Барбара Делински
Тайната между нас (15)

Четиринадесета глава

Дебора седеше на дивана в хола заедно с Дилън. Той четеше „Там, където расте червената папрат“ и изглеждаше погълнат от книгата. Тя преглеждаше една статия за вредата от прекомерната употреба на антибиотици, но смисълът на думите почти не стигаше до съзнанието й. Продължаваше да се връща към въпроса защо един мъж, който не е страстен любител на бягането, би избрал място, което дори тренираните спортисти избягваха.

— Искам куче — рече Дилън, поглеждайки над книгата.

— Казваш го, само защото четеш книга за кучета.

— Татко има куче — предизвикателно натърти момчето.

— То дойде с Ребека, а и татко ти разполага с достатъчно време и място.

— И аз имам време. — Дилън я гледаше умолително с уголемените си от очилата очи. — А и ние имаме място. Мога да се грижа за куче.

Дебора знаеше, че може. Притесняваше се, че тя не може.

— Мога, мамо, без значение колко лошо е зрението ми, мога да видя едно куче. Кучето на Ребека роди осем кученца.

— Ъхъ — имитира го тя. — Вече ми го каза.

— Защо да не си взема едно мъничко?

— Защото то няма да е вечно мъничко.

— Моля те, мамо — примоли се Дилън и обви ръка около врата й. — Наистина ще се държа добре с кученцето.

— Сигурна съм в това — каза тя и го целуна по бузата.

* * *

— Том?

— Да?

— Дебора е. — Стремеше се да говори тихо не толкова заради Дилън, който спеше в стаята си с отворена врата, а защото се чувстваше раздвоена заради обаждането. — Аз… ъъъ… взех номера ти от моя телефон, когато ми се обади по-рано — обясни тя. — Нали не те събудих?

Той издаде звук, който приличаше на тих смях.

— Едва десет часът е.

— Очевидно никога не си имал деца.

— Изтощават те, а?

— В някои дни повече от обикновено. — Тя пъхна една възглавница между таблата на леглото и гърба си. — Тази вечер съм изморена.

— Говори ли с Джон? — попита той.

— Да. Затова се обаждам.

— Доста е смущаващо. Особено това, че Кал е излязъл от гората.

— Мислиш ли, че е било умишлено?

— Не знам. Но ако е свърнал за малко в гората, щяха да открият стъпки, водещи от пътя към гората и обратно.

— Може би дъждът е отмил следите по пътя? — попита го.

— Не и когато човекът е едър като Кал. Нужно е доста време, за да се заличат напълно. А и ще останеш удивена от това, което обективите могат да уловят със специалните филтри.

— Звучиш като фен на фотографията.

— Не съм. Но познавам такива хора. И чета. И задавам въпроси.

— За фотоапарати?

— И за други неща. — Той направи пауза. — Всъщност с това си изкарвам прехраната. — Последва нова пауза и за секунда тя се побоя, че ще спре дотук. След това Том поясни: — Изготвям доклади, в които се излага определено становище по някакъв проблем. Да речем, че правителството иска да води спор, който засяга здравноосигурителната система. Наемат ме, за да съставя документ, който могат да използват, за да прокарат каузата си. Единственият начин, по който мога да си свърша добре работата, е да интервюирам хората и от двете страни.

— Ами ако това, което чуеш, не е същото, което иска правителството?

— Правя компромис.

— Моля?

Той се засмя.

— В действителност не е чак толкова зле. Ако търсиш достатъчно упорито, можеш да намериш това, което клиентът ти иска. Понякога участвам в пропагандни кампании, но се опитвам да огранича такива задачи до минимум.

— У дома ли работиш?

— Да.

— Уморяваш ли се понякога?

— Няма начин. Често ми се налага да пътувам, за да интервюирам хора и да събирам информация.

Дебора беше заинтригувана. Знаеше, че е опасно да говори с Том, но бе започнало да ръми, долавяше унилото трополене по покрива и не й се искаше да затвори. Загръщайки голите си крака със завивката, тя попита:

— Как започна да се занимаваш с това?

— Бях по средата на обучението си в колежа и ми трябваха пари. Един професор ме свърза със свой приятел, на когото трябваше да му се свърши работа.

— Значи си нещо като писател?

— По-скоро разследващ журналист.

Тя се поколеба.

— Имаш ли някакви хипотези за катастрофата?

— Ако се съди по следите на Кал, бих казал, че е бил в гората преди сблъсъка.

— Имаш ли представа какво е правил там?

— Не, по дяволите! Никога не съм имал представа какво върши. — Той бързо си пое дъх. — Обвинявам себе си за това. Аз бях по-големият от двама ни.

— Защо обвиняваш себе си, а не родителите ви?

Той замълча за минута. Най-накрая тъжно каза:

— Не мисля, че имаха опит. Бяха прекалено заети със собствения си живот. Когато ставаше въпрос за нас, виждаха само това, което искаха да видят.

— Сигурно са получавали информация от учителите.

— Със сигурност. Кал беше най-добрият ученик в класа.

— А в социално отношение как беше?

— Странен, но това е лично мое наблюдение. Когато учителите споменаваха нещо подобно, родителите ми не им обръщаха внимание.

— Никога ли не е получавал професионална помощ?

— Не и тогава.

— А след това?

— Хей, аз не знаех дори това, че е вземал кумадин. Откъде бих могъл да знам дали е посещавал психоаналитик?

Дебора не отговори.

— Съжалявам — каза той по-меко. — Докосна болно място. И се учудваш при това.

Тя не можеше да се преструва, че не знае какво има предвид. Когато един умен мъж тича през гората в пороен дъжд и изскочи на пътя пред приближаваща кола, въпреки че няма как да не е забелязал светлините й, и когато след това откаже да информира лекарите от спешното отделение, че приема лекарство, което може да предизвика сериозен кръвоизлив — всеки би се учудил. Когато същият този мъж е бил обсебен от идеята да раздели живота си на напълно самостоятелни и несъвместими една с друга части — до степен, в която съпругата му не знае, че е имал серия от сърдечни пристъпи, а брат му не знае, че се е преместил в друг град, някой като Дебора би си задал въпроса дали Кал Маккена не е искал да умре.

— Човек трябва да изпитва силна болка, за да се хвърли пред кола — додаде тя. — Кал бил ли е в депресия?

— Селина казва, че не.

— Предполагам, че не е оставил предсмъртно писмо?

— Не намерихме нищо такова. Твоят адвокат коментира ли с теб предположението за самоубийство? — попита Том. Напомнянето, че можеха да станат противници в съда, изненада неприятно Дебора.

— Не — отговори тя. — Не му докладвам разговорите си.

— Но те са приятели с Колби, нали?

Още едно напомняне.

— Играят заедно покер.

— Затова ли Колби настояваше за по-бързо изготвяне на доклада?

— Не. Аз бях причината. Аз го помолих.

Той издаде неопределен звук, който можеше да е и смях.

— Приятел ли ти е или само пациент?

— И двете. В град като нашия пациентите са и приятели.

— Джон знае ли, че си говорим?

— Разбира се, че не. А адвокатът ми ще получи удар, ако разбере.

Том замълча.

— Снаха ти знае ли, че си говорим? — попита го Дебора.

— Не. Това би я разстроило. Решена е да докаже, че смъртта на Кал в никакъв случай не е била по негова вина. Търси си изкупителна жертва. Ще бъде много разстроена, когато получи доклада.

— Не си ли задава въпроса дали Кал не е причинил смъртта си?

— Съмнявам се. Не би видяла нищо патологично в това, което Кал е направил. Би казала, че всички имат своите странности.

— А твоите какви са? — попита Дебора.

— Вече ти казах. Много съм разхвърлян. А твоите?

— Мразя дъжда. Когато вали дъжд, се случват лоши неща.

— Като катастрофата ли?

— Да, но и много преди нея също се случваха. Валеше в нощта, когато майка ми почина. Валеше и в деня, в който мъжът ми ме напусна.

— Винаги ли ставаш нервна, когато вали?

— Не. Сега вали, а го усещам просто като шум.

— А миналата седмица? Тогава притеснена ли беше?

Дебора усещаше, че не е трябвало да подхваща този разговор.

— Налагаше се да взема Грейс. Но ако можех, бих си останала вкъщи.

— Скоро тя самата ще шофира.

— Да. След четири месеца ще вземе шофьорска книжка. За добро или за лошо.

— Лошо ще е, когато вали. Ще се тревожиш.

— Да, ще се тревожа.

— Е, в такъв случай трябва да си благодарна на съдбата. Ако Грейс бе получила шофьорска книжка, можеше тя да е на волана миналата седмица.

* * *

— Лельо Джил? — прошепна Грейс. — Спиш ли?

— Как мога да спя с отворени очи?

— Не видях, че са отворени. Много е тъмно. — Момичето се изправи и седна с лице към другата половина на голямото легло. Единствената светлина идваше от улицата и беше приглушена от дъжда. Не че Грейс имаше нещо против дъжда. Точно сега не искаше да вижда лицето на леля си. — Миналата седмица у Мегън ние пихме.

— Миналата седмица ли?

— В нощта на катастрофата. Когато карах колата, която блъсна господин Маккена.

Джил изстена:

— О, Грейс! Не мисля, че искам да знам това.

— Пихме бира — продължи Грейс, осъзнавайки, че може да си навлече беля, като споменава приятелите си по име, но усещаше нужда да сподели с някого. А и самата Джил си имаше тайни. — Родителите на Мегън бяха излезли. И когато мама дойде да ме вземе, дори и не помислих, че не бива да шофирам. Не бях пияна. Дори не бях в приповдигнато настроение. Е, може би съвсем малко.

— Колко изпи?

— Две кутийки. Но едната я изпих още когато отидох там, а втората — почти три часа след това. Мама ще ме намрази, като разбере.

— Тя не знае ли?

— Как бих могла да й кажа? — простена Грейс. — Тя никога не би направила такова нещо. Имам предвид, че да караш, след като си пил, е най-лошото нещо, което човек може да направи.

— Не си й казала дори след като блъснахте човека ли? Тя не усети ли по дъха ти?

— Не — изплака Грейс. — Дъвчех дъвка, но тя дори нямаше да се сети да подуши дъха ми. Мисли си, че никога в живота си не съм пила.

— И аз си мислех същото — подчерта Джил.

Неспособна да изтълкува забележката, Грейс каза:

— Ти ме мразиш.

— Не е така. Предполагам, че просто не съм си давала сметка колко си пораснала.

— Не ми казвай, че никога не си пила в гимназията — предизвика я Грейс.

— Не съм. Но пушех марихуана.

Грейс остана изненадана, но най-вече от откровеността на признанието.

— Марихуана ли? — Нещата ставаха интересни. — Дядо знаеше ли?

— Разбира се. Това беше идеята.

— Защо? — попита момичето с любопитство. — Защо започна?

— Моят бунт ли? О, заради незначителни неща. Да вземем това, че съм се родила по-късно от майка ти. Бях по-малката и я следвах по петите. Откакто се помня, от мен се очакваше да правя същото, което правеше и тя, но на мен все нещо не ми достигаше. В един момент реших, че няма да се съревновавам. Исках да бъда себе си. Бунтът беше начин да го покажа на баща ми.

— Какво направи той, когато разбра за марихуаната?

— Побесня.

— Взе ли ти ключовете от колата? Спря ли ти джобните пари?

— Разочарованието му беше достатъчно. Нали разбираш, онзи поглед всеки ден, когато се върнеше от работа. У дома най-важното нещо беше доброто поведение и репутацията. Да даваш все нови и нови поводи на родителите си да се гордеят с теб.

Сякаш Грейс не го знаеше! Чувстваше го всеки ден, по сто пъти по-силно след катастрофата.

— И с баба Рут ли беше същото?

— На теория да, но тя беше майка. Майките имат меко сърце. — Гласът на Джил подсказваше, че се усмихва. — Често ми говореше за мекото местенце, което бебетата имат на върха на главичките си, когато се родят. То позволява на черепа им да се намества леко в процеса на раждането и през първата им година се затваря. Тя обичаше да казва, че това местенце всъщност не изчезва, а просто преминава в майката, която го пази в сърцето си до края на живота си.

— Това е най-милото нещо, което съм чувала — промълви Грейс. — За такива неща ли си мислиш сега, когато си бременна?

— Да.

— Иска ли ти се баба Рут да е тук?

— Да.

— За да ти помогне да кажеш истината на дядо ли?

Джил се размърда под завивките.

— Не. Ще му кажа, щом минат първите три месеца. Тогава ще кажа на всички.

— Никой ли не знае?

— Само майка ти и ти.

— Трудно ли ти е да пазиш тайната? Не се ли притесняваш, че другите ще забележат?

— Все още няма какво да забележат. Престилката ми е добро прикритие.

— А не мислиш ли, че могат да се досетят? Не се ли чувстваш така, сякаш ги мамиш, като правиш всичко както обикновено?

— Не.

Грейс въздъхна.

— Ще ми се повече да приличам на теб. Аз имам усещането, че всички знаят, че съм пила, и тази голяма лъжа е кацнала като птица на рамото ми. Искам да кажа, че част от мен желае всички да разберат. — Замисли се. — Ако аз забременея, мама няма да може да го скрие.

— Не бива да мислиш така, Грейс.

— Ами ако наистина се случи? Поне за това ще трябва да каже истината. — Думите й завариха леля й неподготвена. Рядко се случваше Джил да няма готов отговор. — Какво би казала мама, ако забременея?

— Би била разочарована.

— Като дядо, когато си пушила марихуана ли? Виждаш ли? Тя е същата като него! Права си. Всичко се върти около доброто поведение и репутацията. Животът им е показен.

— Почакай, Грейс. Може и да мърморя, но майка ти и дядо ти се трудят здраво. Те служат на обществото. Трябва да им отдаваме заслуженото, когато наистина го заслужават.

— Добре. Но това не означава, че е лесно да си им дете.

— Не.

— Тогава какво да правя?

— Не можеш да промениш факта, че си нечие дете.

— Имах предвид лъжата. Нямаше да е толкова зле, ако бях казала на мама веднага за бирата. Мама пое вината заради мен, без да има и най-малка представа за това.

Джил намери ръката й в тъмното.

— Знаеш ли, миличка, след всичко, което чух дотук, мисля, че който и да е карал колата онази нощ, няма вина за случилото се. Това, че си пила бира, е без значение. То не е причина за катастрофата.

— Изпих две — напомни й Грейс.

— Вече ти казах. Това не е предизвикало катастрофата.

— Добре, но въпреки това се чувствам виновна, а не мога да кажа на мама.

— Ами на баща ти?

— Моля? Аз не говоря с татко.

— А може би трябва.

— Шегуваш ли се? Той ще реагира по-зле и от мама. Дядо също ще е разочарован, но той все пак ми е дядо. — Грейс направи пауза. — И бездруго пие прекалено много. Може би той ще ме разбере.

— О, Грейси, има разлика между това да пийнете бира с приятели…

— Всеки от които би ме убил, ако го издам — прекъсна я Грейс.

— Няма да го обсъждаме сега — каза Джил. — Придържай се към това, което ти казвам. Има разлика между това да изпиеш две бири на купон и да седиш всяка вечер сам, изпивайки половин бутилка уиски. Нека не говорим за дядо ти. Ставаше дума за баща ти.

— Добре. — Грейс сви крака под себе си. — Да поговорим за него. Казва, че ни обича, а си тръгна без предупреждение.

— Майка ти виждаше предупредителните знаци. Може да не е осъзнавала значението им, но проблемът беше пред очите й.

— Как може да заставаш на негова страна?

— Не го правя. Казвам, че може би си е затворила очите за това, което е ставало с брака й. Имам добра интуиция за хората. А и винаги съм харесвала баща ти.

— Но аз не му вярвам. Това е проблемът. Не знам какво би направил, ако разбере какво се е случило в действителност онази нощ. Може да се обади на другите родители. Може да се обади и на полицията.

— Няма да се обади на полицията.

— Може да го направи и да съсипе живота ми. Не че иначе животът ми е страхотен. В училище съм пълна отшелница. Не мога да си позволя да бъда откровена с никого, защото мога да му навлека беля. А татко вероятно ще е също толкова разочарован, колкото и мама, защото и той очаква от мен да съм звезда. Значи ще трябва да живея с мисълта, че един човек умря, след като колата, която шофирах, го блъсна. Това е най-лошото.

— Знам.

Момичето се почувства по-добре.

— Никой друг не го знае.

Леля й изпъшка и Грейс реши, че е израз на съчувствие, когато внезапно усети рязко движение и шумолене в другата половина на леглото. Джил бе отметнала завивките и седеше на ръба на спалнята.

— Какво има? — попита племенницата й.

— Сега се връщам. — Тя се опря на леглото, изправи се и се запъти към банята. На Грейс й се стори, че се движи по-бавно от обикновено, но трудно можеше да прецени в тъмното. Джил прекоси малката ивица светлина на килима и изчезна от погледа й. Грейс едва бе станала от леглото, когато Джил я повика.

Тя се озова за секунди до вратата на банята. Леля й седеше на тоалетната чиния с пребледняло лице.

— Кървя.

— Кървиш ли? — Момичето преглътна с мъка.

— Трябват ми хартиени кърпи.

Грейс изтича до кухнята, намота един свитък и изтича обратно.

— Силно ли кървиш?

— Не знам — каза Джил и взе хартиените кърпи. — Мисля, че трябва да отида до болницата.

— Не трябва ли да се обадиш на лекаря?

— Ъъъ… да. — Изглеждаше по-уплашена от всякога. — Донеси ми телефона, миличка.

Грейс взе телефона и застана до нея, усещайки се напълно безпомощна. Леля й се мъчеше да си спомни номера и в очите й се четеше ужас.

— Не го ли записа някъде? — попита я момичето.

— Знам го, знам го — пое си дъх Джил и след мъчителен момент на колебание набра цифрите. — Трябва да ми отговори дежурната служба — обясни тя и погледна към хартиените кърпи, които притискаше заради кървенето. После изрече тихо проклятие.

— Силно ли е? — попита Грейс и усети как сърцето й бясно тупти. Ако бе силно, значи беше лошо.

— Достатъчно. Ъъъ… да, здравейте. Обажда се Джил Бар. Пациентка съм на доктор Бъркхарт. Бременна съм в деветата седмица и кървя… Не, не обилно… Не, не виждам съсиреци. — Тя ги изслуша, после хвърли притеснен поглед към стената. — Не мисля, че мога да чакам двайсет минути някой да ми се обади. Твърде дълго очаквах това бебе. Отивам в болницата. Бихте ли го предали на дежурния лекар? — Затвори телефона и придържайки хартиените кърпи, нахлузи бикините си върху тях. — Съжалявам, че ти причинявам това, миличка. Знам, че утре си на училище, но двете с теб трябва да излезем. — Придвижвайки се внимателно, тя излезе от банята.

Грейс я последва.

— Това заради спазмите, които усещаше по-рано ли е?

— Не знам — рече Джил. Дори гласът й звучеше уплашено.

— Помяташ ли?

— Боже, надявам се, че не. — Тя свали един спортен екип от закачалката на вратата в килера. — Грейс, искам да се облечеш.

Момичето навлече дрехите, които бе носило през деня, докато леля й още се мъчеше с маратонките.

— Да ти помогна ли?

— Не. Добре съм.

— Може да не е нищо сериозно — опита се да я успокои племенницата й.

Джил не отговори.

— Винаги могат да направят нещо, нали?

— Разбира се, но може да не е това, което аз искам.

Грейс знаеше за абортите. Дани й беше разказала за едно момиче, което направило аборт преди година.

— Искам да кажа, могат ли да направят нещо, за да спасят бебето?

Джил се огледа наоколо с обезумял поглед.

— Ключовете. — И се запъти към кухнята.

Грейс забърза след нея.

— Аз ще ги взема, лельо Джил. Кажи ми какво да направя. Затова съм тук.

— Миличка, трябва да ме закараш до болницата.

Грейс замръзна.

— Не мога да го направя. Нямам шофьорска книжка.

Джил сграбчи ключовете и се отправи към задното стълбище.

— Аз имам, а ти имаш разрешително. Трябва да тръгваме.

Грейс усети, че й прималява. По инерция продължи да крачи зад леля си.

— Не мога да шофирам.

— Аз също. Не искам да получа кръвоизлив.

— Обади се на мама.

— Тя е на десет минути път оттук, като не броим времето, което ще й трябва, за да се облече. Освен това кой ще остане при Дилън?

— Тогава се обади на дядо. Той живее в края на пресечката.

Джил стигна до най-долната стълба и се извърна.

— Не, Грейс. Ти си тук и можеш да шофираш.

— Последния път, когато го направих, убих човек.

— Ето ти шанс да изкупиш вината си. — Тя притисна ключовете в дланта на Грейс, отвори задната врата и излезе.

— Вали дъжд — проплака момичето, когато я последва. — Вали дъжд. Не мога да го направя.

Джил се обърна и я сграбчи за раменете.

— Нужна си ми, Грейс. Точно сега ти си всичко, което имам.

— Но това… това е микробусът.

Леля й се усмихна.

— С автоматични скорости е. Фасулска работа.