Сюзън Танер
Сърце в изгнание (6)

Глава 5

— Трябва да имаш наследници — каза Донкад поучително. — Така че рано или късно е нужно да се ожениш — в малкото преддверие, където двамата с Яйън обсъждаха въпроса вече повече от половин час, се възцари мълчание.

— Но не и за момичето на Лодъринг.

Донкад се стресна от начина, по който Яйън натъртваше думите. Не забеляза нищо нередно между двамата, а и момичето би се харесало на всеки мъж.

— Имаш ли предпочитания към друга? — Господ да им е на помощ, ако племенникът му искаше да има до себе си някоя английска дама.

— Не — каза Яйън унило. — Не искам изобщо да се женя. Защо Тавис да не ми бъде наследник? Баща ни му е обещал почти всичко, нали?

— Не става така. Само една година след като влезе в правата си, Тавис ще изгуби всичко. Това го казах и на Гилъкрист — съпругът на Ан едва ли бе обърнал особено внимание на съвета на брат й.

— Но на него не му липсва кураж — каза Яйън неохотно. Смелостта му бе дори дебелашка. Вече му дотягаха дребните клопки на заварения му брат. Струваше му се, че Тавис иска да го предизвика да се скарат.

— Смелост? Не. На него му липсва мъдрост — Донкад прекара пръсти през косата си. Не искаше Яйън да намрази брат си, но за едно поне трябваше да го предупреди. — Тавис се забърква с готовност във всяка дворцова интрига и вече така се е оплел, че сигурно скоро ще загази. Дори и сега насърчава желанието на Мари дьо Гиз да получи регентските права.

— А ти против нея ли си? — Яйън беше изненадан, независимо от изказването на вуйчо си тази сутрин, че е по-добре да не се взима ничия страна. Смяташе, че щом Ерън е такъв страхливец, вуйчо му не би го подкрепил.

— Не съм срещу нея. Но все още е рано да се направи открит ход. Тавис изобщо не е предпазлив. Той действа емоционално, а не разумно.

— Недискретността на Тавис не е достатъчна причина да се оженя — Яйън се върна на първоначалната тема. Искаше да приключи веднъж завинаги по този въпрос и вече да не говори за това. Или поне не с вуйчо си.

— Но недоверието на Тавис към теб трябва да те накара да мислиш за предимствата. Неговите мисли са пример за това, как другите ще се отнасят към теб. Претенциите ти към всичките земи на баща ти нямат особено покритие. Трябва да съумееш да ги опазиш от тези, които ще се опитат открито или с хитрост да ти ги отнемат.

— Нямам нужда от подкрепата на Лодъринг, за да опазя това, което си е мое.

— Да, ако те нападнат открито. Но едва ли ще извадиш такъв късмет. Много по-голямо зло може да те сполети, ако някой се усъмни в предаността ти към Шотландия и неговите съмнения достигнат до кралските уши — Донкад не откъсваше от него проницателните си очи. — Един брак с шотландска девойка от семейство, известно със своята преданост, ще осуети всеки подобен опит — като видя стиснатите устни на племенника си, Донкад въздъхна. — Помисли си, момко. Бракът не е чак такова зло и може да ти се отрази добре.

— Ще си помисля — отвърна Яйън гневно. Знаеше, че трябва да помисли, но това го дразнеше.

 

 

— Момчето няма никакви недостатъци — настоя Селек.

— Англичанин е — Джорсъл се сгуши до широките му рамене и почувства онзи покой и сигурност, които бяха съпътствали целия им съвместен живот. Искаше й се той да престане най-после да спори за сватбата между Сесил и Гилъкрист, за да спят.

— Той е шотландец. И ако само до това опира въпросът, то аз съм германец.

— Германия не ни е враг.

Селек за малко не се задави.

— Германия е твърде заета с вътрешните си вражди, за да воюва с който и да било. А Гилъкрист ни е съсед, а не враг.

— А той съгласен ли е на такъв брак? — попита Джорсъл с раздразнение.

— Не съм го питал. И нима мога, при положение че не си съгласна.

Джорсъл изстена. Тонът му бе разумен, но тя знаеше, че ще постъпи така, както намери за добре.

— Това, изглежда, няма особено значение за теб!

Като разбра колко е ядосана, Селек я придърпа по-близо до себе си.

— Знаеш, че не е вярно. Не бих направил нещо, което не одобряваш.

— За първи път искам да притежавам дарбата на майка си — призна си Джорсъл, успокоена от честността му. Докато Селек бе готов да се съобразява с нея, тя знаеше как да спори, за да постигне своето. — Тогава щях да узная това, което е скрито от мен.

— Дали партията е подходяща за Сесил ли?

— Да, искам дъщеря ми да е щастлива и да е в безопасност.

— Нито един родител не може да гарантира това — Селек дълго лежа мълчалив. — Макар и да не може да каже какво ще се случи, Сесил има усет за хората и аз й се доверявам. Мисля, че и сега бих го сторил.

Джорсъл се дръпна изненадано и се изправи, за да може по-добре да вижда лицето му на бледата светлина.

— Споменавала ли е, че иска да бъде с него? — не бе споделяла нищо с майка си по въпроса.

Селек поклати глава.

— Не съм я питал — призна си той. — Но не искам отново да чуя името на Рейнард.

Джорсъл се прокашля.

— О, това е само за да те дразни, сигурна съм. Тя го обича като братовчед, но той не я вълнува.

Селек нямаше какво повече да каже. Поне сега. Лежеше в тъмното и си мислеше за младия мъж, с когото се запозна днес. Чудеше се дали е в правото си да настоява за брак между него и Сесил. Долови умереното дишане на Джорсъл до себе си и я прегърна. Мислеше, че е заспала и затова се изненада, когато чу сънения й глас:

— Ако Сеси иска да се омъжи за него, аз няма повече да се противя.

 

 

Сесил се събуди и почувства болезнено съжаление, което я изправи пред образа на Яйън Гилъкрист — чернокос, мъжествен и дълбоко наранен. Тя се загледа в тъмното над себе си и се опита да си спомни съня, но не можа. Помнеше само, че е сънувала господаря на Дейлиъс и болката, която таи в себе си. Когато отново заспа, той остана с нея.

Събуди се отново, защото камериерката й се суетеше в другия край на стаята.

Протегна се и Изабел й се усмихна.

— Май си по-мързелива, откак отец Ейндриъс си отиде. Но това свърши. Днес пристигна новият отец и той ще ни благослови с литургията си още тази сутрин.

— Едва се е съмнало! — възмути се Сесил. — Горкият човек трябва да си почине. Сигурно е пътувал цяла нощ, за да дойде навреме.

— Да, така е. Казал е на баща ти, че отец Ейндриъс е много притеснен за духовната сигурност на този дом.

Изабел се усмихна нагло и Сесил простена.

— И той ли е като него? Наистина се надявах да е по-различен. Много ми липсва отец Лусиен.

Независимо от протестите си тя позволи на Изабел да й помогне да облече тежката рокля от тревистозелена коприна; маншетите на стегнатите буфон ръкави и извивката на деколтето бяха бродирани с черно. Настоя косата й да бъде пусната под скромната шапчица от черно кадифе.

— Тези цветове не ти отиват много — измърмори Изабел и си помисли, че макар да подчертават красотата й, те придават на чертите й сериозност, която я изненада.

— Е, ще свършат работа — отвърна Сесил, без изобщо да се засегне, че Изабел не й е направила комплимент тази сутрин. Харесваше й платът на роклята. Материите винаги й влияеха повече от цветовете. Знаеше, че Изабел винаги се притеснява, когато избира платовете на роклите й.

Много неохотно тя се присъедини към семейството в малкия параклис. Новият проповедник приятно изненада всички. Той не беше пълничък като отец Лусиен, а по-скоро висок и слаб като отец Ейндриъс. Но с това приликите свършваха. Вместо да хвърлят пламъци, лешниковите му очи блестяха от любов. Благословията на отец Мишел бе точно това, а не някое завоалирано проклятие и предупреждение за близката обреченост.

Сесил не можеше да изрази облекчението си. Когато излязоха от параклиса, ги посрещна развълнуван вестоносец. Конят му беше потен.

Селек веднага разпозна герба на Ерън.

— Значи той идва всеки момент?

— Да, милорд. Тръгнаха от Мелроуз при изгрев-слънце — мъжът дишаше по-тежко от коня си.

— Значи привечер ще са тук — промърмори Ниера, която вече си мислеше какво е подготвила и какво още предстои да се направи.

Сесил проследи мислите на баща си и не се изненада, когато той сам реши да изпрати вестоносец.

— Беринхард, съобщи на лорд Гилъкрист, че Ерън пристига. Ако иска да бъде тук, ще го посрещнем тази вечер. Вуйчо му и Тавис също.

Тя забеляза строгия поглед на майка си и знаеше, че според Джорсъл Селек използва всяка възможност да постигне брак между нея и Яйън Гилъкрист. Тази сутрин дори самата тя чувстваше известно объркване по въпроса. Макар че в поведението на новия им съсед нямаше нищо, което да я привлече, тя си спомни тревожния сън, след който вече не престана да мисли за него.

— Ела, Сесил — Рила, макар и все още в траур, излъчваше онази ненатраплива красота, впечатлила ги още от първия ден, в който Одулф я доведе в Саяран. Младата жена докосна момичето по ръката. — Хайде да помогнем на Ниера, майка ти не бива да се товари с това.

Загрижеността на Рила за майка й събуди страховете на Сесил от предишния ден.

— Тя наистина е болна, нали? — тихо попита тя.

— Опасявам се, че да — отвърна Рила. Светлозелените й очи грееха от топлина и съчувствие. Всички в семейството много обичаха Джорсъл, а Рила най-добре познаваше болката от такава загуба. — Но тя не иска да говори за това, тъй че е по-добре и ние да си мълчим.

— Тя винаги е била толкова силна. Страхувам се силите й да не отслабнат — призна Сесил.

Рила я прегърна през раменете и двете се упътиха към кулата.

— Ще се грижим за нея и всичко ще бъде наред.

Когато влязоха в залата, Ниера ги погледна с облекчение.

— Ето ви и вас най-сетне! Рила, би ли разпоредила да се постави чисто бельо във всяка от спалните? Сеси, моля те провери още веднъж дали готвачът е приготвил това меню.

Като чуха тези напрегнати заповеди, Рила и Сесил се спогледаха с усмивка. Управлението на Саяран винаги вървеше добре. Прислугата обичаше Ниера и не искаше с нищо да я разочарова. Нямаше нужда чак толкова да треперят над всичко, но ако това бе нейно изискване, то щеше да бъде изпълнено.

Когато Сесил се увери, че в кухнята всичко върви добре, Ниера й възложи друга задача и после още една, така че и двете с Рила успяха да обърнат внимание на тоалета си едва късно следобед. Рила не се интересуваше особено от това, но за Сесил то се оказа нещо доста съществено. Тя осъзна, че не иска Яйън Гилъкрист да види петносаните й дрехи и разпилените й коси. Докато тичаше по стълбите към стаята си, с изненада разбра, че не я е грижа какво ще си помисли за нея регентът. Можеше най-спокойно да лъска сребърната посуда в негово присъствие, облечена в най-старата си рокля и забрадена с кърпа.

Когато тя влетя в стаята си, Изабел започна да мърмори:

— Помислих си, че изобщо няма да се сетиш да се преоблечеш. Водата за банята ти е направо студена.

— Няма значение — каза Сесил безгрижно. — Тук не е студено.

Все пак тя се изкъпа набързо и се разтрепери, когато Изабел поля косите й с хладката вода.

— Ще се простудиш — бръчките около устните на Изабел се очертаха още по-ясно.

— Не е много вероятно — отвърна Сесил, надигна се от ваната и Изабел я загъна с кърпа. — Знаеш, че съм невероятно здрава, нали? — Сесил знаеше, че не е много модерно да имаш такова силно телосложение.

Изабел винаги се успокояваше, когато видеше здравия руменец по бузите на момичето. Само ръстът й можеше да я заблуди донякъде. Майка й също беше дребна, но много силна жена. Но не и напоследък.

— А също и красива — Изабел отстъпи и очите й се изпълниха с нежност, докато подсушаваше косата й с квадратна ленена кърпа.

— И съм мъчение за всички вас, само дето не си го признавате! — Сесил беше свикнала с мисълта, че когато говореше за себе си, Изабел се държи простовато. Макар че старата жена често я мъмреше, тя безкрайно обичаше младата си господарка.

— Какво да облека? Зелено или синьо? Мисля, че вече е твърде топло за кадифе.

— Да — кимна Изабел, — макар че някои по-анемични жени се обличат с кадифе и посред лято. Какво ще кажеш за тъмносиния дамаск?

— Не, този цвят не ми отива много — каза Сесил. Спомни си, че тази рокля малко я стяга.

— О, напротив, отива ти — Изабел се сепна при мисълта, че само тя може да си позволи подобно изказване.

Времето минаваше бързо и сенките в стаята се сгъстяваха, тъй че Сесил се остави на грижите на Изабел, която й надяна роклята през главата и раменете и я пристегна около тънката талия. Тя едва не направи кисела физиономия, когато Изабел пристегна роклята около ребрата й: наистина беше тясна. След миг една от прислужниците влезе, за да запали свещите, и по плата блеснаха златни отражения. Сесил се утеши, че поне ще изглежда добре, макар и да не се чувства съвсем удобно.

За нейна изненада, сърцето й щеше да изхвръкне, докато Изабел успя да я натъкми и я пусне да излезе от стаята. Докато слизаше към залата, обутите й в кадифе ходила издаваха шепот, който се смесваше с шумоленето на полите й. Сетивата й бяха изострени до крайност, дори сенките между факлите й се струваха живи и материални.

И най-отдалечените кътчета на залата бяха облени от светлина. Сесил обходи стаята с поглед и разбра, че е останала последна. Леко се разочарова, като видя, че още нямат гости.

Рила и Ниера стояха до камината, макар че в нея липсваше топлината на огъня. И двете се усмихнаха, но всяка си имаше своя причина. Ниера, без съмнение, беше доволна, че Сесил е облечена подходящо, а Рила до последния момент бе гадала дали тя изобщо ще се появи при тях. Всички знаеха, че когато в Саяран приемат високопоставени гости, тя има навика да се измъква неусетно.

— Сеси, изглеждаш чудесно — прошепна Ниера искрено.

Сесил се усмихна, но така и не успя да отговори, тъй като в този момент вратата се отвори и първите им гости влязоха. Опита се дори да не погледне тримата мъже, които се приближиха към родителите й.

Присъствието на Яйън Гилъкрист я смути невероятно. Черните коси, тъмните очи и класическите черти на лицето му изглеждаха очарователни. Изражението му бе строго и в него нямаше и намек за нежност. Мъжествената му красота обаче не я привличаше толкова много, колкото помръкналият поглед. Усещаше го, макар че бе с гръб към нея и разговаряше със Селек. Дори и сега нейната събудена женственост я подтикна да го огледа и да забележи широките, силни рамене под сивия атлазен елек и мускулестите крака, които се очертаваха под черния вълнен панталон.

Сред изумруденозеленото облекло на вуйчо си и небесносините одежди на Тавис сивото можеше да изглежда направо безлично. Но самото присъствие на Яйън не позволяваше това. Напротив, именно тази сдържаност бе по-впечатляваща и елегантна. Ръкавите на Тавис бяха разрязани и под тях прозираше подплата от златисто платно, докато тези на Яйън бяха обточени с тежък черен ширит. Около шията на Донкад блестяха ланци и шлифовани камъни. Яйън носеше само една верижка от ковано злато.

Откакто беше в залата, той нито веднъж не бе погледнал Сесил и това я разочарова много повече, отколкото очакваше.

Яйън чувстваше присъствието й дори с гърба си. Това го раздразни и той се обърна леко, за да може да я вижда. Съвършените й черти не му се сториха по-привлекателни отпреди. Нито добре сложената, но дребна фигура успя да разбуди страстите му. Ала сетивата му сякаш бяха обърнати към нея с цялата си острота и жизненост. Сиянието на бледите й коси, които се разстилаха на вълни по красивата рокля, отново и отново привличаха погледа му. И всеки път, когато очите му я следваха неволно, гневът му се събуждаше. Приказките на Донкад със сигурност му бяха повлияли и сега не можеше да я изхвърли от ума си. Самата мисъл, че ще го подмамят да се ожени само за да подсигури наследството си, го вбесяваше.

Макар че не очакваше с нетърпение визитата на Ерън, почувства облекчение, когато той пристигна и вълнението и вниманието на всички се насочиха към него. С изненада установи, че той не е облечен така пищно, както неколцината благородници, които го посрещаха. Но после си помисли, че това не е толкова странно, ако се вземат предвид реформаторските му възгледи. Спомни си думите на Донкад по негов адрес, докато яздеха тази сутрин към Саяран.

— Цели пет години той подкрепяше разколниците, но апетитите му към регентския пост бяха несъвместими с подобни вярвания. През януари 1542 му дадоха регентските права и през септември на същата година се покая за своето отстъпничество и получи причастие в църквата на францисканците в Стърлинг.

— Променил е вярата си?

— Не. Промени съдбата си. Отрано му стана ясно, че ако не си оправи отношенията с църквата, никога няма да заеме този пост. И сега положението му не е гарантирано, но ако загуби, то ще е от глупост, а не защото е избрал тази или онази вяра.

Тези думи не излизаха от ума на Яйън, докато го представяха на Ерън. Намери го непривлекателен, напълно му липсваше онзи естествен чар, който увличаше хората след родения водач. Не беше сигурен обаче дали щеше да чувства същото, ако не знаеше колко лесно се е отказал от убежденията си, за да се домогне до властта. Той спокойно можеше да изостави и поддръжниците си, ако това му се стори по-безопасно. На такъв непостоянен човек не биваше да се вярва.

Ерън сърдечно му се усмихна, но по погледа му си пролича, че внимателно го преценява.

— Как намирате Шотландия, милорд?

Лодъринг, който стоеше до него, внезапно се сепна и Яйън се усмихна на себе си — сигурно мислеше, че младежът ще отговори бързо и необмислено. Дали вече се считаше за съюзник на Яйън? Дали зад този съюз стояха мотивите на съсед? Или пък на тъст?

— Непозната — отвърна той предпазливо и долови облекчението в погледа на вуйчо си. Питаше се наистина ли всички тук го смятат за пълен глупак.

Ерън кимна, сякаш отговорът му се стори много остроумен.

— А кога смятате да заминете за Единбург? Доколкото знам, притежавате имения там, както и в Дъмблейн.

— Да, но имам доста работа в Дейлиъс. Може би ще отида в Единбург към средата на лятото.

— Предполагам, че стените на вашите имения ще останат непокътнати — това беше суров намек за Коар.

— Предполагам, че няма да ми бъде отказан достъп до собствените ми имения — отвърна Яйън рязко.

Селек и Донкад се спогледаха. Може би не беше чак толкова добре Сеси да се омъжи за този безочлив младеж.

Яйън долови погледите им, но не се издаде. Дори и ако Сесил Лодъринг бе самата цел на съществуването му, той не би се държал по-различно.

По-скоро развеселен, отколкото раздразнен, Ерън отговори:

— Не вярвам, милорд. Не вярвам. А ако го сторят, моля се само да не помолят короната за намеса.

— Короната няма ли да се отзове? — попита Яйън безцеремонно.

Сега Селек направо простена. Не, това не е добра партия. Той беше невъздържан в приказките си като Сеси. Още при първата кавга щяха да се избият, ако Яйън оживее дотогава!

Но Ерън все още не даваше признаци, че е засегнат.

— Не, милорд, няма да се отзове.

В този момент Донкад изрече някакво проклятие, хвана Селек за ръката и отвлече вниманието му от разговора.

— Пресвета Богородице, Лодъринг, коя е тази красавица?

Селек започна да отговаря още преди да се обърне:

— Не познавам лично всички благородни дами… — гласът му заглъхна, когато проследи погледа на Донкад. Та това беше тяхната Рила! Той се обърна и погледна смаяното изражение на Донкад. — Това е снаха ми. Съпруга на един от синовете ми — лицето на Донкад помръкна, преди Селек да осъзнае грешката си. — Искам да кажа, вдовицата на моя син — поправи се Селек. Понякога му бе трудно да повярва, че Одулф е мъртъв.

Като прикри облекчението си, Донкад въздъхна мрачно.

— Тя още е в траур — това беше очевидно от тежките тъмни цветове на облеклото й. Но нищо не можеше да помрачи излъчването й, прекрасната кожа и нежните зелени очи. Никоя дреха не би могла да скрие изящните извивки на гърдите и хълбоците й.

— Вече минаха шест месеца от събитията при Пинки Клъф. Искате ли да говорите с нея, милорд? — Селек нямаше нищо против. Смяташе, че рано или късно Рила трябва да се ожени повторно. Обичаше я и искаше отново да я види радостна.

— Да говоря с нея? — Донкад се обърка. — Да, ще говоря.

Като сдържа усмивката си, Селек се извини на Ерън и го поведе. Както беше редно, представи му първо Ниера като съпруга на Беринхард, после Рила и накрая кимна към Сесил.

— А това е Сесил, както вече знаете.

Тъй като не искаше да тревожи обекта на своето внимание, Донкад поздрави и трите еднакво топло, но погледът му постоянно се връщаше на Рила.

— Може би по-късно ще можем да поговорим — каза й той най-накрая.

Рила се притесни и хвърли поглед към свекъра си.

— Може би, милорд — и тя сведе очи, защото, откакто съпругът й почина, никой мъж не бе я удостоявал с внимание.

Когато той и Селек си тръгнаха, тя го проследи с поглед и едва дочу закачливата забележка на Сесил. Двамата мъже отидоха при Ерън, който все още разговаряше с Яйън. Рила срещна любопитния поглед на Джорсъл и се изчерви, защото й се стори, че в мислите си е предала Одулф. Но макар че искрено бе обичала съпруга си, не можеше да не се възхити на изящната осанка на Рос Донкад.

 

 

След известно време Донкад вече седеше до Рила Лодъринг. Той срещна блесналия поглед на Джорсъл и с благодарност се възползва от всичките предимства на своето обаяние, за да достави удоволствие на жената до себе си.

Яйън обаче нямаше толкова късмет с компанията за вечеря. Трябваше да отбива атаките на един от благородниците от свитата на Ерън, който, изглежда, бе решен да го накара да се изкаже в защита на англичаните.

— Сега Съмърсет си придава важност, но неговите войски скоро ще бъдат изгонени от Шотландия — Дънмар говореше на Яйън, но погледът му често се спираше на Сесил, която седеше срещу него.

Яйън, който забеляза този интерес, се въздържа да коментира факта, че шотландците от шест месеца се гневят, но не могат да помрачат тази горделивост. Той леко се усмихна и отговори:

— Сигурен съм, че цяла Шотландия се надява вашите думи да се окажат прави.

— А вие на какво се надявате? — острият поглед и квадратната челюст на мъжа подчертаваха предизвикателния му тон.

При тази открита покана устните на Яйън се свиха.

— Напоследък малко съм се замислял по въпроси, различни от иска ми към наследството и надеждата, че няма да ми се наложи да убивам този, който ми пречи да си го получа.

— Без съмнение, хората, които биха оспорили правата ви над шотландските земи, са много — каза Дънмар хапливо.

— Без съмнение — съгласи се Яйън спокойно. — Но се надявам никой да не се окаже достатъчно глупав да го изрече на глас.

Сесил усети гнева, който преливаше в гласа му — сякаш въздухът наоколо тръпнеше от него. Тя се молеше храбрият лорд Дънмар да не казва нищо повече. Той не разбираше, че се изправя срещу човек, когото обстоятелствата са притиснали до такава степен, че е готов да убива. Едва помисли за това и видя, че Дънмар се готви да каже нещо. Знаеше, че каквото и да е, ще е неразумно. Без да се замисли, тя се намеси преди него:

— Дори и така да е, милорд, те със сигурност не биха предизвикали короната, която признава вашето рождено право.

Яйън едва повярва на ушите си. Не можеше да си представи, че тя е почувствала необходимост да го защити. Боже, нима това хлапе си мислеше, че той не може да се пази сам? Лицето му трепна, той я погледна за момент и после отмести поглед встрани, сякаш не си струваше да й отговаря. Без колебание посрещна борбения взор на Дънмар. Но той си замълча. Може би разбра, че е привлякъл вниманието на околните или че Яйън е просто вбесен.

Яйън не се гневеше толкова на предизвикателния тон на Дънмар, нито пък на намесата на Сесил. Едва сега проумяваше, че в думите на вуйчо му може би има известна истина. Сигурно не бяха малко хората, които са готови да оспорят правата му върху бащините земи. В такъв случай се нуждаеше от верен съюзник, за да опази собствеността си. Вече знаеше, че Ерън лесно се влияе от чуждо мнение. Не беше трудно да му се втълпи, че в душата си Яйън Гилъкрист никога няма да стане шотландец.

И може би е вярно, призна Яйън пред себе си, но той нямаше вина за това и не можеше да позволи поради тая причина да загуби онова, което е негово. Шотландия беше бъдещето му независимо дали го иска или не. В Англия той нямаше нищо. Можеше да разчита единствено на наследеното от баща си.

Позволи си да погледне Сесил още веднъж, макар че бе решен, ако обстоятелствата го заставят, да си потърси друга жена. Момичето не му харесваше. Освен това го вбесяваше съчувственото разбиране в очите й. Тя сякаш бе способна да почувства яда и болката му.

Като се въздържа да не каже нещо гневно, той отмести поглед от нея. Не, няма да се ожени за Сесил Лодъринг.