Барбара Делински
Тайната между нас (5)

Четвърта глава

Дебора усети как сърцето й замира. Когато най-накрая успя да проговори, гласът й беше изпълнен с паника.

— Починал? Но от какво?

— Мозъчен кръвоизлив — съобщи сестрата.

— Но нали прегледаха мозъка му със скенер? Как не са го открили?

— Тогава не е имал кръвоизлив. Изглежда, е започнал вчера. Когато жизнените показатели индикираха това, вече бе твърде късно.

Дебора не разбираше какво може да се е случило. Тя самата бе прегледала мъжа на пътя — нямаше животозастрашаващи наранявания, пулсът му беше силен. Беше преживял първоначалната операция и се бе върнал в съзнание. Смъртта му бе абсолютно неочаквана.

Вкопчвайки се в хавлията си, тя попита:

— Сигурна ли сте, че става въпрос за Калвин Маккена?

— Да. По-късно ще му правят аутопсия.

Дебора не можеше да чака.

— Кой лекар беше на смяна, когато това се случи?

— Доктор Рийд и доктор Маккол.

— Мога ли да говоря с някого от двамата?

— Ще ви потърсят по-късно. Току-що приеха пострадали от верижна катастрофа. Да им предам ли да ви се обадят?

— Да, моля. — Тя благодари на жената и затвори.

Грейс плачеше.

— Ти каза, че няма да умре.

Потресена, Дебора й подаде телефона. Самата тя бе готова да заплаче.

— Не знам какво се е объркало.

— Каза, че нараняванията му не са животозастрашаващи.

— Така беше. Грейс, за мен това също е загадка. — Беше потресена и се опитваше да проумее случилото се. — Състоянието му беше стабилно. Изследванията не показваха нищо подобно. Нямам представа как се е случило.

— Не ме интересува как се е случило — хлипаше момичето. — Достатъчно зле се чувствах, докато си мислех, че ще го виждам в часовете и ще знам, че аз съм го блъснала. Сега обаче въобще няма да има часове. Аз го убих.

— Не си го убила. Убийството включва умисъл. Това беше злополука.

— Но въпреки това е мъртъв — изплака Грейс.

Смъртта беше част от работата на Дебора. Водеше постоянна война с нея и бе печелила трудни битки. Но смъртта на Калвин Маккена бе нещо различно.

* * *

Дебора нямаше сърце да накара Грейс да отиде на училище. Момичето настояваше — и с право, че мълвата ще се разнесе и не е честно да я подлага на това изпитание, докато не разберат нещо повече. Но никой от дежурните лекари не се обади, което означаваше, че не може да каже на Грейс почти нищо, за да я накара да се почувства по-добре.

Нямаше обяснение защо учителят бе починал — това каза и на Мара Уолш, училищния психолог, веднага щом се свърза с нея. Тя и Мара често работеха заедно по случаите с анорексия или злоупотреба с наркотици; преди година, когато един ученик почина от левкемия, заедно бяха събрали екип от специалисти-консултанти за опечалените.

Мара бе шокирана от днешната новина. Тя задаваше въпроси, на които Дебора не можеше да отговори. Между другото спомена, че Калвин Маккена имал докторска степен по история — нещо изненадващо за Дебора, защото той не бе използвал титлата, нито бе отбелязал степента си в училищния сайт.

Когато затвори телефона, видя, че Дилън е вперил поглед в нея.

— Починал ли е? — пребледнял, попита той, с уголемени от стъклата и от шока очи. След смъртта на баба му преди три години вече знаеше какво означава това.

Дебора кимна.

— Чакам обаждане от лекаря, за да ми съобщи причината.

— Стар ли беше?

— Не много.

— По-стар от татко ли беше?

Знаеше накъде клони. Разводът, последвал смъртта на Рут Бар, бе засилил усещането му за загуба.

— Не. Не беше по-стар от татко ти.

— Но татко е по-стар от теб.

— Само малко.

— Много — натърти момчето и звучеше почти толкова притеснено, колкото и родителите й, когато двайсет и една годишната Дебора се бе омъжила за седемнайсет години по-голям от нея мъж. Но Дебора никога не усети възрастовата разлика. Грег беше винаги енергичен и млад. Свободен дух в тийнейджърска възраст, той така и не бе надраснал трийсетте — това го признаваше сам — което означаваше, че двамата с Дебора се чувстваха много по-близки по възраст, отколкото бяха в действителност.

— Татко е на петдесет и пет — каза му тя, — което не означава стар, и няма да умре. Господин Маккена беше блъснат от кола. Ако това не се беше случило, той щеше да е още жив.

— Ще те арестуват ли за това, че си го убила?

— Съвсем не. Това, което се случи, беше злополука поради проливния дъжд.

— Като нощта, когато умря баба Рут ли?

— Баба ти Рут не умря в катастрофа. Макар че тогава също имаше буря. — В нощта, когато майка й почина, духаха почти ураганни ветрове и дъждовните струи плющяха като камшици. Дебора никога нямаше да забрави как шофираше тогава през града, за да бъде до нея в последните й часове.

— Ще го погребат ли?

— Разбира се. — Сигурно щяха да му устроят голямо тържествено погребение. Дебора вече си представяше заглавията в местния вестник. Статията щеше да е поместена на първа страница с описание на катастрофата и имената на хората, пътували в колата.

— Близо до баба Рут ли ще го погребат?

Тя събра сили.

— Това е добър въпрос. Господин Маккена живееше отскоро в града. Може би ще го погребат на друго място.

— Грейс защо не е облечена?

Момичето седеше на стол до кухненския плот. Привела рамене, тя още носеше тениската и късите панталонки, с които бе спала. Гризеше нокътя на палеца си.

— Грейс — умолително каза Дебора, изчака да свали палеца от устата си и се обърна отново към Дилън: — Тя няма да ходи на училище. Ще си остане вкъщи, докато разберем нещо повече.

Дебора отвори лаптопа си. Пациентите щяха да изпращат имейли. Грижата за чуждите проблеми щеше да й помогне да си събере мислите.

— И аз искам да си остана у дома — каза Дилън.

Дебора въведе паролата си.

— Не е необходимо.

— Ами ако те арестуват?

— Няма да ме арестуват — нежно го смъмри тя.

— Може и да го направят. Нали това е работата на полицаите? Ами ако се върна у дома и разбера, че си в затвора? Кой ще се грижи за нас тогава? Татко ще се върне ли?

Майка му го стисна за раменете и се наведе, за да може да срещне погледа му.

— Миличък, няма да вляза в затвора. Началникът на полицията, не кой да е, каза, че няма причина да се притесняваме.

— Така е било, преди човекът да умре — настоя момчето.

— Но фактите около катастрофата не са се променили. Никой няма да влезе в затвора, Дилън. Имаш думата ми.

Почти веднага след като изрече обещанието си, тя усети мъчително безпокойство. Трябваше да се насили, за да отговори на пациентите си: Няма основание за притеснения, Ким, дъщеря ти не е приемала антибиотиците дори един цял ден… Да, Джоузеф, ще се обадим за повторно зареждане на инхалатора… Благодаря ви, че ме информирате, госпожо Уорън, радвам се, че се чувствате по-добре…

Предния ден, когато баща й бе предложил да се обади на Хал Тратър, тя се бе възпротивила. Дори сега не бе сигурна, че има нужда от юридически съвет, но със сигурност се нуждаеше от успокоение.

— Карън — каза тя, когато приятелката й вдигна телефона, — аз съм.

— Кой по-точно? — запита Карън обидено. — Приятелката ми Дебора, която дори не пожела да се обади вчера и да ми каже, че няма да дойде на фитнес, и ме остави да науча за инцидента от дъщеря ми, която продължава да звъни на Грейс безуспешно досега?

Дебора моментално се разкая. Не можеше да отговаря за действията на Грейс, която обичаше Даниел като сестра, но Карън беше най-добрата й приятелка. Щеше да й се обади по-рано, ако не беше Хал. Още една причина да го обвинява. Но тъкмо това не можеше да каже на приятелката си.

— Съжалявам. На никого не се обадих, Карън. Беше тежък ден. Доста се притеснихме.

— Именно затова трябваше да се обадиш. Ако аз не мога да те накарам да се почувстваш по-добре, Хал може.

Дебора се прокашля.

— Затова се обаждам сега. Калвин Маккена току-що почина.

Карън ахна.

— Наистина ли?

— Да. Не знам подробности, но мислех да го споделя с Хал. Там ли е?

— На другата линия е. Изчакай секунда, мила, ще го повикам.

Хал изглеждаше почти толкова обиден, колкото и съпругата му.

— Доста време ти трябваше, за да се обадиш, Дебора. Има ли причина за това?

Можеше да му отговори, че истинската причина е склонността му да разбира нещата погрешно, но Грейс я беше последвала в кабинета, а и Карън бе още на линия. Вместо това каза:

— Беше злополука. Трябва ми само информация. Не мисля, че ми е нужен адвокат.

— Аз съм ти нужен — провлече той, като вероятно намигаше на жена си.

Тъжното бе в това, че действително го мислеше. Беше влюбен в Дебора от години — или поне така твърдеше малко след като Грег си замина, и макар че тя го бе отрязала с думите: „Забрави. Аз не те обичам, а и жена ти е една от най-близките ми приятелки“, той не се бе отрекъл от думите си. Училищни сбирки, спортни мероприятия, рождени дни — използваше всяка възможност да й го напомня. Никога не я беше докосвал. Но погледът му казваше, че би го направил на мига.

Това я поставяше в уязвимо положение. Двете с Карън бяха споделяли бременности, проблеми с децата, рака на гърдата при Карън и развода на Дебора. Сега Дебора знаеше нещо за Хал, което съпругата му не знаеше. Да пази тайната бе почти толкова мъчително, колкото и мисълта за това, което би могло да се случи, ако я разкрие.

Хал я беше направил съучастница в престъплението си. Мразеше го заради това.

— Не мисля, че има проблем — каза Дебора, — но искам да съм сигурна. Вчера ходих до полицейското управление.

— Знам. Говорих с Джон. Той не вижда причина за притеснение.

На Дебора й стана неприятно, че беше говорил с полицията на своя глава, но знаеше, че баща й е прав. Хал беше най-добрият адвокат в района и често играеше покер с Колби, поради което уверението му придобиваше още по-голяма тежест. Естествено, нещата от вчера се бяха променили.

— Калвин Маккена току-що е починал — каза Дебора — и не ме питай как и от какво, защото самата аз все още не знам. Мислиш ли, че това променя ситуацията?

Последва пауза — изглежда, адвокатът в него проговори, след което рече предпазливо:

— Зависи. Трябва да се отхвърли всяко съмнение за нарушение от твоя страна. Има ли нещо, за което да се хванат?

Това беше златна възможност да се изясни въпросът за това кой е шофирал. Знаеше, че не е правилно да лъже. Но формулярът с показанията за катастрофата бе попълнен, а фаталният изход само затвърди решението й да защити Грейс. А и Дебора беше повтаряла изречението толкова често, че то само й се изплъзна от устата:

— Колата ми просто се оказа на неподходящо място в неподходящо време. Ако досега не са предявили обвинение срещу мен, фаталният изход може ли да промени това?

— Зависи какво ще открие екипът по възстановката — отвърна Хал. Разговорът с него не я успокои, както се бе надявала. — Зависи също и от областния прокурор.

— Какъв областен прокурор? — нервно попита Дебора.

— Нашият областен прокурор. Смъртният случай може да го впише в картината.

Тя се беше обадила, за да получи успокоение.

— Какво искаш да кажеш с това „може“?

— Започваш да се паникьосваш, Дебора. Не го прави, мила. Мога да те измъкна от каквото и да било.

— Но какво е то? — попита тя, решена да узнае най-лошото.

— Когато е налице смъртен случай — обясни той с премерен тон, — обект на разследване са и двете страни. Смъртният случай при катастрофа се класифицира различно — в зависимост от това какво ще открие щатският екип.

Дебора пое дъх на пресекулки.

— Няма да открият много — успя да промълви. Разбира се, не си бе представяла, че Калвин Маккена ще умре.

— Значи няма да те обвинят в извършване на престъпление — добави Хал, — но един ищец не се нуждае от много, за да подаде граждански иск. Стандартните доказателства са слаби. Джон казва, че съпругата на Маккена му се е обаждала. Търсила кого да обвини. И това още преди съпругът й да почине.

— Не се движехме с повече от петдесет километра в час при ограничение на скоростта седемдесет.

— Може да сте се движили и с четирийсет, но ако наеме амбициозен адвокат, който да убеди съдебните заседатели, че е трябвало да се движите с двайсет километра в час в такава буря, сигурно ще получи някакво обезщетение. Но ти също имаш амбициозен адвокат. — Дебора усети усмивката му. — Ще се обадя на Джон. Искам да знам какви изследвания са направени за съдържанието на алкохол в кръвта или следи от употреба на наркотици. Джон каза, че си взела формуляра за показанията у вас. Попълни ли го?

— Попълних го снощи.

— Иска ми се да го прегледам, преди да го предадеш. Една погрешна дума може да доведе до предположения за вина. Можеш ли да ме изчакаш у вас?

— Не, за съжаление. — Всъщност беше благодарна, че има основателно извинение да се срещне с него извън дома си. — Трябва да закарам Дилън на училище. И тъй като полицията приключи с огледа на колата ми, искам да я закарам на автомонтьор. Може ли да се срещнем в пекарницата на Джил, да речем, след двайсет минути?

* * *

Пекарницата на Джил, наречена „Сладостта на Главната“, имаше свежа фасада и се намираше в центъра на града. След като остави колата си за ремонт, Дебора тръгна натам с метната през рамо медицинска чанта. Забила поглед в тротоара, който имитираше тухлена зидария, тя се опитваше да не мисли за това, че Калвин Маккена е мъртъв. Опитваше се да не мисли за съпругата му. Както и за това, че хората, които срещаше по Главната улица, може би сега я виждаха в друга светлина.

Долови сладкия аромат от пекарницата секунди преди да стигне до малките железни масички, наредени отвън. Три от четирите масички бяха заети. Кимна на неколцина редовни посетители и усети как познатият аромат притъпява страха й.

Отвътре пекарницата грееше в златисти, оранжеви и червени цветове — стените, масичките за кафе, креслата, канапенцата за двама. Дебора си имаше любим ъгъл сред тапицираните мебели, към който обикновено се насочваше. Хората непрекъснато я заговаряха. Задаваха й обичайните въпроси, например: Това прилича ли ти на обрив от отровен бръшлян? Обикновено нямаше нищо против, но днес не искаше публика.

Няколко клиенти чакаха на опашка, други седяха отвън пред пекарницата. Дебора сведе глава, за да избегне любопитните погледи, и продължи напред през летящите врати на кухнята към офиса на Джил. Едва се бе настанила на стола до бюрото, когато сестра й пристигна с поднос. На него имаше три кафета и три кръгли „Мамини кифлички“, покрити с глазура.

— Да разбирам ли, че и аз ще присъствам? — попита Джил.

— Определено. — Вземайки чаша, Дебора я огледа изучаващо. Не можеше да повярва, че чака бебе. С късата си руса коса и луничките, късата оранжева фланелка и тесните дънки, самата Джил изглеждаше като дете. — Не мога да си го представя — каза тя, странно озадачена. — Добре ли се чувстваш?

— Чудесно.

— Вълнуваш ли се?

— Повече, отколкото някога съм си представяла.

Дебора посегна към ръката й.

— Ще бъдеш невероятна майка.

— Значи не се тревожиш за мен?

— Разбира се, че се тревожа. Няма да ти е лесно. Ще се будиш през нощта от плача на бебето и няма да има кой да те отмени. Ще бъдеш изтощена, а това не е като да можеш да си вземеш болнични.

Джил издърпа ръката си.

— Защо не? Погледни натам.

Не беше необходимо да поглежда. Дебора добре знаеше, че зад щанда има трима души, които се движат чевръсто между кафемашините и тавите със сладкиши, докато клиентите поръчват специалитети като „Мамините фрешове“ и шейкове от менюто, написано с тебешир на високите черни дъски. До обяд в кухнята работеха двама пекари, които произвеждаха прясно изпечени партиди от кексчета, кроасани и кръгли кифли с глазура. После пристигаше Пийт, за да помогне на Джил с обяда.

Дебора схвана намека. Въпреки това сестра й каза:

— Имам страхотен персонал, който лично подбрах и обучих внимателно. Кой, мислиш, се занимаваше с пекарницата, докато ходих наляво-надясно по лекари? А си имам и личен живот, Дебора. Не всичко е работа.

— Не съм го казала.

— Освен това обичам работата си. Преди малко бях там и месих тесто. „Мамините кифлички“ са по моя рецепта. Ами „Мамината зелева салата с майонезен сос“? Ако си мислиш, че не изпитвам удоволствие да я приготвям по рецептата на мама всеки ден, грешиш. Честно ти казвам, понякога звучиш като татко. Той смята, че живея съвсем сама, потънала в черен робски труд. Не познава Скай и Томас, които идват в три сутринта, нито Алис, която застъпва в седем. Не знае, че си имам Мая, Кийшън и Пат. Не познава Дона и Пийт.

— Знае за тях, Джил — увери я Дебора. — Хората му разказват.

— И въпреки това не може да проумее, че пекарницата ми преуспява? Справях се добре на уроците по пиано, когато бях осемгодишна, и той реши, че трябва да стана пианистка. На дванайсет години спечелих награда на панаира на науките и той реши, че трябва да стана Нобелов лауреат. Да бъда просто себе си не беше достатъчно — винаги очакваше нещо повече. — Тя постави ръка на гърдите си. — Искам това бебе. То ще ме направи щастлива. Това не би ли трябвало да направи и татко щастлив?

Вече не обсъждаха раждането на дете, а много по-сериозен проблем, засягащ очакванията на родителите. Джил може и да бе на трийсет и четири години, но въпреки това си оставаше дете на Майкъл Бар.

— Кажи му, че си бременна — настоя сестра й, донякъде и от егоистични подбуди. Не й харесваше, че трябва да пази още една тайна.

— Ще му кажа.

— Сега. Кажи му сега.

В отговор Джил я запита:

— Знаеше ли, че Калвин Маккена е водел часове на няколко групи за напреднали?

Дебора се вгледа в сестра си продължително и разбра, че тя няма да поддаде. После въздъхна и отпи от кафето.

— Да. Знаех го.

Знаеше го и Джил, защото той беше преподавал на Грейс в групата за засилено изучаване на американска история.

— Някои от учениците му бяха тук вчера следобед. Говореха си.

Дебора изчопли един орех от кифлата и го поднесе към устата си, но после го остави обратно.

— И това е било, преди да почине. Днес разреших на Грейс да си остане у дома. Правилно ли постъпих?

— Татко би казал, че не.

— Не питам татко, а теб.

Джил не се поколеба.

— Да, правилно си постъпила. Катастрофата бе достатъчно изпитание за Грейс, а сега й е още по-трудно, защото е познавала човека. Казаха ли от какво е починал?

— Не още. — Дебора отвори уста с намерение да изтърси истината. Изпитваше отчаяна нужда да сподели товара, и ако все още имаше някой, на когото можеше да се довери, това беше Джил. Но преди да продума, се появи Хал Тратър.

Нищо в Хал не беше семпло. Облечен в елегантен тъмносин костюм с червена вратовръзка, той сякаш носеше надпис „Адвокат“ на челото си. Осъзнавайки това, Дебора предположи, че всички отвън знаят защо е тук.

Той взе чаша кафе от подноса на бюрото и погледна Джил.

— Свидетелка или компаньонка?

Джил не харесваше Хал. Беше го казвала на Дебора неведнъж, без да подозира, че ухажва сестра й. Навярно се дължеше на недоверието й към арогантните мъже. В отговор на неговия въпрос тя скръсти ръце на гърдите си и се усмихна:

— И двете.

Чувствайки се добре защитена, Дебора извади писмените показания за катастрофата от чантата си. Хал ги разгъна и зачете.

Тя не се притесняваше за първата страница, която съдържаше данни за мястото на инцидента, името, адреса, номера на шофьорската книжка, модела на колата и регистрационния номер. Стана по-нервна, когато той премина към втората страница, където пишеше: „Шофьор“.

Дебора потисна чувството за вина и задържа поглед върху Хал. Той отхапа от глазираната кифла и продължи да чете.

Джил попита:

— Няма ли да изцапаш формуляра?

В този момент мобилният телефон на Дебора иззвъня. Тя го извади от джоба си, видя името на дисплея, изрече тихо проклятие и се изправи.

— Сега се връщам — каза тя и тръгна през кухнята. — Да, Грег?

— Току-що получих съобщение от Дилън. Какво става там при вас?

Дебора не се изненада, че Дилън се е обадил на баща си, макар че й се щеше да бе изчакал. Но Калвин Маккена бе починал и Грег трябваше да научи рано или късно.

Тя намери местенце в сянката на контейнера за отпадъци до външната врата и му разказа за инцидента. Въпросите, които последваха, бяха предвидими. Грег се беше преместил във Върмонт, за да преоткрие артиста в себе си, но за Дебора той си оставаше изпълнителният директор, ръководил успешен бизнес.

За негова чест, първият въпрос беше за Грейс. Последна серия от въпроси: В колко часа тръгна от къщи, в колко часа взе Грейс, в колко часа стана катастрофата? Къде точно на околовръстното шосе се случи, на какво разстояние беше паднала жертвата, след колко време пристигна линейката? В коя болница откараха Маккена, кой беше лекуващият лекар, повикаха ли специалист?

— Не повикаха специалист — каза Дебора. — Състоянието му бе започнало да се подобрява. Никой не очакваше, че ще умре.

Последва кратка пауза. След това той попита:

— Защо трябваше да го науча от десетгодишния си син? Претърпяла си катастрофа, един човек е загинал. Или не го смяташ за достатъчно важно, за да го споделиш с мен?

— Разведени сме, Грег — припомни му тя с тъга. В гласа му звучеше искрена обида, сякаш отново бе грижовният мъж, за когото се бе омъжила. Дебора почувства прилив на носталгия. — Каза, че си се уморил от живота си тук. Опитах се да ти го спестя. Освен това нямаше нищо фатално до тази сутрин. А от тогава досега трябваше да свърша доста неща.

Той леко омекна.

— Грейс разстроена ли е?

— Много. Пътуваше в кола, която блъсна човек.

— Трябваше да ми се обади. Можехме да поговорим.

— О, Грег — каза Дебора с уморена въздишка. — С Грейс не сте говорили — имам предвид истински — откакто ти ни напусна.

— Може би е време да го направим.

Не знаеше дали има предвид разговор по телефона или на живо, но не можеше да предложи нито едното, нито другото на Грейс точно сега. Момичето виждаше баща си веднъж на няколко месеца, и то само по настояване на Дебора.

— Сега не е добър момент — рече тя. — На Грейс и бездруго й се събра достатъчно.

— Още колко време ще ми се сърди?

— Не знам. Опитах да поговоря с нея, но без особен резултат. Истината е, че се чувства изоставена.

— Защото ти се чувстваш така, Дебора. Не й ли налагаш собствените си чувства?

— Не е необходимо — отвърна тя с внезапен гняв. — Тя самата се усеща изоставена. Ти си неин баща, но те няма до нея през последните две години от живота й. В буквалния смисъл. Не си идвал тук нито веднъж, нито веднъж. Искаш децата да идват при теб, за да те видят, и това може и да е добре за Дилън, но Грейс си има свой живот тук. Има домашни и контролни, състезания по бягане, приятели. — Погледна часовника си. — Точно сега не мога да се занимавам с това, Грег. Бях заета с нещо друго, когато ми се обади, и трябва да се върна към него.

— Знаеш ли, точно това беше причината.

— Причината за какво?

— Бракът ни да се разпадне. Все трябваше да работиш.

— Моля? — почти извика Дебора. — И това го казваш ти, който работеше по шестнайсет часа на ден до момента, в който заряза всичко! За твое сведение, Грег, аз съм тази, която ходи на състезанията на Грейс и бейзболните мачове на Дилън. Аз ходя на концертите по пиано и училищните пиеси. Ти си този, който така и не намери време за нас.

Грег каза тихо:

— Помолих те да се преместиш при мен.

На Дебора й се доплака.

— Как можех да го направя, Грег? Работата ми е тук. Баща ми разчита на мен. Грейс е в гимназията, а имаме една от най-добрите училищни системи в щата, ти сам го каза. — Тя изправи рамене. — И ако се бях преместила на север с теб, тримата ли щяхме да живеем — аз, Ребека и ти? О, Грег, направи ми предложение, което не можех да приема. Така че, ако си решил да обсъждаме кое е разрушило брака ни, бихме могли да започнем с това, но не и днес. Трябва да тръгвам.

Удивена колко жива бе още болката, Дебора прекрати разговора, преди Грег да успее да каже каквото и да било. Тя погледна към жълтия микробус с логото на сестра й отстрани — стилизирано кексче, върху чиято глазура бе изписано „Сладостта на Главната“ — и пое дълбоко дъх, за да се успокои. След това отново влезе вътре.

Хал беше приключил с четенето на показанията. Стоеше с ръце на хълбоците. Джил не бе помръднала.

— Добре ли е? — попита Дебора с безпокойство.

— Добре е. — Той й подаде документите. — Ако това, което си написала тук, е вярно, има основателна причина да питаме какво е правил там човекът навън в дъжда и дали не е бил под въздействието на алкохол или наркотици. Всеки, който е с ума си, би се отдръпнал встрани от пътя, когато се зададе кола. Така че голямата въпросителна е той, а не ти. Не виждам тук нещо, което да насочва подозренията към теб.

Леко облекчена, Дебора отново сгъна документите.

— Ще изпратя копия на регистъра и на застрахователната ми компания. Какво мислиш за това?

— Трябва да го направиш. Само не говори повече с Джон в мое отсъствие, става ли?

— Защо?

— Защото жертвата е починала. Защото съм твой адвокат. Защото познавам Джон, а той знае как да те подхване и да не те пусне. И, Дебора, не говори с медиите. От списание „Леджър“ се канят да ти се обадят.

Естествено, че ще се канят, след като вече имаше и смъртен случай. Дебора започваше да се плаши.

— Какво да им кажа?

— Че твоят адвокат те е посъветвал да не разговаряш с тях.

— Но тогава ще си помислят, че крия нещо.

— Добре тогава. Кажи им, че си потресена от смъртта на Калвин Маккена и не желаеш да коментираш.

Това й допадна повече. Тя го запита нервно:

— Не смяташ, че има проблем, нали?

— Ами блъснала си човек с колата си. Преднамерено ли е било? Не! В резултат на безразсъдно шофиране ли е станало? Не! Свързано ли е с небрежност по отношение на изправността на колата ти? Не! Ако екипът по възстановката докаже всичко това, няма да могат да те обвинят в извършване на престъпление. После само ще трябва да изчакаме, за да видим какво ще направи съпругата на жертвата.

Дебора кимна бавно. Положението не беше розово и безметежно, както й се искаше, но и не би могло да е друго. След смъртта на Маккена не можеше да се надява дори на бледорозови проблясъци.