Сандра Браун
Завист (26)

Глава 21

Паркър отвори вратата. Няколко мига я гледа смаяно. И накрая каза:

— Да не сте забравили нещо?

— Много умно.

— Благодаря.

— Няма ли да ме поканите да вляза?

Той се поколеба, сякаш размисляше, после бутна количката си назад в коридора, давайки й възможност да влезе.

— Къде е Майк?

— Отиде на континента да пазарува.

— И ви е оставил тук сам?

— Аз не съм безпомощен — каза или по-скоро изсъска той. — Живеех сам, преди Майк да се появи, освен това не съм сам.

Значи е с жена.

Сега Марис разбра, че всички признаци са налице. Майк го нямаше, ризата на Паркър беше разкопчана, а косата му — по-разрошена от обикновено.

— Съжалявам. Аз… трябваше да се обадя, преди да дойда.

— Да, би трябвало — каза той троснато. — Но тъй като сте си направила труда да дойдете, просто влизайте.

Той извъртя количката и се насочи към трапезарията. Марис го последва нерешително, пожелавайки си да има как да се обърне и да избяга като последната страхливка. Но понеже нямаше начин, си пожела поне да не беше се появяла пред очите на тази негова приятелка в такова окаяно състояние.

Не беше готова да се запознава с когото и да било, особено пък с жена, която Паркър е поканил. Полата на ленения й костюм беше ужасно намачкана. На чорапа й се бе пуснала бримка. Шлиферът, от който имаше нужда в Ню Йорк, тук беше съвършено неуместен, както би бил например някой шнорхел в Сахара.

Тя остави куфара си в коридора, сгъна шлифера и го положи върху него, после прокара пръсти през косата си, разрешена от вятъра, докато бе пътувала с корабчето от континента. Нямаше време да прави нищо друго. Пое си дълбоко дъх, за да се подкрепи вътрешно, и пристъпи под дъгообразния свод между антрето и трапезарията.

Усилията й да подобри външния си вид бяха ненужни. В стаята нямаше никой, освен Паркър. Тя го погледна изпитателно.

— Ето тук горе — каза той и вдигна брадичка.

— И преди съм го виждала да се полюлява — каза му тя, поглеждайки към полилея. — Движи го течението от климатика.

— Разумно обяснение. Но погрешно. Това е призракът на обесения.

Тя се изсмя. Зави й се свят от това, че въпреки всичко го намира сам.

— Призракът на обесения ли?

Той започна да й разказва преданието за плантатора, който преживял трудни времена.

— Правел отчаяни опити да възстанови богатството на семейството си, но само затъвал още по-дълбоко във финансови неуредици. Обесил се точно тук в трапезарията — и след като помисли малко, той добави: — Вярвам, че по това време никой не се е хранел тук.

— Вие наистина ли вярвате, че призракът му… — и тя посочи към полюшващия се полилей. — Точно там?

— Да, по дяволите.

— Не ви ли тревожи това, че в къщата ви има призрак?

— Живял е тук почти един век, преди аз и Майк да се нанесем — и сви рамене. — Изглежда няма нищо против нас, затова ние не му обръщаме внимание. По принцип. Днес ми правеше компания. Ужасно добре се разговаря с него.

Марис изгледа Паркър подозрително, после очите й се спряха върху отвореното шише на бюфета. Тя се приближи към него и каза:

— Вие сте пиян!

— Още не.

— Но натам върви.

— Правя каквото мога — той придвижи количката към шкафа. — Искате ли да пийнете с мене?

— Разбира се.

Той бързо обърна глава и изненадата, породена от нейния отговор, се превърна в зловеща одобрителна усмивка.

— Грехът ви отива, госпожо Мейдърли-Рийд. Би трябвало по-често да го практикувате — взе чиста чаша от сребърния поднос и започна да налива от шишето. — Кажете докъде?

— Дотук.

След като напълни двете чаши, той ги притисна между бедрата си и дотъркаля количката до нея.

— Заповядайте.

Това беше нечувано предизвикателство. Впила очи в неговите, тя посегна между краката му, за да вземе една от чашите.

— Спокойно — проточи той.

Тя издърпа чашата измежду бедрата му и я чукна в ръба на другата.

— Наздраве.

Той отново се ухили.

— Това би могло да придаде мъничко цвят на бузите ви, но трябва да пийнете още доста, ако искате да ме догонвате.

И след като я поздрави, вдигайки чашата си, изгълта съдържанието й на един дъх.

Тя отпи доста по-предпазливо от неразреденото уиски.

— Това ли правите сега, вместо да пишете? Пиете?

— Сигурно сте говорили с Майк.

— След като отказвахте да говорите с мене…

— Той е голям бърборко.

— Някои неща и аз самата ги виждам.

— Вие сте умно момиче, така е.

— Защо спряхте да работите върху „Завист“ и защо сте се напили посред бял ден?

— Че какво по-удобно време? Освен това всички големи писатели са били пияници. Не знаехте ли? Обзалагам се, че Омир редовно е посещавал античния еквивалент на „Анонимни алкохолици“. От Едгар Алън По през Фицджералд до…

— Паркър, защо го правите?

— Защо дойдохте отново? — изсъска той в отговор.

— Аз ви запитах първа.

— Защото нямам никой от наркотиците, които съм свикнал да взимам, и защото няма как да се обеся на полилея.

— Това не е смешно.

— И не съм искал да бъде.

— На два пъти споменавате за самоубийство. Това е оскърбителна безвкусица. Особено днес. Особено след като един мой добър приятел си пръсна мозъка миналата седмица.

Разговорът свърши дотук. Паркър извърна глава и известно време никой от тях не каза и дума. Марис отпиваше от уискито си, докато го изпи цялото, после върна празната чаша на шкафа.

Накрая Паркър изрече:

— Майк довърши полицата над камината.

— Забелязах. Красива е — тя доближи камината и прокара пръсти върху сатенено гладката повърхност на дървото. — Свършил е прекрасна работа.

— Не забравяйте да му го кажете.

— Непременно.

— Кой беше онзи ваш приятел?

Тя се обърна отново към него.

— Нашият корпоративен адвокат. Познавам го откакто се помня. Беше ми като роден чичо.

— Съжалявам.

— Свършило е мигновено. Не е изпитал болка. Но за хората, които държаха на него, никак не е лесно. Те ще чувстват болката още много време.

— Проблеми ли?

— Поне не такива, за които да знам.

— Тогава защо го е направил?

— Това си остава тайна — говорейки, обърната към камината, тя го каза така, сякаш едва сега се бе сетила. — Онзи следобед Ноа имаше среща с него.

— И не е ли заподозрял нещо нередно?

— Не, нищо.

— За какво е била срещата им?

— За обикновени работи. Бизнес. Защо?

— Само се питах.

Тя отново се изправи пред него.

— Защо?

Вместо да й отговори, той й предложи още едно питие.

— Не, благодаря. Усещам вече бодежи в краката.

Той хвърли поглед към обувките й.

— Облекли сте се като за Ню Йорк. Защо не се преоблечете и после можете да прочетете откъса, над който работя, откакто си заминахте.

Тя се усмихна изненадана.

— Значи сте писали?

— Майк само си мисли, че знае всичко.

 

 

— Не можеше да бъде по-добре. Можем да говорим свободно — Ноа говореше с нехаен тон, но отвътре беше напрегнат. За да убеди посетителя си, че всичко е наред, лениво заобръща маслината в чашата с мартини. — Марис отново замина извън града.

— Това характерно ли е за нея?

Морис Блум бе дошъл да посети Рийд в уестсайдското му убежище, носейки снизходителното си отношение като скъп моден аксесоар. Ноа бе настоял да се срещнат неофициално, насаме, без блюдолизците на Блум. Те се въртяха около него като колибрита около тропическо растение.

Ноа бе дал на портиера невероятен бакшиш, за да пусне Блум и да забрави, че го е виждал. Причакваше го на вратата, когато Блум излезе от асансьора. Блум бе влязъл с триумфална стъпка в апартамента, оглеждайки го като придирчив сержант, а безцветните му очи като че ли търсеха някакви недостатъци. Явно инспекцията мина благополучно.

— Много красиво.

— Марис има око за подобни неща — приписа Ноа заслугата за интериора на съпругата си. — Едно питие?

Сега двамата седяха на два дивана един срещу друг, държейки чаши с мартини, и името на Марис отново се вмъкна в разговора.

— Често ли заминава така? — запита Блум.

— Не и допреди известно време, когато започна да работи върху един проект с автор, който живее на някакъв остров край бреговете на Джорджия.

— Сигурен ли сте в това?

Тъй като Ноа усещаше, че напоследък не може изцяло да контролира съпругата и любовницата си, намекът на Блум попадна в целта.

— Сигурен в какво? — запита той леко ядосан. — Къде се намира жена ми ли?

Блум разтегна безцветните си устни в неповторимото си подобие на усмивка.

— Познавах един мъж, чиято жена е казала, че отива да разговаря с дизайнери по интериора, които да преустроят новата вила, купена от нея в Сонома. А излезе, че се е консултирала с известен адвокат, специалист по бракоразводните дела в Лос Анжелис, който вършел най-добрата част от работата си в леглото. Жената се забърка с адвоката, присвои си вилата и почти всичко друго, което можа. След процеса мъжът се чувстваше истински щастливец, задето оная му работа е още на него. Тук има какво да се научи.

Неизречената критика го подразни, но Ноа се изсмя.

— Онзи автор е сакат, движи се с инвалидна количка. Не страстта е отвела Марис в Джорджия.

— Понякога има неща, много по-опасни от една любовна авантюра.

Ноа захапа маслината, издърпа я от клечката и я задъвка с ленива усмивка.

— Ако намеквате, че Марис плете някакви корпоративни интриги, значи наистина не я познавате. Нейният начин на мислене е съвършено различен от нашия — моя и вашия, Морис. Тя е книжен червей. Романтичка, мечтателка. Мислите й витаят в облаците. Повярвайте ми, Марис не е в състояние да ни поднесе никакви неприятни изненади.

— Предполагам, че доста ще се изненада, когато „Мейдърли прес“ стане част от „Уърлд Вю“.

— Скоро ще разберем това.

— Вашата увереност ми харесва.

Все още с плаха усмивка Ноа остави чашата си на масата и взе куфарчето. Отвори с наслада ключалките.

— Предадено навреме, както обещах.

И той подаде на Блум документа, приготвен от Хауърд Банкрофт. След като бе намерил Надя гола в леглото, лъхаща на потта на друг мъж, непосредствено след неуместното и неочаквано изчезване на Марис, той бе решил, че следващото му действие трябва да бъде дръзко и окончателно.

Беше се уморил да играе предпазливо, беше се уморил от другите и — за Бога, от жените! — не искаше повече да му диктуват какво да прави и кога да го прави. Трябваше да действа бързо и агресивно. Време беше да се погрижи за Ноа и единствено за Ноа, а другите да вървят на майната си. Или при дебелобузестите си лични треньори. Господи!

Блум прегледа документа, прелиствайки бързо страниците. Беше достатъчно запознат с юридическия жаргон, за да схване същността. Ноа очакваше поздравления. Но когато Блум вдигна поглед от последната страница, той върна бланката на ниската масичка.

— Много хубаво. Сега остават само техните подписи.

Издутите гърди на Ноа спаднаха като спукан балон.

— Не е необходимо, Морис. Не прочетохте ли…

— Че е валидно и само с вашия подпис? — той се разсмя, докато ставаше и закопчаваше най-горното копче на извънредно изящно ушития си сив костюм. — Проблематична клауза, Ноа. Много проблематична. И без това вече доста време лавирам из антитръстовите закони и какви ли не още други ограничения — размаха бледата си ръка. — Това са само неприятности, които ни изяждат времето. Но само ако всичко друго е в абсолютен ред… Не бих могъл да осъществя такава огромна сделка, ако под краката ми стои подобен люк, който само чака да се отвори и да ме погълне. Дори не бих искал да опитам. Този документ, такъв какъвто е сега, ще буди подозрението на властите. Дори да не стане така, семейство Мейдърли ще нададат вой и после всички загазваме. Не знам за вас, но когато аз загазя, искам да се чувствам добре.

Той намигна, а Ноа беше готов да го удуши.

— Сега ако ме извините, имам уговорена среща за обяд.

Той се обърна и се запъти към вратата. Ноа примига няколко пъти, за да изгони от полезрението си пулсиращите червени светлинки, и го последва.

— Няма за какво да се тревожите, Морис. Ще взема подписите.

— Аз никога не се тревожа — усмихна се тънко Блум, отвори вратата, после се спря и се обърна отново към Ноа. — Един от двата подписа вероятно ще е достатъчен. Или на тъста ви, или на съпругата ви — размисли още няколко секунди и добави, кимайки: — Да. Ще се чувствам защитен, ако има един от техните подписи наред с вашия.

— А вие дръжте антитръстовите закони далеч от гърлата ни — произнесе сковано Ноа. — Двамата Мейдърли ги оставете на мене.

— На драго сърце. Ако трябваше да избирам, бих предпочел федералното правителство — усмивката го направи да изглежда като току-що ексхумиран череп. — Обадете се, когато получите подписа. Но само когато го получите, нали? Времето ми е извънредно ценно, а тази работа ми отне вече доста от него.

И се отдалечи.

 

 

След час Ноа влезе в домашния кабинет на Даниел. След като Блум буквално го застреля с последните си думи, му бяха необходими само няколко минути, за да реши чий подпис ще поиска.

Не бе говорил с Марис повече от седмица. Тя още беше бясна заради аферата с Надя. И това пълномощно едва ли би изиграло ролята на помирителното маслиново клонче. Освен това бе открил у нея една упорита жилка, която досега не познаваше.

Даниел беше по-слабият от двамата. Годините го бяха изхабили, отдавна не беше страшилището, каквото представляваше някога. Уморен, с влошено здраве, той вече не беше и толкова упорит, както преди. Ако изобщо решеше да окаже някаква съпротива, Ноа беше сигурен, че ще съумее да я сломи.

Максин отвори вратата и му каза, че Даниел е в кабинета си.

— Отиде там веднага след вечеря. Каза, че ще почете малко, преди да си легне.

Естествено, когато Ноа влезе, видя отворена книга в скута на Даниел. Но главата му бе клюмнала на гърдите и за секунди Ноа се уплаши да не би старото копеле да е хвърлило петалата. Така му беше тръгнало напоследък, че…

— Даниел? — извика Ноа.

— Здравей, Ноа. Бях се зачел.

— Винаги ли хъркаш, когато четеш?

— Да не искаш да кажеш, че и лигите ми са течали?

— Доколкото видях, не.

— Добре. Седни. Едно питие?

— Не, благодаря.

Докато идваше насам, една неприятна мисъл мина през ума на Ноа. Ами ако Марис е казала на баща си за авантюрата му с Надя? Може би му се е изповядала, преди да избяга в Джорджия. Като венец на абсолютно скапания му ден само това му трябваше — тъстът му да го обвини, че изневерява на жена си, и да го изхвърли от къщата си. Но старецът се държеше нормално.

Ноа седна на малкото диванче.

— Съжалявам, че те безпокоя. Но Марис ще се обади малко по-късно и трябва да й давам пълен отчет, включително и това, какво си вечерял.

— Печена риба, кафяв ориз и задушени зеленчуци.

— Тя ще одобри това меню. Освен това ме натовари да ти правя компания, докато я няма.

Даниел изсумтя.

— Не ми трябва детегледачка!

— Съгласен съм. Но те моля да ме послушаш, защото щом се върне, ужасно ще ми се разсърди — той подпря лакти на коленете си и се наведе напред. — Какво ще кажеш утре да тръгнем за провинцията? Да прекараме заедно уикенда? Да половим риба, да си отпочинем. Господ ми е свидетел, имам нужда от това.

— Аз вече рядко предприемам такива пътешествия, Ноа.

— Преди Марис да замине, й подхвърлих тази идея и тя я одобри. Мисля, че чувства известна вина, задето не те водим в провинциалната къща по-често. Ако отидем, това ще намали чувството й за вина и тя ще се успокои, като знае, че се забавляваш.

Даниел се замисли за момент. Ноа не каза нищо повече. Не искаше да настоява, защото старецът можеше да заподозре нещо. Беше подхвърлил топката, сега трябваше да чака Даниел да реши.

— По кое време утре?

Напрежението на Ноа се отля и той се усмихна.

— Имам среща на закуска, която не мога да отложа. Можем да тръгнем веднага след това.

— Тогава Максин няма да има много време…

— Всъщност, Даниел, мислех да заминем само двамата — погледна през рамо, сякаш да се увери, че икономката не подслушва. Сниши глас и продължи: — Ако дойде с нас, Максин ще обикаля край тебе като квачка. Ще трябва да й даваш сметка за всяко питие и всяко грамче мазнина. А пък за лулата ти и дума няма да става.

— Досажда повече и от законна съпруга и всичко, което направя, веднага го донася на Марис.

— По някой път ние, мъжете, трябва да се държим.

— Да, да, така е.

— Значи се уговорихме?

— Разбира се.

— Чудесно! — той стана, прекоси стаята и стисна ръката на възрастния човек. — Утре сутрин ще свърша около десет. Не взимай много неща. Ще се обадя там на бакалина да достави в къщата нещо за хапване и пийване, за да имаме запаси, когато пристигнем — отивайки към вратата, добави през рамо: — Дори ще се осмеля да ида сега и да кажа на Максин, че няма да дойде с нас.