Сандра Браун
Завист (30)

Глава 24

— Тука има ли някакво кафе?

— Че нима някога е липсвало?

Паркър изгледа намусено Майк, докато приближаваше с количката си към шкафа и си сипваше още една чаша кафе.

— Обикновено ти идваш и ме питаш дали искам още кафе, проверяваш да видиш дали имам нужда от нещо.

— Не исках да се изложа на заплахата да ми отхапеш главата. На закуска ми каза съвсем ясно, че Марис и аз трябва да минем днес, с каквото Господ дал, и ние точно това правим.

— Работя върху един труден пасаж. Не исках никой да ме разсейва или прекъсва.

Той се бе запътил към вратата, когато чу Майк да си мърмори:

— Би могъл да го кажеш и по-любезно.

Паркър спря и се извъртя.

— Каза ли нещо?

Майк захвърли кърпата за бърсане на чинии и се обърна към него.

— Казах, че блузата й беше закопчана накриво снощи, когато ти най-накрая реши да я докараш тук на сухо, да не седите на оня проливен дъжд, и благоволи да ми кажеш къде сте били.

— Ау! Допусна няколко стилистични грешки в едно изречение, Майк. Хайде да спрем дотук и да ги обсъдим една по една, а? Или би трябвало просто да отбележа, че днес си се вкиснал, и да се върна към работата си?

— Дойдох тук, след като бях цял ден на континента, заварих къщата с отворени врати, светнати лампи и без жива душа. Помислих, че са те отвлекли.

— А не ти ли хрумна, че е възможно да ме е отвлякла някоя авантюра? Обзалагам се, че това наистина щеше да те вкисне.

— Ти и авантюрата сте две взаимно изключващи се неща. Дори не бих си помислил подобно нещо. А и веднага изключих възможността за отвличане. Кой ще е тоя луд, дето ще иска да те отвлече?

— Господи, ама ти наистина си се впрегнал.

— И съм в правото си. Нямаше и да разбера, че Марис се е върнала, ако не бях забелязал два комплекта прибори в мивката и ако не бях отишъл да проверя в къщичката за гости.

— Ти си бил истински Шерлок Холмс!

— Можеше поне да ми оставиш бележка, че отиваш на плажа.

— Да, можех. Но се уплаших, че твоят майчински инстинкт ще заработи и ти ще ни последваш там, за да видиш дали с дечицата всичко е наред.

— И дали не вършат нещо нередно…

Паркър изостави насмешливия тон и продължи:

— Точно така, Майк. Не исках да ни хванеш, че си играем на някакви мръсни игрички. На мене нямаше да ми пука, но с Марис нямаше да е така.

— Което ме отвежда към следващото.

— Не искам да го чуя.

— Ти си оплел цяла интрига и ще продължиш чак докато се стигне до горчивия край, нали?

— Вече сме говорили по тоя въпрос.

— Нали съм прав?

— Разбира се, че си прав! — избухна Паркър.

Но крясъкът му не заблуди Майк.

— И какво ще представлява последната глава?

— Ти да не искаш да ти издам края? Да ти го разкажа и да разваля цялата изненада? Не мисля така.

Майк му хвърли яростен поглед.

— Краят няма да е щастлив.

— Захаросаните истории не ми се нравят.

— Само отмъщението, нали?

— То винаги е добра мотивация, следователно и добра интрига. Свърши ли вече?

— Не съвсем. Ами Марис?

— Тя е неразделна част от интригата.

— Ти я използваш, нали? Независимо от това, което тя представлява?

— Поради това, което тя представлява.

Майк явно долови непоклатимата решимост на Паркър. Или може би неговият нетърпящ възражение тон напомни на по-възрастния мъж, че прекрачва границите. Или просто се бе уморил. Както и да е, гневът на Майк се изпари. И отново по старчески сведе рамене.

— Паркър, умолявам те да се откажеш. Остави нещата така. Кажи всичко на Марис. За твое и за нейно добро. Кажи й.

— Какво да ми каже?

При звука на гласа й двамата мъже се обърнаха рязко. Явно бе влязла в стаята, докато двамата разгорещено се препираха.

— Какво да ми каже? — повтори тя.

— Написах няколко нови страници — обади се неуверено Паркър. — Тъкмо се разпечатват.

— Аз ще ги взема — Майк отправи многозначителен поглед към Паркър.

Но каквито и да бяха значенията на този поглед, Марис не можеше да ги отгатне. Той тръгна към солариума и ги остави сами.

— Майк тъкмо направи прясно кафе — отбеляза Паркър.

— Благодаря, но аз вече минах лимита си. Ако пия още кафе тая сутрин, скоро ще се метна на полилея да се полюшкам заедно с призрачния ти приятел.

— Бих платил, за да видя такова нещо — усмивката му бе принудена и очакваният хумористичен ефект пропадна.

Марис не би могла да излезе наглава с настроението в къщата преди всичко, защото не можеше да го идентифицира. Всичко бе започнало снощи, когато тя и Паркър се върнаха от плажа. Майк, който се бе прибрал в тяхно отсъствие, седеше на верандата и ги чакаше с ръце на хълбоците и с ядосано изражение. Сопна се. Каза, че е очаквал подобно и налудничаво безотговорно поведение от Паркър, но Паркър нямал право да включва Марис в шантавите си изпълнения.

Безцеремонно бе отпратил Паркър в спалнята му в дъното на къщата. Марис знаеше коя е стаята, но никой не я бе поканил да я види, дори когато Майк я бе развел и й бе показал всичко, включително и неговия апартамент, и недовършените стаи на втория етаж.

Усещайки се леко разочарована от внезапния край на романтичната вечер, тя се бе върнала в къщичката за гости. Усещаше, че възрастният човек е ядосан не от това, че са се оставили дъждът да ги накваси здравата, или дори от тяхното необяснимо отсъствие от къщата. Беше доста разстроен и много по-разтревожен, отколкото би се очаквало при подобна ситуация.

Тя не можеше да си представи какво всъщност е предизвикало неговото безпокойство.

Ако беше някой друг, би предположила, че личният слуга проявява ревност спрямо новодошлата. Би било обяснимо, ако някой в положението на Майк изпита неприятни чувства към човек, който се натрапва в удобния живот, който той бе създал за своя довереник. Техните дни си имаха ритъм и той не би желал този ритъм да бъде нарушаван.

Естествено, нахалникът щеше да бъде смятан за заплаха. Първата реакция на Майк щеше да бъде да пази своето положение, да не допуска да го подценяват. Той също така би пожелал да предпази човека, за когото се грижи, от всякакви възможни вреди.

Но Майк не бе проявявал ревност към нея. Не я бе възприемал като заплаха, която може да навреди на Паркър. Напротив, изглеждаше доволен, че тя е влязла в живота им. Беше се държал с нея любезно и дори в най-незначителните спорове по-често заставаше на нейна страна.

Въпреки всичко, тя имаше ясното усещане, че Майк знае какво са правили там на плажа и не одобрява това. Когато се върна в къщичката за гости, откри, че е закопчала накриво блузата си и в бързината е пропуснала едно копче. Издайнически детайл.

Но все още беше по-скоро озадачена, отколкото притеснена. И двамата с Паркър отдавна бяха възрастни, зрели хора и на Майк трябва да му беше съвсем ясно, че каквото и да е станало на плажа, то е било по взаимно съгласие. Възможно ли беше той да има някакви възражения от морално естество? Без да познава сегашното състояние на нейния брак, би ли могъл Майк да си помисли, че Паркър упорито ухажва съпругата на друг мъж?

Във всеки случай, връщането им в къщата означаваше край на всякакви планове, които тя или Паркър биха могли да имат да продължат това, което бе започнало на плажа. Тя предвидливо остана в къщичката за гости чак до тази сутрин и макар че дълго лежа будна, очаквайки Паркър да дойде при нея, той не се появи. Тази сутрин на закуска се показа много раздразнителен. Доста повече от обикновеното. И се държеше така, сякаш онова, което бе станало на плажа, е било само във въображението им.

Всичко това неумолимо смазваше ума й. Независимо от нежностите, които си бяха разменили снощи, нейната връзка с Паркър все още бе неопределена и несигурна. Тя се опасяваше, че във всеки момент може да възникне някакъв трус в чувствата, който да я захвърли в бездната на отчаянието.

Беше се оставила веднъж един мъж да й вземе ума. И не искаше да повтаря отново същата тази грешка. Никога.

След първия й тромав опит да завърже разговор относно кофеина нито тя, нито Паркър проговориха повече. Погледите им се срещаха рядко и бегло. Той като че ли полагаше съзнателни усилия изобщо да не я поглежда.

Тя го запита със сравнително естествен тон дали е доволен от това, което е написал тази сутрин.

— Всичко е както трябва, предполагам — измърмори той, забил нос в чашата с кафе.

Беше глупаво. Та те бяха възрастни, а не хлапета. Досега той се бе възползвал от всяка възможност да изстреля някакви откровени сексуални намеци в разговора им. Със сигурност не бе проявил плахост, бе демонстрирал, че тя го привлича, още от първата вечер, когато се запознаха. Внезапното му затваряне в себе си беше необяснимо.

— Майк да не ти е чел конско?

Той вдигна очи към нея.

— За любовната предигра ли?

— Аз… исках да кажа… за това, че съблазняваш омъжена жена.

— Това ли правех?

— Не и без солидна доза насърчение.

— Тогава става дума за доброволно съблазняване?

— Паркър, на остроумни ли ще се правим, или ще отговориш на въпроса ми?

— Майк се тревожи за тебе.

— Защо?

— Мисли, че съм безнадеждно прогнил индивид.

— Той мисли, че ти си изгревът и залезът на света.

— Страх го е да не те нараня.

Тя го загледа втренчено и запита:

— А ще го направиш ли?

— Да.

Стресната от прямия му отговор, тя приседна на кухненската маса, без да откъсва очи от неговите, които той най-накрая вдигна към нея.

— Поне си почтен.

— Брутално почтен. Това обърква повечето хора.

— Забелязах. Но аз не съм повечето хора.

Твърдата линия на устата му се отпусна. В очите му проблесна нещо, те се плъзнаха по нея, докоснаха за миг устата й, гърдите, скута й. Споменът за интимния допир по тези места ги накара да пламнат.

Когато погледът му отново се впи в нейния, той произнесе сурово:

— Забелязах.

Погледите им отново се вкопчиха един в друг и те останаха така, докато Майк не влезе в кухнята с няколко разпечатани страници.

— Наложи се да сменя касетата, защото буквите излизаха бледи — и подаде ръкописа на Марис.

— Трябва да ги прегледам пак — изсумтя Паркър и подкара количката си към солариума. — И не говорете за мен, докато ме няма.

— Имаме по-приятни теми за разговор — върна си го Майк.

Паркър затръшна вратата зад себе си.

Марис се засмя.

— Вие сте като двама братя, които все се карат. Или като стара съпружеска двойка.

— Боже опази.

— Някога женили ли сте се, Майк?

— Заклет ерген съм. Какво мислите за раци огретен за вечеря?

— Разкошно. А Паркър?

— Дали е бил женен? Не.

— Жени?

Той извади от фризера опаковка замразено месо от раци, сложи го върху шкафа и едва тогава се обърна към нея.

— А вие какво мислите?

Тя сведе очи и прокара пръст по шарките на дървената маса.

— Естествено, имало е жени.

— Не съвсем малко, не особено много. Нищо трайно. И никога сериозна връзка.

Тя кимна. Той продължи да вади продуктите за рецептата.

— Паркър ми каза как сте го извлекли буквално от дъното.

Когато Майк се обърна към нея, тя видя, че думите й са го изненадали. Но той се съвзе бързо:

— Оценява ме по-високо, отколкото заслужавам. Аз само му казах неща, които той така и така си знаеше.

— Като например?

— Казах му, че със сигурност е поел по пътя на саморазрушението. И че този негов път е много бавен. Казах му, че ако наистина иска да умре, би могъл прекрасно да си намери по-бърз и ефикасен начин да се самопремахне.

— Добър психологически ход.

Той скромно вдигна рамене.

— Главното е, че имаше въздействие — и махна с ръка към ръкописа, който тя бе донесла от къщичката за гости. — Харесват ли ви последните неща?

— Тъкмо препрочитам главата за аборта на Мери Кетрин. Тод започва да се проявява като негодник.

— Интересно — измърмори Майк, — че мислите за него като за негодник.

— Нима предположенията ми не са правилни?

— Вярвам, че точно такова намерение е имал Паркър.

— А вие четете ли всичко, което той пише?

— Само което ме помоли да прочета.

— И то е?

Той се ухили широко, посягайки да вземе една тенджера от шкафа.

— Всичко, което напише.

— Сигурна съм, че високо цени мнението ви.

При това изявление Майк сви вежди.

— Той мисли, че единственото важно мнение е неговото.

— Необходима му е по-скоро обратна връзка, а не мнение. От работата с писателите съм се научила, че те обичат да имат до себе си резонатор. Дори резонаторът никога да не им отвръща, трябва им някой да ги слуша, докато прокарват през мозъка си мисли и идеи. Вие сте оказали неоценима услуга на Паркър… освен очевидното.

Той не продължи разговора за „очевидните“ услуги, които бе направил на Паркър. Вместо това я запита дали някой от нейните съдружници от „Мейдърли прес“ е прочел ръкописа.

— За да уважа желанието на Паркър да остане анонимен, аз държа ръкописа в тайна. Но го показах на баща си. Той има същото положително мнение, каквото и аз.

— И на никой друг ли?

— Не.

Няколко пъти бе подканвала Ноа да го прочете. Той всеки път бе проявявал почти пълна липса на интерес, но бе обещавал забързано и разсеяно, че ще му отдели малко време веднага щом графикът му позволи. Сега тя знаеше защо графикът му бе все така запълнен. Защото повече от времето си отдаваше на своята любовница.

Тя промени насоката на разговора и каза:

— Като говорим за татко… — нямаше вероятност клетъчният телефон да звъни и тя да не го чуе, но Марис го извади от джоба на полата си и провери миниатюрния екран. — Трябва пак да му се обадя. Не можах да го намеря у дома тази сутрин, а това е необичайно.

Тя още не се тревожеше, но й бе любопитно защо Максин толкова време я няма. Обикновено покупките се доставяха в къщи, затова не се налагаше да излиза и да оставя Даниел сам за по-продължително време. Обикновено бързо изпълняваше възложените й поръчки.

Даниел не бе отишъл в кабинета си тази сутрин — Марис провери и това.

Значи явно той и Максин бяха излезли някъде заедно. Може да са отишли на разходка в Сентръл парк или в някой музей, или на кино. Даниел обичаше тези развлечения и Максин понякога го придружаваше, радвайки се на промяната в установеното разписание.

Марис часове наред вече не можеше да се свърже с тях.

Бе оставила съобщение на гласовата поща да й се обадят веднага щом се върнат. Или не бяха проверили съобщенията, или бяха излезли за доста продължително време, което не бе обичайно нито за единия, нито за другия.

— Можете да ползвате нашия телефон — каза й Майк.

— Благодаря, но аз си нося клетъчния — преди да излезе, тя запита Майк дали не може да му помогне в нещо за вечерята. — Аз съм работеща жена, но кухнята не ми е съвсем непозната територия.

— Ще оставя да наливате виното, когато му дойде времето.

Тя знаеше, че той ще откаже предложението й, както правеше и Максин, но все пак искаше да предложи услугите си.

— Тогава нали ще ми извините? — взе новите страници от ръкописа и се запъти към задната врата. — Нямам търпение да си легна и да чета следващата глава.