Барбара Делински
Тайната между нас (9)

Осма глава

Дебора имаше доста натоварен уикенд. Като начало трябваше да препуска до офиса, понеже баща й, чийто ред беше да преглежда сутрешните пациенти в събота, се обади в последната минута и я помоли да го замести. Когато се прибра у дома, все още притеснена за него, се скара на Дилън, който не искаше да отиде на урока по пиано, и на Грейс, която в нейно отсъствие бе отказала да говори с баща си по телефона, а Грег се бе обадил на Дебора, за да й се оплаче. Сопна се на Дилън, който издирваше бейзболната си ръкавица за тренировката, и се почувства виновна, когато й каза, че не е могъл да види къде е. Скара се на Грейс, която й заяви, че има спазми и не може да участва в бягането в пресечена местност; после, след като настоя да бяга, се почувства виновна, тъй като момичето отпадна по средата на състезанието и обезкуражено, се затвори в стаята си в мига, в който се прибраха у дома.

Имаше нужда от приятелска терапия и се срещна с Карън на кафе, но тъй като не можеше да й разкаже нито за Грейс, нито за баща си, ни за сестра си и най-малко за Хал, накрая се почувства дори още по-зле.

В събота вечерта смяташе да заведе Дилън на кино в търговския център, което бе идеалното развлечение за него, тъй като големите и ярки образи не натоварваха очите му. Но Грейс категорично отказваше да излезе с приятелите си и когато Дебора най-сетне се умори да спори за това, се почувства толкова зле, че не можа да остави дъщеря си сама.

Доставиха им пица вкъщи, но вечерята беше безрадостна, последвана от видеофилм, изпълнен с толкова насилие, че Дебора го спря по средата. Дилън заспори, че е виждал и по-лошо. Грейс твърдеше, че майка й изобщо не е трябвало да пуска филма в такъв случай. И двете деца се оттеглиха в стаите си; Дилън засвири „Чукам на небесните порти“ на електронния кийборд. Повтаряше песента отново и отново, докато Грейс не отиде при майка си, обляна в сълзи. Дебора се опита да я успокои, но тя отказваше да чуе каквото и да било, а когато помоли Дилън да спре да свири — мелодията депресираше и нея самата — той измърмори, че баща му никога не би му забранил да свири.

След всичко това не беше чудно, че Дебора не спа добре. Постоянно се будеше със свит на топка стомах и ужасната мисъл, че животът й излиза от контрол. Всичко вървеше от зле към по-зле и изглеждаше, че тя не успява да спре процеса.

Надяваше се, че неделята ще е по-добра. Беше хубав ден в началото на май. Въздухът бе топъл и чист, дъбовете започваха да се разлистват, а азалиите в лехите отпред бяха напъпили. За разлика от хаоса, предизвикван от бурите, хубавото време носеше усещане за ред. В такива дни тя чувстваше, че владее положението.

През годините Дебора никога не пропускаше да приготви обичайната късна неделна закуска. Тази традиция сплотяваше семейството. Неделята беше денят, в който родителите й гостуваха; единственият ден от седмицата, в който тя имаше време да сготви и можеше да разчита на присъствието на Грег. След смъртта на Рут Майкъл идваше сам, а сега, когато баща им го нямаше, децата още повече се нуждаеха от дядо си.

Тази неделя Майкъл се обади да каже, че няма да идва. Стори й се махмурлия, а нервите й бяха достатъчно опънати, за да се направи, че не го забелязва.

— Какво става, татко?

— Какво да става?

— Звучиш… зле. — Не намери куража да изрече думата „махмурлия“.

Майкъл се прокашля.

— Сигурно съм пипнал оня вирус, с който семейство Бъркс дойдоха миналата седмица.

— Само това ли е? Ами онези сутрини миналата седмица?…

— Онези сутрини миналата седмица се дължаха на твоята катастрофа — сряза я той, но бързо омекна. — Този уикенд просто съм пипнал вирус. Въпреки това ти благодаря за загрижеността. Ще се видим сутринта.

Той затвори, преди Дебора да успее да спомене и дума за пиенето му. Тя се почувства пълна страхливка и същевременно съучастница, защото отново трябваше да каже полуистина на децата.

Грейс беше доволна, че няма да организират традиционната закуска, и се върна в стаята си с половин геврече, но Дилън се разстрои, че дядо му няма да дойде. Той се върна в стаята си, след като беше хапнал само залък от пържените филийки, които Дебора приготви с такова старание.

Останала сама в кухнята с остатъците от това, което трябваше да бъде семейна закуска, тя се почувства по-обезсърчена от всякога. Когато звънецът иззвъня и видя пред вратата мъжа, който я беше изгонил от погребението, се зачуди какво още можеше да се обърка. И без това се смяташе за страхливка, можеше просто да не отваря.

Планът й беше осуетен от Дилън. С надеждата, че е станало чудо и баща му е дошъл, той изскочи от стаята си и се втурна надолу по стълбите. По средата загуби равновесие и се изтърколи до долу. Дебора му помогна да се изправи, но трябваше да го задържи силом, за да се увери, че е добре. Ала синът й беше упорит. В мига, в който го освободи, той се отскубна от нея и отвори вратата, преди да успее да го спре. Дилън посърна на мига и избъбри:

— Ооо! Помислих, че е татко. — Хвърляйки печален поглед към майка си, той се затътри обратно нагоре по стълбите.

Примирена, Дебора пусна мъжа да влезе. Беше висок и имаше черните очи и коса на брат си. Вместо черния костюм, който носеше вчера, беше облечен в свободен панталон и лилава риза, разкопчана около врата и с навити ръкави.

— Съжалявам — каза той, след като хвърли поглед към стълбите.

Дебора вдигна гордо брадичка.

— Нямате вина.

— В неудобен момент ли идвам?

— Зависи — отвърна тя и тъй като нямаше какво да губи, добави: — Седмицата беше тежка. Честно казано, чувствам се доста изтощена. Ако сте дошли да ми кажете, че не е трябвало да идвам на погребението, няма нужда. Схванах посланието ви в петък.

— Беше твърде грубо. Дойдох да се извиня.

Изненадана, тя отстъпи назад.

— Аз съм тази, която трябва да се извини. Това се опитвах да ви кажа в петък.

— Да.

— Наистина съжалявам за катастрофата. Нощта беше ужасна. — В този момент Дебора бе забравила за унижението в петък и беше доволна, че той е дошъл. Сега поне имаше възможност да изрази съболезнованията си. — Съжалявам за загубата ви. И съчувствам на съпругата на Калвин. Как е тя?

— Добре. Разстроена е. И ядосана.

Думата „ядосана“ извика у Дебора мисли за съдебни дела, което я накара да се сети за Хал. Той не й позволяваше да говори с Джон и определено би бил против да разговаря с този мъж.

Хал обаче не беше тук. А Дебора не бе толкова наивна.

— Тя ли ви изпрати?

— Селина ли? Не.

— Знае ли, че сте тук?

— Не. И няма да се зарадва, ако разбере. Дойдох, защото се опитвам да узная какво се е случило. — Той изглеждаше искрено объркан. — Прочетох полицейския доклад. Изобщо ли не сте го видели?

— Не и до секундата преди удара. Беше тъмно и дъждът се лееше като из ведро.

— Но той е тичал. Трябва да сте видели движение. С дъщеря си ли говорехте? Разсейвахте ли се по някакъв начин?

— Например, като си слагам червило ли? — попита тя, повтаряйки думите, които той бе казал на гробището. Посочи устните си. — Да виждате червило тук?

Той се усмихна леко.

— Неделя сутрин е. Освен това сте си у дома.

— А тогава беше понеделник вечерта и пътувах към дома си — отвърна му Дебора. — Защо да си слагам чернило? Съжалявам, но не мога да ви помогна с това. Гледахме пътя, и двете го гледахме, както се прави в такова време. Ако Кал е тичал без отразителна екипировка, нямало е как да го видим в такъв дъжд. Толкова просто е.

Братът не се предаде.

— Успяхте ли да говорите с него, докато лежеше в гората?

— Постоянно го виках по име, молех го да отвори очи, казвах му да се държи, защото всеки момент ще дойде помощ.

— Той отговори ли по някакъв начин?

— Нали казахте, че сте прочели полицейския доклад?

— В полицейските доклади също може да има непълноти и грешки.

Очите му бяха много тъмни. Дебора не можеше вече да ги избягва, нито да държи устата си затворена.

— Само ако е подадена грешна информация. Какъв интерес имам да лъжа?

— Добър въпрос.

— Ето ви още един — каза тя, засегната. — Как брат ви се е озовал на пътя в онази нощ? И защо е излязъл да тича в дъжда?

Той отново леко се усмихна.

— Това са два въпроса.

Отговорът му я провокира.

— Ето ви и трети. Знаехте ли, че е вземал кумадин?

Усмивката му изчезна.

— Не. Изглежда, е решил да не ми казва.

— Защо не носеше медицинска гривна?

— Не е предполагал, че ще го блъснат.

Тя сложи ръце на гърдите си.

— Аз също. Затова хората носят медицински гривни където и да отидат. Можехме да го спасим. Съпругата му трябва да е знаела, че е приемал кумадин. Защо не е казала нищо?

— Не мога да отговарям от името на Селина.

— Тогава защо брат ви не проговори? Докторите казаха, че е бил в съзнание. Имам пациенти, които приемат кумадин, и вярвайте ми, те биха съобщили първо това. Мълчанието е равносилно на самоубийство. — Тя съжали за думата в мига, в който излезе от устата й. — Съжалявам, не трябваше да го казвам.

— Тогава защо го казахте? — попита той остро.

— Защото не мога да го проумея и това предизвиква хаос в семейството ми. — Дебора отметна назад косите си и се опита да намери помирителни думи. Не се сети за нито една и тъй като братът не направи нищо, за да наруши тишината, тя продължи: — Аз нося своята отговорност за злополуката, но само аз ли имам вина? Защо брат ви не е взел предохранителни мерки да бъде забелязан на пътя, защо не е казал на лекарите, че взема кумадин? Защо жена му не им го е съобщила? Защо вие не знаехте, че е приемал това лекарство?

— Ще ви отговоря също с въпрос. Длъжен ли съм да знам? И докъде се простира отговорността? — Гледаше я предизвикателно.

Тя вдигна ръка.

— Ако мислите, че разполагам с отговорите, грешите. И бездруго адвокатът ми не би искал да разговарям с вас.

— Защо наехте адвокат?

— Не съм го наела. Той ми е приятел. И трябва да ви кажа, че ме посъветва да не идвам на погребението. Каза, че може да разстроя вдовицата. Явно така и стана.

Братът махна с ръка пренебрежително.

— Тя беше достатъчно разстроена и преди погребението.

— Разбирам я. — Дебора не знаеше дали смъртта е по-голямо нещастие от това, съпругът ти да те напусне с еднодневно предизвестие, но първото определено беше безвъзвратно. — Ще остане ли в града? — Когато братът не отговори, тя каза: — Не живяха дълго тук, поне не и за стандартите на Лийланд. Тя има ли приятели другаде?

— Наистина не знам.

— Живи ли са родителите й?

— Аз… не знам.

— Вие имате ли семейство? Нямам предвид Кал и съпругата му.

Братът поклати глава.

Това правеше смъртта на Маккена още по-трагична.

— Беше страхотен учител по история — промълви Дебора. — Дъщеря ми го харесваше. Беше много начетен. Загубата за града е огромна.

— Всъщност беше изключителен. Смъртта му наистина е загуба. Предполагам, че Селина ще остане тук, докато нещата не се разрешат.

Сянката на съдебното дело се мярна отново. Дебора осъзна, че Хал определено не би искал тя да говори с този мъж, и се канеше да го помоли да си тръгне, когато чу стъпки на стълбището. Дилън слизаше полека, като се опираше с ръка на перилата и пристъпваше предпазливо. Нещо не беше наред.

— Какво има, миличък?

Той вдигна поглед.

— Не мога да си мърдам ръката.

Твърдо решена да запази спокойствие, тя го посрещна в подножието на стълбището и започна да опипва лакътя му.

— Оооу! — изохка той.

— Изкълчено е — каза тя ужасено.

— Пак ли? — Очите му, уголемени от очилата, заблестяха от сълзи. — Защо ми се случва постоянно, мамо?

— Защото си с хлабави стави. В някои отношения това е добре.

— Не го намествай! — заповяда й той. — Боли.

— Ще стане за част от секундата. Хайде. — Дебора хвърли поглед към брата на Кал Маккена, но не знаеше как да му каже да си върви. Затова просто поведе Дилън към кухнята, настани го на един стол и бързо намести обратно лакътя му. Той изпищя при изпукването и похленчи, докато болката отшуми. Приведена над него, тя задържа главата му притисната към себе си, докато не почувства, че се е успокоил. После хвана с длани лицето му и го целуна по челото. — По-добре ли си?

Той измърмори ядно:

— Поне да беше татко… Ще дойде ли някога да ни посети?

— Ще дойде. Другия уикенд ще го видиш.

— Да, но там, при него, защото кученцата са там. А аз искам да дойде тук. — Златистият ретривър на Ребека беше родил кученца преди две седмици и оттогава Дилън не спираше да говори за тях. Това направи коментара му още по-затрогващ.

Дебора не знаеше какво да каже.

Синът й се изхлузи от стола и излезе от кухнята, без да удостои с поглед Том Маккена, който ги наблюдаваше от кухненската врата.

— Това май беше болезнена процедура — отбеляза той, когато момчето изчезна.

Дебора можеше да попита: „Болезнена за кого? За него или за мен?“, но усети замайване и по тялото й изби студена лепкава пот. Тя седна и сложи глава между коленете си.

— Добре ли сте? — долетя далечен глас.

След минута, когато рискът от припадък премина, тя се изправи.

— Много сте бледа — каза той.

— Поне още съм на стола. Случвало ми се е да се свличам на пода.

— Лекарите не припадат.

— Но майките — да. Прилошава ми, когато децата ми изпитват болка. — Разтри врата си и бавно и дълбоко пое въздух. — Паникьосването не помага — каза си на глас. Беше своего рода мантра. — Дилън вече е добре.

— Не трябва ли да сложи лед на лакътя?

— Не.

— Изглежда уязвимо дете.

— Такъв е.

— Проблеми със зрението ли има?

— Страда от тежко далекогледство. Когато стана на седем години, разви дистрофия на роговицата на дясното око. Това е заболяване, при което се образува мрежа от преплетени линии по задната стена на очната роговица. С годините те се сгъстяват и срастват, което води до отслабване и замъгляване на зрението. Не можем да направим нищо за дистрофията, докато Дилън не порасне достатъчно за трансплантация на очна роговица. Но резултатите от операцията са изключителни. Ако дистрофията се появи отново след това, тя успешно може да се лекува с лазер. — Като го погледна хладно, стана от стола. — Не че нещо от това ви интересува.

— Нали аз ви попитах — каза той. — На момчето сигурно му е трудно.

Дебора взе чаша от шкафа и я напълни с ледена вода от хладилника. След няколко глътки се обърна.

— Изпитва затруднения с неща като стълби и топки за бейзбол.

— И разводите.

Преди седмица сигурно щеше да трепне. Сега напускането на Грег изглеждаше маловажно в сравнение с другите проблеми в живота й. Безпомощна, тя направи жест към храната, която все още стоеше на масата.

— Гладен ли сте? Късната закуска не мина много добре.

— Ухае приятно. Има храна за цяла армия.

— Сякаш си направил купон и никой не идва. Чувствам се по същия начин — каза тя.

— Трудно ми е да го повярвам. Чувам, че всички в града ви обичат.

— Това не знам. Но съм живяла тук цял живот.

— Снаха ми казва, че съпругът ви настоявал да се преместите, но вие сте отказали да тръгнете.

Дебора отпи още една малка глътка, преди да каже:

— Точно така.

— Това ли провали брака ви?

— Не — отрече, макар че имаше време, когато й се щеше да мисли, че това е основната причина.

— Казва, че децата ви искат да си стоите повече у дома, но вие настоявате да работите и че баща ви ви изпраща на домашни посещения при пациентите, за да не се налага да работи в кабинета с вас.

Дебора не смяташе да удостои обвиненията с отговор.

— Снаха ви е разстроена. И е ядосана. Но точно сега семейството ми е атакувано на няколко фронта.

В антрето се разнесоха стъпки. Секунди по-късно Грейс се появи на кухненската врата. Видя мъжа в кухнята и изпищя.

Дебора се приближи и обви ръка около кръста й. Момичето трепереше почти като след катастрофата.

— Всичко е наред, миличка.

Дъщеря й беше пребледняла.

— Господин Маккена?

— Това не е твоят учител, а брат му.

Тя продължи да го гледа втренчено.

— Какво прави тук?

— Също като нас се опитва да разбере какво се е случило.

Поглеждайки към майка си, Грейс прошепна:

— Той ме преследва.

Дебора успя да се усмихне леко.

— Съвсем не. Дошъл е да се увери, че сме добре. — Поне се надяваше да е така. Ако смяташе да заведе дело, вероятно вече бе разбрал, че историята има две страни. Кумадинът правеше случая много по-комплициран.

— Ще си тръгвам — каза Том тихо, поглеждайки Дебора. — Няма нужда да ме изпращате.

* * *

Грейс се отскубна от майка си и изтича в антрето, за да се увери, че непознатият си е отишъл. Тя стоя до страничния прозорец и гледа навън, докато колата изчезна от погледа й.

— Това беше доста интересно, не мислиш ли? — попита майка й.

— Беше ужасно! — Грейс не осъзнаваше, че гризе ноктите си, докато майка й не издърпа ръката й от устата. — Изглежда също като господин Маккена.

— Естествено, нали му е брат. Но изглежда по-здрав.

— Какво имаш предвид?

— Физически по-здрав. Учителят ти беше много слаб. На откриването на учебната година миналата есен не спираше да прави един нервен жест, все едно го е ухапала буболечка и се почесва с пръст. — Тя го имитира.

— Не се е почесвал — поправи я Грейс. — Концентрирал се е. Правеше го, когато мислеше за нещо.

— Брат му не го направи нито веднъж през цялото време, докато беше тук.

Грейс се сви.

— През цялото време ли? Колко дълго стоя тук?

— Десет-петнайсет минути.

— И казваш, че искал само да се увери, че сме добре? — Дъщеря й не го повярва и за секунда. — Той знае.

— Какво знае?

— За катастрофата. Гледаше ме втренчено.

— Ти го гледаше втренчено. И изпищя.

Но Грейс настоя:

— Знае, че има нещо около катастрофата, което не казваме на останалите. Попита ли за мен?

— Не.

— Предполагам, за да не изглежда прекалено очебийно.

Майка й я стисна лекичко.

— Той не знае. Всъщност искаше да ме попита нещо. Дали причината да не видя брат му е фактът, че в същия момент съм си слагала червило.

Грейс я зяпна, после се разсмя искрено.

— Това ли те попита? Искам да кажа, той явно не те познава. Ама че сексист!

— Ъхъ. И така, искаш ли да ме закараш с колата до Карън?

Грейс помръкна.

— Не.

— Даниел иска да поговорите.

— Не мога.

— Ами Мегън? Можеш да шофираш дотам.

— Това не е като да се качиш отново на колело, мамо. Хората не умират, когато ги блъснеш с колело. Благодаря, не искам да карам. Прилошава ми, щом минаваме покрай онова място… дори когато шофираш ти.

— Все някога трябва да го направиш — увещаваше я майка й.

— Някога може и да го направя.

— Нищо няма да се разреши, ако се изолираш от света. А татко ти наистина иска да помогне.

Грейс изсумтя.

— Ще му се да мисли, че помага, защото това е част от новия му имидж.

— Поне се опитва. Би могла да му дадеш шанс.

— Както той ти даде шанс ли? Намекна ли дори бегло, че се кани да те напусне? Каза ли ти, че е обичал Ребека, преди да те срещне, че са имали връзка? Знаеше ли, че Ребека изобщо съществува? — Тя се почувства ужасно, когато лицето на майка й помръкна. — Съжалявам, мамо. Знам, че боли. Но мен също ме боли.

Майка й се стегна и изпъна гръб.

— Може би трябва да приемем това, което се случи, и да продължим напред. Това се отнася и за злополуката.

— Не мога да забравя, че убих господин Маккена.

— Не си го убила. Починал е от кръвоизлив, защото никой не знаеше, че взема кумадин.

— Въпреки всичко, вече го няма. Това не мога да го забравя.

Дебора я прегърна.

— Не смятам, че можеш да забравиш за катастрофата или за развода. Просто казвам, че да продължаваш да се сърдиш на баща си е също толкова вредно, колкото и да продължаваш да се обвиняваш за катастрофата. Като се заключваш в стаята си, няма да постигнеш нищо.

— Там се чувствам в безопасност — промълви Грейс.

— В безопасност от кого?

— От всичко. От хората, които ме зяпат и може би знаят неща, които не трябва да знаят.

— Аз не съм всички. Защо вече не слизаш при мен?

— Това е твоето пространство. А моето е стаята ми. — Думите дойдоха лесно. Грейс винаги беше смятала, че е различна от приятелите си, защото наистина харесваше майка си, но сега между тях стоеше катастрофата.

— И откога съществува разделителна линия? — попита Дебора.

— Откакто реши да поемеш отговорността за нещо, което аз направих, и не пожела да чуеш как се чувствам заради това. Ужасно е да стоиш и да мислиш кога някой най-сетне ще открие истината.

— Истината в случая е само техническа подробност, Грейс — настоя майка й, като направи точно това, в което Грейс току-що я бе обвинила, и доказа, че не чува дъщеря си. — Официално аз съм шофьорът. Безсмислено е да се криеш.

— А ти не го ли правиш? — отвърна Грейс, отново разгневена. — След злополуката не си стъпвала във фитнес залата.

— И кога ми е останало време да отида? — запита Дебора.

Но Грейс не се хвана.

— Кога изобщо ти е оставало време? Но въпреки това ти ходеше там пет дни в седмицата. Обясняваше, че е добре хората да те виждат там, за да знаят, че не говориш само празни приказки, когато им казваш, че трябва да спортуват. Но от катастрофата насам не си ходила.

— Исках да прекарам повече време с теб. Притесняваш ме. Щеше ми се да отидеш на купона снощи.

Грейс стисна очи.

— Не, не го искаш.

— Когато се случи нещо лошо — каза Дебора, — трябва да оставиш да мине време и да трупаш преживявания между миналото и настоящето. Срещай се с приятелите си, това ще ти помогне. Всички са били на купона снощи.

— Както и едно буренце бира — тросна се Грейс, защото това беше единственият сигурен начин да накара майка си да млъкне.

Дебора се втренчи в нея. После раменете й увиснаха.

— Откъде знаеш?

— Всички го знаят.

— Ами родителите на Ким?

— Те прибират ключовете от колите. Говорили сме за това, мамо. Знаеш, че се случва.

— Но това са твоите приятели.

— А защо трябва да сме различни? — извика Грейс гневно. Майка й очакваше от нея да има много приятели, да получава добри оценки и да бяга по-бързо от всички останали, но това бе нереалистично. Дъщеря й не можеше да бъде съвършена. Нито пък нейните приятели. — Всички са спали у Ким: момичетата на горния етаж, момчетата на долния.

— Това не е редно.

— Много неща не са редни, но въпреки това се случват. Казваш, че не е проблем това, че аз съм шофирала, стига никой да не разбере. Ако тези, които не са били на купона у Ким, не разберат за буренцето, също не би трябвало да има проблем, нали? Ако хората поспят, след като са пили, преди да седнат отново зад волана, какъв е проблемът? Проблемът е — продължи тя, усещайки растящо напрежение в гърдите си, — ако си шофирал, след като си изпил няколко питиета, не си казал за това на никого и се е случило нещо ужасно… като това да убиеш човек. Тогава наистина има проблем. — Гърлото й се сви. Момичето сведе глава, скри лицето си в шепи и заплака.

Ето. Каза го!

Плачеше тихо в очакване на гнева и разочарованието на майка си. Искаше да бъде наказана, защото да пиеш и да караш след това бе нещо действително лошо. А да го пази в тайна от майка си бе все едно да има парче стъкло в стомаха си.

— О, Грейс — меко промълви Дебора.

— Ужасно е — хлипаше дъщеря й. — Всъщност никой от нас не искаше да причини вреда и не беше нещо повече от бира, а и всички деца го правят.

Майка й я погали по косата.

— Знам какъв е натискът на връстниците. Но въпреки това си мисля, че трябва да се срещаш с приятелите си. Може би снощи не е бил подходящият момент. Не знам дали те интересува, миличка, но се радвам, че не отиде.

На Грейс й бе необходима минута, за да чуе думите, и още около минута, за да ги проумее. Майка й не я бе чула. Признанието й беше отишло на вятъра. Дебора не го беше схванала. Отказваше да разбере.

А Грейс не можеше да го повтори отново.

Тя каза, хлипайки:

— Защо трябваше да идва тук братът на господин Маккена? Това е нашият дом. Сега все едно… все едно, че е осквернен.

— Драматизираш, миличка. Дойде у дома, за да зададе някои въпроси. Това е едно от малкото неща, които може да направи в мъката си. Опитва се да разбере защо брат му е бил навън в дъжда в понеделник вечерта.

Грейс почти не чу последното. Чувстваше се по-самотна от когато и да било, затова се обърна и се запъти към витото стълбище, построено специално за нейната приказна сватба. Поне така казваше баща й, както казваше и колко обича жена си, децата си и къщата си, докато се втурваше през вратата на път за работата си. Но сега родителите й бяха разведени, зрението на Дилън се бе влошило, майка й все още смяташе Грейс за идеалната дъщеря, а тя бе изпила онази бира — две кутийки — и господин Маккена беше мъртъв.

Грейс просто не знаеше какво да прави.