Сюзън Танер
Сърце в изгнание (7)

Глава 6

Селек се отзова на поканата на Ерън за разговор насаме и докато музикантите забавляваха останалата част от гостите, го отведе в едно малко преддверие. Отпусна тежката завеса и с цинична усмивка забеляза как двама от стражите застанаха от двете й страни. Щеше да е добре Ерън да си пази гърба, ако е в двореца, но тук не го грозеше никаква опасност.

Ерън огледа внимателно малката, простичко обзаведена стая. Доволен, че са насаме, той седна на един от столовете с изправени облегалки до малката маса и кимна на Селек да стори същото. Едва сега изтъкна истинската причина за своето посещение.

— Очакваме пристигането на френската флота.

Не беше нужно Селек да крие реакцията си — това изобщо не го изненада.

— Това означава ли, че Съветът на лордовете се е съгласил на такъв брак?

— Всеки поотделно — да. Макар че още не са взели единно решение. Но ще го направят.

— И кралица Мери ще отиде във Франция? В безопасност?

Ерън сви устни, защото това му напомни, че той не е способен да защити повереницата си.

— Да, майка й настоява — тонът му издаваше огромно презрение към Мари дьо Гиз.

Селек нищо не каза. Никакви думи от негова страна не можеха да облекчат ядосания Ерън. А и той самият беше на страната на овдовялата кралица. Малката Мери щеше да е много по-добре във Франция при крал Анри, отколкото в Шотландия при своенравния Ерън.

— Но — Ерън се размърда неловко — смятам лично да подбера хората, които ще я придружат, и бих желал сред тях да е и един от синовете ти.

Като чу това, Селек почти изръмжа. Вече беше дал двама от синовете си за Шотландия. Изобщо не му се искаше да дава още един. Особено ако Ерън е решил да го забърка в някоя опасна интрига.

— И за какво точно?

Подозрителният тон накара Ерън да настръхне, но той знаеше, че вече е загубил доста съюзници измежду благородниците и не може да си позволи загубата на още един.

— Нищо специално. Просто Мери ще е заобиколена от хора, които да гарантират безопасността й.

— А ако не мога да се задължа с подобно нещо? — Селек внимателно подбираше думите и тона си.

— Ще потърся на друго място. Но ще остана много разочарован. В Шотландия има доста фамилии, чиито синове са смелчаци, готови да умрат в защита на кралицата си. Но малко от тях са достатъчно прозорливи, за да търсят врагове и в лицето на тези, които очевидно не са.

Докато говореше, Ерън го погледна спокойно и Селек разбра, че не се опитва да го ласкае. Той може би се страхуваше от призраци, но вероятно предвиждаше някаква измама от страна на французите. Селек се сдържа да не изругае. Не искаше никой от рода му да се забърква в това, но Ерън чакаше и явно бе готов дори да го застави. Трябваше да отговори и отговорът му бе само един:

— Няма да изпратя наследника си, Ерън. Вече не са ми останали много синове. Ще изпратя най-малкия — Емълрик, но Бог да ти е на помощ, ако нещо му се случи по твоя вина.

— Ще внимавам много — каза Ерън пресилено, като се надяваше, че ако сгреши, съдбата никога няма да го изправи пред този човек. — Но той ще се издигне много в Шотландия. Неговата смелост и преданост няма да останат невъзнаградени.

Преди да се върнат в пълната зала, размениха още няколко думи. Селек се огледа и остана много недоволен, като видя, че Дънмар се е навел към Сесил и й отдава цялото си внимание. За него се носеха слухове, че най-много го привлича невинността, която може да опозори. Преди да успее да стигне до тях обаче, с учудване забеляза, че Гилъкрист, навъсен, се отправя натам. Селек се поколеба за момент и остана на място, макар че не ги изпусна от очи.

Дънмар гледаше с вълчи апетит млечната плът, която се показваше над корсажа на Лодъринг. Самата Сесил бе твърде наивна, за да разбере с какво го привлича. Това много разгневи Яйън. Но най-много се подразни, защото изпита нужда да се намеси и да я защити. Къде, за бога, се е дянал баща й, та не се погрижи за честта на момичето?

Запозна се с Дънмар едва тази вечер, но беше виждал много като него и бе наясно какво могат да причинят. Сестра му едва не си изпати по същия начин, но Джофри Линдел се погрижи да ориентира привлекателния младеж в друга посока.

— Госпожице Сесил, вашите братя ми казаха, че обичате да ловувате — Яйън се усмихна доста мрачно. Никой нищо не му беше казвал.

Сесил се чудеше кой от всички се е побъркал. И Беринхард, и Емълрик знаеха, че тя не можеше да понася предсмъртната агония на животните. Беше на дванадесет, когато я заведоха на лов. След това няколко дни плака и повече не отиде.

Когато видя хладния поглед на Гилъкрист и объркването на Сесил, Дънмар бързо схвана положението:

— Може би не са имали предвид точно това, Гилъкрист.

— Внимавайте, милорд, вие се опитвате да опетните името на една жена, която не е някоя от вашите дворцови дами — резкият му тон издаде инстинктивното желание да я опази — нещо, което не му се нравеше особено, но не можеше да го потисне. Видя нарастващото учудване в погледа на Сесил, но не свали очи от Дънмар.

Той се изсмя рязко. Беше раздразнен, защото намесата на Яйън не му хареса.

— Успокойте се, милорд, аз само се шегувам. А въпросната дама има баща и братя, които сигурно ще се погрижат за доброто й име.

— Искате ли да проверим реакцията им на вашите шегички? — гласът на Яйън беше нежен като коприна. За негово огромно удоволствие лицето на Дънмар помръкна от злоба. През цялото време усещаше как Сесил го докосва с поглед и се рови в душата му. Усещаше силата на това любопитство и се чувстваше като някакво странно животно, което тя се опитва да разбере. Реши, че сигурно е заради английското му възпитание и това още повече го вбеси.

Искаше Дънмар да го предизвика и да усети болката от ударите на юмруците му, да чуе как костите му пращят. Искаше да хване това момиче за раменете и да го разтърси така, че от очите му да бликнат сълзи и най-сетне да престане да го зяпа.

Но Дънмар го гледаше снизходително и се усмихваше така мило, сякаш от човек, отгледан в Англия, не може да се очаква нищо по-добро. Той обърна гръб на Гилъкрист, пое ръката на Сесил и се поклони ниско.

— Милейди, опасявам се, че моите простички думи са били погрешно разбрани. Ако с нещо съм ви обидил, дълбоко съжалявам.

Яйън направо изръмжа от недоволство и едва можа да чуе нейния отговор. Дънмар си тръгна и сега между него и момичето нямаше никой.

— Защо постъпи така? — попита тя тихо.

Яйън не прикри мислите си.

— Той не ти подхожда.

Тя наведе глава на една страна и косите й отразиха светлината. Блясъкът, в който сякаш играеха пламъците на хиляди свещи, прикова погледа му.

— Както каза той — отвърна тя спокойно, — татко и братята ми могат да опазят моята репутация — Сесил изобщо не се сърдеше, че се е намесил. Знаеше, че не бива да наднича в мрачните чувства, които са го обзели, но не можеше да се въздържи.

Яйън набързо огледа претъпканата зала — цялата тълпа, която Ерън доведе със себе си, слугите и хората от семейство Лодъринг. Вниманието им бе изцяло погълнато от храната и напитките, от певеца, който ги забавляваше, или от някой флирт, който се надяваха да доведат до успешен край. С едно ловко движение той обгърна Сесил и я повлече към малкия коридор зад тях.

Тя се задъха. Не знаеше дали изпитва някакви силни чувства или просто се е изненадала от бързината, с която гневният младеж я измъкна от препълнената зала. Но присъствието му я успокои. Ако сега беше с Дънмар, щеше да е направо вцепенена от мисълта, че трябва да се оправи с неговата неприкрита похот. И макар че Яйън беше далеч по-мъжествен, гневът му не можеше да я разтревожи до такава стенен. Сега тя стоеше срещу него. Не знаеше защо е ядосан, но беше спокойна.

— И сега какво? — попита тихо. Той я придърпа с лице към себе си и ръката му настойчиво се отпусна на рамото й. В това докосване нямаше нищо болезнено. Чувствата му сякаш преливаха в нея от самите му пръсти. Опустошителният гняв, объркване и мрачно отчаяние се оказаха много по-завладяващи от явното желание на Дънмар.

— Няма да ме накарат насила да се оженя — процеди Яйън през зъби повече в отговор на собствените си мисли, отколкото на думите й.

Сесил премига изненадано и устните й трепнаха.

— За мен е голямо облекчение да чуя това, милорд. Мога ли сега да се върна в залата, защото сигурно ще забележат отсъствието ни?

Яйън срещна спокойния поглед на сините й очи, които го повлякоха към дълбините си. Съчувствието в тях го вбесяваше. Чувстваше се онеправдан и искаше да излее гнева си, да накаже някого така, както самият той бе наказан. В отговор на това желание устните му се наведоха към нейните.

Сесил зяпна от изненада. Устните й неразумно се разтвориха от докосването. Още преди да усети болезнената сила на тази целувка, тя знаеше, че ще е нещо много по-различно от преживяното с Рейнард и че не би могла да я сравни и с плътската целувка, която Дънмар би откраднал, ако имаше възможност. Целувката на Яйън Гилъкрист целеше да я нарани така, както той самият се чувстваше наранен. Той сякаш искаше да я погълне.

Болката, която усети от впитите в рамото й пръсти, сега й се стори направо нищожна. Ръката му все още бе там и изгаряше кожата й през тежката рокля. Устните им се притискаха, но болката, безсилният гняв и отчаянието, които я обляха като мощни вълни, я изтощиха много повече и дъхът й секна.

Вместо да се придържа към установените норми и въпреки опасността да я видят в прегръдките на този мъж, Сесил откликна на целувката, изправи се на пръсти и обгърна кръста му с ръце, за да запази равновесие. Искаше да го утеши и устните й сякаш сами се задвижиха гальовно по неговите. При това движение Яйън потръпна, защото внезапно усети, че желанието му да я нарани отстъпва пред желанието на тялото му. Това го накара да се отдръпне от нежния допир на устните й. Ето значи какво е искала да му даде — утеха! Да върви по дяволите!

Той отстъпи. Имаше намерение да направи някоя хаплива забележка по отношение на морала й, но внезапно се сепна — очите й бяха пълни със сълзи.

— Не — каза той грубо, — недей.

Именно това беше физическата реакция, която целеше. Сълзи. Болка. Макар да знаеше, че в желанието му няма нищо разумно. Но тя не плачеше от собствената си болка, а от неговата.

— Недей — повтори той и се отдалечи дотолкова, че тя почти загуби равновесие и трябваше да я задържи. Макар че копринената материя на роклята бе хладна, докосването сякаш изгори ръката, с която подхвана лакътя й. Що за момиче е, за да реагира така и да предизвика такива чувства у него?

Но тя не говореше, а го гледаше с големите насълзени, изпълнени с болка, очи — това беше неговата болка. Той се сдържа да не изругае и посочи вратата към залата.

— Връщай се в залата. Сгреших, че те доведох тук — не беше способен да каже нищо друго, което повече да прилича на извинение.

Тя не помръдна и той леко я побутна.

— Върви.

Тя се отдалечи неохотно, едва осъзнаваше, че коленете й треперят. Премига смаяно при вида на натруфената, прегракнала вече тълпа — това бяха хора, които нито знаеха, нито се интересуваха какво се е случило, а тя усещаше, че тази целувка е променила живота й завинаги.

Ниера първа видя пламналите бузи, бледото лице и сълзите в очите й и се стъписа.

— Сесил?

— Аз… — гласът й заглъхна. Трудно превъзмогна болката в гърлото. — Искам да говоря с майка си.

Ниера беше толкова ужасена, че я хвана за ръката почти грубо.

— Какво не е наред, Сеси? Някой стори ли ти нещо? Да извикам ли Беринхард?

— Не, добре съм. Искам да говоря с мама.

Ниера се озърна безпомощно. Със сигурност нещо не беше наред и тя не знаеше дали Джорсъл ще съумее да се справи.

Сесил нежно постави ръка върху нейната.

— Добре съм — повтори тя. — Моля те, Ниера.

Естественият цвят на лицето й вече се възвръщаше и гласът й бе по-спокоен. Окуражена от това, Ниера кимна.

— Тогава се качвай при Изабел. Ще изпратя Джорсъл веднага щом има възможност да напусне залата.

Едва осъзнавайки къде се намира, Сесил тръгна, като пътьом се усмихна на някои от гостите и поздрави един-двама познати. Усети, че някой я гледа настойчиво, обърна се и видя Дънмар точно пред себе си. Проницателните му очи сякаш проникнаха в душата й, той й се усмихна подигравателно. Тя също му отвърна с усмивка, сякаш в поведението му нямаше нищо нередно.

Само Донкад я накара да забави крачка. Стоеше в началото на стълбището, което водеше към горния коридор. Един поглед й бе достатъчен да се увери, че е видял какво е сторил племенникът му. Усмихна й се мило и очите й пак се наляха.

Спъна се на първото стъпало и сълзите бликнаха. Какво толкова й стори Яйън Гилъкрист? Бяха я учили да се справя с чувствата на другите и как да скрие своите собствени преживявания от мъките и ядовете им. Но сега се оказа, че иска да поеме част от болката на Яйън, да я сподели и да я направи по-малка. Това направо я потресе. Пренебрегна съветите на майка си как да се пази и умишлено предостави възможност на един чужд човек да я нарани.

Когато най-сетне се озова в уютния покой на стаята си, затвори вратата и се облегна от вътрешната страна. Беше тихо. В камината гореше слаб огън, който палеха предимно заради Изабел, защото тя бе по-податлива на студа, идващ от каменните стени на Саяран. Прислужницата дремеше в един удобен стол до трепкащите пламъци. Сесил пристъпи и тихо я повика.

Когато Джорсъл дойде, вече бе свалила тежката си рокля и се изтягаше между ленените чаршафи.

Джорсъл огледа спокойното лице на дъщеря си и се почуди на притесненията на Ниера.

— Остави ни сами, Изабел. Трябва да поговоря със Сеси. После ще те повикам — тя се усмихна, Изабел й се поклони ниско и излезе.

Сесил бързо се отмести към средата на леглото и потупа празното място до себе си. Джорсъл се подчини и седна до нея.

— Ниера беше разтревожена.

— Не исках да я безпокоя.

— Болна ли си?

— Не, мамо.

Сесил изобщо не знаеше какво да говори оттук насетне. Знаеше какво трябва да стане, но не можеше да го обясни. А майка й щеше да зададе въпроси, на които нямаше как да отговори. След като Джорсъл не продума, а само стоеше и я гледаше, тя въздъхна:

— Ще се омъжа за Яйън Гилъкрист.

Джорсъл повдигна вежди и сви устни.

— За да угодиш на баща си?

— За да угодя на себе си — това не бе съвсем вярно, но беше най-близко до истината. Щеше да е много по-доволна, ако изобщо не бе чувала това име. И все пак не можеше да забрави това, което преживяха. Помежду им имаше някаква връзка и тя не биваше да се пренебрегва. Беше немислимо да се омъжи за друг, щом вече го знаеше.

— Защо?

Знаеше, че ще последва именно този въпрос, но нямаше какво да каже в отговор. Нервно закопа пръсти в чаршафите и посрещна настойчивия поглед на майка си.

— Просто трябва. Не знам точно защо трябва, но е така.

— О, Сеси! — Джорсъл си пое дъх. Момичето изглеждаше така, сякаш всичко е в реда на нещата. Предварителното усещане за човека, с когото ще свърже живота си, бе наследствена черта. Самата Джорсъл преди много години разбра същото за Селек още щом погледите им се срещнаха. Това стана само миг след като камата й се бе забила в шева на ризницата му. Омъжи се за него без колебание и нямаше никакъв повод да съжалява, тъй като оттогава усещането за пълноценност не я напусна. Селек й бе приятел за цял живот. Сега дъщеря й навярно изпитваше същото, каквото бе изпитала самата тя преди години.

Сесил с учудване забеляза колко пъти лицето на майка й трепна от различни чувства. Недоумяваше защо вече не я разпитва или не възразява.

— Мамо?

— Добре — тихо каза Джорсъл, — ще говоря с баща ти и ще направим това, което искаш.

— Ако и той иска да му стана жена — загатна Сесил възможността това да не е така. А той може би щеше да откаже. Страстта, която усети в него, не беше страстта, която трябваше да изпитва един мъж към една жена.

— Ще се ожени за теб — Джорсъл беше убедена, че това ще стане, ако връзката между тях наистина съществува. Само се надяваше това привличане да породи същата онази сила, както между тях със Селек. Все още й се искаше мъжът до Сесил да е някой по-различен от сърдития Гилъкрист. И ако не се чувстваше толкова отслабнала, би забавила малко сватбената церемония, която ще отведе единствената й дъщеря далеч от безопасността на майчиния дом.

Джорсъл я целуна по челото и тихо й пожела „лека нощ“. Върна се в залата, където гостите се забавляваха както преди и почти никой не бе забелязал отсъствието й.

Но Яйън не бе пропуснал да отбележи, че тя излезе скоро след дъщеря си и я очакваше да се върне. Проследи я как тръгна между хората, като поздравяваше познатите си. Забеляза колко е стегната фигурата й. Когато стигна до съпруга си, тялото му се напрегна до последното мускулче. Успокои се едва като видя, че той е увлечен в разговор и тя не се опитва да го прекъсне. Изглежда, нямаше да му се налага да влиза в сражение, за да напусне Саяран.

— Значи ти искаш първи да притежаваш това момиче, англичанино? — студеният, подигравателен глас отзад привлече вниманието му и го разгневи отново.

Обърна се и видя Дънмар, който го гледаше с ледена омраза. Той, без съмнение, го бе видял как дърпа Сесил към тъмния коридор и е побеснял от това. Яйън нямаше намерение да влиза в разпра заради нея, но антипатията му към този човек бе толкова силна, че не се въздържа:

— Дали ще легна с нея или не, дали ще съм първи или последен е без значение, защото ти никога няма да я имаш.

Дънмар, който се усмихваше презрително, сега направо се озъби.

— Нима смяташ да й бъдеш покровител, англичанино? Проклет да съм, ако не спя с нея.

— Само я докосни — каза Яйън спокойно, без да отговори на въпроса му — и ще умреш.

Вече не ставаше дума за Сесил. Дънмар олицетворяваше страната, в която Яйън се чувстваше толкова чужд, той бе въплъщение за враждебността, която го очакваше навсякъде тук. Това му напомняше къде е сега и къде можеше да бъде. Изпитваше силно желание да забие юмрука или меча си в плътта му.

Дънмар се доближи до него, така че никой друг да не го чуе, и прошепна ядно:

— Ще спя с момичето на Лодъринг дори и само за да докажа, че си сбъркал. И ако се опиташ да се намесиш, ще те убия така, както ще убия и другите ти сънародници, осмелили се да стъпят на шотландска земя.

— Но те са си живи и здрави — подигравателният тон на Яйън му напомни за англичаните, които все още бяха на територията на Шотландия.

— Копеле! — Дънмар плю и вдигна юмруци.

Но младежът просто го погледна презрително. Знаеше, че няма да се осмели да започне кавга в присъствието на регента. Когато Дънмар си тръгна, Яйън вече знаеше, че в негово лице е създал сигурен враг както на себе си, така и на момичето.

Остана сам и се заслуша в говора около себе си, но думите на Донкад не му излизаха от ума. Дънмар доказваше колко е прав вуйчо му. Независимо от усилията му, щеше да е трудно да го приемат за шотландец. А и не можеше да убие всеки, който го смята за англичанин. Нито пък можеше да разчита, че брат му няма да се възползва от първата възможност да си възвърне онова, което е смятал за свое.

Яйън изправи рамене и се упъти към вуйчо си, който се бе увлякъл в разговор с красива млада жена, представена му като една от снахите на Лодъринг.

— Тръгвам за Дейлиъс. Поискай ръката на младата Лодъринг от мое име — той се завъртя на пети, без изобщо да забележи смайването на вуйчо си.

Като го видя да си взима довиждане с домакина, Донкад поклати глава. Племенникът му явно не приемаше причината за рязката промяна на отношението си към брака. Надяваше се, че това не вещае нищо лошо за съюза, който смяташе да сключи с Лодъринг.