Барбара Делински
Тайната между нас (8)

Седма глава

Еуфорията й продължи кратко. В петък сутринта Дебора се събуди с намерение да се вслуша в съвета на адвоката си. Облече черен костюм с пола, само защото й се струваше подходящ за траурен ден. По-късно, докато разместваше часовете на пациентите, за да си освободи време следобед, тя си каза, че просто ще спре работа от уважение към Калвин Маккена. И когато се озова на път към гробището, се зарече да остане в колата.

Гробището се намираше южно от града върху редица ниски хълмове, очертани от извивките на тесни алеи. Не беше голямо и често алеите се задръстваха от коли.

Тя отби зад последната кола и се загледа подир хората, които закрачиха по тревата. След няколко минути, когато не се появи друга кола, която да се присъедини към редицата, тя излезе и ги последва. Топлината се бе завърнала заедно с влагата. Мрачните, заплашително надвиснали облаци й напомняха за бурята в понеделник вечерта. Дебора си припомни светкавичното движение, което беше докарало Калвин Маккена дотук, почувства удара, чу свистенето на гумите и отново преживя ужаса. За сетен път потърси нещо, което би могло да я предупреди, но пред очите й отново се спусна непроницаемата завеса на дъжда.

Тя продължи по алеите, граничещи с гробищните парцели. Изкачи хълма и видя в подножието му стълпеното множество, наподобяващо сиво-черен храсталак от пирен, притихнал и унил в мрачния ден. Свещеникът стоеше пред ковчега, украсен само с букет цветя. Вдовицата беше наблизо, забулена в черно и подкрепяна от мъж, който приличаше на починалия.

Дебора се поспря между няколко групи ученици, но предположи, че всички я бяха видели да идва. Чувствайки се все по-неловко, тя се придвижи по-близо до гроба. Видя вдовицата да поглежда към нея и побърза да се скрие сред опечалените. Намери място зад една група учители, сведе поглед и зачака началото на службата.

Около минута не чуваше нищо. После се разнесе тих шепот и хората пред нея леко се раздвижиха. Тя задържа погледа си наведен, докато една силна ръка не я хвана за лакътя. Дебора вдигна очи и се стресна, когато видя високия тъмнокос мъж, който стоеше до вдовицата. Въпреки че не я стискаше грубо, той настоятелно я поведе далеч от тълпата. Отстрани може би изглеждаше като приятелска подкрепа, но тя ясно чу думите му:

— Трябва да напуснете. Госпожа Маккена не желае да сте тук.

Твърде зашеметена, за да отговори, Дебора се остави да я поведат по поляната. Веднага щом стигнаха до най-близката отсечка от пътя, той я отведе до прохода между две коли и освободи ръката й.

Скрита от погледите на тълпата, тя най-сетне проговори:

— Съжалявам. Не исках да създавам проблеми.

Очите му бяха гневни, а лицето му — сурово.

— Е, вече ги създадохте. Достатъчно е това, което направихте в понеделник вечерта. Така че, моля ви. — Посочи с ръка. — Вървете си по пътя и ни оставете да продължим погребението.

— Не го видях в понеделник вечерта — опита се тя отчаяно да обясни. — Оттогава се измъчвам.

— Толкова се измъчвахте — нападна я той, — че наехте адвокат, който има връзки в полицейското управление? Толкова се измъчвахте, че се появявате на това погребение, за да накарате хората от града да повярват, че ви е грижа за покойния?

— Измъчвам се — прошепна Дебора — от мисълта, че съм отговорна за смъртта на един човек.

Той й отговори остро:

— Защо, бързо ли карахте? Или си слагахте червило? Или говорехте по телефона? И сега може би се надявате да се измъкнете безнаказано, защото познавате всички в града? Е, нека ви кажа нещо. Кал Маккена не беше важна личност като вас и никога няма да бъде. Но ако наистина се измъчвате, това е добре. — Той кимна назад към гроба. — Спомняйте си го всяка сутрин и всяка вечер. Вие откраднахте бъдещето му. Вие сте отговорна.

Мъжът се обърна и изчезна между колите, преди да успее да отговори. Онемяла от вина и унижение, тя тръгна обратно по алеята. Спъна се по неравната настилка, но се задържа и продължи към колата си. Запали двигателя и напусна гробището, но почти веднага след като излезе през портала, сви от главния път, уплашена, че ще й прилошее. Отби встрани, отвори вратата и се опита да диша дълбоко. Изчака достатъчно да се успокои, после бавно подкара към дома.

Ливия и Адиналдо си бяха тръгнали. Моравата беше грижливо окосена и нямаше и следа от микробуса. Вечерята, приготвена от Ливия, ги очакваше върху печката в кухнята. Дебора знаеше, че е нещо вкусно — нещо, което тя самата не би могла да приготви, дори животът й да зависеше от това. Взе бутилка студен чай от хладилника и се запъти към фоайето. Едва бе седнала на най-долното стъпало на стълбището, когато звънецът иззвъня.

Тя не помръдна. Всеки от близките й имаше ключ, а другиго не искаше да вижда.

Звънецът отново иззвъня. Дебора погледна бутилката, повдигна я към устните си, после внезапно си помисли за Грейс. Момичето беше тихо тази сутрин, отговаряше с половин уста дори на Дилън. Тренировката беше отложена заради погребението и трябваше да прекара следобеда при Джил. Дебора внезапно си въобрази хиляди неща, които можеха да й се случат по пътя между училището и пекарницата, и скочи от стълбите, за да отвори вратата.

Там стоеше Джон Колби. Гледаше я неловко.

— Аз… получих обаждане. Разбирам, че е имало безредици на гробището.

Дебора си даде минутка, за да се възстанови, и после каза:

— Безредици ли? Не бих го нарекла така. Той беше достатъчно дискретен. — Отстъпи назад, за да покани шефа на полицията да влезе. — Да разбирам ли, че е роднина?

— Братът. Том Маккена. Вчера се отби при мен. Искаше да прочете полицейския доклад.

— Сигурна съм, че е искал — отбеляза тя и опря студената бутилка до слепоочието си. — Притеснява се, че ще се отърва безнаказано.

— Заплаши ли те по някакъв начин?

— Не — махна тя пренебрежително. — Просто искаше да си тръгна. Почти разбирам какво му е — добави и не я беше грижа, че Хал я бе посъветвал да не говори с Джон Колби. Това беше важно. — Познаваш семейството ми, Джон. Родителите ми ходеха ли на погребенията?

— Винаги.

Тя кимна.

— Присъстваха, дори когато връзката им с починалия беше съвсем далечна. Чувстваха, че това е тяхна отговорност като видни членове на тази общност. Майка ми би ме насърчила да отида днес. Тя би казала, че така е редно. Така че отидох. — Болката все още бе много силна. — Слава богу, че Грейс не дойде.

Джон подръпна ризата с цвят каки над колана си.

— Как е тя?

Дебора махна с ръка.

— Май не е много добре — предположи той.

— Моментът е труден.

— Трудна е и възрастта й — каза полицаят и заби поглед в килима, смръщил вежди. — Хормони, натиск от страна на връстниците и усещането, че са почти възрастни, но не съвсем. А шофирането им дава свобода, с която някои от тях не могат да се справят. Грейс има разрешително, нали?

Дебора се зачуди дали Джон не подозира нещо и беше благодарна, че може да му отговори искрено:

— Да, но след злополуката отказва да шофира. И тя не видя човека на пътя. Пита се дали е било възможно да избегнем удара и се страхува, че нещо подобно може да се случи отново.

В далечината се чу гръмотевица. Дебора скръсти ръце.

— Ще се притесни, когато разбере какво се е случило на гробището.

— Ще се справи. Отгледала си силно момиче.

— Дори силните момичета страдат, когато се случват лоши неща. Тя все още се опитва да се справи с развода.

— Е, тя определено е лидер. Разчитаме на нея да ни класира на състезанието утре.

— Не съм сигурна, че точно сега може да се разчита на нея. Тази седмица не показа добри резултати на тренировките. — Дебора прокара ръка през косата си. Беше в безпорядък, също като живота й.

— Мога ли да помогна с нещо? — любезно попита Джон.

Тя се сещаше за няколко неща. Например да върне времето назад и да я накара да вземе Грейс пет минути по-късно в понеделник вечерта. Пет минути щяха да са достатъчни. Кал Маккена нямаше да е там.

Но изненадващо и за самата себе си, прагматично каза:

— Трябват ми отговори. Можеш ли да ускориш нещата с доклада на щатската полиция?

— Не спирам да звъня. Казват, че още не са стигнали до него. Натрупала им се е доста работа. Само толкова мога да им повлияя.

— Ами някакъв предварителен доклад? Например откъде се е появил Калвин, когато го блъснахме?

— Опитвам се. Наистина.

— Добре — каза тя и наистина му вярваше, — тогава историята с кумадина. Знаем ли нещо повече?

— Не още. Говорих с вдовицата за това. Но тя не може да помогне.

— Трябва да е знаела за този проблем — разсъждаваше Дебора. — Някой му е предписал кумадин.

— Казва, че не знае кой е, но ние ще се опитаме да разберем.

Дебора се сети за мъжа, който я беше пропъдил от погребението, и почувства пристъп на гняв.

— Питай брата. Изглежда ми умник. Може би той знае.

* * *

Дебора не искаше да се примири. Може би не трябваше да се натрапва на погребението, но възпоменателната служба в гимназията същата вечер беше открита за външни лица. Тя имаше право да е там. И макар че част от нея искаше да си остане у дома след фиаското на гробищата, другата част искаше да покаже на брата и на вдовицата, че има дълбок смисъл в това да засвидетелстваш почитта си към един починал човек.

Дъждът й помагаше. Пороят рукна, след като Джон си тръгна, и продължи цял час, през който Дебора се залови да отделя отеснелите дрехи на Дилън, докато от стаята му ехтеше песента „Не му мисли, всичко е наред“. Пороят намаля, когато стана време да прибере децата от Джил, и почти спря, докато приготви вечерята.

Грейс не беше доволна. Изобщо не искаше да ходи на панихидата. Но майка й беше непреклонна. Каза, че може да отидат по-късно и да си тръгнат веднага след края, но е редно да присъстват и да покажат уважението си към един добър учител.

* * *

За облекчение на Грейс, аудиторията беше осветена от свещи в предната част и когато тя, майка й и брат й се шмугнаха на последния ред, никой не ги видя. Момичето слушаше службата и през цялото време си мислеше, че единствено то е виновно за смъртта на Калвин Маккена. А до нея с изправен гръб седеше майка й, която правеше каквото беше редно и очакваше от нея да постъпва както беше редно, така че, когато порасне, да стане като нея.

Грейс не искаше да става лекарка. Искаше просто да стане невидима. В момента, в който службата свърши, тя се измъкна от аудиторията.

— Грейс! Грейс, почакай!

Беше успяла да мине по коридора, да излезе от входната врата на училището и да стигне до средата на стълбите, преди да я забележат. Не се налагаше да поглежда назад, за да разбере, че това е Кайл. Майка й и Дилън продължиха напред, но тя се спря, наведе глава и зачака.

— Боже, Грейс — каза той, когато я настигна, — закъде си се разбързала така?

Тя вдигна глава.

— За вкъщи. Панихидата свърши.

— Всички отиваме у Райън. Няма ли да дойдеш?

— Не и тази вечер.

— Без теб не е същото.

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Не съм в настроение.

Видя, че майка й гледа назад, и закрачи бавно.

— Казала си й за бирата, нали? — попита Кайл.

— Не.

— Лъжеш.

— Не съм й казала — сопна се Грейс. — Не лъжа. Защо да го правя?

— Не знам, по дяволите, но цяла седмица се държиш странно. Какво става?

Тя го погледна открито.

— Господин Маккена е мъртъв.

— Дядо ми също, но каквото и да направя, не мога да го върна. Знам, че си била в колата, която го блъсна, но ние нямаме вина.

— Никога не съм казвала това.

— Точно така, защото не си имала възможност да го кажеш. Почти с никого не говориш.

Грейс се спря отново.

— Кайл, трудно ми е, ясно ли ти е?

— Все още си мисля, че е заради бирата — каза той и се изпречи пред нея. — Хей, не беше моя идеята да я донесем. Стефи я поиска. Майка ти как е разбрала?

— Не е разбрала — настоя Грейс. Заобиколи го и тръгна към паркинга. — Просто съм разстроена заради това, че господин Маккена умря, а никого от вас не го е грижа.

Той закрачи редом с нея.

— Не е вярно. Не дойдохме ли всички на службата тази вечер? Щяхме да ти запазим място, ако беше казала, че ще присъстваш, но ти не ни предупреди.

— Решихме го в последния момент. — „Много ти благодаря, мамо!“

— Е, ще помагаш ли утре с миенето на коли?

— Не мога. Имам състезание.

— Знам, че имаш състезание — каза той, — но то ще свърши следобед и ти можеш да се включиш, макар и само за час. Така де, помогна да се организират нещата, а парите, които ще спечелим, са за училищната екскурзия.

— Която ще е чак догодина, така че мога да мия коли следващия път. — Ако не й наложеха домашен арест или условна присъда. Училищната екскурзия, вземането на шофьорска книжка и постъпването в колеж бяха неща, които Грейс приемаше за даденост. Но колкото и да се опитваше майка й да я предпази, все някой някога щеше да научи истината.

Надяваше се дъждът да продължи, за да може да вдигне качулката на якето си. Майка й се надяваше дъждът да спре, за да не се роши толкова косата й. И кой спечели?

Тя ускори ход, за да потърси убежище в колата.

— Ами за купона на Ким? — попита Кайл.

— Какво за него?

— Ще бъде утре вечер. Ще ходиш, нали?

— Не.

— Защо не?

Грейс можеше да отговори, че според нея не е редно да правят купон толкова скоро след смъртта на човек, когото всички познаваха. Но това щеше да е поредната полуистина. Думата полуистина сякаш описваше целия й живот напоследък.

Нямаше намерение да споделя това с Кайл. Той щеше да предаде думите й на останалите, а това щеше да им даде основание да й задават още въпроси.

— Защото не искам — отвърна му накрая. Тичешком измина останалото разстояние до колата на майка си, качи се в нея и силно затръшна вратата.

* * *

Потисната след панихидата и изтощена от недоспиването през седмицата, Дебора се отпусна на дивана и заспа. Когато телефонът иззвъня, тя се стресна и бе толкова дезориентирана, че чак след второто позвъняване разпозна звука и грабна слушалката.

— Ало? — каза замаяно.

— Грейс? — разнесе се колебливият глас на бившия й съпруг. И веднага след това: — Дебора?

Тя се отпусна върху възглавниците.

— Аз съм.

— Да не си болна?

— Не. Спях.

— Едва десет и половина е.

— Някои от нас водят активен живот, Грег. Имаме деца, за които да се грижим, и семейства, за които да се притесняваме. И моля те, не ми казвай, че работя много. Просто изпълнявам твърде много функции.

— И функцията да се държиш като кучка ли?

Тя преглътна с мъка. Той имаше право.

Тонът му омекна и Грег добави:

— Не е необходимо да работиш. Тези пари не са ти нужни.

— Не е заради парите. — Тя положи ръка върху очите си. Странно, но преди винаги разговаряха с Грег по това време. Беше един от малкото моменти, в които той не говореше по телефона или не седеше пред компютъра. Тогава нямаше нищо против. Но сега се раздразни.

— Добре — каза той. — Постоянно опитвам да се свържа с Грейс. Да не би да й е повреден телефонът?

— Изключила го е. Не иска да говори с никого.

— Искаш да кажеш — с мен.

— След злополуката не говори и с приятелите си. — Дебора масажира челото си. — Скрила се е в черупката си като костенурка.

— Това е прекалено! — възмути се Грег. — И какво планираш да направиш по въпроса?

Да планира? На Дебора й идеше да се изсмее. Планирането вече й се струваше безполезно.

— Ще й дам време.

— Може би трябва да говори с терапевт.

— Не й трябва терапевт. Само четири дни са минали. Тази вечер в училището отслужиха панихида. Споменът от катастрофата е още пресен.

— Добре. Но искам да говоря с нея.

— Опитай утре сутринта.

— И как да се свържа с нея, след като си е изключила телефона?

Дебора се учуди на неговата несъобразителност и тихо каза:

— Имаме и домашен телефон, Грег. Утре следобед й предстои важно състезание. Защо не й се обадиш сутринта, за да й пожелаеш успех?