Барбара Делински
Тайната между нас (22)

Двадесет и първа глава

Дебора му разказа всичко до кражбата в магазина, която беше довела нещата до критична точка. Не го остави да я прекъсне, защото имаше нужда да изрече всяка една дума.

— Смятах, че постъпвам правилно — заключи тя пораженчески. — Мислех, че предпазвам Грейс. Не осъзнавах какво ще ни струва лъжата. Тя се задушаваше от вина, а аз не й помогнах. Връзката ни бе почти унищожена.

В тишината, която последва, той продължи да се взира в нея. Тя не отмести поглед, не помръдна, не започна да нервничи и не предложи още кафе.

Най-накрая той въздъхна и се облегна.

— Забъркала си голяма каша — потвърди тихо. — Защо не ми каза по-рано? Можеше да не стане толкова зле.

— Исках да се справя с това сама.

— Не е ли било винаги така?

— Не, Грег — настоя тя. — Невинаги. Докато бяхме женени, това беше полезно. Когато си тръгна обаче, нещата се промениха. Бях наранена. Чувствах, че съм се провалила. Имах нужда да покажа на теб, на себе си, на децата, на Лийланд, че мога да се справя и сама.

— Пропусна баща си в списъка. На него не искаше ли да го покажеш?

— Определено. Той винаги е имал твърде високи очаквания. Но те могат да бъдат опасно нещо. Грейс усеща същия натиск като мен. Ненавижда това. Как можах да забравя какво е усещането?

— Искаме децата ни да се справят добре — каза Грег. — Очакванията са мощно мотивиращо оръжие.

Но Дебора бе мислила и за това.

— Има разлика между очакване и надежда. Надяваме се децата ни да постигнат определени неща, като осъзнаваме, че това, което желаем, може да се случи или да не се случи. Очакванията предполагат изисквания. Децата или ги изпълняват, или…

— Или какво? — попита Грег.

— Или загубват обичта ти, което е и причината Грейс да е толкова разстроена. Тя има нужда да знае, че още я обичаме. Разводът я нарани много. Почувства се отхвърлена. — Когато той се накани да възрази, Дебора вдигна ръка. — Знам. Не ти е дала шанс да й обясниш, но се опитай да разбереш. Нейният начин да се предпази от болката е, като изгради стена около себе си. Изолира се и от приятелите си.

Той въздъхна.

— Кажи ми повече за пиенето. Две бири ли беше?

— Така казва тя.

— Пила ли е преди в компанията на приятели?

— На купони. Никога не се е напивала.

— Сигурна ли си в това?

— Не — призна си Дебора. — Когато остава да спи при приятелки, не я виждам до следващата сутрин. Прибира се уморена, но това е всичко.

— Питаш ли я?

— Дали е пила? Не. Само предполагам.

— А може би трябва.

Тя поклати глава.

— Знам накъде биеш, Грег. Мислиш, че трябва да я накажем заради пиенето, но тя вече страда достатъчно.

— Тя иска да бъде наказана. Може би това я е подтикнало към кражбата в магазина.

— Иска да се признае за виновна.

— Публично?

Дебора се облегна назад.

— Не знам. Това е дилемата. Точно затова ми е нужна помощта ти. Как да постъпим?

* * *

Грейс седеше на пода до леглото, прегърнала коленете си, когато чу тихо почукване на вратата. Не каза нищо. Вратата се отвори и баща й влезе.

Не можеше да му каже да не влиза — по-точно не искаше. Беше негов ред да говори.

Опряла брадичка на коленете си, тя мълчаливо изчакваше, докато прекоси стаята. Изненада се, когато се отпусна до нея на пода.

— Оплесках нещата — каза той.

— Това е моя реплика — промърмори тя.

— Оплесках нещата преди теб. Трябваше да поговорим много по-рано за развода. Това, че си тръгнах, нямаше нищо общо с теб и Дилън.

— Само с мама — горчиво каза Грейс.

— Само с мен — поправи я той. — Права си, наистина постъпих егоистично. Винаги съм бил егоист. Това не е хубаво.

Тя сви рамене.

— Получи каквото искаше.

— За сметка на други хора. Това не е добре.

Дъщеря му вдигна глава и го погледна.

— Тогава защо го направи?

— Не виждах вредата, която щях да причиня.

— Сега да не би да я виждаш? — попита тя със съмнение.

— Терапевтът ми го каза ясно.

Грейс остана изненадана.

— Ходиш при терапевт?

— Ребека ме накара. Каза, че ще проваля и втория си брак, ако не разреша проблемите си. Трябваше да разбера защо не мога да мисля за другите. Защо не мога да направя нещо, което някой друг иска, ако аз самият не го искам. — Улови ръката й. — Проблемът е, че дори когато знаеш какво не е наред, се нуждаеш от известно време, за да го коригираш. Знаех, че трябва да поговоря с теб, и въпреки това не го направих. Мога да се оправдая с това, че те мислех за прекалено малка, за да ме разбереш. Но щом можеш да пиеш с приятели, значи си достатъчно пораснала.

Грейс издърпа ръката си.

— Хей — каза той с усмивка, — това беше шега.

Тя стисна ръка между коленете си.

— Ти никога не се шегуваш.

— Което обяснява защо не ме бива в това — рече баща й. Помълча около минута, после добави: — Не бях сигурен дали можеш да приемеш това, което исках да ти кажа. — Направи пауза. — Как мислиш? Щеше ли да разбереш?

— Не знам. Но бащата си ти. Трябваше да опиташ и да продължаваш да опитваш.

— Ами сега опитвам. Наистина те обичам, Грейс.

— Не ме ли мразиш за това, което направих? — остро попита тя.

— Не те мразя. Само частта с пиенето. И може би кражбата в магазина.

— Ами състезанието, на което се провалих, и тестът по френски, който оплесках, и есето по английски, което господин Джоунс ме накара да напиша повторно?

— Какво есе по английски? — строго попита той, после внезапно се усмихна и повдигна вежда. — Това по-добре ли беше?

— Не е смешно — извика Грейс, но опитът се бе оказал сполучлив.

— Не те мразя заради тези неща, Грейси — каза баща й. — Чувствам се зле, защото не биваше да се случват, но майка ти и аз имаме не по-малка вина от теб. А що се отнася до катастрофата, майка ти каза, че си карала перфектно.

— Изпих две бири.

— И си сгрешила, като си застанала зад волана. Но това е друга история. Сега трябва да решим какво ще правим.

— Какъв избор имаме? — нервно попита Грейс.

— Опитвам се да го осмисля.

Звучеше искрено. Но момичето го чакаше да довърши.

— Не изглеждаш ядосан.

Той я погледна изненадано.

— Мислех, че сме се разбрали за това.

Тя поклати глава и го загледа с очакване. В отговор баща й просто я привлече в обятията си. Грейс не беше експерт, но интуицията й подсказваше, че тази прегръдка е истинска, особено след като се разплака, а той я прегърна още по-силно. При това цял час.

Е, може би не беше цял час, а само четвърт, но предишният й татко не би издържал и пет минути.

* * *

Дебора също се чувстваше по-добре. Поделянето на отговорността й донесе облекчение. Когато Грег предложи да заведе двете деца във Върмонт за уикенда, тя не възрази.

В осем часа вече бяха тръгнали. До девет часа Дебора преглежда пациенти. До обяд попълва документацията. Около един тръгна към къщата, за да види баща си. Той беше в задния двор и чистеше с греблото лехите с хортензии на Рут.

Махна по посока на изсъхналите стъбла, които едва зеленееха в средата.

— Трудно ми е да повярвам, че от тях ще излезе нещо — каза й вместо поздрав. Носеше вехти панталони в цвят каки и още по-стара фланелена риза с навити ръкави. — Нещо интересно да е покълнало при теб тази сутрин?

Дебора се усмихна.

— Два случая на стрептококи, един бронхит, два годишни прегледа и толкова случаи с алергични оплаквания, че по-добре да не знаеш. Как си?

— Как ти изглеждам?

— Жизнен — реши тя. Очите му бяха чисти, тенът — здрав. Изглеждаше с десет години по-млад от истинската си възраст.

Той започна да чисти отново с греблото.

— Как е Грейс?

— По-малко притеснена — отвърна тя. — Благодаря ти, татко. Каквото и да си й казал снощи, помогна.

Майкъл загреба купчина сухи листа до края на цветната леха.

— Притесняваше се от предстоящата среща с Грег.

— Това далеч не беше всичко. — Дебора се питаше какво точно знае баща й. Тя не беше разпитвала Грейс. Вчера бе загрижена повече за крайния резултат, отколкото за самия процес. Днес процесът вече имаше значение.

Той я стрелна с поглед, но продължи да работи.

— Не, не беше всичко. Доста тежък товар е носила. Предполагам, че е казала всичко на Грег?

— Съвсем ясно — кимна Дебора. — А онова, което тя не каза, му го казах аз. Време беше.

— Крайно време беше — поправи я Майкъл с типичния за доктор Бар тон, после се усети и омекна. — За момиче на нейната възраст е трудно. Вече не е дете, но не е и жена.

— И за мен е трудно. Грешката беше моя.

— О, Дебора — сгълча я той, — всички правим грешки. — После направи пауза. — Искаш ли да говоря с Джон?

Тя се усмихна тъжно и поклати глава.

— Вдовицата и бездруго вече обвинява полицията, че има специално отношение към нас. По-добре сами да се справим с Джон. Още не съм сигурна как ще свърши това, но поне Грейс се възстановява.

Майкъл се наведе да събере листата. Наблизо лежеше торба за отпадъци. Дебора я разтвори и се приближи до него.

— Ако това има някакво значение — каза той, докато тъпчеше листата в торбата, — аз вероятно щях да сторя същото, което ти си направила. Не знам дали щях да я оставя да се отърве безнаказано за бирата, но в това отношение не съм най-добрият пример. Тя ми зададе няколко доста интересни въпроса относно пиенето, между другото по-интересни от онези, които ти ми зададе. Защо чака толкова дълго, за да подхванеш тази тема? — попита я по грубоват, извиняващ я начин, който не изискваше отговор. Когато отново улови греблото и подхвана лехата, Дебора усети странно спокойствие. Тя затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Ароматът от детството ми.

— Майка ти обичаше пролетта. Обичаше и тези хортензии.

— Адиналдо може да свърши тази работа.

Но баща й не спря.

— Правя го заради Рут — каза той. — И заради самия мен.

— Искаш ли да си починеш и да обядваш?

— Неее. Чувствам се добре. Не трябва ли да се прибираш у дома?

— Всъщност Грег взе децата във Върмонт.

— Грейс доброволно ли тръгна?

— Да — усмихна се тя. — Аз обаче съм гладна. Ще хапна нещо при Джил.

— Кифла с глазура за обяд?

— Опитай кроасан с печено пуешко, маруля, домат, майонеза и дебел резен сирене чедър.

— Къде?

— При Джил.

— Тя откога сервира обяд?

— Откакто започнаха да сервират обяд в „Дънкин Донътс“. — Дебора погледна часовника си. — Искам също зелева салата с майонезен сос, така че тръгвам, защото свършва доста бързо.

Той изсумтя пренебрежително.

— Рецептата на майка ти беше най-добрата.

— Затова и свършва толкова бързо — натърти тя и тръгна.

Минути по-късно чакаше на опашка в пекарницата. Поръча сандвичи за себе си и Джил и зае последната свободна маса.

Сестра й донесе сандвичите и се отпусна върху един стол.

— Вече бера душа — каза тя, леко сърдита. — Не можа ли да ми се обадиш и да ми кажеш как е минало?

Дебора грабна един от сандвичите.

— Не можех, докато не приключим разговора, после стана много късно, а тази сутрин преглеждах пациенти.

— Грег още ли е тук?

— Не. Отведе децата във фермата.

— И Грейс ли?

Устата на Дебора беше пълна и тя само кимна.

Пренебрегвайки своя обяд, Джил се облегна назад.

— Къде спа Грег снощи?

— У дома, в нашето легло.

— При теб ли? — предпазливо попита Джил.

— Задаваш същите гадни въпроси като него — каза Дебора, но не беше ядосана. Нямаше какво да крие, нямаше за какво да чувства вина. — Не че е твоя работа, но той спа на спалнята, а аз спах в собственото си легло. Не сме прекарали любовна нощ. Той е женен за друга.

Джил продължи да любопитства:

— И как се чувстваше?

— Добре.

— Не се ли изкуши да изтичаш на пръсти по коридора при него посред нощ?

— Съвсем не. — Тя отхапа от сандвича.

Сестра й хвана вилицата и започна да рови в салатата.

— Не беше ли неловко?

Дебора спря да дъвче.

— Всъщност малко, но само докато му кажа, че съм се преместила в стаята до децата. Не знам какво си е помислил. Знаел е, че може да се наложи да преспи у нас. Беше си донесъл чисти дрехи…

Тя млъкна, защото усети, че Джил вече не я слуша. Гледаше през прозореца. Дебора се обърна и видя Майкъл, облечен в същите панталони с цвят каки и карираната риза. Без да се колебае, сякаш всеки ден идваше тук, той влезе, огледа се и се запъти към тях.

— Като говорим за странни работи… — промълви Джил.

Загледана в баща си, Дебора остана безмълвна.

— Здравейте, доктор Бар — поздрави го един тийнейджър, който обядваше с баща си.

Майкъл постави ръка на рамото на момчето, докато минаваше покрай него.

— Здравей, Джейсън — отвърна, но продължи напред. Скоро стигна до тяхната маса и погледна първо единия, а после и другия сандвич. Посочи този на Джил. — Какво има в тоя?

Тя прочисти гърло, за да скрие издайническото потрепване на гласа, единствения признак на бурята от емоции, която бушуваше у нея.

— Бяло пилешко месо, маруля, домат и дижонска горчица върху домашно изпечен пълнозърнест хляб. Препечен.

— Ще взема един такъв — каза Майкъл. — И зелева салата с майонезен сос. — Направи пауза и несигурно попита: — Къде да поръчам?

За миг Дебора се изплаши, че Джил просто ще му посочи опашката, пред която пишеше: „Поръчайте тук“. Но сестра й се съвзе. Тя вдигна ръка към тезгяха и извика силно:

— Пийт!

След секунди специалистът по сандвичите се появи.

— Баща ми иска от моя специалитет. Би ли го донесъл, когато е готов?

— Разбира се, Джил. Нека ви дам стол, доктор Бар.

— Може да седне на моя — каза Дебора, подавайки чинията си. — Би ли ми го увил?

— Не си тръгвай — нареди й бързо Джил. Изглеждаше ужасно притеснена.

Не беше единствената. Дебора усети напрежението в ръката на баща си, докато го насочваше към стола. Но те имаха нужда да останат сами за известно време.

Освен това не можеше да хапне и залък повече. Гърлото й се бе свило от вълнение.

* * *

Какво да прави? За първи път от години Дебора нямаше деца, пациенти или планове. Странно неспокойна, тя се качи в колата и се насочи към града. Не искаше да се прибира у дома. Къщата беше празна. Можеше да отиде до любимия бутик на Грейс, който се намираше в съседния град, и да й купи нещо специално за лятото. Можеше да отиде до музикалния магазин, в който Дилън си бе харесал тонколона за кийборда. Можеше да отиде до търговския център и просто да се разходи.

Но никоя от тези възможности не й се струваше достатъчно привлекателна.

Мислейки си за Дилън, тя караше безцелно по оградени от дървета пътища, пресичайки един град, после друг. Горите оредяха, трафикът се засили. Когато стигна магистралата, тя се качи на нея и се насочи към града. Дебора слезе от магистралата малко преди Бостън, пресече реката и влезе в Кеймбридж.

Можеше да се престори, че отива да пазарува в старото студентско свърталище, но то отдавна не съществуваше. Можеше да се престори, че отива в козметичен център да й направят масаж на лицето, но тя не беше човек, който посещава такива центрове. Можеше да се престори, че просто иска да се разходи покрай брега на реката в един красив и ведър майски ден. Само че денят не беше ведър. Беше влажен и навъсен и изглеждаше, че всеки момент ще завали, което бе достатъчна причина да обърне назад и да подкара към дома.

Тя мина покрай Харвард Скуеър, спусна се по Братъл Стрийт и свърна в една тясна уличка, оградена от стари клонести дървета, с наредени отстрани паркирани коли.

Дебора спря. Мислено прехвърли причините, поради които не би трябвало да прави това. Достатъчно бе да си спомни висящото дело. Освен това Том можеше да има гости в момента. Можеше да е излязъл от къщи и в такъв случай тя щеше да си тръгне, без никой да разбере.

Стигнала до заключението, че е по-умно да се върне у дома, тя понечи да включи двигателя. Но мисълта за начина, по който Том държа ръката й миналия четвъртък, я спря. Имаше нещо странно успокояващо и привлекателно в това.

Баща й би я посъветвал да се връща. Хал щеше да каже същото. Грейс би се ужасила, а Джил щеше да се усмихне дяволито и да я насърчи — и може би щеше да е права. Дебора бе играла по правилата през целия си живот и до какво я беше довело това? Седеше сама в колата си в една странична уличка на Кеймбридж и се боеше да отвори вратата.

Подтиквана от непознат за нея бунтарски дух, тя излезе, прекоси тротоара и се изкачи по трите стъпала до вратата с номер 42. Къщата беше тухлена, висока, но тясна като повечето къщи на тази улица. Черната врата имаше лъскаво месингово чукало и звънец.

Тя натисна звънеца и в същия момент усети как бунтарството й се топи, но вече бе късно и нямаше връщане назад.

— Да? — разнесе се глас отгоре. Наложи се да слезе едно стъпало надолу, за да го види. Той се взира в нея около минута, после изчезна и Дебора почувства безпокойство. Можеше да е с жена, в компанията на вдовицата или дори с детективите на областния прокурор.

Помисли си, че е трябвало да го предупреди. Но Дебора не знаеше, че ще дойде.

Том отвори вратата. Беше облечен в стари джинси и фланелка. Косата му бе разрошена. Не се беше избръснал. Гледаше я толкова стреснато, колкото се чувстваше и тя.

Топката беше в нейното поле. Заимствайки фраза от Джил, тя се усмихна с престорена веселост.

— Просто си карах, когато видях вратата ти и реших да ти кажа здрасти.

Ъгълчетата на устата му потрепнаха. Дебора добави, вече по-сериозно:

— В неудобен момент ли идвам?

Погледът му задържа нейния.

— Не. Искаш ли да влезеш?

Тя кимна и пристъпи в малкото антре. Вдясно имаше хол, вляво — коридор, който може би водеше към задната част, право пред нея имаше стълба, която се извиваше нагоре.

— Изобщо не ми се струва разхвърляно — отбеляза тя.

Той се беше нарекъл мърляч, но въпреки това един велосипед с десет скорости висеше, прилежно закачен на куки в коридора.

Том издаде звук, който издаваше, че се забавлява.

— Не си видяла кухнята.

— Е, холът изглежда добре.

— Не го използвам често. Затова е подреден.

— На покрива ли беше току-що?

— Него го използвам. Доста при това.

— Какво има горе?

Той я покани с жест и я поведе нагоре по стълбите. От площадката на втория етаж тя видя три врати, една от които беше отворена към спалнята му и разкриваше бъркотия от чаршафи, завивки и дрехи. Третият етаж беше с по-високи тавани и напълно отворен, с открити носещи колони. Стените бяха бели и помещението изглеждаше още по-светло заради двата двойни тавански прозореца. Тя видя бюро с компютър, едно без компютър и маса в центъра на стаята. Навсякъде бяха разпилени листове хартия.

Таванското стълбище представляваше самостоятелна дървена спираловидна структура. Този път тя тръгна първа, привлечена от отворената врата. Покривът приличаше на малък вътрешен двор, снабден с маса и столове, шезлонги и скара. Наоколо растяха храсти в саксии, короните на уличните дървета хвърляха сянка. Ограда от кедрово дърво, посивяло от времето, беше издигната откъм северната страна, за да осигурява заслон и уединение, както отгатна тя, а останалата част бе отворена към морето от зеленина, отделена само от висока до кръста тухлена стена.

Скарата беше разтворена и наблизо имаше поднос, пълен с използвани готварски съдове, чаши и чинии. Масата и тук беше обсипана с листове хартия. Тя се зачуди дали не беше прекъснала работата му и се обърна да го попита, но думите така и не излязоха от устата й. Гледаше я с такъв копнеж, че Дебора онемя.

Навярно затова бе дошла. Отказваше да мисли за чувствата си към Том от срещата им в парка. Но знаеше, че я привлича.

Собствените й очи трябва да бяха издали това, защото той каза:

— Не е много разумно, нали?

Тя поклати глава.

— Макар че започвам да се чудя. Колкото и да се държим отговорно, винаги може да се случи нещо лошо, което не сме планирали и не можем да контролираме.

— Като смъртта на брат ми.

— Като проблемите с дъщеря ми, баща ми и бившия ми съпруг.

— А синът ти?

— Той също. Макар че това, което му се случва, се дължи на физиологично състояние и не зависи от него.

Том погледна към хартията по масата, после обратно към Дебора.

— Мислиш ли, че състоянието на брат ми е било обусловено от физиологични причини? Дали не е бил роден с химически дисбаланс?

Нямаше как да го разбере, но Том се нуждаеше от причина за поведението на Кал, а химическият дисбаланс беше основателна причина.

— Възможно е.

Той помисли върху това, после отиде до масата и изрови малък плик измежду хартиите. Върна се и й го подаде. Вътре имаше три снимки от детството му, направени в различни години. Момченцата бяха хубави, на първите две снимки бяха двамата, а на третата — с родителите им. Очебийно беше, че Кал се крие от обектива — гледаше настрани, навеждаше се, извръщаше се в друга посока. Тя посочи към една от снимките.

— На колко години е тук?

— На три — отговори Том, мислейки си за същото като нея. — Не помня да се е държал по друг начин. Сякаш бе лишен от способността да общува. Често съм се чудил дали не страда от някаква форма на аутизъм, но после винаги откривах неща, които не пасваха на подобен профил. Беше страхотен ученик и страхотен учител. Но у дома — в личния му живот — нещо липсваше. Селина се кълне, че не е бил в депресия, но как би могла да знае, ако той е таил всичко в себе си?

— Не сте ли намерили писмо?

— Не. Платил е всички сметки, дори някои по-рано. Дали това не е знак, че се е подготвял за смъртта? — Той си отговори със свиване на рамене. — Още получавам неща от пощенските му кутии. — Погледна я. — Говорих с областния прокурор.

— Така ли?

— Казах му, че не съм съгласен със Селина. Той не отстъпи. Но поне знае, че има и друга гледна точка.

Дебора почувства благодарност, че той е говорил с областния прокурор преди нейното посещение. Това го правеше по-значимо. Тук и сега те се чувстваха като приятели.

Усети непреодолим порив да му разкаже всичко за Грейс и катастрофата, за Грейс и Грег, за това, което мислеше, че трябва да се направи. Искаше мнението му, може би и съвета му.

Но нямаше да е разумно, както и да се поддаде на чувствения си порив. Все още имаше твърде много неща, които трябваше да приключат, и в това бяха съперници.

Той сякаш прочете мислите й, включително и съжалението, и попита:

— Гладна ли си? Искаш ли да се разходим по площада?

* * *

Дебора почти не консумираше червено месо, но бургерът, който изяде в „Мистър Бартли“, беше най-хубавото нещо, което беше вкусвала от дни насам.

— Това е нездравословно — каза тя, попивайки капка кетчуп с последния залък от хлебчето си.

— Една от хубавите страни на живота тук.

— Отдавна ли живееш в Кеймбридж?

— От десет години. — Той се облегна назад. — Селина твърди, че Кал се е преместил тук, за да е по-близо до мен. Щеше да е хубаво, ако ми го беше казал.

— Може просто да е искал да знае, че си наблизо.

— Възможно е. Както и да е, първите няколко години живях на квартира, но мястото толкова много ми хареса, че не се поколебах да си купя своя къща. Ако си ходила на училище тук, значи знаеш какво имам предвид.

Тя знаеше.

— Но приятелите ми вече ги няма. — Усмихна му се. — Твоите са си тук. — Беше поздравил доста хора, докато се разхождаха из площада.

Том сви рамене.

— Всяка сутрин ходя в „Старбъкс“ да пия кафе. Минавам през павилионите за вестници няколко пъти в седмицата. Храня се в местните ресторанти. Въпреки че студентите идват и си отиват, има познати лица, които остават. С времето опознаваш хората. Освен това членувам в клуба по велосипедизъм. В Кеймбридж има много велосипедисти. Често се срещаме през уикенда.

— Водиш приятен живот.

Той се усмихна тъжно.

— Ако може да се нарече така.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямам семейство.

Дебора знаеше, че не говори за родителите си или за брат си. Спомни си, че си бе задавала въпроса защо няма свое семейство. Тогава не можеше да го попита. Но сега бяха приятели.

— Страхуваш се да имаш съпруга и деца след това, което си преживял?

— Не. Просто не ми се е удал случай. — Погледна я тревожно. — Може би си права. Може би има нещо и от миналото. Нервност. Страх, че ще се проваля.

— Ти не си като родителите си.

— Как мога да съм сигурен в това?

Дебора не отговори. Когато паузата се проточи, той погледна към нея и предложи:

— Да се поразходим.

Отидоха до реката. Небето беше притъмняло още повече. В далечината се чу глух тътен на гръмотевица. Ако беше сама, Дебора щеше да потърси подслон. Но Том мълчеше. Вървяха бавно и от време на време се спираха да погледат лодките, които се носеха по водата.

Накрая тя спря и го погледна.

— Не познавам родителите ти, Том. Не познавах и брат ти. Но ти можеш да общуваш. Това не те ли прави различен от тях?

— Може би. Въпреки това, рискът е голям.

— Не толкова голям, ако наистина го искаш. — Тя усети една дъждовна капка. — Не знам какво бих правила без децата си. Нямам предвид това, че просто ми запълват времето. Те ме карат да се чувствам пълноценна. Разбира се, не всеки се нуждае от такъв вид пълноценност. — Усети още една капка. — Може би ти нямаш такава потребност.

— Кой знае? Дали не мисля за това, само защото Кал го няма?

— Преди мислил ли си за това?

— Не и по този начин. — Той протегна ръка. — Дъжд.

Бяха се отдалечили. Дебора се почувства несигурна.

— По-добре да се връщаме.

— Точно сега, когато разговорът стана интересен? — снизходително се усмихна той.

Така беше, реши тя и тръгна. Внезапно се разгневи.

— Мразя дъжда. Защо разваля всичко?

Той вървеше до нея.

— Какво например?

— Цапа колите… новите обувки… Разваля прическата.

— Това е лек дъждец.

— И въпреки това си мокър.

Усмивката му се изпълни с любопитство.

— Толкова лошо ли е това?

— Спомените ми са лоши.

— Значи ти трябват нови — каза той. Внезапно хвана ръката й и я принуди да спре.

— Мисля… че трябва… да продължим — промълви Дебора с усилие.

Том само поклати глава, изпълнен със самодоволство. Дъждът се усили.

— Том — запротестира тя и се опита да изтръгне ръката си.

— Това е само дъжд.

— Но аз не обичам дъжда — каза Дебора със смях и се освободи.

Той я улови отново, но този път я стисна здраво в прегръдката си, застанал зад гърба й.

— Ммм, не, не го обичаш.

— Подгизвам — предупреди го. Косата й увисна, пуловерът й стана на петна.

— И как се чувстваш?

— Мокра. — Опита да се измъкне от ръцете му, но те не поддадоха.

— Помисли — увещаваше я той със същия търпелив глас. — Студено ли ти е?

Сега вече и лицето й беше мокро.

— Не. Не ми е студено. Просто съм мокра.

— Боли ли, когато дъждовните капки падат върху теб?

Не повече, отколкото когато вземаш душ, осъзна тя. Всъщност дори по-малко. Прав беше, дъждът беше лек.

— За какво си мислиш? — попита я той.

За майка ми — искаше да каже тя, — за брат ти. И в двата случая бе по-безопасно да мисли за това, отколкото за Том.

— Косата ми — проплака тя. — И суха е достатъчно рошава. А когато е мокра, е неконтролируема.

— Вдигни лице нагоре — нареди й меко той.

Послуша го и затвори очи, когато дъждът затупа по клепачите й.

— Сега дишай бавно и дълбоко. Просто го почувствай, Дебора.

Отново го послуша. Дишаше бавно и дълбоко, бавно и дълбоко, усещаше се напълно мокра, но вече нямаше нищо против. Дори когато ръцете му отслабиха хватката си, тя остана с лице, обърнато към небето.

Дебора сведе глава и едва сега осъзна, че Том е отстъпил назад. Тя се огледа. Той стоеше на крачка от нея, също толкова подгизнал. Тъмната коса се спускаше по челото му, ризата беше залепнала към кожата му. И въпреки това излъчваше някаква власт.

— Как се чувстваш? — попита я той.

Мокра беше една от думите, но това го казваше гордостта й. Свободна беше другата дума. Тя обаче избра третата, която изникна изненадващо и за самата нея.

— Пречистена.

Беше и най-абсурдната, но това не й попречи да си я припомня отново и отново, докато караше обратно към дома малко по-късно в същия този кротък и благ дъжд. Не знаеше как би могла да се чувства пречистена сега, когато имаше още една тайна за пазене. Грейс щеше да откачи, ако видеше Том с Дебора, независимо какви бяха отношенията им. Да не говорим за това, че неговата снаха искаше да я съди.

Неподходящ момент ли? Моментът беше ужасно неподходящ.

И все пак Дебора се чувстваше пречистена, а това бе най-важното. Дъждът не объркваше нещата. Хората сами го правеха.