Сюзън Луис
Мания (30)

Двадесет и девета глава

Кори и Аналайз лежаха гръб до гръб на едно широко дървено легло във вилата. Ръцете и краката им бяха свързани заедно, тънък памучен чаршаф покриваше почти пълната им голота. Преди малко Кори бе чула далечен звън на камбана, който отброи полунощ, а немного след това по коридора бяха прозвучали стъпки, последвани от затваряща се врата наблизо. Запита се дали и Люк си е легнал, дали оставя пистолета, когато спи, и дали това би могло да бъде възможност за бягство.

Тя прехапа силно устни, когато от мисълта за безплодността на тези въпроси и абсолютната им безпомощност очите й се напълниха със сълзи. Дори двете с Аналайз да успееха да разхлабят въжетата, което Кори вече знаеше, че не ще могат да направят, вратата на стаята им беше заключена, а прозорците бяха твърде високо от земята, за да скочат.

От часове Кори усещаше как вътрешната й сила започва да се изчерпва. Усилието да се държи, дори и само заради Аналайз, й бе толкова трудно, че се оказваше почти невъзможно. Сега, когато чувстваше духа си отслабнал, отчаяният копнеж по Кристъс и жаждата да усети как я вдига на ръце толкова се бяха засилили, че бе на ръба на паниката. Но не биваше да мисли за Кристъс, трябваше да го пропъди от ума си. И той като нея нямаше представа къде се намират двете с Аналайз, а да си фантазира как идва да я спаси бе опасно, защото замъгляваше жестоката, смразяваща реалност на положението им.

Люк ги беше държал отвън на прежурящото слънце цял следобед, а той самият изчезна вътре или пък бе напуснал вилата за малко, Кори нямаше никаква представа. Знаеше само, че сега, след толкова часове, все още й бе трудно да се съвземе, след като разбра какво е научила Аналайз от майка си по време на престоя им в Испания. Ала Кори не можеше да приеме не само факта, че Люк е баща на Аналайз, тя се ужасяваше не по-малко от ролята, която самата Октавия бе изиграла в цялата тази нечувана измама.

— Люк казва, че тя е покварена, че цялата й душа е прогнила… — каза й след това Аналайз с треперещ от мъка глас. — И как бих могла да се съмнявам след всичко, което направи? Само като си представя лицето й, знам, че под повърхността на иначе съвършената й кожа се крие полуразложена зловонна плът. Но каквато и да е тя, каквото и зло да се крие у нея, това не променя факта, че Люк е знаел какво прави. Знаел е каква съм му аз, но никога не ми каза. Поиска да се оправдае, като ми напомни колко пъти се е опитвал да скъса с мен — сякаш ме обвиняваше, задето не съм го пуснала.

После я погледна така изтерзано, че Кори, която беше приседнала на ръба на стола, я погали нежно по лицето.

— Но нали не си знаела — утеши я тя. — Откъде си можела да знаеш?

След това дълго мълчаха. Очите на Кори се зареяха в морето, следвайки прилива до далечния бряг. Беше толкова горещо, че жегата сякаш се просмукваше през всяка пора на кожата й. Беше й трудно да се движи, дори да мисли. Просто умът й не го побираше на какъв шок, на какъв невероятен тормоз е била подложена Аналайз през последните две години. Искаше й се да намери някакви думи, за да я утеши, но каква утеха можеше да се даде в подобен случай? И какво, за бога, щеше да стане сега с нея… а всъщност и с двете?

Аналайз потрепери. Кори сведе поглед към нея и посегна да я погали, докато се опитваше да си поеме дъх между сухите ридания.

— Не мога да го понеса! — изхълца Аналайз. — Само като си помисля, че до смъртта си ще трябва да живея със съзнанието за онова, което съм направила, което собствената ми майка… О, Кори, тя се смееше, докато ми го казваше, разбираш ли? Наистина се смееше.

Лицето на Кори се сви от съжаление, когато си представи сцената, която е трябвало да понесе Аналайз.

— А след това… О, боже… — Гърдите на Аналайз се надигнаха от болка и отвращение. Тя се извърна и покри лицето си с длани. — Знаеш ли какво направи тя, Кори? О, боже, още ми е трудно да го повярвам! Тя застана зад мен и му каза, че може да ме изнасили. Каза му, че ще ме държи и ще ме накара да му викам „тате“.

Кори затвори очи. Чувстваше как гърбът й изгаря от слънцето, виждаше как по раменете на Аналайз вече се образуват мехури, подушваше силната сладка миризма на цветята, усещаше соления вкус на въздуха. Но всичко това, точно както и думите на Аналайз, се струваше така далечно на сетивата й, сякаш реалността бе забулена от призрачна мараня.

— И знаеш ли какво направи той, Кори? — попита Аналайз. — Знаеш ли какво направи Люк?

Кори поклати глава.

— Изнасили ме.

— Боже господи! — промълви Кори, като се мъчеше да прогони образите, които думите на Аналайз извикваха във въображението й.

— Аз не го наричах „тате“ — процеди Аналайз, — но тя го правеше! Казваше го заради мен! Крещеше с тъничък като на малко момиченце глас: „Спри! Тате, моля те, спри!“. И след това започна да ме нарича Шивоун. А него Филип… Каза: „Ела, Филип, ела да чукаш дъщеря си Шивоун. Тя иска твоя…“. — Аналайз сгърчи лице при спомена за изречените мръсотии. — И продължи в същия дух, без да спира. Докара го до такова безумие, че той сякаш загуби представа кой е, коя съм аз или дори коя е тя… И през цялото време, докато ме изнасилваше, тя ме държеше.

— О, Аналайз! — промълви Кори.

— Когато всичко свърши — продължи Аналайз, — когато го издърпа от мен, за да може да свърши в нея, тя ми каза, че Шивоун е неговата сестра. Че според думите му сме си приличали като две капки вода. Че през цялото време, докато е бил с мен, в съзнанието си е чукал едновременно сестра си и дъщеря си. Но не само това, името на баща му било Филип, същото като… — Тя затвори очи и Кори видя как устните й потреперват.

— Като на баща ти — довърши вместо нея Кори.

Аналайз се опита да се усмихне и я погледна с нерешителна благодарност.

— Това й харесваше, Кори — продължи тя. — Всяка секунда й носеше страшна наслада. Колко ли трябва да ме мрази, за да ми причини всичко това… Но тя мрази всички, по очите й личи. И я виждах какво прави. Тя нарочно измъчваше Люк. Караше го да ме прегръща, сякаш съм бебе, и да ме милва. И той се опита да го направи. Опита се да спре сълзите ми, като ме целуваше, опипваше ме навсякъде… — Тя потръпна. — Махнах се от тях, тръгнах да бягам, но той ме хвана. Когато ме довлече обратно вътре, тя седеше, подвила крака под себе си на един стол, и изглеждаше толкова властна, така доволна от себе си. „Знаеш защо стана всичко това, нали? — попита ме. — Защото ти му каза, че Кори Браун заминава за Лос Анджелис, и сега той заплашва, че ще се върне в Лондон, за да я спре. Той желае Кори Браун — каза ми. После се обърна към Люк. — Но ти не можеш да имаш Кори Браун, нали, синко? Тя вече няма да те иска, никой вече не те иска, само аз.“ Тогава Люк започна да ми се моли да го измъкна от нея. Започна да протяга ръце към мен, да ме моли да не го изоставям… Но аз просто не можех да го търпя. Исках никога повече да не ме докосва… Все още чувах смеха й, когато избягах и се заключих в спалнята си. И ги чувах през цялата нощ… Не зная какво правеше той с нея или тя с него, но я чух как моли за още… И не можех да мисля за нищо друго, освен че искам да я убия… Сигурна съм, че ако ми се бе удала такава възможност, щях да го направя. Мразя я, презирам я… Собствената ми майка… И баща… Но аз не мога да мисля за него като за свой баща, никога няма да мога!

„Нито пък аз“ — мислеше си Кори сега, докато лежеше в тъмнината и слушаше несвързаното й бълнуване.

Въпреки топлината, която се излъчваше от тялото на Аналайз, Кори усети как потреперва. Люк ги бе оставил на слънце толкова дълго, че нежната й кожа се бе покрила с мехури, а мозъкът й едва се справяше с последиците от топлинния удар. Когато си даде сметка колко са безпомощни, Кори отново се почувства отчаяна, но докато сълзите бликаха от очите й, изтощението покри като одеяло страха, с който съзнанието й не беше в състояние да се справи.

 

 

Кристъс стоеше до големия сводест прозорец в апартамента си в „Мажестик“ и наблюдаваше как на хоризонта се появяват първите алени лъчи на зората. Беше спал един-два часа с прекъсвания, но сега бе напълно буден и се опитваше да улови някаква убягваща му мисъл, която смътно го тревожеше още откак се бяха разделили с Хоровиц предния ден. Нещо, което бе казал този човек или може би Филип, го хвърляше в смут и безпокойство, но колкото и да прехвърляше през ума си разговора, не можеше да се сети какво е то. Нещо пропускаше, беше адски сигурен в това, нещо от огромно значение, но, боже господи, какво беше то?

Той се обърна, когато вратата на втората спалня се отвори и майка му влезе, завързвайки вървешком колана на халата си.

— Ах, cheri — въздъхна тя, когато го видя. — Пак ли не си спал?

— Почти не — призна той и когато майка му дойде при него на прозореца, я прегърна с една ръка.

— Да позвъня ли долу да донесат закуска? — попита тя, докато двамата гледаха по аленялото море.

Кристъс поклати глава.

— Но ти трябва да се храниш — каза му нежно тя. — Всичките тези тревоги и безсъние…

— Не мога да мисля за ядене…

— В състояние си да мислиш само за Кори, знам, cheri.

— По дяволите! — извика Кристъс и стовари юмрук в стената. — В състояние съм да мисля само какво може да й стори оня безумец.

Мариет се отдръпна от него и отиде да седне на едно от пепеляворозовите канапета.

— Ела тук — каза тя и потупа възглавничката до себе си.

Кристъс я погледна през рамо, но не се помръдна от мястото си.

И понеже бе неин син и го обичаше толкова много, Мариет усещаше болката му като своя.

— Всичко ще се оправи — каза тихо тя в напразен опит да го успокои. — Ще си я върнеш, cheri.

— Мамо, не се отнасяй снизходително с мен! — сопна й се Кристъс. — Знаеш каква опасност я грози. Разправих ти какво каза докторът.

— Но той не знае със сигурност — напомни му Мариет. — Само предполага.

— Ами ако е прав? Ами ако Фицпатрик с болното си съзнание…

— Ами ако, ами ако… — прекъсна го Мариет. — Трябва да престанеш да се самоизмъчваш така, Кристъс. Ако не успееш, няма да си й от голяма полза. А сега ела, седни тук и да прехвърлим всичко отново, да видим дали ще успеем да открием какво в думите на доктора е успяло така да те разтревожи.

— Вече сто пъти го предъвквахме, майко — рече Кристъс, като едва сдържаше яда си. — Свързано е с онази жена, с Джералдин Ласитър, но един господ знае какво е.

— Не ми ли каза, че Филип се опитва да открие къде е тя сега?

Кристъс кимна.

— Тогава защо не се опиташ да си я изхвърлиш от ума, докато…

— Мамо! — кипна Кристъс.

— А каква полза да се докараш до лудост… Имаш и други задължения тук, Кристъс. Бъд Уинтърс иска да се появиш довечера в „Пале“…

— Ако си мисли…

— Единственото, което си мисли, е, че много хора работиха упорито, за да завършат този филм. И той смята, че им дължиш присъствието си на церемонията по награждаването.

— Сериозно ли смяташ, че ми пука какво мисли Бъд Уинтърс или който и да било друг, когато Кори е някъде…

— Може би ако отидеш на церемонията — прекъсна го спокойно Мариет — и се поотпуснеш, ще успееш да си спомниш онова, което не ти дава мира.

— Стига, мамо! — излезе извън себе си той. — Просто престани! — И преди тя да успее да каже още нещо, Кристъс излезе от стаята, за да охлади яда и безсилието си под душа.

— По дяволите! — кипеше той, докато силните струи отмиваха сълзите му.

Отговорът беше наблизо, гледаше го право в очите, просто го усещаше, но колкото и да се мъчеше, не можеше да го улови.

 

 

Тънки снопчета светлина се процеждаха през затворените капаци на прозорците и нашарваха стаята, в която лежаха Кори и Аналайз. От ударите на далечната камбана Кори разбра, че неотдавна беше минало пладне. Нямаше представа къде е Люк или какво прави. Беше дошъл за няколко секунди в ранните часове на сутринта и оттогава Кори не бе чувала нищо, освен бълнуването на Аналайз и собствените си ридания, докато се молеше Бог да ги спаси от тази ужасяваща лудост.

Сега Аналайз спеше тихо. Кори усещаше цялото си тяло изтръпнало до вцепеняване. Устните й бяха толкова разранени и подпухнали, че й причиняваха болка и при най-малкото движение. По бузите й имаше засъхнали сълзи, а косата й беше сплъстена от кръв и пот.

Вече по никакъв начин не можеше да прогони мислите за Кристъс. Преживяваше отново всички онези моменти на нежност, слушаше как напевният му глас й казва, че я обича. Сърцето й се сви, когато си припомни страстта и силата му, но с всяка от тези мисли я завладяваше все повече съкрушителен страх, че няма повече да го види.

Когато очите й се напълниха с нови сълзи, усети как нещо подръпва китките й.

— Кори? Будна ли си? — прошепна Аналайз.

— Да — отвърна Кори и усети как в гърлото й засяда буца от облекчение, че не е сама. — Как се чувстваш?

— Не зная. Боли ме… всичко — изграка Аналайз. — Откъде дойдоха тези зайци? — попита тя.

— Люк ги донесе през нощта.

— Защо?

— Не знам.

И двете замръзнаха, когато в къщата отекна внезапен трясък.

— Какво е това? — промълви Аналайз.

Кори не отговори.

Шумът започна да се повтаря отново и отново, ехтейки из просторните коридори на вилата. Чу се шум от влачене на нещо тежко, след това звън на строшено стъкло. Внезапно писъкът му закънтя из цялата къща. В него нямаше думи, само бе измъченият нечленоразделен вопъл на човек, обладан от необратима лудост.

— Боже мой, какво прави? — прошепна Кори, когато Аналайз пъхна ръце в нейните.

— Не мога да го понеса! — изхълца Аналайз. — Той ще ни убие, Кори! Знам, че ще ни убие!

— Аналайз, престани! — рече Кори, макар че и в нейните гърди се надигаше паника. — Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук…

— Но това е невъзможно, виж как сме вързани!

— Значи трябва да измислим нещо, за да го накараме да ни развърже.

— Но какво?

— Трябва да отидем до тоалетната.

— Но тя е във вилата. Той ще стои тук и ще ни чака.

— О, Аналайз, опитай се да помислиш малко! — проплака Кори.

— Ще му кажа, че трябва да отида дотам, а ти се опитай да избягаш веднага щом му видиш гърба.

— Не мога да те оставя тук!

— Ще се наложи.

— Не! Нека аз отида до тоалетната…

— Аналайз! Прави каквото ти казах. Той иска мен, така че ти трябва да се опиташ да избягаш.

— Ами ако…

Аналайз млъкна, защото вратата се отвори с трясък и Люк влезе, залитайки, в стаята. Косата му стърчеше във всички посоки, дрехите висяха разпокъсани. Мъчеше се да си поеме дъх и от устните му капеше слюнка. Но това, което накара кръвта във вените на Кори да замръзне, бе лудостта в очите му.

— Ще да си гладна — изръмжа той, грабна един заек от пода и го постави на подноса, който носеше.

— Тоз ли ти са ще? — попита той, докато се приближаваше към Аналайз. — На тоз ли си хвърлила оченце?

— Престани! — изхълца Аналайз, като се дърпаше.

— Люк! — извика Кори, вече на прага на истерията. Не можеше да види какво става, но и нямаше нужда; заплахата в гласа му бе недвусмислена.

— Какво? Не щеш любимата си животинка, а, Шивоун? — Злобата в гласа му правеше думите неразбрани.

— Люк! Трябва да отида до тоалетната! — изкрещя Кори. — Моля те, Люк!

— Не! — изпищя неочаквано Аналайз.

Кори се изви и замря от ужас, когато видя окървавената ръка на Люк да откъсва главата на заека.

— Не! Не! Не мога повече! Не мога! — каза задавено Аналайз. — Моля те, Господи, помогни ми!

Кръвта вече капеше по лицето й и се стичаше в очите, носа и устата й.

— А сега да видим к’во ша направиш, преди да та нахрана — ухили се той и като пусна заека, започна да се съблича.

 

 

— Нищо ли? — попита Кристъс, когато Филип влезе в стаята.

Филип поклати глава. През последните два дни бе започнал да се прегърбва и красивото му лице изглеждаше остаряло с десет години.

— Обадих се на всички, които мислех, че познават Джералдин. На онези, които не си бяха вкъщи, оставих съобщения, а на другите… Изглежда, никой вече не поддържа контакт с нея. — Той вдигна поглед. — Октавия пристига днес следобед със самолета.

Лицето на Кристъс се изопна и той сви юмруци. Мариет сложи ръка на рамото му.

— Предполагам, че вече си я попитал дали знае къде е сега тази Ласитър — каза троснато той.

— Да, попитах я — въздъхна Филип. — Отвърна ми „мъртва, доколкото знам“. И дай да си говорим честно, Кристъс, може наистина да е починала.

Кристъс се извърна, изтощен от гнева, но и неспособен да се освободи от него.

Джийни и Мариет се спогледаха, докато Ричард подаваше на Филип чаша кафе.

— Кристъс — започна колебливо Джийни, — вече трябва да дадеш отговор на хората от отдела за връзки с медиите.

— И дума да не става, Джийни — отвърна Кристъс. — И престани вече да ми досаждаш.

— За какво става въпрос? — попита Филип повече, за да каже нещо, отколкото от любопитство.

— Искат да знаят дали той ще отиде на церемонията довечера — отговори му Мариет. — И го молят днес следобед да даде пресконференция.

— О, разбирам. — Той погледна Кристъс. — Може би трябва да го направиш. Искам да кажа, животът трябва да продължи, а и този филм е…

— Кристъс, трябва да го направиш! — каза Джийни, внезапно развълнувана. — Имам предвид, ако говориш пред камера, това ще бъде предавано по целия свят. И ако кажеш, че търсиш тази Джералдин Ласитър, може би тя ще те чуе. Или пък ще чуе някой, който я познава.

Очите на Кристъс се стрелнаха към нея, но преди да успее да й отговори, телефонът звънна. Той грабна слушалката.

— Мосю Бенати — каза операторката. — Мосю Денби при вас ли е? Има обаждане за него.

Кристъс се обърна към Филип и му подаде слушалката.

Всички в стаята стояха напълно неподвижни, докато Филип чакаше да му прехвърлят разговора.

— Да, да, тук е Филип Денби. О, Доли, как си? Да, точно така, оставих ти съобщение… Не, още нямам новини… — Последва дълга пауза, докато слушаше какво му казва Доли, а след това рече: — Разбирам. Е, много ти благодаря, задето ми се обади, Доли. Не, всичко е наред, оказа ми голяма помощ.

Когато затвори, той се обърна към Кристъс.

— Доли Патерсън. Познава Джералдин. Знае само, че преди години Джералдин се е омъжила за някой си на име Дъфел и е отишла да живее в Щатите. В Ню Йорк, доколкото си спомня. Двете с Джералдин са загубили връзка някъде по средата на седемдесетте.

Докато в стаята се възцаряваше униние, Кристъс се намръщи още повече.

— Та какво ще кажеш за тази пресконференция? — попита Джийни в пореден опит да им вдъхне малко надежда. — Интервюто със сигурност ще бъде излъчено във всичките щати и ако тя все още живее там…

Но Кристъс вече клатеше глава.

— Нямам нужда от пресконференция, за да я намеря — каза той и очите му изведнъж блеснаха нетърпеливо. — Всъщност изобщо нямам нужда да я намирам. — Като грабна ключовете на колата си, изхвръкна от стаята.

 

 

Люк се беше навел над тях и размахваше ножа, с който бе разрязал въжетата. Когато кръвта нахлу в схванатите им мускули, усетиха непоносима болка и никоя от тях не можеше да се помръдне. Тогава Люк внезапно сграбчи ръката на Аналайз и като избухна в безумен смях, се опита да я свали на пода.

— Кори! Кори! — извика Аналайз, докато Кори се мъчеше да я хване. Но когато ръцете й се увиха около тялото на Кори, ножът се заби в предмишницата й. Писъкът на Аналайз бе последван от още един и още един, докато ножът кълцаше напосоки беззащитното й тяло.

— Нееее! — изкрещя Кори, но когато понечи да скочи от леглото, Люк стовари юмрук в лицето й и тя падна назад, зашеметена и заслепена от болка.

От устата на Люк започна да се излива несвързан порой от безумие и като се кискаше, ръмжеше и пръскаше слюнка, той захвърли ножа и вдигна Аналайз за косите.

— Не, не, не — захълца тя, докато Люк я изправяше на крака. След това получи неочакван удар, толкова силен, че цялото й тяло се отдели от пода и се блъсна в стената отзад.

Строполи се като строшена кукла и Кори, зашеметена и почти обезумяла, се опита да се изправи, когато той отново се наведе над Аналайз.

— Люк! Недей! — дрезгаво извика тя, докато се издърпваше към ръба на леглото, но той вече беше разкъсал бикините на Аналайз.

Изведнъж й се зави свят. Сякаш от безкрайно разстояние видя как ръцете на Люк шарят безцеремонно по безжизненото тяло на Аналайз. Кори събра всичките си останали сили, хвърли се към него, сграбчи го за косата и дръпна главата му назад. Той изкрещя от болка и Кори го дръпна още веднъж, толкова силно, че той бе принуден да извие гръбнак. От устата му започнаха да се изливат мръсотии и ръцете му хванаха китките й като клещи. Но Кори не пускаше. Той отново нададе писък, а след това се закикоти и заръмжа с демонична ярост.

След това се наведе рязко и се оказаха лице в лице. Кори изнесе коляното си назад, но преди да е направила каквото и да било, той заби глава в гърдите й. Ударът я обърна и стовари с трясък върху тоалетката. След това Люк я срита в краката и Кори се строполи на пода. Задъхана и почти в несвяст, тя се помъчи да си поеме въздух, но точно тогава по главата, ребрата и гърба й се посипаха мощни ритници. Накрая болката все пак надви, тя се предаде и се отпусна.

Люк отново се обърна към Аналайз, като се задъхваше и ръмжеше. По лицето му се стичаха вади от пот, от устата се процеждаше слюнка, примесена с кръв, а еректиралият му член гротескно стърчеше от слабините. Аналайз бе толкова замаяна от болка, че едва го виждаше, и само измърмори нещо неясно, когато Люк я хвана за раменете, дръпна я рязко към себе си и пъхна език дълбоко в устата й.

Обвита в пашкул от болка, Кори се мъчеше с всички сили да фокусира ножа. Беше само на няколко крачки от нея. Тя се опита да се размърда, изохка, когато я прониза разкъсваща болка, но когато Люк хвърли Аналайз върху леглото, си наложи отново да опита.

Беше хванал Аналайз за косата и се мъчеше да вкара пениса си в устата й. Аналайз се давеше, пръскаше слюнки и отчаяно въртеше глава, за да му попречи. В същото време се мъчеше да докопа тестисите му.

Кори вече бе взела ножа. Тя се изправи, залитайки, но трябваше да се опре на ръба на тоалетката. Всичко плувна в мъгла, само ослепителна болка разсичаше мрака в главата й. Тя направи крачка напред, спъна се и падна на колене.

Неочаквано Люк нададе вой, отметна глава назад и оголи зъби от болка. Ръцете му стискаха китките на Аналайз като огромни менгемета и се мъчеха да ги отскубнат от тялото му.

— Кучка! Мръсна, вмирисана кучка! — изкрещя той и стовари юмрука си върху нея с безогледна ярост.

Когато отново вдигна ръка, Кори се хвърли напред. Ножът потъна в рамото му, но се отплесна от някаква кост. Той се извърна. Хлътналите му очи горяха, а ноздрите му се издуваха от ярост.

Кори понечи отново да замахне. Той я сграбчи за ръката, изви я, за да поднесе китката й към устата си и заби зъби в нея. Кори изпищя от болка и ножът падна на земята.

— Кучка! — процеди той. От устните му капеше нейната кръв. — Шибана кучка!

И като я стисна за гърлото, я повлече през стаята и удари главата й в стената. После я отдръпна и отново я блъсна — и пак, и пак. Когато започна да губи съзнание, той я хвана под мишниците и я довлече до леглото.

Кори се стовари върху Аналайз и я събори на пода. След това като в мъгла усети как Люк я преобръща по корем и разкъсва бельото й.

— Не, не! — изстена тя, като се опитваше да се отскубне.

Но вече бе твърде слаба, за да се съпротивлява. Сграбчи я през ханша и я повдигна на колене. Видя ножа да проблясва в ръката му, когато го размаха пред лицето й. Чу как се кикоти и мучи, подуши вонящия му дъх, когато коленичи зад нея… а след това почувства болката.

Никога в живота си не бе усещала нещо подобно. Болката се врязваше ожесточено в нея, сякаш разкъсваше тялото й на две. Тя се строполи по очи и цялата му тежест се стовари върху нея, после пак и пак. Беше ножът, той пъхаше ножа в нея! Но не! Ножът бе там, в ръката му. Беше толкова зашеметена, така изтерзана от болка, че мозъкът й започваше да се вцепенява. Едва когато Люк изви ръцете й на гърба и започна да прониква диво в нея, тя осъзна, че я изнасилва отзад.

До нея на пода Аналайз се мъчеше да се изправи. Кори я следеше през мъглата на своята агония. Усещаше как по бедрата й се стича кръв и лицето му се притиска силно във врата й. Опитваше се да я повдигне със свободната си ръка, за да проникне още по-дълбоко в нея.

— Не! — промълви тя, когато видя, че очите на Аналайз са приковани в ножа в протегнатата му напред ръка. — Повикай помощ! — Думите излязоха от устата й, сякаш изблъскани навън от дивите удари на тялото му. — Повикай помощ! — изстена повторно, когато видя, че Аналайз се колебае.

Секунда-две по-късно чу как вратата се отваря и затваря. След това Люк внезапно се отдръпна, но само за да я обърне по гръб, и повдигна коленете до раменете й.

Струваше й се, че това никога няма да свърши. За пръв път в живота си изпитваше такава болка и срам.

 

 

Кристъс се носеше с бясна скорост по магистралата, стиснал здраво волана, с лице, изопнато и побеляло като кокалчетата на пръстите му. До него Филип, който го беше настигнал до асансьора, изглеждаше не по-малко напрегнат.

— Страшно се надявам да си прав — рече Филип и си пое рязко дъх, когато Кристъс профуча през трите платна, за да свие по изхода „Nice“.

— Аз също — промърмори Кристъс.

Сега вече знаеше защо го е тревожело името Джералдин Ласитър. Ако я беше познавал под това име, щеше да се досети веднага. Но Джералдин Дъфел и съпруга й Патрик той познаваше със сигурност. Както и Люк впрочем, защото именно на едно от техните събирания и точно там, в Южна Франция, той и Кристъс се бяха запознали.

Това, че Фицпатрик можеше да е там, бе доста произволно предположение; толкова произволно, че Кристъс вече започваше да губи надежда. Но ако Фицпатрик не бе прекъснал напълно връзката си с Джералдин, съществуваше някаква вероятност да му е преотстъпила правото да използва вилата на Кап Фера.

— Спомняш ли си къде се намира? — попита Филип петнадесетина минути по-късно, когато Кристъс сви рязко по един второстепенен път.

— Горе-долу — отвърна той. — Мога да я разпозная, ако я видя.

От дясната им страна беше морето, а отляво акри от осеяни с дървета градини покриваха склона на хълма. Повечето от вилите не се виждаха от шосето, но макар да забавяше скорост пред всяка от портите, Кристъс бе почти сигурен, че тази, която търсят, се намира съвсем близо до върха.

Накрая стигнаха до нея и Кристъс благослови късмета си заради табелката с името на пощенската кутия, защото знаеше, че иначе никога нямаше да я разпознае. Двамата с Филип слязоха от колата и застанаха пред огромните железни порти. Това, което се виждаше от вилата през гората от дървета, бе покривът и спуснатите капаци на прозорците, изглеждаше така, сякаш години наред е била необитаема.

Докато го заливаха вълни на отчаяние и яд, Аналайз, незабелязано от него или Филип, отваряше входната врата.

— Струваше си да опитаме — рече Филип и сложи ръка на рамото на Кристъс.

— Аха, и аз така мисля — отвърна Кристъс и извърна лице, за да не може Филип да види сълзите в очите му. — Но трябва да влезем вътре. Трябва да се уверим.

— Разбира се — каза Филип. — Да отидем да се обадим на Радклиф.

Докато те се връщаха обратно, Аналайз се влачеше по моравата толкова бързо, колкото й позволяваха раните. Беше чула шум от мотора на кола. В сърцето й запърха надежда и тя положи всички усилия да върви по-бързо. Чаршафът, с който се беше увила, се закачи на един клон. Тя го пусна и се запрепъва през храсталаците. Нямаше представа кой е в колата, но вече я виждаше и започна да вика.

За неин ужас колата потегли.

— Не! Почакайте! — изпищя тя, спъна се в един корен и падна на колене. — Почакайте! Моля ви! Почакайте! — изхълца, като се хвана за дървото до нея, за да се изправи.

Стигна точно навреме, за да види как колата на Кристъс изчезва зад завоя.

— Не, не, не! — изхълца тя и се свлече на земята, сломена от отчаяние. — Моля те, Господи, не!

Кори бе тази, която малко преди залез-слънце дойде да вдигне грохналото й, съсипано тяло. Докато изправяше Аналайз на крака, собственото й тяло все още трепереше от преживяната травма. Люк стоеше над тях, гледаше и примижаваше, целейки невидими мишени с пистолет в ръка. Натикано в храсталаците близо до портата, от таксито се виждаха само предните фарове. Кори извърна бързо поглед, понеже й се повдигна при вида на рояка гладни мухи, който кръжеше наоколо.

Когато ги заведе обратно във вилата, Люк ги заключи в отделни стаи. Известно време Кори лежа безмълвно на леглото, вцепенена от срам при спомена за случилото се. Чуваше как в другата стая Аналайз мърмори нещо несвързано на заключените с нея зайци. След това чу как Люк влиза там и Аналайз започва да пищи.

Кори се напрегна, когато го чу да я зашлевява. Но сега с нищо не можеше да помогне на Аналайз. Абсолютно с нищо.

— Не, Люк! Недей! Моля те не ги убивай! — прозвуча отчаяният глас на Аналайз. После вратата отново се отвори и затвори и Кори чу тежките стъпки на Люк да се спускат бавно по стълбите. Накрая се възцари тишина.

Когато Кори чу колата, навън беше тъмно. За частица от секундата в нея проблесна надежда, но не се чуха гласове, само нечии стъпки по чакъла. Няколко минути по-късно чу как Люк отново се качва по стълбите.

— Ставай — каза той, когато отвори вратата. — Имам нужда от помощта ти.

— За какво? — попита тя и изстена, когато се опита да се размърда и страшна болка преряза вътрешностите й.

— Да се отърва от трупа в таксито — отвърна той.

Кори усети как стомахът й се обръща. Знаеше, че както и да се насилва, няма да е в състояние да се докосне до трупа на таксиметровия шофьор. Но прекалено много се страхуваше от Люк, за да му възрази, и като потрепери отчаяно, се изправи, подпирайки се на леглото.

— Какво смяташ да правиш с него? — попита вцепенено тя, докато слизаше пред него по стълбите.

— Ще го хвърля от верандата в морето — отвърна той и от прозаичния му тон й се зави свят.

Нощта бе черна като катран. Единственият звук, който се чуваше, бе далечният шепот на вълните и настойчивият протяжен зов на цикадите. Кори стоеше в подножието на стълбите и гледаше на неясната светлина как Люк заобикаля таксито.

— Ела тук — каза той, като отвори багажника. — Имам нужда от помощ, за да го извадя.

Докато вървеше към него, съзнанието й сякаш застина в безкрайния вакуум на парализата. Знаеше само, че краката й се движат и очите й са вперени невиждащо в безформената маса на нощта.

— Хвани краката — нареди й Люк.

Стомахът й се сви от отвращение, но тя извърна глава и протегна ръце напред. Усети как Люк повдига горната част на трупа, но в момента, в който се докосна до краката му, се сгърчи от пристъп на гадене. Тя се дръпна назад и вторачи очи в ръцете си. После вдигна глава и лицето й се вцепени от ужас. От гърдите й се изтръгна смразяващ писък. Люк държеше трупа не на таксиметровия шофьор, а на Аналайз.

 

 

— Разбирам какво казваш — прекъсна го Радклиф, — но това тук не е моя територия. — Ако жабарите кажат, че първо трябва да получим разрешение от собствениците, точно това и трябва да направим.

— Ами ако те са вътре? — избухна Кристъс. — Ако шибаната бюрокрация… — И млъкна, защото вратата се отвори и в стаята влезе един плещест, пафкащ „Житан“ френски инспектор.

— Monsieurs — започна Тибо. — On a un probleme. Il n’y a pas de reponse…^[1]

Тъй като бе единственият, който разбираше френски, Кристъс изчака с нарастваща ярост инспекторът да свърши и след това преведе.

— Казва, че нямало отговор от дома на семейство Дъфел в Ню Йорк — каза троснато той. — Така че сега се опитват да намерят някой, който да отвори местното Maine^[2], за да проверят дали Дъфел още са собственици на къщата.

— А ако са, но въпреки всичко не успеем да се свържем с тях? — попита раздразнено Филип.

Кристъс преведе това на Тибо.

— Тогава трябва да проверим дали наоколо няма някой, който да разполага с ключове от вилата — преведе горчиво той, когато Тибо свърши.

— А дотогава? — извика Филип. — Какво ще правим? Да седим тук…

— Почакай, почакай! — прекъсна го Радклиф. — Та ние дори не знаем дали са вътре. Сам каза, че къщата изглеждала така, сякаш от месеци никой не е влизал в нея.

— А ти да не мислиш, че ще сложи знаме отгоре? — кресна Кристъс.

— Je reviens — усмихна се учтиво Тибо и напусна стаята.

— Какво каза? — попита троснато Филип.

— Че ще се върне — отговори Кристъс.

Изминаха още няколко безкрайни минути, в които тримата наблюдаваха през стъклената преграда суетнята в полицейското управление.

— Ти не трябваше ли да бъдеш на церемонията по награждаването? — каза Радклиф на Кристъс в усилие да поразсее напрежението.

— Писна ми! — избухна Кристъс и скочи на крака. — Мамка му, писна ми! Или довечера ще отворят проклетата вила, или ще пръсна ключалките със собствените им пистолети.

И изхвръкна от стаята след Тибо.

 

 

Лампите на верандата светеха. Отвъд се простираше мастиленочерното море, обсипано с подскачащите светлинки на яхтите. Кори седеше на пода, сгушена до парапета, и се тресеше от безумен страх. Безжизненото тяло на Аналайз, овързано, пребито и обляно в кръв, лежеше на няколко крачки от нея. Люк беше приседнал на ръба на стената. От доста време не говореше, но преди малко бе попитал Кори дали не иска нещо за ядене. Кори не успя да му отговори. А сега само я гледаше.

Накрая се размърда и й направи знак с пистолета да стане.

Кори се сви, но когато Люк тръгна към нея, тя опря длани на стената и като се притискаше в нея, се изправи на разтрепераните си крака.

— Качвай са на стената — рече той.

Очите на Кори се разшириха от ужас.

— Качвай се на стената!

Тя успя някак да се покатери и застана на колене на тясната издатина. Не се надигна повече от това, защото, ако се изправеше, щеше да падне.

Люк се извърна и покри лицето си с ръце. След малко Кори осъзна, че той плаче. На стената пред нея се беше събрала локвичка от собствените й сълзи, които капеха неудържимо от очите, носа и устата й. Когато Люк най-сетне вдигна поглед, лицето му бе като на мъртвец. Той посегна към ръката на Кори и я задържа, когато тя залитна. След това съвсем тихо каза:

— Дойде време и за нас, Кори. Двамката заедно. Изправи са на крака.

— Не! — изхълца Кори, когато той се опита да й помогне. — Моля те, моля те, Люк, не ме карай да го правя!

— Съжалявам — рече меко той. — Няма друг начин… А сега са изправяй.

Кори се опря в колоната до нея и се изправи на крака.

— Люк, моля те! — каза тя. — Можеш да получиш помощ…

— Ти ще ми помогнеш, Кори. Когато стигнем от другата страна…

— О, Люк! — изхълца тя. — Люк, моля те, чуй ме…

— Вече няма какво да ми кажеш, Кори. Трябва да умра. Трябва, след всичко, което сторих на собствената си дъщеря.

— Но, Люк…

— Не знаех — продължи мрачно той. — Поне не в началото. А когато разбрах, вече бе твърде късно. Спях със собствената си дъщеря.

— Но можеше да престанеш.

Той поклати глава.

— Опитах се, моля те, повярвай ми, Кори. Опитах се. Но бях влюбен в нея. Винаги ще бъда влюбен в нея. Точно затова трябва да дойдеш от другата страна с нас. Трябва да ме държиш на разстояние от нея, Кори. Трябва да ми помогнеш.

Кори изскимтя, когато раздиращата молба докосна сърцето й.

— Какво става, Люк? — ахна тя. — Защо го направи? Сега си толкова спокоен, защо беше всичко това?…

— Прогоних го, Кори. Отървах се от него. Направих всичко, което той искаше от мен, всичко, което той самият би направил…

— Кой, Люк? За кого говориш?

— За баща ми, за кой друг. Сторих на собствената си дъщеря онова, което той стори на своята. Но приключих. Няма да й се наложи да живее като Шивоун. Освободих я. — Той вдигна очи към нея. — Знам, че ти причиних болка, Кори, но не съм го искал. Не можех да се сдържа, моля те, опитай се да разбереш. Трябваше да бъде Аналайз, а не ти… А може би трябваше да бъде Шивоун… Вече не знам. Знам само, че имам нужда от твоята помощ.

— Но за това не е нужно да умираме — рече Кори. — Ще ти помогна…

— Не — поклати глава той. — Ще отидеш при Кристъс и ще забравиш за мен.

— Това не е вярно! Искам да ти помогна, Люк.

— Тогава умри с мен.

За момент отчаяните ридания, които я разтърсваха, й попречиха да говори.

— Не искам да умра, Люк! — замоли му се тя. — Моля те, не ме убивай!

— Съжалявам — каза той и като вдигна пистолета, допря дулото му до слепоочието й.

— Не! Не, не, моля те! — изхълца тя и стисна здраво очи.

— Всичко е наред, ще бъда до теб — промълви той и когато пръстът му натисна спусъка, последното нещо, което отекна в съзнанието й, бе внезапното пропадане на тялото, насила изтръгнато от парапета, и ехото от експлозията, което я последва в тъмната бездна.