Сюзън Танер
Сърце в изгнание (16)

Глава 15

Никога не можа да разбере какво точно го събуди само след няколко часа, но събитията от онази нощ се запечатаха в паметта му завинаги. В първия момент усети само малкото телце на момичето до себе си и лекото й дишане. Изпитваше яростно желание да я защити. Но чувстваше и нежност, непозната досега.

После долови нещо почти неосезаемо — леко движение. В светлината на луната блесна острие. Миг преди да разбере какво значи всичко това, ножът се спусна към спокойния силует на Сесил.

Яйън реагира напълно инстинктивно. Опита се да прикрие момичето и да нанесе удар по сянката над нея. Скочи, претърколи се върху нея и се хвърли към убиеца. Уплашеният крясък на Сесил се сля с проклятието му, когато ножът се плъзна по ребрата и проряза плътта му дълбоко. Нападателят бързо се съвзе, но Яйън успя да го изпревари. Острието безмилостно се вдигна нагоре, този път бе насочено към гърдите му. Яйън отново скочи напред, без да чува, че Сесил отчаяно вика Донкад, или който и да е, на помощ.

Този път ножът дори не го докосна, защото силата на тялото му повали похитителя. Преди да успее да си поеме дъх след падането, ръцете му се вкопчиха в гърлото на човека. Мисълта, че за малко не убиха Сесил, направо го влудяваше. Почти веднага костите под пръстите му изпращяха и разбра, че съществото под него е много крехко, за да бъде мъж. Разхлаби хватката, но когато се опита да се изправи, слабостта от изгубената кръв и физическите усилия надделя.

— Боже милостиви, какво е това!

Стъписаният глас на вуйчо му долетя до него тих и далечен, заглушен от барабанния ритъм на пулса му. Някой запали свещ и Сесил леко го докосна по рамото. Мисълта, че само преди миг е убил жена или дете, му тежеше до такава степен, че нямаше сили да остане в съзнание. Чу как Сесил нареди да й донесат превръзки, когато мракът го обгърна.

— Мъртва е — каза Донкад и се изправи над тялото.

— Сама си е виновна — отвърна Сесил разпалено, докато се опитваше да спре кръвта от раната му и чакаше да й донесат още бинт. — Опита се да го убие, а той само се защити!

Донкад я погледна изненадано.

— В нищо не го обвинявам, девойче.

Тя го погледна и въздъхна.

— Извинявай, вуйчо — тя прехапа устни. — Яйън загуби много кръв и ме е страх, че не се събужда.

— Така е по-добре. Иначе ще се наложи да го упоим, за да му зашиеш раната — Донкад пристъпи и погледна пепелявото лице на племенника си.

— Аз ли? — Сесил пребледня. Досега не бе успяла дори да избродира нещо като хората.

— Мога да повикам някой друг, ако искаш.

Стори й се, че е разочарован. Нежно докосна челото на Яйън.

— Не — каза тя решително. — Това е моя работа и аз ще я свърша.

Само след минута стаята гъмжеше от хора. Сесил дочу, че Фрейн и Донкад тихо си размениха няколко реплики, докато изнасяха тялото на мъртвата. Капитанът я нарече „кучката на Емуин“, без да разбере, че Сесил го е чула. Донесоха й леген с топла вода, бинтове и пособия за шиене. Чувстваше се странно спокойна, докато отми кръвта от тялото на Яйън и вдяна конеца в иглата. Молеше се да не го изложи по някакъв начин или да му причини повече болка. Пое дълбоко дъх и направи първия бод. Ръката й не трепна, макар че в гърлото й бе заседнала буца. Докато тя работеше, Донкад я докосна по рамото насърчително.

Когато приключи, въздъхна облекчено и чу топлия глас на Донкад:

— Справи се чудесно, скъпа.

Огледа се и с изненада установи, че в стаята са само тя, Донкад и Сорча, която държеше свещта точно над раната. Тогава Донкад й нареди да запали още свещи и я отпрати.

— Има още няколко часа до разсъмване, Сеси. Иди в някоя друга стая да си починеш. Аз ще остана при него.

Тя го погледна стъписано.

— Не, вуйчо. Няма да го оставя. Когато се събуди, ще бъда до него. И така ще е завинаги.

Донкад се усмихна широко. Досега се питаше дали не са сбъркали с този брак — толкова хладни и сдържани бяха един към друг. Той прибута един стол до леглото, а усмивката не слезе от лицето му.

— Тогава се настани удобно. Ако правилно съм преценил, ще спи още доста.

После и той си взе стол и се отпусна уморено. Сесил знаеше, че дори и да го помоли, няма да си тръгне. Понякога и той като нея разбираше, че Яйън се нуждае от много повече внимание, отколкото показва. Сега те бяха неговото семейство. Сесил тихо се закле, че ще запълни празнината от загубата на майка му и втория му баща.

— Яйън на майка си ли прилича? — попита тя тихо, защото изгаряше от любопитство.

— Да, много повече, отколкото на онзи кучи син. Съжалявам, че изобщо му стана жена.

— Баща ви ли даде ръката й?

Донкад изглеждаше натъжен.

— Не. По това време родителите ми вече не бяха живи. Ан беше под мое покровителство и аз я дадох на Елъсдър Гилъкрист.

Сесил го докосна съчувствено.

— Но вие не можехте да знаете предварително какво ще стане.

— Да — отвърна той мрачно, — не можех. Но от това не ми стана по-леко. Много обичам Ан и я загубих само защото направих тази грешка. За малко да изгубя и Яйън — ако момчето беше отраснало при него, можеше да облекчи малко самотата им с Кейтриона.

— Но тя сигурно е била щастлива с англичанина през това време.

— Да, но сега загуби сина си заради мен.

— Мисля, че с времето всичко ще се оправи — тъгата на Донкад направо я порази. — И твоите рани ще заздравеят много скоро — тя се поколеба след дръзкото изявление. Не бяха много близки, но сватбата ги бе сродила и й се искаше да направи нещо за него. — Рила е чудесен човек.

Лицето му светна, както очакваше.

— Да — усмихна се почти момчешки. — И няма нищо против да я ухажвам.

— Разбира се! — самата Сесил вече не се впечатляваше от разликата във възрастта им. Той бе здрав и силен като Яйън. А по хубост не отстъпваше на никой от младите мъже.

— А и синовете й носят прекрасно име — децата бързо се привързаха към него и това много го радваше.

Сесил си спомни Одулф и се натъжи.

— Ще можеш да се гордееш с тях.

Яйън се размърда и простена тихо, но веднага се успокои, щом Сесил положи ръка на бузата му.

— Все още е студен — беше притеснена да не го втресе.

— Много е рано, за да разберем как ще му се отрази — отвърна Донкад. — Но раната е чиста и ти много добре се справи с нея — той се възхищаваше на спокойствието и сигурността й, докато работеше. Знаеше, че й е много трудно.

— По-добре да не беше се налагало — но самата мисъл, че Яйън можеше да не се събуди, я потресе. И двамата щяха да почувстват как дългото стоманено острие пробожда сърцата им. И все пак не можеше да мрази жената, полудяла от скръб. Макар че не обичаше Яйън, Сесил не знаеше как би понесла смъртта му.

— Моля те, вуйчо — каза тя тихо, — нека отслужат литургия за тази жена.

Донкад се изненада. Не беше способен на такава милост, но щеше да го направи заради нея.

 

 

— Май щеше да ми е по-добре, ако бе успяла да те убие — Сесил погледна Яйън гневно. Беше чудесен пациент, докато не дойде в съзнание. Щом се събуди, започна да проклина слабостта си и да крещи на всеки, който се опитваше да му помогне. Настояваше само Сесил да бъде до него и в крайна сметка тя най-много си изпати от гневните му изблици.

— Когато ме рани, ножът й не бе предназначен за мен — напомни й той нервно.

— Сега сигурно ти се иска да не си се намесвал!

Яйън не се сдържа и се разсмя на ядосания й поглед.

— Не, но искам да ти стане ясно, че ме раниха заради теб и сега не е редно да губя повече кръв или да се опитваш съвсем да ми ощавиш физиономията.

— Казах ти, че никога не ми се е налагало да бръсна мъж — оправда се Сесил. — Отгоре на всичко нямам никакво желание за това! — като за първи път не беше чак толкова зле. Вярно, одра го тук-там, на едно място бе така несръчна, че го поряза до кръв, но бакенбардите вече ги нямаше и Яйън беше жив.

— Но го правиш само защото си добра съпруга и се покоряваш на волята ми.

Сега тя се разсмя.

— Знаеш, че не съм такава и не ми харесва да бъда, въпреки че понякога се опитвам. Мисля, че са ти го казали, преди да се оженим.

— Не си спомням — излъга Яйън. — Бях сигурен, че си скромна и покорна във всяко отношение и никога няма да ми кажеш пряка дума — достави му удоволствие, че в погледа й блесна насмешка. В продължение на три дни тя скачаше да изпълни и най-малкото му желание и в хубавите й очи се преливаха страх и загриженост за живота му. И двамата с Донкад се опитваха да я убедят, че раната не е опасна, но тя искаше сама да се увери.

— Не, не си прав — тя говореше сериозно, макар че още се усмихваше. — Хубаво е, че започваме да се разбираме. Въпреки че не се обичаме, вече поне сме приятели.

Яйън сдържа една кисела гримаса. Не искаше жена му да се побърква от любов по него, но го заболя, когато каза, че не го обича.

— Стига вече съм лежал — изръмжа той. — Донеси ми дрехи.

— Мисля, че още ти е рано да ставаш — отвърна Сесил и прибра бръснача. По лицето му разбра, че не бива да се опитва да спори, но се чувстваше длъжна да сподели опасенията си.

— Все ми е едно какво мислиш! — той отхвърли завивките с рязко движение и стисна зъби от болката в ребрата.

— Това вече ми е ясно — отвърна Сесил раздразнено. Познаваше достатъчно вкиснати мъже, за да се обижда от думите му. Въздъхна тихо и му донесе вълнена риза, панталон и елек.

Яйън осъзна колко е неблагодарен, усмихна се гузно и пое дрехите.

— Чудя се как още не ти е хрумнало, че си се омъжила за смахнат и не си избягала с викове от тази стая — през последните дни се бе държал така, че всяка друга щеше да го остави на грижите на прислугата още в самото начало.

Сесил се сдържа да не приглади косата му, защото знаеше, че подобни съпружески нежности не му се нравят.

— По-скоро ще ти нахлупя легена на главата.

Яйън се наведе да закопчее ризата и скри усмивката си. Беше сигурен, че е склонна да го направи, ако я ядоса още малко. Лейди Едра щеше да скрие наранените си чувства зад сдържана маска. Сравнението го изненада и той се намръщи. Вече не искаше да мисли нито за лейди Едра, нито за някой друг от миналото си.

Сесил видя промяната и въздъхна. След всеки малък успех да се добере до душата на съпруга си, следваше пълно поражение. Тя прикри раздразнението си и му подаде ръка, за да излязат заедно.

Седяха удобно на масата и лъчезарната Сорча се отзоваваше на всичките им прищевки, когато вратата се отвори рязко и в залата влезе Донкад.

Като ги вида, се усмихна.

— Вече си мислех, че никога няма да станеш. И аз да имах такава грижовна болногледачка като Сеси, щях да се чувствам по същия начин.

— Сеси се опита да ми пререже гърлото — измърмори Яйън.

Сесил едва не се изкикоти. Яйън не можа да си обясни защо похвалата на вуйчо му го подразни.

— Ако през всички тези дни си бил толкова кисел, допускам, че и аз бих се изкушил да сторя същото — той седна и взе тънка филия от топлия хляб.

— Тук май всички са против мен — отбеляза Яйън, докато мажеше хляба си с мед.

— Всъщност, момко, мисля, че най-сетне ти провървя. Имам добри новини.

— Определено ще се зарадвам на малко късмет и добри новини.

Сесил се чудеше дали бракът им може да се счита за добър късмет.

— Късно тази нощ пристигна вестоносец. Изглежда, че кастеланът на Хегълий е чул за твоите подвизи. Интересува се какви желания имаш относно крепостта, за да може да те посрещне както искаш.

Яйън се усмихна, но Сесил се намръщи.

— Какво е Хегълий?

— Четвъртата и последна крепост на Елъсдър Гилъкрист — отвърна Донкад.

— Нищо не сте ми казали за нея? Близо ли е?

— На един ден път — отговори Яйън. — Замъкът е малък и от него нямаме много приходи. Ако не се държиш добре, ще те изпратя да живееш там — при тези думи той я хвана за ръката.

Сесил почувства топлина и вълнение. Все още можеше да се надява, че бракът им ще излезе сполучлив, макар и не така романтичен, както този на родителите й. Когато пръстите на Яйън се вкопчиха в нейните, изпита огромно задоволство. Щеше да се радва на всяка нежност, та макар и толкова малка.