Барбара Делински
Тайната между нас (6)

Пета глава

Дебора стигна със закъснение до дома на баща си. Чу шума от душа, сложи кафето да се вари и му приготви геврека. Водата продължаваше да шурти и тя се замисли дали да не изтича до кабинета, за да отхвърли част от документацията. Всекидневната обаче я изкушаваше твърде много.

В един от ъглите имаше кресло с голяма облегалка за главата, тапицирано в избелял розов брокат. Тя потъна в него, вдигнала коленете си под брадичката, както бе правила безброй пъти като дете. Този вид кресла бяха проектирани така, че да предпазват седящите в тях от течения или силната топлина на огъня. Сгушваше се във фотьойла, винаги щом се нуждаеше от подкрепа, за да се справи с очакванията на родителите си, и това й бе помагало безброй пъти. Родителите й предполагаха, че е силна и може да се грижи сама за себе си, за разлика от по-малката й сестра. Но въпреки че оставяше такова впечатление, тя често бе изплашена до смърт. Креслото й осигуряваше преграда и закрила от останалия свят. То й позволяваше да се концентрира върху едно-единствено нещо. Нещо, което можеше да направи. Ако трябваше да се справи със смъртта на Калвин Маккена, не можеше да мисли за бременността на Джил, за обвиненията на Грег и за това как Хал изневерява на най-добрата й приятелка.

Изтласка последните три от съзнанието си и за кой ли път си припомни инцидента, като отчаяно се опитваше да намери нещо, което е можела да направи по различен начин. Повтори в съзнанието си разговорите с полицията и онези с Грейс по-късно, но при тях нямаше връщане назад. Грейс й беше дъщеря и се нуждаеше от закрила. Това бе неин дълг на родител.

На горния етаж душът спря. Тя стана от креслото и тръгна обратно към кухнята. Събра сили и влезе в кабинета, за да прибере чашата и празната бутилка от уиски. Постави чашата в съдомиялната машина, хвърли бутилката в коша и разтвори вестника.

Новината за смъртта на Калвин Маккена не бе отразена в тазсутрешното издание. Навярно щеше да влезе в следващия брой. Но местният седмичник щеше да се появи на щандовете утре и сърцето й се свиваше отсега. Още повече се страхуваше, че трябва да съобщи на баща си за смъртта на човека.

Оказа се, че той вече знае. Когато се приближи до кафеварката, в стъпките му се усещаше припряност. Беше сресал грижливо побелялата си коса. Разочарованието, изписано по бледото му лице, го състаряваше.

— Малкълм се обади — обясни той, докато пълнеше чашата си. Малкълм Харт беше главен хирург и дългогодишен приятел на Майкъл. — Изглежда, имаме проблем.

— Малкълм знае ли нещо повече? — попита Дебора.

— За това от какво е починал ли? — Баща й отпи от кафето. — Не. Вдовицата не разрешава да се направи аутопсия. Не иска тялото на съпруга й да бъде осквернявано. В крайна сметка, разбира се, тя няма да има думата. При насилствена смърт аутопсията се прави по закон. Тя само ще забави нещата.

— Не иска ли да разбере защо е починал?

Той сви рамене и отпи отново глътка кафе.

— Но ако смята да води дело, тя трябва да знае точната причина за смъртта — разсъждаваше Дебора. — Освен ако няма причина, поради която не иска да я узнае. Или не иска ние да я узнаем.

— Каква например? — попита Майкъл и в този момент Дебора беше благодарна на Хал.

— Например алкохол или наркотици. Ще настояваме да проверят и за двете.

Баща й не изглеждаше впечатлен.

— Ако бях на твое място — каза той, като й хвърли поглед над чашата си, — щях да се притеснявам за застраховката. Имаш ли достатъчно лично покритие, в случай че тя реши да те съди?

— Да. — Застраховката бе едно от нещата, за които Грег — като предвидлив бизнесмен — се беше погрижил своевременно.

Майкъл въздъхна и поклати глава.

Дебора знаеше какво си мисли. Тревожеше се, че това ще хвърли петно върху репутацията на семейството им. И тъй като не искаше да чуе думите, тя каза:

— Бих направила всичко, за да върна времето назад.

— И какво би направила? — попита той внимателно и свали чашата си. — Какво по-различно би направила?

В никакъв случай не би оставила Грейс да седне зад волана в такова време. Изобщо не трябваше да позволява на дъщеря си да шофира. Но да каже това на баща си, без да го съобщи на полицията, означаваше да го направи свой съучастник. Не беше честно и напомняше онова, което Хал й бе причинил.

Така че просто каза:

— Щях да шофирам още по-бавно. Може би щях да си сложа очилата.

Той изглеждаше стреснат.

— Не ги ли носеше?

— Не съм длъжна. В шофьорската ми книжка не се споменава нищо за това. — Очилата й бяха с малък диоптър. Слагаше ги от време на време, докато гледаше телевизия.

— Трябвало е да вземеш всички възможни предпазни мерки в такава нощ.

— Наистина.

— Майка ти щеше да си сложи очила.

Това бе удар под кръста.

— И не би й се случило нищо подобно?

— Не.

Но Дебора знаеше друго. Без задоволство, но с внезапно избликнал гняв тя каза:

— Разгледай личната й чекова книжка за годината, в която се омъжих. Ще видиш, че е написала чек за няколко хиляди долара, изплатени на сервиза на Русо. Докато карала по „Уест Елм“, погледнала за нещо на съседната седалка и забърсала странично една паркирана кола.

Баща й направи гримаса.

— Това е абсурдно. Щях да знам.

— Колата й се нуждаеше от лек ремонт. Така или иначе трябваше да я кара на сервиз. Питай Дони Русо.

— Майка ти никога не би ме излъгала.

— Тя не те е лъгала. Просто не ти е казала цялата истина.

— Защо да го прави?

Дебора въздъхна. После продължи внимателно:

— Защото ти искаш съвършенство, а ние невинаги можем да ти го дадем. По-малко ли обичаш мама заради това, че е ударила нечия кола? По-малко ли ме обичаш, задето блъснах човек с колата си? Разстроих се след инцидента, а сега съм просто съкрушена от смъртта на Калвин Маккена. Но това беше злополука. — Дебора внезапно се почувства готова да се разплаче. — Случайна злополука, а сякаш само аз го твърдя. Казвам го на дъщеря си, на сина си, на Хал, на полицията, на бившия си съпруг, на теб. Наистина би било добре някой да го каже и на мен, защото, да ти призная, татко, изобщо не съм от камък. Не съм безчувствена. И точно сега се нуждая от подкрепа.

Избухването й изненада и нея самата. Но тя не се извини.

Майкъл я погледна странно.

— Каза ми това за майка ти, за да си спестиш укорите?

— Това няма нищо общо с укорите. Става въпрос за разбиране.

— Тогава разбери това — рече той и остави чашата си. — Обичах майка ти. Четирийсет години бяхме женени и през цялото това време нито веднъж не съм имал повод да се съмнявам в нея. Струва ми се, че се опитваш да обвиниш нея и мен, за да оневиниш себе си. Убила си човек, Дебора. Може би е най-добре да приемеш този факт.

Тя се стресна от нападките и дълго мисли какво да му отговори. Ако баща й не беше излязъл, щеше да го попита защо съчувствието му към пациентите беше безкрайно, а към нея — никакво. Макар че Дебора знаеше отговора: защото тя бе част от семейството, а очакванията към семейството бяха други.

* * *

Пациентите бяха различни, но очакванията им — едни и същи. Семейните лекари не се разболяваха, не си вземаха дълги отпуски, не отсъстваха в сряда следобед, за да играят голф, а в случая с Дебора — да стоят при Грейс. С десетина пациенти за преглед в кабинета и четири домашни посещения, Дебора нямаше почивка в сряда. Последната пациентка пред вратата на кабинета беше Карън Тратър.

— Ако планината не отиде при Мохамед… — каза приятелката й с лека усмивка. Носеше спортен екип, достатъчно стилен за диамантените обеци, подарък от съпруга й, които никога не сваляше.

Дебора затвори вратата и поглеждайки Карън, усети познатата топлина и загриженост, с които я обгръщаше вече осемнайсет години.

— Съжалявам — каза тя, като прекоси стремително кабинета и прегърна приятелката си. — Заслужаваш нещо по-добро.

— Знам, че си заета.

Дебора дръпна един стол и седна.

— Тичам насам-натам и се опитвам да свърша колкото е възможно повече неща. Преди да се е разчуло… знаеш какво.

— Било е злополука.

— Благодаря ти. И въпреки това… — Дори да оставеше настрани проблема с отговорността за шофирането, този с лъжата си оставаше. Това, че Карън не го знаеше, правеше нещата дори по-лоши.

— Даниел каза, че Грейс не е била на училище.

— Не можех да я пусна — обясни Дебора. — Разстроена е.

— Може би е добре да се консултира със специалист.

— Не. Има нужда от малко време, за да се успокои. Чула ли си нещо за погребението?

— В петък следобед. Тук, в града.

— Тук ли? — Дебора беше разочарована. Надяваше се, че погребението ще е в родния град на Маккена. — Изненадана съм. Той не живя дълго тук.

— Ще прекъснат учебните занятия, за да могат учениците да отидат на погребението. Ще има и възпоменателна служба в петък вечерта. Хал помогна ли ти тази сутрин?

— Доколкото можа. Има толкова много неизвестни. Стомахът ми се свива, като си помисля за това.

— Джон Колби няма да повдигне никакви обвинения срещу теб — увери я Карън. — Знае какво означаваш за този град.

— Точно това може да има отрицателни последствия — отбеляза Дебора. — Вече са го предупредили да не прикрива нищо. Тъкмо защото съм аз, би могъл да ме погне още повече.

— За какво?

Дебора обаче не искаше да изрежда отново възможните обвинения.

— Ще оставя Хал да ти разкаже. Много мило от негова страна, че дойде на срещата.

— Как може да не дойде? Той те обича.

За втори път днес Дебора се чувстваше като измамница пред член от семейство Тратър.

Карън се намръщи, канейки се да каже още нещо, и за момент Дебора се уплаши, че Хал е признал чувствата си пред своята съпруга. После Карън затвори уста, прокашля се и каза тихо:

— Всъщност тук съм по работа. Лакътят ме измъчва от две седмици. Каза, че трябва да те информирам, ако нещо продължава толкова дълго.

— Боли ли те? — бързо попита Дебора загрижено. — Кой лакът?

Карън потупа дясната си ръка. Дебора хвана лакътя и започна да притиска.

— Боли ли?

— Не.

— Така?

— Не.

Опипа го внимателно, без да причинява болка на приятелката си, за да изключи счупване на костта. Обхвана лакътя и раздвижи китката на Карън, което предизвика слаб вик. Когато повтори болезненото движение, Карън отново изстена. Дебора опипа лакътя и този път се съсредоточи върху латералното сухожилие.

— Ето там — каза Карън и рязко си пое дъх.

Дебора се облегна назад.

— Колко пъти игра тенис тази седмица?

— Всеки ден, но…

— И не е било само за забавление. Карън, лакътят ти е възпален от преумора.

— Жените от моя отбор не страдат от такива възпаления.

Дебора се засмя с облекчение.

— Преуморила си лакътя си от тениса.

— Но аз играя тенис всеки ден от пет години. Защо тази болка се появи така внезапно?

— Защото от пет години играеш тенис всеки ден.

— Мислех си, че… хммм, може да имам нещо на костта. Нали знаеш, дясната гърда, дясната ръка…

Дебора я прекъсна:

— Знам, миличка. Миналата година беше реброто ти, в годината преди това — рамото ти. Случва се всяка година по това време.

Карън премигна.

— Всяка година ли?

— Е, добре, през последните три. Колко години станаха вече… може би шест, откакто ти направиха мастектомия?

Карън преглътна.

— Да. И още ме е страх.

— Винаги ще те е страх, затова идваш на преглед при мен.

— Но защо чувствам болка?

— Травмата е реална. Сухожилието от външната страна на лакътя ти е възпалено. По друго време на годината би го пренебрегнала. По това време обаче, ти се струва проблем.

— Не си припомням съзнателно, че годишнината наближава.

— Не е необходимо. Подсъзнанието ти го знае.

Карън най-накрая се успокои.

— Казваш, че е възпаление на лакътя от преумора? Сигурна ли си?

— Деветдесет и девет процента.

— И не се налага да го гледаме на рентген?

— Не и преди да си починеш няколко дни. Сложи лед на лакътя и остави противовъзпалителното лекарство да си свърши работата. Ако няма подобрение, тогава ще направим снимки.

— Сигурно ме мислиш за глупачка, че тичам при теб.

— Съвсем не — смъмри я Дебора. — Аз ти казах да идваш. Положителното в твоя случай е, че лекарите са длъжни да те вземат на сериозно. Аз също, вярвай ми. Има реална причина за възпалението на сухожилието, но съзнавам през какво си минала.

— Ти си единствената. Изобщо не бих могла да споделя с Дани. Тя си има своите страхове.

— Ами Хал?

— Той не иска и да чуе. Става твърде нервен. Поне така съм мислила винаги. — Тя захапа долната си устна, преди да изтърси: — Дебора, трябва да те попитам нещо. Мислиш ли, че Хал би ми изневерил?

Дебора запази неутрална позиция.

— Да има връзка с друга жена ли?

Карън кимна.

— Получих обаждане по телефона в понеделник вечерта. Жена. Попита ме дали знам къде е съпругът ми.

Очите на Дебора се разшириха.

— Ти знаеше ли?

— Знаех къде би трябвало да бъде. Трябваше да е на работа.

Нещо в гласа й подсказваше, че може и да не е там.

— Попита ли кой се обажда?

— Не. Затворих.

— Записа ли си телефонния номер?

— Изписа се като анонимен. Хал се прибра у дома час след това. Каза, че е имал важна среща. Беше вир-вода от дъжда. Така и не можах да разбера дали срещата не се е състояла в някое легло в президентския апартамент. А след това е взел един бърз душ и се е прибрал у дома.

— О, Карън!

— Това не е първият път.

— И преди ли се е обаждала?

— Веднъж, преди два месеца. Помислих си, че гласът ми е познат. Но сега го отдавам на факта, че си припомнях това обаждане доста често. — Тя си играеше с диамантената обица. — Е, мислиш ли, че Хал е способен на това?

Изключено, искаше да каже Дебора, но това щеше да е явна лъжа. И бездруго се чувстваше достатъчно подла, затова промърмори:

— Мисля, че той е от типа мъже, по които жените се заглеждат. Възможно е някоя от жените в офиса да си пада по него и понеже я е отхвърлил, тя е решила да си отмъсти. Може би се надява да го подложиш на кръстосан разпит.

— Не бих го разпитвала. Той ще бъде съкрушен, ако разбере, че се съмнявам в него.

— Може би е по-добре да разбере за обаждането, за да поговори с тази жена.

— Не, не. Просто исках да споделя с теб. — Карън се пресегна и докосна нежно брадичката на Дебора. — Права си. Определено е жена, която иска съпругът ми да е свободен, а той не е. — Усмихна се широко. — Виждаш ли? Днес ми помагаш за втори път! — Погали приятелката си по косата и отметна две къдрици. — Това е най-сладката прическа, да знаеш. Когато се опитвам да си те представя, още те виждам с дългата коса. Тази прическа е по-свободна.

— Струва ми се, че постоянно съм рошава.

— Смела е. Това е твоето ново аз, Дебора.

Дебора се облегна назад. Новото й аз беше лъжкиня.

— Смела, казваш? Баща ми смята, че не е подходяща за авторитетна професионалистка.

— Добре. Остави го да си излее раздразнението другаде — посъветва я Карън, после направи пауза. — Как прие новината за катастрофата?

Дебора не продума.

— Значи зле — заключи приятелката й и въпреки че Дебора се бе почувствала много наранена сутринта, побърза да го защити:

— Знаеш, че преживява тежък период.

— Майка ти още му липсва, нали?

— Много.

— На теб също.

— Но на него му е по-трудно. Прибира се в празен дом. Тя беше сродната му душа, неговото другарче. През вечерите и уикендите не знае какво да прави.

— Би могъл да помага в пекарницата. Рут обожаваше това място.

Дебора издаде недвусмислен звук.

— Татко не би го признал. — Чудеше се дали щеше да се промени, когато му се родеше внуче там.

— Би могъл да води Дилън за риба — предложи Карън.

Бяха го обсъждали и преди. Риболовът беше добро решение за момченце с тежко далекогледство. Дилън можеше дълго да седи, да размишлява и поради далекогледството си — да се наслаждава на пейзажа. Кой знае, можеше да се окаже добър въдичар.

— Предложих му го — каза Дебора, — но татко винаги има списък с неща, които трябва да свърши.

— Важни ли са?

— Някои да. Другите са само да се намира на работа.

— Остави го да поеме повикванията няколко дни седмично. Защо само ти трябва да препускаш до болницата през нощта?

— Не трябва. Но всъщност ми харесва, особено при редовните пациенти. Тогава се чувствам най-удовлетворена от това, че съм лекар. За татко този момент е останал в миналото, той няма потребност от това.

— Което може да е още по-основателна причина да го направи. Може да е забравил какво е усещането.

— Възможно е — съгласи се Дебора. — Но това не е голям проблем. Не си спомням кога за последен път ми се обадиха посред нощ.

* * *

Естествено, понеже го каза, Дебора бе събудена в три часа през нощта от дежурната служба. Пациентката беше двадесет и седем годишна жена, която бе посетила кабинета два пъти през последните няколко седмици с оплаквания от болки в стомаха. Майкъл я прегледа първия път, Дебора — втория. И в двата случая изследванията на кръвта не бяха показали повишен брой на белите кръвни клетки, а оттам и никакви показатели за апендицит.

Сега тя звучеше като обезумяла. Усещаше остра болка. Имаше температура и повръщаше.

Дебора се облече бързо, събуди Грейс, за да й каже, че излиза, и тръгна към болницата. Пациентката и изплашеният й съпруг пристигнаха почти едновременно с нея. Дебора успя да ги вкара бързо в спешното отделение за няколко окончателни изследвания и после ги свърза с хирург, който щеше да направи апендектомията.

Тя качи жената в асансьора и постоя малко със съпруга й. После потърси лекарите, които бяха дежурили предната нощ.

Една от тях — Джоуди Рийд, преглеждаше пациент, претърпял операция. След прегледа излезе при Дебора в коридора.

— Искате да ме попитате за Калвин Маккена, нали? — предположи тя и покани Дебора да влезе. Седна пред най-близкия компютър, въведе паролата си и подкани посетителката да погледне екрана.

Беше доклад от лабораторията. Дебора едва го погледна и от устата й се отрони:

— Кумадин? Не знаех, че го е приемал.

— Нито ние. Бях тук, когато го докараха.

— Не е ли носел медицинска гривна?

— Не. Нямаше портфейл, никакви документи за самоличност и не говореше. Попитахме го специално дали приема лекарства и алергичен ли е към нещо, но той не отговори. Жена му също не ни помогна. Поклати глава, когато я попитахме, и не спомена за каквото и да било сърдечно заболяване или нещо друго, което да ни предупреди, че той приема антикоагулант.

— Но на етикета има черна кутийка с предупреждение „Информирайте лекаря си“ — настояваше Дебора. — Как може да не е знаела?

— Нямам никаква представа. Ала това обяснява защо е получил кръвоизлив.

Дебора не можеше да повярва. С баща й осигуряваха карти за портфейлите на онези от пациентите, които приемаха лекарства като кумадин. Макар че в крайна сметка всичко зависеше от прилежността на пациентите, които трябваше да ги носят в портфейла си.

— Откриха ли нещо друго в кръвта му? Наркотици? Алкохол?

— Не. Само кумадин.