Барбара Делински
Тайната между нас (11)

Десета глава

Дебора се залови отново с формулярите на бюрото си, но работата не спореше. Когато си мислеше, че е преодоляла огорчението от обаждането на Дийн Лемей, виждаше мазното лице на Хал или си мислеше за Кал Маккена. Ако се съдеше по това, което брат му бе казал, изглеждаше, че Кал е бил донякъде педант. Но не беше ли и тя такава? Обичаше нещата да са добре подредени и планирани. Нещо подобно на спокойствието, което Кал е чувствал, знаейки развоя на събитията в учебниците по история.

Едно от най-трудните неща, с които трябваше да се справи в първите месеци, след като Грег я напусна, беше това, че не виждаше пътя си напред. Дори когато оформяха документите по развода, част от нея вярваше, че той ще се събуди и ще осъзнае колко глупаво се държи.

Винаги беше обвинявала Грег. Но сега, когато гневът й от развода се бе уталожил, разбираше, че вината е била и у двамата. Трябваше да поеме своя дял.

Ами лъжата за това кой беше шофирал в нощта, когато Кал Маккена умря? Беше изцяло нейно дело. Усещаше бремето на вината в пълната му тежест, когато чу звъна на телефона. Беше Мара Уолш, училищният психолог.

— Знам, че си заета, Дебора. Миналата седмица сигурно не е била лека за теб. Но се тревожа за Грейс.

Дебора преглътна.

— Защо?

— Другите деца приемат смъртта на Кал Маккена сравнително нормално. Харесваха Кал, но не приемат лично смъртта му. Някои учители имат специална връзка с учениците си. При Кал тя липсваше.

— А Грейс? — попита Дебора.

— Грейс усеща нещата по друг начин. Тя е била свидетелка на злополуката, предизвикала смъртта му. Предполагах, че миналата седмица ще е тежка за нея, и случилото се на състезанието в събота бе напълно разбираемо. Но се надявах, че след уикенда ще се чувства по-добре. Не е така. Пренебрегва приятелите си и се изолира. Движи се сама с наведена глава. На езика на тялото това говори нещо.

— Разстроена е — призна Дебора.

— Джон Колби беше тук току-що и разпитваше за нея.

Сърцето на Дебора заби ускорено.

— Дойде да вземе жена си — допълни Мара. — Тя преподава литература…

— Знам. Той наистина ли разпитваше за Грейс?

— Беше разбрал от Елън, че дъщеря ти се измъчва. Спомена за някакво парти миналия уикенд, на което тя не отишла.

— Партито на Ким Хюбър. Джон откъде знае за това?

— Каза, че е говорил с родителите на Ким. Искаше да знае как се справя Грейс в училище.

— Ти какво му каза?

— Това, което току-що казах и на теб: че се измъчва. Иска ми се да поговоря с нея, Дебора. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не — отвърна тя. А и какво друго можеше да каже? — Но не съм сигурна, че ще се съгласи. Не съм сигурна и че моментът е подходящ. Знаеш как е, Мара. Когато ги викат поотделно за специална помощ, децата започват да се чувстват така, сякаш наистина нещо не им е наред. Грейс преживява труден момент, но не мисля, че е нещо, което времето не би излекувало. Не искам да се чувства като наблюдавана под микроскоп.

— Бих могла да се срещна с нея след училище.

— Тогава ходи на тренировка.

— В такъв случай някоя вечер, ако има желание. Сигурна съм, че говориш с нея, така че каквото и да кажа, може би ще е излишно. Просто изглеждаше толкова нещастна тази сутрин, че ми се прииска да знае, че съм насреща, ако има нужда от мен.

И какво трябваше да отговори на това Дебора, без да изглежда като най-безчувствения човек на света?

— Всичко е наред, Мара. Утеха е да знам, че си насреща. Само й дай възможност за избор, става ли? Ако не е готова, значи не е готова.

* * *

Грейс стоеше приведена, с ръце на коленете и поглед, забит в пистата. Дишаше тежко и от нея капеше пот. Беше се разконцентрирала.

— Добро бягане, Грейс — каза треньорът, приближавайки с бърза крачка.

— Ужасно беше — изхриптя тя и едва погледна нагоре.

— Шегуваш ли се? Тръгна чудесно. На път беше да поставиш личен рекорд.

— Бях. Точно така. Но не финиширах.

— Хей, миналия уикенд беше болна. Това прави днешното бягане забележително. Продължавай така, Грейс. — Той се отдалечи с обичайната си стремителна походка.

„Продължавай така, Грейс.“ Думите я нараниха, защото тя наистина искаше да бяга добре. Беше се концентрирала върху дишането и крачката си и нямаше да позволи на катастрофата да й попречи; беше се почувствала наистина добре. После зърна Джон Колби и се провали. Поне си помисли, че е той. Не беше сигурна, защото го видя в гръб, а доста мъже на неговата възраст носеха ризи с цвят каки и тъмни панталони. Но кой друг би се навъртал край игрището в четири следобед? Колби я наблюдаваше, защото знаеше.

— Bonjour, Грейс!

Тя погледна назад. Учителката й по френски език се приближаваше към нея по пистата.

— Радвам се да те видя тук — каза жената. — Не ми се искаше да се обаждам у вас.

За секунда Грейс се върна отново в часа по френски тази сутрин. Моливът й шареше по листа с теста и дори си мислеше, че не би трябвало да е толкова лесно, когато внезапно ръката й замръзна и отговорите отказаха да се появят.

— Може ли да поговорим за теста? — попита мадам Хендрикс.

Грейс се изправи и погледна учителката си.

— Разбира се — отговори безизразно.

— Не си се справила много добре.

— Не бях учила — излъга Грейс. Доскоро такава лъжа би била немислима.

— Това не ти е присъщо. Ти си най-добрата ми ученичка през тази година. Знаеш материала. Дори да не си се готвила специално, би могла да покажеш добър резултат.

Когато момичето не отговори, тя добави:

— Тревожех се, че си болна, но ти току-що бяга добре. Притесняваше ли те нещо тази сутрин?

— Не успях да се концентрирам.

— Това не е добре.

— Знам — каза Грейс.

— Е, седмицата беше тежка заради смъртта на господин Маккена. Цял следобед си мисля за това. Бих могла да те накарам да направиш отново теста, но знам, че ще се справиш отлично. Така че нека просто оставим този тест настрани. Няма да ти поставя оценка. Твърде добра ученичка си, за да бъдеш наказана заради един лош ден. Съгласна ли си?

Грейс не беше съгласна. Ако се бе случило на някого от приятелите й, щеше да има последствия. Щеше да им се наложи да направят повторно теста. Щяха да уведомят родителите им. В този град провалът бе абсолютно неприемлив. Учениците на Лийланд бяха изгряващи звезди, които щяха да водят вълнуващ и бляскав живот.

От това й се гадеше.

Но можеше ли мадам Хендрикс да го разбере? Не. Така че Грейс просто кимна.

— Добре. Това ще е нашата малка тайна. Ще го отдам на лошия ден. Au revoir, mademoiselle — каза учителката и си тръгна. Изглеждаше доволна от себе си.

За разлика от нея, Грейс изобщо не бе доволна. Причината не беше само в теста по френски. Някога животът й течеше в определено русло. Някога имаше определени очаквания. Но напоследък всички правила се нарушаваха. Баща й бе изменил на майка й. Майка й бе излъгала полицията. Мадам Хендрикс беше измислила „нашата малка тайна“. А приятелите й купуваха буренца с бира.

Някога Грейс знаеше къде е нейното място. Някога знаеше как ще се нареди животът й. Но вече нищо не беше същото.

* * *

Във фитнес залата на няколко пресечки от гимназията Дебора подскачаше на кростренажора. Движеше енергично ръце и крака и дишаше тежко, обляна в пот. Тренираше вече четирийсет минути.

— Какво правиш? — попита Карън откъм съседния уред.

Дебора я погледна изненадано.

— Ммм?

— Изглеждаш така, сякаш се биеш с него.

Дебора се насили да се усмихне и изрече на пресекулки:

— Усещането от усилието е приятно.

— За теб може би — каза Карън и спря. — Но аз приключих. — Изключи уреда и попи лицето си с хавлия. — Нямаше да продължа и толкова, ако не ми беше забранила да играя тенис.

— Не съм ти забранила — успя да произнесе Дебора, докато тренираше усилено. — Посъветвах те. Това ми е работата.

Карън прокара хавлията по ръцете си.

— Искаш ли да те изчакам?

Дебора поклати глава.

— Тръгвай. Аз ще потренирам още малко.

Карън й изпрати въздушна целувка и си тръгна. Уредът й беше зает минута по-късно от градската библиотекарка, която кимна леко на лекарката, докато нагласяше слушалките си.

Дебора продължи още десет минути. После слезе от уреда и направи упражнения за отпускане на мускулите, преди да поеме към съблекалнята.

На вратата се натъкна на Кели Хюбър. Дългогодишна пациентка на Дебора, тя бе по-голямата сестра на същата тази Ким, която бе домакиня на партито миналата събота. Кели беше пациентката, която бе отменила днешното си посещение при Дебора заради главоболие.

— Кели, здравей — каза Дебора, усещайки се отпусната, докато дишането й се нормализираше. — Добре дошла. Свърши ли пролетният семестър?

Кели изглеждаше стресната и неособено щастлива, че я вижда.

— Свърши миналата седмица.

— Изглеждаш чудесно. Надявам се, че си по-добре, отколкото днес следобед.

— До известна степен — отговори младата жена и се огледа нервно.

Майка й се появи начаса. Косата на Емили Хюбър беше скоро боядисана и вързана на опашка като тази на дъщеря й.

Дебора се усмихна.

— Сигурно се вълнувате, че отново си е у дома.

Когато Емили не отговори, тя се обърна към Кели:

— Имаш ли планове за лятото?

— Не съм… ъъъ… сигурна. Може би ще карам стаж. — Стрелна майка си с поглед. — Аз ще започвам. — Усмихвайки се смутено на доктор Монро, тя бързо изчезна.

Дебора още осмисляше странното й държане, когато Емили процеди:

— Това беше доста неудобен момент за дъщеря ми.

Дебора се намръщи.

— Защото отмени прегледа си при мен ли?

— Аз го отмених — подчерта майката. — След това, което стана в събота вечерта, най-добре би било тя да посещава друг лекар. Ким също. Ще намина по-късно тази седмица за медицинските им картони.

Дебора беше объркана.

— Какво се е случило в събота вечерта?

— Защо трябваше да се обаждаш в полицията?

— Моля?

— Само защото Грейс не дойде на купона на дъщеря ми, затова ли го направи?

— Не съм се обаждала на полицията.

— Казала си им, че е заради шума, но и двете знаем всъщност за какво е било. Надявала си се да изпратят патрулка до дома ни. — Тя понижи глас, защото двете жени, които минаваха покрай тях, ги загледаха с любопитство. — Но те познават и мен, и Марти. Вярват ни — дори повече, отколкото на теб в този момент.

— За какво говориш? — запита Дебора и през главата й мина обезпокоителна мисъл. Винаги съществуваше вероятността Грейс да е казала истината на Ким.

— За катастрофата миналата седмица — каза Емили сурово. — Калвин Маккена беше един от най-добрите учители в гимназията. Не беше от типа хора, които биха излезли навън да бягат безразсъдно. Трябва да си шофирала твърде бързо в дъжда.

— Извини ме — прекъсна я Дебора, — но причината не беше скоростта.

Емили вдигна ръце.

— Добре, но трябва ли да се преструваш, че не си направила нищо лошо? Да злепоставяш други пред полицията, когато ти самата лъжеш?

— За какво по-точно? — попита Дебора.

— Класическата лъжа. Пийнала си няколко питиета, а сега ти се ще и другите да имат същия проблем.

— Аз не пия.

— Е, баща ти пие, така че е въпрос на време.

Дебора се почувства така, сякаш я бяха ударили по лицето.

— Какво?

— О, хайде! — каза Емили. — Публична тайна е, че доктор Бар прокарва обяда с нещо повече от диетична кола. Нямаше да го спомена, ако не се беше обадила да ни издадеш в събота вечерта. — С презрителен поглед тя последва дъщеря си в салона.

Спокойствието, обхванало Дебора след тренировката, беше изчезнало. Потресена, тя тръгна към гардеробчето си. Това, което я разстрои повече, не бе споменаването на катастрофата. Ако баща й пиеше на обяд, тя не знаеше за това. А ако беше вярно, имаха проблем.

Една от жените, която беше минала покрай тях по време на нападките на Емили, стоеше наблизо. Когато Дебора вдигна поглед, жената отмести своя встрани.

Катастрофата беше публично достояние. Но пиенето на Майкъл Бар? Не беше възможно. Дебора никога не бе виждала някаква подозрителна чаша на работа, нито пък бе виждала баща си дори леко нестабилен. Чудеше се как може да се провери това. Не можеше да попита сестрата дали не е забелязала нещо, без да посади семето на съмнението. А бизнес мениджърът им беше честна жена, която със сигурност щеше да й каже, ако бе усетила нещо нередно.

Дебора си каза, че Емили навярно си измисля, за да й причини неприятности. Но това поредно притеснение се присъедини към останалите.

Малко след това тя провери мобилния си телефон и видя съобщение от Грег.

„Обади ми се“ — пишеше той.

Може би щеше да пренебрегне съобщението, ако не се чувстваше толкова самотна. Животът й се разпадаше. Чувстваше, че трябва да се хване за нещо, да улови някоя нишка — каквато и да е — иначе всичко щеше да се разпадне.

От паркинга зад фитнес залата тя набра номера му.

— Здрасти — каза той приятелски, преди да я атакува. Говори ли с Грейс? Убеди ли я, че не трябва да пренебрегва телефонните ми обаждания?

Отне й малко време, за да се ориентира.

— Да, говорих.

— И?

— Боя се, че беше повече кавга, отколкото разговор.

— И ти на чия страна застана? — попита той.

— Нямаше нужда да питаш, Грег. На твоя страна съм по този въпрос. Искам Грейс да говори с теб. Просто не мога да я принудя да го направи.

— Защо да не можеш? — настоя той. — Кажи й, че няма да шофира, докато не проведе цивилизован разговор с баща си.

— Не съм сигурна, че това ще свърши работа. Точно сега изобщо не се интересува от шофирането.

— Тогава й вземи мобилния телефон. Кажи й, че няма да си го получи обратно, докато не разговаря с мен.

— Същият проблем. Тази седмица мрази мобилния си телефон.

— Мрази телефона си? Какво става?

Дебора затвори очи и ги стисна.

— Нищо, което малко време не би излекувало. — Молеше се да е така, молеше се Грейс да не е казала нищо на Ким.

— Още ли преживява онази катастрофа? — попита Грег по-внимателно.

— Минала е едва седмица. Тя познаваше човека. Беше й учител. Чувства се виновна.

— Виновна заради злополука? Тя просто се е оказала на седалката за пътници.

Не беше там, но Дебора не можеше да му го каже. Това беше и проблемът на Грейс, внезапно осъзна тя — лъжата. Лъжата стоеше между Грейс и майка й, между Грейс и баща й, Грейс и нейните приятели. Заради лъжата дъщеря й не отиде на купона в събота вечерта, което бе подразнило Емили Хюбър. Всичко беше заради лъжата.

А в дъното на всичко бе Дебора.

Но какво можеше да направи сега? Показанията за катастрофата бяха предадени. Имаше ги на три различни места в писмен вид, като основните моменти бяха преразказани и в репортажа на „Леджър“. Ако сега променеше фактите, нещата щяха само да се влошат.

— Може би Грейс трябва да поговори с терапевт — каза Грег, прекъсвайки мислите й.

— Аз разговарям достатъчно с нея.

— Може би се нуждае и от някой друг, освен теб. Може да си лекар, но си също и нейна майка. Това ограничава нещата, които можеш да направиш за нея от професионална гледна точка. Ако ти не можеш да й помогнеш, значи се нуждае от психолог.

— Разговарях с училищния психолог преди малко повече от час — обясни тя в своя защита. — Все още мисля, че е твърде рано, Грег. Просто се случи. Правя възможно най-доброто.

— Може би това, което ти смяташ за най-добро, не е достатъчно добро.

Дебора се зачуди дали не е прав. Някога тя вярваше в себе си, но катастрофата бе тежък удар за самочувствието й. Загуби двама постоянни пациенти, хората, с които се разминаваше, избягваха погледа й или подхвърляха намеци, че пиенето на баща й е публична тайна.

— Навремето имах един мениджър на проекти — каза Грег. — Кълнеше се, че може да се справи с всичко, до момента, в който отделът му се разпадна. Не искам това да се случи и с нашето семейство.

Този удар й дойде в повече.

— Нашето семейство ли? — запита тя в пристъп на яд. — Струва ми се, че ти реши да го напуснеш.

— Опитвам се отново да участвам в живота ви.

— Това пък какво значи? — внезапно се разгневи тя. Преди две години беше преобърнал живота им с един замах. — Разведени сме, Грег. Ти продаде бизнеса си и прехвърли къщата и отговорността за децата на мен. Премести се в друг щат и се ожени за друга жена. В какво точно се опитваш да участваш отново?

Той изруга.

— Какво има? — попита тя. — Какво грешно казах?

— Нищо — отговори той, но по-тихо. — Ти никога не грешиш, Дебора. Ти винаги си компетентна. Нищо не може да те спре. Не се нуждаеш от никого. И дяволски сигурно е, че не се нуждаеш и от мен.

— Точно сега се нуждая от теб. Не ми е приятно да съм самотна майка.

— Току-що каза, че нямам място при вас.

Дебора затвори очи.

— Ти беше този, който си тръгна.

— И се радвам, че го направих, ако този разговор е показателен за това, което чувстваш към мен.

Тя въздъхна.

— Обичах те, Грег.

— Обичаше да имаш съпруг. Обичаше да имаш деца. Понякога си мисля, че сгреших, задето останахме да живеем в Лийланд. Този град е територия на семейство Бар. Ако бяхме отишли на място, където никой не те познава, може би щях да съм ти по-необходим.