Барбара Делински
Тайната между нас (18)

Седемнадесета глава

Дебора излезе от пекарницата, стискайки книжен плик с топла кифла с глазура. В момента единственото й желание бе баща й да живее на разстояние два часа път. Макар тридесет и осем годишна, тя все още се страхуваше от него. Паркирайки зад колата му, влезе тихо в къщата. Кафето му беше приготвено, гевречето — също. Остави чантата си на масата и все още събираше кураж да го потърси, когато го чу да слиза по предните стълби.

Той й хвърли бърз поглед — по-скоро изпълнен с неудобство, отколкото с гняв, осъзна тя с известно облекчение, и се запъти направо към кафемашината.

— Пила ли си кафе? — попита я, без да се обръща.

— Да.

Той си наля кафе и занесе геврека на масата. Когато седна, забеляза плика от пекарницата.

— Добре ли е сестра ти? — попита тихо.

Това е добър знак, реши Дебора. Примирен беше по-добре от войнствен.

— Добре е. Въпреки че не е доволна. Забраних й да слиза долу поне още един ден.

— И мислиш, че ще те послуша? — попита той и изкриви устни.

Тя прие въпроса за риторичен и продължи:

— Татко, имам нужда от помощта ти тази сутрин.

— Не ме карай да й се обаждам. Аз съм последният човек, когото би послушала.

— Не става въпрос за Джил — каза Дебора. — За нещо друго е. Трябва да изляза за няколко часа. Свързано е с обаждането, което си получил вчера. — Възможно най-сбито — докато го държеше доброто настроение — тя му разказа за обвинението, което вдовицата искаше да повдигне, за детективите от службата на областния прокурор и за това, че в доклада се казваше, че Кал е изтичал от гората пред колата й. Накрая му сподели и за Том.

Отпивайки от кафето си, той я изслуша, без да я прекъсва. Когато приключи, Майкъл попита:

— Защо трябва да се срещаш с него?

— Защото той ме помоли — простичко отвърна тя, после добави: — Знае, че брат му е имал суицидни наклонности. Опитва се да се справи с това.

— Да се хвърлиш пред една кола не гарантира, че ще умреш.

— За човек, който е приемал кумадин, това е сигурна смърт.

— В депресия ли е бил? Оставил ли е бележка?

— Няма бележка. А Том не знае дали е бил в депресия.

— Да не е бил подложен на необичайно силен стрес?

— Не знам. Но Том може би знае. Иска ми се да го разпитам.

— Би ли ти казал истината?

— Да. Добре се разбираме. Мисля, че вижда в мен източник на информация. Когато разбра, че брат му е приемал кумадин, ми зададе доста въпроси.

— Не мислиш ли, че може да е капан?

— Не. Смятам, че обича да обсъжда нещата с мен.

— Защо с теб? — попита баща й. — Сигурно има и други хора в живота си.

Дебора беше сигурна, че е така, но не и че Том споделя с тях.

— Може да е заради това, че живея в града, където е живял брат му. Кал Маккена преподаваше на дъщеря ми в училище. Том казва, че ми вярва.

Майкъл повдигна вежда.

— Снаха му възнамерява да повдигне обвинение срещу теб.

На Дебора не й беше нужно напомняне.

— Казва, че не е знаел за това. От миналата седмица не са се срещали.

— Странна работа.

— Цялото семейство е странно. Или по-точно е било. Том е всичко, което е останало от него. И той се мъчи да се пребори с това, което се случи.

— Нормално е — съгласи се баща й. — Но точно ти ли трябва да му помагаш?

— На мен ми се струва правилно.

— Като изкупление ли?

— Може би — призна тя. Каквото и да се докажеше за намеренията на Кал в онази нощ, това, че тъкмо нейната кола го бе блъснала, си оставаше факт.

Баща й изяде и последния залък от геврека.

— Мисля, че Хал трябва да дойде с теб.

За първи път по време на разговора Дебора не се съгласи:

— Хал само ще пречи.

— Този човек не ти е приятел. Ами ако целта му е да запише разговора?

— Няма — каза тя. — Ако обсъждаме брат му, той може да загуби повече, отколкото аз. Разговорът за суицидните му наклонности е абсолютно поверителен. Самоубийството би застрашило изплащането на застраховката живот. Освен това, той ми е почти приятел.

— Приятел, който носи изкупление. — Дебора не можа да разбере дали Майкъл иронизира, но продължи: — С него мога да разговарям. Изслушва ме.

— Хал трябва да е с теб.

— Вярвам на Том.

Майкъл замълча. После я погледна предпазливо.

— Защо ми го казваш?

— Искам да ме заместваш тази сутрин.

— Можеше да се обадиш. Или да дойдеш и да кажеш, че имаш среща с някой от учителите на децата. Можеше просто да не дойдеш на работа, както направи вчера.

Тя се почувства виновна.

— Съжалявам за това. Не успях да те предупредя по-рано.

— А днес можеш, така ли? Мисля, че искаш благословията ми за това. Не мога да ти я дам, Дебора. Идваш тук и ми казваш, че смятат да повдигнат обвинение срещу теб, а сега мислиш да се срещнеш с човека, който ще повдигне обвинението? Това е лудост.

— Така ли смяташ? — попита тя. Срещата й с Том си имаше и своята практична страна. — Той няма да повдигне обвинение. Вдовицата ще го направи. Том обаче може да я контролира.

— Ти каза, че почти не се познават.

— Но ако някой може да й повлияе, това е той. Том ще й каже кои са лошите страни на един съдебен процес. Трябва да го направя, татко. Двете с Грейс няма да си отдъхнем, докато този случай не бъде решен.

Той се взира в нея около минута.

— Няма значение какво ще кажа. Ти ще направиш това, което искаш. — Обърна й гръб и отиде до мивката.

Дебора постоя още минута. Беше дошла да получи одобрението на баща си и я заболя от думите му.

— Аз съм зрял човек — каза накрая. — Имам инстинкти. Понякога трябва да се вслушвам в тях.

— Тогава какво искаш от мен?

Тя се изправи.

— Уважение. Признание, че може би това, което е правилно за мен, не е правилно за теб.

Той леко се извърна.

— Двете със сестра ти ме побърквате.

— Невинаги можем да отговорим на очакванията ти, но това не ни прави непременно лоши. Времената се променят. Бих искала да разбереш защо го правя.

— Опитвам се, Дебора, но ми е трудно.

— На мен също ми е трудно — отвърна тя. Усещането за празнота не беше ново за нея, но най-сетне бе разбрала откъде идва. — Постоянно казваш, че мама ти липсва, но не мислиш ли, че и на мен ми липсва? Тя винаги заставаше на моя страна, а точно сега преживявам тежък период. Имам нужда от подкрепата ти. Ако тя беше тук… — Дебора не успя да продължи заради буцата, заседнала в гърлото й.

С пресипнал глас Майкъл промърмори:

— Да, но я няма. Права си. Времената се променят.

Очите на Дебора се наляха със сълзи.

— Тя умееше да изслушва — успя да каже, но само толкова. Оставяйки баща си до мивката, се върна в колата. Отби в първата пресечка, облегна глава на волана и заплака.

Майка й й липсваше. Беше на цели трийсет и осем години, но напоследък в живота й се бяха случили твърде много неща. Дебора не беше плакала така, дори когато Рут почина. Тогава трябваше да се държи заради баща си и децата. Сега плака, докато не изплака всичките си сълзи.

* * *

Закъсня за срещата с Том в парка. Черната му кола беше единствената на калния паркинг. Когато спря до нея, забеляза Том до потока на няколко метра от колата.

Дебора сложи слънчеви очила, за да скрие очите си, и прекоси тревната площ.

— Извинявай. Нямах намерение да закъснявам.

— Помислих, че си решила да не идваш — каза той. — Адвокатът ти сигурно те е посъветвал да не го правиш.

Тя махна небрежно с ръка и погледна към потока. Нежният му ромон действаше успокояващо.

— Интересно. Нямам нищо против водата в този й вид. Обичам океана. Обичам езерата. Обичам да вземам душ или вана. Само дъждът ме изнервя.

Той не отговори близо минута. После каза:

— Звучиш така, сякаш си настинала.

Дотук със слънчевите очила.

— Не. Просто си поплаках. — Не виждаше смисъл да отрича. — Затова закъснях. Просто си седях отстрани на пътя и плаках. Не успях да го преодолея.

Усети, че я наблюдава.

— Каква беше причината?

Тя сви рамене.

— Животът. Понякога ми идва в повече.

— Но плачеш и се съвземаш. Някои хора не могат. Защо ли е така?

Погледна към него. Ризата му беше измачкана, краищата й се подаваха над панталона. Беше мушнал ръце в джобовете си. Погледите им се срещнаха.

— Раждаме се с вродени умения да оцеляваме — каза тя, — но опитът също е важен. Животът е различен за всеки.

Двойка синигери прелетя наблизо. Тя ги гледа, докато изчезнаха в клоните на върбата на другия бряг.

— Ами онзи, който отказва да признае чувствата си? — попита Том.

— Така ли беше при Кал?

Други синигери се присъединиха към първите и шумно зацвърчаха.

— До голяма степен — призна Том. — Говорихме със Селина, след като вече бяхме видели медицинското му досие. Тя постоянно се питаше как е могъл да шофира, след като е получавал онези краткотрайни пристъпи. Рискувал е и своя, и нейния живот, сякаш не струва нищо. Чудеше се как е пазил в тайна толкова много неща от нея, като че е напълно чужд човек. Но Кал винаги криеше чувствата си.

— Винаги ли?

Той направи кратка пауза, преди да продължи:

— Родителите ми не насърчаваха изблиците на чувства. Мама не обичаше сълзите и щом пораснахме достатъчно, за да се грижим сами за себе си, тя просто престана да се занимава с нас. А какъв е смисълът да плачеш, ако няма кой да те чуе?

Дебора си помисли за сълзите, които самата тя проля преди малко.

— Действа пречистващо.

Том й хвърли бърз поглед.

— Ти го знаеш и аз го знам, но Кал? Предполагам, че никога не е откривал смисъл в това.

— Защо майка ви не е била при вас? Може би е пътувала с баща ви?

— Това беше официалната версия, но истината беше, че тя тръгна сама по своя път. Никога не разбрах какъв е той, само знаех, че не обича да се чувства вързана на едно място, също както и баща ми.

— Но те са избрали да имат деца — заспори Дебора и щеше да добави нещо за отговорността, която идва с това, ако той не беше отвърнал:

— Всъщност не са избрали да имат деца. Тя все ми казваше, че и двамата сме били малки изненади. Винаги съм мислел, че почувства облекчение, когато се роди Кал, защото нямаше да се чувства толкова виновна, че ме оставя сам. Когато бях в гимназията, с дни оставахме сами с Кал.

— А социалните служби къде бяха? — попита шокирано Дебора.

— Не се е налагало да се грижат за нас — кратко отговори той. — За да съм честен към родителите си, трябва да призная, че те ни осигуряваха храна и дрехи, топъл дом. Никога не ни е липсвало нищо в материалния смисъл.

— Само в емоционалния. Но защо това е оказало такъв ефект върху Кал, а не и върху теб? — попита тя, тъй като беше очевидно, че Том е уравновесен физически и емоционално.

Той извади ръце от джобовете си и вдигна рамене.

— Може би съм бил лош настойник.

Дебора се запита дали това е причината да няма съпруга и собствени деца.

— Ти самият си бил дете.

— Достатъчно голям бях. Виждах как живеят нормалните хора. Имах приятели. Благодарение на техните родители разбрах какво е доброта и топлина. Кал никога не е имал такива приятели. Хората никога не го търсеха.

— Той беше много привлекателен.

— Но не се усмихваше. Не можеше да разговаря свободно. Нямаше приятели, затова се опитвах да му дам това, което родителите на моите приятели ми даваха. — Том я погледна. В очите му се четеше мъка. — Направих каквото можах. Предполагам, че не е било достатъчно. Кал се затвори, за да не чувства — поне така си мислех. По-лесно ми беше да вярвам, че не е чувствал нищо, отколкото да приема, че е страдал.

Той тръгна край брега и спря до една пейка. Някогашният й тревнозелен цвят бе изсветлял до безлично сиво-зелено. Дебора се съмняваше, че въобще го е забелязал. Беше потънал в миналото.

Последва го край брега. Когато стигна до пейката, той каза:

— Веднъж Кал се влюби. Беше на не повече от дванайсет години, когато полудя по едно момиче от неговия клас. Няколко седмици и тя беше луда по него. За краткото време, в което бяха заедно, той беше различно дете. После тя се влюби в друг.

— Сигурно е бил съкрушен.

— Всеки на негово място би бил съкрушен, но кой може да каже какво е преживявал Кал? Той се затвори в черупката си. Не изразяваше никаква мъка, като изключим това, че почти не се хранеше. Когато реши, че му е било достатъчно, и започна отново да се храни, сякаш изобщо не я бе срещал. Беше си изградил още по-дебела черупка. — Том я погледна озадачено. — Прилича ли ти на човек, който би направил опит за самоубийство?

Дебора искаше да отрече, но не можеше.

— Не е бил щастлив.

Том се отпусна на пейката.

— Родителите ми сигурно са го знаели, но никой от нас не направи нищо. Можехме да потърсим помощ за него. Само че не го направихме.

— Това не е било твоя грижа.

— Не и докато бях дете, но оттогава мина много време. — Той я погледна. В очите му се четеше страдание. — Кал ми беше брат. Предполагаше се, че трябва да го обичам, ала как можеш да обичаш човек, който се е затворил в себе си? Никога не сме били дори приятели. Можеш ли да обичаш брат си, само защото ти е брат? И ако наистина го обичаш, не си ли длъжен да поддържаш връзка с него, за да се увериш, че е добре?

Дебора не можеше да отговори. Седна до него.

— Ти каза, че си единственият член от вашето семейство. Родителите ви са починали, така ли?

— Да.

— Баща ти от онзи пристъп ли почина?

— Не. Възстанови се. Но загуби желание за живот. Реши да си отиде в блясъка на славата. Метна се с колата от един мост посред нощ със съпругата си до него.

— Самоубийство?

— Не. Аутопсията показа, че е получил още един пристъп. — Той издаде ироничен звук. — Можеш да си представиш как се почувства Селина, когато й разказах това. През цялото време е мислила, че родителите на Кал са били убити от пиян шофьор. Очевидно той й е казал така. Може би си е мислила, че като повдигне обвинение срещу теб, ще отмъсти за смъртта на Кал и за тяхната смърт. — Погледна Дебора. — Знам, че Селина се разстрои, когато докладът от катастрофата те оневини, и бях наясно, че замисля да повдигне обвинение. Опитах се да я разубедя, защото имах усещането, че Кал донякъде е виновен за смъртта си, и мислех, че тя не би искала това да се разбере. До снощи не знаех, че е ходила при областния прокурор. Скарахме се ужасно. Тази сутрин се спречкахме отново. Изпадна в ярост, когато чу думата самоубийство.

— Не е ли забелязала нещо странно в поведението му в дните преди смъртта му?

— Не.

— Преди опитвал ли е?

— Доколкото ми е известно — не, но е бил много нещастен. Може би най-накрая това го е съкрушило.

Дебора замълча. После запита тихо:

— Мислиш ли, че е било самоубийство?

Той я гледа мълчаливо известно време, после зарея поглед над потока.

— В тежки моменти — да, и се обвинявам.

Тя се пресегна за ръката му.

— Не си го причинявай, Том. Брат ти е бил в състояние да отговаря за своите постъпки. Сигурно мислиш, че е имало начин да го спреш, но отговорността си има граници. Кал сам е направил избора си. В определен момент този избор трябва да бъде уважен. — Дебора внезапно се намръщи. — Съжалявам. Може би това нямаше връзка. Но преди малко казах същото и на баща си.

— По какъв повод?

— Срещата с теб. Не мислеше, че е добра идея.

Том улови погледа й. Ръката й още почиваше върху неговата. Миг преди да я отдръпне, той я взе в своята.

— Вероятно не е — каза толкова тихо, че ако не седеше до него, можеше и да не го чуе.

Преплете пръсти с нейните.

— Какви хора сме ние? — попита той.

Тя преглътна.

— Не знам.

— Моментът не е подходящ.

— Никак.

Той притегли ръката й към гърдите си и я притисна, за да усети сърцето му, после бавно и съзнателно я остави на пейката. Дебора леко сплете пръсти с неговите.

Искаше да стане и да се махне — мислеше, че това е най-безопасното нещо, но толкова дълго беше играла по правилата, че безопасното вече не я привличаше. Имаше твърде много причини, поради които не трябваше да държи ръката на Том, и не на последно място беше Грейс. Но тя усещаше топлината на кожата, силата на пръстите му. Нуждаеше се от утехата им.

— Можем само да гадаем дали е било самоубийство — каза той. — Нищо не може да се докаже без писмо.

Тя не премести ръката си.

— А има ли писмо?

— Не. Не още. Търся.

— Ако Селина го намери, би ли ти казала?

— Мисля, че ще го разбера по лицето й. Не е от типа жени, които могат да пазят тайна дълго време.

— Може ли да е оставил нещо някъде другаде, освен в къщата?

— Проверих кабинета му в училище. Не е там. Има много пощенски кутии. В момента работя по въпроса всичко да се препраща към мен. Разполагал е и с няколко сейфа. Досега съм открил само два. Имал е малко инвестиции. Ще дадат на Селина събраните средства, а ако продаде къщата, ще вземе пари и от нея.

— Имал ли е застраховка живот?

Том потърка палеца си в нейния.

— От работата са му открили малка полица.

— Не се ли е погрижил за Селина, в случай че почине?

— Не. А и тази полица ще бъде анулирана, ако се докаже, че се е самоубил.

Той погледна Дебора. Нямаше смисъл да казва, че откриването на предсмъртно писмо би било добре за нея, но не и за него. Осъзнаваше иронията на ситуацията и това се четеше в погледа му.

Тя само кимна и прошепна:

— Трябва да се връщам на работа.

Том протегна свободната си ръка и повдигна слънчевите й очила. Не каза нищо, само я гледа около минута, преди да ги върне на мястото им. После доближи ръката й до устните си и целуна пръстите й.

Дебора се върна в колата, усещайки се почти толкова съкрушена, колкото и по пътя насам. Тогава тъжеше за нещо, което вече се бе случило. Сега тъгуваше за нещо, което би могло да се случи.

Имаше някаква ирония в това. Всъщност не знаеше, че го е искала.