Сюзън Луис
Мания (1)

В очите й се таеше свят от греховност, а в тялото й — вселена от наслади. Бледите устни вещаеха несънувани сладострастия; кожата й блестеше с трепетно сияние, от което в дълбините на душата му лумна висок пламък.

Докато се гледаха през лъскавата, окичена с дрънкулки тълпа, усети мощната й чувственост, която сякаш се увиваше лениво около нажеженото ядро на похотта му. Стори му се, че тази дива безнравственост го засмуква, че в ясните й очи се надига ураган от необуздани желания, а в усмивката на изящните й устни свети неописуема поквара.

Изведнъж го достраша; сред хаоса в съзнанието му изплуваха гротескни образи от миналото; в сърцето му нахлу ужас и той дочу собствените си писъци в несвършващия кошмар на детството.

— Миличко, добре ли си?

Той се обърна, сякаш в транс, и видя познатото загрижено лице на жената, която го обожаваше. С тридесет години по-стара от него, тя можеше да му бъде майка. Искаше му се наистина да бе така, да го избави от страха, който се надигаше от най-съкровените му дълбини. Мили боже, да можеше да го спаси, защото истинската му майка така и не успя.

— Ужасно си блед, миличък. Какво има?

Обичаше гласа й. Обичаше нейната доброта и самоотверженост. Беше му скъпа.

— Само за теб говорят — изкикоти се тя.

Тя не разбираше, никога нямаше да разбере. Всичко, което виждаше в него, бе едно осемнадесетгодишно момче, една играчка, жребец, украшение за месестата й ръка. А той имаше нужда да бъде обичан, не боготворен заради красотата, нито пък обожаван заради способностите на младото си тяло. Имаше нужда добротата й да му протегне съчувствено ръка, но вместо това тя го купуваше с богатства, които надминаваха всичките му представи. Беше го приютила, нахранила, възпитала и образовала. Беше му показала един свят, който без нея може би никога нямаше да познае; един бляскав свят, който изглеждаше така чужд на болката и на страданието. Затова винаги щеше да й бъде благодарен.

Тръгнаха заедно през множеството. Той се усмихваше на момичешката й дяволитост, макар вътрешно да се отвращаваше. Смееше се на кокетствата й, но сърцето му се свиваше от жалост. Той беше тук, за да впечатли приятелите й, да им вдъхне ревността, която щеше да възстанови положението й в обществото. Съмненията й в себе си, страхът й от старостта и жалката й загуба на достойнство го покъртваха. Всичко, което й беше останало, бе съмнителната власт над миналите триумфи на един покоен съпруг… и той. Не можеше да стои сама в този пашкул от изнежени непознати, дори и богатството вече не я спасяваше. Той бе единствената й надежда, без него щеше да се сгромоляса; щеше да залезе в бездната на позора и безличието, от които толкова се боеше.

Почувства как се вкопчва в него, сякаш бе стиснала сърцето му в дланите си; усещаше задушаващото й отчаяние, като че ли тя дишаше с неговите дробове. И въпреки това изпитваше към нея нежност, която надделяваше над всичко останало.

Обсипаните й с бижута пръсти се изплъзнаха от неговите и някой я отведе. Той остана сам. Очите на дяволската жена продължаваха да го наблюдават. Тръпката на спомените го разтърси още веднъж, ала погледът й го притегляше неудържимо и той усети, че се обръща. После, когато очите му се спряха на нея, реагира с всяка частица от тялото си, сякаш усети въздействието на красотата й като удар. Великолепните й коси с цвят на бяло злато блестяха и искряха като неясната светлина на ореол. Струваше му се, че погледът й го пронизва, че стига до най-скритите дълбини на сърцето му. Усети съпричастността й като лековити пръсти, които се протягаха, за да изцерят болката му. Тя знаеше, тя разбираше и погледът й преди малко трябваше да му го покаже. Когато осъзна какво става, той се олюля от изумление. Тя бе дошла под маската на демон, за да му позволи да види в очите й, в устните й, в кожата й отражението на своите страдания, а сега, като ангел божи, му показваше спасението.

Изчака я да се приближи до него, а в това време всяка фибра на тялото му тръпнеше от предчувствието за нейната божествена чувственост. Парфюмът й стигна до него — едно ефирно ухание, което го доведе до неизпитван шемет. Пръстите й се плъзнаха между телата им и го погалиха с дискретна, изгаряща нежност.

Тя улови ръката му и го поведе под полилеите към широкото стълбище. На последното му стъпало се обърна и с някакво божествено високомерие изгледа греховния свят на изобилието. Той я наблюдаваше и във всеки удар на сърцето му пулсираше пречистваща любов. Желанието му бе мъчително, страхът — огромен.

Банята сякаш бе правена за някоя римска богиня. Мрамор, злато и оникс. Когато затвори вратата и се обърна, светлината падна върху нея; приличаше на неземно видение, което го изпълваше с блаженство. Прииска му се да падне благоговейно в краката й, но тя го изпревари, а след това легна по гръб пред него.

— Твоя съм — прошепна. — Прави каквото искаш.

Облада я и това бе върховното удовлетворение, което можеше да получи. Беше се молил Бог да му изпрати спасение и сега Той отговаряше на молитвите му.

Минаха три седмици. Всеки един ден в светлината на деня сливаха ритуално телата и душите си. Не знаеше нищо за нея, освен че красотата й е величествена, а тялото й — божествено. Беше негова господарка, изпиваше силите му докрай и после му показваше благоговението си. Накрая той реши, че вече е достатъчно силен, за да го направи. Най-сетне можеше да й се изповяда и тя, като личен пратеник на Бог, щеше да му даде опрощение.

Изслуша го, навела състрадателно прекрасното си лице. Историята бе дълга, еднакво болезнена за слушане и разказване. Едва когато свърши, когато смяташе да заличи завинаги всички изтезания и мерзости от своя живот, тя вдигна поглед. И в момента, в който очите им се срещнаха, му стана ясно, че тя изобщо не е неговото спасение; че тя е неговото проклятие.