Сандра Браун
Завист (1)

„Завист“
Пролог — Кий Уест, Флорида, 1988

Солени бисквити и сардини. Опорните точки на диетата му. Добавяш парченце сирене и стръкче копър и ето ти четирите основни групи храни. Какво по-елементарно ядене?!

Това беше непоклатимото мнение на Хач Уокър с изпеченото от слънце и обрулено от вятър лице, което само майка на готически страшилища би могла да обича. Докато предъвкваше вечерята си, очите му, примигвали срещу остриетата на безброй морски бури, се присвиха, оглеждайки хоризонта.

Търсеше да съзре проблясващи светкавици, сигнал за приближаването на буря. Тук на брега още нямаше и помен от подобно нещо, но то беше някъде там, набираше енергия, засмукваше влага от морето, за да я прати обратно на земята като подгонван от вятъра дъжд.

Само че по-късно. Лунният сърп висеше в ясното небе над залива. Звездите съперничеха на неоновите блясъци на земята. Хач обаче не се оставяше да бъде заблуден. Усещаше необратимата метеорологична промяна дълбоко в костите си, още преди барометърът да беше спаднал. Подушваше бурята още преди облаците да се бяха появили, преди платното да бе уловило първия силен порив на вятъра. Прогнозите му рядко биваха погрешни. Преди зазоряване щеше да завали.

Пожълтелите му от никотина зъби захапаха туршията, той се наслаждаваше на саламурата с вкус на чесън, в която топеше сиренето си. По-добре не можеше и да бъде. Просто не си представяше как може да има хора, склонни да похарчат едноседмична заплата за ядене, с което и птиче няма да се засити, когато могат да се нахранят също толкова добре — а според него и много по-добре — за кинта и половина. Чалнати!

Разбира се, те плащаха не само за продуктите от бакалията. Финансираха обслужващите паркинга, колосаните бели покривки по масите и сервитьорите с халки по ушите, които се държаха така, сякаш ги пъдиш, когато ги помолиш да донесат още хляб. Плащаха и за причудливото френско име, забодено върху рибеното филе, което обикновено наричаха „примамката на деня“. Беше виждал такива претенциозни заведения във всички пристанища по света. Имаше няколко подобни дори тук, в Кий Уест, и те му бяха най-противни.

Тъй като беше средата на седмицата, улиците тази вечер бяха сравнително спокойни. Туристическият сезон си отиваше. „Слава на добрия Бог за малките благодеяния“, помисли Хач, докато отпиваше от кутийката пепси и изливаше посред оригванията си презрителни думи по адрес на туристите изобщо и по-специално на тези, които се мотаеха из Кий Уест.

Дебаркираха с хиляди всяка година, омазани в слънцезащитни кремове, вонящи като маймунска пикня, накачулени с камери, повлекли хленчещи дечурлига, които копнееха да са в Орландо, да се захласват по ръкотворните чудеса на Дисни, а не да наблюдават едни от най-живописните залези на планетата.

Хач можеше само да презира тия глупаци, които петдесет седмици в годината се трепеха, спечелвайки си ранни сърдечни заболявания, единствено за да могат в останалите две седмици да се трепят двойно повече, мъчейки се да се забавляват. Още по-чудно му беше това, че можеха да си залагат отпуснатите, анемични задници заради тази привилегия.

За съжаление препитанието му зависеше от тях. И за Хач това беше морална дилема. Презираше туристическото нашествие, но не би могъл да си изкарва прехраната без него.

Фирмата на Уокър „Морски чартъри“ прибираше част от парите, които почиващите харчеха по време на шумната окупация на неговия град. Той ги снабдяваше с леководолазна екипировка, водни очила и шнорхели, даваше им корабчета под наем и ги водеше на експедиции за дълбоководен риболов, за да могат после да се върнат на брега и да снимат ухилените си, изпечени от слънцето физиономии с някоя благородна риба, вероятно оскърбена много повече от глупашките снимки, отколкото от факта, че е била уловена.

Тази вечер бизнесът не беше особено вълнуващ, но за сметка на това беше тих. Дори мирен, би могло да се каже. И това не беше лошо. Със сигурност. Не и ако се сравнеше с живота на търговските кораби, където квартирната част беше шумна и пренаселена и човек не можеше да се усамоти. Беше му писнало от това. Хач Уокър си мечтаеше за самота и тишина.

Водата в пристанището беше тиха като в езеро. Бреговите светлини се отразяваха по повърхността й с едва доловимо полюшване. От време на време проскърцваше някоя мачта или от някоя яхта се чуваше звънене на телефон. От нощните клубове покрай брега долиташе по някоя нота, дочуваха се ударни инструменти. Ръмженето на колите не спираше. Иначе всичко беше тихо и макар това да означаваше финансово слаба седмица, Хач предпочиташе да е така.

Тази вечер би могъл да затвори и да си иде рано у дома, но едно корабче не се беше върнало. Бе дал под наем двадесет и петфутовото на някакви хлапета, ако двадесет и няколкогодишните можеха да се нарекат така. В сравнение с него бяха хлапета. Двама мъже, една жена — това според Хач беше огнеопасна комбинация във всякакви обстоятелства.

Хлапетата бяха загорели и стройни, привлекателни и самоуверени, та чак наперени. Хач подозираше, че никога в живота си не са работили дори един ден. Бяха от местните, или поне трайно се бяха заселили тук. Беше ги виждал да се мотаят наоколо.

Бяха вече пийнали, когато наеха корабчето точно преди залез, и отнесоха на борда няколко контейнера с лед. Как ги замъкнаха — бяха тежки като котви. Като нищо вътре можеше да има пиячка. Не носеха риболовни принадлежности. Ако не бяха тръгнали на плаване само за да прекарат няколко часа в пиене и разврат, да не му беше името Хач Уокър. Беше се запитал дали да им даде корабчето, но почти празната му каса го убеди, че не са просто някакви пияндета.

Строго им беше наредил да не пият, докато управляват кораба му. Те му се бяха ухилили толкова искрено, колкото контрабандист на диаманти, и го бяха уверили, че нямат такова намерение. Единият се преви в кръста, едва сдържайки смеха си, другият му изкозирува и отсече: „Тъй вярно, сър!“.

Докато Хач помагаше на младата жена да се качи на кораба, силно се надяваше тя да знае в какво се забърква. Вярваше, че е така. И нея я беше виждал. Много пъти. С много мъже. Превръзка за око би покрила доста повече повърхност от долнището на бикините й и Хач не би имал правото да се нарече мъж, ако не бе забелязал, че тя дори можеше да си спести труда да носи горнище.

Носенето му не трая дълго.

Още преди да бяха излезли от пристанището, един от мъжете й грабна горнището и го развя над главата си като трофей. Опитите й да си го върне преминаха в игра на пляскания и кикотения.

Наблюдавайки това, докато корабчето излизаше в открито море, Хач разтърси глава и се сметна за щастливец, че няма дъщеря, чиято добродетел да пази.

 

 

Накрая в кутията остана една последна сардина. Хач я измъкна от олиото, сложи я диагонално на солената бисквита, добави последното парче туршия и резен сирене, заля я с порядъчна доза сос табаско, сложи отгоре друга бисквита и пъхна целия ансамбъл в устата си, а после изтърси трохите от брадата си.

Дъвчейки доволно, той случайно погледна към входа на залива. Това, което видя, накара сандвича да заседне в гърлото му. Ръбът на едната бисквита задра в хранопровода, докато Хач преглъщаше насила, мърморейки: „Какво, по дяволите, смята, че прави тоя?“.

Едва бе изрекъл мисълта си на глас, и едно дълго изсвирване на сирената на приближаващия кораб за малко да го събори от табуретката.

Така и така щеше да иде. Защото когато непокътнатият сандвич със сардина стигна в стомаха му, Хач беше вече излязъл пред вратата на проядената от времето барака, от която въртеше бизнеса си, и сърдито куцаше надолу по кея, размахвайки ръце и викайки на пилота — може би турист от ония квадратни, сухоземни щати, който вероятно никога не беше виждал водна площ, по-голяма от поилка — че навлиза прекалено бързо в пристанището, че нарушава правилото да не се плава в килватер и че безразсъдството му ще му струва едно сериозно мъмрене, ако не и няколко нощи в ареста.

После Хач осъзна, че корабчето е негово. Негово! Тоя проклет глупак злоупотребява с неговото корабче, с най-хубавото и най-голямото от флотилията му!

Той заизригва потоци подбрани ругатни от времето, когато беше в търговската флота. Само да пипне тия хлапета, ще съжалят за деня, когато татенцата им са ги създали. Може да е стар, грозен и прегърбен, може бакенбардите му да са побелели и да куца като последица от зле завършила схватка с един въоръжен с нож кубинец, но не се дава на някакви си плажни гларуси. „И хич не се заблуждавайте, надменни нахалници такива!“

Дори след като помете шамандурите, корабчето не забави ход. Продължаваше напред. Мина на една боя разстояние от един четиридесет и две футов кораб и го разлюля. Малка гумена лодка се блъсна в борда на яхта за няколко милиона долара и хората, които си пиеха вечерното питие на лакираната палуба на яхтата, се втурнаха към перилата и се разкрещяха на невнимателния пилот.

Хач размаха юмрук към младежа на кормилото. Пияният глупак се насочваше право към вълнолома като камикадзе, но изведнъж угаси мотора и рязко извъртя кормилото към пристана. Извънбордовият мотор пръсна переста опашка от пяна.

Хач едва успя да отскочи настрани, преди корабчето да се забие в кея. Младежът излезе от кабината на пилота, свлече се по палубата, скочи на вълнолома, спъна се в един кнехт и пропълзя няколко метра на четири крака.

Хач се хвърли върху него, сграбчи го за раменете и го перна, както би направил с риба, която се кани да изкорми. Ако ножът му беше в ръката, сигурно щеше да го разпори от слабините до гръкляна, преди да се опомни. За щастие бе въоръжен само с нескончаеми проклятия, ругатни и обвинения.

Но те замряха в гърлото му, преди да ги бе изрекъл.

Дотогава Хач виждаше само корабчето си, безразсъдството и огромната скорост, с която бе нахълтало в акваторията на пристанището. Не беше обърнал сериозно внимание на младежа, който го управляваше.

Сега видя, че лицето на момчето беше окървавено. Лявото му око беше подуто и почти затворено. Тениската му висеше съдрана, прилепнала на слабата му фигура като мокър парцал.

— Помогнете. Господи, о, Господи… — той свали ръката на Хач от рамото си и се изправи на крака. — Те са там — и заразмахва трескаво ръце към откритото море. — Те са в океана… не можах да ги намеря. Те… те…

Веднъж Хач беше видял човек, ухапан от акула. Беше успял да го измъкне от водата преди акулата да е отмъкнала нещо друго, освен левия му крак. Беше жив, но в лошо състояние, в шок, изплашен до смърт, заекващ и неразбиращ, докато кръвта му шуртеше по пясъка.

В очите на този младеж Хач съзря същата дива паника. Нямаше никакви преструвки, перчене или пиянски номера, както първоначално бе сметнал. Хлапето — това, което му бе козирувало на тръгване — беше изпаднало в състояние, близко до истерия.

— Успокой се, синко — Хач го хвана за раменете и го разтърси леко. — Какво стана там? Къде са приятелите ти?

Младежът покри лицето си с ръце, които, забеляза Хач, бяха също окървавени и изподрани. Той хлипаше неудържимо.

— Във водата.

— Паднали са през борда?

— Да. О, Господи. О, божичко.

— Тоя задник без малко да ми съсипе яхтата! Какво прави, по дяволите?

Приближи се един мъж с джапанки, сложил ръце на кръста и вонящ на одеколон, който всяка уважаваща себе си проститутка би сметнала за прекалено натрапчив. Беше само с бански костюм, скрит под увисналия, обрасъл с черни къдрави косми корем. Носеше дебела златна гривна на дясната китка и говореше с носов северозападен акцент — точно с каквито Хач никога не пропускаше да се сбие.

— Момчето е ранено. Станал е инцидент.

— Глупости, инцидент! Проби огромна дупка в „Динки Ду“.

Към тях се присъедини компаньонката на мъжа, по бикини и високи токчета. И загарът, и циците й бяха изкуствени. Под всяка мишница мъкнеше по едно миниатюрно пуделче. Животинките с розови панделки на ушенцата джавкаха в ядосан синхрон.

— Звънете на 911 — каза Хач.

— Искам да знам какво смята да прави тоя кучи син…

— Звънете на 911!

 

 

Интериорът на „офиса“ на Хач миришеше на сардини, мокри кълчища, умряла риба и моторно масло. Вътре беше притесняващо горещо и задушно, сякаш в колибата нямаше достатъчно кислород за трима мъже, макар обикновено да се обитаваше от един.

Ограниченото пространство на пода бе запълнено със сандъци с риболовни и гмуркачески принадлежности, сплитки въжета, карти, инструменти, метална кантонерка, в която Хач рядко слагаше каквото и да било, и неговото бюро, спасено от един разбит кораб и купено на търг за тридесет долара.

Момчето, което бе блъснало корабчето, бе повърнало на два пъти в тоалетната му, но според Хач гаденето беше по-скоро от нерви и страх, отколкото от глътката бренди, която му бе подал скришом, когато никой не ги гледаше.

Естествено, младежът бе пил доста преди брендито и това не беше само предположение. Така бе признал пред офицера от бреговата охрана, който го разпитваше. Полицията на Кий Уест вече го бе разпитала за блъсването на корабчето във вълнолома на пристанището. После го прехвърлиха на офицера от бреговата охрана, който искаше да знае какво се е случило на борда, та двамата му приятели са попаднали във вълните на Атлантика.

Той бе съобщил имената и възрастта им, местните им адреси. Хач бе проверил информацията в договора за наем, който двамата младежи бяха подписали, преди да отплават, и потвърди данните пред офицера.

На Хач никак не му се искаше да споделя личното си пространство с външни хора, но се радваше, че не го помолиха да чака отвън, докато хората на закона разпитват хлапето. Пристанището сега гъмжеше от зяпачи, налитащи на разигралата се драма като мухи на месо. Яйце да хвърлиш, ще попадне върху някой униформен.

Тъй като добре познаваше арестите в много пристанища по цял свят, Хач ненавиждаше униформите и значките. С радост би избегнал срещите с всякакъв вид власти. Ако човек не може да живее по свои собствени правила, според собствените си разбирания за право и криво, тогава какъв е смисълът да живееш? Тази позиция му бе осигурявала място в килии по цял свят, но това беше неговата философия и той се придържаше към нея.

Честно казано обаче, Хач трябваше да го признае на бреговата охрана и местните полицаи, които бяха разпитали младежа и бяха организирали спасителната акция — не се проявиха като загубеняци.

Ясно беше, че младежът е на ръба на абсолютен нервен срив. Хората на закона проявиха достатъчно здрав разум да разберат, че той може да рухне, ако върху него се упражни още натиск. За да го успокоят и да го накарат да отговаря, те се държаха доста меко с него.

Той още беше облечен в мокър бански костюм и гумените му обувки пускаха вадички вода по грубото дюшеме, когато помръднеше крак. Освен че му даде бренди, Хач го бе завил с одеяло, но сега го махна заедно със съдраната тениска.

Тичащи стъпки и възбудени гласове отвън накараха младежа да вдигне глава. Той погледна с надежда към вратата.

Но стъпките отминаха, без да спрат. Офицерът, който стоеше с гръб към него, докато си наливаше кафе от кафеничето на Хач, се приближи и отгатна правилно въпроса на лицето му.

— Ще разбереш веднага, когато и ние разберем, синко.

— Трябва да са живи! — гласът му звучеше като на човек, който дълго време е надвиквал буря. От време на време се запъваше на някоя дума. — Мисля, че просто не можах да ги намеря в тъмното. Толкова тъмно беше там — очите му прескачаха между Хач и офицера. — Но не ги чух. Виках, виках, обаче… Защо не ми отговаряха? Защо не викаха за помощ? Освен ако…

Не можеше да изрече на глас онова, от което всички се страхуваха.

Офицерът се върна на табуретката на Хач, сложена близо до стола, където младежът седеше с превити рамене. Няколко мъчителни минути офицерът не правеше нищо друго, освен да отпива от кафето.

Беше ужасно дразнещо, но Хач не гъкна. Сега с нещата се бе заел законът, не беше вече негова работа. Корабчето му беше застраховано. Щеше да падне голямо писане на обяснения, в които щеше да се рови някой подозрителен книжен плъх, но в края на краищата всичко щеше да бъде наред. Може би дори малко по-добре, отколкото беше преди.

Не беше настроен толкова оптимистично за перспективите пред младежа. Никаква застраховка нямаше да му направи живота по-лек след всичко това. Колкото до двамата изчезнали във водата, Хач не хранеше особени надежди. Изгледите им за спасение бяха минимални.

Познаваше неколцина души, които бяха паднали зад борда и бяха оцелели, за да разказват. Но не бяха много. Ако се озовеш зад борда, удавянето е най-милосърдната смърт. Смъртта от изтощение е бавна. А за хищниците си само още един източник на храна.

Офицерът от бреговата охрана въртеше очуканата кафена чашка в дланите си и плискаше полека съдържанието й.

— Защо не използвахте радиото, за да повикате помощ?

— Направих го. Искам да кажа, опитах. Не можах да го накарам да проработи.

Офицерът се взираше в плискащото се кафе.

— Някои кораби са чули вашия сигнал SOS. Опитали се да ви кажат да стоите на място. Но вие не сте останали.

— Не съм ги чул. Предполагам… — и той погледна към Хач. — Предполагам, че не съм обърнал достатъчно внимание, когато той ни показваше как работи радиото.

— Скъпо струваща грешка.

— Да, сър.

— Правилно ли е да предположа, че не сте опитен моряк?

— Опитен? Не, сър. Но за пръв път ми се случват неприятности.

— Аха. Сега ми разкажете за сбиването.

— Сбиването?

Това накара офицера да се намръщи.

— Не ме баламосвай, синко. Окото ти е подуто. Носът ти е разкървавен, устата ти е разбита. Пръстите ти са изподраскани и ожулени. Знам какво представлява юмручната борба. Така че не ми играй номерца.

Раменете на младежа започнаха да треперят. От очите му потекоха сълзи, но той дори не си даде труд да ги възпре или да избърше носа си.

— За момичето ли беше? — запита офицерът по-меко. — Господин Уокър каза, че била хубавичка. Момиче за забавление. На някого от вас ли беше?

— В смисъл приятелка? Не, сър. Просто случайна позната.

— И двамата с приятеля си се сбихте за нея?

— Не, сър. Не точно. Тоест, тя не беше причината.

— Тогава какво?

Момчето подсмръкна, но не каза нищо.

— Хайде кажи ми — поде отново офицерът, — защото ще разберем какво е станало и ще ти вървим по петите, докато не кажеш всичко.

— Бяхме пияни.

— Аха.

— И… и…

Младежът вдигна глава, погледна към Хач, после към офицера и изрече искрено:

— Той ми е най-добрият приятел.

— Добре. И какво стана?

Младежът облиза пресъхналата си горна устна.

— Той пощуря. Направо пощуря. Никога не съм го виждал такъв.

— Какъв?

— Луд. Превъртял. Като че ли нещо му беше прещракало.

— Прещракало?

— Да, сър.

— Какво си направил, та да го подлудиш да прещрака?

— Нищо! По едно време беше долу с нея. Аз ги оставих насаме, нали разбирате?

— За секс ли? Секс ли правеха?

— Да. Искам да кажа, забавляваха се. И след малко той се качи горе и тръгна към мене.

— Без причина? Просто така?

Момчето заклати глава нагоре-надолу.

— Това трябваше да бъде парти. Празник. Не разбирам как всичко отиде по дяволите толкова скоро. Кълна се в Бога, не знам.

Той подпря в длани издрасканото си лице и отново захлипа.

Офицерът погледна към Хач, сякаш да се посъветва с него. Хач отвърна на погледа му и поклати глава. Не беше психотерапевт. Не беше родител. И със сигурност не беше офицер от бреговата охрана или полицай. Това вече не беше негов проблем.

Когато не каза нищо, офицерът го запита дали няма какво да добави към историята на младежа.

— Не.

— Видяхте ли ги, чухте ли ги да се бият?

— Единственото, което видях, беше, че се забавляваха.

Офицерът се обърна пак към младежа.

— Най-добрите приятели не се бият без причина. Дори когато са пили прекалено много. Може да си разменят по някоя обидна дума, дори един-два юмрука. Но щом ядът се излее, значи край, нали така?

— Сигурно — отговори тихо младежът.

— Затова искам да си кажеш всичко сега. Нали? Чуваш ли ме? Какво предизвика сбиването?

Младежът преглътна едва-едва.

— Той просто ме нападна.

— Как така?

— Аз само се защитавах. Кълна се — запелтечи той. — Не исках да се бия с него. Това беше парти.

— Защо ще те напада?

Той само поклати глава.

— Е, не е вярно, нали, синко? Знаеш защо те е нападнал. Затова ми кажи. Какво е накарало твоя най-добър приятел така да пощурее, че да се нахвърли да те бие?

Близо двадесет секунди цареше тишина, после младежът измърмори нещо.

Хач не беше сигурен дали е чул добре, защото първият гръмотевичен трясък от очакваната буря разтърси квадратното прозорче на бараката му точно когато младежът проговори, а и защото това, което чу, изглеждаше странен отговор на такъв въпрос.

Офицерът навярно бе помислил същото. Поклати неразбиращо глава и се наведе, за да чуе по-добре.

— Я пак. Повтори, синко.

Младежът вдигна глава и изтри нос с опакото на дланта си. Прокашля се. После фокусира офицера с единственото си здраво око.

— Завист — произнесе той дрезгаво. — Заради това е всичко. Завист.

О-в Сейнт Ан, Джорджия

февруари 2002