Барбара Делински
Тайната между нас (21)

Двадесета глава

Дебора си имаше идеално извинение да гледа към улицата. Искаше да е с Дилън, който седеше на една от масите край прозорците на пекарницата и чакаше баща си. Грег беше казал, че ще дойде до пет часа. Твърдеше, че иска да избегне натоварения трафик в петък следобед и че вече мрази да се чувства част от тази лудница, но в действителност той никога не го бе обичал. По-точно, помисли си Дебора, никога не се беше сблъсквал с този проблем. Тръгваше от дома им много рано и се връщаше много късно.

Но това нямаше значение, напомни си тя. Огорчението беше в разрез с поставената цел. Вече нямаше полза от гнева.

— Защо не идва? — попита Дилън нетърпеливо. Седеше на коляното й, опрял лакти на масата и вперил поглед в улицата.

— Пътува насам — отговори тя, когато синът й привлече вниманието й.

Дилън обичаше да го гушкат, но тези дни вече бяха преброени. След още година-две нямаше да иска да го виждат с майка му. Дебора реши да се възползва докрай от момента и обви ръка около кръста му.

— Мислиш ли, че Ребека ще дойде с него?

Дебора се надяваше да не е така. Тя и Грег трябваше да поговорят за важни неща и присъствието на други хора бе нежелателно. Още повече, когато ставаше въпрос за новата жена на Грег.

— Харесваш ли Ребека? — попита тя Дилън.

— Готина е. — Той погледна към нея с разширени от притеснение очи. — Ами ако е катастрофирал?

— Щеше да се обади.

— Ами ако не може?

— Полицията щеше да се обади. Окото ти ми се струва по-добре. — По-рядко примижаваше и мигаше.

— Добре е. Ами ако татко няма записан нашия телефонен номер, а само този на Ребека?

— Тогава тя щеше да се обади. — Дебора го прегърна. — Миличък, всичко е наред.

Дилън се извърна отново към улицата точно когато едно синьо волво комби спря пред пекарницата. Ако не бе покрита с тънък слой прах, колата щеше да изглежда съвсем като нова. Момчето все още се взираше към края на улицата, очаквайки да види фолксвагена, и със закъснение забеляза баща си, който излизаше от колата. С вик на изненада детето скочи от скута на майка си и за миг изтича до вратата. Секунди по-късно вече бе на тротоара, вкопчен в Грег като маймунче, както обичаше да прави като малък.

— Уха! — възкликна Джил иззад Дебора. — Значи ти вършиш тежката работа, поемаш цялата отговорност, притесняваш се по цели нощи, а бившия ти съпруг го посрещат като месия. Защо се усмихваш?

— Обичам да виждам Дилън щастлив. Толкова много преживя.

— Това нова кола ли е?

— Така изглежда.

— Може да е на Ребека.

— Не. Тя кара джип.

— Грег ми изглежда различен.

Дебора се съгласи. Носеше обичайните си джинси и сандали „Биркенсток“, но наистина изглеждаше различен.

— Заради косата е — реши тя. — Подстригал се е.

Предишния път се спускаше до раменете му. Сега стигаше до яката.

— И се е сресал — отбеляза Джил. — И е спрял да я боядисва. Виж ти кой изведнъж посивя!

— Никога не я е боядисвал. От пясъчнорусото до сивото няма голяма разлика. Просто скоро не си го виждала.

— И кого се опитва да впечатли? — попита Джил.

Дебора изсумтя.

— Не мисля, че вече го вълнуват такива неща.

— Тогава защо си е подстригал косата? Защо си е купил семейна кола? И защо го защитаваш? Той е мъжът, който те заряза.

— Но все още е баща на децата ми. — Тя стрелна с поглед сестра си. — Аз го накарах да дойде тук, Джил. Може да си е подстригал косата в знак на добра воля, може би е признание за това, че животът тук е различен, наистина не знам. Но Дилън има нужда от него, Грейс има нужда от него, аз също имам нужда от него.

— Ами независимостта?

— Аз съм независима. Точно сега обаче се нуждая от бащата на децата си.

— Нали му беше ядосана?

Дебора въздъхна:

— О, Джил, той просто ме сломи! — След тези думи тя последва Дилън навън.

Грег говореше нещо на момчето, после погледна към Дебора. Смутена, тя не знаеше какво да му каже. През последните няколко години горчивината й даваше дар слово, а гневът — сили. Сега, изглежда, бяха изчезнали.

Грег се усмихна несигурно.

— Здрасти.

Тя отвърна на усмивката му.

— Как мина пътуването?

— Нормално.

Дилън каза въодушевено:

— Колата е нова, мамо. Татко я е купил специално за Върмонт. — Вдигна поглед към баща си. — Нали мога да се кача? — Без да дочака отговор, той изтича към мястото на шофьора, отвори вратата и се качи. Главата му едва стигаше горния край на седалката, но стискаше здраво волана.

— Добре изглежда — отбеляза Грег. — Как е окото му?

— В мига, в който му поставиха диагнозата, спря да се оплаква — каза Дебора. — Може да го понесе, стига да го знае. Но това май важи за всички ни в момента.

— Има ли още новини за гражданското дело?

— Още не. — Днес не беше виждала колата на детективите.

— Къде е Грейс?

— Говори с татко.

— За това колко съм лош ли?

— Всъщност Грейс не го е виждала от катастрофата насам. Подозирам, че му разказва за нея.

— Мамо — повика я Дилън, подавайки глава през прозореца на колата, — ела вътре! — И посочи с пръст към седалката до шофьора.

Дебора влезе в колата, за да му достави удоволствие.

— Не е ли страхотна тази миризма? — попита той развълнувано. — И виж, виж дървото тук, не е ли страхотно? — Прокара с благоговение ръка по панела. — Всичко е в кожа, дори воланът. А скоростният лост е като на състезателна кола.

Дебора не мислеше, че волвото може да се оприличи на състезателна кола, но не смяташе да му противоречи.

— Виж това — продължи той и вдигна седалката. — И това. — Дилън бутна надолу облегалката, после я вдигна и се наведе напред да разгледа музикалната уредба. — Татко каза, че радиото има отделно устройство против кражби. Толкова е подредено. — Сетне извика през прозореца: — Може ли да направим едно кръгче, татко?

Грег се приближи до колата.

— По-късно ще направим кръгче. Точно сега искам да пийна. Има ли нещо студено в пекарницата на леля ти?

Дилън изброи напитките с удоволствие, сякаш говореше на дете, което прекарва следобеда си в пекарницата. Баща му си избра вид студено мляко с кафе и каза:

— Обзалагам се, че не можеш да го приготвиш сам.

— Обзалагам се, че мога — отговори Дилън и моментално излезе от колата. Грег зае мястото му зад волана и затвори вратата.

— Може да се забави малко — предупреди го Дебора.

— Това е идеята. — Той се обърна към нея. — Добре изглеждаш.

— Ти също.

— Аз не съм плакал по телефона снощи. Защо ме повика?

Не си губеше времето. Това беше онзи Грег, с когото живя през последните години на брака им. Делови и рязък до крайност.

— Катастрофата е проблемът — каза тя, отмятайки косата от лицето си. — Нуждая се от помощта ти, за да реша какво да правя.

— Какво ново има? — попита той.

Но Дебора искаше да изчакат Грейс. Тя трябваше да разкаже историята си. Искаше също и по-уединена обстановка. Поглеждайки навън към препълнените маси на тротоара, каза:

— Това не е най-подходящото място за разговор.

Той вдигна стъклата на прозорците и включи климатика.

— Ето. Никой не може да ни чуе. — Погледна встрани. — Ти ме накара да дойда и ето ме тук, макар че не ми е лесно, Дебора. Знаех, че няма да е лесно. Колкото повече приближавах насам, толкова по-силно усещах притеглянето на стария ми живот. — Облегна глава назад. — Не всичко беше лошо.

Тя усети как искра от гнева й се разгаря.

— Каза, че си нещастен. Каза, че си се продал, че това, което правиш, е неморално и ако не промениш нещо, ще умреш.

— Вярвах в това.

— А сега не вярваш ли? — попита го с нарастващ гняв.

— Всичко това беше истина. — Отново се обърна към нея. — Просто казвам, че тогава виждах само това.

Дебора искаше да продължи.

— Защо се ожени за мен, Грег?

Той дори не мигна.

— Обичах всичко онова, което ти беше.

— Обичал си ме?

— Да, защото ти беше всичко, което търсех. Стабилност. Постоянство. Семейство.

Отмятайки назад косата си, тя се помъчи да го проумее.

— С други думи, начин на живот.

Той обмисли думите й.

— В общи линии. Исках да бъда това, което беше ти. Бизнесът ми започваше да се изгражда. Ти пасваше идеално на живота, който вървеше с него.

— Използвал си ме — каза тя. Чувстваше се наранена, въпреки усилията да остане дистанцирана.

— Не повече, отколкото ти мен — отвърна й той. — Знаеше, че ще се върнеш тук, за да практикуваш, и искаше преживяването да е различно. Миналото ми ти вършеше работа в това отношение. Дори възрастта ми ти вършеше работа. Знаеше, че баща ти няма да ме изплаши.

Дебора искаше да му каже, че греши, но не беше така. Може и да не бе осъзнавала всичко това, когато се бе съгласила да се омъжи за него, но то беше истина. Оставаше въпросът какво се бе объркало.

— От самото начало ли беше нещастен? — попита го по-тихо.

Той се намръщи.

— Не знам. Може би след първите три или четири години, когато бизнесът започна да се разраства. — Погледна я. — Но причината не беше ти, Дебора. А работата ми. Жаждата ми да се конкурирам ставаше все по-силна и по-силна.

— Никога не съм те поощрявала в това.

— Така е — призна той. — Аз самият се амбицирах. Започнах да очаквам от себе си неща, които не можех да постигна.

— Но ти постигна много — възрази Дебора. — Успехът надмина и най-смелите ни мечти.

Той поклати глава.

— Може би печелех повече пари, отколкото сме очаквали, но помниш ли мечтата ми да съчетая идеализма с капитализма? — Изсмя се. — Винаги имаше какво още да се направи, винаги имаше следващо предизвикателство. Бях напълно обсебен — също като лошите бизнесмени, които презирах. Станах безскрупулен манипулатор. С мен не можеше да се работи. С мен беше невъзможно да се живее. — Усмихна се. — Не съм ли прав?

Дебора отговори иронично:

— С теб наистина беше невъзможно да се живее, защото винаги те нямаше.

— Туш! — каза той с помръкваща усмивка. — Е, видях се отстрани и това, което видях, не ми хареса. Но вече се бях пристрастил към играта. Единственият начин да изляза от омагьосания кръг беше да си тръгна. — Докосна ръката й. — Наистина причината не беше в теб, Дебора. Трябваше да се простя с мъжа, в който се бях превърнал. Ти просто се оказа омъжена за него.

Тя се канеше да спомене за обета и отговорността, за любовта, когато Дилън почука на прозореца. Грег свали стъклото, взе напитката и я подаде на Дебора.

— Сега направи едно и за мен — каза на сина си. — Става ли? — Момчето закима нетърпеливо и се отдалечи тичешком.

Дебора не искаше студено мляко с кафе. И без него беше достатъчно превъзбудена. Постави чашката в поставката и се обърна към Грег:

— Покрай сухото гори и суровото. Имаш ли представа каква болка изпитах?

— Сигурен съм, че ще ми кажеш.

Тя пое въздух с намерението да направи точно това, но усети неувереност.

— Всъщност — тъжно каза, — няма да го направя. Не мога да тая гняв повече. Това не помага на децата, нито на мен.

Грег погледна някъде встрани от нея.

— Ето я Грейс — рече той и моментално излезе от колата.

Грейс не бе забелязала синьото волво, докато не видя баща си. Тя спря и остана на мястото си. Въпреки че не отговори на прегръдката на Грег, се остави да я заведе до колата.

Той отвори задната врата и я накара да седне зад Дебора, после се върна на шофьорското място. Извръщайки се настрани, за да може да ги вижда и двете, каза:

— Добре. Какво става?

* * *

Грейс беше ужасена.

— Искаш да говорим тук? В колата?

— Защо не?

— Не можеш ли да ни закараш до дома?

— Не съм оставил добри спомени там. Чувствам се по-свързан с тази кола.

— Мислех, че си по-свързан с фолксвагена.

— Фолксвагенът бе моето второ аз преди трийсет години. Днес имам нужда от затоплящи се седалки. Отговарям ти напълно искрено. Сега ми кажи какво те измъчва.

— Тате, тате! — викаше Дилън отвън.

Грег свали прозореца и взе напитката.

— Ще направиш ли сега едно и за сестра ти?

Дилън клюмна.

— Още едно ли? Тя не пие лате.

— Пия — заяви Грейс високо.

Брат й се втренчи в нея, после се обърна и бавно се затътри обратно.

Какво я измъчваше ли? Грейс не знаеше откъде да започне. Но баща й беше тук, а дядо й я бе посъветвал да го пита. Тя се реши:

— Искам да знам защо си тръгна. Искам да знам какво не хареса в нас и какво й беше по-доброто на Ребека. Искам да знам защо споменаваше думата „вечно“, когато не си го имал предвид.

— Грейс… — започна майка й, но Грег вдигна ръка и я спря.

— Всичко е наред. Току-що тя ми каза повече, отколкото през последните шест месеца.

Това разпали Грейс.

— А ти какво очакваше? Да не си мислеше, че ще сменим Лийланд с фермата, без дори окото ни да мигне? Да не си мислеше, че просто ще приемем факта, че Ребека заема мястото на майка ни, сякаш тя вече няма значение?

— Грейс…

— Всичко е наред, Дебора. — Той се обърна към дъщеря си: — По онова време не мислех за тези неща. Просто знаех, че трябва да си тръгна.

— Това беше напълно егоистично.

— Ако бях мислил за вас, нямаше да мога да си тръгна.

Грейс запуши ушите си.

— Не го казвай. Не го казвай. Предполага се, че бащите трябва да мислят за децата си. Предполага се, че трябва да са до тях, когато се нуждаят от тях. Предполага се, че трябва да ги обичат.

— Аз наистина те обичам — каза Грег.

Грейс свали ръце и заяви:

— В такъв случай не знам какво значение влагаш в тази дума.

Той погледна към Дебора.

— Това от теб ли го е чула?

— Не! — извика Грейс, преди майка й да успее да отговори. — Казвам го аз, дъщеря ти. Навремето си мислех, че ще бъдеш до нас във всички хубави моменти, които непременно ще се случат. Аз го очаквах, защото го бях чула от теб, а аз вярвах на всичко, което ми казваше. — Грейс чу пронизителния си глас и понижи тон: — Само че теб те нямаше. Така че нямаш право да очакваш каквото и да било от мен. Ако излъжа, няма значение. Ако пия, няма значение. Ако открадна чифт обувки, няма значение.

— Ти не би направила тези неща.

Очите й се разшириха.

— Направих ги. Всичките. Аз бях тази, която караше колата в онази нощ. Не можа ли да се сетиш? — Той изглеждаше изумен. — Не си могъл естествено, нали съм идеалното дете. Но нека ти кажа нещо, татко. Аз не съм идеална. Правя грешки и обърквам нещата. Мразя да върша това, което се очаква от мен, но всички ме гледат с очакване, така че го върша. А чувствата ми? Дали ще стигна до момента, до който си стигнал ти, и ще захвърля всичко?

Дебора гледаше Грейс с нещо подобно на уважение. И въпреки че Грег бе приковал поглед в нея, дъщеря й не пожела да си вземе думите назад.

В момента, в който Грейс реши, че най-сетне е направила нещо както трябва, една сива кола спря до волвото. Грейс беше гледала достатъчно филми, за да разбере, че мъжете, наблюдаващи я от колата, най-вероятно са ченгета.

— О, боже! — прошепна тя. — Мамо?

— От областната прокуратура са, Грег — каза Дебора. Гласът й звучеше достатъчно спокойно, но Грейс знаеше, че майка й е изплашена.

Баща й излезе от волвото и заговори с мъжете. Ужасена, Грейс погледна майка си, която й кимна да мълчи. Грейс едва изчака баща й да се върне в колата.

— Какво искат! — извика тя.

— Да говорят с теб. — Той затвори вратата.

— Не мога да говоря с тях.

Гласът му звучеше твърдо.

— Казаха, че ще ти зададат рутинни въпроси. Обясних им, че ако искат да разговарят с непълнолетната ми дъщеря, ще трябва да си уредят среща чрез адвоката ни. — Извърна се към Дебора. — Хал координира нещата, нали?

— Да — кимна Дебора.

Сивата кола се отдалечаваше, когато Дилън се върна с напитката, която Грейс не искаше. Баща й взе латето, подаде го на Дебора и направи жест към Дилън да се качи отзад. После ги закара вкъщи.

* * *

Дебора оценяваше колко трудно беше за Грег това завръщане, но повече бе загрижена за Грейс. Веднага щом колата спря, момичето изскочи навън и изчезна в къщата.

Дилън сграбчи Грег за ръката и го задърпа напред.

— Трябва да видиш кийборда ми, тате, и приставката на моя айпод.

Дебора ги последва по стълбите и в хола, но когато влязоха в стаята на Дилън, отиде при Грейс. Момичето седеше до еркерния прозорец и гледаше към улицата.

— Мислиш ли, че ще дойдат тук? — попита тя.

— Детективите ли? Не. Чуха какво каза баща ти.

— Могат ли да ме принудят да говоря?

— Не — отвърна Дебора, като се опитваше да звучи безгрижно. — Просто душат наоколо, за да видят дали няма да изскочи нещо. Сигурно осъзнават, че нямат работа тук. Могат просто да прескочат твоя разпит и да си ходят. — Дали не се самозалъгваше? Надяваше се да не е така. Направи знак на Грейс да се отмести и седна до нея. — Радвам се, че каза на баща си.

— А аз се радвам, че мъжете се появиха, след като му казах. Така ще има възможност да се поохлади.

— На мен не ми се стори ядосан.

Грейс издаде недоверчив звук.

— Беше шокиран. После идваше ред на гнева. — Замълча и се ослуша. Дилън свиреше на кийборда си. — Осъзнава ли какво свири?

Дебора се усмихна.

— „Времената се променят“ ли? Знае името на песента и мелодията. Но се съмнявам, че разбира смисъла на текста.

Грейс погледна през прозореца.

— Щеше ми се наистина да е така. Имам предвид, времената да се променят.

Не толкова отдавна Дебора би казала, че това вече се е случило, но днес думите щяха да прозвучат като самозалъгване, затова просто попита:

— Как би искала да се променят?

Дъщеря й не се поколеба:

— Бих искала вдовицата да се откаже от жалбата си. Бих искала приятелите си обратно. Бих искала… — Замълча.

— Моля те — подкани я Дебора. — Кажи ми това, което мислиш.

— Ще се разстроиш.

— Повече, отколкото съм? Невъзможно.

Грейс все още се колебаеше.

— Свързано е с татко.

— Искаш го обратно тук и завинаги — каза Дебора. — О, миличка, това няма да се случи. С него сме разведени. Той е женен за друга.

— Не е това. — Тя отново погледна през прозореца. — Бих искала да знам какво си мисли татко за мен.

— Той те обича. Каза ти го в колата.

— Но дали наистина го мисли? — попита момичето с такъв копнеж, че едва не разби сърцето на Дебора.

Тя погали Грейс по косата.

— Смяташ, че не го мисли ли? О, миличка, разбира се, че го мисли. Обича те. Винаги те е обичал. И защо бих се разстроила от това?

— Не от това, че той ме обича — рече Грейс с неудобство. — От това, че аз искам да ме обича.

Дебора затаи дъх.

— И си мислеше, че не бих го желала?

— Той те изостави, за да се ожени за друга.

— Това беше нещо, което трябваше да направи, нещо, което би могло да се окаже добро и за мен. Но това няма нищо общо с теб и брат ти. Искам да обичаш баща си и искам да знаеш, че и той те обича. Той ти е баща, Грейси. Това никога няма да се промени.

— Чувствам се като предателка.

— О, миличка! Съжалявам, ако неволно съм те карала да се чувстваш така. — Грег се оказа прав. Била е толкова наранена, толкова ядосана, когато той си тръгна, че подсъзнателно е искала и децата да чувстват същото. Толкова жалко й се струваше!

Тя обви с длани страните на Грейс и наблегна:

— Искам да обичаш баща си.

— Точно сега — каза дъщеря й на пресекулки, — предполагам, не това е проблемът. Сега, когато знае какво съм направила, дали ще продължи да ме обича?

* * *

Малко по-късно Дебора стоеше в кухнята и гледаше как Грег и Дилън целят баскетболния кош. Дилън не уцелваше често, но не заради зрението си, а заради липсата на опит. В града нямаше отбор за деца на неговата възраст и въпреки че Грег му бе показал основните правили във Върмонт, той твърдеше, че не може да тренира сам. Сега, когато баща му беше тук, той отново опитваше. Грег му показа как да се освободи, за да стреля.

Баскетболът може би щеше да се окаже по-подходящ от бейзбола, помисли си Дебора. Топката беше по-голяма, а целта — ясна. Дилън навярно можеше да се справи с това, ако пожелаеше. Налагаше се да го разпита после и да чуе добре какво има да й каже. Нямаше да допусне една и съща грешка два пъти.

Тя приготви каничка кафе — силно, както го харесваше Грег — и отпи от чашата си. Наблюдаваше над ръба на чашата как Грег хвърля топката към детето отново и отново, за да може Дилън да стреля; как улавя отскачащите топки и отново ги подава към момчето. Хващаше топката и ако тя не бе успяла да се удари в таблото, с премерено движение я забиваше в коша. Беше добър. Беше търпелив. Беше настоятелен, но внимателен.

Преди три години нямаше да го направи, осъзна Дебора. Тъжно е, ако един баща трябва да си тръгне, за да стане по-добър баща на детето си. Но ако търпението и разбирането идваха с разстоянието, Дебора можеше само да благодари на случая. Тя и Грейс имаха огромна нужда от това.

Грег влезе откъм гаража и подуши въздуха с одобрение.

— Ммм. Кафе. Дилън, намери си занимание. Искам да поговоря с майка ти насаме.

Дилън се оклюма.

— Каза, че ще гледаш видеофилма ми.

— По-късно.

— Щеше да ми покажеш снимка на кученцата.

Грег бръкна в джоба си и извади малка снимка.

— Ооооо! — възкликна Дилън, когато намести снимката, за да я види. — Толкова са мънички и пухкави. Виж, мамо! — извика той.

Дебора се наведе през рамото му.

— Много, много са сладки.

— Искам едно, мамо.

— Не са мои, за да ти дам.

— Може ли да си взема едно, татко?

— Твърде малки са, за да ги отделяме от майка им.

— Но може ли да си взема едно, когато пораснат достатъчно? Мога да се справя с гледането на кучета.

— Струва ми се, че можеш да се справиш и с баскетбола — намеси се Дебора.

— По-добре е от бейзбола. По-лесно е. Мога да компенсирам.

— Трудна дума — отбеляза баща му.

— Знам какво означава — каза Дилън. — Означава, че мога да се концентрирам върху по-големи форми, докато се доближа достатъчно, за да видя малките. Това е като да се движиш в мъгла. Не можеш да видиш нищо, докато не се доближиш до него. — Той гледаше ту единия, ту другия от родителите си. — Щяхте да ме разберете, ако очите ви бяха като моите. — След тези думи излезе от стаята.

Дебора сипа кафе на Грег. Почувствали вина след упрека на Дилън, двамата седяха мълчаливо и отпиваха от ароматната напитка.

„Това е като да се движиш в мъгла.“ Дебора беше там, в мъглата. „Не можеш да видиш нищо, докато не се доближиш до него.“

— Онази нощ валеше като из ведро — започна тя. — Не ми се искаше да разкарвам Дилън с колата, затова го оставих тук и отидох да взема Грейс…