на гости в една плантаторска къща на един отдалечен остров, къща, принадлежаща на Паркър Ивънс — бившия приятел на нейния съпруг, с когото тя се бе разделила и с когото неговият бивш приятел също се бе разделил в неприятелски взаимоотношения. Дори само тази интрига обещаваше да се превърне в главозамайващ роман — приятелство, любов, омраза, разочарование, отмъщение. Завист? Може би.

Единственото, което липсваше в този сценарий, беше мотивът на главния герой Паркър Ивънс.

Той бе подмамил Марис с книгата си поради някаква все още неясна причина. Не беше се хвърлил слепешката към нея. Какво го бе подтикнало тогава да се захване с Марис дори от професионална гледна точка, когато би трябвало да знае, че тя е съпругата на Ноа?

Даниел се питаше дали тя знае за връзката между тях двамата. Като се вземе предвид кръшкането на Ноа, сигурно би се чувствала в правото си да му го върне с бившия му съквартирант от студентското общежитие. Но отмъщението по детински не беше в характера й.

Даниел се съмняваше, че тя знае. Ако знаеше, нямаше да се влюбва в Паркър Ивънс. А тя беше влюбена. Това му ставаше все по-ясно.

Даниел искаше да чества новонамереното й щастие, но щеше да се отнася предпазливо към развиващия се романс, докато не разбереше защо Паркър Ивънс бе нагласил тази поредица от събития. Изкушаваше се да се срещне лично с него или може би с посредничеството на Съдърланд и да поиска да разбере каква е тази история, която е замислил. Но не можеше да го направи, без да се издаде пред Марис и пред Ноа, още не беше готов за това. Беше близо до решението, но не съвсем.

Затова бе принуден да изчаква, докато Съдърланд се задълбава в историята.

Възможно беше намеренията на Ивънс да бъдат осветлени под друга форма — в ръкописа му. След като прочете последния откъс, който Марис бе споделила с него, той бе убеден, че авторът прави хроника на приятелските си отношения с Ноа.

Докато изчакваше, Даниел беше загрижен предимно за Марис. Бе разбрал за Паркър Ивънс още преди да се бе върнала на Сейнт Ан. Можеше да я спре. Но не го направи. Беше му съвършено ясно, че тя копнее да се върне там. Успокояваше го и фактът, че хората, живеещи на Сейнт Ан, които обикновено мразят пришълците, говореха само хубави неща за Паркър Ивънс. Това бе открил Съдърланд, когато бе пратил свой човек да поразпита.

Даниел би се обзаложил, че Марис — и сърцето й — ще е на сигурно място при този автор. Ако приятелството му с Ноа е приключило заради някакъв спор за честта, тогава Даниел трябваше да приеме, че Паркър Ивънс е човек на честта.

Което Ноа Рийд безспорно не беше. Независимо какво щеше да покаже разследването, връзката на Ноа със семейство Мейдърли вървеше към своя край. Той бе мислил, че е завладял Даниел с усмивки и ласкателства и с този примамлив уикенд по мъжки. Даниел се бе поддал на играта му, воден от любопитство, но дълбоко в себе си бе замаян от наглостта му.

Без дори да подозира, самоуверената и непоносимо самодоволна глава на господин Рийд бе положена вече на дръвника и брадвата се готвеше да се стовари.

Със символичен жест Даниел изтърси трохите от дланта си и остави чинията и празната чашка от бренди в умивалника. Обратно на предвижданията му бурята се засили. Светкавиците проблясваха все по-близо, гръмотевиците бяха все по-силни. Една от тях разтърси къщата и порцелановите чинии на Розмари задрънчаха в шкафа.

Скъпата Розмари. Двадесет години откакто бе починала и още му липсваше. В тази къща усещаше особено силно тъгата си по нея. Толкова хубави моменти бяха преживели тук. Той изгаси лампата в кухнята и тръгна из тъмната къща. Изкачвайки се по стълбата, облекчаваше артритната болка в ставите, като се подпираше тежко на парапета. Божичко, колко мразеше това остаряване!

Тази мисъл едва бе минала през ума му, когато от тъмнината в горната част на стълбите се разнесе глас:

— Забравил си си бастуна.

— Господи!

Даниел вдигна ръка към разтуптялото се сърце. В краткото синьо-бяло проблясване на светкавицата съзря Ноа на площадката.

— Стресна ме.

— Не бива да се лишаваш от бастуна, Даниел.

— Добре съм — той продължи да се изкачва, стъпвайки с двата крака на едно и също стъпало, преди да се качи на следващото. — Бурята ли те събуди?

— Не съм си лягал.

Студената нотка в гласа на Ноа смрази Даниел, но той се усмихна на зет си привидно искрено.

— Нещо не можах да заспя, затова се възползвах, че сержант Максин я няма, и си похапнах.

Беше само на две стъпала под площадката, но Ноа като че ли бе пуснал корени в нея. Не направи усилие нито да помогне на Даниел, нито да се отмести. Сякаш му запречваше пътя.

На Даниел никак не му харесваше Ноа да стърчи така над него, но той се помъчи да изглежда естествено, махвайки с ръка към листата, които Ноа държеше.

— Преглеждал си пак документа, който подписах вечерта ли?

„Нека, помисли си Даниел. Нека го запомни.“ Документът не струваше и пукната пара, освен в потайния и просмукан от подлост ум на Ноа.

— Не — отговори спокойно Ноа. — Това е докладът за мен от твоя частен детектив господин Уилям Съдърланд.

Вместо да бъде потресен или разтревожен, Даниел бе ядосан, че някой е нарушил неприкосновеното му пространство. Устните му се изпънаха в тънката линия, която всеки, който беше ставал обект на откровеното му неодобрение, би разпознал веднага.

— Беше заключен в едно чекмедже в бюрото ми у дома.

— Да, знам. Стана необходимо да се разтърся, но в края на краищата го открих. Интересно четиво.

— И аз така мисля — каза стегнато Даниел.

— Наистина ли допускаше, че няма да разбера, че ме следят? — запита Ноа през смях. — Имаш добра хрътка, Даниел. Най-добрата, която може да се купи с пари, сигурен съм. Служба в Сикрет сървис, такива неща. Но той твърде много разпитваше за един приятел.

— Според доклада ти нямаш никакви приятели.

— Тогава наречи партньора ми по тенис просто познат. Умен е тоя. Достатъчно умен, за да прозре извъртанията на Съдърланд — усмивката му внезапно изчезна. — Любопитен съм да разбера откога е започнало това наблюдение.

Сега вече нямаше смисъл да се прави, че не разбира.

— От месеци. Започна малко след предварителното ти парти по случай годишнината.

— Защо тогава?

— Защото тази вечер се убедих, че си изпечен лъжец.

Ноа запази присъствие на духа, само веждата му трепна. Той я изви въпросително.

— Наистина ли?

— Не знам дали отдавна си започнал да ни лъжеш или съвсем отскоро, откакто преди няколко месеца Блум ти поиска да му продадеш моето издателство тайно от мен. Бих предпочел втория вариант, защото това ме изкарва малко по-малък глупак. Но страхувам се, че човек не би могъл да придобие и усъвършенства твоето умение да бъдеш двуличен за толкова кратък период от време. Умението ти е било култивирано, усъвършенствано…

— Ставаш многословен, Даниел. Вече каза, че съм изпечен лъжец.

— Точно така. В нощта на партито в апартамента в Челси те хванах в няколко лъжи. И макар че някои можеха да бъдат обяснени с необходимостта да изненадаш Марис, другите ме обезпокоиха. Не е в твоя стил да мислиш в такава дългосрочна перспектива и да планираш честване, когато обикновено разчиташ на секретарката си да купи подаръци за Марис за всеки специален случай. Затова взех внимателно да те наблюдавам, да се взирам и да търся, да се ровя под образа на човека, за какъвто се показваше пред хората. Тогава започнах да прозирам какъв си всъщност.

— Колко мъдро от твоя страна, Даниел.

— Не. Ако бях мъдър нямаше да се оставя да ме измамиш в самото начало. Много си добър в маскировката, Ноа, изключителен. Доказа и че си добър като бизнесмен и издател. Възхищавах се на способностите ти дълго преди да дойдеш в „Мейдърли прес“. Също като Марис и аз бях поразен от „Изчезналият“ и погрешно предположих, че само почтен човек би могъл да сътвори история, също толкова почтена.

Ноа скръсти ръце на гърдите си и се усмихна произнасяйки:

— Това е измислица, Даниел. Неслучайно написах „Изчезналият“ от тази скромна, самоподценяваща се гледна точка. Създадох герои с възвишени идеали не защото аз имам такива или вярвам в такива, но защото знаех, че тъкмо това продава книгите. Средностатистическият читател иска да вярва, че съществуват хора с морални ценности, че злото може да бъде преодоляно от доброто, че добродетелта е награда сама по себе си. Те се връзват на подобни глупости. „Изчезналият“ беше натъпкан със сантиментална южняшка сълзливост, с каквато ме хранеха родителите ми. Насилвах се да я асимилирам, докато растях. И тя ми послужи. Цялата я излях в този роман, за да мога да затворя корицата над нея и да я оставя там завинаги.

— Героинята с влажен поглед — продължи той презрително. — Честният и смел герой. Тяхната любов, от която дъхът на читателя спира. Всяка дума беше празен звук, маскиран с красиви приказки. Те не означаваха нищо за мене, с изключение на хонорарите, които ми се плащаха за тях, и статиите, които насочваха вниманието на издателите към мене и в края на краищата ми проправиха пътя към твоя кабинет.

— Защо в крайна сметка към мене?

— Защото, Даниел, ти беше единственият преуспял издател с дъщеря, подходяща за женене, която за мое щастие бе разтръбила навсякъде, че „Изчезналият“ е любимата й книга.

Макар да познаваше истинската природа на Ноа, Даниел бе поразен от изказването му.

— И си признаваш, че си бил такъв подлец? Това ли са истинските ти чувства към твоята професия, към хората и към живота изобщо?

— А ти как мислиш?

Даниел тъжно поклати глава.

— Какво тъжно пропиляване на таланта.

— Хайде, Даниел, да не проливаме сълзи над моето лицемерие. Публикуваме успешна серия полицейски романи, писани от неприкриващ се хомосексуалист. Той си почива от писането на романи за своя героичен хетеросексуален персонаж, като оставя младия си асистент да го чука отзад. Един от нашите автори на религиозни книги беше осъден за неплащане на данъци и застрахователна измама. Лицемерие ли? В списъка за гости на Коледа има няколко безнадеждни алкохолици, авторски тандем от брат и сестра, чиито „близки отношения“ биха скандализирали майките, които четат техните книги на глас на децата си. Ние публикуваме един пристрастен към кокаина, на когото си плащал поне два пъти, доколкото знам, сметката за лечение в клиника. Всички те пишат много добри книги и ние ги публикуваме. Не те виждам да кършиш ръце над техните пороци и отклонения, когато печалбата не спира да се излива. С тези печалби ти плащаш за седмичния си масаж, за тази къща, за лимузината с шофьора и за други удобства, на които се наслаждаваш в своята кула от слонова кост.

— Ти се изказа — съгласи се сърдито Даниел. — Никога не съм отричал, че следя основната линия. Гордея се, че съм добър бизнесмен. Водил съм безброй корпоративни битки срещу безскрупулни неприятели и тайни икономически кризи, които песимистите казваха, че няма да спечеля. Да, имало е и времена, когато за доброто на „Мейдърли прес“ е трябвало да се лиша от илюзиите си. Прибягвал съм и до долни номера, когато съм усещал, че е необходимо — очите му се впиха в тъмнината, която ги разделяше. — Ето затова успях да прозра тези неща у тебе, Ноа. И щом ги надуших, ми стана ясно, че цялата интрига тръгва от тебе.

Ноа кръстоса глезени и се облегна небрежно на парапета. Погледна листовете в ръцете си, макар че не би могъл да прочете нищо. Тъмнината отстъпваше единствено пред светкавиците.

— Ще призная, че някои неща не са никак приятни.

Даниел се запита до каква степен знаеше за разследването. Това само началният доклад ли беше? Не можеше да си спомни какво е било изложено на хартия и какво детективът му бе съобщил по телефона тази сутрин, обещавайки, че ще го получи в писмен вид веднага щом му бъде предадено.

Ноа каза:

— Ако повярваш на това, значи аз съм някакъв изверг. А в действителност се възхищавам на способността ти да говориш цивилизовано с мене.

— Не беше лесно.

— Предполагам. Струва ми се, че най-много те е възмутил предателския ми съюз с „Уърлд Вю“?

Даниел реши да му разкрие истинските си чувства.

— Мога да простя това, но не и лошото ти отношение към Марис.

— Между другото, тя знае — каза Ноа миролюбиво, пускайки листата долу — за аферата ми с Надя.

— Знам.

Той като че ли се смая.

— Казвала ли ти е?

— Не, но от известно време насам виждам, че никак не е щастлива в брака си и с тебе.

— Тя и така е достатъчно щастлива — каза той и отметна длан нагоре. — Обича работата си повече от всичко, особено сега, когато работи с този нов автор. Той е инвалид, а това наистина я привлича. За нея е важно да чувства, че някой има нужда от нея.

Значи той не знаеше за Паркър Ивънс! Даниел се вкопчи в тази своя тайна.

— Може би не съм могъл да давам достатъчно храна на този аспект от личността на Марис — продължи Ноа с небрежен тон, от който на Даниел му се повдигаше. — Но скъпоценната ти дъщеря не беше чак толкова недоволна от живота си. Не и преди да ме хване с Надя.

— Нейното щастие идваше от самата нея. Тя беше щастлива въпреки тебе, Ноа, а не по твоя заслуга. Ти саботира нейния шанс да бъде наистина щастлива.

Ноа щракна с пръсти.

— Говориш за вазектомията.

— Да — каза с горчив тон Даниел. Това беше едно от най-обезсърчаващите открития от доклада на Съдърланд. — Тайната вазектомия. Доколкото си спомням, се позова на делови задължения, които ти попречиха да ни придружиш в Гърция.

— Марис искаше през цялото време, докато сме из Средиземноморието, да се търкаляме в леглото и тя да се върне бременна. Аз си измислих основателен довод да се измъкна от пътешествието и използвах времето, през което ви нямаше, за да се подложа на процедурата, която ми гарантира, че няма защо да се притеснявам от въпросите около контрола върху раждаемостта.

— Когато прочетох за вазектомията, бях озадачен — призна Даниел. — Едно дете не би ли заздравило връзките ти с нас и благополучието на семейство Мейдърли? Но тук се крие и отговорът — и той погледна Ноа право в лицето. — Не си искал дете, защото то щеше да ти отнеме част от твоя дял.

Ноа застана здраво на двата си крака.

— Това е първото нещо в разговора ни, за което бих казал, че не е вярно.

— Отричаш ли?

— В никакъв случай — заяви той. — Грешиш относно това, че бих се задоволил с някакъв дял.

Даниел изфуча презрително.

— Не бързай още да се радваш, Ноа. Документът, който подписах тази вечер, няма стойност.

— Така ли мислиш? — запита той.

— Аз само ти пригласях, за да видя докъде ще стигнеш. И ме ядоса това, че си прикачил името на Хауърд Банкрофт към този документ. Той никога не би съставил…

— О, напротив — прекъсна го Ноа. — Състави го. Вместо да остави да се разчуе, че баща му е бил нацистки офицер, лично отговорен за изтребването на хиляди негови сънародници.

Тази новина бе за Даниел като удар в стомаха.

— И ти си използвал това, за да го изнудиш?

— Значи — каза Ноа с бавна усмивка — си знаел, че майка му е била курва?

— Хауърд ми беше приятел — Даниел цедеше думите през стиснатите си зъби. — Довери ми се преди много години. Възхищавах му се, задето е направил живота си такъв, какъвто е, вместо да остави миналото, което не може да промени, да го съсипе и да го победи.

— Но го победи все пак? Дългосрочно погледнато, той не би могъл да живее с тази трагична истина.

— Истина, която ти го заплаши, че ще разтръбиш — изсъска Даниел.

В този момент всичко му стана ясно.

Ноа вдигна рамене и се усмихна блажено.

— Нали виждаш, точно това е разликата между мене и тебе, Даниел. И като си мисля — и разликата между мен и почти всички останалите. Ти преследваш целите, които си си поставил, но не се ангажираш изцяло. Съвестта ти е начертала една невидима линия и никога не я прекрачваш. Стряскат те принципите и етиката. И въпреки че тази морална демаркационна линия е за възхищение, тя ти налага безкрайни ограничения.

Докато аз, от друга страна, не страдам от подобни задръжки. Склонен съм да направя всичко, което е необходимо, за да получа онова, което искам. Не спирам пред нищо и не позволявам на нищо да ми се изпречи на пътя. Моето кредо е: „Намери слабостта на човека и ще го завладееш“. За да постигна целта, която съм си поставил, бих направил каквото и да е. Дори да внуша на човек, на добър човек да се самоубие. Макар че аз нищо не съм внушавал на Хауърд. Той стигна до това решение съвършено сам. Наистина, трябва да призная, че ми направи огромна услуга, когато налапа оня пистолет. За какво, според тебе, си е мислел, когато е дръпнал спусъка. За небето? Или за ада? А може би как майка му си разтваря краката? За какво?

Хауърд, скъпият приятел на Даниел, бе изпитвал неописуема болка поради своята ужасна тайна. Цял живот се бе опитвал да я изкупи с добри дела, любезност и толерантност. И сякаш наистина бе успял.

И тъкмо тогава това подобие на човешко същество бе започнало да го измъчва с тайната. И още по-зле, в този момент можеше да стои и да се усмихва.

Даниел разбра, че пред него се е изпречило олицетворението на чистата и непоправима поквара. Безразличието на Ноа към злото, което бе причинил, го вбеси. Сълзи на безсилие и гняв замъглиха зрението му. Във вените му избухна горещина, сякаш температурата на кръвта бе достигнала точката на кипене само за броени мигове.

— Ти си непоносим! — изрева той и прескочи със замах последните две стъпала.