Сюзън Танер
Сърце в изгнание (20)

Глава 19

Когато Яйън влезе в спалнята, Сесил седеше в широкото легло и го чакаше. Това го изненада.

— Мислех, че отдавна си заспала, Сеси — стана му приятно, че го е изчакала. Почти веднага съжали, че се е почувствал така. Започна да разкопчава елека си и й обърна гръб.

Сесил потръпна под погледа му като ударена. Знаеше какви страсти се борят в душата му.

— Любопитна съм да узная какво толкова обсъждахте с Тавис — попита тя, като внимаваше да не му покаже, че единствено той я интересува.

— Нищо съществено за теб, в противен случай щях да те поканя при нас — Яйън видя болката в очите й и се почувства гузен. В крайна сметка, тя нямаше някаква вина за състоянието му. Метна елека на един стол, съблече ризата си и добави: — Не беше много интересно. Разправих му как са ме посрещнали в Уейтифелд, а той ми каза как е заварил къщата тук.

Сесил се възползва от добрия шанс и попита:

— Наистина ли смяташ да му оставиш Уейтифелд?

— Да, но още не съм му казал. Смятам, че там ще се чувства добре, а и трябва да се занимава с нещо. Ако го оставя дълго на собственото му въображение, ще се забърка в някоя интрига.

— Интрига? — Сесил не си представяше как човек като Тавис може да пази тайна.

— Мисля, че има достатъчно възможности — провлече Яйън. — Столицата е едно от най-подходящите места за такива работи. Трябва да се грижа за него така, както се грижа за именията на баща си. Дано да успея.

— Той няма да се зарадва особено, ако чуе как говориш за него — отвърна Сесил. — Сякаш е нещо, от което искаш да се отървеш — в този момент Яйън започна да разкопчава панталона си и тя вече не можеше да мисли за друго. Свещта все още гореше. Той се обърна към младата жена и видя втренчения й поглед. Сесил пламна. Отвърна очи, но дори и сега силните гърди и черните къдри не излизаха от ума й.

— Какво ще кажеш за Елспът?

Въпросът я изненада и тя отново го погледна.

— Мисля — тя се поколеба за миг, — че нещата между тях са сериозни.

— Да — Яйън кимна мрачно. — Изглежда, че скоро на бял свят ще се пръкне още едно копеле с името Гилъкрист.

Сесил си спомни гордия блясък в очите на жената и съжалението, което се изписа на лицето й, щом погледна Яйън. Ако тя наистина беше бременна, действията й бяха оправдани.

— Дали ще се ожени за нея?

Яйън я погледна подозрително. Защо се интересуваше толкова?

— И много ли ще се разстроиш, ако го направи?

— Да се разстроя? — Сесил се изненада. — Не, разбира се.

Стори му се, че отговори припряно. Той загаси свещта, легна до жена си и я придърпа с такава сила, сякаш очакваше съпротива.

За момент тя се възпротиви, но като усети колко е несигурен, усмихна се и се обърна да го прегърне. Докосна с устни шията му и почувства силата и топлината на пулса. Тялото й потръпна, когато ръцете му се плъзнаха към ръба на нощницата.

Решен да я накара да забрави Тавис, ако той наистина бе в ума й, Яйън се докосна до всяка частица от нея. Милваше я първо нежно, после грубо и тя не знаеше какво да очаква в следващия момент. Правеше всичко бавно — сантиметър по сантиметър. Първо повдигна нощницата й, после докосна и целуна всяка извивчица и форма на тялото й.

Отдавна бе успял да я убеди, че свенливостта не е преимущество в леглото. Ръката му продължи да търси, разголи хълбоците и погали къдрите между бедрата й. Тя пламна, когато устните му последваха движението. Простена от удоволствие, а не от негодувание.

Сесил разбра, че заедно с плътската страст той поражда у нея желание да му достави удоволствие и очите й се напълниха със сълзи. Яростната нежност, която я заля, докато, останала без дъх, изживяваше своя екстаз, идваше едновременно от нея и от него. Когато Яйън се плъзна нагоре, за да улови и последните й трепети с тялото си, трябваше да прехапе език, за да не му каже, че го обича. Сълзите бликнаха надолу по лицето й.

 

 

Донкад и Емълрик пристигнаха заедно в една топла и влажна вечер. Бяха в прекрасно настроение. Емълрик очакваше с нетърпение приключението пред себе си. Донкад идваше от Саяран с мисли за Рила.

Когато Яйън, Тавис и Сесил излязоха да ги поздравят, Емълрик хвърли бърз поглед към сестра си. Доволен, че лицето и очите й греят, той се обърна с усмивка към Яйън и поздрави:

— Бракът, изглежда, се отразява добре на Сеси, дано и с теб да е така.

— Не мога да се оплача — Яйън се усмихна кисело. — Само дето баща ти май ме подведе, като ми каза, че е скромно и покорно момиче. Да не би да се е променила за няколко седмици?

Емълрик се усмихна още по-приветливо.

— Не, обзалагам се, че изобщо не се е променила — без да се притеснява от смущението на Сесил, той прехвърли ръка през раменете й и я притисна до себе си.

Яйън попита Донкад как вървят нещата в Дейлиъс и Емълрик се възползва, за да попита тихо:

— Доволна ли си, мила?

— Да — отвърна тя простичко и погледна суровото лице на съпруга си. — Да, доволна съм.

Тавис чу отговора и проследи погледа й. Почувства нов прилив на огорчение. Да, Яйън притежаваше всичко, за което той някога мечтаеше. За него остана само Елспът и детето й, заченато в грях.

Единствено Донкад видя изражението на Тавис, когато всички се обърнаха, за да влязат. Загледа се в него още веднъж, но вече не можа да забележи нещо нередно. Тавис го погледна въпросително и се усмихна, а Донкад му отвърна със сърдечен поздрав. Тавис израсна пред очите му, той много го обичаше и го познаваше доста по-добре от Яйън. И все пак беше време Тавис да проумее веднъж завинаги, че Яйън е наследник на баща си. Донкад вярваше, че това отдавна е станало, но нещо в очите на младежа го накара да се усъмни.

Вечерята беше чудесна. Яйън откри, че Емълрик много му допада. Макар и разумен, Емълрик смяташе, че всичко е едно чудесно приключение. Пътуването до Франция не го тревожеше ни най-малко.

— Не се ли притесняваш, че ще се разделиш твърде за дълго с годеницата си? Разбрах, че е прекрасно момиче — попита Тавис.

— Да — отвърна той с усмивка. — Идина е чудесна, но е само на дванадесет години. Не се виждаме често.

— Значи този годеж е споразумение между семействата ви? — намеси се Яйън с любопитство. — Доволен ли си от него?

— Да, съгласих се, макар че бях само на десет години. Беше по-добре да се сгодя с благородна наследница, отколкото да отида послушник в манастир — той се ухили. — Не изгарям от желание да се облека като плашило.

— Емълрик — порица го Сесил и вдигна очи от хрупкавото печено, потънало в ароматен сос, — не трябва да говориш така за свещениците.

Емълрик се изсмя гръмогласно:

— Точно ти ли ми казваш това? Та нали изгони един от собствения ни дом?

Сесил се изчерви и съжали, че се е обадила.

— Не аз го накарах да си тръгне под смъртна заплаха.

— А какво да направя, след като те удари?

Ръката на Яйън замръзна и бокалът с вино увисна във въздуха. Младежът присви очи и погледна Емълрик.

— Да удари Сесил? Що за свещеник е това?

— Познат е като отец Ейндриъс — отвърна Емълрик.

В този момент Сесил положи ръка на рамото на Яйън.

— Това беше преди няколко месеца и не е нищо особено — усети гнева му през дланта си и остана поразена от силата му.

Емълрик я видя, че се стресна, погледна Яйън и остана доволен. Този човек искаше да бди над жена си и нямаше да позволи да й сторят зло.

Само Донкад наблюдаваше Тавис, който се сви като ударен, като чу името на свещеника. Нещо не беше наред и той реши, че непременно ще разбере какво е.

Докато Емълрик разказа как отец Ейндриъс ги е напуснал, Тавис се овладя напълно. Вероятно се бе излъгал, че е достатъчно смел, за да участва в заговора. Беше сигурен, че ако сега отецът му се мерне и започне да говори за плановете на Дънмар, ще го удуши. Съвсем не го беше грижа, че Дьо Гиз може никога да не види трона. Макар че нямаше да се докосне до Сесил, не можеше да понесе мисълта, че някой й е причинил болка, дори и незначителна.

— Кажи как са нашите — обади се Сесил, когато всички млъкнаха.

— Но ти не си отсъствала много дълго — отвърна Емълрик изненадано. — Казах ти, че всички са добре, макар че на мама много й е мъчно за теб.

— Но е добре, нали?

— Да, напоследък е по-добре. Силите й укрепват. А — добави той почти без връзка, — Реймънд се обади. Вече е женен и ще дойде със съпругата си в Саяран за малко — той й се усмихна. — Сигурно и Рейнард ще дойде с тях и ще умре от скръб, че си се омъжила.

— А кой е Рейнард, че толкова се е загрижил за семейното ти положение? — гласът на Яйън прозвуча така гневно, че всички млъкнаха.

— Брат на Рила — отвърна Сесил спокойно. — Приятели сме от детинство и това е всичко.

— Но сигурно не му се иска това да е всичко? — попита Яйън и макар че очите му бяха вперени в Сесил, не изпускаше Тавис от наблюдение. Чудеше се още колко мъже са поискали ръката на това дребно създание.

Тя се усмихна нежно.

— Макар и с благороден произход, Рейнард е призван да бъде придворен поет. А те се влюбват при всяка възможност. Това просто е част от призванието им — непрекъснато да вехнат от любов.

Яйън не искаше да го помислят за ревнивец и промени темата, но мисълта му непрекъснато се връщаше там. Дали наистина този Рейнард ще дойде в Саяран, докато жена му е в Дейлиъс и го чака да се върне от Франция?

Настроението му остана мрачно до края на вечерта и той изпита истинско облекчение, когато дойде време да си лягат. В нея поне не можеше да се съмнява. Беше девствена, когато дойде при него и не мислеше за друг, докато се прегръщаха. Просто не вярваше, че е способна да се преструва дотолкова.

И макар че с притеснение забеляза как Донкад извика Тавис настрана след вечеря, реши да не мисли повече. Не вярваше на брат си, но това не важеше за вуйчо му. Съмняваше се в Тавис, но сега, когато короната призна правата му и замъците бяха в негова власт, той не можеше да му навреди особено.

 

 

Когато всички в къщата си легнаха, Донкад започна сериозен разговор с Тавис.

— Мислех, че отдавна си приел Яйън като наследник на баща си, но сега разбрах, че съм се лъгал.

Седяха в малък кабинет с едно писалище и два неудобни стола, но Донкад се погрижи да донесе бутилка уиски и две гравирани чаши. Като внимателно наблюдаваше реакцията на младия човек, той наля питие в чашите и му подаде едната.

— Не оспорвам правата му — Тавис се разсърди, защото го мъмреха като дете. — Изобщо не му се бъркам — отпи голяма глътка от чашата, повече за да прикрие чувствата си, отколкото от жажда. Дълбоко в себе си чувстваше вина, че знае за плановете на Дънмар, но нямаше намерение да ги разкрие.

— Да, сигурно е така, но съм убеден, че ще се радваш, ако му се случи нещо лошо — Донкад не му се сърдеше особено. Сигурно и той би се чувствал така на негово място.

— И какво друго очакваш? — попита Тавис ядно. — Да застана на някой ъгъл и да обявя публично, че всичко, което съм обичал досега, е негово? Не, твърде много е да се прегъвам пред него и да се гордея, че той е наследникът.

— Не искам чак толкова — отвърна Донкад раздразнено. — Дори не съм намеквал за подобно нещо.

— И какво да правя тогава? — гласът му звучеше уморено, дори нерешително.

— Може поне да му бъдеш благодарен за това, което прави за теб.

— Благодарен? Да, разбира се — отвърна Тавис огорчено. — Вероятно трябва да съм благодарен, че има какво да ям и къде да се подслоня. Той с нищо не ми е длъжен, а и едно копеле не може да се надява на повече — той почти изплю последните думи в лицето му.

Донкад се умълча. Значи Яйън още не му е споменал за Уейтифелд. Тогава и той трябваше да мълчи, макар че не знаеше причините за колебанието на племенника си.

Пресуши чашата си и заговори пак:

— Мисля, че не си прав. За него произходът не е причина да не те уважава. Всъщност смятам, че при първа възможност ще погледне на теб като на истински брат — Тавис изпръхтя презрително и той вдигна ръка, за да го възпре. — Запомни, че тук ти и аз сме единственото му семейство и той разчита само на нас. Така, както ти нямаш друг близък, освен него.

— Имам Елспът — отвърна Тавис предизвикателно, макар че още не искаше да споменава на никого за нея.

Донкад прикри изненадата си.

— Домакинята? — тонът му изразяваше само леко недоумение.

— Тя означава много за мен. Дори и само тази причина стига, за да оправдае отношението ми към Яйън. Какво ще мога да оставя на сина си?

— Ааа! — въздъхна най-сетне Донкад, защото разбра на какво се дължи враждебността му. — И нима смяташ, че незаконните деца в рода Гилъкрист не са достатъчно?

— Той няма да е такъв — сега Тавис изказа на глас онова, което само бе намекнал пред Елспът. Но това не правеше действителността по-поносима.

— Ще се ожениш за една прислужница? — Донкад дълбоко се съмняваше. Младежът винаги се опитваше да се държи по-достойно и от истинските благородници.

Тавис сви рамене.

— Кръвта й е достатъчно благородна, макар че никой от предците й не е могъл да предполага, че родът ще изпадне дотолкова, фамилното й име е Лийтън.

Донкад сбърчи вежди.

— Значи положението й наистина е доста по-лошо от името — макар че не бяха голям род, Лийтън някога имаха толкова власт, колкото Донкад и Гилъкрист. И бяха много по-богати. Алчността ги погуби. Бяха ненаситни и не можеха да преценяват нещата. Водеха непрестанни междуособни войни, докато не пръснаха всичките си пари и родът им се изгуби.

— Значи ще се ожениш за нея. И какво ще правиш после?

Тавис го гледаше, без да разбира смисъла на въпросите му.

— И какво после? — повтори той.

— Да — Донкад почти се усмихна. — Ще продължаваш ли да плюеш в лицето на Яйън и да си пробиваш път сам? Или ще приемеш приятелството, което той ти предлага и ще го превърнеш в родство? Както каза, той с нищо не ти е длъжен.

— Ще си помисля — Тавис можеше да обещае само това.

Донкад трябваше да се примири.

— Е, ако се ожениш за момичето, аз ще дам благословията си. Преди две поколения един Донкад се е венчал за жена Лийтън и смятам, че мога да претендирам за някакво родство — с една добра зестра и с владението на Уейтифелд Тавис вероятно щеше да забрави неприязненото отношение към Яйън.

— Това ще бъде голяма чест за нея — отвърна Тавис и за първи път от няколко дни насам почувства облекчение. След като Донкад щеше да предяви претенции за родство, бракът им нямаше да е чак толкова неравностоен. Баща му със сигурност не би постъпил по този начин.

— Ще те помоля за още нещо — каза Донкад. — Искам да ми отговориш честно на един въпрос.

Тавис чакаше мълчаливо.

— Какво толкова те смути, когато споменаха онзи свещеник?

Тавис прокълна слабостта, която го бе издала.

— Нищо особено — излъга той, защото не можеше да отговори откровено. — Просто се възмутих, че някой е ударил момичето, което някога обичах. Знаеш какво изпитвам към Сесил Лодъринг. Щях да се оженя за нея, ако баща й не се отдръпна заради произхода ми.

Донкад не си направи труда да го опровергае. Тавис никога нямаше да повярва, че това не е причината Селек Лодъринг да го отхвърли. И макар да не вярваше много на обяснението му, нямаше как да го обори. Щеше да е по-добре да остави нещата така и да го наблюдава. Все още се притесняваше за пътуването на Яйън до Франция и се молеше Тавис да не се е забъркал в тая работа.

Когато се разделиха, Тавис тръгна по стълбите към стаята си и усети, че Донкад все още го гледа. Знаеше, че се съмнява в него. Не допускаше, че ще нареди да го следят, но ако искаше да говори насаме с Дънмар, трябваше да побърза.

Именно затова след половин час Елспът затвори вратата след него. Бледото й лице излъчваше безпокойство. Той знаеше, че ще го чака долу, докато не се върне. Тази мисъл го стопли. Никой друг не изпитваше загриженост за живота му, откакто порасна.

 

 

Дънмар все още беше буден и като го видя, не се изненада особено. Когато го въведоха, отново го порази фактът, че навсякъде го посрещат с повече почести, отколкото Яйън благоволяваше да му отреди. Прислужникът го настани удобно и го убеди, че лорд Дънмар ще дойде при първа възможност.

Дънмар наистина влезе само след минута.

— Не очаквах да ви видя така скоро, сър. Размислихте ли върху решението си да ни сътрудничите?

— Както казах на отец Ейндриъс — името прозвуча сухо, защото си представи как кучият му син удря Сесил, — ще работя срещу всеки друг, но не и срещу тези, чиито имена ми дадохте.

— Но в случая вие сте предан на другия син на баща си — Дънмар внимателно подбираше думите си, за да го нарани колкото може повече и да улесни плановете си.

— Няма да сторя зло на Яйън Гилъкрист и Селек Лодъринг — отвърна Тавис сурово.

— Тогава защо сте тук? — зададе въпроса си сякаш между другото, но пръстите му се вкопчиха в гарафата с вино. Упоритостта на Тавис го раздразни.

Тавис прие чаша вино, макар че не смяташе да пие. Вече бе погълнал твърде много уиски, а умът му трябваше да е бистър.

— Искам да знам дали вие сте уредили Яйън да пътува с кралицата до Франция?

— Е, и какво, ако съм аз?

— Вие ли сте? — просъска Тавис през зъби. Изражението му бе толкова свирепо, че Дънмар почти се уплаши.

— Да. И какво ще правите сега?

— Може би нищо — призна Тавис. — Но какво ще спечелите вие? — нямаше да позволи на Дънмар да убие Яйън. Можеше да му стори всичко друго, но не и това.

Липсата на реакция възвърна увереността на Дънмар. Вероятно Тавис бе само любопитен и това можеше да му послужи някак.

— Не съм ви дал повод да оттеглите доверието си от мен — каза Тавис безцеремонно. — И двамата имаме една и съща цел, но използваме различни средства, за да я достигнем. И аз искам Мари дьо Гиз да управлява почти толкова, колкото и вие.

— Много добре — Дънмар сякаш прие това за даденост. — Всъщност Гилъкрист никога няма да стигне Франция. Щом разбере повече за защитните ни приспособления и узнае планирания маршрут, ще побърза да се прибере в Англия.

— Никога няма да го стори — отвърна Тавис сухо.

— Уверявам ви, че ще го стори — рече лордът с доволна усмивка.

Тавис почувства, че кръвта му замръзва. Не трябваше да противоречи на този човек.

— И как ще го постигнете?

— Няма значение. Важното е, че ще го постигна. Сега кажете ми, Тавис Гилъкрист, ще ме предадете ли?

Тавис поклати глава почти против волята си. Бог да му е на помощ, можеше само да се моли Дънмар наистина да убеди Яйън да се върне в Англия. Той сигурно все още бе предан на английската корона. А и щом не се планува убийството му, Тавис нямаше да се намеси. Какво значение можеше да има за Яйън, че повече няма да го приемат в Шотландия? Можеше дори да изложи живота си на опасност, ако тук си помислят, че е предал секретните сведения на английския регент. Дънмар се усмихна на мълчанието му и забеляза гузния му поглед. Ако си държи езика, Тавис щеше да се окаже съучастник наравно с всички други. Няма да попречи на плана му и когато нещата станат необратимо сложни, щеше да е затънал до шия, за да се осмели да проговори.