Сюзън Луис
Мания (12)

Единадесета глава

Рано една сутрин през следващата седмица, преди останалите да са дошли на работа, Кори вървеше по коридора към монтажната, за да изгледа видеоматериала за убитите проститутки, който им бяха предоставили от полицията. Знаеше, че голяма част от него вероятно е неизползваема, понеже кадрите показваха в детайли подробности какво се бе случило с тях. Всъщност и на самата Кори никак не й се гледаше.

Стиснала програмната папка под мишница, с чаша кафе и нахапана закуска в ръце, тя влезе заднишком в полутъмната монтажна, обърна се и за момент остана като ударена от гръм. Всички монитори бяха включени и показваха ужасните обезобразявания, които проститутките бяха получили преди и след смъртта си.

— О, боже! — промърмори тя, погледна закуската си и я хвърли в кошчето.

Люк стоеше на пулта и преглеждаше кадрите един по един. Не беше изненадана, че го вижда, тъй като от полицията им бяха дали материала по негова лична молба. Когато се приближи до него, той вдигна глава и Кори веднага забеляза мъртвешки пребледнялото му лице.

— Мили боже — промърмори Люк, — направо да ти се обърнат червата. Освен това в по-голямата си част материалът е практически неизползваем.

Кори седна до него, за да гледа, а той продължи да прожектира кадрите. Само след няколко минути обаче спря.

— Гледай ги, ако искаш — каза й. — Аз не мога. Ще бъда в кабинета си.

Кори забеляза, че трепва болезнено, докато се изправя, а когато се обърна към светлината, тя видя тъмния оток под окото му.

— Какво е станало с теб? — попита го.

Той направи гримаса.

— Ако ти кажа, че беше вратата на гардероба, ще ми повярваш ли?

Кори сви рамене.

— Е, това беше. — После се засмя. — Ако бях жена, щеше да си помислиш, че съпругът ми ме бие, нали?

— Вероятно — усмихна се Кори. — Но порязаното изглежда доста дълбоко, може би трябва да се зашие.

— Ще се оправи — отвърна той. Когато стигна до вратата, се обърна. — Между другото за довечера съм поканил няколко души в апартамента си на коктейл. Искаш ли да дойдеш?

Кори се поколеба. Не бяха се срещали от петък, когато бяха прекарали нощта заедно, и все още не бе в състояние да проумее обърканите си чувства към него.

— Аналайз също ще дойде — каза той, — така че няма защо да се чувстваш като предателка.

— Тя знае ли, че смяташ да ме поканиш?

— Разбира се.

— Ами добре тогава, с удоволствие ще приема. Между другото знаеш ли къде е тя? Трябваше да се срещнем тук в седем, за да прегледаме този материал.

— Ако може да се съди по обаждането й тази сутрин, със сигурност лежи в леглото с махмурлук.

Кори въздъхна и се обърна към пулта. Аналайз й се беше обадила около полунощ, за да търси Люк, така че чутото не я изненада.

Следващия час прекара в гледане на полицейски архивни кадри. Знаеше, че няма да ги забрави до края на дните си. Ако не ги беше видяла със собствените си очи, никога нямаше да повярва, че е възможно едно човешко същество да стори на друго такива неща. Всяка зейнала порезна рана, покрита със засъхнала кръв и тиня от речния бряг, й се зъбеше от екрана като зловеща усмивка. Три от телата бяха рязани до кокал, четвъртото… Можеха да се видят вътрешностите на това тяло, което някога е било жена. Кори не смееше и да си помисли колко ужас и болка са изпитали в минутите, преди да умрат, но следите бяха застинали в изхвръкналите им очи.

Предишния ден детектив-инспектор Радклиф, който ръководеше разследването, й бе споменал след интервюто, че много добре усеща недоверието на проститутките.

— Но мога да ви уверя, че правим всичко възможно — каза той. — И че ще намерим начин да заловим това копеле, защото никой на света не заслужава да умре така.

— Разполагате ли с нещо конкретно? — попита го тя. Фелисити беше задавала същия въпрос и пред камера, така че Кори повече или по-малко знаеше какъв ще е отговорът.

— Не е достатъчно — отвърна той. — Единствената обща черта на тези жени, като изключим професията им, е, че са русокоси. Дори още не знаем къде са станали убийствата. Ако го знаехме… Е, да се надяваме, че вашето предаване ще убеди някого да ни окаже помощ.

Това, което най-много безпокоеше Кори, докато си налагаше да гледа минаващите пред очите й кадри, които в един нормален свят можеха да бъдат заснети само в кланица, бе, че по някакъв начин се отъждествява с жертвите. Беше усетила, макар и за кратко, какво е да си вързан, да се чувстваш толкова безпомощен и уплашен. Само че тогава беше с Люк, който, усещайки страха й, я бе отвързал веднага. Но жените, чиито трупове гледаше сега, бяха имали друга съдба. Кори усети как й се доплаква от тази несправедливост. И тя, и те бяха искали просто да помогнат на един мъж да даде воля на потисканите си сексуални желания.

Накрая избра няколко кадъра с вероятно използвания тип нож, два-три с навити на кравай въжета и един със завързана в ембрионална поза проститутка, снимана в гръб. Нямаше да използва нито един кадър с лицата им, освен ако не получеше изрично нареждане, въпреки че единствено те не бяха кълцани с ножа. Струваше й се непростима наглост да показват ясно запечатания в очите им ужас, а и се страхуваше, че така може да събудят у някого спящия психопат и той да се опита сам да предизвика такова изражение.

Прекара останалата част от деня с монтажиста в работа върху заснетите през последните две седмици интервюта. По обяд се обади на Аналайз, но още докато чакаше на телефона, Аналайз влезе в офиса. В момента между Алън Фокс и Синди Томпсън, които работеха заедно върху едно предаване за очаквания сблъсък между църквата и правителството, вървеше разгорещен спор. Кори почти не им обръщаше внимание, но Аналайз, която Кори отдавна не бе виждала да изглежда толкова добре, веднага се намеси в препирнята и скоро накара всички да се разсмеят.

— Изглеждаш адски доволна от себе си — отбеляза Кори, когато Аналайз дойде при нея и приседна на ръба на бюрото й. Сега, със започването на лятото, Аналайз носеше още по-къси поли, и то без чорапи, и Кори погледна със завист стройните й загорели бедра.

— И защо да не бъда? — попита Аналайз. — Не, не ми казвай, сигурно ми се сърдиш, задето не дойдох тази сутрин. Е, вече съм тук, на твое разположение. Какво искаш да направя?

— Можеш да видиш монтажа, който направихме тази сутрин — отвърна Кори, — и кадрите, които избрах от полицейския материал. Грантс ги е подредил всичките. — И се засмя, когато Аналайз я прегърна и целуна звучно по бузата.

— Благодаря ти — прошепна тя в ухото й.

— За какво? — попита Кори.

Аналайз сви рамене.

— За това, че си такава, каквато си — и прекоси бързо офиса по посока на монтажната. Кори я наблюдаваше намръщено. Не беше пропуснала да усети миризмата на алкохол в дъха й.

 

 

Кори и Аналайз бяха дошли в апартамента на Люк в седем — точно според уговорката — но оттогава не се бе появил никой друг. Вече минаваше осем и главата на Кори започваше да се замайва от двете изпити на гладен стомах мартинита.

Всъщност допреди пет минути всичко вървеше нормално. Тогава Кори беше станала да разгледа маслената картина, купена преди два дни от Люк. В същото време Аналайз отиде до тоалетната. Преди Кори да разбере какво става, Люк я прегърна и започна да я целува. Скоро тя усети, че му отвръща, но когато чу вратата на банята да се отключва, буквално отскочи от него. Не знаеше дали Аналайз е забелязала гузната червенина, избила по бузите й, но се съмняваше — ако беше така, със сигурност щеше да каже нещо.

Сега Кори бе сама в дневната, но от мястото, където седеше, виждаше Люк и Аналайз, които стояха заедно в кухнята. Той й шепнеше нещо в ухото и тя постоянно се кикотеше, което караше Кори да се чувства доста неудобно. След малко отново ги погледна, но бързо извърна очи, понеже Люк бе срещнал погледа й, докато пъхаше ръка под полата на Аналайз.

Кори пламна от смущение и яд. Осъзна, че поканата за коктейл е била измама. Той я беше използвал, за да примами и двете в апартамента, а после и в леглото си. Е, ако смяташе, че тя ще участва в извратените му сексуални игрички, дълбоко грешеше, защото Кори смяташе да си тръгне на момента. И наистина щеше да го направи, но на вратата се позвъни, което означаваше, че пристигат още гости.

Люк отиде да им отвори. Аналайз остана в кухнята и когато я видя, че се навежда да вдигне заплелите се около глезените й бикини, Кори затвори дискретно вратата. Вече почти се усмихваше на себе си, главно от облекчение, че е схванала погрешно ситуацията. Ала в момента, в който новодошлите влязоха в стаята, от облекчението й не остана и следа.

Веднага разпозна баща си, а и той нея, ако се съдеше по изписалия се на лицето му ужас. Кори се обърна рязко към Люк, но той вече прегръщаше жената, която беше дошла с Филип. Почти паникьосана, Кори отново погледна баща си и видя, че макар лицето му да е все още бледо, вече се е овладял.

— Кори — рече Люк, като я хвана за ръката, — позволи ми да ти представя Филип и Октавия Денби. Филип и Октавия, това е Кори Браун, най-интелигентният и талантлив проучвател на TW.

В главата на Кори цареше хаос. Люк със сигурност знаеше, че това е баща й. И че изумително красивата жена с него е нейната мащеха. Или пък не знаеше? Със сигурност не издаваше нищо такова, а и Кори просто не можеше да си спомни да му е казвала името на баща си. Люк я гледаше, очевидно слисан от неохотата й да се ръкува с тях, и очите му се усмихваха, сякаш я насърчаваха да не бъде толкова стеснителна.

Кори успя някак да се ръкува с баща си и за малко едва не се погледнаха в очите. По гласа му личеше, че е не по-малко нервен от нея. След това трябваше да стисне ръката на Октавия. Тя се обърна и замръзна при вида на откровената жажда, с която другата гледаше Люк. „Боже мой! — помисли си Кори. — Нима е възможно да чука и нея?“ Неспособна да се сдържи, тя погледна баща си, чудейки се дали и той е забелязал това, но Филип вече се обръщаше към барчето с напитките.

— Много ми е приятно да се запознаем, Кори — казваше в този момент Октавия.

Когато усети тънките, нежни пръсти да обгръщат ръката й и погледът й срещна студените сини очи, които й се сториха някак познати, всичко у Кори потръпна от погнуса. Не беше за вярване, че красотата може да бъде толкова неприятна за гледане, но сега го виждаше — защото безупречното алабастрово лице, абсурдно грамадно върху тънката като бастун шия, бе дотолкова лишено от живот и топлина, че можеше да бъде описано единствено като гротескно. Неочаквано Октавия се усмихна — разбира се, така, че да не набръчква кожата си — и минаха секунда-две, преди Кори да разбере, че усмивката не е отправена към нея. Обърна се и в този миг й се стори, че целият свят е полудял.

— Мамо, тате! — извика Аналайз и прекоси стаята да ги прегърне.

Кори отстъпи крачка назад. Всичко пред очите й се въртеше. Прилоша й, прииска й се да седне или още по-добре — да избяга, но не бе в състояние да се помръдне. Обърна се отново към Люк. Нищо в поведението му не подсказваше, че знае какво става, дори не гледаше към нея. Само да можеше да си спомни дали му е казвала името на Филип! Сигурно го беше направила в някой момент, но ако бе така, защо той никога не й бе казвал, че познава Филип?

„Не, това е просто съвпадение — каза си тя. — Ужасно съвпадение…“ Но, мили боже, ако Филип бе баща на Аналайз, то това можеше да означава само, че тя, Кори, беше… Не, не можеше да мисли за това сега. Щеше да й дойде твърде много. Тя погледна отново към баща си и едва тогава й хрумна, че той на всичкото отгоре е и неин работодател. Беше съдружник на Люк — мъжът, чието име, както сега осъзнаваше, никога не бе споменавано в нейно присъствие и за което съвсем неблагоразумно никога не бе и питала.

Виждаше като в мъгла как Филип подава на жена си питие и се връща да вземе своето. След това отпи, настани се на стола до стереото и сякаш се вглъби в музиката. Зад нея Аналайз, Октавия и Люк бяха застанали пред маслената картина и обсъждаха достойнствата й, така че, не знаейки какво да прави, Кори седна на канапето.

Успя някак да изтърпи следващия половин час, но това бе може би най-мъчителният половин час в живота й. Едва запазваше самообладание, защото наблюдаваше Филип с ъгълчето на окото си и от резките движения и потта по челото му виждаше, че той е ужасно обезпокоен от присъствието й. Но вместо да се ядоса или отврати от държанието му, тя се натъжи. Краткото запознанство с Октавия й бе достатъчно, за да усети колко непоносим може да е животът му с такава жена; от пристигането им насам Октавия само веднъж бе показала, че забелязва присъствието му, и то с една презрителна усмивка в отговор на въпроса „как е?“, зададен от Люк.

Филип му разказа за вчерашната си среща с неговия племенник, счетоводителя на TW, но в момента, в който Люк насочи вниманието си към Октавия, той отново се вглъби в себе си. „Дали знае — запита се Кори, — че Люк спи с жена му?“ За нея това бе просто очевидно, но точно сега единствената мисъл на Филип като че ли беше как да избегне всякакво общуване с него. Искаше й се да го увери, че няма да каже на никого коя е, но това, разбира се, бе немислимо. Само да не изглеждаше толкова самотен, така безкрайно изолиран в своя уязвим мъжки свят! „Но той има Аналайз — напомни си Кори — и всеки глупак може да види, че трепери над нея.“ Въпреки това след първоначалния поздрав, Филип бе започнал да се държи предпазливо и с нея, сякаш се страхуваше, че тя ще го нарани по някакъв начин, и макар да бе едър мъж, се беше свил на креслото като бито пале. За момент изпита желание да отиде при него и да го разтърси, да му каже да се държи като мъж, но в същото време се питаше на какво ли се дължи този негов страх.

Тя отново насочи вниманието си към останалите и с всеки изминал момент отвращението й към Октавия растеше. Беше хванала ръката на Люк и я мачкаше, докато разпитваше него и Аналайз за предаването за проститутките, и по блясъка в очите й личеше, че вече е доста възбудена. За момент Кори силно се изкуши да й опише с пълни подробности какво е видяла същия ден в материала от полицейския архив, за да й затвори устата, но прецени, че ще е най-добре засега да си замълчи.

„При такива родители — мислеше си Кори — не е чудно, че психиката на Аналайз е толкова лабилна.“ Без дори да се прикрива, Октавия се мъчеше да привлече цялото внимание на Люк и докато се гледаха и усмихваха един на друг, нарочно изолирайки Аналайз, Аналайз, очевидно не по-малко наранена, отколкото объркана, храбро се бореше да го накара отново да я забележи. Но всеки път, когато успееше, Октавия излизаше с нещо ново.

— Само си представи — каза провлечено тя, — някой да ти плаща за привилегията да те чука.

Но Кори дори не успя да се слиса от мръсотията, излязла от тази тъй благопристойна на вид уста, защото веднага след това Октавия каза нещо, надминаващо всичките й представи.

— Сигурно е страхотно преживяване да усещаш пениса на някой непознат в себе си и в същото време да виждаш парите, които е оставил на масата.

Кори се обърна рязко към Филип. Той седеше на креслото с вид, сякаш не е чул нищо, но Аналайз реагира съвсем по друг начин.

— Мамо! — заяви тя с пламнало лице. — Това е отвратително! Никога досега не съм те чувала да говориш така.

От погледа, който Октавия и Люк си размениха, беше очевидно, че Люк я е чувал.

— Съжалявам, миличка — каза Октавия и потупа Аналайз по бузата. — Но не бива да забравяш, душичката ми, че майките също са хора. Все пак беше абсолютно непростимо да кажа такова нещо пред теб и се извинявам.

— Мисля, че трябва да се извиниш и на татко — отвърна Аналайз. — А също и на Кори. Постави я в ужасно неудобно положение.

Октавия се обърна към Кори и на лицето й се изписа лека изненада.

— О, но аз съм сигурна, че Кори е чувала всичко това и преди! — отбеляза невъзмутимо тя.

Кори се почувства като в някакъв кошмар. Единственото, което й се искаше в момента, бе да се махне оттук. Очевидно Октавия я уведомяваше, че знае за връзката й с Люк, но защо? Октавия бе просто една отмъстителна кучка, това поне беше сигурно, и начинът, по който се отнасяше с дъщеря си, го доказваше. Ами начинът, по който се отнасяше със съпруга си, жалкия, сгушен в креслото рогоносец? И ако Октавия знаеше толкова много за отношенията й с Люк, известно ли й беше каква връзка има тя самата с Кори? Незнайно защо, Кори не мислеше така. Беше сигурна, че Люк е човекът, който дърпа конците тук. Той спеше и с трите — с Октавия, с Аналайз и с нея. Но какво се опитваше да докаже, като ги събираше на едно място? Изведнъж очите на Кори се разшириха и тя се обърна бавно към баща си. Най-сетне започна да й просветва. Нямаше представа защо Люк иска да го унижи, но несъмнено се опитваше да направи именно това.

Филип стрелна очи към нея, но когато срещна погледа й, побърза да ги извърне. Неочаквано пискливият смях на Октавия се вряза в ушите й. Кори се обърна към нея и усети почти непреодолимо желание да повърне. Октавия се беше притиснала толкова плътно към Люк, че Аналайз не можеше да види как тънката й, обсипана с бижута ръка го гали по задните части. Но Кори можеше. Филип също, ако решеше да погледне. Тази гротескна пантомима бе така непоносима, че й се искаше единствено да излезе навън, далеч от смазващата миризма на Октавиния парфюм, и да напълни дробовете си с чист въздух.

Вече се беше изправила, когато на вратата отново се позвъни. Кори веднага погледна Люк, не смеейки дори да си представи какви още задкулисни интриги й предстои да види. Той обърна гръб на Октавия и Аналайз, завъртя очи към нея и отиде да отвори. Две-три минути по-късно в стаята влязоха няколко души, безупречно облечени като Филип и Октавия, и Филип най-сетне стана. Кори просто не можа да повярва на очите си. Напълно преобразен, той поздравяваше новодошлите и разговаряше с тях с всичката увереност, която можеше да се очаква от един преуспял бизнесмен, съзнаващ положението си в обществото.

Все пак продължи да я избягва като чума, което я разстройваше повече, отколкото й се искаше да признае, защото все по-ясно усещаше през рядката тълпа, че Люк и Октавия я гледат, шушукат си нещо и се смеят. Това ужасно я изнервяше и й се искаше да се обърне за подкрепа към Филип; все пак той бе неин баща. Ала знаеше, че може да я получи толкова, колкото и Аналайз можеше да откъсне майка си от Люк. Кори наблюдаваше Филип и се чувстваше дори още по-разочарована, отколкото при първата им среща. Незнайно защо, изведнъж й се доплака. Той лишаваше и нея, и Аналайз от подкрепа и външно не изглеждаше да го интересува на какво е подложена всяка от тях, но Кори усещаше, че колкото и да се преструва, не му е безразлично. Измъчваше се, но въпреки това не правеше нищо, за да утеши която и да било от дъщерите си. После Кори започна да забелязва скритите погледи, които той постоянно хвърляше към Люк, и за пореден път се убеди, че между тях става нещо далеч по-сериозно от обикновена борба за власт, както й се бе сторило в началото.

— Мислиш ли, че майка ми има връзка с Люк?

Кори се обърна и видя Аналайз да я гледа съкрушено. Сърцето й се сви. „Тя е моя сестра — помисли си. — Моя плът и кръв. А и все още е дете.“ Но какво, по дяволите, можеше да направи, за да я успокои? Как можеше да й обясни какво става, след като и тя самата не знаеше? Вероятно Аналайз също бе усетила нещо, нещо извън скандалното поведение на майка си, но едва ли щеше да поиска дори да го изрази с думи. Желаеше единствено малко утеха. Само толкова можеше да понесе с крехката си психика. Но най-трагичното бе, че Кори усещаше много добре отчаяната й нужда.

Аналайз искаше да бъде обичана. Да чувства, че някой я смята за най-важна на света, и, бог да й бе на помощ, за целта беше избрала мъж като Люк.

За момент така й се доплака, че не можа да отговори, но след това видя паниката, която мълчанието й предизвикваше у Аналайз, усмихна се, вдигна ръка към бузата й и излъга:

— Не, не мисля. Но ми се струва, че си истинска параноичка по отношение на Люк.

Точно това бяха думите, които Аналайз искаше да чуе, личеше си дори по изражението на лицето й, но сега Кори трябваше да измисли как да махне този мъж от живота им. И по възможност да открие какво става между него и баща им. Имаше голяма вероятност и да не успее, но искаше поне да опита, защото, колкото и невероятно да звучеше това сега, тя вече хранеше надеждата, че един ден, поне в известен смисъл, тримата — тя, Филип и Аналайз, могат да станат семейство.

 

 

На другата сутрин Кори се обади в офиса, за да предупреди, че ще закъснее, и се приготви да проведе един дълъг разговор с Пола. Но точно когато протегна ръка към телефона, той иззвъня. За нейно удивление беше баща й.

— Искам да се срещнем утре вечер — каза й той. — Ще бъда в кръчмата „Човек на Луната“ в Уърлдс Енд. Ако можеш, ела там в осем и половина, а ако не, ще те изчакам. — И затвори, преди Кори да е успяла да каже и дума.

Все още малко зашеметена от неочакваното обаждане тя набра номера на Пола. Отне й доста време, докато й разкаже за случилото се предишната вечер, но неочакваното обаждане на баща си реши засега да запази в тайна.

— Не мога да повярвам — каза тихо Пола, след като я изслуша. — Просто не мога да повярвам! Мили боже, сигурно си се шашардисала!

— Шашардисах се — отвърна Кори, — но въпросът сега е как да постъпя.

— Не зная. Искам да кажа, мислиш ли, че Люк знае?

— Не съм сигурна. Ако трябва да бъда откровена, при първото ни излизане пих толкова много, че дори не си спомням какво съм му казала.

— Тогава смятам, че трябва да го попиташ направо.

— Отначало и аз така си помислих. Но ако той не знае, че Филип ми е баща, честно казано, не бих искала да разбере.

— Но мислиш, че между него и Филип става нещо, нали така каза? Това ме навежда на мисълта, че той все пак знае за теб. Тоест виж как ви строи всичките пред Филип… Боже мой, това е направо извратено!

— Нали? Но така или иначе реших, че той сам трябва да ми каже какво знае. Искам да го чуя от неговата уста, само така ще мога да разбера какво се крие зад всичко това. Ако му кажа, че Филип ми е баща, то не знам защо, но ми се струва, че ще се възползва от това, за да ме постави в неизгодно положение. А ако не знае, но го научи от мен, хич не ми се иска той да е човекът, който ще го каже на Аналайз.

В гласа на Пола прозвучаха шеговити нотки:

— Да разбирам ли, че страстта ти към него вече е угаснала?

— О, я стига! — извика Кори. — Той е просто един перверзен тип. — После потрепери. — Само да го беше видяла снощи с Октавия. Едно ще ти кажа, Пола, през последните две седмици видях и чух много гнусотии, но тя ми остави най-гаден вкус в устата. До нея и най-пропадналата курва би изглеждала невинна.

За нейна изненада Пола не каза нищо.

— Какво има? — попита Кори. — Какво мислиш?

— Мислех си за Тед Брейтуейт — отговори спокойно Пола. — Не ти ли е идвало наум, че той е знаел коя е Аналайз, когато те е свързал с нея?

— Да — отвърна Кори, — мина ми през ума. Но съм напълно сигурна, че намеренията му са били добри.

— Мислиш ли да поговориш с него за това?

— Не, едва ли. Поне засега.

— Ами Аналайз? Смяташ ли да й кажеш коя си?

— Не. Нека Филип го направи. А това ме подсеща за разговора, който проведох с него точно преди да ти позвъня.

— Мама му стара! Какво изобщо става? — извика Пола, когато Кори й разказа. — Май надушвам ужасна бъркотия, Кори, и трябва да ти кажа, че това малко ме плаши. Поне Люк ме плаши. Убедена съм, че той знае.

— Може и да си права. Но както вече ти казах, нямам намерение да го питам.

— Не ти ли се иска да избягаш от всичко това? — попита с надежда Пола.

— Дяволски си права, иска ми се — отвърна Кори. — И, повярвай ми, щях да го направя, ако не беше Аналайз. Най-много за нея се страхувам. — Тя отново потрепери. — И просто не проумявам как е възможно собствената й майка да се държи така пред нея. Освен това Филип очевидно не възнамерява да направи нищо по въпроса. Тя си няма никого, освен мен и ако сега се махна, никога няма да спра да се тревожа за нея.

— Виж, тук те разбирам. Но и аз се тревожа за теб. Защо Октавия би искала да разбереш, че знае за теб и Люк?

— Честно казано, според мен го направи просто за удоволствие. Искаше да разбера, че има повече власт над него от мен и Аналайз. Е, със здраве да си го ползва, ако е така. Но не мисля, че е. Според мен Люк дърпа всички конци, а тя е толкова погълната от себе си и отвратителните си фантазии, че дори не забелязва какво става със съпруга й.

— Ето, пак тази дума — рече Пола.

— Коя, „фантазии“ ли? — Кори въздъхна. — Вече започва да ми се повдига от нея. Къде отидоха добрите стари романтични мечти? Да срещнеш мъжа на живота си и двамата да поемете заедно към залеза? Напоследък определението ми за фантазия е нещо, което покварява съзнанието, кара те да се държиш… Ами като Октавия. Както и да е, мисля, че не тя е проблемът, а Люк, и умирам от нетърпение да чуя какво ще ми каже за снощи.

Но когато най-сетне отиде на работа, Люк дори не спомена за това. Кори му партнираше в играта на мълчание, твърдо решена да не казва нищо, докато той не заговори. Надяваше се, че баща й ще може да хвърли малко светлина върху положението. Ала на другата сутрин, когато секретарката на Филип й се обади, за да отмени срещата, всичките й надежди за това угаснаха.

 

 

Пъхнал ръце в джобовете на джинсите си и с развявана от топлия калифорнийски ветрец светла памучна риза, Кристъс Бенати крачеше напред-назад по терасата до басейна и слушаше как главните актьори обсъждат ролите си.

Почти не говореше, понеже засега искаше само да ги разбере как виждат образите си в трудноразбираемия сюжет на „Следи от минали животи“. Филмът щеше да е труден за снимане — имаше сцени от различни епохи и много специални ефекти и каскади, без да се споменава размерът на актьорския състав — но за Кристъс най-важното бе всеки от изпълнителите на главните роли да има ясна и човешка представа за своя образ. При Пейдж Спенсър това нямаше да е лесно, понеже никога досега не й се бе падала такава сложна роля. Все пак Кристъс беше сигурен, че с малко подходяща помощ ще се получи. Виж, на Дейвид Ийстън можеше изцяло да разчита — той винаги надушваше къде са големите пари. Имаше зад гърба си цял низ от успешни роли и беше не само най-универсалният актьор, когото Кристъс познаваше, но и един от най-трудолюбивите.

Засенил очите си с ръка, Кристъс го наблюдаваше как оживено жестикулира, докато описва в детайли представата си за героинята на Пейдж в прераждането й през осемнадесети век.

Пейдж и останалите го слушаха съсредоточено и макар да бе на друго мнение, Кристъс не можеше да не признае, че Ийстън е открил оригинален подход към образа, който не бе хрумвал на самия него.

Няколко минути по-късно Кристъс се ухили. Както можеше да се очаква, Ийстън отново бе извадил заек от цилиндъра. Ийстън го гледаше, също ухилен, знаейки, че току-що е успял да впечатли своя режисьор.

— Само гледай да не си подмокриш гащите от вълнение, Бенати — забеляза Ийстън, отпусна се назад в шезлонга и надигна бутилката с минерална вода.

— Като нищо, ако знаех, че веднага след това ще направиш нещо, с което да засенчиш моето изпълнение — засмя се Кристъс. — Откъде, по дяволите, ти хрумна тази идея?

Ийстън сви рамене — жестът, който му бе помогнал да придобие световна известност.

— Ами хрумна ми през нощта, нали знаеш как става. Е, какво ще кажеш, Пейдж, миличка? Искаш ли да опиташ по моя начин?

Пейдж погледна Кристъс, който й кимна насърчително, и седна на стъпалата, за да наблюдава как работят по сценария. В сцената участваха и други актьори и Кристъс им кимаше един по един да се включат.

Когато всичко свърши, той избухна в гръмогласен смях и заръкопляска.

— Пейдж — каза той, — ти изглеждаш по англичанка и от кралица Елизабет. Акцентът ти е страхотен, рожбо, просто страхотен!

Пейдж сияеше. Кристъс и Ийстън се спогледаха и Ийстън кимна едва забележимо с глава. В началото не бе особено въодушевен от избора на актриса за главната роля и едва сега даваше знак, че е започнал да променя мнението си.

Кристъс също бе доволен от избора си. Той харесваше Пейдж. С нея се работеше лесно, беше приятно интелигентна, макар срамежливо да твърдеше обратното, и — не по-малко важно — никога не правеше опити да го прелъсти, макар че и той, и Ийстън знаеха, че умира да го направи. Да си играе на прелъстяване с Ийстън си беше жива загуба на време — общоизвестно бе, че има отвратително щастлив брак, а и без това Пейдж бе заявила съвсем ясно, че не си пада по ниски мъже. При тези й думи Ийстън избухна в смях — за най-голямо облекчение на Кристъс, понеже това в никакъв случай не можеше да се нарече дипломатично от страна на Пейдж, а целият свят знаеше колко е чувствителен Ийстън, когато стане дума за ръста му.

— Добре — рече Кристъс, когато всички го зяпнаха в очакване, и потри ръце. — Приключихме за днес, народе. Дейвид, Пейдж, получихте ли книгите по социология и история на Англия, които Джийни трябваше да ви прати? Добре, тогава да се срещнем в петък и да поговорим за това.

— Мисля, че гримьорите искат да завлекат малката при перукерите — рече Ийстън, имитирайки провлечения говор на Пейдж, и заситни към Кристъс. — Целувчица, целувчица — продължи той и проточи устни към него.

— Я се пръждосай! — засмя се Кристъс.

Беше забелязал колко нервно се смее Пейдж и понеже усещаше, че се страхува, да не би да й се присмиват, леко й намигна.

— Ами ти, миличко? — попита я. — Свободна ли си в петък?

Тя изобрази разочарована гримаса.

— Съжалявам, проби за костюмите.

— Добре, значи това е. В понеделник да сте готови за двуседмични снимки. Дотогава ще сте си получили графиците, но ако искате да обсъдите нещо предварително, все някой от офиса ще знае как да се свърже с мен.

— Имаш ли идея кога ще започнат снимките в Кралство Британия? — попита Ийстън. — Госпожата иска да вземем и децата.

— Да. Ще бъдем там от средата на ноември до края на декември. За Коледа ще сме си у дома — ако всичко върви по график. Намери ли си вече нова асистентка, или искаш Джийни да ти потърси къща?

— Намерих си — отговори Ийстън. — Вече я назначих.

— Добре. А ти, Пейдж? Твоята асистентка справя ли се?

— Да, чудесно — отговори тя. — Но може би трябва да поговорим за грима.

— Разбира се.

Кристъс изпрати другите, прие поканата на Ийстън да вечеря у тях и остана пред къщата, докато колите не изчезнаха от погледа му. Ийстън беше със своя „Харлей Дейвидсън“ и когато чу рева на мотора да заглъхва надолу по Сънсет, Кристъс се усмихна на себе си. Актьорът заприличваше на едно голямо хлапе, когато възсядаше мощния мотор, макар че на Кристъс му се искаше, също както и на Джейн, съпругата на Ийстън, той да не кара чак толкова бързо. И не само заради филма. Харесваше го; харесваше го заедно с децата и цялата му фамилия, така че никак не би искал да му се случи нещо лошо.

Продължи да мисли за него, докато се разхождаше около басейна. Ийстън не беше най-безспорната кандидатура за ролята, но на малко таланти можеше да се довери така, както на него. Истината беше, че има прекалено избухлив нрав, макар че самият той мислеше за себе си като за перфекционист. По този въпрос Кристъс нямаше какво да възрази, но никак не му допадаше идеята да потушава свади на снимачната площадка, особено при обстоятелството, че за пръв път в неговата кариера му се налагаше стриктно да се придържа към графика. Обикновено успяваше да контролира темперамента на Ийстън, а и, честно казано, той не беше от хората, които правят сцени, без да имат сериозни основания. Но, пази боже, когато избухне — а това почти неизменно се случваше — най-разумно беше всички налични персонажи в радиус от двадесет ярда да се изпокрият дълбоко. Кристъс се ухили. Колко пъти бе чувал да се говори същото и за него? Знаеше, че Пейдж примира от страх някой от двамата да не я превърне в своя мишена, вероятно затова още в началото на седмицата бе устроила сцена на гримьора. Всичко се дължеше единствено на нерви и Кристъс смяташе да я успокои, както постъпи и с пристигналия да му докладва за инцидента Ейдън. Пейдж трябваше да разбере, че за него Ейдън Стар е най-добрият протезист в Холивуд. Разбира се, тя разполагаше със собствен гримьор, но Ейдън беше човекът, който щеше да я преобразява според образа: лицето, ръцете, а в един от епизодите и бюста. Именно от това произлизаше проблемът. Това бе единственият епизод, в който Пейдж се показваше гола до кръста, а тя не искаше зрителите да мислят, че гърдите й са се скапали. Е, поне този проблем можеше да се реши лесно — щяха да я покажат гола до кръста в друга сцена, където играеше млада жена. Не че беше от съществено значение за сюжета, но Кристъс усещаше, че така ще я ощастливи.

Оказа се прав и едва не избухна в смях, когато започна да му благодари възторжено. Беше сигурен, че в гримьорския отдел още дълго ще имат разправии, но в крайна сметка щяха да се справят. Дълбоко в себе си Пейдж бе едно мило момиче, просто май се бе почувствала длъжна да покаже нокти в началото. Съвсем скоро всички щяха да я обожават. Само трябваше да внимава да не се поддаде и самият той. Не можеше да се отрече, че донякъде поддава на изкушението, особено когато го погледнеше с оня свой зноен поглед и тръсваше червената си грива. Първия път, когато го направи пред камера, по време на пробните снимки, той едва не получи ерекция. Оттогава гледаше да се владее, въпреки че все още я харесваше. Много добре знаеше обаче, че ако се поддаде, ще види гърба на Ийстън, и това бе най-надеждната спирачка, която изобщо можеше да го удържи.

Когато Пейдж си тръгна, Кристъс прекоси с бавна крачка терасата, мина под високите бели сводове на арката и влезе в кухнята при Джийни.

— Какво става? — попита я той, като пътьом я шляпна отзад.

— Пейдж Спенсър, ето к’во — ухили се Джийни. — Божке, колко си пада тая дама по теб!

— Защо не вземеш да ми кажеш нещо ново? — рече Кристъс. — Като например как върви търсенето на терени във Великобритания.

Джийни се изкикоти тихо, вдигна бележника си от плота и каза:

— Смятат, че докато пристигнеш, ще са готови, но искат да знаят доколко поправките в сценария имат значение за тях. Казах им, че според мен промени са настъпили само в диалозите, нали?

Кристъс кимна.

— Добре, ще им се обадя. — Тя погледна отново в бележника и започна да отмята съобщенията. — От кастинга са колекционирали цял куп таланти и тям подобни. Фрида в момента подбира британския екип, но иска да й изпратиш списък на хората, които ще водиш със себе си.

— Утре, веднага след като вляза в студиото, ще свърша това с Фреди Бърнсайд — отвърна Кристъс. — Нещо друго?

— Аха — рече Джийни, като клатеше глава. — Току-що са открили, че нашият любим мениджър на екип е ХИВ позитивен.

— И това означава, че не може да работи?

— Страхувам се, че да. От застрахователната компания няма да му позволят. Днес следобед се свързах със Стан Роулинсън, започва от утре.

Тъй като не виждаше смисъл да изразява личното си мнение за шушумигите от застрахователната компания, Кристъс си взе ябълка, отхапа едно парче от нея и каза:

— Продължавай.

— И още за застрахователите — искат отново да обсъдите каскадите! Кън Розенбърг пък иска да се срещнете, щото имал някакви проблеми със специалните ефекти в епизодите с танци. Трябвало и Ричард да е там, за да поговорят за осветлението. Следват превенциите на новото маце, което се занимава с костюмите. Уредих я за петък сутринта, ако нямаш нищо против. А, и не забравяй, че утре имаш среща с Господ в Черната кула.

Кристъс се засмя. Джийни наричаше така Бъд Уинтърс, изпълнителния продуцент, който, подобно на останалите облечени във власт мъже от „Юнивърсъл“, имаше кабинет в гигантската сграда близо до булевард Ланкършим.

— Добре, това ли е всичко? — попита Кристъс, вече на път към пристройката, където двамата сценаристи работеха от сутринта.

— Горе-долу — отвърна Джийни. — Освен че се обади Люк Фицпатрик. Чул, че другата седмица ще летиш за Лондон, и иска да се видите.

— Не си прави труда да му се обаждаш — рече Кристъс. — Ако позвъни пак, кажи му, че съм умрял.

Усети озадачената й неприязнена гримаса, докато се прехвърляше през оградата в градината, но не се обърна. Ако Джийни можеше да разбере причината за последното посещение на Фицпатрик, никога не би го укорила за начина, по който се беше отнесъл с проклетото копеле. А може би трябваше да й каже, толкова малко тайни имаше от нея и от Ричард, съпруга й. Пък и нямаше какво толкова да крие. Просто не му се говореше за Анджелик Уорн. Дори и сега, след толкова време, тази тема все още бе прекалено болезнена за него.

Никога през живота си не бе обичал така друга жена. Анджелик изпитваше към него същото или поне така си мислеше тогава. Вече не беше толкова сигурен. Но в началото бе тъй хубаво… Не, беше хубаво през всичките две години. Нещата се бяха влошили едва към края, и то толкова бързо, че дори и сега не можеше да осъзнае какво точно се бе случило.

Знаеше, че Анджелик взема наркотици; по дяволите, и двамата го правеха от време на време. Нищо силно, само за да се поотпуснат, когато имаха нужда. Мислеше си, че Анджелик ги взема само когато е с него, но вечерта, когато тя загина, разбра, че не е било така. Тогава научи и за другия мъж в живота й.

Можеше само да благодари на бога, че Ханк Робъртс, главен детектив от полицейското управление в Лос Анджелис, бе с него, когато Анджелик му се обади от един хотел в Бевърли Хилс. Ханк, когото беше поканил във вилата си, за да се консултира с него за някои сцени от филма, му предложи да го откара до хотела. Когато стигнаха, го попита срамежливо дали не би могъл да го представи на Анджелик и Кристъс го покани да се качи.

Това, което се случи в стаята й, все още му беше като в мъгла, но никога нямаше да забрави нещата, които Анджелик му наговори, преди да се хвърли през прозореца. Причината бе едно интервю в последния брой на „Лос Анджелис Таймс“, в което Кристъс бе потвърдил, че Анджелик няма да играе в следващия му филм и че не възнамеряват да се женят. Наистина нямаха такива планове, макар Кристъс да знаеше от месеци, че само той от двамата не го желае. Ако зависеше от Анджелик, отдавна щяха да са се оженили. Но Кристъс просто не искаше. Не желаеше да се превърне в поредния статистически факт от холивудския летопис на разводите, защото това бе единствената закономерна развръзка за браковете в този град. Постоянно й повтаряше, че са си щастливи и така и че не вижда причина да променят положението. Сега вече знаеше, че наркотиците са били причината за обхваналата я параноя, но че нещата ще стигнат дотам… и ще крои планове да го съсипе…

Започна с обвиненията, че я е унижил публично и използва „Ел Ей Таймс“, за да скъса с нея. Кристъс, слисан от начина, по който изопачаваше думите му, също избухна. Докато се караха, той напълно забрави за Ханк Робъртс, който — както по-късно научи — беше останал само защото още от вратата бе забелязал изцъкления от наркотиците поглед на Анджелик. Като всяко добро ченге той можеше да надуши кога положението ще стане наистина напечено. Така и стана, и то светкавично бързо.

Единствено благодарение на Ханк нищо не се разчу. И обществото никога нямаше да научи, че когато се е хвърлила от прозореца, Анджелик е била бременна. Самият Кристъс пък никога нямаше да разбере от кого е било бебето, тъй като по време на скандала тя му каза за сенатора. За мъжа, с когото започнала интимна връзка, за да го накара да ревнува. А Кристъс дори не бе подозирал, че в живота й има друг мъж. Но това се оказа вярно, самият сенатор го потвърди по-късно, когато се срещнаха тайно в кабинета на Ханк Робъртс.

Анджелик също не знаеше кой е бащата. И му го каза. „Може да е колкото от единия, толкова и от другия — процеди тогава тя, — пет пари не давам за това. Но целият свят ще мисли, че е било твое, Кристъс. Всички ще разберат какво направи с мене, копеле такова!“ И се метна към прозореца с такъв див устрем, че нито Кристъс, нито Робъртс успяха да я докопат, преди да изхвърчи от четиринадесетия етаж.

Робъртс бе този, който намери предсмъртната бележка до леглото й. В нея Анджелик обявяваше пред света, че е бременна от Кристъс. Че е отказал да се ожени за нея, въпреки че носи неговото дете, и затова е взела решение да се самоубие.

Слуховете и спекулациите след смъртта й бяха непоносими. Пресата просто не искаше да се успокои. Едно пиколо от хотела потвърди, че е видяло Кристъс да влиза в стаята на Анджелик точно преди смъртта й, но фактът, че Ханк Робъртс е бил с него, така и не бе споменат никъде. Всичко това се правеше, за да се потули истината и да се спаси доброто име на сенатора. Но в официалното си изявление за пресата полицията бе подчертала недвусмислено, че Кристъс Бенати е невинен.

Може и да нямаше вина, поне за самоубийството, но се терзаеше жестоко и скръбта му стигаше до задушаване. Анджелик страшно му липсваше не само защото я беше обичал, но и заради навика да споделя живота си с нея. Най-много обаче го болеше заради тази ненавист в последните й мигове. Защо, за бога, беше всичко това?

Предполагаше, че никога няма да научи отговора на този въпрос, както и нямаше как да разбере откъде Люк Фицпатрик е извлякъл толкова съществена информация по случая. Но Фицпатрик не знаеше всичко, липсваше му една жизненоважна брънка — че онази вечер Ханк Робъртс също е бил в хотелската стая.

Какво възнамеряваше да прави Фицпатрик със събраната информация, беше загадка, която Кристъс нямаше никакво желание да разреши. Предполагаше, че смята да го изнудва, макар че, като се замислеше, последното гостуване на Фицпатрик му миришеше на нещо много по-сериозно. Отначало подхвърли, че знае за присъствието му в стаята на Анджелик в момента на смъртта й. Това бе всеизвестен факт, но Кристъс не си направи труда да му го каже. След това обаче Фицпатрик продължи с темата за децата и с помощта на лукави забележки и намеци му подсказа, че знае за бебето. Тогава Кристъс го цапардоса толкова силно, че го събори в басейна. Очакваше, че ще последва откровен шантаж, но се излъга. Фицпатрик се опита да наподоби разкаяние, но Кристъс не се оставяше толкова лесно да го заблудят, Фицпатрик сякаш използваше тази информация, за да му покаже у кого от двамата е властта. Но властта над какво?

Кристъс дори не искаше да знае. Смътно бе усещал, че у него се таи нещо извратено, и на няколко пъти през годините се бе опитал да сложи край на взаимоотношенията им. Но той не поддаваше и после винаги изскачаше отнякъде като пословичния черен гологан. Е, това вече щеше да му бъде за последно. Можеше да си намери някой друг нещастник, когото да манипулира, изнудва, съсипва или каквато там гадна игра бе захванал напоследък, защото ако дръзнеше отново да го доближи, Кристъс просто щеше да убие този кучи син.