Сюзън Танер
Сърце в изгнание (23)

Глава 22

Яйън измина разстоянието до Единбург много по-бързо, отколкото предишния път. Макар да се притесняваше, че не тръгва веднага за Англия, трябваше поне да се обади на Сесил. Не се замисляше много над чувствата, които го ръководеха. Не се питаше какво изпитва към жена си или към човека, който го е отгледал. В бързината нямаше време да мисли за миналото и дори не се опита.

И все пак, когато Тавис му каза, че Донкад и Сесил са тръгнали на юг към Дейлиъс, много се натъжи. Пристигна малко след пладне и все още прашен от пътя, влезе в библиотеката. По разхвърляните наоколо счетоводни книги и грубо нарисуваната карта на Уейтифелд можеше да се съди, че Тавис вече е започнал да планира финансите си за управлението му.

— Яйън! — Тавис не можа да повярва на очите си, когато го видя. Надигна се, бутна книжата настрана и му кимна да седне.

— Къде е Сесил? — сега не му беше до обяснения. Искаше само да види жена си.

— Вече трябва да е преполовила пътя до Дейлиъс.

— Проклятие! — едва имаше сили да изругае. Беше изтощен до крайност. Седна на стола срещу Тавис.

Тавис с любопитство гледаше унилото му лице. Досега не мислеше, че в семейството на Сесил Лодъринг и брат му има някакви чувства. Но след заминаването на Яйън тя явно се разстрои, а сега виждаше, че и той не е безразличен към отсъствието й. Но защо се бе върнал?

Когато го попита, Яйън затвори вратата и отново седна срещу него.

— Трябва да замина за Англия. Веднага — чувстваше, че не може да отлага и миг повече. Нямаше време да догони Сесил.

— Англия? Защо? — Тавис го гледаше ужасен. Как беше успял Дънмар да се справи така скоро?

— Баща ми… — Яйън видя лицето на Тавис и се поправи. — Човекът, който ме отгледа, е застрашен от смъртна опасност. Майка ми моли за помощ.

Като видя изнуреното лице и тревожните очи, Тавис разбра, че няма да намери покой, дори и да изрече над себе си най-жестокото проклятие. Точно така и стори.

— Това е уловка — каза той бавно. — Дънмар е в основата на цялата работа.

Яйън сбърчи вежди.

— Продължавай — говореше бавно, макар да предчувстваше, че ще се ядоса. Не се съмняваше, че Тавис е знаел за това. Вуйчо му се опита да го предупреди, че младежът е готов да се забърква във всякакви интриги.

— Има заговор да се даде управлението на Мари дьо Гиз, докато кралицата навърши пълнолетие. Дънмар е един от главните конспиратори.

— А ти? — попита Яйън.

— Аз… знам малко за това. Не се съгласих да участвам, макар че го поискаха от мен.

— И какво общо има това с мен и с Англия?

— Дънмар смята, че може да отслаби позициите на Ерън, като разори хората, които го подкрепят.

— И смятат, че аз съм един от тях.

Тавис потръпна от злокобния му глас.

— Мисля, че Дънмар просто има някаква полза от това. Изглежда, има други причини, освен процъфтяването на Мари дьо Гиз.

— И аз така мисля. И на теб ти предложиха да участваш?

— Да — призна Тавис тихо. — Отказах.

— Благодаря ти поне за това. Макар че можеше да ме предупредиш — не си направи труда да скрие огорчението си.

Тавис също не се опита да се оправдае. Просто нямаше как.

— Какво ще правиш сега?

— Каквото и да е замислил Дънмар, не мога да му позволя да стори зло на сър Джофри.

— Но не можеш да заминеш за Англия! — Тавис удари по масата с юмрук. — Дънмар ще използва това срещу теб — как искаше сега да знае повече за плановете на Дънмар! Трябваше да намери начин да го спре, без да застраши управлението на Дьо Гиз.

— Нямам избор — Яйън се усмихна почти със съжаление. — Успокой се, братко. Уейтифелд е твой, а ако не се върна, ще получиш и останалото.

— Върви по дяволите! — кресна Тавис гневно. — Не го искам.

Яйън се изсмя гръмко, въпреки че положението му никак не бе комично.

— Значи постъпваш още по-глупаво — гласът му се смекчи, — но и за това ти благодаря — той стана, отиде до Тавис и постави ръка на рамото му. — Искам само едно от теб.

— Ще направя всичко — Тавис не смееше да го погледне, но продължителното мълчание го накара да вдигне очи.

— Извести Сесил. Тя трябва да знае, че ще се върна възможно най-скоро.

Тавис кимна.

— Как да й обясня какво те е върнало обратно в Англия?

— Кажи й… просто й кажи, че майка ми има нужда от мен — той се усмихна. Не познаваше момиче с по-нежно сърце от Сеси. — Това е достатъчно.

Тавис се изправи и го погледна объркано.

— Аз ще ти трябвам ли за нещо?

— Веднага ще се обадя, ако ми потрябваш — Яйън бе изгубил предишното си семейство и сега изпита радост, че се е сближил с брат си.

С чувство на дълбоко облекчение Тавис прие предложената му ръка. Закле се, че ще направи повече, отколкото са го помолили. Естествено, че ще уведоми Сесил, но трябва да намери начин да спре Дънмар, дори ако това лиши Мари дьо Гиз и от последната надежда за регентския пост. Нищо не можеше да попречи на борбата за семейството му.

Когато стъпките на Яйън се приближиха, Елспът се отдръпна от вратата на библиотеката, където бе стояла в напрегнато очакване. Не можа да чуе всичко, но и малкото, което разбра, й беше достатъчно. Полите й прошумолиха нежно като шепот, когато се измъкна от коридора. Чу зад себе си как Тавис пожелава на Яйън „на добър път“. Не чу отговора, но не защото беше на голямо разстояние, а защото в ума й напираха други мисли.

Не беше сигурна какво точно ще прави, но инстинктът й подсказваше, че намерението на Яйън да се върне в Шотландия не трябва да съществува в писмен вид. Надяваше се, че някак ще успее да покаже на Тавис кой е правият път. Осъзнаваше, че няма да го постигне нито лесно, нито бързо. Сега беше съвсем сама.

Тъй като вече се знаеше, че Тавис ще се ожени за нея, секретарят му изпита благодарност, когато тя предложи да се погрижи за предаването на писмото до Сесил. Младежът й подаде запечатания свитък, без да се съмнява, че тя ще се разпореди с него така, както и той самият би сторил. И когато Тавис го запита по-късно, той го убеди, че вестта е отпътувала на юг.

Сърцето на Елспът биеше лудо, докато ръката й държеше писмото на пламъка на свещта.

Чувстваше се виновна, но го правеше само в името на детето си. Както и заради Тавис, макар че той не разбираше.

 

 

Емълрик остана в Дъмбартън само един ден след Яйън. През цялото време в ума му се бореха мисли за дълга към короната и предаността към семейството. Накрая надделя предаността към семейството. Още от самото раждане Селек ги беше учил, че най-силна е родствената връзка, после е приятелството. Едва после човек се замисля за нуждите на хората, управляващи страната.

Докато крачеше по тесните улички на Дъмбартън, Емълрик все по-ясно осъзнаваше, че неговото присъствие няма да опази кралицата по-добре от шестте хиляди платени френски войници. Но той можеше да направи много за съпруга на сестра си.

Ето защо късно на другия ден Тавис го посрещна с почти същата изненада, с която посрещна и Яйън.

— Опасявах се, че ще се наложи да му помогна — каза Емълрик просто.

— А аз се опасявам, че нито ти, нито аз можем да му помогнем достатъчно — и тъй като досега не можа да измисли добър план, за да спре Дънмар, Тавис му разказа всичко.

Емълрик побесня.

— Мръсен кучи син! Къде е сега?

— Дънмар? — Тавис вдигна рамене. — Знам само, че не е в Единбург. Или ако все още е тук, се крие някъде — той обаче не вярваше, че Дънмар се страхува от него. Дори не смяташе, че е склонен да се крие от когото и да било.

И Емълрик беше на същото мнение.

— Да не е в Стърлинг? С Ерън?

— Може и така да е. Не успях да разбера чак толкова много.

Емълрик почти се озъби.

— Тогава предлагам да тръгнем за Стърлинг. Ако не намерим Дънмар там, ще направим каквото можем, за да развалим отношенията му с Ерън. Може би това ще утежни по-скоро неговото положение, отколкото положението на Яйън.

Тавис почувства облекчение. Най-сетне ще направят нещо. Може и да не е обмислено добре, но поне е откровено.

— Добре, веднага тръгваме за Стърлинг.

Той не отстъпи от думата си, макар че молбите на Елспът се превърнаха в клетви, когато разбра, че няма да го склони.

— А какво ще стане с нашето дете?

— Ще има баща, от когото няма да се срамува — Тавис спря с приготовленията си, обърна се и постави ръце на раменете й. — Няма да намеря покой, ако оставя Дънмар да доведе нещата докрай.

— Не можеш да се справиш с него — отвърна Елспът с горчивина. Всичките й мечти бяха унищожени.

— Бих искал да вярваш повече в способностите ми — отвърна й Тавис нежно, макар че мнението й за него го жегна.

— А аз искам да ме послушаш! — изплю тя в лицето му. — Този английски натрапник не ти е никакъв! Никакъв!

Тавис се ядоса и я отблъсна от себе си.

— Твърде дълго си живяла извън рода си, Елспът Лийтън. Вече си загубила всяко чувство за принадлежност към семейството. Това е унищожително за всеки човек и аз няма да го допусна заради теб.

— Копелетата нямат семейство! — видя само гърба му и той не се обърна да я погледне. — Проклет да си! — тя изхлипа, когато чу как сигурните му стъпки кънтят все по-далеч от вратата. — Проклет да си!

Но вече нямаше кой да я чуе.

 

 

Крайбрежието между Единбург и Стърлинг беше красиво и спокойно както винаги. За Тавис пътуването имаше отрезвяващ ефект. Той си прости за предишните грешки, а и Емълрик не го винеше много за това, че почти е бил готов да се включи в заговора. Сега той дори го уважаваше заради риска, който поема, за да помогне на брат си. А рискът беше значителен. Можеше дори да му коства живота. А това беше много вероятно, ако Ерън разбере, че е искал да подпомогне заговора срещу него, докато не е разбрал, че с това ще навреди на Яйън.

Когато те и войниците им наближиха замъка в Стърлинг, все още нямаха ясен план. Крепостта се извисяваше над града и имаше изглед към обширната долина от едната страна и високите планински върхове — от другата. Река Форт, която извираше от дивите западни възвишения, криволичеше през низината до брега на морето, където се превръщаше в широко езеро. От портала на замъка Тавис погледна устието й още веднъж и се запита дали не вижда Шотландия за последен път. После се обърна към Емълрик и каза:

— Време е да се захванем за работа.

Но нещата не се оказаха толкова прости. Не им уговориха среща веднага. Може би защото Ерън имаше неотложна работа, а може би не бе особено доволен, че Емълрик е в Стърлинг вместо в Дъмбартън. След два дни бездействие, в които можаха само да разберат, че Дънмар не е в Стърлинг, Емълрик вече не можеше да издържа.

Той огледа ядосано залата, препълнена с придворни.

— Аз ще тръгна на юг — каза той на Тавис, докато се преструваше, че наблюдава група некадърни жонгльори.

— Да — отвърна Тавис смутено. — И аз бих дошъл, но не смея.

— Един от нас трябва да се добере до Ерън — съгласи се Емълрик. — А той има достатъчно основание да ми се сърди. Мисля, че ти имаш повече шансове да те изслуша — ако, разбира се, не сглупи да му каже, че е искал да настани Мари дьо Гиз на негово място.

— Ако изобщо успея да го видя. Ти в Англия ли отиваш?

— Най-вероятно. Но първо смятам да запозная Донкад и баща ми с плановете на Дънмар. Ако искаме да изхлузим примката от врата на Яйън, ще трябва да ги помолим за помощ — той се огледа, за да види дали някой не ги подслушва. — Внимавай какво точно ще кажеш на Ерън. Не е нужно сам да си сложиш главата на дръвника — вече няколко пъти го предупреди за това.

Тавис въздъхна.

— Можех да предупредя Яйън още преди всичко да е започнало. Държах се като глупак. Сега съм готов да кажа на Ерън всичко, което може да подкопае доверието му към Дънмар.

До следващото утро, когато Емълрик потегли, нищо не можа да склони Тавис да мисли и за своята сигурност така, както мислеше за живота на брат си.

— Искаш ли да предам нещо на Яйън?

Тавис се усмихна мрачно.

— Ако не оцелея след гнева на Ерън, напомни му, че е обещал Уейтифелд на моите наследници.

Емълрик го погледна изненадано, но само кимна.

— Надявам се, че няма да се наложи да предам подобно съобщение.

— И аз също — отвърна Тавис и пое ръката му. — На добър път, Лодъринг.

— Бог да те пази, Гилъкрист.