Сюзън Танер
Сърце в изгнание (2)

Глава 1

Шотландия, март 1548 г.

Нежен ветрец люлееше полските треви и едва наболите листа на младите дървета и милваше лицето на Сесил Лодъринг, която повдигна глава и вдъхна хладния пролетен въздух. Клайд — реката, която на такова разстояние от градчето Ланарк не бе нищо повече от поток, тихо плискаше в голите й нозе. Вече закъсняваше и вкъщи щяха да я смъмрят, че е излязла боса. Тя едва се усмихна. Беше свикнала жените на братята да й се карат.

Като се сети за това, лицето й помръкна. Една от тях вече бе вдовица. В съзнанието й нахлу горчивият спомен за високия, рус, синеок като всичките й братя мъж, който все се смееше. Одулф загина през септември в сражение с англичаните при Пинки Клъф. По същия начин преди пет години при Солуей Мое загина и Уорън — вторият син в семейството.

Сесил сдържа сълзите, които напираха в очите й, обърна гръб на реката и се упъти към Саяран. Сред широките ливади се извисяваха стройните кули и гордите стени — мястото, което бе обичала цял живот. Беше на шестнадесет години, когато Ниера — жената на най-големия й брат — започна често-често да я предупреждава, че наближава времето да ги напусне. Непрекъснато я дразнеше с подмятанията си за бъдещия й съпруг и собствения дом. Майка й Джорсъл настояваше, че Сесил ще се чувства по-различно, ако е в кралския двор, заобиколена от момичета на нейната възраст, отишли там само за да намерят начин да се задомят добре. Но тя се помоли горещо да не я изпращат и баща й, Селек, като разбра, че това ще я направи нещастна, не пожела да чуе и дума повече по въпроса.

Дори сега, когато и той започна по-често да споменава, че трябва да потърсят подходящ жених, тя не се замисляше особено за сватба, освен в редките случаи, когато искаше да подразни родителите си, като споменаваше някой, който знаеше, че няма да приемат.

Един заек подскочи през зановеца и червената метличина и я изтръгна от мислите й. Вече със сигурност са забелязали отсъствието й. Излезе преди изгрев-слънце и макар че това нямаше да ги разтревожи особено, вече бе време да се прибира. Заекът замръзна на място, после се обърна и хукна през глава. Тя се изсмя гърлено и закрачи към Саяран. Жилави треви се оплитаха в жълтата й вълнена пола, но тя не им обърна внимание.

Слънцето — по-бледо и от луната, която бе залязла преди малко, едва бе изплувало от утринната мъгла. И днес пропусна литургията. Отец Ейндриъс, който, изглежда, никога нямаше да я хареса, пак щеше да се мръщи. Тя стисна зъби при тази мисъл. Можеше да се привърже към всеки, но този човек не й се нравеше. Живееше с тях, откакто почина любимият на всички отец Лусиен, но баща й май нямаше да изтърпи още дълго надменното му поведение.

Както и сутринта, когато напусна двора на замъка, портите стояха отворени. Знаеше, че стражите зорко са я следили, докато е била извън прикритието на яките стени.

Брат й Емълрик вече я чакаше. Едва не се задави, като видя босите й крака. Той бе на деветнадесет години — чувстваше го близък както по възраст, така и по темперамент.

— На Рила много ще й хареса калният ръб на полата ти, която на всичкото отгоре е цялата набоцкана с тревички.

Сесил се усмихна на свой ред.

— Сигурно вече е твърде късно и тя не е нито в стаята си, нито при децата — Одулф бе оставил две малки момчета, които щяха да утешават жена му и отново да донесат радост на Саяран, щом болката от загубата премине.

— Така е — предупреди я Емълрик и стана сериозен. — Освен това, Сеси, не е добре да излизаш от замъка без охрана. На юг от Единбург англичаните все още проливат шотландска кръв — очите на сестра му блеснаха, тя щеше да се впусне в спор, но той въздъхна и вдигна ръка, за да я спре: — Няма нужда се нахвърляш върху мен. И татко ще ти каже същото.

Той видя, че раменете й се отпуснаха и погледът й постепенно се успокои. Можеше да дразни и баща си по същия начин, по който го правеше с братята си. Но никой от тях не се осмеляваше да предизвика Селек. Емълрик се усмихна насърчително, съжаляваше, че я наскърби. Тя беше перлата на фамилията Лодъринг: косата й бе светла като първите лъчи на утринното слънце, очите й — сини като чист сапфир. Макар всички да бяха русокоси и синеоки, у тяхната Сеси сякаш се събираха най-ярките цветове. Бе дребна като майка си, докато Емълрик и братята й имаха едрата фигура на Селек.

— Не се сърди — каза нежно Емълрик. — Аз мога да излизам с теб всяка сутрин, когато пожелаеш. С мен ще си в безопасност.

Сесил си го представи смазан от оръжието на англичаните, както бе станало с Уорън и Одулф, и я побиха тръпки. Той щеше да се засегне, ако му каже, че се страхува за него, сякаш е някой недорасъл хлапак, който не може да опази нито себе си, нито нея.

— Благодаря ти, но… — тя сви рамене и въздъхна — сега е по-добре да вляза, преди да се е наложило да ме защитаваш от Рила и Ниера.

— Май си закъсняла — предупреди я Емълрик, като видя, че Ниера и отец Ейндриъс излизат от централната кула.

Те спряха на долното стъпало и смаяно се вгледаха в чорлавата дъщеря на Саяран. Ниера се съвзе първа, пристъпи напред и поклати прилежно вчесаната си глава. Тя беше самата женствена скромност — роклята от лека синя коприна прилягаше плътно по стегнатата й фигура. Когато наближи, се усмихна.

— Изглежда, че пак си излизала рано, Сеси — гласът й бе спокоен като погледа на златистокафявите очи.

В обкръжението на синеоките роднини кафявите очи на Ниера, подчертани от млечната кожа, изглеждаха очарователни. Усмивката й успокои Сесил и тя смирено се усмихна на свой ред.

— Да, знам, че доста се забавих, а и Емълрик ми каза, че не е редно да излизам сама.

Ниера тихо се засмя.

— Тогава ще ти спестя второ порицание.

Сесил вдигна рамене и отстъпи.

— Да, но — каза тя кисело — той не би ми го спестил.

Ниера се обърна и погледна свещеника, който вървеше по петите й. Никой не обичаше отец Ейндриъс. Беше висок и мършав, проницателните му бледозелени очи постоянно гледаха гладно. Докато отец Лусиен беше въплъщение на всичко добро и любящо в църквата, отец Ейндриъс се придържаше само към строгите ритуали на лишената от обич дисциплина.

Той сдържано кимна на Сесил.

— Не бяхте на литургия днес, господарке Сесил — той не можеше да се отърве от мисълта, че Лусиен, който бе живял тук преди него, е виновен за разпуснатите порядки в тази къща.

— Съжалявам — каза Сесил и се почувства гузна, че излъга.

Отецът прие думите й.

— Това е добре, в такъв случай бих искал да ми се изповядате сега.

Сесил погледна Ниера умолително, но тя се направи, че не я забелязва.

— Да, отче Ейндриъс — отвърна тя почтително, макар че й се искаше да му се изплези и да побегне. Преди няколко години можеше спокойно да си го позволи въпреки пердаха, който изяде от баща си. За миг съжали, че е толкова пораснала.

Като я видя, че не изгаря от желание, проповедникът се намръщи. Всички от семейството, макар и дълбоко вярващи, не изпитваха нужда от това страстно спазване на догмите, което той се мъчеше да им внуши. Страхуваше се, че момичето лесно ще кривне от правия път, ако нечия желязна ръка не го удържа.

— Така правят тези, чиито души копнеят за презряната от теб възможност, макар че умовете им ги отклоняват от истината.

Сесил се намръщи. Тя вече знаеше, че при самата мисъл за реформаторите отец Ейндриъс е готов да бълва огнени слова. И въпреки че с всички сили се опита да се сдържи, не успя:

— А може би ги води повече сърцето, отколкото умът им — тонът й бе учтив, но думите й бяха като нажежени въглени.

— Такива като тях ще горят в пъкъла! — прогърмя той. Изглеждаше така поразен, че тя се усъмни в злината на подобни хора.

— Огньовете, които хората запалиха, са по-горещи! — тя дръзко намекваше за тези, които изгоряха на кладите, защото се отцепиха от католическата църква на Рим. Шотландия още помнеше зловонието, което се разнесе от кладата, когато през пролетта преди две години изгориха Джордж Уишарт. Сесил беше на четиринадесет години и никога нямаше да забрави ужаса, който изживя. Даже и сега й се повдигаше само при мисълта за това.

— Изглежда, бъркате свещения гняв Господен с този на простосмъртните.

— Ако Господ е искал еретиците да изгорят — сопна се Сесил, — щеше да им даде дървени крака.

Отец Ейндриъс позеленя от гняв, замахна рязко и я удари през лицето. Ниера ахна от изненада, но преди тя да успее да помръдне, Емълрик сграбчи отеца здраво.

— Махайте се веднага! — процеди той през зъби. — Ако побързате, може би ще смогнете да си отидете, преди баща ми да е отнел жалкия ви живот.

Блъсна отеца встрани и прегърна сестра си, тя трепереше. Емълрик гледаше злобно проповедника, който му отвърна предизвикателно:

— Ще съжалявате за този ден — предупреди го той, докато оправяше расото си.

— Съжалявам за деня, в който дойдохте в Саяран — Сесил се отпусна в прегръдките на Ниера. Емълрик стоеше със свити юмруци, докато свещеникът се обърна и закрачи към параклиса. Расото плющеше около мършавото му тяло. Той замислено се загледа след сестра си, която се отскубна от ръцете на Ниера и с гордо изправени рамене се упъти към кулата. Чудеше се дали ще дойде ден, в който Сесил Лодъринг няма да създава никакви безпокойства на хората около себе си.

 

 

Ниера отведе Сесил право при майка й. Влезе в дневната, без да издава стеснението, което все още чувстваше, макар да бе омъжена в този дом от четири години. Всички, дори и дребната й свекърва, бяха с много буен характер и уверени в себе си.

Когато Сесил и най-голямата й снаха влязоха, Джорсъл Лодъринг остави фината покривка за олтар, която бродираше, и се усмихна. През малкото прозорче високо над нея се процеждаше слънчева светлина и осветяваше красивото лице на Ниера, но златистокафявите очи този път бяха помръкнали от объркване. Джорсъл погледна дъщеря си и червеният отпечатък на бузата й подсказа отчасти на какво се дължи вълнението на снаха й.

Тя се изправи на крака, сви устни гневно и огледа тъмния белег от пръсти върху бледата кожа на девойката.

— Селек ще набие с камшик този от братята ти, който се е осмелил да вдигне ръка срещу теб — тя не можеше и да си помисли, че някой друг е способен на такова нещо.

Сесил винаги имаше за какво да се спречка с братята си, а острият й език бе в състояние да вбеси всеки. Но да я ударят! Не, това не можеха.

— Майко — каза тихо Ниера, — никой от синовете ти не е сторил това.

— Кой дръзна? — гласът й бе студен и пронизителен като лед, който се пропуква.

Ниера обичаше свекърва си, познаваше я добре и уважаваше големия й стремеж всячески да закриля децата си. Макар че бе по-ниска от всяка друга жена, с прошарени руси коси и набраздена от умората кожа около устните и очите си, тя всяваше страхопочитание. Ниера предпочиташе да се бори с диво животно, а не с Джорсъл Лодъринг, когато защитаваше някое от децата си.

Сесил потупа насърчително ръката й и отговори на майка си:

— Отец Ейндриъс ме удари. Аз го предизвиках — каза тя простичко.

— Ще го убия! — Джорсъл се задъхваше, от очите й изскачаха сини пламъци. — Ще му сторя голяма милост в сравнение с това, което би му направил баща ти, ако първи му даде да се разбере.

— Предполагам, че вече доста се е отдалечил от Саяран — отвърна й Сесил спокойно. — Емълрик видя всичко.

Като разбра, че дъщеря й не е особено разстроена, Джорсъл се успокои малко.

— Но с какво го предизвика, Сеси?

— Казах му истината!

Като чу с каква простота Сесил обясни всичко, Ниера въздъхна.

— Според него тя богохулстваше — поясни тя и повтори разговора със свещеника.

Джорсъл едва сдържа усмивката си. Как да упрекне дъщеря си заради нещо, в което самата тя вярваше? Но знаеше, че Ниера никога няма да изрази на глас такъв предизвикателен възглед, макар че и тя го споделяше.

— Сеси не е искала да се държи непочтително, Ниера.

Спокойният тон на свекърва й не можа да я измами. Тя знаеше, че нищо няма да направят, за да обуздаят приказките на Сесил, а и се опасяваше, че нищо не може да се направи, за да се обуздаят мислите на момичето.

— Но да каже на отец Ейндриъс! — смирено рече тя. — Ще е цяло щастие, ако не си навлечем гнева на архиепископа. Може дори да постави под съмнение верността ни към църквата — тя видимо потръпна при тази мисъл.

— Отец Ейндриъс се е справял и с неща, далеч по-лоши от опърничавата ми дъщеря. Не се притеснявай, сигурно честността на едно дете не представлява огромна трудност за него.

Тя се усмихна, защото при думата „дете“ Сесил я погледна недоволно. В действителност тя беше пораснала. Бе вече на шестнадесет и женствеността цъфтеше в нея. Хълбоците й се бяха оформили, а гърдите й повдигаха корсажа.

— Пък и няма нищо лошо, ако човек си изкаже мнението, когато е в Саяран.

Джорсъл благодари на Бога за това. От тази гранична крепост Селек бе направил убежище за всички тях и макар че от сватбата досега имението се разшири с нови земи на юг от Единбург и Глазгоу, семейството предпочете да остане в Саяран.

— Е — каза Ниера, която не искаше да се откаже така лесно, макар че ръцете й се сключиха нежно около раменете на девойката, — не всичко, което е истина, трябва да се казва. Понякога е по-разумно човек да си замълчи.

Джорсъл кимна в съгласие.

— Не бих оспорила това, Ниера, и все пак ти често се въздържаш, когато смяташ, че хората около теб заслужават отпор. Но понякога — не всеки път — ми се иска да не го правиш. Съпругът ти е толкова твърдоглав, че ще е добре, ако от време на време му показваш колко си умна, макар да не съм много сигурна, че е от хората, които схващат бързо.

— Майко Джорсъл! — Ниера беше едновременно изненадана и доволна. Понякога си мислеше, че Джорсъл е единственият човек, който проумява, че способностите й далеч не се изчерпват с носенето на тежката връзка ключове, която показваше, че е домакиня на имението. Съпругът й Беринхард със сигурност не разбираше това.

Като тръгна да излиза, Джорсъл леко докосна дъщеря си и се усмихна.

— Ниера, в скрина имам помада, която ще успокои лицето на Сеси. Трябва да потърся Селек, преди да е сторил нещо лошо на божия служител.

 

 

Озверял от безпомощност, едрият мъж обикаляше двора на крепостта. Мисълта, че някой е вдигнал ръка срещу дъщеря му, го вбесяваше. Но не можеше да се нахвърли върху човека на църквата и да го посече.

Малкият син се подсмиваше на безпокойството на баща си. Легенди се разказваха за подвизите на Селек Лодъринг в битките, оръжията му бяха напоени с кръв, смелостта му надминаваше всичко. Когато ставаше дума за дома и семейството обаче, той разчиташе изцяло на жена си и сега въздъхна с облекчение, като я видя, че идва.

— Сеси?

— Добре е — каза Джорсъл успокоително и погледна най-младия си син, застанал до бащата. Беше висок и строен и тя се гордееше с него, защото добротата допълваше смелостта му. — Какво стана с отец Ейндриъс?

Тонът й изразяваше меко порицание и Емълрик се изчерви.

— Отиде си, но нищо не съм му сторил.

Като видя унинието на сина си, тя отстъпи.

— Аз не се съмнявам, че си се справил добре, синко. Не бих искала някой божи служител да пострада в дома ми, но няма да понеса грубо отношение с член от семейството си!

Като разбра, че свещеникът си е отишъл, Селек престана да мисли за него и попита възмутено:

— А известно ли ти е какво му е казала?

— Ами да. Нямам нищо против нейното схващане, макар че е могла да го изрази и по заобиколен начин — тя намигна на Селек, който я гледаше втрещено. — Е, Селек, това и ти го мислиш и би го казал.

— Но не и на свещеник! За бога, нима децата ми на нищо не са се научили?

— Аз съм ги учила на смелост и честност — каза тя меко, но знаеше, че понякога е много опасно да се говори истината.

— Време е да я оженим — изръмжа Селек. — Един съпруг ще успее да я укроти.

— Може би — макар че й беше майка, Джорсъл доста се съмняваше.

— Сега, когато Елъсдър Гилъкрист се помина, пограничните райони ще се подсилят от нова кръв. Може би наследникът му ще е на подходяща възраст и няма да е семеен.

Джорсъл не оспорваше подобна възможност. Според нея нямаше да е зле, ако Сеси се задоми близо до пределите на Саяран. Вече беше време да я омъжат, но тя не обръщаше внимание на никого. А и един съюз с имението Дейлиъс ще заздрави позицията им срещу англичаните. Макар че Гилъкрист почина преди няколко седмици, още нищо не се знаеше за наследника му.

Емълрик се намръщи.

— Носят се слухове, че част от земите се падали на извънбрачния му син. Той знаеше, че липсва законен наследник, доста се навърташе покрай Гилъкрист и само това чакаше.

— Аз не мисля така — отвърна Селек и поклати глава. — Ерън и Съветът на лордовете ще потърсят силен наследник за пограничните имения на Гилъкрист. Някой, който да отстоява териториите срещу англичаните. Тавис не ми изглежда достатъчно борбен.

— Е — премина Джорсъл на по-практична вълна, — изглежда, че е рано да кроим планове за наследника на Гилъкрист — тя обгърна Селек с ръка и го придърпа към кулата. — Закусил ли си, скъпи?

Едва направиха няколко крачки, когато съгледвачът на вратата извика, че приближават ездачи. Селек и Емълрик се обърнаха като един.

— Това е Беринхард — съобщи той успокоително, когато над приближаващата група се развя знамето на Селек.

— Слава богу, че се прибира жив и здрав — каза Джорсъл с облекчение при мисълта, че нищо не е сполетяло първородния й син, докато е бил далеч от безопасността на дома.

Селек я погледна с презрение.

— Исусе благи, та той не се забави и две седмици, за да изпроводи брат си до кораба.

Тя вдигна глава и изпръхтя. Бе загубила твърде много синове — един още като дете, други двама загинаха от ръката на англичаните — не можеше да не се тревожи, когато някой от тях не е пред очите й. А сега Реймънд — шестият син — замина за Германия, за да се ожени за годеницата, която никога не бе виждал, и да управлява имотите, наследени от Селек. Опасяваше се, че няма да доживее деня, когато ще види отново милото му лице, но поне щеше да си мисли, че е заможен и е добре.

Тропотът на тежките копита по паважа на Саяран попречи на Селек да каже още някоя дума за притесненията по отношение на синовете й. Не че имаше да добави нещо съществено, но бе свикнал да й напомня, че всичко, което им е останало, е Бог и безопасността им изцяло зависи от волята му.

Беринхард скочи от коня, свали шлема, прегърна майка си и се усмихна на Селек. Бащата го обичаше най-много от всички, защото бе взел неговия характер, макар и да не си приличаха на външен вид. Косата му, прошарена от златни нишки, бе почти кафява. Очите му бяха синьо-зелени. Беше висок и строен, за разлика от братята, наследили якото телосложение на баща си.

— Добре ли мина пътуването? — почти изръмжа Селек. Не искаше да покаже облекчението от това, че синът му отново е в безопасност между стените на Саяран. За Южна Шотландия това бяха трудни времена — англичаните направо чукаха на вратите им.

— Леко и безопасно — Беринхард знаеше, че родителите му имат нужда от успокоителен отговор, макар че бе само на една ръка разстояние от тях. — Нося новини за наследника на Гилъкрист — той млъкна. — Англичанин е.

— Какво? — гласът на Селек проехтя така, че слисаният шепот на Джорсъл изобщо не се чу. — Как е възможно това?

— Е, възпитан е като англичанин — поправи се Беринхард. — Той е син на Елъсдър Гилъкрист от Ан Донкад.

Джорсъл смръщи чело.

— Но англичаните я убиха, когато ти се роди, Берин. Точно преди двадесет години.

— Не са я убили — каза Беринхард, като се напъваше да си спомни всяка подробност от слуховете, плъзнали из Единбург. — Англичанинът, който я отвлякъл, я задържал и оттогава живее с него.

— По собствено желание? — Джорсъл не можа да прикрие изненадата си.

— Да. И обявила, че синът на Гилъкрист е от англичанина.

— Боже милостиви! — каза Селек развълнувано. — Колко недостойно е постъпила!

Макар и да не можеше да спори по въпроса, Джорсъл му напомни за отношението на Гилъкрист към младата жена и добави:

— Не мога да я обвиня, че е опитала да се отърве. Но да направиш такова нещо с наследника на някой… — тя не се доизказа. Не беше сигурна, че няма да постъпи така, ако обстоятелствата я принудят.

— И този младеж ще дойде в Дейлиъс?

— Не, първо ще се отбие в Коар, но се говори, че там ще му окажат съпротива.

Селек се намръщи.

— Макар да не ми харесва английското му възпитание, не му завиждам, че е дошъл да си търси наследството. Тавис срещу него ли е?

— Копелето на Гилъкрист? Не съм чул нищо по въпроса. Някои вярват, че ще му се противопостави, а други — не. Но никой не го е чул лично от него.

— Е, чичо му ще е на негова страна и се съмнявам, че Тавис ще издържи дълго — каза Селек умислено. — Съюзът с Донкад ще всее страх у мнозина.

Като чу това, Джорсъл го погледна смаяно. Той със сигурност не мисли да свърже дъщеря им с наследника на Гилъкрист, дори и това да ги сближи с Донкад. Не и сега. Въпреки шотландската си кръв, синът на Ан бе англичанин по душа. Не, сега на Селек изобщо не може да му хрумне, че тяхната Сеси ще се омъжи за този човек!