Джон Клилънд
Фани Хил или мемоарите на една лека жена (12)

ПОСЛЕСЛОВ

„Този, който иска да унищожи свободата на една нация, трябва да започне от заглушаване на свободното слово“

Бенджамин Франклин

През цялата човешка история най-различни хора с най-различни разбирания по най-различни причини са се опитвали — и все още се опитват — да забранят всичко, което е в разрез с техните убеждения. Дълъг е черният списък на забранявани книги.

По едно или друго време, на едно или друго място, са били цензурирани, горени или забранявани: „Лузистрат“ на Аристофан, „Декамерон“ на Бокачо, „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър, „Мол Фландърс“ на Даниел Дефо, „Опит върху човешкия разум“ на Джон Лок. (забранена за преподаване в Оксфорд през 1701 г.; френското преводно издание е записано в „Индекса“ — списъка на забранените от католическата църква книги), „1001 нощи“, „Изповедите“ на Жан-Жак Русо, Библията и Корана са били иззети от библиотеките в бившия СССР и вносът им — забранен, от 1926 до 1956 г., „Любовникът на лейди Чатърли“ на Д. Х. Лоурънс (обект на многобройни съдебни процеси в САЩ и Великобритания чак до 60-те години на 20-ти век), „Лолита“ на Владимир Набоков (забранена като неприлична във Франция, 1956–59, Аржентина, 1959, и Нова Зеландия, 1960), „Одисей“ на Джеймс Джойс (горена в САЩ, 1918, Ирландия, 1922, Канада, 1922, и Англия, 1923), „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“ на Марк Твен (за изразяване расистки идеи), „За мишките и хората“ на Джон Стайнбек (за неприличен език, расизъм и насилие), „Спасителят в ръжта“ на Селинджър, „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли, „Прекрасен нов свят“ на Олдъс Хъксли, „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг, „Сатанински строфи“ на Салман Рушди, „Куджо“ и „Мъртва зона“ на Стивън Кинг, „Секс“ на Мадона и много други.

Класически пример за забранявано произведение е романът „Фани Хил или мемоарите на една лека жена“, който става широко достъпен за читателската публика едва през 20-ти век, макар че е написан още през 18-ти. Разбира се, цензурата, както винаги в такива случаи, вместо да постигне целите си, само допринася за нарастване на популярността му, дължаща се преди всичко на темата, която се разглежда в него — човешката сексуалност. Обаче „Фани Хил“ в никакъв случай не е просто един еротичен роман.

Романът е издържан в епистоларната традиция, характерна за времето на автора, под формата на две дълги писма от главната героиня до неизвестна доверена „госпожа“. В тези писма пред читателя постепенно се разкрива живота на една елитна лондонска проститутка. Езикът, с който Клилънд говори чрез героинята си, е красноречив, елегантен и точен. Обстоятелствата от живота на Фани са обрисувани в хронологичен ред, действието се развива увлекателно и логично, сцените се разкриват една след друга — реалистични и изчерпателни. Въпреки пълната откровеност, авторът е успял да избегне вулгарното звучене. Нещо повече, немалко пасажи от книгата притежават силата на поетично внушение с тяхната нежност, въодушевление и покоряваща изповедност. Романът е майсторска картина, представяща с възхищение красотата на човешкото тяло в най-малки подробности, страстна защита на взаимната всеотдайна любов, апотеоз на сексуалните отношения, основани на любов, доверие и преданост. Показателно е, че завършва с открита възхвала на добродетелта и на „любимия, наречен единствен измежду целия свят“.

Освен с наситения си, образен стил, „Фани Хил“ се откроява сред еротичната литература и с други достойнства. Някак ненатрапливо, между историите за сексуалните премеждия на героинята, Клилънд успява да изложи възгледите си върху живота, любовта и социалното неравенство — изненадващо прогресивни и незагубили актуалност до днес. Интерес представлява и тънката иронична нишка, преминаваща през повествованието, умело вплетена в самия стил, насочена както към недъзите на обществото, така и към литературните предшественици на Клилънд и техните дидактични произведения, като например епистоларния роман „Памела“ на Самюел Ричардсън, където главната героиня — слугиня, се омъжва за господаря благодарение на това, че старателно пази добродетелността си, или романа на Даниел Дефо „Мол Фландърс“, където героинята се омъжва по сметка няколко пъти, докато е млада и свежа, а по-късно започва да краде от бедност, но в крайна сметка намира спокойствие и сигурност на старини като „почтена“ собственичка на плантация в Новия свят.

И така, порнографски роман ли е „традиционно считаният за първи английски порнографски роман“? Доколкото изобразява откровени сексуални сцени — отговорът е да, но начинът, по който го прави — високо художествено, многопластово и с хуманно послание към читателя — го отделя от порнографията с пропаст, каквато зее между картина на голо тяло от стар майстор и драсканица върху стена в някои от онези места, чието предназначение е безкрайно далеч от това на изложбена зала. Несъмнено „Фани Хил или мемоарите на една лека жена“ заслужено заема достойно място в пантеона на английската литература.