Сюзън Танер
Сърце в изгнание (15)

Глава 14

На разсъмване Яйън събуди Сесил, която се бе увила като пашкул в двете завивки.

— Ще те отведа на едно спокойно място, откъдето безопасно ще наблюдаваш битката.

Тя отвори широко очи и се изправи. Одеялата се свлякоха от нея и хладният утринен въздух я прониза. От самотата, обзела Яйън предишната вечер, не бе останала и следа. И през двете нощи преди това той спеше до нея и я прегръщаше почти с безразличие само за да я предпази от студа. Или може би само си внушаваше, че е безразличен. Беше сигурна, че сега мисли за други неща — далечни и непостижими за него. Но утрото отново го свари уверен в себе си и напълно способен да се владее.

— Нима смяташ да се биеш днес? — попита Сесил объркано. — Толкова скоро? — стигнаха до крепостта Уейтифелд вчера след обяд. Сесил не знаеше какво да очаква, но не смяташе, че нападението ще последва толкова бързо.

Яйън стисна устни.

— Посрещнали са пратеника ми с дъжд от стрели. Така ме посрещат навсякъде. Няма смисъл да се бавя. Готови сме за битка и не искам войниците да се изнервят от чакане — той й се усмихна мрачно. — Съпругата ми също не трябва да остане насред кръвопролитията. Веднага след като закусиш, охраната ще те отведе на края на сечището.

— А ти? — Сесил осъзна, че въпросът е безсмислен, но не можа да го потисне, както не можа да потисне внезапния страх за живота му. В крайна сметка той й беше съпруг.

Яйън я погледна изненадано.

— Какво аз?

— Ти… как да съм сигурна, че си в безопасност?

Предстоящата битка държеше Яйън в напрежение, но сега го изпълни леко задоволство.

— Не се притеснявайте, мадам. Погрижил съм се и за това. Още не искам да умра.

Когато се обърна, слънчевите лъчи блеснаха в бронята му и я заслепиха. Но очите й се наляха със сълзи, които нямаха нищо общо с потоците слънчева светлина. За момент й се прииска той да я прегърне на раздяла или само да докосне ръката й. Чудеше се дали следващите десетилетия ще успеят да ги сближат.

 

 

След не повече от час тя стоеше в най-отдалечения гъсталак и с възхищение наблюдаваше как Яйън и Донкад, който предишния ден ги настигна, поведоха войниците си. Бойците оградиха Уейтифелд като мощна стена. Сесил също се чувстваше обкръжена, защото Яйън й остави почти цяла рота.

Но тя се възхищаваше не толкова от събитията, които се разиграваха пред очите й, колкото от самия Яйън. Знаеше, че ако кастеланът продължи да се противи, той ще издава заповеди тихо и спокойно, докато завладее крепостта. Не бяха взели оръдие със себе си, а сега видя едно, готово за огън. Сесил докосна рамото на войника до себе си. Той я погледна. Изражението му съчетаваше досадата, че сега не е в битката, и гордостта, че Яйън му е поверил своята най-голяма ценност. Сесил се усмихна.

— Кога е пристигнало оръдието? Нощес?

— Не, милейди. Беше изпратено тук преди нас, както и по-голямата част от войската — той отново се загледа пред себе си.

Сесил въздъхна. Отговори й учтиво, но явно нямаше настроение да си побъбрят.

— Защо не са пътували с нас? — настоя тя.

— Лорд Гилъкрист добре го е измислил — той се отдаде на желанието да похвали човека, който обикваше все повече и повече. — Не искаше войниците му да се сражават на непознат терен. А и демонстрацията на сила винаги е полезна. Чакането е изпънало нервите на хората от крепостта и е подкопало смелостта им. Ако им бяхме дали възможност да действат спонтанно, можеха да проявят повече кураж.

— Много хитро — каза Сесил с известна гордост. Действията на Яйън можеха и да предотвратят битката, ако хората зад стените съвсем паднат духом. Сега тя погледна с други очи на войниците, които тържествено продължаваха обкръжението.

— Вижте, милейди!

Тя проследи с поглед вдигнатата му ръка, макар че трудно разбра какво й сочи между шлемовете наоколо. Но когато погледна крепостните кули, видя един човек с червена одежда, който вдигна юмруци към небето в предизвикателен жест. В същия момент вратите на крепостта се отвориха и навън се втурнаха стотици мъже.

— Мръсен кучи син! — войникът се задъха, съвсем забравил присъствието на господарката си. — Той се осмелява да се бие.

Сесил внезапно почувства страх и започна отчаяно да търси Яйън с очи. Сега вече не можеха да използват оръдието. Щяха да минат в близък бой и тя се притесняваше, че той няма да остане в тила на сражението.

— Защо се съпротивлява този човек? — попита Сесил уплашено. — Нищо няма да спечели от това. Елъсдър Гилъкрист е мъртъв и сега съпругът ми е господар.

— Той е от благороднически произход. Ако победи сега или дори убие съпруга ви, може да измоли от короната властта над Уейтифелд. Управлявал е тук цял живот.

Дъхът на Сесил секна от гняв.

— И кой крал ще узакони такава вандалщина?

— Крал ли, милейди? Сега ни управлява Ерън — войникът сви устни от съжаление.

Сесил го погледна объркано и млъкна. Беше прав за Ерън.

Сякаш по висша милост битката не трая дълго. За първи път в живота си Сесил бе сред ранени и умиращи. Не вярваше, че може да издържи и миг така. Страхът и страданието им се издигнаха в агонизиращи вълни от бойното поле, заляха я и я удавиха в болка. От първия до последния предсмъртен вик тя се гърчеше като ударена, докато не позна цялата болка на умиращите. Писъците им пронизваха ушите й. Много преди края тя вече се задъхваше от немощ, едва се крепеше на седлото и се молеше да не я забележат околните. Молеше се да успее да се възстанови, преди съпругът й да прати да я повикат и да види жалката й слабост.

Той не изпрати никого. Когато и последният взвод на замъка сложи оръжие и се предаде, дойде сам да я вземе.

Завари я пребледняла, олюляваща се на седлото. Като я видя, се нахвърли яростно на войника до нея:

— По дяволите! Защо не сте я свалили от коня, тя всеки момент ще падне? — едва довърши изречението и я метна на своя боен жребец.

Войникът, който се бе заплеснал в битката, се обърна стреснато. Чудеше се какво не е наред с дамата? Не я заплашваха врагове. Но като я погледна, пребледня. Извини се, заеквайки, но беше много уплашен за себе си. Знаеше, че няма да остане на служба при лорд Гилъкрист и се молеше да пощадят живота му.

Когато ръцете на Сесил се вкопчиха в доспехите му, Яйън прокле глупостта си. Понякога мога да чувствам същото, което и другите изпитват — припомни си той думите й. Ако е преживяла и половината от страданието на ранените в битката, беше чудно как все още е в съзнание. Той отново изруга гневно. Трябваше да я отведе много по-далеч от полесражението.

Войникът се сви от страх. Щеше да извади голям късмет, ако му подарят живота.

Яйън нарочно заобиколи местата, където лежаха най-много убити и ранени. Притисна Сесил към себе си и препусна към портите на замъка, които сега стояха отворени. Преди да влязат Фрейн и останалите, от охраната ги обградиха плътно. Капитанът излезе начело.

— Аз ще вляза първи, милорд.

Яйън погледна копринената глава на Сесил. Все още можеше да има изненади и не смееше да я повери на друг.

— Да — каза той най-сетне и позволи на Фрейн и хората му да водят.

Нямаше предателство. Дворът беше пуст, макар че Яйън чувстваше стотици погледи, вперени в него. Нямаше и следа от човека с алената наметка, който открито го предизвика.

С рязък жест Яйън изпрати Фрейн към назъбените стени, където го видяха всички. След малко капитанът се върна с мрачно лице.

— Мъртъв е, милорд. Самоубил се е.

Яйън кимна. Не можеше да съжалява. Ако човекът беше оживял, той сам щеше да разпореди да го убият.

Едва сега Сесил се размърда. Надигна глава и се обърна като ослепяла наоколо. После изправи лице към Яйън. Той изтръпна, като видя мъката в очите й. Синият им блясък бе потопен в сълзи, които не рукнаха навън, а трепереха върху копринените ресници. За момент тя сякаш не го позна и той се чудеше дали не е полудяла от нетърпимата болка.

— Сеси?

За първи път я наричаше така. Това име й напомни за семейството и я накара да почувства, че някой я обича. Тя долови страха в гласа му и се опита да се усмихне насърчително, но устните й само се разтрепериха.

— По-добре съм, милорд. Мога да ходя сама.

Яйън не й обърна внимание и слезе от коня с такава лекота, сякаш не носеше бронята и момичето.

— Фрейн! Искам охрана за нея — без да се обърне, той влезе в главната зала на Уейтифелд и спря поразен. Богатствата тук нямаха нищо общо с Коар и дори с Дейлиъс — златни подноси, осеяни със скъпоценности, пищни везби и гоблени, стари оръжия от благородни метали, лъснати до блясък. Краката му потънаха в меки персийски килими. Сега разбра защо кастеланът не искаше да преотстъпи управлението на друг.

Ядоса се много, като се сети, че част от имението се дава под наем и управителят може би си е позволявал да вземе повече от дела, който по право му се полага. Тавис спомена, че рядко са идвали в замъка. Стисна устни и остави Сесил на един мек стол до камината. Старият кастелан, без съмнение, е страдал от болки в ставите при студено време. Сега щеше да изгние в някой пресен гроб. Огледа изпитателно младия човек, който Фрейн му изпрати.

— Пази я като живота си.

Доволен от вида на войника, той се отдалечи бързо. Сесил почувства ужасна самота. Яйън успя да й внуши близост и топлина само за няколко мига. Устните й се изкривиха в кисела усмивка. Вероятно не бе способен на по-голяма нежност.

Сега, когато тя беше в сигурни ръце, Яйън трябваше да довърши някои дела заедно с Фрейн.

— Доведи ми капитана на стражата тук. Ако е мъртъв, да дойде човекът с най-висок чин след него.

Капитанът дойде. На ръката си притискаше дълбока рана. С посивяло лице той се изправи пред пълноправния наследник на имението. Беше направил всичко възможно, за да го победи и дори да го убие.

— Милорд — държеше главата си изправена, макар че му костваше неимоверни усилия. След изтощителната битка и болезнената рана изпитваше срам, че се е подчинявал на непочтени заповеди. Но какъв друг избор имаше?

— Вашето име? — изражението и гласът на Яйън не издаваха нищо.

— Ледлоу, милорд.

— Вашите хора се сражаваха добре — огледа капитана на Уейтифелд и го намери безупречен. Беше висок, може би около петдесетте, с мускулесто телосложение като на истински воин. Той погледна Яйън прямо и очите му блеснаха от гордост при тази похвала.

— Обучени са много добре, милорд. Освен това са смели — погледът му помръкна. Сега много от тях бяха мъртви.

— Изпълнили сте заповедите на господаря си и сте ги повели в битка.

Ледлоу се стъписа. Не можеше да разговаря с него по този начин. Новият господар на Уейтифелд се държеше така, сякаш не му се е налагало да влиза в бой за собственото си имение. Очакваше да го разпитат накратко и да го отведат на смърт.

— Да, милорд — рече той. — Бях длъжен да го сторя — не търсеше оправдание, а само признаваше факта.

— На кого отдавате предпочитание?

Ледлоу съвсем се обърка.

— На господаря на тази крепост, милорд. Винаги.

— Той е мъртъв — Яйън внимателно наблюдаваше лицето му.

— Сър Емуин е мъртъв — съгласи се той, — но аз съм служил на още двама преди него.

— А сега?

— На вашите заповеди, милорд — Ледлоу внезапно разбра, че още има надежда да запази живота си. Младежът пред него не изглеждаше нито разгневен, нито пък искаше да му отмъщава, че е изпълнил задълженията си.

Яйън кимна.

— Погрижете се за ръката си. По-късно пак ще говорим.

Ледлоу почувства огромно облекчение и бързо се отправи към изхода.

Една малка група от войниците на Яйън се спусна по стълбите и той ги изгледа в очакване. Капитанът на име Гейлън излезе напред.

— Никой не е останал да пази жените и крепостта.

Той не се изненада особено. Ако сам бе загинал навън, а войската му бе претърпяла поражение, нямаше да има никаква полза от по-нататъшната съпротива на замъка. Сър Емуин се ръководеше от същите принципи.

— Имал ли е жена?

— Не, може би само любовница — Гейлън се размърда неловко, като си спомни ругатните й. Всяко старо военно куче можеше да се гордее с подобен речников запас.

— В такъв случай отведете милейди горе, настанете я удобно и се грижете за нея. Животът й зависи от вас — не очакваше предателство, но за всеки случай взе мерки.

Докато слизаше по стълбите, Яйън хвърли още един поглед към Сесил и Гейлън. Дори и сега, когато едва се крепеше на краката си, Сесил вече спореше с капитана. Не ги изпусна от поглед, докато мъжът не я подхвана несръчно под мишницата. Сдържа гнева си и се спусна към тях. Дочу последната й реплика:

— Имам много работа. Някой трябва да се погрижи за ранените.

Това много го подразни и той отново я грабна на ръце.

— Причиняваш ми само безпокойство — каза й той нежно, докато изкачваше стъпалата. Направо не усещаше тежестта й.

— Ами хората? — възпротиви се тя немощно.

— Бъди сигурна, че мога да се погрижа за хората си. А също и за съпругата си — той я погледна и забеляза тъмните кръгове под очите й. — И това е цяло щастие, защото, ако ти трябваше да го сториш, щеше да припаднеш само при вида им.

Сякаш за да докаже правотата му, Сесил притвори очи, макар че се мъчеше да остане будна. Чувстваше безкрайно изтощение, защото нейното собствено тяло бе принудено да се бори с болките на всеки ранен. Дълбоко в себе си тя осъзнаваше, че трябва да бъде издръжлива и силна като майка си. И ако не беше умората, щеше да го постигне.

Преди Яйън да стигне вратата, която му посочиха, Сесил вече спеше. Въпреки че се тревожеше за нея, сега изпита възторг. В този миг тя бе напълно зависима от него и не можеше нито да спори, нито да го предизвика. Едва сега осъзна, че му се доверява напълно. Това го замая и малко го уплаши. Да разполага с живота на войниците, които му служеха и можеха да умрат всеки миг, беше едно, а отговорността за жената, която един ден щеше да го дари с деца, бе нещо съвсем различно.

Той я прегърна още по-здраво. Въпреки че не можеше да я обикне, щеше да направи всичко, за да я запази.

 

 

Сесил се събуди. Не можеше да си поеме дъх. Завивките й тежаха неописуемо и се омотаваха около тялото й всеки път, когато се опитваше да се изтръгне от тягостния им капан. Сърцето й щеше да изхвръкне, когато най-сетне ги отхвърли и седна. Полека-лека се съвзе и пулсът й се успокои. Имаше чувството, че я чака нещо неотложно. И този път знаеше, че е сънувала Яйън, а в ума й не бе останало нищо. Тя бавно се съсредоточи и се опита да огледа затъмнената стая. През затворените кепенци се процеждаха лъчите на следобедното слънце. Усети, че е потна. Значи просто й е било горещо, успокои се тя. В такива случаи често сънуваше кошмари. А и нямаше навик да спи през деня. След битката тази сутрин не беше чудно, че не е сънувала хубави неща — страхът за безопасността на Яйън все още я преследваше.

Стана и отиде да отвори прозорците. Далеч зад стените на крепостта имаше голи скали, но поляните в непосредствена близост не се виждаха. Тя си представи росната трева, осеяна с трупове, и потръпна. Почувства нов прилив на мъка и се прекръсти. Бог да ги прости.

Огледа се и не видя слуги, оставени на нейно разположение. В каната нямаше вода за миене. Не й бяха донесли нито бира, нито вино, за да се подкрепи, щом се събуди.

Отвори вратата със замах и войникът, който я пазеше, се стресна.

— М-милейди?

Тя се усмихна спокойно.

— Доведете ми домакинята на този замък.

Мъжът я погледна объркано. Любовницата на Емуин изпълняваше тази длъжност, но тя в никакъв случай нямаше да се подчини на господарката му. Чудеше се как да й го каже по-деликатно. Прокашля се.

— Тя… все още жали за смъртта на господаря си.

Сесил забеляза смущението му и се сети за отговора, който дадоха на Яйън сутринта. Тя също се изчерви.

— Добре тогава… Изпратете ми, която и да е от прислужниците.

— Разбира се, милейди.

Тя затвори вратата и закрачи из стаята в очакване. Не след дълго въведоха при нея една много изплашена жена. Беше може би с десет години по-възрастна от нея, но съзнаваше различието в общественото им положение. Ръцете й нервно мачкаха престилката.

— Как ти е името? — тихо попита Сесил.

— Сорча, милейди. Наричат ме Сорча.

Сесил беше толкова спокойна, че жената спря да нервничи.

— Каква длъжност заемаш тук?

Сорча се изпъчи гордо.

— Веднага след господарката Мейри.

— За момента, Сорча, ти ще бъдеш втора по важност след мен, що се отнася до този дом — тя с доволство забеляза, че жената е оценила по достойнство нейния жест.

— Разбира се, милейди — все още се колебаеше. — И какво ще желаете?

— Готова ли е храната за милорд и неговите хора?

Сорча замислено сбърчи вежди.

— Смятам, че да.

— Тогава първото ми желание е да се увериш сама, че е готова. Искам вода, за да се изкъпя и някой да ми донесе вещите. Не безпокой войниците на съпруга ми. Нека някое момче от прислугата да съобщи на пазача на багажа.

Жената направи поклон.

— Да, милейди. Нещо друго?

— Засега, не — Сесил се усмихна мило. — Ще съм много благодарна за една баня — пътуваха от няколко дни и нямаше голяма възможност да се измие. Яйън, изглежда, нямаше предпочитание към палатките, но ако продължат пътуването още дълго, трябваше да се опита да му повлияе по този въпрос. Знаеше, че ако той е на път, ще го следва неотлъчно.

След по-малко от час Сорча въведе в стаята две момчета, които й донесоха единствения сандък с дрехи — Яйън й позволи да вземе само толкова — и леген с гореща вода. След още един час Сесил, освежена от банята, слезе по стълбите заедно с войника, който я пазеше.

Първият човек, който я поздрави, беше Рос Донкад. Усмихна й се мило и попита за здравето й. Като видя превързаното му рамо, тя сбърчи вежди.

— Изглежда, съм по-добре от вас, милорд — Донкад й харесваше, но все още се притесняваше от него. Не можеше да забрави, че след първия сблъсък с душевността на Яйън очите на Донкад сякаш проникнаха в самата й душа.

— Ще ти е неудобно ли да ме наричаш „вуйчо“? — усмихна се той. — Искам съвсем малко, а и вече успях да убедя съпруга ти да ме нарича така.

— Добре… вуйчо. Много ли те боли рамото? Не съм такъв специалист по церовете като Рила, но мисля, че мога да те облекча малко.

Като чу името на Рила, Донкад се зарадва и болката под ключицата му почти изчезна.

— Не, добре ми е така, благодаря, скъпа. Мисля, че е достатъчно облекчение за всички ни, че невръстният младок, който ти е мъж, излезе от битката жив и здрав.

Зад гърба си чу дълбок глас и се зарадва, че не е прибързала с отговора. Изявлението, че Яйън е прекалено млад и зелен, за да носи меч, можеше да го засегне. Още не го познаваше добре, за да прецени.

— Внимавай какви въпроси й задаваш — рече Яйън провлечено. — Тя ще ти отговори бързо и честно, без да се замисли дали е в неин интерес или не.

— Нима смяташ, че твоето добро здраве не ме интересува? — тя се обърна и се усмихна радостно, като видя, че напрежението от сутринта е изчезнало от лицето му. За разлика от предишните дни, сега не излъчваше хладина и непристъпност.

Желязната воля бе отстъпила на облекчението, че Уейтифелд е в негови ръце и не е претърпял големи загуби.

— Да те интересува? Да, може би, макар да съм сигурен, че си искала поне веднъж да ме пратиш по дяволите.

В мрачните очи проблесна закачлива искра и Сесил дори долови радост. Значи тя все пак можеше да го направи щастлив. По устните й се плъзна усмивка.

— Не, скъпи, и то защото си мислех, че ти си по-страшен и от дявола.

Донкад се разсмя гръмко. В този момент влезе Фрейн и Сесил се зарадва, че Яйън няма да има време за отговор.

— Ранените са превързани — докладва капитанът — и мъртвите са погребани.

— С еднакви почести, независимо от чия страна са се сражавали, нали?

— Да, милорд.

— В какво състояние са защитните приспособления на крепостта? — Яйън го попита само от учтивост, защото вече бе огледал всичко сам.

— В много добро, милорд. Вече и оръдието е тук. Стените са здрави и добре поддържани.

Яйън кимна.

— Повикайте Ледлоу.

Сесил не продума, докато Яйън разговаряше с капитана. Делата на съпруга й я интересуваха неимоверно и внимаваше да не я отпратят да се занимава с „женски работи“. Капитан Ледлоу й вдъхна доверие от пръв поглед, но не смееше да сподели това с Яйън. Знаеше, че нейното мнение все още няма достатъчна тежест. Но един ден той щеше да се вслуша в съветите й. Беше готова да се закълне в това.

Ледлоу застана пред тях, изправи гърди, доколкото му позволяваше ранената ръка, и зачака окончателното решение на новия господар.

— Милорд — каза той с достойнство.

Яйън започна без любезни предисловия:

— Ще бъдете ли така предан на новия кастелан, както и на стария?

Очите на Ледлоу блеснаха радостно. Щеше дори да запази службата си.

— Да, милорд. Кълна се, че ще ви служа добре и ще се подчинявам на заповедите на кастелана, който назначите — той се поколеба. — Няма ли да останете да живеете в Уейтифелд? — този въпрос означаваше, че вече има мнение за човека пред себе си.

— Не, но имам заварен брат, който сигурно ще се чувства добре тук — Яйън не пропусна да забележи доволното изражение на вуйчо си и смаяното лице на Сесил. Надяваше се, че не постъпва глупаво, като дава на Тавис толкова богатство и власт. Смяташе, че това решение не е повлияно от желанието му да държи на колкото може по-голямо разстояние Сесил и мъжа, който някога бе искал ръката й. Не смееше дори да се запита защо иска да ги държи разделени.

 

 

Вече беше късно през нощта, Сесил лежеше в леглото си и се чудеше дали съпругът й ще дойде. По време на пътуването спа до нея, но надали изгаряше от желание за близост. Нито веднъж не си позволи да я докосне по-нежно. От сутринта след брачната нощ, когато се събуди сама, не забеляза у него никаква страст. Предполагаше, че това е както заради претенциите й онази нощ, така и заради настояването й да тръгне с него към Уейтифелд. Осъзнаваше, че съпругът й не обича изискванията и насилването на нещата.

Вече смяташе, че е излишно да го чака и се отпусна, за да заспи, когато вратата на стаята се отвори и я стресна. Отвори очи и видя Яйън, който се приближи до леглото.

— Милорд — прошепна тя сънено.

Държеше в ръката си свещ. Когато видя жена си, слабините му потръпнаха. Убеждаваше се, че е дошъл само да провери как е. Но когато видя как белите чаршафи се плъзват по крехките форми и млечната кожа, почувства неща, които го изненадаха. Очите й блестяха, макар че не виждаше цвета им.

С естествено движение Сесил отметна завивките, за да го посрещне при себе си. Чувстваше се ленива и спокойна след моментната дрямка.

Яйън стисна зъби, изгаси свещта и я остави на шкафа. Съблече се бързо, като се опитваше да се успокои с мисълта, че жената в леглото, в крайна сметка, му е съпруга и трябва да спи с нея, ако иска да има наследници.

Но когато топлата му плът се докосна до хладното й тяло, самовнушенията му се изпариха. Копнееше да помилва това нетленно създание. Защото тя със сигурност беше нещо такова — дребна самодива, която владееше някаква магия. Не можеше да си представи как е способна да преживее чувствата на другите и да изцежда самата им същност, щом ги докосне. Само се молеше магията да не излезе черна.

Когато ръцете й се плъзнаха около врата му, престана да мисли за всичко друго. Усещаше единствено и само нея. Пълни гърди, които се изопваха под ръката му. Копринена кожа, която настръхна, щом той прекара пръсти надолу към хълбоците й и я придърпа към жадната си сгорещена плът. Милва я дълго и нежно, докосна всяка извивка на тялото й, целуна ухото и скулите на лицето й.

Сесил се отдаде на ласките му. Заля я топла вълна и скоро не усещаше нищо друго, освен движението на ръката му по деликатните места на тялото си. Почувства неща, от които й секна дъхът — някакво прекрасно и заслепяващо усещане я накара да се извие към търсещите пръсти и да забрави всяко приличие. Простена, когато ръката му я разтвори и навлезе в нея с настойчиви и все по-бързи движения.

— Моля те! — прошепна тя, ужасена от мисълта, че може да спре. Този път чувството бе само за нея и усещанията на Яйън не я заливаха като стихията на Мейлстрьом. Дори не знаеше какво изпитва. Осъзнаваше само болезнената сладост на докосването му. Ако сега я лишеше от това, сигурно щеше да умре.

Яйън едва успяваше да се сдържа, но чувстваше, че не може да я измами втори път. Владееше се с усилие, говореше й нежно и я насърчаваше. Но когато тя захлипа от удоволствие, пръстът му с възторжена сила навлезе в нея, за да почувства конвулсиите й.

Стенейки, той измъкна ръката си и нахлу в нея с цялата мощ на страстното си желание. Усети зъбите й на рамото си, когато семето му бликна в дълбините й.