Сюзън Луис
Мания (27)

Двадесет и шеста глава

Вече дни наред Кори се събуждаше и отново изпадаше в безсъзнание. Понякога, когато проблясъците пронижеха мрака, в който тънеше, подобно на първите колебливи лъчи на зората, тя смътно съзнаваше, че някой стои до нея и я гледа. На няколко пъти се опита да говори и знаеше какво иска да каже, но като че ли не можеше да накара езика си да се раздвижи. В тези моменти се опитваше да каже на Кристъс, че го обича. Но точно тогава сякаш някаква ръка я стисваше, лъчите светлина изчезваха и тя отново потъваше в тъмната бездна.

Сега, когато омаломощаващото вцепенение започваше да се отделя подобно на каска от мозъка й, тя вдигна клепачи и внезапното пробождане в главата я накара да простене тихо. След малко, когато болката започна да утихва, направи опит да се размърда, но скованото тяло започна да изпраща неистови протести до мозъка й. Болката бе стиснала стомаха й с острите си нокти — от глад, както после разбра — и тя се запита като в мъгла кога ли е яла за последен път.

Бяха ли й дали храна в самолета? Когато премина през съзнанието й, въпросът сякаш отнесе със себе си още един слой от омаломощаващата, твърда като камък обвивка, която покриваше мозъка й. След това се запита дали самолетът не е катастрофирал и паниката сложи пророческия си пръст върху болното място. Може би лежеше тук, жива погребана под тонове метал? Може би частите на тялото й бяха разпръснати из останките? Не усещаше никоя от тях. Но не, усещаше ги! Не можеше да ги движи, но когато се опита, болката я увери, че крайниците й все още са си на мястото. Осъзна, че ръцете са зад гърба й, а краката… Тя си наложи да размърда краката си и усети как това, което държеше китките й, се затяга.

Даде си малко време да помисли, но едва когато се опита да раздвижи подутия си език и го усети как се притиска в нещо сухо, което, изглежда, запушваше устата й, случилото се изведнъж блесна пред нея с цялата си ужасяваща и ослепителна яснота.

Люк!

Люк бе там, стоеше зад нея, когато тя пусна телефонната слушалка и се извърна. Не го беше чула да влиза, дори не го беше чула да затваря вратата. Но той беше там, изпречен на пътя й, а очите му светеха като на луд.

Какво се беше случило после? Трябваше да се помъчи да мисли. Трябваше да овладее паниката и да успокои това гадене. Говориха, това си спомняше, но какво каза той? Какво точно й каза?

Зъбните колела на паметта й сякаш се помръднаха и пропуснаха думите. Каза й, че не му оставя друга алтернатива. Каза й, че не може да я остави да отиде при Бенати, когато той самият се нуждае от нея. След това… О, боже… След това извади от джоба си лист хартия и й каза, че това е разрешителното им за брак.

Единственото, което си спомняше Кори след това, бе внезапната болка, избухнала в главата й. „Може би — помисли си тя сега, когато сълзите пареха завързаните й очи и монотонното туптене на болката сякаш се усили — той ми е пукнал черепа.“

Но как бе успял да я изкара от ателието и да я качи в колата си? Ако я беше носил или дори влачил, не можеше да не го видят. И все пак, изглежда, че никой не го беше видял, защото иначе нямаше да е тук сега. Но къде се намираше? Усещаше единствено остър мирис на… Какво беше това? Бензин?

Внезапно някъде съвсем наблизо се чу шум от нещо метално, което се движеше и стържеше, после внезапно спря. Рязко плисналата светлина се вряза болезнено в очите й през превръзката и тя разбра, че е чула отварянето на нещо като гаражна врата. След това отново последва металическият звук и слънчевата светлина изчезна — сега чуваше само тихите стъпки, които се приближаваха към нея.

Докато я заливаха вълни от парализиращ страх, пред вързаните й очи започнаха да се явяват образите на закланите проститутки. Беше ги убил точно тук, на това място — и всяка от тях бе вързана по същия начин като нея! И ето, той беше тук, навеждаше се над нея, докосваше лицето й с топлия си дъх и прокарваше пръсти през косата й.

— Не се страхувай — каза тихо той. — Донесох ти нещо за ядене.

Когато освободи устата й, Кори се задави от ридания.

— Люк — замоли му се тя. — Люк, моля те, пусни ме!

— Шшт — каза той. — Всичко ще бъде наред. — И свали превръзката от очите й.

Погледът й беше замъглен и лицето му се мержелееше в сянката, но на неясната светлина успя да види блясъка на усмивката му и сърцето й се вледени.

— Не — извика тя, когато пръстите му бавно обхванаха гърлото й. — Не! Люк, моля те!

Внезапно пръстите му се стегнаха и въздухът напусна тялото й. Той я издърпа за шията и я постави на колене пред него.

— Казах ти — рече й, — че накрая ще дойдеш при мен.

Кори бе твърде ужасена, за да отговори, но когато устните му започнаха да се приближават към нейните, от гърлото й се изтръгна ужасен стон.

— Не искам да те убивам — прошепна той.

— Люк, пусни ме! — замоли се тя. Пръстите му стискаха гърлото й и гласът й излизаше хрипливо. — Моля те, пусни ме!

— Не мога — рече той. — Ще хукнеш към Бенати.

— Не, ще направя всичко, каквото кажеш… Люк, кълна се…

Неочаквано Люк пусна шията й и тя се строполи върху него.

Той я прегърна с една ръка и плъзна другата към джоба си.

— Ето — каза. — Да видим какво има тук.

Кори погледна надолу, но в тъмнината не можа да различи какво има в ръката му. Едва когато чу щракване на метал, осъзна, че това е нож.

 

 

Беше девет и половина сутринта, когато Кристъс, по-уморен от когато и да било през живота си, се строполи върху възглавничките на канапето в ателието на Кори и натисна бутона на телефонния секретар. Макар да знаеше, че е безполезно, беше прекарал цялата нощ, бродейки из улиците на Лондон, за да я търси. Трябваше нещо да върши, иначе щеше да полудее.

Всичките съобщения на телефонния секретар бяха за него, повечето от Джийни. Когато ги изслуша, той се отпусна назад върху възглавничките и затвори очи. За момент милостивите ръце на съня сякаш щяха да го отнесат в така нужната му забрава, но някак си не успяха да го достигнат.

Никога през живота си не се бе чувствал така. Усещането за безпомощност бе почти толкова пагубно, колкото и страхът. Знаеше, че има опасност да изгуби и малкото си останало самообладание и, по дяволите, ако в най-скоро време не заспеше поне за малко, това със сигурност щеше да стане!

Вече не знаеше кое е по-лошо — самообвиненията, че не е могъл да усети навреме какво става, или ядът към Кори, задето не му е казала. Но докато седеше, заобиколен от нейните вещи, и усещаше присъствието й така силно, че почти подушваше чистия лимонов мирис на тялото й, чувстваше допира на сънливата й нежност и чуваше звъна на смеха й, той разбра, че нищо, ама нищо не може да бъде по-лошо от това.

Внезапно телефонът проряза тишината със звъна си и Кристъс скочи. В гърдите му затупа напразна — както почти веднага разбра — надежда. Беше Филип.

— Не. Никакви новини — отговори Кристъс на въпроса му. — Ами ти? Къде си?

— В болницата. Днес изписват Аналайз.

— Това е добре — рече Кристъс, толкова вцепенен, че дори не знаеше дали го казва искрено. — Каза ли й вече за Кори?

— Преди около половин час. Сега полицаите са при нея. Знам какво ще им каже и именно затова ти се обаждам.

— Продължавай.

— Тя потвърди, че Люк е бил пред апартамента й около обяд в понеделник, тъкмо по времето, когато Кори е изчезнала. Така че, като изключим вероятността да бъде едновременно на две места…

За момент Кристъс изпита страшна ярост и му бе нужно нечовешко усилие, за да не запрати телефона на пода. Не знаеше как го е направил Фицпатрик, но копелето държеше Кори и нищо на света не можеше да убеди Кристъс в противното. Все още не си позволяваше да мисли какво може да й е сторил, но знаеше, щяха да го съдят за убийство, ако детективите не следяха всяка стъпка на Фицпатрик.

— Сигурен ли си, че Аналайз не го прикрива? — попита Кристъс.

— Не, не съм сигурен. Но не мисля. Все още не казва никому защо е поела свръхдоза, но, между нас казано, съм почти сигурен, че го е направила, защото е научила за връзката на Люк с майка й. Отказва да види и двамата. Дори след изписването няма да отидем в Челси — ще я закарам в апартамента й.

— Мога ли да поговоря с нея? — попита Кристъс. — Например днес. Довечера летя за Ница…

— Ако пожелае. Ще я помоля да ти се обади по-късно.

В осем вечерта, след като не успя да изкопчи от Аналайз нищо повече от това, което вече знаеше, Кристъс замина за Ница. Беше оставил номера си в Кан на Радклиф, Пола, Аналайз и Филип и накара всеки от тях да се закълне, че в момента, в който чуе нещо, ще му се обади. Тръгна си, обзет от гадното чувство, че е предаден. Превъзхождаше го само паниката, която заплашваше да се превърне в ужас.

 

 

Изтощението се бе врязало във всяка черта от лицето на Кори. Тялото й, подпряно сега на стената, представляваше тежка и безволева маса, от която извираше страдание, и съзнанието й се протягаше с копнеж към вечно изплъзващото се убежище на съня. Ала острият студ стигаше до мозъка на костите й и не й позволяваше да заспи. Ръцете, сега развързани, лежаха безполезни в скута й, а пръстите й бяха твърде премръзнали, дори за да се преплетат и така да се постоплят.

В секундите, след като Люк сряза въжетата около ръцете й, тя едва не загуби съзнание и трябваше да мине малко време, докато осъзнае, че няма намерение да я убива. След това, когато той запали една свещ до нея и очите й бавно свикнаха с прашните сенки, видяното я изпълни с неописуем ужас и съзнанието й отново потъна в тъмнина. Но Люк я върна обратно в реалността, наливайки вода с лъжица между напуканите й устни.

Сега той седеше по турски направо на пода, опрял лакти на коленете си и вперил невиждащ поглед в пространството между тях. Свещта до него все още потрепваше плахо в мрачината, но светлината й бе достатъчна, за да може Кори да види стената зад него, да зърне със собствените си очи онова, което досега бе само един нереален кошмар. Той беше убил проститутките и го беше направил тук, в този гараж — доказателствата стояха във вид на петна от съсирена кръв по стените и вратата. Не си позволяваше да мисли какво би могъл да е извършил, за да изпръска всичко наоколо на такава височина, защото, ако го допуснеше дори за миг, с разсъдъка й щеше да е свършено.

Преди минути се беше опитала да изкрещи, но също като в кошмарен сън от устата й не излезе и звук. След това Люк й каза, че няма смисъл, че никой няма да я чуе.

— Люк — каза тя сега. Гласът й бе толкова немощен, че едва достигна и до собствените й уши. — Люк, трябва да знаеш, че има кой да ме търси…

— Вече те търсят — каза мрачно той.

В очите на Кори се появиха сълзи на облекчение — със сигурност някой щеше да поговори с Пола, а Пола щеше да му каже за Люк. Значи бе само въпрос на време, докато… Люк отново започна да говори нещо, но блъскащите се в главата й мисли й попречиха да го чуе. Тя направи усилие да прочисти съзнанието си, като разтвори устни и вдиша противната воня през устата и през носа.

— … Следователно те смятат, че през цялото време съм си в апартамента — казваше в този момент той. — Затова никога не оставам дълго при теб, да не би някой да почука на вратата. Нали разбираш, докато ме няма там, оставям душа пуснат. Или телевизора. Но не се притеснявай, Кори, ще продължавам да идвам, няма да те оставям сама по-дълго от необходимото. — Той се изсмя сухо и потърка с пръсти очите си. — Никога не съм си и помислял, че ще бъде толкова лесно, но те ме улесняват. Просто минавам през ателието в задната част на апартамента, тръгвам по уличката и влизам в същата стара кола, която използвах, за да избирам проститутките.

Тези думи подействаха като удар на и без това вече съсипаните сетива на Кори. Но й предстоеше да чуе и по-лоши неща.

— Разбира се, те ме подозират — рече той. — Че съм те отвлякъл де. Но Аналайз им каза, че не е възможно да съм аз. — Люк въздъхна тежко, сякаш се опитваше да отмести някакъв тежък товар. — Нали разбираш, бях пред дома й, когато ти си изчезнала. Тя не пожела да ме пусне, знаех, че няма да иска… Но аз трябваше да бъда там по това време. И работата е в това, че никой не знае кога точно си изчезнала. Известно им е само, че не си хванала таксито и не си се качила на самолета. Така че след като те… — Очите му неочаквано срещнаха нейните. — Не исках да те удрям, Кори, просто нямах друг избор. Не можех да те взема в колата и да отида у Аналайз, някой можеше да те види, така че се наложи да те оставя в ателието ти. Но се върнах да те взема, когато се стъмни. Знаех, че разполагам с много време — полетът до Лос Анджелис е от дългите.

— Но нали баща ми трябваше да се срещне с мен… — прошепна Кори.

— Да, ти ми каза това, когато дойдох. Но той закъсня. Ако не беше… Е, все пак закъсня, така че всичко се нареди чудесно…

След това дълго седяха в мълчание. Кори знаеше, че вече е нощ, понеже през цепнатините до вратата не проникваше слънчева светлина. Дали това означаваше, че той ще остане по-дълго? Колкото и откачено да изглеждаше, Кори не искаше да остава тук сама с призраците на жените, загинали по такъв ужасен начин.

— Защо Аналайз не пожела да те пусне? — попита тя с все още толкова дрезгав глас, че дращеше в гърлото й.

— Сърдита ми е.

Кори го изчака да обясни по-подробно, но когато това не стана, попита:

— Заради Октавия? Научила е за Октавия?

Той вдигна сепнато глава и неочаквано се изсмя. Смехът му беше остър, писклив, почти като кикот.

— Да, може и така да се каже — отвърна той. След това внезапно се изправи. — Трябва да вървя — каза й и Кори го видя да изважда от джоба си превръзката за очи, парцала, с който запушваше устата й, и ново въже.

— Не! — извика тя, когато видя, че Люк се приближава до нея. — Моля те, Люк, не!

— Съжалявам — рече той с утешителен тон, — но се налага.

— Не! Умолявам те, Люк, моля те, не ме оставяй тук. Моля те, Люк, ще направя каквото кажеш… Не! — изпищя тя, когато той я бутна с лице към пода. Закопчалката на дамската й чанта, която беше останала преметната през гърдите й, се заби болезнено в хълбока. В нарастваща истерия Кори си помисли, че това е ножът, че се започва, че сега е моментът, в който той щеше да направи с нея същото, каквото бе направил с проститутките.

— Люк, спри! Моля те, моля те, недей! — Гласът й все още излизаше като немощно грачене. — Люк, не го прави, моля те! — замоли му се тя, докато Люк извиваше ръцете й зад гърба.

Тогава осъзна, че той използва и двете си ръце, така че каквото и да се забиваше в нея, не беше нож.

— Чантата ми — изхълца тя. — О, боже, чантата ми!

— Какво, тази ли? — попита Люк, обърна я да легне настрана и вдигна чантата. — Това ли ти причинява болка?

— Да! — изхълца Кори, неспособна да види нищо с насълзените си очи.

— Ето — каза той и постави чантата на пода пред нея. — Така по-добре ли е?

Кори кимна безмълвно, но отново започна да ридае, когато той завърза очите й.

— Не искам да остана тук, Люк — изхълца тя, — моля те, не ме оставяй тук!

— Няма да бъде за дълго — каза меко той. — Обещавам ти, сега няма да се бавя много.

— О, Люк, моля те, моля те!…

— Шшшт! Шшшт! — каза той и й повдигна главата, за да завърже парцала, който държеше устата й разчекната. — Първо трябва да се оправя с Аналайз. Да я накарам да разбере. Нали разбираш, ако те бях загубил, щеше да се наложи да я убия. Но сега… Ти ще ни помогнеш, Кори. Ще ми помогнеш и ще бъдеш с мен, защото имам нужда от помощ, Кори. Знам това.

Когато той си отиде. Кори остана да лежи на земята. Демоните на ужаса я връхлитаха и тялото й се тресеше неистово в непрогледната тъмнина. От очите й бликнаха сълзи, от устата й потече слюнка, а щипещият студ проникна през всяка пора от кожата й.

Бръмченето на колата му отдавна бе заглъхнало в далечината и тя беше изрекла много молитви, преди да усети, че някак си е успяла да протегне краката си. Трябваше й известно време, за да може да го схване напълно — и тогава я обхвана такава еуфория, че едва успя да се изправи до седнало положение, толкова силно се тресеше, смеейки се и плачейки едновременно. Люк не беше завързал китките за глезените й.

Тя трепна, дори изстена от болка, когато прокара ръце под ханша си и въжето се впи в китките й. Издърпа се предпазливо назад през образувалия се клуп. Но ханшът й премина, а скоро след това и краката. Ръцете й вече бяха пред нея!

Отне й доста време, докато издърпа превръзката върху челото си. След това пъхна вкочанените си пръсти под запушалката на устата и с помощта на езика и устните си успя да се освободи. Но когато пъхна възлите на китките между зъбите си и усети колко са стегнати, отново се разплака.

Цяла нощ разхлабва възлите и когато най-сетне успя, ръцете и лицето й бяха изпоцапани с кръв. Но все пак освободи китките и се зае да развързва глезените си. Стори й се, че е минала цяла вечност. Пръстите й бяха така вцепенени от студа, че трябваше постоянно да ги топли под мишниците си, но най-сетне успя. Полека се изправи на омекналите си крака и тръгна, залитайки, към вратата.

От известно време съзнаваше, че през цепнатините около вратата прониква дневна светлина, и знаеше, че трябва да се измъкне по някакъв начин, преди Люк да се е върнал. Но когато се озова пред металната бариера, която стоеше между нея и свободата, безнадеждността на положението изсмука адреналина на възбудата от кръвта й и тя се опря, ридаейки, на вратата. Коленете й се подгънаха и докато се свличаше бавно надолу, от устата й се изля нечленоразделен порой от думи.

Едва когато усети ледено течение в краката си, забеляза изгнилата дървена плоскост в долната част на вратата. Тя избърса очи с опакото на ръката си, взе чантата си и я стовари в изгнилото дърво. То поддаде почти веднага. Но процепът не беше достатъчен, за да може да пропълзи през него, а и съседната плоскост не показваше никакви признаци на загниване. „Ще се измъкна — каза си яростно тя, — трябва да се измъкна!“ Във вените й отново плисна адреналин, който й даде сила да рита, удря, бута и дърпа, докато най-сетне дъската остана в ръцете й.

Тръпнейки от ужас, че Люк може всеки момент да се завърне, тя провря треперещото си, измръзнало тяло през зейналата дупка и излезе на подгизналата от дъжда уличка.

Хукна в ситния дъждец, препъвайки се в паважа и хлъзвайки се в изливащата се от улуците мръсотия, без да има и представа, че поради преживяния шок съзнанието й се е върнало във времето преди това. Знаеше само, че е тръгнала към Кристъс. Да му каже, че го обича. Ето защо, когато най-сетне се добра до оживена улица и застана на пътя на едно такси, за да го спре, тя каза на шофьора да я закара на летище Хийтроу. Смяташе, че след като е тръгнала натам, преди да започне всичко, тя трябва да възстанови порядъка, все едно че нищо не се е случило.

Но когато сведе поглед към ожулените си пръсти, очите й изведнъж се отвориха широко. Аналайз! Какво точно бе казал за Аналайз? Не можеше да си спомни, но съзнаваше със странна, изпълнена с паника яснота, че не може да тръгне без Аналайз.

— Шофьор! — извика тя, но тъкмо се канеше да му даде адреса на Аналайз, изведнъж й дойде наум, че Люк може да е там. Тя преглътна с усилие новия пристъп на паника и най-сетне осъзна, че не може да отиде при Кристъс, поне засега; че трябва първо да отиде в полицията.

Петнадесет минути по-късно тя влезе тичешком, с разтреперени крака, в полицейското управление на Челси. Дежурният полицай попълваше припряно някакви формуляри и макар да чу припряното й дишане, не вдигна поглед веднага.

— Какво мога да направя за вас? — попита разсеяно той.

— Детектив-инспектор Радклиф! — отвърна Кори, като едва си поемаше дъх. — Моля ви, трябва да говоря с детектив-инспектор Радклиф!

Младият полицай вдигна глава и когато разпозна призрачното лице, което го гледаше насреща, се ококори потресено.

— Инспекторе! — викна той и натисна бутона за отваряне на междинната врата. — Инспекторе, елате веднага! Добре ли сте? — попита я той и я прегърна, за да я подкрепи. — Мили боже, какво е станало с вас? Къде бяхте? Господи, ама че ще се зарадва инспектор Радклиф!

Кори се опита да му отговори, но я заля такава вълна от облекчение, че едва не припадна в ръцете му. Беше в безопасност! Беше тук, в полицейското управление, в безопасност!

След няколко минути Радклиф слезе по стълбите, следван от детектив-полицай Арчър.

— Света Богородице! — ахна той, когато я видя. — Заведи я в лекарския кабинет! — кресна той на младия полицай.

— Не! Не, добре съм — настоя Кори. — Трябва да говоря с вас. Моля ви! — прибави тя, когато видя, че Радклиф се готви да възрази.

— Добре — каза той, пое я от ръцете на полицая и я поведе внимателно към вътрешната част на управлението, като същевременно заповяда на Арчър през рамо. — Искам лекарят да бъде на разположение.

Разказът на Кори не отне много време, но още преди да успее да го завърши, колона от полицейски коли с виещи сирени и включени светлини полетя по лондонските улици към офиса на TW и апартамента на Люк. На два пъти по време на разпита Кори излиза, подкрепяна от детектив-полицай Арчър, за да повръща, но сега вече лежеше на кушетката в лекарския кабинет. Паниката й беше утихнала, а сълзите се търкаляха неудържимо по бузите й, докато си мислеше за Кристъс и за това колко иска да го види.

— Моля ви! — казваше тя на Радклиф. — Моля ви, нека да му телефонирам! Нали разбирате, той ме очаква в Лос Анджелис и не знае защо не съм пристигнала… Трябва да поговоря…

— Той знае защо не сте пристигнали — утеши я Радклиф. — Дори беше тук, за да ви търси.

— Бил е тук? — попита Кори със задавен от надигналите се чувства глас. — О, моля ви, позволете ми да отида при него! Казах ви всичко, което можах…

— Страхувам се, че не мога да ви пусна — усмихна се Радклиф. — Сега той е в Кан и подготвя филма си за фестивала. Имам номера му. Почакайте тук, ще ви го донеса. Между другото баща ви е на път за насам.

Кори най-сетне остана сама в стаята. Косата й още бе влажна от душа, а порязванията и охлузванията й бяха стегнати в здрави превръзки. Това затрудняваше набирането, но след третия опит най-сетне успя да се свърже с хотел „Мажестик“ в Кан.

— Кристъс? — прошепна тя, когато чу гласа му.

— Кори? — каза колебливо той. — Ти ли си?

— Кристъс! О, Кристъс! — И изведнъж така се разтресе от ридания, че й стана невъзможно да говори.

— Кори! — извика той. — О, боже! Добре, ли си? Къде си?

— Аз… Аз… О, Кристъс…

— Хайде, хайде! — каза настойчиво той. — Само ми кажи къде си и идвам да те взема.

— В полицейското управление. Казах им всичко и вече издирват Люк. О, Кристъс, толкова искам да те видя!

— Идвам веднага — каза той. — Ще хвана следващия самолет.

— Не, не можеш да направиш такова нещо! Фестивалът е…

— Майната му на фестивала, Кори! Идвам при теб.

— Не, Кристъс, моля те! Нека аз дойда при теб. Искам да се махна оттук. Не искам да бъда близо до него. Нека дойда, Кристъс, моля те…

— Но полицията ще има нужда от теб, бръмбарче.

— Вече не. Не мога да им кажа нищо повече. Ще поговоря с тях, Кристъс, ще ги накарам да ме пуснат при теб. Дори и само за един ден. Трябва да те видя!

— И аз трябва да те видя. О, Кори! Направо щях да се побъркам. Добре ли си? Направи ли ти нещо?

— Добре съм — отвърна Кори. — Не беше чак толкова страшно. Само дето… Само…

— Кори…

— Ужасно се страхувах, че никога повече няма да те видя.

— Идвам веднага! — заяви той.

— Но филмът…

— Той е готов.

— Лъжеш! — извика тя. — Усещам го. Няма да позволя това да те провали, Кристъс. Идвам при теб.

— Ама че си инат! — изръмжа той. — А сега, ако обичаш, просто ме чуй…

— Не, ти ме чуй! Веднага щом ги убедя да ме пуснат, идвам при теб, чуваш ли?

— Няма да те пуснат, Кори — възрази той.

— Ще ме пуснат! Искам да съм там, когато печелиш наградата, Кристъс. Искам да съм с теб, когато получаваш „Златната палма“.

— О, Кори! — промълви той. — Обичам те, знаеш го, нали?

— Да, знам. Кристъс, аз…

Тъкмо се канеше най-сетне да му го каже, когато на вратата се почука. Кори изпищя.

— За бога! Какво става? — извика Кристъс.

— Нищо — засмя се разтреперано Кори, когато вратата се отвори и Арчър въведе Филип и Аналайз. — Нервите ми още са изопнати, това е всичко.

Аналайз седна и я прегърна.

— Ще дойда при теб веднага щом мога, Кристъс — каза Кори в слушалката. — Имам да ти казвам нещо… Мисля, че знаеш какво.

— Ще чакам — рече той. — Просто ела възможно най-бързо.

 

 

Когато полицаите разбиха вратата на апартамента на Люк, завариха само телевизора да гърми включен. Тъй като беше събота, Радклиф не очакваше да намери когото и да било от ръководството на TW и се оказа прав. Но човекът от охраната му даде адресите и телефоните на служителите и сега полицаите от криминалния отдел се бяха пръснали из цял Лондон, за да ги разпитват. В управлението един полицай говореше с пътния отдел в Суонси, за да научи моделите и номерата на всички превозни средства, регистрирани на името на Люк Фицпатрик или Боби Макайвър. Това можеше да се окаже търсене на игла в купа сено, но в момента нямаше за какво друго да се хванат.

Самият Радклиф говореше по телефона с доктора, който се грижеше за Боби Макайвър.

— Просто кажи на Макайвър, че знаем за Фицпатрик — каза той. Оскъдната му коса бе щръкнала в различни посоки, понеже не преставаше да я роши. — Кажи му, че вече няма от какво да се страхува. Пробвай дали ще каже нещо и ако проговори, веднага ми се обади.

Тъкмо беше тръшнал слушалката, когато детектив полицай Арчър влезе в кабинета му.

— Уведоми ли пресата? — попита я Радклиф.

Арчър кимна.

— Филип Денби пристигна да отведе Кори у дома. По-точно, ще я отведе у Аналайз, където ще остане през следващите няколко дни.

— С денонощна полицейска охрана?

— Естествено — потвърди Арчър.

Издирването на Люк продължи през целия ден, също и на следващия, но следите, които откриваха, не водеха доникъде. Оперативната група рови няколко часа в апартамента му в търсене на нещо, което да им подскаже къде може да е отишъл, но не откриха нищо. Снимката му беше на първа страница във всички вестници и във всеки новинарски бюлетин, но досега нямаше нито един сигнал за появата му.

Филип също беше останал у Аналайз и макар двамата с Кори да бяха решили, че сега е подходящият момент да разкрият истината за родствената връзка помежду им, всеки път, когато се опитваха да подхванат темата, им се струваше, че Аналайз знае какво искат да й съобщят, но не желае да го чуе.

— Мислиш ли, че Люк вече й е казал? — рече Кори.

Филип поклати глава.

— Не зная, може би. Но тя страшно те обича, Кори; когато беше в болницата, само теб искаше, така че не мога да проумея защо реагира така. Изглежда, че не разбира докрай какво се опитваме да й кажем… Може би просто трябва да й го кажем направо. А по-късно да й обясним за Едуина.

Съгласиха се да постъпят по този начин веднага щом Аналайз се събуди, но малко след това извикаха Филип в офиса да подпише някакви важни документи, а на Кори наистина не й се искаше да го направи без него.

Тъкмо довършваше разговора си с Кристъс, когато Аналайз влезе в стаята.

— Не, ще трябва да почакаш — казваше в този момент тя. — Искам да видя лицето ти, когато ти го кажа. Зная, но няма да отнеме много време. Ще бъда при теб преди церемонията, обещавам. Ще поговоря пак с Радклиф, ще видя какво ще каже.

— Защо просто не отидеш? — попита Аналайз, когато Кори затвори.

Кори вдигна поглед към бледото й лице и въздъхна.

— Иска ми се да можех. О, боже, нямаш представа колко ми се иска! Но няма начин да избегна полицията, те пазят пред къщата — а и не ми се вярва Радклиф да ме пусне сега. Не и преди да са намерили…

Когато Кори млъкна, Аналайз извърна поглед. През последните двадесет и четири часа никой не бе споменавал името му в нейно присъствие и макар че част от Кори искаше да я убеди да говори, другата усещаше, че болката, събрана у нея, е толкова голяма, че ако я принудят да я обсъжда, само ще я увеличат.

Но колкото и премеждия да бе преживяла Кори, дори не можеше да си представи какво изпитва Аналайз. Откритието, че мъжът, когото е обичала, е убил брутално пет жени и по някакъв начин е направил така, че да арестуват невинен човек, и през цялото това време е тормозил баща й, спейки със собствената й майка, просто бе нещо невъзможно за проумяване. „И все пак да не би още да го обича? — запита се Кори. — Дори след всичко това?“ Може би наистина го обичаше и затова не можеше да събере сили да говори за него. Може би заедно с болката изпитваше и такъв дълбок, мъчителен срам, че не можеше да го признае дори пред себе си. Но Кори си мислеше, че само ако успее да проникне в душата й…

Внезапно очите й се върнаха на Аналайз. Може би имаше начин. Може би ако успееше да отведе Аналайз възможно най-далеч от този кошмар, някъде, където да не чувства потискащото присъствие на полицията, нито пък постоянната опасност… Ако я вземеше със себе си във Франция, където двамата с Кристъс щяха да се грижат за нея, може би Аналайз щеше да се отпусне.

— Ако замина при Кристъс — каза тихо Кори, докато гледаше Аналайз, която беше повдигнала завесата, за да съзре полицаите отвън, — ти би ли дошла с мен?

Очите на Аналайз се разшириха и тя се обърна към Кори.

— Да — отвърна. — Да, ще дойда с теб.

По лицето на Кори се разля усмивка.

— Тогава веднага да се обаждам на Радклиф, нали?

— Той никога няма да ни пусне.

— Ще го накарам. Не зная как, но все ще измисля нещо…

— Не, почакай — каза Аналайз, когато Кори започна да набира номера. — Не му се обаждай. Не оттук. Обади му се от летището, след като купим билетите. Просто го уведоми, че тръгваме… Той няма да се опита да ни спре.

— Мисля, че така или иначе ще го направи — рече Кори и се намръщи. — Но може и да си права, ще му се обадим от летището. Поне ще го поставим пред свършен факт. Разбира се, той ще разбере какво сме намислили още преди да стигнем до Хийтроу. В момента, в който излезем навън, полицаите ще ни попитат къде отиваме. Но си струва да опитаме…

— Да започвам ли да приготвям багажа? — попита Аналайз и някъде дълбоко в очите й проблясна искрица живот.

Кори кимна.

— Да, хайде — рече тя. — Но изчакай поне да направя резервациите.

 

 

Когато пристигнаха на Хийтроу с полицейската си охрана, Кори и Аналайз отидоха веднага да си вземат билетите, а след това се отправиха към телефонните кабини. Аналайз щеше да се обади на Филип, а Кори се опита да се свърже с Кристъс. Него го нямаше, но Джийни беше там.

— Леле, Кори! — възкликна Джийни. — Нямаш представа колко ще се зарадва, като чуе, че си тръгнала за насам. Веднага ще го намеря!

— Той ще ни вземе ли от летището? — попита Кори.

— Разбира се. А ако не може, ще се погрижа някой да ви посрещне. По дяволите, дори сама ще дойда!

След това, с детектив-полицай Фултън до лакътя си, Кори се обади на Радклиф.

Когато затвори телефона, Радклиф погледна към седналата от другата страна на бюрото му детектив-полицай Арчър, която бе подслушвала разговора.

— Нашите момчета са там, на летището, сър — каза му Арчър. — Да ги накарам ли да я върнат обратно?

Радклиф си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Мисля, че би било разумно, сър.

— Права си — каза Радклиф. — Но какво да направя, да ги арестувам ли? Кори иска да отиде на фестивала.

— Да, зная, сър.

— Тогава, по дяволите, нека върви! Каза ни всичко, което можа, и двете ни го казаха, а и при Бенати ще бъдат в безопасност; освен всичко останало, проклетата преса постоянно го следва по петите — а и няма начин Фицпатрик да се измъкне от страната. Ще ги върнем обратно веднага след церемонията по връчването на наградите. А сега искам да ми кажеш, че някой умник в тая полиция е успял да измисли къде може да се крие Фицпатрик.

— Иска ми се да беше така, шефе — каза печално Арчър.

— Е, все някой трябва да го знае къде е — заяви Радклиф. — Вече ще станат двайсет и четири часа, откакто Кори Браун нахълта тук…

— Успяхме да намерим таксиметровия шофьор, който я е качил, след като е избягала — каза Арчър. — Вече е на път за насам.

— Добре. Някаква идея къде може да се намира тази Шивоун?

— Все още работим върху това, сър.

Радклиф сви замислено устни, поклати глава и се обърна към прозореца.

— Защо имам усещането, че това копеле се крие някъде наоколо и просто изчаква? — промърмори сърдито той. — Не бяга, а чака. И чака Кори Браун. Така че какво, по дяволите, иска от нея? И какво изобщо е имал предвид, когато й е казал, че отива да се справи с Аналайз? — Той вдигна присвити очи към Арчър. — Трябва да го намеря, Рут, знаеш, нали? Трябва да намеря това копеле.

Арчър погледна безпомощно изопнатото му лице. Знаеше не по-зле от него, че сега го мъчи не само загриженост за Кори и Аналайз. От изчезването на Кори постът му висеше под въпрос. Горе още не знаеха всички подробности по случая — като например как Кори Браун преди толкова месеци се е опитала да ги предупреди за Фицпатрик — но когато го откриеха, а това бе неизбежно, работата щеше здравата да се разсмърди. А и фактът, че Фицпатрик му е бил личен приятел, щеше още повече да утежни положението. И той, и Арчър знаеха, че само арест до няколко часа можеше да му спаси кожата, а вероятността за това бе почти нищожна, защото никой, освен самият Фицпатрик, не можеше да знае къде е той и какво смята да прави.

Докато вдигаше пакета, ръцете му трепереха. Гневът вече се уталожваше, слягаше се обратно в стомаха му като изтощена змия, макар че останките от отровата й все още тровеха мозъка му. Започна да си поема големи глътки въздух, мъчейки се да пречисти всяка своя клетка. Сълзите продължаваха да бликат от очите му — изпитваше безкрайна мъка и сърцето му бе така препълнено с нея, че тежестта превиваше раменете му.

Всичко вървеше към своя край. Щеше да изгуби себе си завинаги и нищо не можеше да го възпре. Дълго се бе опитвал да се бори, но моментите, в които беше себе си, намаляваха прогресивно — моментите, в които копнееше за Кори, както сега.

Не успя да й го обясни, тя не му даде шанс, и сега не можеше да направи нищо повече. Яростта се бе вкоренила в него, владееше всяка част от тялото му, затъмняваше съзнанието му и управляваше всичките му действия. Беше го осакатила, осквернила, а сега щеше да го заличи напълно. Тя можеше да спре това самоунищожение, можеше да достигне душата му, да се справи с хаоса в нея и да го излекува, а вместо това го беше отхвърлила.

Неочаквано се изкиска и звукът изригна от устата му като грозния крясък на уловено в капан животно. Щеше да умре скоро, много скоро, и да вземе Кори със себе си. Тогава никой нямаше да може да ги раздели, а в смъртта тя щеше да излекува раните му и да събере парченцата на разбитото му сърце, както бе искал от нея приживе. Тя щеше да бъде неговото спасение, неговата утеха за вечността.

Но как можеше да си отиде, преди да е освободил Шивоун? Скъпоценната му, любима Шивоун. Неговото страдание бе нейно и нейното — негово. Само двамата споделяха болката — болката, която никой никога нямаше да разбере. Шивоун трябваше да умре. Той трябваше да направи това за нея, преди да напусне този свят. Но сега не можеше да отиде при нея, не можеше да направи нищо, за да я освободи от живия ад. Толкова много пъти се беше опитвал, но никоя от тях не беше Шивоун. Да убива онези, които приличаха на нея, не беше достатъчно.

Пакетът вече беше отворен и като вдигна съдържанието му, той се обърна към отражението си в огледалото. Мъртвешката му бледност бе нашарена с райета от слънчева светлина, очите му бяха зачервени и подпухнали, а от ъгълчетата на устата му излизаше пенеста слюнка. Не трябваше да става така — само ако го беше изслушала, ако го обичаше, Кори можеше да го спаси. Той смяташе да й каже, щеше да й каже още същия ден, но когато се върна, нея вече я нямаше. Още тогава, в мига, в който видя зеещата дупка във вратата, разбра, че за него всичко е свършено.

Отначало отчаянието бе задушило дори яростта. Защо си беше отишла? Нима не бе разбрала колко много се нуждае от нея? Нима не беше чула безмълвните му викове за помощ? Тя бе единствената, която можеше да го спаси. А може би ако го обичаше, щеше да ги спаси всичките. Но вече беше твърде късно, нея я нямаше и когато коленичи на мократа от дъжда улица и прегърби рамене над треските от плоскостите, във вените му отново се надигна чудовищната ярост.

Нямаше време да отиде до Аналайз, нямаше време за нищо друго, освен да дойде тук и да чака Кори. Именно тук щеше да дойде тя, защото тук беше и Бенати.

А тя беше тръгнала. Скоро щеше да бъде тук заедно с Аналайз. Когато в съзнанието му изплува образът на Аналайз, сърцето му се сви. Как я беше наранил, как я беше съсипал — тя бе опитала да се самоубие заради онова, което й бе сторил, но бяха успели да я спасят. Но нищо, той сам щеше да сложи край на мъките й. Нямаше да й се наложи да изживее живота си като Шивоун — о, не, той нямаше да причини такова нещо на Аналайз. Щеше да сложи край на това, както трябваше да направи за Шивоун.

Той отпусна глава и риданията го разтърсиха целия. Щеше ли да намери кураж за това? Можеше ли да сложи край на нещастието й, когато я обичаше толкова много, също като Шивоун? Аналайз, Шивоун… вече му бе толкова трудно да ги различи една от друга. Знаеше само, че Кори стои над всички тях, недосегаема за нещастието, толкова чиста и грижовна, че дали в живота или в смъртта, тя щеше да бъде неговото спасение.

Самолетът скоро щеше да се приземи, трябваше да тръгва. Нямаше да е лесно, толкова много хора можеха да го разпознаят. Но маскировката му беше тук, лежеше на масата пред него.

Той хвърли последен поглед към отражението си в огледалото със съзнанието, че може би никога повече няма да го види. Преди много време беше смятал, че истинското копеле е мъртво. Бяха му казали, че е мъртво, но грешаха, той все още бе жив — Октавия му го показа. Октавия му показа, че той самият е копелето. Същата кръв течеше във вените му; същите перверзни покваряваха съзнанието му. Каквото беше направило копелето, това и той, че и по-лошо. Копелето го управляваше, затова той самият бе копелето. А сега щеше да му се подчини изцяло, да се превърне в човека, от когото се страхуваше и когото презираше, само така можеше да намери в себе си кураж да извърши онова, което трябваше.

Когато съзнанието му започна да потъва в тъмнина, последното нещо, за което се молеше, бе, преди да ги освободи всичките, Бог да го опази да не стори на Аналайз или Кори това, което бе сторил на Шивоун.