Барбара Делински
Тайната между нас (4)

Трета глава

Майкъл Бар беше на почит в Лийланд. Работеше като семеен лекар от времето, когато семейните лекари още не бяха излезли на мода. Той беше официално регистриран общопрактикуващ лекар на три поколения местни семейства, които го възнаграждаваха с вечната си вярност.

Живееше в същата небесносиня къща във викториански стил в края на града, в която бяха отраснали Дебора и Джил. Майкъл приемаше пациентите си в съседната пристройка. Двете сгради се бяха разраснали през годините и последната реконструкция преди осем години целеше да примами Дебора да се присъедини към лекарската му практика.

Всъщност тя не се нуждаеше от поощряване. Дебора обожаваше баща си. Беше усетила огромно задоволство от гордостта, изписана по лицето му, когато я бяха приели в медицинския колеж. А също и в деня, когато се бе съгласила да работи с него. Тя заместваше сина, когото той никога не бе имал. Освен това с Грег вече живееха в Лийланд, което правеше нещата много удобни. Грейс се беше родила малко преди Дебора да влезе в медицинския колеж и беше на шест години, когато майка й забременя с Дилън. Рут, майката на Дебора, роден възпитател, щеше да помогне с отглеждането на децата, ако с Грег не бяха наели вече семейство Де Соуза. Ливия работеше като детегледачка, Адиналдо беше момче за всичко, а роднините на семейство Де Соуза се грижеха за градината, покрива и водопроводната система. Ливия още се отбиваше, за да почисти и сготви вечеря, а след смъртта на Рут семейство Де Соуза вършеше същите услуги и за бащата на Дебора. Той не беше очарован от тях, но пък кой ли можеше да се сравни с Рут Бар?

Жонглирайки с лекарската си чанта, плика с кифли и кафето, Дебора вдигна сутрешния вестник и влезе през страничната врата на къщата. Катастрофата със сигурност щеше да е отразена в местния седмичник. Но дали пишеше за нея в днешния брой на „Бостън Глоуб“? Молеше се да не е така.

Баща й не се виждаше в кухнята — кафеварката не беше включена, нямаше приготвена чаша или геврек върху салфетката до нея. Предположи, че пак се е успал. След смъртта на Рут беше започнал да гледа стари филми в кабинета си, докато сънят не го обореше на фотьойла.

Дебора остави нещата си на кухненската маса и за кой ли път си пожела баща й да склони да приеме закуска от пекарницата на Джил. Хората изминаваха километри заради прочутите й кифлички с орехи „Мамините кифлички“. Но не и Майкъл. Кафе и геврек от супермаркета бе всичко, от което се нуждаеше.

Ужасяваше се от мисълта, че трябва да му каже за бременността на Джил.

— Тате? — повика го Дебора в преддверието и се приближи към стълбите. — Буден ли си?

Тишина. После се чу изскърцване на стол. Тя мина през всекидневната и откри баща си в кабинета му. Все още облечен в дрехите от предишния ден, той седеше, обхванал с ръце главата си. Притеснена, тя коленичи до него.

— Пак не си стигнал до леглото.

Той я погледна със зачервени очи, в погледа му се четеше объркване.

— Очевидно — промърмори и прокара ръка през косата си, побеляла напълно след смъртта на жена му. Той твърдеше, че това му придава тежест.

— Имаш пациент — припомни му тя. — Ще вземеш ли душ, докато направя кафе?

Баща й не помръдна и Дебора се притесни.

— Добре ли си?

— Само имам главоболие.

— Искаш ли аспирин? — попита го кротко. Това беше тяхна стара шега. Познаваха всички модерни лекарства, но аспиринът си оставаше тяхна слабост.

Той я удостои с бегла усмивка, която приличаше повече на гримаса, но пое ръката й и й позволи да му помогне да се изправи. Веднага щом баща й излезе от стаята, Дебора забеляза бутилката уиски и празната чаша. Бързо върна бутилката в бара и отнесе тумбестата чаша в кухнята.

Докато чакаше кафето да се свари, тя наряза геврека, а после се обади в болницата. Калвин Маккена оставаше в стабилно състояние. Това беше добра новина. Както впрочем и фактът, че в „Глоуб“ не се споменаваше нищо за катастрофата.

Чу стъпките му по стълбите и сгъна вестника. Беше наляла кафето и мажеше геврека с топено сирене, когато баща й влезе. Отново беше в обичайния си спретнат вид. Той я прегърна и притисна леко, после се пресегна за кафето си.

— По-добре ли си? — попита тя, след като беше отпил няколко глътки.

— О, да. — Като се изключеха зачервените очи, изглеждаше сравнително нормално. — Благодаря ти, миличка. Ти си истински спасител.

— Не съвсем — отвърна тя, използвайки момента. — Вчера с Грейс претърпяхме катастрофа. И двете сме добре и без драскотина, но блъснахме човек.

Трябваше му около минута, за да асимилира чутото. По лицето му се изписа загриженост, после облекчение и накрая несигурност.

— Блъснахте човек ли?

— Изскочи внезапно пред колата. На околовръстния път. Видимостта беше наистина ужасна. — Баща й с нищо не показа, че я разбира. Тя му подсказа: — Дъждът? Помниш ли?

— Да, помня. Това е ужасно, Дебора. Познаваме ли човека?

— Преподава история в гимназията. Учител на Грейс е.

— Някой от нашите ли е?

Някой от техните пациенти?

— Не.

— Тежко ли е ранен?

Тя му разказа това, което знаеше.

— Значи няма опасност за живота му. — Заключението на баща й съвпадаше с нейното.

Той отпи от кафето си. Тъкмо си помисли, че й се е разминало, когато той внезапно се зачерви и я попита остро:

— С каква скорост се движехте?

— Ами под ограничението.

— И как така не го видяхте?

— Валеше като из ведро и беше тъмно. А той не носеше отразителна екипировка.

Баща й се наклони над плота.

— Не говориш като лекар. Ами ако някой реши, че си пила? — Погледите им се срещнаха. — Беше ли пила?

Не шофирах аз, почти каза тя, но само тихо промълви:

— Моля те!

— Въпросът е логичен, миличка. Бог знае, че имаш причини да пиеш. Съпругът ти те изостави с голяма къща, големи отговорности, голяма винена изба.

— Изостави ме с такава банкова сметка, която превръща голямата къща в поносим товар, но не това е въпросът. Аз не пия, татко. И ти го знаеш.

— Съставиха ли ти акт?

Стомахът й се обърна. Донякъде заради самата дума, но по-вероятно от нарастващата острота в гласа на баща й.

— Не. Не намериха непосредствена причина за това. Ще съставят пълен доклад.

— Това е добре — отбеляза Майкъл сухо. — Човекът има ли семейство?

— Има жена, но няма деца.

— А ако остане сакат завинаги? Не мислиш ли, че тя ще те съди?

Споменаването на съдебен процес след думата акт, и двете свидетелстващи за разочарованието на баща й, вцепени Дебора.

— Надявам се, че не.

Майкъл издаде пренебрежителен звук.

— Съдебните процеси нямат нищо общо с реалността и са продиктувани изцяло от алчност. Защо, мислиш, плащаме застраховка за медицинска небрежност? Може да сме напълно прави, но процесът по доказването на това може да ни струва хиляди долари. Наивността не помага, Дебора. — Той изсумтя. — Такъв разговор съм очаквал да проведа със сестра ти, а не с теб.

Познай какво е направила сега — щеше й се да извика в момент на безмълвна паника, но само каза:

— Тя се справя отлично.

— Като пекар ли? — рязко й отвърна той. — Знаеш ли по колко часа на ден трябва да работи?

— Не повече от нас. — Дебора беше наела детегледачка. Джил можеше да направи същото, но едва ли щеше да прибегне до този вариант. Тя живееше над пекарницата. Можеше да си направи детска стая в задната стаичка и бебето да е при нея през цялото време. Можеше да помоли някой от служителите да й помага. Вече се чувстваха почти като едно семейство.

— Едва свързва двата края — спореше Майкъл. — Нищо не разбира от бизнес.

— Всъщност разбира — вметна Дебора.

Но баща й вече бе преминал на друга тема.

— Обади се на Хал, нали? Той е най-добрият адвокат в района.

— Не ми трябва адвокат. Днес ще дам писмени показания, това е всичко.

— Ще дадеш писмени показания в полицейското управление? Искаш да напишеш всичко черно на бяло и после думите да се върнат да те преследват ли? — Той почервеня още повече. — Стига, Дебора! Чуй ме. Ти си блъснала някого, а не обратното. Ти си нарушителят. Ако ще говориш с полицията, значи ти трябва адвокат.

— Това не е ли доказателство за вина?

— Вина? За бога, не! Това е превантивна медицина. Нали в това се изразява работата ни?

* * *

Дебора ходеше на домашни посещения. Когато постъпи в медицинския колеж, тя не си се представяше в тази роля, нито когато започна да практикува: обикновено се налагаше да се правят изследвания и затова дума не можеше да става. Пациентите трябваше да бъдат прегледани или в кабинета, или в местната болница.

Не всички пациенти обаче се нуждаеха от изследвания и когато преди няколко години една от редовните й пациентки се беше обадила, че не може да шофира до кабинета заради силни болки в гърба, на Дебора й се стори абсурдно да не помогне. Пациентката беше самотна майка с новородено бебе и леля инвалид. Дебора не можеше да я остави да страда.

Посещението в дома й я накара да промени диагнозата. В петстайния апартамент на втория етаж на фамилната къща, обитавана от две семейства, цареше пълен хаос. Навсякъде се въргаляха дрехи и мръсни съдове. Когато Дебора бе разговаряла с нея по телефона, жената твърдеше, че получила спазмите от повдигането на бебето. В действителност лекарката видя жена, която просто беше смазана от живота.

Имаше социални служби, които можеха да помогнат, но Дебора нямаше как да знае, че се нуждае от помощ, ако не беше посетила дома й.

Лекуването на пациенти бе като реденето на пъзел. Понякога посещението в лекарския кабинет даваше достатъчно информация, друг път бе необходимо нещо повече. Харесваше й да реди трудни пъзели и да бъде навън сред пациентите. За разлика от баща си, Дебора поемаше всички домашни посещения. Освен всичко, това означаваше по-малко пациенти за преглед и повече движение, което бе добре дошло, след като Грег я напусна.

Потегли за първото си посещение малко преди девет сутринта, полагайки отчаяни усилия да потисне притесненията си. Пациентката беше възрастна жена, която ба паднала от леглото и си бе ударила главата миналата седмица. Пораженията бяха незначителни, но жената се страхуваше от повторно падане. Перилата край леглото и бастунът, който тя показа гордо на Дебора, бяха възвърнали донякъде увереността й.

Второто посещение беше на същата улица, в дома на семейство с шест деца, три от които бяха с висока температура. Родителите предложиха да ги доведат в кабинета, но Дебора отказа, защото се страхуваше, че може да заразят другите пациенти в чакалнята. Бездруго щеше да мине покрай дома им. Децата се оказаха с ушна инфекция. И трите.

Следващата й пациентка живееше в съседния град. Съпругът на Дарси Лемей работеше като бизнес консултант и отсъстваше по три седмици в месеца, като я оставяше сама с тежкия й остеоартрит в красивия и луксозен дом. Тя посещаваше специалист, от когото Дебора получаваше редовни отчети. В момента жената се оплакваше от силни болки в глезена и Дебора се опасяваше, че има счупена кост.

Натисна звънеца и влезе през открехнатата врата.

— В кухнята! — викна Дарси, макар че бе излишно. Тя винаги беше в кухнята, а и защо не? Кухнята беше хубава, обзаведена със стилни шкафове от черешово дърво, гравирани гранитни плотове, най-модерния готварски плот с толкова елегантно вградени уреди, че бяха почти невидими. На поставката за съдове бяха подредени керамични чинии в златист, маслинен и ръждив цвят, ръчно изработени в Тоскана, както беше обяснила Дарси, докато Дебора им се възхищаваше при първото си посещение в дома.

Дарси седеше до шестоъгълна маса, вградена в ъгъла за закуска. Беше облечена в широк памучен пуловер и клин, а болният й крак почиваше върху седалката на съседния стол. Масата беше отрупана с листове хартия.

— Как върви книгата? — попита Дебора и погледна с усмивка листовете, докато оставяше чантата си на масата.

— Бавно — отвърна Дарси и започна с обвиненията. На първо място сред виновните бе глезенът, който я разсейвал, после специалистът, който лекуваше артрита й — заради неговата безотговорност, и накрая отсъстващият съпруг — заради патологичната му незаинтересованост.

Дебора можеше да познае кога някой си търси изкупителна жертва. А и не се налагаше да преглежда глезена на Дарси, за да открие основния проблем. Въпреки това тя обстойно прегледа костта.

— Няма счупване — заключи. — Само артритът ти се обажда.

— Толкова болезнено?

Дебора й каза внимателно:

— Качила си килограми.

Дарси поклати глава скептично.

— Стоя си на същите.

Затварянето на очите за собствените грешки обикновено вървеше в комплект с търсенето на изкупителна жертва. Дебора избра директния подход и демонстративно погледна под масата.

— Това там на пода до теб пакет с чипс ли е?

— Нискокалоричен е.

— Въпреки това си е чипс — каза лекарката. — Говорихме за това. Ти си красива жена, но носиш двайсетина килограма в повече.

— Двайсетина не, но десетина — може би.

Дебора не й възрази. Дарси беше с десетина килограма над нормата при последното теглене в кабинета й, от което бяха минали цели две години. Това, че Дарси посещаваше специалист, бе удобно извинение да не се изправи лице в лице с неумолимия кантар на лекаря.

— Добре — продължи Дебора отново внимателно, — да видим как стоят нещата. Артритът е реално заболяване. Знаем, че страдаш от него. Лекарството, което вземаш, ти помага, но ти самата също трябва да си помогнеш. Представи си тези двайсет килограма допълнителна тежест, които мъкнеш всеки божи ден. Дай си сметка какво натоварване е това за глезените ти.

— Наистина не ям много — каза Дарси разпалено.

— Възможно е. Но това, което ядеш, не е полезно теб, а и не спортуваш.

— Как да спортувам, като дори не мога да ходя?

— Свали малко килограми и ще можеш да ходиш. Премести се в работния кабинет, Дарси. Да работиш тук, в кухнята, е много удобно за похапване. Започни постепенно. Качвай се и слизай по стълбите три пъти на ден или пък се разхождай до пощенската кутия и обратно. Не те карам да участваш в маратон.

— Не би трябвало — отбеляза Дарси. — Бързината невинаги е хубаво нещо. Чух за катастрофата.

Репликата завари Дебора неподготвена.

— За катастрофата ли?

— Винаги е така при високите скорости.

Можеше да й каже, че в случая скоростта нямаше никакво значение, но това щеше да отведе разговора в друга посока.

— Сега говорим за теглото ти, Дарси. Можеш да виниш артрита, съпруга си, доктор Хабиб или мен. Но единствено ти можеш да промениш живота си.

— Не мога да се излекувам от артрит!

— Не можеш да се излекуваш, но можеш да направиш така, че да живееш с него. Помисли ли за възможността да започнеш работа извън дома?

Бяха говорили надълго и нашироко за това по време на последното посещение на Дебора.

— Ако го направя, никога няма да завърша книгата си.

— Можеш да започнеш почасова работа.

— Дийн печели повече от достатъчно.

— Знам. Но трябва да се заемеш с нещо повече от това, което правиш сега. Особено когато съпругът ти отсъства.

— Но как да работя, след като не мога да ходя? — попита Дарси.

Дебора започна да губи търпение. Извади бележник от чантата си и написа име и номер.

— Тази жена е физиотерапевт. Най-добрият специалист. Обади й се. — Мушна бележника обратно в чантата си.

— Прави ли домашни посещения?

— Не мисля. Ще се наложи да отидеш дотам — каза Дебора със садистично задоволство, което се беше изпарило, когато си тръгваше от къщата. Подобно на мнозина от пациентите й, Дарси Лемей имаше проблеми, които далеч не бяха физически. Самотата бе само един от тях. В повечето случаи се комбинираше със скука, съзнателно затваряне на очите и ниска самооценка. При нормални условия щеше да отдели на Дарси повече време. Но в днешния ден нищо не бе както обикновено.

Току-що се беше върнала в кабинета, когато училищната сестра се обади, за да й съобщи, че Грейс е повърнала в женската тоалетна и трябва да отиде да я прибере. Грейс сигурно вече бе направила теста по биология, но щеше да пропусне останалите часове за деня, както и тренировката по бягане. При условие, че собственият й стомах се обръщаше при мисълта за катастрофата, Дебора можеше да си представи как се чувства дъщеря й.

Лицето на момичето беше бледо и челото й гореше. Дебора й помогна да се изправи от кушетката и чу сестрата да казва:

— Разбрахме за инцидента. Сигурна съм, че разговорите са разстроили Грейс.

Дебора кимна, но не искаше да го обсъжда в присъствието на дъщеря си. Веднага щом влязоха в колата, Грейс облегна глава назад и затвори очи.

Майка й потегли.

— Толкова тежък ли беше тестът?

— Не е там проблемът.

— Как са разбрали за катастрофата?

— Направиха съобщение в класната стая.

— И казаха, че нашата кола го е блъснала?

Грейс не каза нищо, но Дебора можеше да си отговори и сама. Училищното настоятелство не би го оповестило, но Марк Тъли го бе съобщил на Марти Стивънс, който го беше казал на децата си, които го бяха споделили с децата в училищния автобус, които пък го бяха разказали на всички деца в училището. Без да се броят телефонните обаждания на Шели Уайът по пътя от пекарницата до работата й. Дори Дарси Лемей, която живееше в друг град, вече знаеше за злополуката. Така ставаше с клюките — разпространяваха се със страховитата скорост на грип.

— Задаваха ли ти въпроси?

— Не е необходимо. Така или иначе ги чувам.

— Беше злополука — каза Дебора колкото на Грейс, толкова и на себе си.

Момичето отвори очи.

— Ами ако ти вземат шофьорската книжка?

— Няма.

— А ако повдигнат някакво обвинение срещу теб?

— Няма.

— В полицейското управление ли го разбра?

— Не съм ходила там. Ще отида, след като те оставя у дома. — Лицето на дъщеря й се оживи. — О, не, не можеш да дойдеш.

Грейс отново затвори очи. Този път Дебора я остави на мира.

* * *

Полицейското управление на Лийланд се намираше до кметството и се помещаваше в малка тухлена постройка, в която имаше три големи кабинета и една килия. В полицията работеха дванайсет души, осем от тях на пълно работно време, което беше достатъчно за град с десет хиляди жители. Престъпността се ограничаваше до домашни свади, шофиране в нетрезво състояние и дребни кражби.

При влизането й хората, които познаваше почти цял живот, я поздравиха топло. Споменаваха набързо децата, възрастните си родители и инициативата за гласуване „за“ или „против“ продажбата на вино в супермаркетите, но имаше и неколцина, които извърнаха поглед.

Джон Колби я въведе в кабинета си. Въпреки ума и внушителната си физика, той беше свит и склонен по-скоро да търси прозрения, отколкото да се втурва в атака при разследванията. Освен това бе и скромен — предпочиташе да се труди незабележимо, пред това да кичи с грамоти стените на кабинета си. Като се изключеха големият часовник и няколкото снимки от полицейски сбирки, поставени в рамки, в офиса му нямаше друга украса.

Джон затвори вратата, взе няколко формуляра от бюрото и й ги подаде.

— Много е опростен — каза той. — Вземи го у дома, попълни го и го върни, когато си готова.

— Не трябва ли да го направя тук?

Той махна с ръка.

— Не. Знаем, че няма да изчезнеш от града.

— Не съвсем — промърмори Дебора, плъзвайки поглед по формуляра. Цели три страници с въпроси от най-различен характер. Времето и усамотението щяха да са й от полза. — Получихте ли резултатите от изследванията?

— Само тези от прегледа на колата ти. Всичко изглежда изправно. Няма причини за подозрения в небрежност.

На Дебора й поолекна, макар че истинската причина за притесненията й си оставаше докладът на щатския екип.

— Кога ще получите останалите резултати?

— След седмица-две, ако се забавят в лабораторията. Някои от анализите включват математически изчисления. Понякога са доста сложни.

— Но това беше просто злополука — възкликна тя.

Той се наведе над бюрото.

— Обикновена формалност, Дебора. Длъжни сме да разследваме и го правим.

— Посветила съм живота си на това да помагам на хората, а не да ги наранявам. Чувствам се отговорна за Калвин Маккена. — Беше самата истина, но Дебора не направи нищо, за да промени представата на Джон за това, че тя е шофирала. Дори в този момент, и то пред човек, когото отдавна познаваше и на когото се доверяваше, тя не можа да спомене името на Грейс. Разочарована от себе си, вместо това каза: — Какво, за бога, правеше той там?

— Още не сме успели да го питаме — осведоми я Джон. — Но ще го направим. Ти междувременно попълни този формуляр. Трябва да предадеш три копия.

— Защо три? — попита тя ужасено.

— Едно за нас, едно за застрахователната ти компания и едно за Регистъра на моторните превозни средства. Така е по закон.

— Това ще се отбележи ли в шофьорското ми досие?

— В регистъра пазят файл с показанията ти.

— Никога преди не съм правила катастрофа. Ти видя щетите по колата. Не са много. Съмнявам се, че бих надвишила полагаемата сума по разходите.

— Въпреки това трябва да предадеш копие и на застрахователната компания. Длъжна си да го направиш, когато е налице телесна повреда. В случай че Кал Маккена не е застрахован, може да те съди за медицинските разноски, които застрахователната ти компания ще трябва да плати.

Дебора беше сметнала баща си за паникьор, когато спомена за съдебен процес. Но изречени от Джон Колби, думите звучаха по друг начин.

— Наистина ли мислиш, че ще ме съди? — попита тя. — Ами дъждът? Липсата на отразителна екипировка? На какво основание може да го направи?

— Зависи от нещата, които екипът по възстановката ще открие — обясни началникът на полицията и хвърли поглед към телефона. — Ще ти кажа, когато докладът е готов. — Кръглото му добродушно лице омекна. — Как се справя дъщеря ти с тази история?

— Зле. — Поне в това можеше да е искрена. — Наложи се да я взема от училище. Травмирана е, и приказките там не й помагат особено.

— Какво говорят другите деца?

— Не знам. Не ми казва много.

— Това е от възрастта — рече Джон с приведена глава. — Трудно е. Искат отговорност, докато не я получат. Между другото — добави той и постави свития показалец върху горната си устна, — трябва да те предупредя. Съпругата на Маккена ми се обади тази сутрин. Тя може да създаде проблеми.

— Какви проблеми?

— Доста е разстроена. Иска да е сигурна, че няма да ти се размине безнаказано, само защото се ползваш с добра репутация в града. Това е причината, поради която трябва да ускориш нещата с твоята застрахователна компания. Разгневена е.

— Аз също — избухна Дебора. — Защо, за бога, е трябвало да тича в тази тъмница? Каза ли ти какво е правел?

— Не. Очевидно не си е била у дома, когато е излязъл. Но не се тревожи. Ние ще си проведем разследването и никой няма да има основание да твърди, че сме били благосклонни към едната или другата страна. — Джон тропна по масата и се изправи. — Ако те задържа още малко, хората ми ще започнат да ме упрекват. Знам, че този следобед си на посещение при новороденото бебе на полицай Боудън. Той доста се вълнува за детето.

Дебора успя да се усмихне.

— Аз също. Обожавам посещенията при новородени.

— Бива те в това.

— То ще е най-хубавият ми момент за днес. — Тя се изправи с формуляра за показания. — Кога трябва да ти го върна?

* * *

Дебора разполагаше с пет дни, за да предаде писмените показания, но от мига, в който напусна полицейското управление, реши да приключи с тях колкото е възможно по-скоро. Направи копия и прекара няколко часа в попълването им. Изписа няколко чернови, преди да сметне, че е попълнила формуляра както трябва. После направи копия на окончателния вариант — едно за полицията, едно за регистъра и едно за застрахователната й компания.

Последните две постави в плик, написа адресите и сложи марки, след което ги напъха в чантата. Макар да бяха скрити от погледа й, тя не спираше да мисли за тях. Сутринта, едва отворила очи, Дебора се сети за показанията. Следващата й мисъл бе за Дилън. Излезе от стаята и дочу мекия звук на кийборда му. Свиреше „Отговорът с вятъра се носи“ на Боб Дилън с такава прочувствена непринуденост, че в гърлото й заседна буца. Развълнува я не песента, а синът й. Седеше със затворени очи и без очила. От четиригодишен свиреше по слух мелодии на голямото пиано в хола, преди да е взел и един урок с учител. Дори сега, когато преподавателят му се опитваше да го научи да чете музиката, той се вълнуваше повече от мелодиите, които баща му харесваше.

Не беше необходимо да е психолог, за да разбере, че Дилън обича музиката, именно защото може да я свири без помощта на зрението си. Още от тригодишна възраст страдаше от тежко далекогледство, а до седемгодишна възраст беше развил и дистрофия на очната роговица. Очилата коригираха далекогледството, но заради дистрофията зрението на дясното му око щеше да остане слабо до възраст, в която щеше да е достатъчно голям за трансплантация на роговица.

Тя влезе в стаята му и го прегърна за добро утро.

— Защо си толкова тъжен?

Той свали ръце от кийборда и внимателно намести очилата на носа си.

— Татко ли ти липсва? — попита тя.

Дилън кимна.

— Ще го видиш след две седмици.

— Не е същото — тихо отвърна момчето.

Дебора го знаеше. Един уикенд в месеца не можеше да компенсира четири седмици без баща. От самото начало тя и Грег знаеха, че ще трябва да полагат усилия, за да съвместяват семейния живот и кариерите си, но разводът не влизаше в сметките.

Натъжена, тя извади една фланелка на „Ред Сокс“ от шкафа. Дилън нададе ужасен вик:

— Къде ми е онази с надпис „Дилън“?

— В коша с мръсните дрехи. Вчера я облече.

— Днес също мога да я облека.

— Миличък, цялата е изцапана със спагетения сос на Ливия.

— Но това е тениската, която ми носи късмет.

Грег му беше подарил тази тениска за последния рожден ден заедно с диска, на който имаше песни, изпети от самия него. Сред тях бе и „Отговорът с вятъра се носи“, която синът й свиреше преди минути. Дебора разбираше, че Грег се опитва да включи сина им в нещо, което самият той обичаше. Но фланелката трябваше да бъде изпрана.

— Какво мисли татко за спагетения сос на Ливия? — попита тя.

— Мрази го.

Точно така.

— Мислиш ли, че ще го хареса по фланелката ти?

— Не, но тя я пере твърде често. Така избелява.

Дебора импровизира:

— Избелялото е шик. Татко ти би се съгласил с мен по този въпрос — добави, за да го убеди окончателно. В действителност изобщо не бе сигурна в това. Въпреки че не беше много по-висок от Дебора, Грег изглеждаше впечатляващо със стройната си фигура, гъстата пясъчноруса коса и скъпите дизайнерски дрехи. Но всичко това беше минало. Тя не познаваше мъжа, в който се бе превърнал сега. Не знаеше какъв мъж би оставил жена си и децата си след еднодневно предизвестие.

— Може ли да му се обадя сега? — попита Дилън.

— Ммм. Твърде рано е. Можеш да му се обадиш следобед. — Тя разроши гъстите му коприненомеки коси. — Засега облечи фланелката на „Ред Сокс“, а другата ще я изперем, така че утре да ти носи късмет.

Очите му се натъжиха.

— Татко ще дойде ли на някой от мачовете ми?

— Каза, че ще го направи.

— Знам защо не идва. Той мрази бейзбола. Никога не играеше с мен. Аз също го мразя. Не мога да виждам топката.

Сърцето на Дебора се сви от болка.

— Дори с новите очила ли?

— Май да. Но аз и бездруго стоя на скамейката почти през цялото време.

— Треньор Дъфи казва, че догодина ще играеш повече. Той разчита на теб да бъдеш десен филдер^[1], когато Рори Мейхън се премести в горната лига. Миличък, ако не побързаш, ще закъснеем.

Дебора беше под душа, когато телефонът иззвъня. Грейс влезе в банята и подаде безжичния телефон така, че майка й да може да го види.

— Трябва да се обадиш! — каза момичето.

Дебора спря душа и сграбчи телефона. Обаждаха се от болницата, за да й съобщят, че Калвин Маккена е починал.