Сюзън Танер
Сърце в изгнание (13)

Глава 12

На следващото утро след хладното посрещане в Дейлиъс някой грубо разтърси Сесил и я събуди. Не искаше никой да я изтръгва от сънищата й. Отново сънува Яйън, но този път имаше усещането, че трябва да се направи нещо неотложно. Не бе го долавяла в предишните сънища. Не си спомняше подробностите, а само чувствата, които още я владееха, когато се събуди. Отвори очи и видя суровото лице на съпруга си.

— Обличай се — каза Яйън безцеремонно. — Ще пътуваш с мен за Уейтифелд.

Нямаше нужда да я подканя повече. Благославяше бодростта на разсъдъка си след съня. Умът й бързо заработи и тя грабна нощницата от закачалката. Дори и да се забави, той нямаше да промени решението си.

Яйън прекоси стаята и отвори кепенците на прозорците, за да погледне долу в двора. Светлината на ранното утринно слънце блесна в стаята и освети ръцете на Сесил през тънкия плат. Тя го гледаше и чакаше да се обърне, но той не го направи. Потръпна. В крайна сметка, това беше съпругът й. Имаше право да идва в стаята й, когато пожелае. Но не остана с нея през нощта. Това малко я натъжи.

Без да сваля поглед от гърба му, тя се съблече и набързо се уми със студената вода от легена в умивалника. Яйън не помръдна дори докато обличаше полата за езда и блузата, сложени на малката ракла. Можеше да измисли куп причини, но накрая любопитството надделя и когато се облече напълно, вече нямаше търпение да чуе обяснението му.

— Защо?

Най-сетне той се обърна да я погледне. Очите му се спряха на простичката плитка и удобната рокля. Докато я гледаше, в гърдите му се надигнаха противоречиви чувства. Защо, наистина изкара една отвратителна безсънна нощ и през цялото време се чудеше какво да прави с жената, която никога не бе искал. Тялото му я помнеше и отново я желаеше, но това не помогна. Желанията на тялото му не можеха да му бъдат оправдание. Бе желал и имал много жени. Никога нямаше да робува на плътските си страсти. Но истината беше — това не можеше да й го каже — че не бе сигурен в способността си да я накара да се подчинява, ако той е далеч. Намеренията й му бяха много по-ясни, отколкото тя си представяше.

Сесил вече си мислеше, че няма да отговори, когато устните му се разтегнаха в подигравателна усмивка.

— Защото, ако не те взема с мен, ще ме последваш, нали?

Сесил зяпна. Чудеше се какво да отговори. Не можеше да го излъже. Нито пък искаше да му признае истината.

— Няма да повярвам, дори и да отречеш — тонът му бе почти добронамерен, макар да знаеше, че трябва да я набие, задето не се е подчинила.

След като се подвоуми, Сесил отговори дипломатично:

— Мястото на жената е до съпруга й.

— Мястото на жената е там, където я постави съпругът й — поправи я Яйън, без надежда да я убеди.

— Ще ме вземеш ли, в крайна сметка?

Той погледна светлото й лице. Очите й блестяха от нетърпение, в тях имаше копнеж за приключения и вълнение, което не бе виждал у никоя жена. Не можеше да се заблуждава, че тя много иска да бъде с него. Нито пък той искаше подобно нещо. Тя беше едно удобство, една необходимост в странния му живот, от който трябваше да изтръгне радостта си с най-изтънчените увещания, на които е способен.

— Да, ще те взема. Но не мисли, че ще ти е особено приятно.

Сесил почувства предизвикателството и вдигна глава.

— Нямам намерение да се оплаквам.

Яйън сдържа усмивката си. Тя наистина нямаше да го направи. Беше най-малката и крехка жена, която бе виждал, но притежаваше решителността и волята на мъж. Чувстваше, че дори ако пътешествието я съсипе, нямаше да каже и дума.

Подаде й ръка и тя го погледна озадачено. После положи своята в неговата, сякаш така бяха започвали всичките им дни и двамата тръгнаха към стълбите.

Долу, в залата, ги чакаше Донкад. Седеше до полираната дървена маса, на която вече ги чакаше закуската — пресен овесен хляб, сирене, студено месо и бира.

Като го прецени набързо, Яйън запита:

— Ти май не си се готвил за път? — Сесил седна на отреденото й място с израз на безмълвно съгласие. Всъщност той изглеждаше доста елегантен с елечето в меки тонове и дългите чорапи. Облеклото му бе в пълна противоположност с кожената дреха и бричовете на Яйън.

— Ще ви настигна по-късно — каза Донкад спокойно. — Трябва да изпълня едно задължение тази сутрин.

— И то със сигурност е неотложно — каза раздразнено Яйън и го погледна проницателно.

— Аз го смятам за неотложно — Донкад изобщо не изглеждаше притеснен и на Сесил й се прииска да се включи в разговора, но не ги познаваше добре. Тя въздъхна и без да каже дума, се пресегна към халбата с бира. Може би един ден и това щеше да стане.

Разбра, че Тавис няма да закусва с тях, но пак не каза нищо. Имаше съмнение, че съпругът й не би одобрил подобен интерес от нейна страна. Той нямаше защо да се тревожи, защото тя бе имала възможност да се омъжи за Тавис, ако желае, но му бе казала, че с него могат да бъдат само приятели и нищо друго. Сега обаче й се струваше, че ще е много по-добре да постигне подобни отношения със съпруга си.

Едва когато вече се качваха на конете, Сесил разбра причината за отсъствието на Тавис. Донкад с изненада отбеляза факта и Яйън му отговори:

— Изпратих го в Единбург — едва сега той погледна Сесил. Откакто бяха излезли от спалнята, не й бе обърнал никакво внимание. — Ще провери дали сред прислугата няма такива, които не желаят да ми предоставят услугите си и ще се постарае да ги смени с хора, не дотам чувствителни.

— Какво общо има тук чувствителността? — попита Донкад грубо, макар да знаеше за какво става дума.

— Ами — натърти Яйън, — произходът ми не предизвиква особено уважение.

Сесил долови болката в гласа му, но Донкад явно не забеляза нищо.

— Малко са тези, които мислят за нещо друго, освен за заплатата и покрива над главата си. Предполагам, има такива, които се впечатляват и от потеклото на господаря си, но това не им пречи да бъдат предани.

Яйън кимна и се метна на седлото. Може би това е начинът да се справи с него, мислеше си Сесил — не трябваше да се притеснява толкова какво ще кажат другите. Той й хвърли едни поглед, за да се увери, че е на коня. После погледна за малко вуйчо си.

— Кога да те очаквам?

Донкад му се усмихна сияйно.

— Малко преди да прекосиш Дъмблейн.

Сесил непрестанно мислеше кога и защо Яйън е изпратил Тавис в Единбург. Той изобщо не одобри предложението на брат си да остане в Дейлиъс заедно с нея. Да не би да му е хрумнало, че могат да се сближат по пътя за Уейтифелд, та дори и в негово присъствие? Тя веднага отхвърли възможността Яйън да ревнува. Той просто не беше способен на това, пък и тя не го искаше. Загледа се в гърба му. Естествено, че не искаше.

 

 

Рила гледаше объркано помощник-готвача.

— Храната, която остана от сватбата, ще бъде раздадена на бедните!

— Главният готвач каза да не даваме сладките — гласът на младия човек леко трепереше, но той държеше на своето. Това не беше истинската господарка на имението, макар че и лейди Джорсъл щеше да каже същото.

Рила се ядоса. Беше сигурна, че той не би спорил нито с Ниера, нито с Джорсъл. Но тя беше само вдовица на един от по-младите синове и той не я уважаваше достатъчно. Все още!

Тя се изправи гордо, вдигна поли и излезе от кухнята. Нещастният младеж гледаше подире й и съжаляваше, че е първият, на който е попаднала при проверката как се разпределя остатъкът от храната.

— А, госпожо Рила, ще опитате ли бульона, който приготвих за лейди Джорсъл? Сигурен съм, че ще я подкрепи. Но искам и да е вкусен.

Рила се усмихна, опита и кимна одобрително.

— Майка със сигурност ще го хареса. Вие много се грижите за нея — малко комплименти нямаше да навредят.

— Всички сме много загрижени.

— Чудесно. Значи няма да я безпокоите с някакви дреболии като сладките от сватбата. Когато бедните дойдат на вратата да просят, ще ги дадете заедно с другите продукти.

— Но, милейди, бедните се нуждаят от месо, за да се подкрепят.

Макар че протестът й се стори основателен, в очите му сякаш трепна алчност. Ако продадеше сладкишите на селяните, щеше добре да спечели.

— Напълно съм съгласна — усмивката не слезе от лицето й. — След месото, сладките ще са чудесен подарък. И понеже никой от нас не иска да тревожи лейди Джорсъл, ако възникнат някакви проблеми, ще се отнасям към сър Селек.

Готвачът скръцна със зъби и кимна:

— Няма нужда. Вие сте напълно права.

Рила си тръгна доволна. Хрумна й, че някой ден може да е господарка на собствен дом. Рядко й се налагаше да говори с по-висшата прислуга и понякога се притесняваше от надутите обноски. Но сега, когато Джорсъл отслабваше с всеки изминат ден, пое някои от задълженията на Ниера, тъй като тя се грижеше за Джорсъл. Знаеше, че Ниера може да поеме всичко, но нямаше нужда. А Рила откри, че работата много й харесва.

Чувстваше доволство, когато влезе в голямата зала и едва не се блъсна в Рос Донкад.

Той се бе срещнал с Ниера, бе попитал за Рила и тя с нескрита изненада го упъти към кухнята. Тръгна по коридора и едва успя да спре, когато Рила се изпречи пред него. Хвана я за раменете, за да я задържи. При допира до крехкото й тяло го заля вълна от чувства. Тази жена се нуждаеше от защита и обожание.

Когато очите им се срещнаха, лицето й пламна.

— Милорд Донкад. Съжалявам. Просто не ви забелязах.

— Няма нищо, стига вие да сте добре.

— Добре съм, разбира се. Сър Селек ли търсите? Мисля, че е при капитана на стражата.

Донкад неохотно отпусна ръце.

— Говорих с него. Той ми позволи да ви видя — внезапно се разколеба. По дяволите, не искаше да й досажда. Ами ако вниманието му не й се нравеше?

Смаяна, Рила потри ръце в полата си. Беше облечена като за къщна работа, не като за гости. И не за този гост! Разликата помежду им само я притесни, макар че не можеше да не се възхити на мекото френско елече, което очертаваше силните мускулести рамене. Познаваше много мъже, които трябваше да слагат подплънки, за да изглеждат така.

Разбра, че той чака отговор и облиза пресъхналите си устни.

— Бих се радвала да ви видя по всяко време, милорд. Макар че няма да се разсърдя, ако ме предупредите предварително — добави тя малко рязко.

Донкад се усмихна облекчено, защото при вестта, че е дошъл само заради нейната компания, очите й блеснаха от радост. Дори и мекият упрек не можа да го смути.

— Разбира се, госпожо, ще ви предизвестявам отдалеч, но само ако ме наричате Рос. А необходимо ли е всеки път да ви казвам, че искам да видя и синовете ви?

Рила се усмихна бавно и мило, и сърцето му трепна.

— Очаквам да сторите и това, мило… Рос.

Произнесе името му така естествено, сякаш й се случваше всеки ден. Ако бе някой припрян младеж, щеше да изпитва мъка и угризения заради паметта на Одулф. Но той беше доста по-възрастен и излъчваше сигурност, която доминираше над всичко. Привлекателността му сега добиваше второстепенно значение. Одулф имаше щедър и любвеобилен характер. Той щеше на всяка цена да иска тя и синовете му да са щастливи и добре осигурени. Допускаше, че Рос Донкад може да й помогне за това.

Едва сега си спомни как е облечена.

— Може ли само минута? Ще се преоблека като за гости.

— Изглеждате чудесно — възпротиви се той.

Тя сбърчи нос.

— Пет минути — отвърна и се отдалечи тъкмо когато свекър й влезе. Без да спира, тя му се усмихна.

Като видя грейналото лице на Донкад, Селек въздъхна.

— Ще ни е много мъчно за нея и синовете на Одулф.

— Няма да я отведа далеч. А синовете на Одулф завинаги ще си останат от рода Лодъринг. Обещавам ти.

— Така е по-добре — каза Селек грубо. Не се съмняваше, че това ще се случи съвсем скоро. Щастливата усмивка на Рила и нетърпението на Донкад бяха достатъчно доказателство.

 

 

След цял ден езда Сесил вече проумяваше две неща — беше едновременно щастлива и обидена. Яйън едва й проговори, но това нямаше голямо значение. Останалите от групата с удоволствие споделяха компанията й. Един стар войник бе особено отзивчив и й разправи всичко за владенията, които прекосиха, включително и поверията за техните господари. Съмняваше се, че всичко е достоверно, но поне се забавляваше. И макар че от време на време поглеждаше с копнеж широкия гръб на Яйън, не направи нищо, за да привлече вниманието му.

Бяха семейство само от вчера, но той нямаше намерение да й прави компромиси. За щастие, Сесил бе млада и здрава и въпреки дългата езда не се оплака нито веднъж. Нито пък се изненада, когато спряха да нощуват в една малка падина, оградена от ниски възвишения. Изпадна във възторг, щом огньовете пламнаха в бивака и двамата ловци, които капитан Фрейн бе изпратил още след обяд, се върнаха с плячката.

Не след дълго усети апетитния аромат на печен дивеч. Лекият обяд от студено месо и хладна бира само я подкрепи, за да продължи пътя. Мракът измести здрача и повя хлад. Сесил потръпна и тъкмо се чудеше как да помоли Яйън да й извадят наметалото, когато той застана пред нея и й го подаде.

Загърна се, а той постла на земята едно одеяло и й кимна. Тя се отпусна на колене и внезапно разбра, че е на предела на изтощението. Денят й донесе толкова много вълнение, че не го забеляза. Беше направо щастлива, че сега са сред хора, защото нямаше достатъчно сили да си легне с Яйън тази нощ. Той сякаш не изпитваше потребност от нея. Изглежда, че дори и в брачната нощ не искаше друго, освен тя да е там.

Един от войниците им донесе халби с бира. Яйън подаде едната на Сесил и седна до нея.

Тя си мислеше, че ще спят в палатки, но сега се радваше, че няма да е така. Щеше да има само завивка. Ако каже нещо, Яйън ще помисли, че се оплаква. Харесваше й, че ще останат под звездите, но огледа за облаци, въпреки че едва ли би могла да прецени дали ще вали. Не искаше да се събуди мокра до кости.

— Няма да вали.

Сесил се стресна и се обърна към него.

— Да — съгласи се тя, — небето е ясно.

— До сутринта ще се заоблачи, но няма да вали.

— Как позна? — тя го каза с такъв възторг, че внезапно се усети съвсем малка и невежа.

— По вятъра и мириса му — Яйън се взираше в косата й, блеснала на лунната светлина. При всяко движение тя трептеше, сякаш между кичурите имаше вплетени скъпоценности. Сдържа желанието си да я докосне. Знаеше какви последици може да има това.

— Не чувствам никаква влага — възпротиви се тя.

Яйън се учуди, че още не се е отегчила.

— Точно затова няма да вали. Но след залез вятърът обикновено стихва. В противен случай докарва облаци.

— Ти сигурно си прекарал доста време на открито.

— Да, в известен смисъл — каза той предпазливо. Не искаше да обсъжда с нея ранните си юношески години, когато сър Джофри му предаде своя воински опит. Него не го отгледаха като другите момчета. Подходиха по различен начин дори към братята му. Обясняваше си го с това, че е първороден син и наследник. Но сега не мислеше така.

— Бил ли си някога в английския кралски двор? — Сесил осъзна, че въпросът е дързък. Той криеше нещо в себе си и смяташе, че питането е тенденциозно, но сега не излъчваше никаква враждебност. Тя се чудеше какво още й предстои да научи.

— Да, бил съм — каза накрая, без да спомене нищо повече.

— Хубаво ли е? А посещавал ли си двореца в Шотландия?

Разбра, че не се опитва да отгатне тайните му. Просто беше много млада и любопитна. Та тя се бе отдалечавала само на няколко мили от дома.

Той се отпусна и се усмихна.

— Да. Бях там преди няколко години още докато Хенри VIII беше жив. Дворецът наистина беше много бляскав тогава, а аз бях само един хлапак, който ахна от пищността и натруфените ритуали.

— А сега няма ли да се развълнуваш? — попита тя тихо.

— Сега разбирам, че много малко неща ме вълнуват — знаеше, че е почти циничен, но нима можеше да се преструва, след като от този разкош Хенри спечели много малко — няколко неверни съпруги и един хилав син.

— Ерън май не те е впечатлил особено.

Това беше забележка на наблюдателен човек и Яйън я погледна смаяно. Не можеше да се подмазва на никого, но си мислеше, че се е държал дипломатично с шотландския регент. Дали тя не е дочула нещо?

— Никой нищо не ми е казвал — каза Сесил убедително.

Той едва не се задави с бирата.

— Ти знаеш какво мисля! — това прозвуча като обвинение.

— Не, просто почувствах подозрението ти и реших, че не ти е приятно другите да те обсъждат непрекъснато. Това не е неоснователно. Сигурна съм, че сега си предмет на много клюки както тук, така и в Англия.

— Много си смела — отвърна той сухо, решен да не се ядосва на дързостта й.

— Татко казва, че по-скоро съм глупава. Изглежда, не мога да преценя кога не трябва да кажа нещо — сети се за отец Ейндриъс и въздъхна. Не съжаляваше за поведението си, но имаше и много случаи, когато причиняваше болка на любими хора около себе си.

— За една жена това никак не е добре — каза го строго, макар че бе настроен закачливо. Не можеше да й признае, че няма нищо против смелостта й.

Тя го погледна изненадано. Щеше да се чувства добре, ако може да се шегува със съпруга си.

— Хубаво — отвърна тя, — добави го към списъка на останалите неща, които не одобряваш у мен.

Той долови насмешката в гласа й.

— Как разбра, че не говоря сериозно? — полюбопитства той. — Наистина ли не можеш да четеш мисли? — не познаваше никой с такива способности, но бе чувал за подобни хора.

— Наистина не мога. Но — тя внезапно се смути — понякога мога да почувствам същото, което изпитват и другите. Не всеки път и не с всеки — погледна го прямо. — Обикновено се получава само с хора, които са ми много близки. И много рядко с непознати, ако ме докоснат — така, както той я докосна онази вечер в Саяран. Тя си спомни урагана от чувства, който я връхлетя и я убеди, че помежду им има ненарушима връзка.

Яйън мислеше за друго — брачната нощ, когато тя заблъска юмруци в здравите му гърди и поиска да почувства това, което е у него. Имаше неприятното чувство, че я лишава от нещо, което по право й принадлежи.

Сесил долови притеснението му — сега искаше да може да чете мисли.

Яйън погледна обърканото й лице и се зарадва, че не е способна.

И двамата млъкнаха, защото един от мъжете се приближи и им поднесе печената птица, чието ухание се стори на Сесил божествено.

Яйън искаше да е сигурен, че се е нахранила добре и нищо не й липсва. Когато поднесоха каничката с димящ сайдер за нея и силно уиски за него, тя я обхвана с две ръце и потръпна. Той почувства угризения при мисълта, че е предвидил само едно тънко одеяло за през нощта.

След вечеря опъна своята постеля до нейната. Убеждаваше се, че го прави само за да я предпази от настинка. А когато се завърна от обиколката на лагера, сигурен, че ги охраняват добре, легна и я придърпа до себе си. Тя сгуши лице до широките му гърди — вероятно заради нощния хлад.

 

 

След два дни преминаха покрай Дъмблейн. Вечерта ги приютиха здравите стени на замъка Уейтифелд — третото имение на Яйън.