Барбара Делински
Тайната между нас (16)

Петнадесета глава

Телефонът на Дебора иззвъня на разсъмване. След по-малко от десет минути тя беше облякла Дилън и двамата пътуваха към болницата. За щастие той спа почти през цялото време и така й спести въпросите, на които не можеше да отговори.

Всички в спешното отделение знаеха защо е дошла. Една от сестрите отведе Дилън в кафенето, друга поведе Дебора към преграденото място в общата стая. Джил лежеше на подвижното легло със затворени очи. Беше толкова бледа, че лицето й се губеше сред чаршафите. Грейс гризеше ноктите си и бдеше за всяка промяна в изражението на леля си. Дебора докосна дъщеря си, докато минаваше покрай нея, приближи се и хвана ръката на Джил.

— Хей!

Сестра й се усмихна уморено.

— Хей — отвърна, без да отваря очи.

— Грейс каза, че бебето е добре.

— Казах й да не ти се обажда в този безбожно ранен час.

— Добре направи, че се обади. Наистина ли е добре бебето?

— Добре е — кимна Джил. — Имах само леко кървене. Паникьосах се. — Изглеждаше леко засрамена. — Не помня кога ми се случи за последен път.

И Дебора не можеше да си спомни. Но това беше първата бременност на сестра й.

— Радвам се, че Грейс беше с теб.

— Не можа да поспи много. От два часа сме тук.

Грейс изглеждаше изтощена. Под очите й имаше тъмни кръгове. Този път Дебора не каза нищо за това, че безсънните нощи изграждат характера.

— Предписаха ли ти почивка на легло? — попита тя Джил.

— Само ден-два.

— И как ти се струва?

— Не ми харесва, но искам това бебе. Скай и Томас сигурно вече пекат от няколко часа. Дори няма да разберат, че не съм на горния етаж. Ако може някой от вас да се обади на Алис…

— Аз ще й се обадя — каза Грейс, като махна ръка от устата си и се поизправи. — Мога да се срещна с нея.

Джил намести глава върху възглавницата.

— Трябва да поспиш. Алис ще се справи. Освен това смятам да изляза оттук веднага щом ми разрешат.

— Може би трябва да останеш поне ден-два — намеси се Дебора.

— Застрахователната ми компания няма да го плати.

— Знам, но аз ще го платя.

— Не става — отсече Джил твърдо. — Дойдох тук, защото бях много изплашена. Колкото по-дълго остана, толкова повече хора ще разберат. Ако Грейс не ти се беше обадила, някоя от сестрите щеше да го направи. Тук нищо не може да се опази в тайна от семейство Бар. — Очите й спряха върху завесата, която отделяше помещението от залата, и тя въздъхна примирено.

Майкъл Бар разтвори завесата и влезе при тях. Дрехите му бяха измачкани — най-вероятно бе спал на стола в кабинета си. Очите му бяха кървясали и не беше бръснат.

Като семеен лекар имаше правото да преглежда картоните на пациентите и сам беше намерил този на Джил. Прочете го и я погледна смаяно.

— Трябваше ли да го разбера от другите? — Когато тя не отговори, той се обърна към Дебора: — Ти знаеше ли? Затова ли бяха всички онези глупости да говоря с Джил?

— Не са глупости — каза Дебора.

— Нека позная — обърна се той към по-малката си дъщеря. — Имаш си приятел и си забравила да използваш нещо.

— Не позна — отвърна Джил тихо.

— Да не би да износваш детето на някоя друга? Станала си майка заради парите, за да спасиш пекарницата, нали?

— Моля те, татко! — опита Дебора, но сестра й заговори по-смело.

— Пак не позна. Платих, за да имам това дете, и използвах собствената си яйцеклетка, което означава, че то е твой биологичен внук.

— Ходила си в банка за сперма? Значи не познаваш бащата.

— Знам всичко за него, освен името му. Знам на колко години е, медицинските му данни, образованието, професията, как изглежда. Знам също, че има и други здрави деца.

Очите на Грейс изведнъж се разшириха.

— Това пък откъде го знаеш?

— То не е ли работа само на Джил? — запита Дебора, но сестра й отново пренебрегна думите й.

— Всъщност знам за две деца, защото майките им бяха използвали същия регистър. Донякъде и заради това отидох там сама. Исках да знам дали има полубратя или полусестри. Разговарях и с двете жени. Те поддържат контакт и няколко пъти годишно се срещат заедно с децата. Сякаш са едно голямо семейство.

— Това е невероятно — ахна Грейс, очевидно впечатлена. — Приличат ли си децата?

— Две малки момченца са и не си приличат. Едното прилича изцяло на майка си. Но характерите им са съвместими и харесват едни и същи неща. И двамата обичат да си играят с колички и кубчета.

Майкъл изпръхтя.

— Това е присъщо на всички момченца.

Дебора се канеше пак да протестира, но Грейс я изпревари:

— Дядо, не схващаш идеята.

— Освен това са много приказливи, атлетични и изобретателни — продължи Джил със забележително самообладание за човек, който лежи по гръб. — Баща им е учил в Харвард. Не е ли чудесно? Бил е в университетския отбор по гребане, а сега пише книги за деца.

— Които най-вероятно никой не чете — подметна Майкъл.

Джил имаше готов отговор и за това.

— Книгите му оглавяват списъка на бестселърите, а той дарява част от печалбата си на центровете за лечение на деца, болни от рак. Как да не обичаш такъв човек? Виждаш ли, татко? Постарах се да избера някого, когото ти би одобрил.

— Майка ти щеше да е трогната — отбеляза той с натежал от сарказъм глас.

Споменаването на Рут наруши самообладанието на Джил. Очите й се наляха със сълзи.

— Наистина щеше да е трогната. Щеше да е трогната от това, че съм щастлива, и щеше да е уверена, че ще бъда добра майка. — Тя повиши тон, когато баща й се обърна да си върви. — И нямаше да е изненадана като теб, защото щеше да знае всичко от самото начало!

Майкъл беше изчезнал. Дебора се наведе над Джил.

— Мама наистина щеше да е трогната, напълно си права за това. И щеше да му е много ядосана. — Погледна към Грейс. — Трябва да говоря с дядо ти. Ще останеш ли тук при Джил?

— Недей да говориш с него — спря я сестра й. — Няма смисъл. Той няма да промени мнението си.

— Може и да е така, но наистина прекали.

— Доктор Монро? — повика я една от сестрите и разтвори завесата.

Дилън я следваше плътно, търкайки очите си под очилата.

— Това дядо ли беше? — попита той, преди да е видял всички в стаята. — Какво й има на леля Джил?

Дебора го привлече до себе си и прошепна:

— Ще си има бебе. — Достатъчно пазиха тази тайна.

— Сега ли?

— Не, но не се чувстваше добре и дойде тук, за да се увери, че всичко е наред.

Дилън затвори окото, което беше търкал — лявото, здравото, осъзна Дебора — и вдигна поглед.

— Затова ли дойде дядо?

— Да.

— Затова ли се ядоса?

— Не се е ядосвал. Просто се притесни.

Той посегна отново към лявото око и промърмори нещо, което Дебора не успя да разбере.

— Какво каза?

Той изрече бързо:

— Не му казвай за окото.

— Какво за окото? — попита тя и внезапно разбра. Той мигаше твърде често и го триеше непрекъснато. С натежало сърце го хвана за раменете и го погледна в очите. — Какво за окото ти?

— Убива ме — отвърна й той с тъжен поглед. — Също като другото.

Единственото, което Дебора успя да направи, за да не се разплаче, беше да попита:

— Дразни ли го светлината? — Той кимна. — Откога, миличък?

— Не знам, но не можех да ти кажа, защото се случи това с теб и Грейс, а и този уикенд трябва да отида при татко.

Дебора отново го притегли.

— Ще отидеш при татко — каза тя и погледна към Грейс над главата му. — Можеш ли да помогнеш на леля си?

Грейс се разкъсваше между гнева и притеснението.

— Нали я докарах дотук? Ти къде отиваш?

— При доктор Броуди.

— Мамо, неее! — изпищя Дилън.

Дебора отдавна усещаше, че има проблем. Дълбоко в сърцето си знаеше, но отказваше да го види. А през цялото това време Дилън бе търпял и бе таил всичко у себе си.

* * *

Дебора се плашеше от диагнозата почти колкото и Дилън, но пък харесваше офталмолога му. Ейдън Броуди беше специалист по детска офталмология и се държеше чудесно със сина й. Тя съжали още повече, че не го бе довела по-навреме. Ейдън отвори кабинета си по-рано, за да ги приеме, и направи на Дилън обстоен преглед, който показваше силното му желание да помогне.

— Не е нищо повече — спокойно обясни той на момчето — от това, което имаш на другото око, и се лекува също толкова успешно. Болката, която усещаш, идва от малките пукнатини по повърхността на роговицата. Под тези пукнатини има малки нервни окончания и когато те са оголени, чувстваш болка.

— Но сега няма да мога да виждам изобщо — изплака детето.

— Не е вярно — каза лекарят. — Няма да загубиш зрението си. След още няколко години, когато спреш да растеш, ще се погрижим за това.

— Трансплантацията ще излекува ли и далекогледството?

— Не. Ще продължиш да носиш очила, докато пораснеш достатъчно, за да ти направим лазерна операция. Трансплантацията на роговица е само за дистрофията на очната роговица.

— Ами ако продължи да се влошава?

— Така ли стана с другото око?

— Не.

— Точно така. Стабилизира се. Същото ще стане и с това око.

— Ами ако не стане?

— Ще стане, Дилън — настоя той с такава нежна убедителност, че Дебора му повярва напълно. — Ето какво — каза Ейдън и взе една визитка от края на бюрото си. — Ще напиша тук моите телефонни номера в офиса и у дома. Всеки път, когато нещо те безпокои, искам да ми се обаждаш. — Написа номерата с толкова едри цифри, че Дебора можеше да ги види от мястото, където седеше. — Мислиш ли, че бих ти дал домашния си номер, ако си мислех, че ще ми се обаждаш през две минути? Не, господине. Ти ще си твърде зает с училището и с приятелите си. Но се обзалагам, че си бил сериозно притеснен.

— Да — кимна Дилън, стискайки визитката.

— Сигурно си мислил, че ослепяваш.

— Да — призна момчето засрамено.

— Сега знаеш, че не е така, нали?

— Да — каза детето и отново се разтревожи. — Ами ако изгубя визитката ти?

Ейдън Броуди се усмихна.

— Майка ти знае номера ми. С жена ми заедно са учили в медицинския колеж. — Той кимна към Дебора и се усмихна. — Можеш да питаш нея. Тя ще ти го напише отново.

* * *

Докато шофираше на връщане от Бостън към дома, емоциите на Дебора варираха от облекчение до страх. От устата на Ейдън Броуди всичко звучеше прекалено лесно, но две трансплантации на очна роговица си бяха две отделни процедури, при това съвсем не бяха безобидни като премахване на брадавица.

За разлика от майка си, Дилън изглеждаше весел, отърсил бремето на притеснението. Но нали майките бяха за това.

Тя спря до къщи да вземе душ, но когато реши да остави Дилън у дома при Ливия, за да поспи, той не пожела и да чуе за това. Откара го до училището, влезе с него, за да обясни закъснението му, и сетне отиде до пекарницата.

Джил вече се бе върнала у дома и спеше. Алис контролираше нещата на долния етаж, а Грейс се беше изтегнала върху дивана в малкото таванско помещение на третия етаж.

Дебора се опъна по гръб до Джил, която се събуди от движението на матрака под тежестта на сестра й.

— Какво става с окото на Дилън? — попита тя замаяно.

— Същото, каквото и с другото око.

Джил се събуди напълно.

— О, не! О, Деб. Съжалявам.

— Аз също. Сърцето ми се къса заради Дилън. След няколко години ще го оперират, но дотогава не може да се направи почти нищо.

— Как се чувства той?

— Страхотно. Успокои се, че не е нещо по-лошо. Ти как си?

— Аз също съм добре. Кървенето спря. Къде е Грейс?

— В таванското помещение. Спи.

— Трябва да говориш с нея, Дебора. Чувства се много виновна.

— Опитвам се, но не иска.

— Опитай отново. Тя е страхотно хлапе. Закара ме до болницата и ме върна.

Дебора извърна глава.

— Така ли? — Когато сестра й кимна, тя не знаеше дали трябва да се чувства доволна или наранена. — Е, благодаря ти. Заради мен не би го направила.

— Трябваше да шофира или да ме остави да умра от кръвоизлив.

— Нямаше да умреш от кръвоизлив.

— Тогава не го знаехме. Тя направи това, което трябваше. В това отношение прилича на теб.

Дебора се обърна настрана.

— Винаги съм мислила, че прилича на мен във всяко отношение. Може и да съм грешила.

— Прилича на теб във важните неща.

— Мислех, че иска да стане лекар.

— Толкова ли е важно това?

На Дебора не й се наложи да мисли дълго.

— Не. Виж ме мен. Лежа тук, а дори не съм се обадила в кабинета. Джил, съжалявам за татко. Знаеш какъв е.

— Да. Е, предполагам, че всеки таи известна надежда.

— Ще се промени — каза Дебора. — Просто му трябва време, за да свикне с тази мисъл.

— И това го казва някой, който винаги застава на негова страна.

— Не и напоследък.

Джил се намръщи.

— Като заговорихме за това, сигурно си имаш пациенти за преглед.

— Уморена съм.

Думите увиснаха във въздуха. След минута Джил се засмя:

— Виж ти кой го казва.

— Никога в живота ми това не е било извинение, за да не работя. Но наистина съм уморена.

— От работата ли?

— От това да бъда добра. От това да се опитвам да бъда добра.

— От това да се опитваш да зарадваш татко — добави Джил.

— И от това също.

— Какво ще стане, ако не отидеш в кабинета?

— Не знам. Никога досега не се е случвало.

— Пациентите ти биха проявили разбиране.

— Трябва ли да ме интересува това? — отвърна Дебора, после бързо добави: — Да, интересува ме. Но, господи, винаги съм била при тях, когато те са имали нужда от мен. Ако не могат да разберат, че поне веднъж съм имала нужда от малко време, толкова по-зле за тях.

— Ами татко?

— Татко ще бъде ядосан. Но ще ме замества. Нека да помисли за миналата събота, когато не дойде на работа, или за тази сутрин, когато се държа като гадняр. Може би се чувства виновен. Не ми се е обаждал по телефона. — После се сети нещо. — Може би ме отписва от практиката в този момент. Това все пак е нещо, нали?

— Дебора! Не искаш това.

Тя се усмихна тъжно.

— Не. Практиката ми харесва.

— На него също. Ако не може да разбере, че преживяваш тежък период и се нуждаеш от него точно сега, трябва да се засрами.

* * *

— Татко? Може ли да поговорим? — запита Дебора от вратата на кабинета му.

Майкъл седеше на бюрото си и четеше. В едната си ръка държеше химикалката, с която попълваше формулярите, а в другата — половин парче пица калцоне от италианския ресторант, който се намираше на същата улица. Бутилката диетична кола бе преполовена. И да пиеше нещо друго, нямаше доказателства за това.

Хвърляйки поглед над очилата, той попита с овладян тон:

— Къде беше? Тук заприлича на пазар.

— Съжалявам. Трябваше спешно да се погрижа за очите на Дилън. Наложи се да го заведа до Бостън.

Майкъл остави пицата.

— Какво му има?

Когато чу обяснението на Дебора, той видимо се притесни.

— Вече и двете очи ли?

— Ейдън каза, че се случва.

— И зрението му ще продължи да се влошава преди трансплантацията?

— Така изглежда — каза Дебора. — Но Дилън е страхотен. Настоя да отиде на училище. Аз все още не съм осъзнала какво означава това. Може би си затварям очите за сложността на проблема, но и така да е. Точно сега не мога да направя нищо по въпроса. Просто… имам нужда да поговоря с теб.

Майкъл хвърли настрани химикалката.

— Ако искаш да говорим за сестра ти, спести си усилията. Нямам думи. Никога не съм имал, когато става въпрос за Джил.

— Тогава да поговорим за мама — предложи Дебора.

Той сви устни.

— Ако възнамеряваш да ми кажеш, че тя щеше да е доволна, можеш също да си го спестиш. Това нямаше да се случи, ако тя беше жива.

— Татко, Джил е на трийсет и четири години. Щеше да го направи със или без благословията на мама.

— Не е така. Майка ви знаеше как да се справя с вас двете. — Той свали очилата и се облегна назад. — За бога, Дебора, как можа да не ми кажеш за това?

— Не знаех. — Чудесно беше, че не й се налагаше да лъже. — Джил искаше сама да го направи.

— Но аз съм неин баща и съм лекар. Между другото познаваме ли лекаря, при когото е ходила?

— Доктор Бъркхарт. Добра е.

Той изсумтя.

— Поне това е успяла да научи.

— Научила е много повече, татко. Знаеш, че иска да има семейство. Затова бяха тези истории за полубратята. Иска детето й да има семейство.

Той отново изсумтя и извърна поглед.

— Това не говори добре за мнението й за нас.

— Аз не го приемам лично — каза Дебора. — Децата ми са по-големи от детето, което Джил ще роди, а и майките ще й бъдат опора.

Майкъл се намръщи.

— А ние не сме й опора, така ли?

— Доколкото си спомням, ти не подскочи от радост, когато научи — рече тя.

— А ти нямаш нищо против, така ли?

— Не и сега, след като се съвзех от първоначалния шок. Винаги съм знаела, че Джил обича децата. С племенниците си се държи чудесно. Знаех, че иска да има свои деца. Позволих си да си мисля, че пекарницата е нейната рожба, но не е така.

Майкъл сведе поглед и сви устни.

Дебора знаеше какво си мисли, но нямаше сили да започне отново този спор. Историята с пекарницата беше стара.

— Джил прави нещата по свой начин.

— Всяко дете се нуждае от баща.

— В един идеален свят — да. Може би нашето определение за „идеален“ трябва да се промени. Погледни практиката ни. Виждали сме физическо насилие. Ставали сме свидетели на емоционално нехайство. Понякога за детето е много по-добре да няма баща, отколкото да има лош баща. А и бебето на Джил не е изключение. Половината семейства в града се състоят от двама самотни родители или само от един самотен родител.

— Ето защо — заяви Майкъл — хората от моето поколение умират млади. Светът се променя твърде бързо, за да можем да го приемем. Убежденията, с които сме живели десетилетия наред, се превръщат в отживелица. Ако някой ми беше казал, че и двете ми дъщери ще отглеждат децата си в нетрадиционни семейства, щях да му кажа, че е луд. — Той разтвори ръце, сякаш искаше да прегърне своята някогашна мечта. — Исках по-добро. И за двете ви. Какво става? Откакто майка ви почина, всичко се разпада.

— Всичко, което се случи, откакто тя почина, щеше така или иначе да се случи — отбеляза Дебора.

— Грешиш, госпожичке. Тя щеше да държи нещата под контрол.

— Как? — заспори Дебора. — Какво щеше да направи тя? Щеше да убеди Грег да не си тръгва? Абракадабра и готово, остава. Щеше да намери мъж за Джил и — хоп! — Джил щеше да се влюби в него. Мама щеше да е буфер, това е всичко. Тя щеше да ти помогне да преживееш по-леко сътресенията в живота ни.

— И откога ми трябва помощ за това? — попита той възмутено, но Дебора не се предаде.

— Откакто тя почина. Мама винаги беше до теб, когато се нуждаеше от нея. Тя филтрираше нещата. Сега, когато я няма, всичко ти се струва по-лошо.

Той поклати глава.

— Тя щеше да държи нещата под контрол. За бога, виж сестра си! Виж себе си! Тази сутрин ми се обади следовател, който искаше да разбере каква е връзката ни с Джон Колби.

Дебора се напрегна.

— Какъв следовател?

— От областната прокуратура — каза Майкъл. — Явно разследват твоята катастрофа.

Ако докладът на щатската полиция беше изчистил името й от съмнения за криминално престъпление, намесата на областния прокурор означаваше гражданско дело. Определено не беше нещо, което искаше да чуе.

— Само по телефона ли се обади, или дойде тук?

— Какво значение има?

— Не знам. Просто се опитвам да си изясня за какво става въпрос. — Най-вероятно за нищо, каза си тя. Само един-два въпроса. Но защо бяха питали за Джон?

— Страхувам се, че не мога да ти помогна — сладко каза Майкъл. — Колкото и да беше любезен човекът, нямах време да си побъбря с него, защото тичах от един пациент при друг, докато се опитвах да те замествам.

— Но той все пак спомена, че е от службата на областния прокурор, нали?

— Да. Никога в живота си не съм получавал такова обаждане — продължи той атаката със святкащи очи. — Никой в семейството не е правил неща, които карат служителите на областния прокурор да душат наоколо. Каза, че е било обикновена злополука. Каза, че нищо нередно не си направила. Защо, по дяволите, от областната прокуратура ще искат да знаят за връзката ни с Джон? Медицинските досиета при нас са поверителни. Ако пациентите си помислят, че разкриваме тайни, половината от тях могат да ни напуснат.

Дебора се притесняваше повече за Грейс, отколкото за практиката им. Обажданията от областната прокуратура щяха да увеличат бремето, което момичето носеше на раменете си.

С плахата надежда, че обаждането до баща й може би все пак предвещаваше края на историята, Дебора каза:

— Няма да загубим пациенти. От прокуратурата не искат медицинска информация.

— Със сигурност искат нещо и това е само началото. Не знам какво е станало онази вечер, но ти казвам, че ако майка ти беше жива…

— Нищо нямаше да е по-различно! — извика Дебора. — Стига, татко! Мама не би могла да направи нищо, за да предотврати катастрофата!

Очите му се разшириха.

— Остави ме в пълна бъркотия. Как можа да го направи?

— Не е планирала да умре — извика Дебора извън себе си.

— Дяволски си права — не го е планирала, но умря… и виждаш ли как ме остави? Трябваше да остареем заедно. Трябваше да пътуваме и да се наслаждаваме на плодовете от дългите години труд. Тя трябваше да живее по-дълго от мен. — Гласът му бе изпълнен с болка и искрено недоумение.

В този момент, колкото и да бе обезумяла, Дебора разбра какво преживява баща й. Гневът беше етап от скръбта.

Тя се наведе над бюрото му с очи, пълни със сълзи, и заговори:

— Чуй ме, татко. Когато роговицата на дясното око на Дилън се влоши, аз страдах, че не е идеалното дете, което би трябвало да бъде. Казвах си, че диагнозата е грешна. Пазарях се с Господ да излекува окото му и обещавах да направя всичко. Когато това не даде резултат, бях бясна, че детето ми трябва да преживее всички тези мъки. В крайна сметка нямах избор. Трябваше да го приема, защото само така можех да помогна на Дилън. — Тя се изправи. — Скърбенето е процес. Гневът е част от него. — Направи пауза. — В момента се гневиш, че мама те остави сам. Но си го изкарваш на Джил и на мен, а ние и двете се нуждаем от теб. Можеш да пиеш колкото искаш — бързо вдигна ръка тя, когато очите му потъмняха, — но това няма да ти помогне. Ние се нуждаем от теб.