Сандра Браун
Завист (25)

Глава 20

Ноа реши да даде на Марис една пълна седмица, за да се успокои.

Той реши, че на жена, хванала мъжа си в изневяра, са й достатъчни седем дни, в които да си ближе раните. Това време беше повече от достатъчно, за да се възстанови егото. Ако старозаветният Господ е могъл да създаде целия свят за толкова време, със сигурност една съпруга би трябвало да успее за толкова дни да се примири с изневярата на съпруга си.

Този срок съвпадна и с крайния срок, който Морис Блум му бе наложил. При следващата им среща Ноа трябваше да му съобщи, че всичко върви без проблеми, и да продължат да действат, както се бяха уговорили. Чудесно щеше да бъде, ако уреди всичко с Марис, преди да съобщи това на Блум.

Той беше ценен за Блум само докато принадлежеше към фамилията Мейдърли. Недовършената му сделка с „Уърлд Вю“ щеше да бъде изложена на риск, ако прекъснеше връзките си с Марис и баща й. Дори и най-малкото спречкване с тях би могло да накара Блум да се отдръпне. Той трябваше да се помири с Марис преди тази извънредно важна среща.

Ако след седмица тя не пожелаеше да се сдобрят, той възнамеряваше да се яви смирено пред нея и да я помоли за прошка. По-скоро би се задавил, отколкото да се покае, но крайната му награда щеше да си струва няколкото минути унижение. Междувременно се бе изнесъл в един апартамент в Плаза. Искаше да й даде пространство, да й даде много време… за да й стане ясно какво би могло да се случи, ако го отстрани от живота си.

Истински ад, Марис, скъпа. Надяваше се, че се е изказал абсолютно ясно.

За съжаление, налагаше му се да се срещне с жена си на сутринта след отвратителната сцена пред апартамента на Надя. Не можеше да не отиде на погребението на Хауърд Банкрофт. Когато дойде, видя Даниел застанал сам на стъпалата на синагогата и веднага разбра, че тъстът му не знае какво се е случило снощи. Даниел го поздрави, сякаш нищо не е имало.

Когато си стиснаха ръце с тържествен и мрачен вид, Даниел го запита къде е Марис.

— Предполагам, идва насам. Трябваше да дойда преди нея. Налагаше се да се отбия в офиса.

Старецът прие тази лъжа. Във всеки случай, позволи на Ноа да го отведе вътре, за да избегнат ръмящия дъждец.

Марис пристигна след няколко минути. Изглеждаше бледа и отпаднала в мрачните си черни дрехи. Този цвят не й подхождаше особено. Никога не я бе харесвал в черно. Тя го забеляза, застанал заедно с Даниел в преддверието.

След минута колебание се провря в тълпата към тях. Добре съзнаваше сериозността на положението, за да прави някаква сцена. Ноа бе разчитал на нейната дискретност, също както бе разчитал, че няма да съобщи на Даниел за извънбрачната му афера с Надя. Освен че беше ужасно горда, Марис беше и досадно предсказуема.

Тя прегърна нежно Даниел.

— Как си днес, татко?

— Тъжен съм, особено ми е мъчно за семейството на Хауърд. Ще влезем ли?

Тръгнаха по дългата пътека между седалките. Марис направи така, че когато влязоха, Даниел да се озове между тях двамата. Спазваше външното приличие, но Ноа знаеше, че едва понася присъствието му. Представяйки си какво изпитание трябва да е това за нея, той едва се сдържаше да не се разсмее.

След заупокойната служба тя поговори малко с Даниел и си измисли извинение, за да вземе отделно такси. Ноа не я видя до края на деня.

Не я потърси и през следващите няколко дни. По време на предварително уговорените работни срещи тя се правеше, че няма нищо. В офиса двамата никога не се бяха държали особено нежно един към друг, освен понякога при затворени врати в неговия или в нейния частен кабинет. В присъствието на служителите винаги бяха сдържани. Затова и никой в „Мейдърли прес“ не забеляза хладината помежду им.

Ноа отиде в съвместния им апартамент, когато знаеше, че тя няма да е там, за да си вземе малко дрехи. Без никаква изненада констатира, че всичко си е точно както го бе оставил. Марис не беше пратила Максин да опакова нещата му. Тя никога не би доверила тайната на тяхната раздяла на лоялната икономка на баща си. Лошите новини щяха да стигнат веднага до Даниел, а Марис не искаше той да ги разбере. Опитваше се да спести на стареца тревогите за техните брачни проблеми и да избегне вредата, която подобни проблеми биха нанесли на издателството.

Даниел, който все така не подозираше нищо, продължаваше да приема Ноа, Ноа продължаваше да се отбива при него в късния следобед, за да разискват събитията от деня. Отношенията му с тъста оставаха солидни. Марис страдаше мълчаливо и в уединение и можеше да обвинява единствено себе си. Не трябваше да се отнесе така високомерно към него. Трябваше да си помисли два пъти, преди да му поставя ултиматуми, които само я правеха да изглежда смешна.

Той се наслаждаваше на мисълта как тя се разкайва, как съжалява за необмисленото си избухване и как няма на кого да се довери. Всеки път, щом си я представеше да се самоизмъчва в уединение, той се усмихваше.

След няколко дни обаче на Ноа това взе да му омръзва. Реши да се срещне с Марис и да сложи край на цялата тая глупост. Но упорито я остави да се измъчва цели седем дни, преди да я заговори.

Тя щеше да се разплаче, да го нарича с какви ли не имена и да каже как е могъл така ужасно да я нарани, когато с нищо не го е заслужила. Той щеше да й даде възможност да си излее чувствата. И щом това станеше, тя щеше да му прости. Нямаше никакво съмнение.

Щеше да му прости заради стареца. Винаги можеше да се разчита, че Марис ще иска да спести на Даниел каквото и да било притеснение. Тя щеше да му прости също и защото жените обичат да прощават и после този, комуто са дали прошка, да се чувства ужасно зле всеки ден до края на живота си след момента на даване на прошката. Това, разбира се, нямаше да бъде неговото бъдеще, но той си представи, че Марис е планирала точно такъв вариант. Като се вземеше предвид сделката му с „Уърлд Вю“, той нямаше да направи нищо, за да я осветли по въпроса. Всичко щеше да дойде по-късно.

Междувременно тази раздяла си имаше своите добри страни. Докато Марис не говореше с него, не се налагаше да слуша оплакванията й.

Виж, Надя беше съвършено друго нещо. Все му натякваше, че трябва да се разведе с Марис. Настойчивостта й бе станала досадна, бе създала напрежение между тях, от което вече му втръсваше, особено в края на срока, който сам си бе наложил.

Бяха уговорили среща на обяд в един ужасно скъп и ужасно моден ресторант. Един от авторите на „Мейдърли прес“ щеше да обядва с тях, за да може Надя да го интервюира за своята колонка. Писателят още не беше дошъл, когато те си поръчаха аперитиви.

На другите официални обеди, на които присъстваха много хора от издателския бранш, изглеждаше, сякаш разговарят за актуалните тенденции на пазара и може би за научнофантастичното явление, което бе разтърсило книжния свят, докато всъщност се караха за непосредственото си бъдеще.

— Тя знае за нас, затова защо да чакаме? Подай молба за развод и всичко да свършва.

— Не мога да напусна фамилията, докато не стане сделката с „Уърлд Вю“ — възрази той.

— Какво общо има едното с другото?

— Това е невероятно глупав въпрос, Надя.

Обидната забележка накара усмивката на Надя да замръзне. Ако бяха на някое друго място, тя щеше да избухне не по-зле от Везувий. Но сега отпи малка глътка мартини, поглади колосаната салфетка в скута си и подръпна тройното перлено колие на врата си.

— Внимавай, Ноа — каза тя тихо. — Не искаш да ти се разсърдя, нали?

Също като нея той продължи да се усмихва, но изрече с рязък глас:

— Заплашваш ли ме?

— Като знам какво безсърдечно копеле си, мисля, че когато някой те заплаши, ти ще го разбереш.

— Предполагам, че точно защото съм студенокръвно безсърдечно копеле, ти не можеш да ми устоиш, нали?

Виждайки, че сервитьорът се приближава към масата им, придружен от оберкелнера, Надя му се усмихна и прошепна:

— Ще си направиш добра услуга, Ноа, ако си спомниш, че бих могла да ти преподам някой и друг урок по безсърдечие.

След безкрайно дългия обяд той излезе заедно с нея от ресторанта и двамата тръгнаха по тротоара. Чакаше ги кола с шофьор, но Надя учтиво отклони поканата му да се върнат в офиса й. Той взе ръката й и я стисна, би могло да се каже приятелски, но каза с нисък глас и поверителен тон, който беше сигурен, че тя ще разбере:

— Ако ти изглежда, че се бавя да подам молба за развод, то е защото не искам да направя грешка, която може да провали сделката ни. Искам я за нас, Надя. Но за да я получим, трябва да сме склонни да направим малко жертви. Не мога точно сега да разтрогна брака си с Марис. Не може и дума да става за това. И ти го разбираш, нали?

За негово огромно облекчение тя му се усмихна почти доволно.

— Разбира се. Естествено, че разбирам. Просто нямам търпение да бъда с тебе.

— И аз съм не по-малко нетърпелив. Всъщност — каза той, пристъпвайки към нея — точно сега бих искал да съм вътре в тебе.

Тя затвори очи и леко се полюшна към него, после се огледа, за да се увери, че никой не би могъл да ги види или да ги чуе.

— Ужасен си!

— Значи едва ще изчакаш до шест часа.

Бързо стисна ръката й, седна на задната седалка на чакащата го кола и се усмихна на себе си. Можеше да държи Надя доволна само ако предизвикаше оживление между бедрата й. Това беше основният източник на нейното самочувствие. Самоуважението й се въртеше около това. Ако беше щастлива там, значи изобщо беше щастлива.

Постоянните й натяквания никак не му харесваха, но спорът му с нея бе стимулиращ и го зареди с енергия за изпълнението му пред Марис. „Наречи го репетиция“, помисли той, излизайки от асансьора, за да тръгне към офисите на „Мейдърли прес“.

Насочи се направо към кабинета на Марис, но тя не беше там. Излизайки, едва не се сблъска с асистентката й.

— Мога ли да ви помогна, господин Рийд?

— Търся Марис.

Тя го изгледа въпросително с огромните си очи, уголемени от дебелите стъкла.

— Днес няма да дойде, господин Рийд. Не помните ли, тя отиде в Джорджия.

Отишла в Джорджия? Кога е заминала? Мамка му! Това изобщо не се вместваше в разписанието му.

Призова на помощ цялото си актьорско умение, за да не се издаде пред асистентката.

— Да, да, точно така. Знам, че заминава днес, но тя каза, че ще се отбие тук, преди да тръгне за летището.

— Така ли? Не ми е казвала такова нещо.

— Хм. Предполагам, че си е променила намерението — насили се да се усмихне и се надяваше, че усмивката му изглежда доста по-естествена. — Ще се свържа с нея по клетъчния телефон.

Позвъня не по-малко от дванадесет пъти, но непрекъснато попадаше на гласовата поща на Марис. Явно тя не искаше никой да се свърже с нея. Той не престана да я ругае през остатъка от работния ден. Ако случайно се бе появила, би могъл да я убие с голи ръце.

Това беше възможно най-неподходящото време да си играе на изоставена съпруга и да бяга. Нима не й бе казал съвършено ясно, че няма да търпи никакви номера и че ако й каже да легне на пода и да се престори на умряла, тя е длъжна да го направи? Цупенето й можеше да съсипе всичко.

Но пък, от друга страна, майната й. Той имаше документа, който Хауърд Банкрофт беше приготвил. И нямаше да го използва, освен ако останеше без избор. От законова гледна точка този документ можеше да усложни нещата, а той искаше да избегне всички законови усложнения. Но документът лежеше в сейфа му като осигурителна полица, като мярка за в краен случай, към която щеше да прибегне само ако станеше необходимо.

Изпълнен със самоувереност и чувство за непобедимост, той пристигна в апартамента на Надя в Челси малко след шест часа. Имаше настроение за студено питие и горещ душ, увенчани от горещ агресивен секс.

Подсвиркваше си, изкачвайки стълбите. Но когато влезе в апартамента, изведнъж устремът му секна. Един набит младеж, облечен в прилепнала черна тениска и черни панталони, излизаше от банята, закопчавайки ръчния си часовник. Метна на рамо един спортен сак и мина небрежно покрай Ноа на път към вратата. Задоволи се само да му кимне леко.

Минути след като младежът си тръгна, Ноа остана на прага, изгаряйки бавно отвътре. Оприличи се на котелно помещение, замаскирано под риза с марката на Хуго Бос. Смъкна украсените си с монограм бутонели, приглади косата си и изтри потта, избила над горната му устна. Това бяха съзнателни жестове, трябваше да прави нещо с ръцете си, за да не почне да къса, да хвърля, да унищожава всичко, което се изпречи пред очите му.

Когато се овладя, тръгна към спалнята и леко бутна вратата. Тя се отмести безшумно. Надя се бе изтегнала гола на широкото легло посред намачканите копринени чаршафи. Косата й беше влажна и разбъркана.

Като го видя, тя се размърда и се усмихна сънено.

— Ноа, скъпи, вече шест часа ли стана? Загубих представа за времето.

Жилите на слепоочията му туптяха болезнено, но гласът му остана спокоен.

— Кой беше този мъж?

— А-а, ти си видял Франки? Той е личен треньор в моя фитнес клуб.

— И какво правеше тук?

Тя се надигна на един лакът и го погледна коварно, като вложи злост в гласа си.

— Това е невероятно глупав въпрос, Ноа.

 

 

Даниел Мейдърли дочете последната страница от ръкописа. Потупа ръбовете на листите, за да го приглади, и каза:

— Това ли е всичко, което имаш дотук?

Марис кимна.

— Откакто се върнах не съм получила нищо от него. Обадих му се няколко пъти, но все попадах на Майк — помощника му. Той… авторът напоследък не пишел много.

— Питам се защо.

— Цупи се.

— Музата му е избягала.

— Ами, няма такива мистични работи. Просто проявява инатливата си магарешка същина. И като всяко магаре се нуждае някой да го подритне отзад — тя се поколеба, после продължи. — Затова се връщам там.

— Наистина ли? Кога?

— Оттук отивам на летището.

— Разбирам.

— Наминах само да проверя как си, да се сбогуваме и да чуя какво мислиш за това, което си прочел дотук.

Тя бе отложила с една седмица заминаването си. След като хвана Ноа в апартамента на Надя Шулър, у нея не остана никакво съмнение, че ще се върне в Джорджия и ще се види с Паркър. Авантюрата на съпруга й и беше дала зелена светлина да изследва двусмислените си и противоречиви чувства към Паркър. Но за да бъде честна към него и към себе си, тя бе отлагала това пътуване, за да може да го обмисли от всеки възможен ъгъл. Не искаше връщането й в Джорджия да бъде първосигнална реакция спрямо поредицата от бързо настъпили шокиращи събития в живота й. Не искаше това пътуване да се превърне в реакция на една сърдита и отмъстително настроена съпруга. По-скоро искаше то да бъде действие, предприето след много дни внимателен размисъл.

През изминалите седем дни почти не бе мислила за нещо друго.

Сутринта, когато си бе заминала, тя бе ужасно гневна на Паркър, но истината беше, че не й се искаше да заминава. Сега можеше да си го признае. И във всеки миг, откакто бе заминала, й се искаше отново да бъде с него.

Отначало вината пареше вътре в нея като жив въглен. Тя беше омъжена. Бе изрекла своя обет пред сватбения олтар и гледаше на него като на задължение за цял живот. Досега се бе отнасяла напълно сериозно към всичките си брачни обети.

Но явно само тя от двамата, застанали онзи ден пред олтара, бе държала на обетите. Ноа бе нарушил своите. На Марис й бе добре известно, че Надя не е първата жена, с която той я бе мамил. Със сигурност преди брака не му бяха липсвали момичета. Възможно беше той изобщо да не се е отказвал от ергенските си навици и след брака. Напълно съзнателно бе решил да не й остане верен. И тя също толкова съзнателно щеше да реши да свърши с този брак. Вземайки си любовница, той бе унищожил своето право и привилегията си да бъде неин съпруг.

Но дори да не го беше хванала с Надя, така и така щеше да го напусне. Онази нощ на тротоара в Челси Ноа бе разкрил една своя страна, която я ужасяваше, отблъскваше и плашеше. Тя не искаше да живее дори един ден повече с мъж, който намекваше, че ще употреби насилие срещу нея така убедително, та бе повярвала, че е способен да го стори. С брака им беше свършено. Ноа Рийд беше нейното минало.

Това, което трябваше сега да определи, беше дали Паркър Ивънс е нейното бъдеще.

Вече не можеше да пренебрегва или да отрича факта, че се чувстваше привлечена от него. Привличаха я не само неговият интелект и талант, както се бе опитвала да се самозаблуждава. Бе я привлякъл и той самият като мъж. Безброй пъти си бе представяла как го целува, как той отново я прегръща и впива устата си в нейната.

Не знаеше дали е способен да прави любов в традиционния смисъл на думата, но това нямаше значение. Искаше да го докосва и да бъде докосвана. Искаше да бъде интимна с него, на каквото и да е равнище и по какъвто и да било начин.

Докато беше омъжена, никога не би действала под влиянието на подобен импулс. Докато Ноа я ухажваше и след като се ожениха, никога не бе поглеждала друг мъж и не бе мислила за друг мъж в сексуален контекст, което бе направило спонтанното й привличане към Паркър още по-смущаващо.

Докато летеше обратно за Ню Йорк, бе убеждавала себе си, че островът е причина за романтичните копнежи, които бе изпитвала там, и че щом се върне на позната територия, те ще секнат. Когато самолетът се приземи на летище „Ла Гуардия“, бе успяла да убеди себе си, че пукнатината в отношенията й с Ноа може да се излекува, че временното разстройство на брака им я е направило податлива на блянове, които ще изчезнат веднага щом страстта между нея и съпруга й се събуди отново.

Бе успяла да убеди сама себе си, че ако прояви малко въображение, може да даде нов тласък на любовния им живот и отново да почувства вълнението и възбудата, които бе изпитала, когато излезе от църквата под ръка с Ноа като негова съпруга.

Каква наивност!

Сега се вбесяваше от това, че е искала да поеме цялата отговорност за разстроения си брак. Как е могла да бъде толкова заслепена? Дали някой е предполагал за авантюрата на Ноа? Хората, с които и двамата работеха всеки ден… дали са знаели? Сигурно е изглеждала в очите им жалка и смешна — съпругата, която последна научава. Мислели са за нея като за „горката Марис“, заровена до уши в ръкописи, докато съпругът й периодично се измъква за нелегални рандевута с любовницата си.

Сред персонала имаше хора, които не обичаха Ноа, но той имаше там и съюзници, хора, които бе „откраднал“ от издателя, за когото работеше преди. Разводът с него щеше да бъде лесен, но щеше да бъде доста по-трудно да го извади от „Мейдърли прес“.

Което я отведе към следващото препятствие, което трябваше да прескочи: да съобщи на Даниел за раздялата им.

Щеше да го отлага до последния възможен момент. Това щеше да бъде двоен удар за него. Той щеше да изгуби не само зет си, но и своето протеже. Марис бе уверена, че баща й е достатъчно силен, за да се справи със ситуацията, както се бе справял с всички затруднения и разочарования в живота си, но не виждаше защо да го безпокои, преди да му е дошло времето. Докато не дойдеше последният момент, пред нея стоеше изпитанието да се прави, че всичко е нормално.

Сега той я гледаше успокоително с проницателния си поглед. Трудно беше да не се огъне пред него.

— И какво мислиш, татко?

— За книгата ли? Мисля, че е много добра. Говорейки като издател, и аз бих подбутвал автора да я довърши.

— Вече трябва да тръгвам — тя стана и започна да облича шлифера.

— Какво мисли Ноа?

— Още не я е чел.

— Не говорех за книгата, Марис. Какво мисли той за това, че отиваш пак при този автор?

— Неговото позволение не ми е необходимо — виждайки, че той е смаян от острия й тон, тя добави: — Съжалявам, татко. Неволно повиших тон.

— Извинението се приема. Нямам намерение да се меся в личния ти живот. Само…

— Не спирай дотук. Така и така си започнал.

Той хвана ръката й.

— Просто си спомних, сякаш беше вчера, когато ти се влюби в книгата и после в автора.

Тя му се усмихна едва-едва.

— Това ли си мислиш? Че съм се влюбила като някоя ученичка в този писател?

— Няма да ти е за пръв път.

— Сега съм по-стара и по-мъдра — въздържа се да не каже: „И съм си научила урока“. — Този автор и тази книга нямат нищо общо с Ноа и нашия брак. Нищичко.

Това беше истината. С брака й беше свършено, независимо дали отново щеше да види Паркър Ивънс. Дори да не беше чула нищо нито за Паркър, нито за „Завист“, бракът й щеше да свърши. Мисълта за измамата на съпруга й очерта една горчива гънка между веждите й.

— Значи Ноа е съгласен да заминеш?

Мнението на Ноа по този въпрос явно беше много важно за баща й. Но нямаше да бъде така, ако той беше запознат с цялата история. Тя се изкуши да навие ръкавите си и да му покаже синините на ръцете си, които все още личаха. Ако му повтореше злобните заплахи на Ноа, и то със същия зловещ тон, с който ги бе изрекъл той, баща й щеше да бъде също толкова шокиран, колкото беше и тя. Щеше да намери Ноа и да го накаже със собствените си ръце.

Точно затова не би искала да му предава Ноа в ръцете. Щеше да запази това за деня, когато нещата щяха да бъдат по-ясни в собствената й мисъл, когато не й предстоеше заминаване, когато щеше да има избистрен план за работата на „Мейдърли прес“, както и за личния си живот. В момента, в който успееше да подреди отговорите в главата си, щеше да изложи проблемите в най-големи подробности и пред баща си.

Сега тя само го погледна право в очите и за пръв път в живота си го излъга.

— Да. Съгласен е.

Той обхвана лицето й в шепи и я целуна по двете бузи.

— Кога летиш?

— Вече закъснявам — следвана от чувство за вина, задето го лъже, тя го прегърна силно. Затвори клепачи и не бе учудена, че усети сълзи под тях. — Ти си моят най-добър приятел, татко. Много те обичам.

— И аз те обичам, Марис — той я отстрани леко от себе си, за да я погледне в лицето. — Повече, отколкото можеш да си представиш.