Сюзън Луис
Мания (9)

Осма глава

Люк седеше до басейна в дома на Кристъс Бенати в Бевърли Хилс и пиеше мартини. Всъщност не беше в Бевърли Хилс, напомни си той, а в Холмби Хилс, един от най-първокласните квартали в Лос Анджелис. Все пак вилата в италиански стил на Бенати, построена доста далеч от магистралата, сред три акра палмови дървета, професионално аранжирани градини, плувен басейн и тенис кортове, бе твърде скромна за американските стандарти. Но Бенати никога не се бе проявявал като привърженик на показността. Проста и функционална, ето как би описал къщата Люк, също като пристройката, в която имаше офиси, два щийнбека и прожекционна зала. Към това можеха да се добавят и техническите средства, запазени изключително за него в „Юнивърсъл“, но Бенати предпочиташе да работи у дома, когато това бе възможно. От два дни, още от пристигането си от Пенсилвания, се беше затворил в пристройката с тумба сценаристи, което означаваше, че почти не се вижда с Люк; това не го изненадваше, нито обиждаше — винаги бе знаел колко сериозно приема Бенати своето изкуство.

Той тръгна към бара, за да си налее още едно мартини. Пътьом погали лениво едната гърда на чувствената млада звездичка, която му бе правила компания през изминалата седмица. Тя се изкиска, а след това измърка и прокара лъскавия си нокът по вътрешната страна на бедрото му. Люк се запита дали ще събере сили за още един сеанс между чаршафите, но реши, че няма да може, и продължи към бара.

Няколко минути по-късно отново седеше в шезлонга си на сянка до басейна. Чу се шум от двигател на кола и Люк вдигна поглед, досещайки се, че сценаристите си тръгват. Веднага след това чу гласа на Кристъс от къщата и се ухили.

— Ти пък коя си? — изрева Кристъс.

Очевидно се беше натъкнал на другата креватна партньорка на Люк, която седеше в дневната.

— Аз съм с Люк — отвърна момичето и по гласа му пролича, че се усмихва предвзето. — Той каза, че…

— Вън! — рече Кристъс. — Взимай си дрехите и да те няма!

— Е, няма нужда да се държиш така с мен.

— Ти също — каза Люк на звездичката. — Време е да си тръгваш. Повикай си такси.

Тя се нацупи кисело, но когато Кристъс излезе при басейна, изправи рамене и му отправи бляскава усмивка. Макар момичето да беше по монокини, Кристъс отиде да си налее нещо за пиене без видим признак, че го е забелязал.

Не след дълго чуха момичетата да си отиват и се спогледаха.

— Извинявай — рече Люк. — Смятах да се отърва от тях, преди да свършиш. Не забелязах колко е часът.

Кристъс само го погледна и отиде с бавна крачка до басейна. За разлика от Люк, той бе напълно облечен, ако джинсите „Ливайс“ и избелялата дънкова риза можеха да се нарекат пълно облекло. Ръкавите бяха навити и разкриваха тъмните косъмчета по ръцете и сребърно-златната верижка на часовника му. Той отмахна с една ръка разрошените гарвановочерни къдрици от челото, като държеше с другата чашата до гърдите си. Загледа се втренчено във водата и красиво изрязаните му черти се изопнаха съсредоточено.

От мястото, където седеше, Люк виждаше гъстите мигли и тъмната сянка на наболата брада по бузите му. При предното му гостуване тук, преди шест месеца, двамата се бяха смели много на едно идиотско списание, което току-що бе обявило Бенати за най-сексапилния мъж на света, физиката му сама по себе си бе в състояние да му спечели това високо отличие, но и двамата знаеха, че репутацията му се е оказала решаващият фактор. Самият Бенати никога не обсъждаше жените, с които ходеше, но те далеч не бяха толкова дискретни. „Изобщо не е без значение, че продължават да говорят екзалтирано за креватните му способности, дори и след като ги е напуснал“, помисли си с възхищение Люк.

Той вдигна чашата си, когато Кристъс се обърна и го погледна.

— Добре, да чуем — рече Кристъс. — Какво правиш тук, Фицпатрик? — Той си погледна часовника. — Имаш тридесет минути до следващия ми ангажимент.

От прозореца на кабинета му Джийни Фелдмън, личната секретарка на Кристъс, ги наблюдаваше с нарастващо любопитство. Обикновено кръглото й, щастливо лице сега бе намръщено, а на мястото, където току-що бе почесала главата си, стърчеше кичур къса остра коса. Изобщо не бе сигурна, че онова, което става навън, й се нрави, и ако я притиснеха, щеше да признае за смътното си впечатление, че през последните два дни симпатията на Кристъс към Люк Фицпатрик е започнала да се топи. Макар че не беше в стила на Кристъс да търпи някого около себе си, ако не го харесва. Все пак двамата мъже се знаеха отдавна и тя помнеше, че Люк е приемал Кристъс много пъти в дома си по време на посещенията му в Лондон; възможно бе Кристъс да се чувства задължен. Но и това не бе характерно за него.

Наблюдаваше как Люк се разсмива на някаква реплика, подхвърлена от Кристъс. Кристъс беше с гръб към нея, така че не се виждаше дали той се смее, но незнайно как, Джийни усещаше, че той не се смее. Телефонът звънна и тя се отдръпна от прозореца, за да отговори. Когато се върна, Кристъс и Люк все още стояха до басейна с питиетата си в ръка.

Джийни си помисли, че би изпаднала в голямо затруднение, ако й се наложи да реши кой от тях е по-хубав, но предполагаше, че в крайна сметка би избрала Люк. Не че тя лично си падаше по него; беше изключително щастливо омъжена за приятеля на Кристъс — Ричард Фелдмън, който бе и ръководител на снимачния екип. Но ако трябваше да избира между двамата, вероятно щеше да избере Люк. Люк й харесваше. Беше й приятно да усеща присъствието му, докато Кристъс гостуваше на родителите си в Пенсилвания. Имаше чудесно чувство за хумор и знаеше как да се забавлява, за разлика от повечето британци, и дори Джийни нямаше нищо против, дето понякога я дразнеше за диалекта й. Но когато погледна отново към Кристъс, внезапно я досрамя, задето е толкова нелоялна, и реши, че макар чертите му да не са правилни като на Люк и понякога да се държи доста рязко, имайки предвид смесената му италианско-френска кръв, меланхоличните очи и съкрушителната усмивка, когато решеше да я пусне в ход, тя разбираше защо се вдига толкова шум около него. И беше по-висок от Люк. Тя обичаше високите мъже.

Толкова бе потънала в мислите си, че й дойде като гръм от ясно небе, когато Кристъс метна чашата си на терасата и тя се пръсна на малки парченца. После зърна лицето му; господи, изглеждаше направо бесен. В момента не виждаше лицето на Люк, но той махаше с ръка във въздуха и…

— Ай стига бе! — промърмори Джийни, когато юмрукът на Кристъс се стовари върху челюстта на Люк и Люк падна шумно в басейна.

— Защо, мислиш, става всичко това?

Джийни подскочи уплашено, обърна се и видя съпруга си Ричард да стои зад нея.

— Да пукна, ако знам — отговори тя. — Но определено става нещо. Кристъс беше… Мамка му! Виж! Да не би да се кани пак да го удари?

— Тц — отвърна Ричард. — Виж ги, смеят се.

Джийни направи гримаса.

— Люк се смее…

— Алоо, има ли някой тук?

Двамата се обърнаха и видяха Пейдж Спенсър, актрисата, станала известна с ролята си на Едит Парджитър по телевизията, стоеше на вратата. Срещата на Кристъс в пет часа беше с нея.

Джийни примигна.

— Как влезе?

— Отговорникът по кастинга ме пусна, душичке — отговори Пейдж с тон, сякаш вече бе получила ролята. Ако успееше да я спечели, щеше да бъде голяма късметлийка, защото се целеше в главната роля в следващия филм на Кристъс. Но сега имаха само предварителна среща, преди да започнат пробните снимки, така че още не беше звезда, а Джийни никога не бе имала високо мнение за телевизионните актьори с твърде голямо самочувствие.

Пейдж отиде до прозореца и погледна към мястото, където стояха Кристъс и Люк.

— Божичко, кой би казал, че ще се бият за малката Анджелик Уорн след толкова време?

Джийни погледна изумено Ричард. След това се обърна към — господи, как ли й беше името — и попита разгневено:

— Да не си подслушвала вън?

— Ау, не, душичке. Крещяха, пък аз бях наблизко. Чух само да споменават името на Анджелик, нищо друго.

Внезапно Ричард сграбчи Джийни за ръката и я дръпна от прозореца. Джийни погледна назад през рамо и видя, че Кристъс върви през градината към тях.

— О, божке, не е ли страхотен? — изгледа го похотливо актрисата.

— На твое място не бих го казала в негово присъствие — сопна й се Джийни.

— Ричард! — извика Кристъс, когато влезе в кабинета. — Радвам се, че си тук, в последните редакции има нещо, което искам да погледнеш. Джийни, донеси му ги, ако обичаш.

„Истинско чудо“, помисли си Джийни. От намръщената му физиономия нямаше и помен и докато поздравяваше Пейдж Спенсър, никой не можеше да каже, че току-що с един удар е хвърлил някого в басейна. Самият чар. Но за разлика от Джийни, Кристъс страшно уважаваше актьорите, независимо от коя медия бяха. При условие, че имаха талант, естествено. А Пейдж, както Джийни се досещаше, очевидно имаше талант.

Тя изрови редакциите за съпруга си, настани го на един стол, за да ги прочете, и отиде до къщата да намери Люк. Той беше седнал в кухнята, държеше една формичка с лед притисната до лицето си и четеше „Ню Йорк Таймс“.

— Добре ли си? — попита тя.

Люк вдигна поглед.

— А, да — отвърна той. — Просто малко недоразумение.

— Заради Анджелик Уорн?

— Ти си ни слушала?

— Долових само името й. Кристъс е много докачлив на тази тема.

— И на мен така ми се стори. Няма да го споменавам повече.

Джийни се усмихна.

— Ще останеш ли за вечеря?

— Не, няма да остане!

Джийни се обърна рязко и видя, че Кристъс стои на вратата.

— Преснимай ми тези неща, Джийни — каза той и й подаде купчина изписани на машина листове, — а след това се свържи с Бъд Уинтърс и му кажи, че ще ида в студиото утре около четири. Кажи му, че искам пак да погледна профила на Дейвид Ийстън. Ще взема директорите по кастинга с мен и би било добре и той да е там.

— След това се обърна към Люк. — Не е ли време да си тръгваш, Фицпатрик?

— Кристъс — запротестира Люк, — ако знаех, че се чувстваш така…

— Искаш да кажеш, ако си знаел, че главният детектив е бил в онази стая с мен — прекъсна го Кристъс.

— Кой? — попита Джийни. — Какво става тук?

— Не ти трябва да знаеш, Джийни, повярвай ми — отговори Кристъс, все още вперил гневно черните си очи в Люк.

— О, хайде, Кристъс — започна Люк, — няма нужда да се…

— Просто се пръждосвай оттук, Фицпатрик! — изрева Кристъс и отново излезе.

 

 

Бяха минали две седмици от скарването на Кори и Аналайз. Все още не си говореха и никоя от тях нямаше намерение да отстъпи. Кори беше очаквала, че когато на другия ден отиде на работа, ще я изгонят. Всъщност все още очакваше Боб да я повика в кабинета си и да я уволни, но той не го направи. Дори беше единственият, който говореше с нея, ако можеше така да се каже, понеже той обикновено не разговаряше с хората, а направо им крещеше.

Макар че не предприемаше нищо, за да се сдобри с Аналайз, пропастта между тях я тревожеше повече, отколкото бе очаквала. Не само беше загубила единствения си приятел в TW, но и усещаше у Аналайз някаква уязвимост, която я безпокоеше. Беше го забелязала на няколко пъти, откак бе започнала в TW, но напоследък — и особено вечерта, когато бе връхлетяла в ателието й — Аналайз изглеждаше почти като параноичка. Нямаше почти никакво съмнение, че това е свързано с Люк, и макар Кори никога да не бе изпитала това на свой гръб, достатъчно добре знаеше как несподелената любов може да извади от релси и най-уравновесените хора. Естествено, само предполагаше, че чувствата на Аналайз са несподелени, но като съпоставеше малкото неща, които тя и Люк й бяха казали, Кори се досещаше, че предположението й е доста точно. Разбира се, това изобщо не бе нейна работа, а и дори да беше, не можеше да направи почти нищо. Все пак Аналайз й бе твърде скъпа, за да си позволи да допринася за нещастието й. Чувстваше и вина, защото не можеше да отрече, че ужасно харесва Люк. Не че щеше да направи нещо, ако й се бе удала възможност, това й се струваше абсолютно нелоялно след всичко, което Аналайз бе направила за нея. Не можеше да се отрече, че Аналайз е не по-малко разстроена от скарването си с нея. Правеше всичко възможно, за да го скрие, но точно същата сутрин Кори бе съзряла тъгата в очите й. Понечи да й каже нещо, но Аналайз просто отмина. Освен това насърчаваше всички да бъдат жестоки към нея както преди и дори вече участваше в грубите им шеги, но Кори виждаше, че това наранява Аналайз повече, отколкото нея. Понякога толкова приличаше на дете, че Кори изпитваше желание да протегне ръце и да я прегърне. Но какво щеше да постигне с това? Не можеше да прогони болката и чувството й за несигурност. Само Люк бе в състояние да го направи.

Вече беше вторник сутринта, ден за излъчване на предаването. И както често ставаше, отново пристигаше нова информация, променяща драстично тазвечерната програма, която случайно бе на Аналайз.

Цареше хаос. Трябваше да се направят нови компютърни графики, да се пренапишат сценариите, да се откупят заснети от нещатните кореспонденти материали плюс архивни кадри, а и самият видеоматериал трябваше да бъде монтиран. На всичкото отгоре и двамата видеоредактори бяха болни от грип, а асистентите, които ги заместваха, очевидно не успяваха да се справят.

Денят премина като в мъгла и Кори неведнъж си помисли, че ако всички се поуспокоят, може да свършат работата и без да ги грози опасност от сърдечен удар. Разбира се, пазеше тези мисли за себе си, а междувременно търчеше напред-назад като всички останали и се мъчеше да вкара нещата в релси. Тъй като Люк отсъстваше, Алън Фокс щеше да представя програмата и точно когато всички изчезнаха в студиото, за да запишат началото и края на програмата, Кори прие обаждането от „Бритиш Телеком“. В кулата на „Телеком“ имаше голяма компютърна авария, а това означаваше, че няма да могат да изпратят програмата на предавателния център същата вечер.

Кори знаеше колко сериозно е това, но тъй като не виждаше причина още отсега да изпада в паника, се обади веднага в „Диспач Райдър“, за да занесат лентата в „Юстън“. Но компанията, която винаги използваха, в момента не разполагаше със свободни куриери.

— Ще се обадя на някои от резервните компании — изкрещя Айлийн, която вече се досещаше какво е станало. — Ти върви в студиото да кажеш на Аналайз лошата новина.

— Какво? — кресна й Аналайз. — Подиграваш ли се с мен? Това означава, че ще трябва до седем да сме свършили. А тук вече губим четиридесет и пет минути монтажно време.

— Казаха, че ще се свържат веднага с нас, ако ситуацията се промени — й каза Кори. — А междувременно Айлийн опитва с някои от другите куриерски компании.

— Нищо не става — каза Айлийн, когато Кори се върна в залата. — Но продължавам да опитвам. Пъркин питаше къде може да те намери, иска изрезките за онзи депутат от Манчестър.

— Успя ли? — попита Аналайз десет минути по-късно, когато се върна в залата.

Кори погледна Айлийн.

— Нищо — отговори Айлийн.

— Добре, в студиото са готови — рече Аналайз. — Кори, ти върви навън да спреш някое такси.

Половин час по-късно, когато шапките бяха записани и монтирани, Кори бе изпратена да отнесе лентата в предавателния център.

— Не ме интересува как ще я занесеш, просто го направи — кресна Аналайз след нея. Кори я видя как се споглежда с една от проучвателките и веднага разбра, че й нямат доверие.

„Но това е нелепо — каза си тя, докато таксито се провираше бавно през задръстването на Батърсий Бридж. — Ако беше така, никога нямаше да ми дадат лентата.“ Само че сега бе възможно най-неподходящият момент за прекосяване на Лондон… Движението на Слоун Скуеър бе толкова натоварено, че тя остави таксито и слезе в спирката на метрото. Минутите минаваха една след друга, спирката бе пълна с народ, а влак така и не идваше.

Накрая дойде. Кори се блъскаше с всички сили, за да се качи, притиснала лентата до гърдите си. Предаването трябваше да се излъчи в осем, а сега бе седем и четиридесет и три и й оставаха още цели четири спирки със смяна по средата. Никога нямаше да успее!

Най-сетне пристигна на Уорън Стрийт, мина по прекия път до Юстън Роуд и влетя в предавателния център, когато вече оставаха само няколко минути. Човекът, който я чакаше в приемната, грабна лентата от ръцете й и хукна надолу по коридора, като й каза да го последва.

Все още задъхана, тя го видя как пъха касетата в машината. На издигнатия монитор пред тях вървяха реклами и едва не й прилоша от облекчение, когато видя да се показва шапката на TW. Мъжът щракна няколко превключвателя, всички монитори около тях потъмняха, после чу как режисьорът на предаването казва на оператора да пуска. Той се подчини.

Кори продължаваше да наблюдава в паника. Нищо не се случи. След това внезапно като светкавица я връхлетя споменът за ужасната история, която веднъж бе чула за някакъв запис, изтрит от магнитните полета в метрото.

Лицето й побеля от ужас и тя погледна уплашено мъжа. Той натискаше като обезумял разни копчета и крещеше по микрофона, че, да, бил пъхнал шибаната касета, но нищо не ставало.

Мъжът се обърна към Кори.

— Дойдох с метрото — каза отчаяно тя. Едва тогава осъзна истинския ужас на положението. Беше осем часът и нямаше време да се направи програма, с която да се запълни празнината, и сега на Независима телевизия й предстоеше половин час празен екран и всичко това заради нея.

Тя погледна мъжа, чу се как смънква, че съжалява и съзнава, че вече е твърде късно, че й се иска да можеше да направи нещо, но няма какво, и след това изхвръкна от сградата.

На улицата зърна едно такси, махна му и се върна в ателието си. Унижението и мъката й бяха абсолютни. Дори не можеше да събере сили да се обади на Пола, за да й каже какво се е случило.

На другата сутрин си наложи да отиде на работа. Грешката беше нейна и тя трябваше да си понесе последствията. Разбира се, щяха да я уволнят, а и вече нямаше никакъв шанс да си намери работа другаде.

Когато пристигна, я посрещна гробно мълчание. Всички я гледаха. Аналайз стана от бюрото си, приближи се и застана пред нея. Кори си наложи да срещне погледа й. Но преди някоя от двете да каже и дума, положението на Кори стана още по-окаяно, защото Люк излезе от кабинета си. Дори не знаеше, че се е върнал.

Той я погледна. Кори се опита да каже нещо, но откри, че не може. След това, преди да разбере какво става, Аналайз я прегърна, като се смееше и повтаряше, че съжалява.

През следващите няколко минути Кори успя някак да разбере какво става. Бяха й погодили номер. Обаждането от „Телеком“ било фалшиво, лентата, която Аналайз й бе дала, си била поначало празна и дори хората от предавателния център били посветени в шегата. Истинският запис бил изпратен по линията минути след като Кори бе напуснала офиса.

Известно време се чувстваше твърде зашеметена, за да реагира. Всички около нея се смееха, дори Люк, и макар Кори да се опитваше да види смешната страна на ситуацията, не можеше. Искаше й се да удуши Аналайз за преживяния ад. Накрая просто се обърна и тръгна към вратата.

— Хей! Хайде де! — извика след нея Аналайз. — Къде ти е чувството за хумор?

Кори се обърна рязко.

— Не зная, може би то се е изтрило в метрото вчера. Но онова, което знам, е, че ми дойде до гуша. Всички ми се присмивахте, подигравахте, държахте се ледено, клеветихте ме, а някои дори ме опипваха — прибави тя, като погледна подчертано Алън Фокс — и повече не мога да търпя. Дори да не вярвате, аз също имам чувства и честно казано, с никого не бих се отнесла така, както вие се отнасяхте към мен. — И с тези думи затръшна вратата на офиса.

Аналайз я настигна вън на улицата.

— Кори, моля те, почакай! — извика тя и я хвана за ръката.

— Просто забрави! — тросна й се Кори и си дръпна ръката.

— Кори, не бъди такава, моля те! Съжалявам! Права си, беше много гадно от моя страна. Не биваше да го правя и съжалявам. Наистина съжалявам!

— Твърде късно е — каза Кори.

— Не, не е! Виж, държах се зле… Добре де, отвратително — призна тя, когато Кори я погледна, — но ще ти се реванширам. Все някак ще успея да ти се реванширам. Не си отивай. Моля те. — И когато Кори не отговори нищо, Аналайз я хвана отново за ръката и я принуди да спре на Батърсий Бридж.

Кори въздъхна дълбоко и впери поглед покрай Аналайз към скупчените една в друга къщи отвъд укрепения бряг на Челси.

— Всъщност трябва да те поздравя — рече Аналайз. — Премина бойното кръщение.

— Какво би трябвало да означава това? — попита Кори все още, без да я погледне.

— Мислеше, че сме в извънредна ситуация, но действа хладнокръвно и с отговорност, като се опитваше да оправиш нещата, преди да хвърлиш всички в паника. Не са много хората от колектива, които съумяват да запазят самообладание по време на криза. Предполагам, че си го забелязала. Справи се блестящо.

— Но нали нямаше криза?

— Зная, но не това се опитвам да ти кажа. Наистина се справяш добре в TW.

Кори се запита дали Аналайз има някаква представа колко зле й е било.

— Освен това ти дължа извинение за ужасните неща, които ти наговорих онази вечер у вас — продължи Аналайз. — Не мислех нито едно от тях. Почти бях откачила от ревност. Лошото е, че когато става дума за Люк, просто не мога да се сдържам. Естествено, това не е извинение, но съм си загубила ума по него, знам го. Никога не съм се чувствала така с друг мъж, но и никога не съм полагала толкова усилия да сваля някого.

Кори я погледна и Аналайз се усмихна.

— Върна се от Лос Анджелис по-рано, защото съм му липсвала — продължи тя, — поне така ми каза. Много-много не му вярвам, но ми стана приятно да го чуя. И снощи ми каза всичко за теб и за какво сте си говорили, именно затова снощи не можах да ти се обадя, за да ти кажа, че онази работа със записа беше лъжа. Люк ми звънна от летището и всичко останало ми изхвръкна от ума.

Кори продължаваше да мълчи. Аналайз я погледна в очите и Кори видя нервното напрежение във всеки контур на красивото й лице.

— Кори, не бих понесла, ако си отидеш — каза тихо Аналайз. — Кажи, че ми прощаваш, моля те. Знам, че не го заслужавам, но…

— Добре, прощавам ти — въздъхна Кори. — Поне за номера. Но наистина трябва да направиш нещо по въпроса с ревността, Аналайз.

— Знам. — Неочаквано Аналайз се ухили. — Звучиш толкова майчински, когато казваш такива неща.

— Уф! — рече Кори. — Това е последното нещо, което искам. Мисля да се придържам към нормалното, благодаря.

— О, моля те — изстена Аналайз, — не можем ли да забравим всичко, което казах, и да започнем отначало?

— Да, може би — засмя се Кори.

Аналайз се усмихна, а след това наведе поглед и отиде да се облегне на перилото на моста. Кори я наблюдава секунда-две и отиде при нея. Не можеше да види лицето й, разбърканата маса от руса до бяло коса се спускаше като завеса между тях. Накрая Кори вдигна ръка и я отмахна. Не се изненада, когато видя сълзи по бузите на Аналайз.

— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попита меко Кори.

Аналайз поклати глава.

— Не. Не, ще се оправя. — След малко се обърна към Кори. — Радвам се, че си тук — прошепна тя. — Не знам защо, просто се радвам.

Кори се усмихна.

— И аз се радвам, че съм тук.

Когато се върнаха в офиса, всички се държаха така, сякаш избухването сутринта не се е случило. Но в шест часа, когато всички се готвеха да си тръгнат, Алън Фокс подвикна на Кори дали не би искала да дойде с тях да пийнат по нещо в бара.