Барбара Делински
Тайната между нас (10)

Девета глава

Закуската в понеделник сутринта премина в мълчание.

— Добре ли си? — попита Дебора, защото Дилън не отронваше и дума.

Той само кимна.

Тя наведе глава и го принуди да я погледне.

— Добре ли са очите?

Напоследък твърде често премигаше. Дебора си повтаряше, че много деца имат по-сериозни проблеми от неговия, който щеше да бъде излекуван до две-три години най-много, но това не й помагаше. Като майка не можеше да понесе мисълта, че зрението му се влошава.

Дилън кимна отново и макар че не му повярва особено, не можеше да позволи на собствения си страх да създаде проблем, какъвто вероятно не съществуваше. Така че тя просто се изправи и попита:

— Харесва ли ти зърнената закуска?

Синът й кимна за трети път и продължи да се храни. При Грейс нещата не минаха по-различно. Главата й беше сведена над учебника по френски. Дебора сложи ръка на рамото й.

— Днес ли е тестът?

— Аха.

— Труден ли ще бъде?

— Аха.

Обезкуражена от лаконичността й, майка й закачливо стисна рамото й.

— Има ли нещо друго? — Когато Грейс я погледна озадачено, тя добави: — В училище? За днес?

Дъщеря й поклати глава и заби поглед в учебника.

Пътуването из града не беше по-добре. На пръв поглед изглеждаше, че Грейс продължава да учи. После Дебора осъзна, че макар да е свела глава над учебника, погледът й остава вперен в една точка. Беше се замислила дълбоко и подскочи, когато майка й я докосна по ръката.

— Тази седмица ще бъде по-добре — меко каза Дебора.

— В какъв смисъл?

— Ще усещаш нещата по друг начин. Не толкова остро.

— Ти чувстваш ли нещата по-притъпено? — язвително я попита момичето.

Дебора се замисли, преди да отговори:

— Да. Така ги чувствам. Но това не означава, че не съм разстроена или че стомахът ми не се свива, когато осъзнавам, че господин Маккена е мъртъв. Не означава, че не страдам. — Тя отчаяно се опитваше да подеме разговор и добави: — Естествено е да се чувстваш по този начин, Грейс. Инак не би била ти, чувствителният човек, който си в действителност.

Дъщеря й се извърна настрани.

— Наистина го мисля — натърти Дебора, но Грейс не я погледна и в последвалата тишина майка й се запита дали е изрекла правилните думи. Имаше моменти, в които се чудеше и дали миналия понеделник вечерта е постъпила правилно. Преди Грейс беше винаги позитивно настроена и словоохотлива. Сега беше притихнала.

На Дебора й липсваше предишната им близост.

Искаше да каже на дъщеря си, че това, което чувства, е нормално, но момичето не проговори отново, докато Дилън не излезе от колата. Тогава тя погледна към майка си и рече студено:

— Не трябваше да ти казвам за буренцето с бира. Ще съобщиш ли на някого?

Дебора усети пронизваща болка в сърцето.

— Искам да ми казваш такива неща, Грейс. Можеш да ми се довериш. Всичко, което ми споделиш, си остава между нас.

— Ако кажеш на някого, приятелите ми ще ме намразят.

— Някога да съм предавала доверието ти?

— Дори не съм била там — предупреди я Грейс, — така че не знам със сигурност дали наистина е имало бира. Ако не е имало, ще ме вкараш в беля за нищо. Нещата и бездруго са достатъчно зле.

— Случилото се в понеделник бе злополука, миличка. Няма да имаш проблеми заради това.

— Днес ще разбереш ли нещо за полицейския доклад?

— Не знам. Но няма за какво да се тревожиш. Не сме карали безразсъдно.

— Изобщо не сме карали. В доклада ще се казва ли кой е шофирал?

Дебора отби до тротоара пред гимназията.

— Не… не мисля.

— Отпечатъците ми са на волана — каза Грейс.

— Полицията не търси отпечатъци — аргументира се Дебора. — Те предполагат, че съм карала аз. Не са питали за теб. Освен това пипах волана след теб, когато се пресегнах да взема регистрационния талон от жабката.

— Умишлено ли го направи? — попита Грейс удивено.

Дебора моментално се почувства виновна.

— Не. Осъзнах го едва след това. — Тя пое дъх с усилие. — Не ме гледай така, миличка. Не съм го планирала. Ако полицаите бяха попитали кой е шофирал, щях да им кажа. Винаги съм ценяла честността. Знаеш го. — Грейс издаде неопределен звук. — Измъчвам се точно толкова, колкото и ти. Взех решение, което сметнах за правилно. Може и да не съм била права, но вече съм го сторила.

Отначало дъщеря й не каза нищо. Погледна към учебника си, а после към училището. Когато погледът й накрая отново се върна към Дебора, в него се четеше предизвикателство.

— Е, ще отидеш ли до фитнес залата по-късно?

— Да — обеща майка й. — Със сигурност.

* * *

Дебора не се криеше. Може би стоеше в сянка, но след смъртта на Кал Маккена това й се струваше уместно.

След забележката на Грейс обаче, нещата започнаха да й изглеждат по друг начин. Както обикновено, тя се отби в пекарницата и любезно поздрави всекиго по име. Една от клиентките я запита как се чувства и Дебора уклончиво отговори:

— Справям се.

Настани се на обичайния фотьойл да изпие кафето си и изяде кифлата с орехи, докато преглеждаше набързо „Медицинския журнал на Ню Ингланд“. Беше напълно изложена на хорските погледи и никой не можеше да я обвини, че се крие.

— Има ли нещо интересно? — попита я Джил. Облечена в яркожълто днес, тя остави напитката си на масата и седна. — Споменават ли нещо ново по въпроса какво не би трябвало да прави една бременна жена? Никакво вино. Никаква риба. Никакво червено месо. Никакви изкуствени подсладители. Никакъв кофеин. Никакво спане на дясната страна… или беше лявата? Никакви обезболяващи, по-силни от тиленол. Като говорим за новаторски методи в контрола на раждаемостта, ето ти още един: при толкова ограничения жените може да решат, че не си струва да раждат деца.

Дебора се усмихна и хвърли поглед към тримата, които изпълняваха поръчките зад щанда.

— Някой от твоите хора знае ли?

— Не. Току-що омесих цяла партида кифлички с глазура, както правя всяка сутрин, а и никой не може да познае, че пия безкофеиново кафе вместо обикновено. Разширявам асортимента от шейкове, но това може да е и заради лятото, не само заради мен. Манго, боровинка, малина. Сезонът определено е подходящ за бременни.

— Наистина ми се иска да кажеш на татко. Такъв стимул ще му се отрази добре. Уикендът беше тежък.

— В какъв смисъл тежък?

— В събота сутринта пропусна първите си няколко пациенти, а вчера не успя да дойде за късната закуска.

— Странно — сухо отбеляза Джил. — Последния път, когато присъствах, разглеждаше мимозите така, сякаш не може да живее без тях.

— Може и така да е — каза Дебора. — Понякога ме притеснява. Прекарва вечерите си сам.

— В пиене.

Дебора кимна.

— Мама му липсва.

— На мен също ми липсва, но не се наливам с алкохол, за да запълня празнотата.

— Ти не си била женена за нея четирийсет години.

— Не, но ми е майка. И бизнес партньор. Обсъждахме идеята да си имаме пекарница, още докато ходех на училище. Обзалагам се, че не си знаела за това.

— Не знаех — отвърна изненадано Дебора.

— Мислех, че това е идеалното нещо за мен, защото винаги съм обичала да помагам на мама в кухнята, а и за да стана пекар, не се изискваше университетска диплома. Тогава изобщо не предполагах колко имам да уча за бизнеса. Но мама вярваше в мен. Много жалко, че винаги се налагаше да действа предпазливо с татко, когато ставаше въпрос за мен.

Дебора осъзна, че Рут Бар беше действала предпазливо за много неща. Майкъл не беше тиранин. Той просто бе мъж с определени виждания. В деветдесет и осем процента от случаите беше прав. Другите два процента неизменно имаха нещо общо с очакванията към семейството.

Дебора приключи с яденето и избърса ръцете си със салфетка.

— Мама лъгала ли го е някога умишлено?

— Съмнявам се — отвърна Джил. — Просто му спестяваше някои неща, които нямаше нужда да знае.

— Точно така. Дали да му поставим ребром въпроса за пиенето?

— Зависи. Колко зле са нещата?

— Всяка вечер пие, докато не заспи.

— Всяка вечер ли?

— В повечето вечери, предполагам. — Дебора се облегна назад. — Липсва му цел. Кажи му за бебето, Джил. Мисля, че това ще помогне.

— И бебето ми да стане мишена на неговия гняв и недоволство от живота?

— Може да даде нов смисъл на живота му.

— Хей, ако сам не го желае достатъчно, моето бебе няма да му помогне. Само ще възпламени гнева му.

— Възможно е. А може и да не стане така.

— Пиенето влияе ли на работата му?

Дебора отпи от кафето си, после остави чашата.

— Успива се. Малко е раздразнителен веднага след ставане.

— Това вреди ли на работата му като лекар?

— Засега не. А аз следя за това. Представяш ли си какво би станало, ако постави грешна диагноза, защото си е пийвал алкохол, скрит в шкафа на бюрото? — Страхът й беше основателен. Вредните навици можеха да доведат до професионална небрежност. — От миналата седмица се занимава с моята репутация. Ами неговата?… И какво ще стане със собствената ми репутация, ако сгреши? Може би трябва да говоря с него. С пациентите ми постоянно обсъждаме проблема със „затварянето на очите“. Мислиш ли, че си затварям очите за това, което прави татко?

Джил вдигна ръка и се изправи.

— Няма да отида при него, Дебора. Не знам какви ги върши той, защото ме държи на разстояние. Ти ли си тази, която му носи пиенето? Не. Насърчаваш ли го да пие? Не. Отричаш ли, че може да има потенциален проблем? Когато говориш с него — да, защото се ужасяваш от конфронтация. Аз също бих се страхувала на твое място. Виждаш ли, в това съм по-голяма късметлийка. Твоят живот е обвързан с неговия. Моят не е.

— Разбира се, че е — възрази Дебора, защото трябваше да бъдат честни докрай. Имаше предвид бунта на Джил у дома и в училище, дори при зачеването на детето й. — Толкова много от нещата, които правиш, са напук на него. Винаги е било така. Като говорим за затваряне на очите…

— Има разлика — уточни сестра й с лека усмивка. — Затвориш ли си очите за пиенето му, ще трябва да платиш скъпо за това. Ако аз си затворя очите за влиянието му над мен, няма какво да плащам.

* * *

Малко по-късно Дебора спря пред къщата. Ако поведението на баща й през уикенда беше показателно за това, какво я очаква днес, трябваше да е готова за сблъсък. Събра кураж и влезе в кухнята.

Майкъл беше там, буден и енергичен, седнал до кухненската маса. Беше облечен и преглеждаше вестника, отпивайки от горещото кафе. Не само че бе изял вече геврека, но и първо го беше затоплил, ако се съдеше по кафеникавите трохи в чинийката.

— Добро утро — каза тя с облекчение.

— Добро утро и на теб — отвърна той с усмивка. — Децата отидоха ли на училище?

— Да. — Тя се облегна на вратата. — Изглеждаш добре. Това нова вратовръзка ли е?

Той погледна надолу и хвана вратовръзката.

— Майка ти ми я купи малко преди да се разболее. Не исках да я нося. — Погледна към нея и й намигна. — Тя ми казва, че трябва да се взема в ръце и че тази вратовръзка ще помогне. Ти как мислиш?

Усмивката на Дебора стана още по-широка.

— Определено е права.

Чувстваше огромно облекчение от това, че вижда баща си жизнерадостен, както преди, и от това, че щеше да си спести неприятните емоции от евентуална кавга.

— Какво друго ти казва тя?

— Че съм се отдал на самосъжаление — повдигна вежда той.

— Вероятно е така. Какво друго?

— Че това, дето пропуснах ранните прегледи в събота сутринта, е непростимо.

Дебора махна с ръка.

— Непростимо е силна дума. Просто е разочароващо за онези пациенти, които биха предпочели да ги прегледаш ти, а не аз.

— Казва също, че е трябвало да присъствам на късната закуска вчера.

Интересно. Ако беше дошъл на късната закуска, Дебора нямаше да има възможност да поговори с брата на Кал Маккена, както бе станало.

Понеже не искаше да се връща към това, тя просто каза:

— Липсваше ни. Миналата седмица беше тежка не само за мен, а и за децата. Късната закуска бе пълен провал без теб.

Той изглеждаше искрено разкаян.

— Съжалявам. Наистина бях потънал в самосъжаление. Майка ти беше права.

Дебора го прегърна, попивайки от силата, която помнеше от детството си. Сутринта в кабинета мина добре. Месец май, както обикновено, се съпровождаше от бум на алергичните заболявания. Четирите кабинета за прегледи поемаха потока от пациенти с алергични пристъпи и обичайните за понеделник спешни случаи, а Майкъл и Дебора сновяха между тях.

За щастие рецепционистката успя да отложи за вторник две домашни посещения, което даде възможност на Дебора да преглежда в кабинета и следобед. Пациентите идваха за ежегоден профилактичен преглед, а тя обичаше да разговаря обстойно с всекиго от тях. Почти се зарадва, когато една от редовните й пациентки се обади в последния момент, за да отложи посещението си. Паузата й позволи да довърши едно от кръвните изследвания, преди да се настани на бюрото.

Работата със застрахователните компании не бе от най-приятните аспекти на работата й, а с годините ставаше и по-зле. Баща й, който принадлежеше към старата школа, проявяваше по-малко търпение и от нея за попълване на формулярите. Дебора беше приключила с първия и едва бе започнала втория формуляр, когато Майкъл се появи на вратата на кабинета. С нищо не напомняше жизнерадостния човек от сутринта. Стиснал здраво дръжката на вратата, едва се владееше от гняв.

— Дийн Лемей току-що ми се обади — процеди той. — Иска да знае защо миналата седмица си обидила жена му.

Дебора се изненада.

— Не съм я обидила. — Ясно си спомняше посещението си. — Просто й казах, че трябва да отслабне.

— Дийн твърди, че си показала пълна липса на съчувствие към артрита й. Казала си й, че си въобразява, че има счупена кост, защото си търси извинение, за да не се движи.

— Никога не съм казвала това.

— Твърди, че си я посъветвала да си вдигне задника и да си намери работа.

— Би било добре.

Бузите на Майкъл почервеняха.

— Така ли й каза?

Почувствала жилото на укора му, Дебора отвърна:

— Не, разбира се, поне не с тези думи. Поговорих тактично с нея, но ние не водим този разговор за първи път. Тя отказва да признае, че е с наднормено тегло, което натоварва глезените й. Предложих й да започне да се движи поне малко из къщата — същото, което и специалистът й препоръчва. Тя седи в кухнята, татко. И яде. Предложих й да си намери почасова работа като начин да я изкарам от къщата.

— Дийн смята това за обида по отношение на способностите му да печели.

— Това си е негов проблем.

— Ще стане наш, ако решат да сменят лекуващия си лекар.

Дебора усети пристъп на гняв.

— Така ли? Не ми плащат за времето, което прекарвам в шофиране до къщата на Дарси. Ако не й харесва това, което казвам, нека си намери лекар, който ще шофира дотам и ще й казва каквото тя иска да чуе. Ако мисли, че артритът е толкова лошо нещо, да опита с диабет или сърдечно заболяване, защото точно натам се е запътила.

Майкъл се дръпна от вратата.

— Обещах на Дийн, че ще му се обадя веднага щом науча подробностите. Какво искаш да му съобщя?

Дебора още се чувстваше огорчена.

— Защо се е обадил на теб? Защо не се обади направо на мен? — Тя вдигна ръка. — Добре. Предполагам, че е между чука и наковалнята. На Дарси й трябва изкупителна жертва и аз съм най-подходящата.

Телефонът й иззвъня.

— Какво да му съобщя? — повтори баща й.

Дебора сложи ръка на слушалката. Входящото обаждане беше на частната им линия, което значеше, че са децата или Джил, или някой от неколцината приятели, които имаха този номер.

— Кажи му, че съм разговаряла дълго с Дарси, именно защото не пренебрегвам пациентите си. Че теглото й е постоянен проблем и че ти и аз с радост ще приемем да разговаряме и с двама им, ако пожелаят да дойдат. — Тя само изчака баща й да се обърне и вдигна слушалката. — Ало — каза, все още ядосана.

— Аз… ъъъ… — долетя несигурният глас на Карън. — Искаш ли да се обадя по-късно?

Дебора си пое дъх.

— Не, не, Кей. Всичко е наред. Просто току-що имах неприятен разговор с баща ми за един от пациентите ни. — Още я болеше от обаждането на Дийн Лемей, но се насили да се успокои. — Всичко наред ли е при теб?

— Ами лакътят е по-добре, което означава, че си била права. А това значи и че трябва да намаля тениса, което не ме радва особено. Както и да е, обаждам се по друг повод. Всъщност два повода. Първият е да попитам как е Грейс. Даниел се опитва да се свърже с нея, но тя дори не отговаря на съобщенията.

— Преживява труден момент.

— Дани може да намине довечера с колата.

Дебора приветства това.

— Тя е ангел. Надявам се дъщеря ми да се предаде. Кажи на Дани да не се отказва.

Карън издаде недвусмислен звук.

— О, няма! Тя ви обича всички. — Гласът й стана сериозен. — Вторият повод е Хал. Той при теб ли е?

— При мен ли? Не. Защо?

— Каза, че ще се срещне с теб, за да говорите за Кал Маккена.

Пулсът на Дебора се учести.

— Да не е научил нещо от Джон?

— Поне аз не знам за такова нещо.

— Не е ли споменавал доклада за катастрофата?

— Не. Просто бегло спомена, че ще се видите. Не изглеждаше притеснен.

Дебора леко се отпусна.

— В такъв случай просто още не е стигнал дотук.

— Секретарката му се опитва да се свърже с него. Не отговаря на мобилния си телефон.

— Да не би да играе голф?

— Не и в понеделник следобед. Освен това щях да знам.

Дебора знаеше какво си мисли Карън. Не беше свързано с вероятността от злополука с колата, а с телефонното обаждане, което приятелката й бе получила предната седмица.

— Обаждала ли се е отново? — попита меко Дебора.

— Не — понижи глас Карън. — Но нещо става. Хал се заяжда за дреболии, например защо поставям на различно място коша за боклук в гаража. Или защо отделям ненужните рекламни материали от останалата поща и ги изхвърлям. Правя го от години. Снощи ми каза, че в някои от онези реклами имало неща, които му вършели работа, и не трябвало да поемам инициативата да проверявам пощата му. Да проверявам пощата му, представяш ли си?

— Може би има проблеми в работата — опита се да я успокои Дебора. Интеркомът иззвъня. — Някой заядлив прокурор? Или труден клиент?

— Не знам. Не ми е казал. Когато задавам въпроси, той се ядосва. Може би просто минава през кризата на средната възраст. Смятам, че е това. — Тя направи пауза. — Не мислиш ли?

— Възможно е.

— Значи това е — реши Карън. — Благодаря ти, Деб. Винаги ми помагаш.

Дебора не беше направила нищо и се почувства виновна.

— Ако се появи тук, ще му кажа да ти се обади. — Рецепционистката отново й позвъни. — Дай му още малко време, мила. Може дори да не предполага, че телефонът му е изключен.

Хал се кълнеше в мобилния си телефон. Ако е изключен, значи бе умишлено. Дебора предполагаше, че и Карън го знае, но никоя от тях не бе готова да го изрече на глас.

— Сигурна съм, че е така — каза Карън, — а и вече трябва да отговориш на това позвъняване. Искаш ли да пием кафе по-късно?

— Не мога. Обещах на Грейс да поспортувам във фитнес залата. — Важното беше да се появи във фитнес залата. — Искаш ли да се видим там и да потренираме заедно на кростренажора?

— Кажи кога.

— В четири и половина.

— Идеално. Хайде, отговори на позвъняването.

Дебора натисна бутона.

— Да, Каръл?

— Том Маккена е на трета линия. Не е пациент. Казва, че е лично.

Лично беше само една от подходящите думи. Имаше и други — като рисковано, което означаваше, че не би трябвало да говори с него. Но в неделя сутринта бе достатъчно дружелюбен и ако имаше новини относно кумадина, приеман от Кал, тя искаше да ги знае.

— Ще говоря с него — отвърна тя и натисна бутона.

Гласът му прозвуча спокойно:

— В неудобен момент ли се обаждам?

— Не, удобен е. Просто приключвам. Какво има?

— Боя се, че вчера шокирах дъщеря ти. Добре ли е?

Две прояви на загриженост в рамките на два дни? Дебора застана нащрек. Не можеше да забрави сцената на гробищата и определено не можеше да забрави, че точно нейната кола бе причинила смъртта на брат му.

Но той звучеше искрено, затова просто отговори:

— Много мило от твоя страна, че се интересуваш. Грейс е добре. Още преживява катастрофата, но се убеди, че не си призракът на Кал. Наистина много приличаш на него.

Последва пауза и после той каза тихо:

— Приличаме на майка ни.

— Близки ли бяхте?

— Не и с майка ни.

— А двамата помежду си?

— Понякога да, понякога не. — Том се поколеба, преди да добави примирено: — По-често не. Характерите ни бяха напълно различни.

Водена от естествено любопитство, Дебора попита:

— В какво отношение?

Последва мълчание. Тъкмо си мислеше, че е прекрачила границата и трябва да сменят темата, когато той отвърна замислено:

— Той обичаше нещата да са подредени. Искаше да знае какво ще се случи. Затова обичаше историята. В един учебник по история няма изненади. Знаеш кое как свършва. Кал обичаше подредеността. И в къщата му беше същото: изчистено и подредено, всяка мебел на мястото си, прилежно подредени книги и три рапана, поставени на еднакво разстояние върху полицата на камината. Обичаше прецизността.

Окуражена от подробния отговор, Дебора попита:

— А ти?

— Аз съм мърляч.

Беше толкова откровено и неочаквано, че тя се засмя.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Може би е нещо като ответна реакция на подредеността на Кал.

— Не. От двама ни аз съм по-голям с четири години.

— Няма нищо лошо в това да си мърляч.

— Има — възпротиви се той, — ако не можеш да се ориентираш в безпорядъка. Продължавам да мисля, че е трябвало да знам за това, че брат ми е вземал кумадин.

— Как си могъл да знаеш, ако е предпочел да не ти казва?

— Не се бяхме чували известно време. Не трябваше да оставям нещата така. — Тонът му се поуспокои. — Още мисля върху това, защо е вземал лекарството. Какво знаеш по въпроса?

— За кумадина ли? Това е антикоагулант, който се употребява най-често след сърдечен пристъп или мозъчен удар, за да предотврати образуването на съсиреци в артериите и вените.

— Да предполагам ли, че Кал е преживял пристъп или удар?

— Не. Може да е имал съсирек и в такъв случай кумадинът е бил предписан, за да предотврати появата на нови тромби. Но ми се струва твърде млад, за да е имал такъв проблем.

— Проблемът има предистория — обясни Том. — Баща ни получи удар на четиридесет и осем годишна възраст. — Той направи пауза и после попита предпазливо: — Възможно ли е Кал да е вземал кумадин с превантивна цел?

— Съмнявам се. Рискът от странични ефекти е твърде голям. — Чудеше се дали не я изпитва по някакъв начин. Но тя беше лекар, затова трябваше да потисне огорчението си от обаждането на Дийн Лемей и да каже на Том каквото знаеше. — Хората със семейна история на заболяването са длъжни да ходят редовно на прегледи, да поддържат нормално тегло и да следят кръвното си налягане и холестерола. Брат ти правеше ли тези неща?

— Беше слаб. За останалото не знам.

— Притесняваше ли се, да не би да го е наследил от баща ви?

— И двамата се притеснявахме.

— Ти вземаш ли предпазни мерки?

— Не. Но ние, мърлячите, не обичаме дисциплината, която върви с режима — каза той. — Ще се побъркам, ако трябва да пия хапчета всеки ден. Кал ги гълташе като бонбонки.

— Лекарствата ли?

— Витамините. И да е вземал по-силни хапчета, не съм знаел. Възможно ли е да е приел твърде голяма доза кумадин?

— Възможно е, но дори нормалната доза може да предизвика кървене. Затова предупредителните надписи са толкова ярки.

— Каква е нормалната доза?

— Една таблетка на ден с различен грамаж при различните пациенти. Някои хора го приемат за кратки периоди, да речем, от три до шест месеца. Други го вземат цял живот. Втората група включва пациенти с епизодично повтарящи се животозастрашаващи пристъпи. Трудно мога да си представя, че брат ти е бил в тази категория и никой не го е забелязал.

— И аз — отвърна Том, после добави: — Откъде знаеш всички тези неща? Ти лично предписваш ли кумадин? Или си го проверила след смъртта на Кал?

Тя се усмихна.

— Аз лично не го предписвам, но съм чела списания. Разговарям с колеги по време на конференции. Уча се от специалисти, които преглеждат моите пациенти. Едно нещо е сигурно. Пациентите, приемащи кумадин, трябва да бъдат наблюдавани стриктно. Никой лекар не би подновил рецепта за кумадин, преди да е направил преглед и изследвания, а тези изследвания не се правят от общопрактикуващи лекари като мен. Ако състоянието на брат ти е налагало прием на кумадин, той задължително е посещавал специалист. Застрахователната му компания би трябвало да го знае.

Том се прокашля.

— Да. Тази сутрин разговарях с тях. Има проблем с поверителността. Те не биха предоставили информация, ако Селина не подпише разрешителното за разкриване на данни.

Дебора долови острота в начина, по който той произнесе името й. Това я окуражи.

— Какъв е проблемът да го подпише? Тази информация ще й е потребна, ако смята да ме съди. — А ако е така, напомни си тя, Том ще е в другия лагер. — Между другото, моят приятел адвокатът няма да остане доволен, ако разбере, че разговаряме. Вероятно се страхува, че мога да кажа нещо, което да използваш срещу мен в съда. Искам само да знаеш, че съм пределно откровена. Стремя се да стигна до истината не по-малко от теб самия.

— Усещам го. Затова ти се обадих.

Прозвуча искрено. Или бе невероятен актьор, или действително беше искрен. Реши, че трябва да чуе повече, за да реши каква е истината.

— Как е Селина?

— Не знам. Днес не съм говорил с нея.

— О! — възкликна изненадано Дебора. — Не си ли отседнал при нея?

— Боже, не! Живея в Кеймбридж.

— Кеймбридж. — Това бе изненадващо. Тя предполагаше, че Том живее в друг щат и е дошъл само за погребението. До Кеймбридж се стигаше лесно с кола. А и от възклицанието пролича, че съвсем не обожава снаха си. Дебора се интересуваше повече от връзката с брат му. — И с Кал не сте се виждали често?

— Ако се виждахме, щях да знам повече за здравословното му състояние — рязко отвърна Том. — Ако знаех повече за здравословното му състояние, щях сам да предупредя лекарите. Е, в случай че Селина ми се беше обадила по-рано. Вероятно щеше да ми се обади, ако с Кал бяхме по-близки. Жалко е, когато двама братя знаят толкова малко един за друг, нали?

Дебора изрази съчувствие:

— Случва се по-често, отколкото предполагаш.

— Това по-малко лошо ли го прави?

— Не.

Последва кратка пауза, след което той добави меко:

— Благодаря ти.

— За какво?

— За това, че си искрена. По-лесно е да се самозаблуждаваме, отколкото да бъдем честни. Обзалагам се, че си откровена и със семейството си.

Тя се изуми.

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто ми се струваш честен човек.

Не беше ли това иронично! Хрумна й, че може да е примамка.

— Има разлика между това да си откровен и да си честен. Откровеният човек може да нарани другите. Аз се опитвам да бъда честна, без да наранявам.

— Говориш прямо.

Пак ирония.

— В повечето случаи — да.

— А изключенията?

Тя пое дъх.

— Когато честността може да предаде нечие доверие. — Дебора мислеше за тазсутрешния разговор с Грейс. — Дъщеря ми споделя неща за приятелите си, които трябва да запазя в тайна.

— Сериозни неща ли?

— Понякога са сериозни и това може да се окаже доста сложно. Ако Грейс ми каже, че някой от приятелите й се самонаранява, трудно бих стояла със скръстени ръце. Самонараняването е вик за помощ.

— Грейс не би ли проявила разбиране?

— Надявам се. Може и да не иска да знае подробности, например на кого съм се обадила. Но вероятно ще почувства облекчение, ако сподели отговорността.

— Защото ти вярва. А ти на кого вярваш? С кого споделяш отговорността?

— С баща ми, когато става въпрос за работа.

— Ами у дома?

— Със сестра ми — до известна степен. Но в повечето случаи се справям сама.

— Бившият ти съпруг занимава ли се с децата?

„Разбира се — искаше да каже тя. — Постоянно им се обажда.“ Щеше да е по-малко унизително за нея. Но това значеше да изрече лъжа.

— Не активно — отвърна, опитвайки се да звучи оптимистично. — Вече е в друг етап от живота си.

— Но все още има две деца.

— Предполага, че мога да се справя.

— Теб това устройва ли те?

— Съвсем не — избухна тя. — През целия ми живот всички предполагат, че мога да се справя — затова ми се струпва все повече и повече. Понякога отговорността е гадно нещо! — Точно тогава съзря Хал на вратата на кабинета. — Като говорим за отговорност, наистина трябва да затварям. Мога ли… ъъъ… да ти дам моя мобилен телефон? — попита го.

— Да, моля те — каза той й секунди по-късно добави: — Записах го.

— Ще ми кажеш ли, ако научиш нещо?

— Разбира се.

Преструвайки се, че е разговаряла с всеки друг, но не и с мъжа, който можеше да я даде под съд заради това, че е причинила смъртта на брат му, тя затвори телефона и погледна към Хал. Изглеждаше мрачен. Жегна я лошо предчувствие.

— Да не би да си говорил с Джон?

— Да, днес — каза той. — Няма новини. Реших да ти го съобщя. Благодарение на грипа може да почакаме още седмица. Нямат достатъчно персонал за обработка на информацията.

Дебора се обезсърчи. Колкото и да си казваше, че Грейс не е направила нищо лошо, нямаше да се успокои, докато щатската полиция не го потвърдеше.

— Ами ако това беше случай с пиян шофьор, който се е врязал в тълпата и е убил петима души? Дали грипът щеше да забави доклада и да позволи на виновника да вилнее по пътищата?

— Не. Виновникът щеше да бъде задържан. Както и във всеки друг случай. Случаите се подреждат по приоритет. Твоят не е от най-спешните.

— Лесно им е да го кажат — сухо отвърна тя. — Но аз съм тази, която седи в очакване. Ти, от друга страна, изглеждаш така, сякаш преди малко си излязъл от спа център. — Косата му беше влажна и току-що сресана, а бузите му леко розовееха.

— Не идвам от спа център, а от игрището за скуош.

Притесненият глас на Карън прозвуча в съзнанието на Дебора.

— И къде е това?

— В един спортен салон в Бостън — ухили се той самодоволно, — недалеч от съда.

— Не знаех, че играеш скуош.

— Не играя. Но няколко от моите приятели са доста запалени по него. Опитах, за да видя дали е нещо, което може да ме заинтригува.

— И? — попита тя, мислейки за това, че един спортен салон в Бостън би му осигурил дългосрочно алиби.

— Може би — отвърна Хал, поласкан от вниманието й. — Ако знаеш само как се изпотих! Добра кардиотренировка е. Ти как мислиш? Да се хвана ли?

— Това, което аз мисля — каза Дебора, — е, че трябва да намериш място тук наблизо. Кей би могла да играе с теб.

— Кей играе тенис — рече той безизразно. — Тя няма време за скуош.

— Вероятно ще намери време, ако я помолиш.

— И да ме бие ли? Няма начин. — Леко наклони глава. — Да не би да се е обаждала тук?

Дебора кимна.

— Казах й, че ще бъда в Бостън — възнегодува той. — Накара секретарката ми да звъни навсякъде. Какво й става напоследък?

— Нищо, което едно обаждане по мобилния ти телефон не би оправило. А ако някой клиент трябваше да те открие?

— Нито един от проблемите на клиентите ми не е толкова важен, че да не може да почака час.

— Щом е така — каза Дебора полушеговито, — ще трябва да си потърся друг адвокат. Искам да разбера на мига, ако Джон се обади.