Сюзън Луис
Мания (26)

Двадесет и пета глава

Докато откарваше Кори от Хийтроу, Филип още си мислеше за изражението на Кристъс в момента, в който я пусна от ръцете си. Всеки глупак можеше да види какво му струва това и не можеше да се начуди защо, след като очевидно я обичаше, не й бе предложил да замине с него за Лос Анджелис. Част от Филип искаше да му се примоли да я отведе, та поне една от дъщерите му да бъде в безопасност. Трепна, когато се сети за Аналайз, но това щеше да почака, на този етап Кори просто не бе готова да го чуе. Именно заради това другата част от него, егоистичната, се радваше, че Кристъс не я е отвел, защото просто не знаеше как щеше да се справи сам с онова, което ставаше в живота им. Ако го разбираше, може би нямаше да се нуждае толкова от нея, но в сегашното му състояние тя му се струваше единственото нормално нещо в един свят, който бавно, но сигурно се разпадаше и вървеше към гибел.

Той хвърли поглед към нея и видя, че очите й са затворени. Понеже беше неин баща, усещаше мъката й толкова остро, сякаш собственото му сърце бе отлетяло към другия край на света. Отчаяно му се искаше да й каже нещо, с което да я утеши, но знаеше, че в момента това е невъзможно. Все пак бе сигурен, че самото му присъствие, рамото, което можеше да й предложи, е все някаква утеха, и беше искрено радостен за това.

— Всичко е наред, не спя — каза Кори, усетила погледа му.

— Как се чувстваш сега?

— Ужасно, но предполагам, че ще оживея.

Филип се усмихна.

— Силно се надявам.

— Къде е Аналайз между другото? Мислех, че ще дойде с теб.

Филип се напрегна; изобщо не му се отговаряше на този въпрос. Но тъй като знаеше, че няма смисъл да крие повече от нея и че така или иначе ще му се наложи да й каже, рече:

— Аналайз е у Люк.

— О, не! — изстена Кори и усети как всичко в нея се изопна.

Точно сега й се искаше да мисли само за Кристъс, но, изглежда, нямаше да й се предостави такава възможност и за миг Кори ужасно се ядоса. Но животът трябваше да продължи, а и нали винаги бе знаела, че това ще се случи?

— Защо я пусна? — попита тя малко по-остро, отколкото бе възнамерявала.

— Не бях там, за да я спра. Снощи, когато се върнах, вече беше заминала. Люк й се обадил от болницата и я помолил да отиде да го вземе. Изглежда, са го изписали някакви минути след като ние сме си заминали.

— Ти говори ли с нея?

— Да. Видяхме се. Днес ходих там. Но нямаше полза, не иска и да чуе. Люк й е казал, че се е опитал да се самоубие, защото много го измъчвала мисълта, че й причинява болка… Както и да е, няма начин да я измъкнем оттам. Люк имаше отговор за всяка моя дума… Обвини ме, че винаги съм се опитвал да застана между него и Аналайз, което е вярно и Аналайз го знае… Каза, че бих изфабрикувал какво ли не, за да я настроя срещу него…

— Каза ли й, че Октавия е била с него, когато си е прерязал вените?

Филип поклати глава.

— Може би трябваше, не зная. Но Октавия й е майка, Кори… Все пак се опитах да й кажа, че ти си била тази, на която се е обадил, когато са го приели в болницата… Тогава той побесня, започна да крещи, че ти си чула за това по новините и си хукнала да се увериш, че е мъртъв и завинаги премахнат от живота на Аналайз… О, боже, не си спомням какво точно каза, но така извърташе всичко, че да изглежда така, сякаш ти и аз заговорничим срещу него зад гърба му. И се страхувам, че Аналайз му вярва… Стоях там, докато не стана време да идвам на летището, но не успях да постигна нищо. Изглежда, че му повярва…

— Господи, как е могла, след като се отнесе така с нея? — извика ядосано Кори. — Просто не я разбирам.

— Аз също. Но както знаеш, никога не съм бил експерт по женските чувства.

Изглеждаше толкова потиснат и отвратен от себе си, че Кори посегна и стисна ръката му.

— Но ти ми помогна много днес — каза тя.

— Нямаш представа колко ми се иска да беше вярно — рече Филип. — През последните няколко месеца бе такава опора за нас двамата с Аналайз, че просто не зная какво щях да правя без теб. Но това не е честно спрямо теб, Кори, не би трябвало да сме толкова зависими. Ти имаш свой собствен живот и колкото и да ми се иска двамата с Аналайз да бъдем част от него…

— Разбира се, че сте част от него. Винаги ще бъдете.

— Но сме ти твърде голям товар. О, зная, че ни обичаш, но и двамата сякаш правим всичко възможно, за да ти е трудно да ни уважаваш. Не, моля те, не се опитвай да го отричаш, Кори, защото зная, че е истина. Но бих искал да го променя, да направя нещо, за да бъдем достойни за уважение. Все още не знам какво ще е то — засмя се той, — знаеш ли, твоите смелост и нравственост вдигнаха летвата доста високо. Но ще успея. Ще направя всичко възможно. Ти внесе в живота ми нещо, което не мога да изразя с думи, и макар да не желая да те загубя, бих искал да знаеш, че дълбоко в сърцето си се надявам нещата между теб и Кристъс да потръгнат, както на теб ти се иска. Е, как ти се струва това обещание от некадърния ти баща?

— О, Филип! — засмя се Кори и избърса очи. — Обещанието е страхотно.

Наистина нямаше представа как би могъл да го изпълни. Ала сега от значение бе само скритото в думите му чувство и трогателната решимост да увеличи стойността си в нейните очи.

Когато пристигнаха в ателието, имаха на разположение само няколко секунди да се чувстват като баща и дъщеря, преди Филип да забележи, че по навик търси Кристъс с поглед из жилището си. Той я притегли в прегръдките си и я държа, докато се наплаче, и я утешаваше, доколкото можеше.

Накрая я пусна и отиде да направи кафе. Беше изненадан, когато я чу да вдига телефона.

— На кого се обаждаш? — попита той.

— А ти на кого мислиш?

Филип вече се канеше да й каже, че според него не е разумно да го прави, когато е толкова разстроена, но точно в този момент я чу да казва:

— Аналайз, аз съм.

— Не, Кори, не говоря с теб — отвърна Аналайз.

— Тогава ми дай Люк.

— Няма.

— Дай ми го или идвам там.

— Ще си загубиш времето, защото той не е тук.

— Тогава къде е?

Аналайз не отговори и мълчанието се проточи чак докато Кори се сети защо.

— Той е с нея, нали? — почти извика тя. — Отишъл е да види Шивоун.

— Да, ако изобщо е нужно да знаеш. Но…

— Не мога да повярвам, че си толкова глупава, Аналайз! Знаеш какво става всеки път, когато се срещне с нея, и сега просто си седиш там и…

— Този път няма да се случи — рече предизвикателно Аналайз. — Той се е променил. Заминал е, за да обмисли всичко на спокойствие, и сега знае какво иска. Казва, че е разрешил всичките си проблеми и желае именно мен. Така че отиде да приключи с Шивоун.

— Какво да приключи с Шивоун? — А после, когато не получи отговор, Кори продължи: — Видя ли, не знаеш!

— Кори, престани да ми крещиш! Не съм дете и не съм длъжна да слушам всичко това.

— О, ще слушаш и още как! — викна Кори. — Той ти е казал защо е направил опит за самоубийство, нали?

— Заради мен. Помислил си е…

— Не, Аналайз! Не е заради теб. Направил го е, защото е болен. Защото нещо с главата му изобщо не е наред…

— Той ме предупреди, че вероятно ще кажеш нещо такова. А сега ме чуй, Кори. Аз не разправям наляво и надясно грозни неща за Кристъс, така че най-добре престани да ги разправяш за Люк!

— Защо мислиш, че ги казвам, Аналайз? Нима смяташ, че бих си измислила такова нещо?

— Да, честно казано, да. И Люк смята същото.

— Но защо бих го направила? Дай ми поне една основателна причина…

— Защото завиждаш. Между нас с Люк нещата потръгнаха, а ти току-що загуби Кристъс.

— О, бог да ми е на помощ! — избухна Кори. — Какво, по дяволите, ти става, Аналайз? Докъде изобщо би трябвало да стигне този човек, за да… Знаеш ли, че той обвинява баща ти в кръвосмешение?

— Кори, няма повече да слушам тези лъжи! Зная, че Люк си има своите недостатъци, но сега ти отиде твърде далеч. Ще се видим в офиса утре сутринта, а дотогава се надявам да си си починала или да си направила каквото там е нужно, за да си оправиш настроението.

— Аналайз, да не си посмяла да ми затвориш!

Но Аналайз вече го беше направила и докато оставяше слушалката, Кори въздъхна.

— Видях какво имаш предвид — каза тя на Филип. — Безполезно е.

На следващата сутрин Люк и Аналайз се втурнаха в офиса с вида на хора, които току-що се връщат от едномесечна ваканция на Карибите. Това, че по Аналайз не се виждаха синини, не утешаваше особено Кори и тя, подобно на всички останали, избягваше да поглежда превръзките на китките на Люк. Никой не спомена нищо за тях, макар Кори да имаше твърдото намерение да го направи веднага щом остане насаме с него. Най-сетне успя, точно преди обедната почивка. След като почти изхвърли неговата секретарка от кабинета му, тя затръшна вратата зад гърба си и заяви:

— Не знам каква игричка играеш, Люк Фицпатрик, но искам обяснение за събота вечерта и го искам веднага!

Люк изключи телевизора с дистанционното и се завъртя на стола си с лице към нея. Дълго време просто я гледа, а след това премести поглед към прозореца и се вторачи като хипнотизиран в бързо движещите се облаци по небето. Накрая каза:

— През следващите две седмици нямаш кой знае каква работа тук, нали?

Кори примигна.

— Какво имаш предвид?

— Е, Аналайз смята да си вземе малко отпуск, за да се възстанови. Бих могъл да те прикрепя към друг продуцент за това време.

— Не, напълно съм доволна да работя и върху собствените си проекти, благодаря. А сега бих искала…

— Да, предполагам, че си доволна — усмихна се той.

Именно усмивката, а не думите му внезапно объркаха Кори. Явно се опитваше да й каже нещо и когато пожълтелите му очи се втренчиха в нея, тя усети заплахата. За момент се почувства странно замаяна, сякаш нещо бе изсмукало кислорода от дробовете й. Опита се да откъсне поглед от очите му, но беше като прикована от силата, която се излъчваше от тях. Люк се усмихна още по-широко, сякаш знаеше какво влияние й оказва и то му доставяше наслада. Кори отстъпи крачка назад, когато нейде в подножието на застиналия хаос в главата й се зароди мисълта, че това е същото абсолютно зло, което беше усетила у Октавия. След това то изчезна и Кори, сякаш бе пленник, на когото бяха срязали въжетата, протегна ръка, за да се подпре.

— Какво става? — промърмори тя. — Люк… — И млъкна, защото той стана от стола си и заобиколи бюрото.

— Ако нямаш нищо против — каза Люк и отвори вратата, — трябва да се обадя по телефона.

— Не, няма да изляза, докато не…

— Ще излезеш веднага, Кори. На секундата!

И като я хвана за лакътя, я изтласка обратно в работната зала.

Същата вечер Кори разказа на Филип за тези няколко минути в кабинета на Люк и го попита дали вече е разговарял с Октавия. Беше, но със същия успех, който тя има с Люк.

 

 

През следващите няколко дни Кори още няколко пъти събра кураж да говори с Люк и макар онова, което се бе случило първия път, повече да не се повтори, тя знаеше, че опитите й да проникне през непоклатимата му броня са безполезни като опитите на дъжда да проникне през стъклата. Той изглеждаше толкова спокоен, така плашещо невъзмутим, че почти не приличаше на човешко същество. Едва тогава Кори разбра, че вече не беше този Люк, с който си имаше работа. Въпреки че мисълта за това я караше да се страхува за разсъдъка си, на нея й се струваше, че в кожата на Люк има някой друг. И фактът, че Аналайз постоянно я уверяваше, че между нея и Люк всичко е наред, още повече тревожеше Кори. Усещаше, че вече е въпрос на време, макар че дори не можеше да си представи какво точно ще се случи.

Изминаха три непоносими седмици. Макар да говореше всеки ден с Кристъс по телефона и да нямаше никакво съмнение, че му липсва толкова, колкото и той на нея, разстоянието между тях й се струваше не по-малко мъчително от играта на нерви, която очевидно играеха с Люк. Понякога живееше само за да чуе как гласът на Кристъс се врязва в нейния откачен свят, за да я попита как върви монтажът и да разбере какво става с нейните проекти. Тя работеше упорито, но това, че усилията й в крайна сметка щяха да ги отчуждят още повече, започваше все повече да я обърква и потиска. Струваше й се, че няма за какво да се хване; сякаш неумолимо се отдалечаваше от него и се носеше към мощния водовъртеж на бедата. Дълбоко в сърцето си знаеше, че само да протегне ръка, той ще я издърпа обратно, но някак не можеше да събере смелост. Безброй пъти вече се бе разплаквала на телефона. Веднага след това се засмиваше, но копнееше той да й каже, че я обича.

— Казах ти, че няма, докато ти не го направиш — рече той. — Това са само две думи, Кори, така че защо се измъчваш, след като и без това знам, че ме обичаш.

— Много ми е неприятно, когато ставаш такъв самонадеян тип — каза му тя.

— Знам. Но ще трябва да се примириш с този самонадеян тип.

— Вместо да се омъжа за него?

Той се засмя.

— Нещо такова.

— Мразя те!

— О, сигурен съм.

Колкото и кратки да бяха понякога тези разговори, именно те я поддържаха, а Кристъс с всеки изминал ден й липсваше все повече. Често се виждаше с Филип, който на няколко пъти отново се бе опитал да поговори с Аналайз и дори бе потвърдил думите на Кори, че Люк го е обвинил в кръвосмешение с нея. Но Аналайз просто се изсмиваше и му казваше, че е схванал погрешно нещата — както всички останали възприемали с Люк.

— Само аз го разбирам — отбелязваше тя на сбогуване.

След това една вечер, точно когато Кори се готвеше да си тръгне, Октавия влезе в офиса. Наоколо нямаше никой. Сякаш без да забелязва присъствието й, тя отиде право в кабинета на Люк и затвори вратата след себе си.

Кори не чуваше нищо от мястото си, затова се приближи, като се преструваше, че търси нещо по бюрото на неговата секретарка. Но гласовете все още звучаха приглушено, затова тя рискува и долепи ухо до вратата. Само след няколко минути се отдръпна отвратено.

 

 

— И какви неща говореха? — попита Пола по-късно, когато Кори й позвъни.

— Не искам да ги повтарям — рече Кори. — Ще ти кажа само, че той я нарече „развратна зла кучка“, а тя само се изсмя и му каза: „Продължавай така, сине!“.

— Сине! — извика Пола.

— Така го нарече.

— Не искаш да кажеш… Нали не мислиш сериозно, че…

— Че тя му е майка? — довърши вместо нея Кори. — Как би могла, след като е само с пет години по-голяма от него?

— Значи е използвала тази дума просто така?

— Изглежда. Но след всички тези обвинения в кръвосмешение…

— Кори — рече внимателно Пола, — ти не ми ли каза, че си е правила много пластични операции?

— Да, казах ти. И е вярно, като се има предвид колко добре са й подействали. Но е на четиридесет и седем, току-що попитах Филип. Той е виждал акта й за раждане. Ако не се брои това, че е израснал с нея.

— Искаш да кажеш, че си съобщила на Филип какво си чула?

— Да. Казах му, защото… Ох, чакай… Забравих да ти кажа, че точно когато се прибрах, Аналайз ми се обади да ми съобщи, че тя, Люк и Октавия утре заминавали за Испания на двуседмична ваканция!

— Боже господи! — промълви Пола. — А Филип какво каза?

— Беше не по-малко ужасен от мен. Но кой би могъл да ги спре? А и както той каза, ако това е единственият начин Аналайз да разбере какво представлява майка й, тъй да бъде. Ние с него просто ще гледаме да бъдем до Аналайз, за да й помогнем да се възстанови.

След кратка пауза Пола каза:

— Хрумвало ли ти е понякога, че някои от тези неща се връзват с убийствата на проститутките?

— Това е въпрос, върху който с Филип си блъскаме главите почти всеки път, когато се видим. Но не можем да дадем отговор.

— Но отговор все някъде трябва да има — рече Пола.

— Зная, въпросът е само да бъде открит.

 

 

Малко повече от седмица след като Люк, Октавия и Аналайз бяха отлетели за Испания, Кори проведе разговора, който най-сетне раздвижи нещата. Беше си вкъщи, зяпаше лениво телевизия и чакаше телефонът да звънне, което трябваше да стане всеки момент. Всъщност телефонът бе звънял само преди няколко минута — Аналайз й се обади от Испания, за да й каже, че там си прекарват страхотно, но… Точно тогава връзката прекъсна и сега Кори почти се страхуваше да не би Аналайз да се обади отново и да заеме линията точно преди Кристъс да се свърже с нея. Но когато телефонът най-сетне звънна, беше Кристъс. Макар в Щатите по това време да бе рано сутринта, гласът му звучеше изтощено.

— Да, разбира се, че съм аз — въздъхна той, — цяла нощ се мъчих с този микс. Не върви добре и с това темпо не съм много сигурен, че ще успеем да свършим навреме. Едно нещо ще ти кажа, Кори, това, че си там, изобщо не ми помага. Толкова ми липсваш, че концентрацията ми отива по дяволите.

Кори се усмихна.

— Не ти вярвам.

— По-добре да повярваш. Толкова те желая, че това ме подлудява. Какво правиш с мен, жено?

— Очевидно те вбесявам.

— Дяволски си права. Майка му стара, Кори, не можеш ли поне да кажеш, че ме желаеш?

— Желая те, Кристъс — каза тихо тя, — желая те не по-малко, отколкото ти мен.

— Тогава ела.

— Като ваканция?

— Наричай го както искаш, просто ела.

— Добре — каза тя. — Ще видя какво мога да направя.

 

 

На другата сутрин, когато попита Боб, реакцията му беше мигновена.

— Защо не, по дяволите? — изръмжа той. — Всички тука хукнаха по ваканции, защо ти да се цепиш от колектива!

— Ще си направя резервация за следващия понеделник, така че в края на седмицата ще бъда тук, за да помогна — му каза Кори, като се опита думите й да прозвучат великодушно. Макар че всъщност не можеше да замине до понеделник, понеже в неделя щяха да кръщават бебето на Пола и тя щеше да му става кръстница.

Но за нейна изненада в петък следобед, докато помагаше в телефонните обаждания на една от проучвателките, Люк и Аналайз влязоха в офиса.

— Нали трябваше да се върнете чак във вторник? — рече Кори, като прегърна Аналайз. — Какво стана?

— Люк имал уговорена среща, за която забравил — отвърна разсеяно Аналайз.

— Но иначе всичко е наред, нали? — настоя Кори.

— Да — отвърна Аналайз и отиде да си вземе пощата.

Но очевидно не беше и изведнъж Кори усети такъв гняв, че й се прииска да изкрещи. Защо Аналайз трябваше да се връща в този вид точно сега? Как можеше просто да замине за Лос Анджелис и да я остави, когато нещата очевидно пак бяха започнали да се объркват? „Но въпреки това ще го направя — каза си яростно тя, — да пукна, ако не го направя!“

Когато Люк изпрати да я повикат, се запита дали няма да се опита да отмени пътуването й, но за нейна изненада той просто каза:

— Боб ми каза, че си си взела отпуск и заминаваш за Лос Анджелис?

— Да — отвърна Кори и го погледна предизвикателно.

— Добре. Е, предполагам, че доста съм те тормозил за Кристъс, така че какво ще кажеш за компенсация да те закарам до летището?

— Не е необходимо, благодаря — рече тя. — Ще си хвана такси.

— Тогава поне кажи на някоя от секретарките да ти повика такси за сметка на TW — това е най-малкото, което мога да направя, след като така се намесвах в живота ти.

Кори сви рамене в знак на съгласие и отиде до една от секретарките, а след това си събра нещата и замина при Пола за почивните дни.

Докато я гледаше как си отива, сърцето на Аналайз се късаше. Никога в живота си не бе имала по-голяма нужда от нея, но знаеше, че ако й каже за ужасните неща, които беше научила в Испания, тя никога нямаше да отиде при Кристъс, а Аналайз не искаше да й причини такова нещо. А и дори да останеше, Кори нямаше да промени нищо — вече беше твърде късно, нищо на света не можеше да промени станалото. Тя се върна мислено към онази вечер преди месеци, когато за пръв път бе заподозряла, че майка й има връзка с Люк. Е, сега вече го знаеше със сигурност и като опря глава на ръцете си, Аналайз усети парещи сълзи в очите си. Де да беше толкова просто, но не беше, сега единствената й мисъл бе, че ако загуби Кори заради Кристъс, повече няма да има желание да живее.

Тя си взе чантата, излезе от офиса и тръгна безцелно по улицата. Нямаше къде да отиде, нямаше към кого да се обърне — дори не можеше да каже на баща си какво се е случило, защото знаеше, че ако повтори онези гнусни, противни думи, които беше чула от устата на майка си, светът на Филип също ще се сгромоляса.

В неделя вечерта, когато се прибра, Кори завари две телефонни съобщения. Първото беше от Кристъс, който й казваше, че Джийни ще я вземе от летището и ще я отведе право на мястото, където правеха дублажа. Второто беше от Филип. Уведомяваше я, че на сутринта има среща близо до Хийтроу и ще дойде да изпият по едно кафе, преди да я качи на самолета.

След като се обади на Пола, за да й каже, че е пристигнала благополучно, Кори си пусна музика и започна да си приготвя багажа.

Усмихваше се широко, докато се чудеше дали ще може да се сдържи през следващите десет дни да не каже на Кристъс, че го обича. Може би дори нямаше да се опита — все пак играта, която играеше, беше безполезна; не можеше да заблуди никого, особено пък него. „О, какво пък толкова“, засмя се тя, щеше да му го каже не само защото отчаяно копнееше да го чуе от него, но и защото си бе чист инат, задето отказваше да приеме факта, че вече и без това му се бе отдала докрай. Изричането или неизричането на тези думи нямаше да промени нищо, а и сега, след като знаеше по себе си какво е, не смяташе да го лишава повече от тях.

След като взе това решение, ужасно се изкуши от мисълта да вдигне телефона и да му го каже веднага. Но не, щеше да изчака, искаше да види изражението му.

Преди да си легне, опита да се обади на Аналайз, но и у Аналайз, и у Люк отговаряха само телефонните секретари. След като реши да опита пак на сутринта, тя затвори, без да остави съобщение на нито един от двамата.

Малко след десет на другата сутрин, след като на няколко пъти през нощта се събужда от мисълта за Аналайз, Кори се обади в офиса. Аналайз не беше там, затова позвъни у тях. Отново чу отговора на телефонния секретар, но когато започна да оставя съобщение, гласът на Аналайз я прекъсна.

— Да, разбира се, че ще ходя на работа днес — увери я тя. — Всъщност тъкмо тръгвах.

— Добре ли прекара почивните дни? — попита я Кори.

— Мда, не беше зле. Как мина кръщенето?

— Бет беше чудесна. А ти защо не прекара нощта с Люк?

— О, малко се посдърпахме, нищо сериозно. Както и да е, аз ще тръгвам, че вече закъснявам. Не забравяй да ми се обадиш при първа възможност.

— Ще го направя — рече Кори и двете затвориха едновременно.

Аналайз, която беше седнала с прегърбени рамене на креслото, придърпа колене към гърдите си, сякаш се опитваше да събере парченцата от своя разпадащ се живот. Все още беше по нощница и едва ли щеше да се облече до края на деня. Ако го направеше, със сигурност щеше да отиде в офиса. За момент се изкуши да се обади на Кори и да я помоли да я вземе със себе си в Лос Анджелис. Но Кори не я искаше, така че Аналайз остана на мястото си — където и беше прекарала почивните дни, замръзнала сред кошмара на живота си.

В единадесет на вратата на Кори се позвъни и един глас съобщи за пристигането на таксито.

— Идвам! — извика Кори и щракна закопчалките на куфара си.

След това се огледа, за да се увери, че нищо не е забравила, включи телефонния секретар и вдигна багажа си. „Ще кажа на Филип по-късно да провери какво става с Аналайз“, мислеше си тя, докато отваряше вратата, и като сложи куфара върху най-горното стъпало, се обърна да заключи вратата. Точно в този момент телефонът звънна и Кори влетя обратно, да не би да е Аналайз, но който и да беше, затвори, преди да е успяла да вдигне слушалката.

 

 

Филип натисна здраво газта и едва не прелетя над рампата на краткосрочния паркинг при четвърти терминал. Когато сви зад ъгъла, завъртя рязко волана, за да не се блъсне в семейството възрастни хора с колички за багаж, които внезапно му се изпречиха на пътя. Филип натисна клаксона и спря на най-близкото място за паркиране. Без да обръща внимание на протестите на пенсионерите, той заключи колата със закаченото на ключодържателя му устройство за дистанционно управление и се затича към стълбите. Проклетата среща беше продължила много по-дълго от очакваното и сега можеше да изпусне Кори, ако вече не го бе направил.

Той се втурна в сградата на терминала, изкачи се по ескалатора, като вземаше по три стъпала наведнъж, и стигна до гишетата. Поспря се, за да прочете какво пише на светлинните табла над тях, и сърцето му се сви, когато видя, че е направено последното повикване за полет ВА 283 за Лос Анджелис. Щеше да лети в първа класа, така че можеше и да не е влязла още. Но тъй като бе почти сигурен, че го е направила, настоятелността, с която Филип си проправяше път през тълпата, намаля.

 

 

Дванадесет часа по-късно Джийни стоеше на летището в Лос Анджелис и гледаше как пристигащите излизат един по един от помещението за митническа проверка. Взираше се в лицата им и се усмихваше на себе си, като чуваше британския акцент на хората, които минаваха покрай нея. Чувстваше се едва ли не като воайор, наблюдавайки сълзите и радостните викове на посрещачите, и така се трогна от емоциите, които се появяваха на приливи и отливи покрай нея, та бе сигурна, че ще се разплаче, когато види Кори.

Чака още час, като първо простенваше от мисълта, че Кори е била избрана измежду другите пътници за митническа проверка. В крайна сметка загрижеността я отведе до гише „Информация“. Пет минути по-късно вече знаеше, че Кори Браун е отменила полета си до Лос Анджелис в последната минута.

Сега на Джийни й оставаше да се надява само, че докато е била на летището, Кори се е обадила на Кристъс да му обясни. Иначе не смееше да си помисли каква ще е реакцията му. Като изключим самия Кристъс, Джийни бе единственият човек в света, който знаеше, че той има намерение да помоли Кори да остане да живее с него в Лос Анджелис, защото само на нея бе доверил колко зле се чувства, откакто се е върнал от Англия. Но сега щеше да му стане много по-зле, защото дълбоко в сърцето си Джийни усещаше, че Кори не му се е обадила. Бе имала повече от дванадесет часа на разположение, а ако го беше направила. Джийни отдавна щеше да знае — нямаше какво, по дяволите, да търси на летището.

Когато се върна в студиото, Джийни отиде право в личния кабинет на Кристъс и му се обади по телефона. Мина доста време, преди той да успее да се откъсне от работата си, но когато влезе по изражението му личеше, че е готов да се извини на Кори, задето я е накарал да чака. Той се озърна из стаята и когато очите му най-сетне се спряха на Джийни, мургавото му лице пребледня.

— Не е дошла — каза той.

Джийни поклати глава.

— Отменила е полета си.

И понеже знаеше, че той ще иска да остане сам, излезе, но само след няколко минути го чу да оставя съобщение на телефонния секретар на Кори.

— Не знам защо си променила решението си — каза той, — но просто ми се обади.

 

 

Два дни по-късно Пола и Дейв седяха на масата в малката си кухничка в Амбърсайд. Дейв се смееше, докато се опитваше да нахрани Бет, която бе твърдо решена да се справи сама. Когато обаче усети, че Пола не им обръща никакво внимание, той остави лъжицата и се обърна към нея.

— Дойдох си от работа преди час, а ти още не си ми казала и дума.

Пола се сепна, но когато понечи да се извини, Дейв каза:

— Да разбирам ли, че и днес не ти се е обадила?

Пола поклати глава.

— Да. Зная, ще ми кажеш, че твърде много се вживявам в онова, което става там, но… Ами тя каза, че ще ми се обади веднага щом пристигне… Не че съм очаквала точно това, тогава тук е било посред нощ, но смятах, че досега вече трябваше да е позвънила. — Тя млъкна и сведе поглед към свитите си юмруци. — Дейв, знам, сега ще кажеш, че съм се побъркала или нещо такова, но просто имам предчувствието, че… Е, всъщност не мога да го обясня…

Дейв въздъхна и каза:

— Тя ти даде номера си там, нали?

Пола кимна.

— Тогава го използвай.

Две минути по-късно Пола слушаше сигнала „свободно“ в дома на Кристъс в Холмби Хилс. Когато се включи секретарят, Пола, която се стесняваше да оставя съобщения, вече се готвеше да затвори, но тъкмо тогава чу гласът на Кристъс да дава номера, на който могат да го търсят. Тя бързо го набра и този път го намери на мястото, където в момента дублираше.

— Съжалявам, че те притеснявам — каза тя, когато чу гласа му, — но се надявах да поговоря с Кори. Тя случайно да е при теб? Тук е Пола, нейната приятелка от Англия.

— Пола! — прозвуча удивено гласът на Кристъс.

— Да. Просто Кори каза, че ще ми се обади веднага щом…

— Почакай малко — рече Кристъс, — обаждаш се тук да търсиш Кори? Тя трябва да ти е казала, че е променила решението си.

— Не — отвърна Пола и усети странно стягане в гърдите. — Кога е направила това?

— Не знам. Научих само, че е отменила полета си. Оттогава се опитвам да се свържа с нея, но мислех, че ме избягва.

— Но защо би направила такова нещо? Тя наистина нямаше търпение да дойде при теб.

— Кога говори за последен път с нея?

— През почивните дни. Беше тук. Е, това го знаеш, нали й се обади у нас в събота. — Внезапно Пола усети как я обхваща паника. — О, боже! — извика тя. — Нещо й се е случило! Знаех си! Усещах го! Точно затова ти се обадих.

Тя се обърна и видя Дейв да стои до нея. Той взе слушалката от ръцете й и каза:

— Господин Бенати, тук е Дейв, съпругът на Пола. Доколкото разбирам, Кори не е при вас.

— Не — отговори Кристъс и въпреки хилядите мили разстояние, Дейв усети напрежението в гласа му. — Колко е часът при вас? — попита той.

— Малко преди шест — отвърна Дейв.

— Добре, сега ще затворя — рече Кристъс. — Ще ви се обадя пак.

След като викна на всички да продължават с работата, Кристъс набра номера на TW. Чака дълго, но накрая се обади един мъжки глас.

— С кого разговарям? — попита настоятелно Кристъс.

— А ти кой си? — отвърна раздразнено Пъркин.

— Няма значение, искам да говоря с Кори Браун.

— Тогава май ще трябва да й се обадиш в Лос Анджелис — отвърна Пъркин.

Кристъс бе обхванат от такъв внезапен страх, че му прилоша. В главата му заседна споменът за вечерта, когато Фицпатрик беше извикал Кори при така нареченото си смъртно легло. По дяволите, още тогава трябваше да се сети, че Фицпатрик е намислил нещо!

— Свържи ме с Люк Фицпатрик! — кресна той.

— Съжалявам, но вече си отиде. Ако искаш да му оставиш съобщение…

— Не искам — отвърна Кристъс и затвори.

Вече мислеше толкова бързо, че започваше да му се вие свят, но вдигна телефона и набра номера на Фицпатрик. Сякаш не знаеше, че ще му отговори телефонният секретар! Той остави на Люк съобщение да му се обади, а после, след като не успя да се свърже с него и в кабинета му, нареди на една от звукорежисьорките да намери Джийни.

Едва в полунощ лосанджелиско време най-сетне се свърза с Фицпатрик в офиса на TW, а дотогава вече бе говорил с Пола и Дейв и бе разбрал за всичко, което Фицпатрик бе причинил на Кори и семейството й. Страхът вече пълзеше в стомаха му като живо същество.

— Къде е тя? — каза Кристъс в момента, в който чу гласа на Люк.

— Кой? — попита Люк.

— Кой мислиш, по дяволите? Какво си й направил, кучи сине!

— Почакай, почакай малко — рече Люк, — ако говориш за Кори, мислех, че е в Лос Анджелис с теб.

Изненадата му звучеше толкова искрено, че за момент Кристъс се обърка.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не е там? — попита Люк.

— А какво, по дяволите, си мислиш, че се опитвам да ти кажа! На въпроса — къде е тя?

— Съжалявам — каза Люк, — но не мога да ти отговоря. Знам само, че възнамеряваше да дойде в Лос Анджелис. Мамка му, дори й предложих да я закарам лично до летището! Тя ми отказа, но мога да се свържа с таксиметровата компания, от която си поръча такси, ако това ще помогне.

— Направи го! — рече троснато Кристъс. — Или още по-добре, дай ми номера, аз ще им се обадя!

— Почакай малко — рече Люк, — трябва да го поискам от секретарката, която поръча таксито.

Кристъс почака, а после, когато Люк се върна на телефона, си записа номера. Люк каза:

— Ако я видиш пръв… — После се поколеба за момент и се изкикоти, — да, сигурен съм в това, предай й поздрави от мен. И от Аналайз.

Когато остави слушалката, Люк погледна Аналайз, която стоеше на вратата на кабинета му. Очите й отразяваха всичката стаена в сърцето й болка, но Люк знаеше, точно както и тя, че вече е твърде късно за връщане назад. Разбира се, Люк го знаеше доста по-отдавна, но просто никога не беше очаквал Октавия да каже на Аналайз. Нито пък — докато не научи, че Кори смята да замине за Ел Ей — бе подозирал, че Бенати все още има място в живота й. Но Филип, копелето, се беше погрижил за това, нали?

Аналайз се отдръпна апатично от вратата и Люк отиде да я затвори, преди да се обади отново на Кристъс.

— Мисля, че трябва да знаеш — каза той, когато чу гласа на Кристъс, — че бащата на Кори щеше да пие кафе с нея на летището точно преди заминаването й.

Кристъс остави слушалката и се обърна към Джийни и Ричард, които седяха в кухнята му заедно с него. Джийни говореше по мобилния телефон с таксиметровата компания в Лондон. Кристъс чакаше. Накрая Джийни благодари на човека от другия край на линията и потвърди онова, което всички бяха подозирали — че Кори е отменила и поръчката за такси до летището. Тогава Кристъс им каза какво е чул от Люк, но още преди да свърши, вече знаеше какво трябва да направи. Едно бързо обаждане до Пола му осигури всички имена и телефонни номера, от които се нуждаеше.

 

 

Филип Денби разговаряше с един клиент, когато инспектор Радклиф и полицай Арчър връхлетяха в кабинета му. Филип бе толкова слисан, че му трябваха няколко секунди, за да разбере какво говорят.

Никой от тях не си направи труда да се впуска в подробности, но когато го извлякоха от кабинета, вече знаеше, че е арестуван. Знаеше и че това е свързано с Кори, а не с проститутките. Чу как Пам му казва:

— Ще се обадя на адвоката ти.

 

 

Когато Джийни влезе в дубльорната, Кристъс вдигна поглед.

— Осигурих всичко, което поиска — каза тя. — Имена, адреси, препоръки. Временни хотелски резервации, коли под наем…

— Говори ли с майка ми?

— Да. Баща ти ще остане да се грижи за магазина, а тя ще хване самолета, когато кажеш.

Кристъс кимна и отново се обърна към човека, който седеше до него.

— Продължавай с тази сцена — каза той — и пробвай да удължиш ехото. Опитай с петдесет кадъра. Ще се върна след час.

После излезе навън с Джийни.

— Никакви новини ли няма? — попита той.

Джийни поклати глава.

— Звънях на всеки половин час. Никакъв отговор от дома й. И Пола още няма вест от нея.

— Ченгетата казват ли нещо?

— Само това, че са задържали баща й.

Кристъс затвори очи. Когато предишната вечер се беше обадил на детектив-инспектор Радклиф, най-малко бе очаквал да отидат и да арестуват баща й.

— Мамка му, какво става тук, Джийни? — изстена той.

Вече няколко часа инспектор Радклиф слушаше как един от неговите служители от криминалния отдел разпитва Филип Денби в съседната стая. Детектив Арчър бе с него от самото начало, но току-що бе излязла да донесе кафе.

 

 

Радклиф килна стола си назад и облегна глава на стената. „Проклета каша“, мислеше си той и стомахът му се обърна при перспективата да намерят още един труп във водите на Темза. Полицаите цял ден оглеждаха бреговете й, а водолазите все още претърсваха дъното. Засега не бяха открили нищо, така че все още имаше надежда — само че къде, по дяволите, беше Кори Браун? В момента екипът по съдебна медицина претърсваше ателието й, но той самият беше ходил там преди тях и бе очевидно, че няма следи нито от насилствено влизане, нито от борба.

Той вдигна поглед, когато детектив-полицай Арчър влезе в стаята.

— Толкова месеци вече вървим по следите на копелето — каза й, когато тя му подаде кафето — и го загубваме в деня, в който Кори Браун изчезва.

Арчър поклати глава и седна на дървената пейка до него.

— Трябва да го пуснем, шефе. Искам да кажа, онези хора, с които е бил на среща, потвърдиха, че е бил там до единадесет и четиридесет и пет. Това означава, че е бил в Уиндзор по времето, когато Кори е изчезнала.

— Но къде е отишъл след това? Никой не го е видял на летището, освен двойка възрастни пенсионери, както той твърди. И как, по дяволите, ще открием това, без да го разгласяваме в пресата?

— Защо да не можем да го разгласим, шефе?

— Ще го направим веднага след като говорим с Фицпатрик. Успя ли да се свържеш с него?

— Да. Вече е тръгнал насам.

Радклиф въздъхна и почеса с пръсти наболата си брадичка.

— Знаем, че човекът, отменил и таксито, и полета, е бил мъж… Също така знаем, че ако може да се вярва на Денби, то повечето от следите водят към Фицпатрик. Но това, което искам да знам, е кой кого се опитва да натопи тук? И защо?

— Според мен не бива да забравяме подозренията на Кори Браун, че Фицпатрик познава Боби Макайвър.

— Нито пък, че Филип Денби е неин баща.

— Тоест?

— Тоест може двамата да са се съюзили, за да натопят Фицпатрик.

— О, стига, шефе, не вярвам! Ако тя знаеше, че баща й е убил всички онези жени… Е, просто не ми прилича на някоя, дето би го прикрила, дори и да й е баща. Особено за нещо такова.

— Но ние знаем, че е имала връзка с Фицпатрик, и знаем, че той е скъсал с нея…

— Чули сме за това само от него, шефе. Никога не сме питали Кори Браун за нейната версия по въпроса.

— Не, не сме, нали? — въздъхна Радклиф, прегърби се над масата и зарови пръсти в косата си. — И сега въпросът е дали някога ще успеем да я попитаме.

 

 

Кристъс се намираше в Черната кула с Бъд Уинтърс. В офиса имаше и други ръководни кадри от „Юнивърсъл“, но Кристъс беше единственият, който стоеше прав. В момента, крачейки напред-назад пред тях, ги уведомяваше, че иска да довърши последните щрихи от филма във Франция.

— В този договор има клауза за крайния срок на приключване — започна един от костюмите без лица.

— В моя договор няма нищо, което да казва, че не може да бъде завършен във Франция! — кресна Кристъс. — И точно там ще бъде завършен! Схващате ли? Ако се опитате да ми попречите, просто ще закарам там Ланс Бъртис, асистента му и целия дубльорски екип на мои разноски.

— Но дори и журито още не е пристигнало там — изтъкна Бъд Уинтърс. — Защо е това бързане? Ще успеем.

— Днес следобед отлитам за Лондон — заяви Кристъс. — Другите отлитат за Ница веднага щом приключат тук. Точка по въпроса.

Накрая, след много мърморене и клатене на глави, бе постигнато съгласие, че Кристъс ще постъпи така, както е решил. И че ще платят сметките — Бенати бе твърде ценен за тях и не смееха да го ядосват.

Кристъс отиде право в офиса си, уведоми Ланс, че трябва да тръгва, каза му да задвижи всичко и два часа по-късно вече пътуваше към Лондон.

 

 

— Мамка му, просто не мога да повярвам на нито една дума! — извика Радклиф и затръшна вратата на кабинета зад себе си и Арчър. — Едно от тези копелета знае къде е момичето, а аз не мога да задържа никого от тях!

— Какви са последните новини, шефе? — попита един от служителите на криминалния отдел, като надникна през вратата.

Радклиф му метна унищожителен поглед, така че трябваше Арчър да обясни.

— Току-що получихме потвърждение от един съсед на Аналайз Капсакис, че сутринта, когато Кори е изчезнала, Фицпатрик наистина е бил пред жилището й и се е опитвал да влезе.

— Съвпада ли с времето, когато е изчезнала? — попита той.

— Горе-долу. Съседът не можа да си спомни точно, но човекът, с когото наистина трябва да поговорим, е Аналайз Кап…

Тя млъкна, понеже телефонът на Радклиф иззвъня, и когато той вдигна, видя как лицето му се изопва с всяка изминала секунда.

— Какво има, шефе? — попита го, когато той затвори.

— Току-що са разбили вратата на апартамента на Капсакис — каза той, като клатеше невярващо глава. — Поела е свръхдоза.

— О, боже! — промълви Арчър. — Знае ли се в какво състояние е?

— Още не, в момента са на път към болницата. Хайде — каза той, докато си вземаше палтото — да отидем до апартамента й. И да се молим на светеца покровител на полицаите да е оставила предсмъртно писмо, защото, ако не прескочи трапа, това ще е единственият начин да разберем какво, по дяволите, става в това семейство.

 

 

Шивоун седеше в стаята с изглед към морето. В краката й играеха зайците, вече пет на брой — при последното си посещение Люк беше донесъл още три. В скута й имаше стиска глухарчета, но само ръката на Люк взимаше от тях, за да храни зайците. Очите на Шивоун бяха приковани в мокрите от дъжда прозорци.

Люк седеше на пода и я гледаше. От време на време вдигаше по някой заек, погалваше го и го пускаше. Накрая стана, пъхна ръце в джобовете си и закрачи из стаята.

— Тя щеше да се срещне с Бенати — каза той, а после се обърна рязко и впери свиреп поглед във вратата. — Подслушва ли някой там? — попита троснато той, сигурен, че е чул стъпки отвън.

После прокара ръка по небръснатото си лице и отиде до прозореца.

— Октавия е разказала на Аналайз за теб — продължи тихо той и с тъжна, разсеяна усмивка прокара пръст по изпотеното стъкло. — Разправила й е всичко. Аз казах на Аналайз, че между теб и мен всичко е приключило. Но няма значение. Все пак това, което ни свързва, никога няма да приключи, нали, Шивоун?

Той опря глава на стъклото и се загледа в мрачното сиво небе. Отдалеч долиташе шумът на прибоя. Дишането на Шивоун бе толкова леко, че почти не се чуваше. На крака му скочи един заек. Той погледна надолу, наведе се да го вземе и го занесе до Шивоун.

— Този ли ти е любимият? — попита, като го държеше пред лицето й. — Този ли харесваш най-много?

Погледът на Шивоун си остана вперен невиждащо в прозореца и когато чудовищната ярост размърда сатанинската си сила в стомаха му, Люк стисна безпомощното животно.

— Тогава защо да не го изядем за вечеря? — изръмжа той.

 

 

Когато пристигна в Лондон, Кристъс отиде направо в ателието на Кори. Двамата полицаи, които пазеха там, влязоха с него, за да си остави багажа, но той не остана много. Беше позвънил в полицейското управление още от летището, така че вече знаеше за Аналайз, и като скочи във взетата под наем кола, потегли право към болницата.

Откри Филип Денби в коридора пред отделението. Можеше да се поспори кой от двамата мъже изглеждаше по-напрегнат.

— Какви са новините за Аналайз? — попита Кристъс.

— Ще оживее — отвърна Филип и очите му се напълниха със сълзи. — Бях с нея преди малко, но не иска да ми каже защо го е направила. Само пита за Кори.

— О, боже! — изстена Кристъс. — Каза ли й?

Филип поклати глава.

— Не, още не — отвърна той и се разрида.

— Дръж се — каза му Кристъс и го стисна за рамото. — Всичко ще бъде наред. — Но точно в този момент и той самият едва се държеше. — Мислех, че са те задържали — рече Кристъс, когато Филип си издуха носа.

— Задържаха ме. Но накрая ме пуснаха поради липса на доказателства.

— Но защо изобщо те арестуваха?

— Дълга история. Очевидно са ме следили от известно време, но точно сутринта, когато Кори е изчезнала, са ме изпуснали. И когато ти си им казал, че е трябвало да се срещна с нея на летището…

— Фицпатрик! — промърмори Кристъс. — Фицпатрик беше този, който ми каза, че си щял да се срещаш с нея. Знаеш ли къде е той сега?

— Знам само, че полицаите го разпитаха и го пуснаха. Това беше преди няколко часа. Или може би вчера… Вече загубих представа за времето.

Когато погледна съкрушеното лице на Филип, Кристъс усети как и у него започва да се надига паника. Толкова я обичаше, че изтръпваше само като си помислеше какво може да й се е случило. Не смееше да изрази на глас подозренията си, но те не го оставяха, забиваха се в мозъка му като свредели. Мисълта, че тя може да познае какво е ужас дори за миг, го влудяваше. Трябваше да я намери, мили боже, просто трябваше! Сега тя бе целият му свят, дори и повече.

— Не мислиш… — прошепна Филип. — Кристъс, нали не мислиш, че тя е…

— За бога, само не го казвай — отвърна задавено Кристъс. — Дори не си го помисляй!