Сандра Браун
Завист (10)

Глава 8

За да не стане така, че някой да забележи двете страни заедно на публично място, работният обяд се състоя в частен салон на тридесети първия етаж на „Уърлд Вю Сентър“. Облицованата с ламперия зала бе мебелирана дискретно и скъпо. Ръчно тъканият килим беше дебел и попиваше звуците, цветната украса беше сложна и същевременно изискана, осветлението беше индиректно и приглушено. В добавка към изтънчената обстановка тежки завеси закриваха огромните прозорци, които иначе даваха великолепен изглед към хоризонта.

— Още кафе, Надя? Господин Рийд? — запита учтиво домакинът, седнал начело на масата.

Надя Шулър даде знак на сервитьора с бели ръкавици, че желае чашата й да бъде напълнена отново. Ноа отклони поканата. След салатата от омари и маринованите аспержи като десерт бяха поднесени ягоди „Романов“ и подбрани шоколади. Ноа благодари на домакина за разкошния обед.

— Беше превъзходно.

— Радвам се, че ви хареса.

Морис Блум кимна на сервитьорите и ги освободи. Докато Надя разбъркваше лениво сметаната в кафето си, Ноа й отправи поглед, който казваше, че времето за светски любезности е минало и трябва да се пристъпи към деловите въпроси. Освен Морис Блум на масата седяха още петима представители на „Уърлд Вю“. Преди шест месеца Надя бе уредила опознавателна среща между Блум и Ноа. Тогава Блум не се бе показал много учтив. Вместо да каже, че би желал, той направо заяви, че ще купи „Мейдърли прес“ за „Уърлд Вю“.

Веднага след тази среща адвокатите на неговата корпорация бяха започнали трескава работа по сделката. След месеци проучвания, анализи и маркетингови изследвания Ноа бе получил крайния резултат във вид на една обемиста папка. Сегашната среща бе уредена, за да изкаже той своето мнение.

— Имахте един месец да проучвате нашите предложения, господин Рийд — каза Блум. — Искам да чуя какво е вашето впечатление.

Морис Блум беше слаб като клечка и очевидно блед — черта, която се подсилваше от преждевременното му оплешивяване. Един тъничък венец коса продължаваше да расте на главата му, но той всяка сутрин го бръснеше и това личеше като сива сянка под лъскавия му череп. Носеше очила с тънки сребърни рамки, бе облечен в консервативен сив костюм. Този човек сякаш имаше вродено отвращение към цветовете.

Той стоеше начело на международния медиен конгломерат още откакто преди четири години нахално бе взел властта. Само тридесет и шест годишен тогава, безскрупулно бе изгонил предшественика си заедно с неколцина души от борда на директорите, които се придържаха към онова, което Блум определяше като „архаичен и непросветен манталитет“.

Под негово ръководство „Уърлд Вю“ бе разширила основната си дейност и бе започнала да се занимава с Интернет търговия, сателитна комуникация и фиброоптична технология. Блум бе изстрелял „Уърлд Вю“ в двадесет и първи век, увеличавайки капитала й от един милиард на почти шестдесет милиарда долара само за четиридесет и осем месеца. Затова акционерите лесно му прощаваха суровия подход в бизнеса.

Така че защо един мамут като „Уърлд Вю“ иска едно мъниче като „Мейдърли прес“?

Ето този въпрос Ноа сега зададе на Блум.

— Защото съществува — отговори бледото главно страшилище.

Всички около масата се засмяха, включително и Ноа. Оцени арогантността му, защото самият той не падаше по-долу от него.

— Вече купихте едно издателство във Великобритания — изтъкна Ноа. — Мастилото на договора още не е изсъхнало.

— Така е — Блум кимна тържествено. — „Плат Пауърс“ е добра инвестиция за нас. Отделът им за списания е най-силният на Британските острови. Те разпространяват всичко, от най-уважаваните седмичници за световни новини до най-долнопробното порно — той отправи към Надя една обезпокоително мазна усмивка. — Уверявам ви, Надя, че съм много по-запознат с първото, отколкото с второто.

Тя погледна към Блум над порцелановата чаша, отпивайки от кафето.

— Колко разочароващо.

Блум изчака избухналия смях да стихне, преди да продължи:

— „Плат Пауърс“ имаше дванадесет бестселъра с твърда корица миналата година.

— Тринадесет — подсказа един от второстепенните участници.

— Повече, отколкото тези с мека корица — продължи Блум.

— Като част от „Уърлд Вю“ тази година, то ще доминира в листата на бестселърите. Имаме необходимото ноу-хау и бюджета, за да осъществим това.

— Вече говорих с двама писатели, които сте откраднали от предишните им издатели — отбеляза Надя. — Те са много развълнувани от вашите маркетингови стратегии, особено от тези, които ще им създадат по-голяма известност в Щатите.

— Използваме нашите медийни ресурси — обясни Блум.

— Всичките. Те са огромни и несравними.

Сключи безкръвните си пръсти на масата и реши да подходи искрено. Вгледа се в Ноа и каза:

— Като купи „Плат Пауърс“, „Уърлд Вю“ се сдоби с едно здраво издателство. Но британският пазар е по-малък от американския. Значително по-малък. Искаме едно издателство и от тази страна на Атлантика. Искаме „Мейдърли прес“. Вие публикувате масова литература. Книги, носещи пари — ако искате. Но публикувате и литературни произведения. Без съмнение вашето издателство е печелившо. То също така е и уважавана издателска институция. Носи печата на почтеността. Бихме искали такова нещо за нашата малка компания.

Умишленото „смаляване“ изтръгна смехове от групата на „Уърлд Вю“, но Ноа го пропусна, без дори да се усмихне. Блум сякаш прие това като знак, че трябва да спре и да даде думата на другата страна.

— Проучих внимателно предложенията — започна Ноа. — Добре сте си свършили домашната работа. Проучванията ви са забележителни. Проектите са вълнуващи, но извън границите на постижимото.

— Това звучи много добре — каза Блум и се озърна усмихнат.

Ноа вдигна предупредително ръка.

— Във всеки случай, преди да продължим напред, има няколко точки, по които трябва да поговорим.

— Именно затова сме се събрали тук.

— Първо, какво ще кажете за антитръстовите закони? Ще ги нарушавате ли? Не бих искал да се забърквам в дълги юридически спорове с федералното правителство.

— Уверявам ви, че и ние не искаме и сме взели всички мерки, за да избегнем подобно нещо.

Дадоха думата на един от адвокатите да обясни защо почти не съществува подобна вероятност. Ноа зададе няколко въпроса, не допускайки да му бъде отговорено с мъгляви юридически позовавания. Продължи дискусията дотогава, докато му бе отговорено на всички въпроси с цялото необходимо внимание.

— Добре — каза Блум, когато Ноа получи задоволяващите го обяснения. — Каква е втората ви точка?

Ноа извади едно невидимо влакънце от ръкава на сакото си, после вдигна поглед към Блум и каза:

— „Мейдърли прес“ не е за продан.

* * *

— И той какво отговори? — запита Даниел Мейдърли.

— Нищо, което не може да се повтори — отговори зет му.

— Нещо за упорити старци, които отказват да видят светлината, обзалагам се.

— Не чак толкова арогантно, но нещо подобно.

Бяха се събрали на питие в домашния кабинет на Даниел. Максин тъкмо им бе наляла първата чаша.

— Той пие само по една. Повече не му е позволено — каза тя на Ноа, преди да ги остави.

— Ще се погрижа — извика той след нея, докато тя излизаше. Но конспиративното намигане към Даниел отменяше обещанието, дадено на икономката.

Сега, след половин час, те се наслаждаваха на второто си питие.

— Подай ми лулата, моля те.

Ноа взе лулата на Даниел от чекмеджето в бюрото. Подаде му я заедно с торбичката тютюн към широкото кожено кресло с облегалки за главата, където Даниел се бе отпуснал, подпрял крака на дивана. Той методично напълни лулата си и поднесе запалена клечка към нея.

— Ако Максин подуши тоя дим…

— Ще кажа, че ти си пушил — той издуха струя дим към тавана. Очите му замислено фиксираха корниза. — Мелезите стесняват кръга около нас, Ноа… и имат остри зъби.

Ноа пийна глътка уиски.

— „Уърлд Вю“? — и махна пренебрежително. — Не знам как бих могъл да го изкажа по-ясно. „Мейдърли прес“ не е за продан.

— Ще настояват. Особено онова копеле Блум.

— Казват, че пикае ледени кубчета.

Даниел се изкикоти.

— Не се съмнявам — известно време пуши лулата си. — Дори Морис Блум да изпадне от борда или да се предаде и да се оттегли, някой друг мелез, още по-подъл от него, ще ни причаква зад ъгъла.

— Нека да дойдат. Можем да ги отпъдим.

Даниел се усмихна на увереността на зет си. Всички в издателския бранш се бяха запознали с Ноа Рийд преди десет години след публикуването на „Изчезналият“. Романът бе превзел нацията с щурм. Нямаше издател в Ню Йорк, който не си пожелаваше късмета той да го издаде, включително и Даниел Мейдърли.

Но за учудване на всички и за объркване на почитателите му, амбициите на Ноа бяха насочени не към писането, а към издаването. Мина през всяка стъпка от издателския процес на „Изчезналият“ и бе се радвал на това много повече, отколкото на писането на романа.

Той беше приятен млад мъж, върховно интелигентен и с остър като бръснач инстинкт. Някои от неговите идеи относно маркетинга на книгата му бяха осъществени от издателя и дадоха резултат. В издателството прецениха, че Ноа ще публикува с успех и други книги, и го наеха.

Младши редакторът бързо показа, че е достоен за доверието. През първата година той купи необещаващ ръкопис от неизвестен автор, този автор се прочу още с тази първа своя книга и остана в списъка на бестселърите.

Ноа бързо навлезе в издателския процес, но се прояви блестящо тъкмо в деловата страна на индустрията. Изобретателните му маркетингови стратегии бяха толкова успешни, че други издатели съвсем неприкрито ги заимстваха.

Той беше безстрашен в сделките, литературните агенции му се възхищаваха и същевременно се бояха да седнат срещу него на масата за преговори. Беше роден лидер. Веднъж, в навечерието на една стачка бе отишъл в една печатница в Пенсилвания, за да се обърне лично към работниците. Действайки като посредник между тях и ръководството на предприятието, той помогна за разрешаването на спора, предотврати стачката и съответно кризата в печатарската индустрия.

Ноа Рийд беше блестящ, амбициозен и хитър. С право наричаха самия Даниел хитрец, затова той не гледаше на тази квалификация като обидна. И когато за изненада на Даниел преди три години Ноа бе дошъл при него, намеквайки, че не е доволен от ограниченията, които му се налагат от тогавашния му работодател, и казвайки съвсем открито, че желае да напредне, Даниел го бе изслушал с интерес. Идеите на Ноа бяха новаторски, но не влизаха в конфликт с идеалите, които предшествениците на Даниел изповядваха в „Мейдърли прес“. В действителност Ноа ги споделяше.

Освен това, той бе въздействал върху суетността на Даниел, макар че никога не би си го признал. Този млад мъж напомняше на Даниел собствената му личност, когато беше на същите години — агресивен, решителен, самоуверен до надменност, което, според Даниел, беше също по-скоро добродетел, отколкото порок.

Даниел бе казал на Ноа, че ще му трябват няколко дни да поразмисли. Не се решаваше да вземе човек, който не е от семейството, и да му даде такъв авторитетен пост. От друга страна, бизнесът се бе разширил толкова много, че той и Марис имаха нужда от още две ръце на кормилото.

Що се отнася до Марис, тя бе почти зашеметена от възможността да работи всеки ден заедно с автора на най-любимата й книга. Макар че се бе срещнала само веднъж с Ноа на едно литературно събиране, тя го ценеше високо и от години хранеше тайно романтично увлечение към него.

Подтикнат от нея, Даниел създаде длъжността вицепрезидент по деловите въпроси за Ноа. И никога не съжали за това решение.

— Ти още си съгласен с нея? — запита го сега Даниел.

— С кое?

— С философията на компанията.

Той отправи стеснителен поглед към тъста си.

— Още от началото на нашата съвместна работа знаех какво ти е отношението към сливанията, Даниел. Безспорно ще има полза. Ще разполагаме с повече фондове, с повече зони за маркетинг и промоции.

— Но вече няма да бъдем автономни.

— Тъкмо това щях да кажа — отвърна Ноа. — Автономията е фундаментът, върху който е било основано „Мейдърли прес“. Знаех семейната мантра още преди да стана член на семейството.

Когато Марис бе започнала да се среща с Ноа извън службата, Даниел имаше известни резерви. Те бяха в няколко области. Най-напред, притесняваше го десетгодишната разлика помежду им, но това не беше толкова страшно. Второ, деловите способности на Ноа не бяха единствената зона, в която си бе изградил солидна репутация. Говореше се, че е отявлен женкар. С толкова много слухове, циркулиращи вече години наред, Даниел трябваше да повярва, че се основават на известна истина. Най-голямата му грижа, обаче, бяха личните амбиции на Ноа. Женейки се за последния от фамилията Мейдърли на подходяща за женене възраст, той щеше да даде забележителен тласък на кариерата си.

Разбира се, когато се стигна до това, не беше прерогатива на Даниел да вземе решение. Правото беше на дъщеря му, а Марис искаше Ноа за съпруг. Преждевременната смърт на майка й я бе накарала да съзрее рано. Нуждата я принуди да порасне бързо. Още в много ранна възраст бе започнала да формира вече собствени мнения и да взема собствени решения. Той я бе подкрепял и я бе насърчавал да мисли за себе си и да се доверява на инстинктите си. Щеше да бъде грешка от негова страна да се усъмни в избора й на партньор.

За негова чест, без Марис да знае, Ноа беше говорил с бъдещия си тъст и му бе казал, че ако има някакви съмнения относно този брак, той няма да се състои. Ноа беше лудо влюбен в Марис, както бе казал, но щеше да се оттегли, да пожертва положението си в „Мейдърли прес“ и да изчезне от живота й, освен ако Даниел не одобреше от цялото си сърце техния съюз.

Даниел им бе дал благословията си, но когато ставаше дума за щастието на Марис, той си оставаше бдително куче-пазач. Вчера се бе почувствал донякъде съкрушен, въпреки че изненадващото парти беше логично обяснение за невниманието, проявявано напоследък от Ноа.

Марис не бе говорила за това, но Даниел също чувстваше, че тя е готова да има деца, и бе леко разочарован, когато се оказа, че не е бременна. Но още не му беше времето да се притеснява за това. Марис още беше млада. Безброй пъти Ноа бе изказвал желанието си да имат деца. Разполагаха с много време, за да създадат пълноценно семейство.

Даниел егоистично искаше колкото може по-скоро да се сдобие с внуци. Много му се искаше да подруса на коляно следващото поколение, преди окончателно да се оттегли. Мислейки за дъщеря си, той запита:

— Чувал ли си се с Марис?

— Не и откакто замина тази сутрин — Ноа погледна часовника си. — Вече трябва да е стигнала там. Пътят е доста дълъг и се страхувам да не го измине за нищо.

— Надявам се, че няма. Стори ми се много развълнувана от този писател. И като заговорихме за това, тя ми разказа за подаръка си.

— Подарък?

— Снощи.

— О-о — усмихна се тъжно Ноа. — Ужасно лесно е човек да й достави удоволствие, нали?

— Твоето намерение да пишеш за нея не е никак малка работа, Ноа. Обади ми се от летището тази сутрин точно преди да се качи на самолета. Ако й беше подарил диамантен пръстен, нямаше да е по-щастлива. Винаги е искала пак да започнеш да пишеш.

Ноа се намръщи.

— Надявам се, че не очаква прекалено много от мене. Може би ще я разочаровам.

— Дори самото ти усилие ще я направи щастлива.

— Бих искал да се потрудя няколко часа довечера — Ноа сложи празната чаша на края на масата и се изправи.

— Остани да вечеряш с мене. После ще играем шах.

— Изкушаваш ме, Даниел. Но би трябвало да използвам времето, докато Марис я няма, за да нахвърлям няколко страници. Има само един начин човек да пише и той е да пише — произнесе той с усмивка. — Да ти сипя ли още, преди да тръгна?

— Не, благодаря. Максин ще премери колко е останало в гарафата.

— Затова със сигурност трябва да съм се изпарил, преди да започнат фойерверките — Ноа облече сакото си и взе куфарчето си. — Мога ли да направя нещо друго за тебе?

— В действителност, можеш — каза Даниел. — Следващия път, когато някой се обърне към тебе с предложение да купи моето издателство, кажи му да върви на майната си.

Ноа се изсмя.

— Да те цитирам ли?

— Непременно. Даже е за предпочитане.

* * *

Двата коктейла водка с мартини не бяха отпуснали нервите на Надя. Изглеждаха опънати до крайност и наистина беше така, след като Ноа й предаде разговора си с Даниел.

Половин час тя се бе разхождала напред-назад по паркета на апартамента си в Челси, който използваше само за романтични срещи. Апартаментът, който притежаваше в Тръмп Тауър, беше официалният й адрес. А за този в Челси не знаеше дори нейният счетоводител.

— Независимо колко преситен изглежда, не вярвам на стария дъртак — каза тя. — Откъде да знаеш дали не прозира играта ти?

— Защото той изобщо не я вижда — в гласа на Ноа се усещаше нетърпение.

— Не искам да поставям под въпрос твоето схващане, Ноа.

— Не искаш?

— Не. Просто ме е страх да не би нещо да тръгне не както трябва. Ужасно много искам да направиш тази сделка.

— Аз я искам за нас.

Безпокойството й започна да се разсейва, тя престана да крачи напред-назад и се приближи към него. Притисна се и отпусна ръце на раменете му.

— Проклет да си — изрече тя нежно. — Като ми каза това, съвсем ме обезоръжи.

Целувката им беше страстна и дълбока. Тя разкопча ризата му и пъхна ръка под нея. Когато се отделиха един от друг, тя продължи да гали космите на гърдите му.

— Просто Даниел Мейдърли е начело на това издателство… откога?

— Той е на седемдесет и осем години. Баща му е умрял, когато е бил на двадесет и девет. Оттогава Даниел е начело.

— Значи почти петдесет години.

— И аз мога да смятам, Надя.

— Аз само казвам следното: той е станал жива легенда не защото е бил тъпанар. Постигнал е успехи не защото е преценявал погрешно хората. Той е умен. Хитър е…

— Но вече не е толкова прозорлив, колкото преди.

— Може би. Или може би иска ти да си мислиш това.

Ноа никак не обичаше някой да се съмнява в него и мразеше дори най-слабите критики. Отблъсна я и тръгна към кухнята, напълни отново чашата си с ледени кубчета и плисна отгоре малко уиски.

— Мисля, че познавам тъста си поне толкова, колкото и ти, Надя.

— Сигурна съм…

— Ако беше сигурна в мене, нямаше да ми натякваш — той глътна наведнъж питието си, сложи чашата върху бара, изчака за миг, за да се успокои, и се обърна към нея. — Твоята работа е да държиш Блум и компания спокойни и уверени.

— Довечера вечерям с Морис. В „Рейнбоу“.

— Добре. Зашемети го. Яж, пий и танцувай. Духай му в ухото. Ощастливи го. А мене ме остави да се справям със семейство Мейдърли. Вече три години успешно ги манипулирам. Знам как мислят. Знам как реагират на определени ситуации. Тая работа трябва да се върши извънредно деликатно. Не бива да ме пришпорваш, иначе всичко може да изгърми.

Той си бе направил графика с години напред. Сега, когато финалът се виждаше, нямаше да пожертва всичките си грижливо изготвени планове и стратегии заради някой безразсъден ход. Докато действаше по своя начин, по своето разписание, всичко бе вървяло съгласно плана.

Първата стъпка бе осъществена, когато Даниел Мейдърли го бе наел. Приспособявайки се към линията на компанията, той бе спечелил доверието на по-възрастния мъж. Преодоля едно по-голямо препятствие, когато се ожени за Марис, и затвърди още повече положението си.

После, когато дойде подходящ момент, той лекичко чрез Надя предаде на Блум интереса си към сливането на двете компании. Блум още се намираше под въздействието на заблудата, че лично той е стигнал до тази идея. Изобщо не беше така. Още от самото начало „Уърлд Вю“ фигурираше в плановете на Ноа.

Дотук всичко бе направено по начина на Ноа Рийд, единственият начин, по който той бе допуснал да се действа. Сега нямаше да се остави да пропадне, ако побърза да стигне до финала.

— Не знам защо се ядосваш на мене — каза Надя. — Морис даде ултиматума за срока днес, не аз.

Това беше единственото смущение в плана на Ноа, което той не бе предвидил, и причината за свадливото му настроение тази вечер. Докато пиеше питието си с Даниел, слушаше стареца само с половин ухо. Спомняше си Блум, гущерската му усмивка и ултиматума — след две седмици или да докара работата докрай или да се откаже. Блум бе напомнил на Ноа, че му е дал доста време, за да мисли по предложението, че или ще се интересува достатъчно, за да направи следващия ход и да осъществи сделката, или не. Ноа му бе напомнил, че тъстът му е голямо, твърде голямо препятствие.

— Даниел каза недвусмислено, че компанията му не е за продан.

— Тогава трябва да предприемеш нещо дръзко и да го накараш да промени решението си, нали така?

Блум бе завършил срещата, припомняйки на Ноа, че има и други издателства, почти също толкова престижни като „Мейдърли прес“, които веднага ще сграбчат с две ръце шанса да станат част от „Уърлд Вю“.

За голям ужас на Ноа той знаеше, че заплахата на Блум е много лесноосъществима. Имаше доста малки издателства, които едва се крепяха. Не можеха да се състезават с възможностите за дистрибуция и огромните издателски бюджети на медийните гиганти. Те биха приветствали финансовото облекчение и стабилността, която „Уърлд Вю“ би могла да им даде. За разлика от Даниел, тяхна първостепенна грижа беше оцеляването на всяка цена, а чувствата можеха да вървят по дяволите.

В Ноа нямаше нито една сантиментална струна, но той твърде добре познаваше фанатичната привързаност на Даниел към традицията и историята на неговото семейство. Старецът нямаше да се даде лесно. Това невероятно заплетено усложнение като че ли не можеше да бъде разбрано от Блум.

— Не съм забравил ултиматума на Блум — каза сега Ноа на Надя. — Ще се погрижа да го изпълня.

— Ами Марис?

— Тя има работа във Флорида.

— Джорджия.

— Какво?

— Каза ми, че отива в Джорджия.

— Както и да е. Докато си дойде, аз ще се оправя с Даниел. Още тази вечер започнах, като му изтъкнах предимствата на предложението на Блум.

— Какво ще стане, когато Марис се върне?

— Ще постъпи така, както и Даниел.

— Не говорех за това.

— Би трябвало да съм много щастлив — въздъхвайки уморено, Ноа затвори очи и стисна с два пръста основата на носа си.

Господи, точно сега не му трябваше да се разправя за това. Имаше си достатъчно други неща, за които да мисли.

— Знам за какво говориш, Надя — свали ръка, отвори очи и я погледна. — Мисля. Но разумно ли ще е сега да искам развод на Марис? Не. Не мога да го направя, докато договорът с „Уърлд Вю“ не бъде подписан и подпечатан и не ми бъде изпратен.

Той изпухтя пресилено.

— Мислиш ли, че толкова ми е харесвало да бъда женен за нея? Мислиш ли, че толкова ми е харесвало да целувам задника на Даниел през всичките тези години?

— Това е революционна мисъл.

— Нали? Е, погледни на нещата от моята гледна точка — надяваше се тази забележка да я накара да се усмихне, но не стана така.

— Ами Марис? — запита тя. — Целуването на нейния задник няма ли да ти липсва?

Той се изсмя сухо.

— Няма да ми липсва съпругата, но ще съжалявам за загубата на добрия редактор. Във всеки случай с оперативния бюджет, който Блум ми обеща, ще мога да си наема трима като нея. Петима като нея. И ако никой от тях не се окаже на нейната висота, ще имам моите десет милиона, с които да се утешавам.

Тя го изгледа продължително в очите и запита със замъгляващ се поглед:

— Наистина ли не възразяваш да духна в ухото на Морис Блум?

— Образно казано.

— Значи, това, което каза преди малко…

— За?

— За това, че искаш тази сделка за нас. Сериозно ли говореше?

Той предпочете да й отговори, като я привлече към себе си и я целуна. Тя доразкопча ризата му, отвори я, налапа зърното му и леко го засмука.

— Наистина ли сериозно говореше?

— Точно сега не бих могъл да твърдя нищо.

Тя се засмя пресипнало и го погали през панталоните.

— Не ми харесва да те поделям с Марис. Нямам търпение всичко това да стане само мое.

— И аз вече нямам търпение — Ноа разкопча панталона и смъкна боксерките си надолу. Надя коленичи в краката му и зарови лице в скута му. Плъзна език по дължината на ерекцията му, а след това го пое в устата си и Ноа изстена от удоволствие. — Ти прави това, което вършиш най-добре, Надя, и остави проблема със семейство Мейдърли на мене.