Сюзън Танер
Сърце в изгнание (3)

Глава 2

Яйън Гилъкрист гледаше сивите каменни стени на замъка Дейлиъс и… не изпитваше нищо. Нямаше дори усещането, че се прибира у дома. Тук нищо не го очакваше. Не го зовяха дори вековните родствени връзки. И все пак не би казал, че искаше да се разчувства. Забеляза го почти с облекчение, защото това означаваше, че поне болката от последните месеци е затихнала. Беше направо ужасно да чуе от собствената си майка, че човекът, когото е наричал „татко“ в продължение на почти двадесет години, всъщност не му е баща. Нито е неин съпруг.

Съпругът на Ан Линдел… не, Ан Гилъкрист, лежеше в пресен гроб някъде из пограничните райони на Шотландия. Англичанинът, който живееше с нея, се оказа просто неин любовник, който някога я бе отвлякъл.

Конят на Яйън се разскача неспокойно и го върна към действителността — намираше се в поредното имение на лорд Гилъкрист. Първият имот, който се опита да си възвърне, отстоеше само на няколко мили от границата с Англия и сега беше само развалина — за поука на останалите имения, които имаха намерение да окажат отпор. Стоеше като паметник, напомнящ деня, когато майка му е била отвлечена оттам заедно с неродения син в утробата.

За хората от Дейлиъс — следващото от именията на Гилъкрист — не бяха нужни повече назидания. Като пристигна, завари портала отворен и разбра, че неизречените му заповеди вече са изпълнени. Почти съжали, когато му донесоха новината, защото желанието му за мъст не намери покой след разрушението на замъка Коар.

— Лорд Гилъкрист?

Титлата го стресна, още не бе свикнал със звания, по-големи от „сър“ — положение, което му изглеждаше съвсем в реда на нещата. Погледна капитана, който чакаше с нетърпение.

Фрейн преглътна. Господи, този човек нямаше нищо общо с господарите, на които е служил досега — говореше малко и изобщо не се усмихваше. След като така глупаво го изтръгна от унеса му, капитанът нямаше и най-малкото желание да продължи. Но лорд Гилъкрист го очакваше, и то не особено търпеливо, ако можеше да се съди по очите му.

— Пристигаме ли вече? — Фрейн знаеше, че не им предстои битка. Половината от прислугата на Дейлиъс беше готова да се подчинява на лорд Гилъкрист, останалите бяха уплашени от легендите за неговата безпощадност в замъка Коар. Яйън взе поводите на коня.

— Да, наистина. Нямам никакво желание да прекарам още една нощ сред тези опустели хълмове. Бог ги е забравил, както е забравил и него.

Като наближиха, Яйън огледа добре замъка. Беше разположен в равнина, заобиколен от ниски възвишения, които едва ли заслужаваха да се нарекат хълмове. Изглеждаше добре построен, стените ограждаха квадратна площ, а кулата бе във формата на буквата „Г“. Имаше вид на солидна сграда, но Яйън вече знаеше поне две неща за непознатия, който се оказа негов баща — Елъсдър Гилъкрист е бил много богат и невероятен скъперник. Коар, разположен така близо до границата с Англия, бе оставен почти без войници и разчиташе на нищожен оръжеен запас. А стените бяха започнали да се рушат дори и преди да ги атакува.

Не че това имаше някакво значение. Кастеланът се предаде още с първия топовен изстрел, но от деня, когато разбра за смъртта на баща си, Яйън бе обхванат от ледена омраза. Мечтите му се изпариха. След като остави обитателите да напуснат спокойно, той положи всички усилия и срути замъка, без да остави камък върху камък.

Изчистеният контур на Дейлиъс, който се възправяше пред него, му напомняше за английската крепост от младините му. Едва понесе този факт. Можеше да прости на майка си, че е отдала сърцето и живота си на човек, който не й е съпруг. Можеше да й прости, че досега го е лъгала. Но тя бе отнела самата му същност. Той — англичанинът до мозъка на костите си — сега се оказа шотландец. Земята, която тайно презираше, сега му беше родина. Кръвта, която проклинаше в мислите си, течеше във вените му. Това си бе негова тайна, защото баща… сър Джофри… не позволяваше никой от домочадието му да презира Шотландия или нейния народ. Едва сега разбра защо.

— Господарю.

Гласът на капитана отново прекъсна мислите му. Той видя, че от замъка излиза малка група ездачи и се отправя към тях. Проклинаше, че е така разсеян и не ги забеляза по-рано, но навреме осъзна, че хората му не споделят неговото състояние. Вече бяха заели позиции около него и се готвеха за сражение. Възпря ги с жест и дръпна юздите на коня.

След миг се успокои. Тези, които идваха да го посрещнат, изобщо не изглеждаха враждебно настроени. Бяха така богато облечени, сякаш излизаха от ателие на художник. Златистото сияние на утрото и небесната синева си съперничеха с ярките багри на одеждите им. По жакетите и леките наметки блестяха бижута, Яйън си спомни, че когато влезе в Коар, забеляза, че в Шотландия няма много нещо за плячкосване. Това, изглежда, не бе вярно за приближаващата група.

Един от тях яздеше най-отпред, в средата. Стомахът го присви, докато оглеждаше черната някога коса, прошарена от сиви нишки, правия нос и тъмните, проницателни очи. Приликата беше очевидна — това трябваше да е брат на майка му. Той беше задействал механизма, който го откъсна от самите му корени и го захвърли в този двойствен живот.

Яйън свали шлема и другите видяха, че и той прилича на вуйчо си. Не че това беше нужно. Рос Донкад вече го е очаквал, наблюдавал го е, хората му са следили всяко негово движение. Докато чакаше Донкад да се приближи, Яйън се наслаждаваше на хладния вятър, който развяваше косата му.

Донкад стигна до него и спря коня си.

— Племеннико — очите му внимателно оглеждаха тъжното и смело лице. Младият човек гледаше интелигентно и спокойно. Широките му устни бяха стиснати здраво. Да, той бе най-доброто наследство както на фамилията Гилъкрист, така и на рода Донкад.

С престорена учтивост Яйън наклони глава.

— Донкад — той още не можеше да приеме този човек за свой вуйчо.

Устните на възрастния мъж трепнаха в лека усмивка, щом огледа снаряжението му.

— Вие май се готвите за война?

— Досега не ме посрещаха особено радушно — отбеляза Яйън сухо.

— Нима посрещането в Коар оправдава разрушението? Това бе една от крепостите, които защитаваха Шотландия — Донкад му позволи да види, че е ядосан.

Гняв пламна в кръвта на Яйън и веднага угасна.

— Нима очаквате, че ме е грижа за защитата на Шотландия? Срещу Англия?

Донкад прецени несъответствието и леко се изчерви. Въздъхна.

— Е, може би все още не. Но ще е по-добре за вас, племеннико, ако не забравяте, че сега това е домът ви. Ако не желаете да защитите това, което е ваше — та дори и от Англия — ще загубите всичко.

— Ще защитя това, което ми принадлежи — каза Яйън мрачно. — Може да не се съмнявате.

За жалост, Донкад разбираше скръбта на племенника си.

— А колко още смятате да разрушите? — полюбопитства той.

— Нищо повече, освен ако не ми дадат повод. Не съм дошъл неподготвен. Разруших Коар, защото беше най-бедното имение на лорд Гилъкрист и освен това ми оказа съпротива. Премислих всичко, преди да действам. Исках да ми докладват за всяка домакинска постройка, за земята, за кулите.

Донкад кимна. Ако наистина е така, то племенникът му щеше да се справи добре, след като веднъж свикне с мисълта, че е шотландец. Беше умно момче, макар и малко коравосърдечно. Той направи жест на хората си, които се присъединиха към групата на Яйън, и всички последваха Донкад към портите на Дейлиъс.

— Дълго ли ще останете тук?

— Толкова, колкото да съм сигурен, че ще се подчиняват на заповедите ми, независимо от това, дали съм тук или на километри разстояние.

— Смятам, че демонстрацията на сила в Коар е напълно достатъчна за това.

— Не — отвърна натъртено, когато влязоха през отворените порти и той започна да оглежда всеки камък от двора на замъка. — Войската си има твърде много начини да не се подчинява на господаря и това доста често няма нищо общо с оръжието.

Рос Донкад погледна племенника си с уважение. Той наистина беше много способен.

Когато влезе през широко отворените врати на залата, Яйън изпита задоволство. Кастеланът, който се суетеше зад него, явно заслужаваше поста, щом дори след смъртта на господаря си не бе позволил античната крепост да бъде занемарена. През тесните високи прозорци от двете страни се процеждаше бледа слънчева светлина и хвърляше матови отблясъци върху оръжията, които висяха по широките стени. Имаше и няколко гоблена с батални сцени, безупречно изработени, но прекалено реалистични и мрачни.

Докато Яйън изучаваше стаята, Донкад го преценяваше внимателно. Съжаляваше, че не е имал възможност да възпитава момчето, но призна смирено пред себе си, че дори и да го бяха оставили в Шотландия, той не би имал съществено влияние. Елъсдър щеше да се погрижи за това. Донкад се надяваше младежът изобщо да не прилича на баща си. Жестокостта никому не подхождаше.

— Е, племеннико, какво мислите?

Яйън леко се усмихна.

— Щастлив съм, че този замък не ми се противопостави. Щеше да ми е трудно да се справя с него.

— Именно — съгласи се Донкад, — щеше да ви е доста трудно. А и завръщането ви в Шотландия нямаше да се окаже така приятно.

Лицето на Яйън помръкна.

— За мен и без това няма нищо приятно тук. Моля се на Бога никога да не бях чул нито за това място, нито за вас.

Донкад не каза нищо в своя защита. В гласа на младия човек нямаше гняв, а само дълбоко отчаяние. Той постави ръка на рамото му.

— Шотландия ти принадлежи по рождение, Яйън. Знам, че ти е трудно и това ще продължи месеци наред. Но разполагаш с наследство, с което можеш да се гордееш. Елъсдър Гилъкрист беше особен човек, но смелостта и мъдростта на рода му не са за пренебрегване — той се усмихна леко. — Същото може да се каже и за моите предтечи. Шотландия винаги се е гордяла с фамилията Донкад.

Яйън го погледна, без да трепне.

— Не е много лесно да смениш един живот с друг. Ще се справя, вуйчо. Но няма надежди някога да изпитам благодарност, че ме принудиха да го направя.

Доволен, че племенникът му най-сетне призна родството им, Донкад кимна.

— Няма да те оставя сам да се бориш с това. Ти си и мой наследник, ти си моето семейство. Донкад винаги са се грижили за децата си.

Той се обърна да поеме от слугата тежките чаши с инкрустирани камъни и подаде едната на Яйън. Повдигна своята за наздравица и изчака, докато и Яйън направи същото. Неохотата на племенника му го накара да се усмихне.

— Добре дошъл у дома, млади момко — той се усмихна още по-широко, когато Яйън отпи от виното.

Разположен в меко кожено кресло, изпънал крака, Яйън се чувстваше по-уморен и по-самотен от всякога. Вуйчо му, който спеше в някоя от многото стаи на горния етаж, беше и любезен, и прозорлив, но си оставаше чужд. И все пак вече не изпитваше враждебност към него, задето го е откъснал от безпроблемния живот в Англия. Бе постъпил съобразно разбирането си за интереса на Яйън и собствената си фамилия.

Все още трудно възприемаше Рос Донкад като част от семейството. А той можеше да му е единственият роднина, ако се изключи майка му. Спомни си как вуйчо му доста прямо заяви, че го смята за свой наследник. Макар и любопитен, Яйън още не смяташе, че е подходящо да пита за другите роднини. Не даде и на майка си шанс да го осведоми по въпроса, защото беше направо поразен от признанието й в Англия. Нямаше намерение да се интересува от някакво семейство, за чието съществуване му се казваше едва сега.

Той потисна желанието да запрати чашата в изстиналата камина и се огледа отчаяно из стаята. Безспорно, обзавеждането беше елегантно. По стените висяха скъпи пана в невероятни цветове. На масивна полица от дялан камък над камината стоеше златен поднос. Сега беше богат човек. Изрече някакво проклятие, стана и се запъти към отворения прозорец, през който нахлуваше нощният въздух. В стаята се процеждаше хладината на ранната пролет.

Яйън се вгледа в звездното небе и се замисли за дома си в Англия. Спомни си майка си така, както я видя за последен път — ридаеща — и сърцето му се сви от болка. Но докато си мислеше дали да й пише, че е добре, изпита болезнено усещане за загубата на всичко, което му е било скъпо. Не можеше. Още не можеше да изрече думите, които тя така искаше да чуе от него. Все още го болеше от загубата на Англия и Едра. Лейди Едра Байърхем имаше коса с цвета на пчелен мед и пленителни кафяви очи. Бяха сгодени, но тя не можа да понесе скандала, опозорил мъжа, с когото трябваше да се свърже.

Той реши сам да й каже всичко. Беше много красива този ден, макар че не можеше да си спомни цвета на роклята й. Спомняше си само как го погледна, щом чу думите му, и какво му отговори:

— Лорд Линдел не ти е баща? И майка ти… — в светлокафявите дълбини на очите й се прокрадна отвращение. — Майка ти му е любовница, а съпругът й е шотландец?

— Говорих с баща ти, Едра. Това с нищо няма да попречи на съюза ни.

Тя отстъпи крачка назад.

— С нищо няма да попречи? Как можеш да говориш такива неща? Не бих понесла срама на майка ти! И нима очакваш да дойда с теб в Шотландия? Та те са варвари — тя леко потръпна. — Във вените на децата ми няма да тече шотландска кръв.

С капризен жест вдигна полите на роклята си, отстъпи и това му даде възможност да усети колко много е загубил. Беше само на двадесет години и внезапно се оказа лишен от семейство, родина и бъдеще. Той — наследникът на именията Линдел — сега почти приличаше на незаконно дете. Англия нямаше нищо общо нито с кръвта, нито с наследството му. Вече не му се позволяваше да вземе, която и да е от красивите й дъщери за жена.

Не. Няма да пише на майка си, докато не почувства, че може да й прости. Болката и гневът бяха прекалено силни сега.

Внезапно се почувства съвсем изтощен, тръшна се на голямото меко легло, заспа и се събуди от някакъв шум в ранните часове на утрото. Облече набързо туниката и вълнените панталони и излезе от стаята с меч в ръка. Залата беше пуста, нито един слуга не се мяркаше сред сивкавата светлина, която нахлуваше през обрамчените с олово прозорци.

Когато отвори тежката врата на залата, тропотът, който го разбуди, направо прогърмя в ушите му. Сякаш всички се бяха събрали на двора. Донкад и хората му също бяха там.

В средата на цялата бъркотия имаше малък взвод все още на коне. Яйън се спусна по стълбите на кулата и забави крачка. Вниманието му бе привлечено от един мъж — висок и широкоплещест, с очи и коси, тъмни като неговите.

Мъжът срещна погледа му и сведе очи към небрежно хванатия меч. Той бавно се усмихна, слезе от коня и се поклони подигравателно на Яйън.

— Нашият лорд Гилъкрист или се лъжа? — лицето му беше ъгловато, с високо и интелигентно чело. Очите му гледаха проницателно, виждаха много, но нищо не показваха.

Яйън спря пред него и кимна.

— Аз съм Яйън Гилъкрист.

— Добре дошъл в Шотландия… братко.

Яйън замръзна на място, погледна Донкад, който веднага отговори на незададения му въпрос.

— Племеннико, това е твой брат по баща. Казва се Тавис.

— Копелето на твоя баща — каза Тавис провлечено, докато се забавляваше от изражението на Яйън. — Значи не си знаел? — той отметна глава назад и се засмя горчиво. — Жалко, но няма значение. Пошегувах се за собствена сметка. И аз не знаех нищо за теб, докато не се помина благословеният ни баща.

Яйън мислеше напрегнато и се опитваше да разбере реакцията на Тавис след пристигането на пълноправния наследник. Нима Елъсдър Гилъкрист го е оставил да си мисли, че ще наследи всичко? Имаше пълното право да постъпи така. Та той дори не знаеше за съществуването на Яйън.

— Добре дошъл в Дейлиъс — отвърна Яйън накрая. Не знаеше какво друго може да каже, преди да е проучил нещата по-добре.

Тавис отново се изсмя безрадостно.

— Моите благодарности… братко. Хубаво е човек да бъде добре посрещнат в дома на младините си.

Макар че съчувстваше на младия човек, Яйън не хареса тона му. Той нямаше нищо общо с безбожното объркване в живота на Гилъкрист. Повече от веднъж си бе пожелавал и още си мислеше, че щеше да е по-добре никога да не е чувал това име. На всичкото отгоре щеше да го носи за вечни времена.

— Ще бъдете приет добре, докато не направите нещо, което да ви отнеме благоразположението ми.

Донкад го погледна остро, но без упрек. Лицето на Тавис се изопна.

— Не съдете погрешно за мен, господарю — каза Тавис с пресипнал глас. — Аз няма да направя нищо, за да заема мястото ви.

Без да се извини, Яйън кимна сериозно.

— Тогава нека да видим дали ще се намери достатъчно храна за закуска — той погледна към конниците, които още не бяха слезли. — Вие също сте добре дошли.

Без мисъл за евентуално предателство той обърна гръб на групата в двора. Макар че доста неща не му бяха известни, знаеше, че ще е по-добре да не показва страх пред този човек — брат си. Тази мисъл го обезсърчаваше. Яйън се чудеше какво още му предстои да научи.

 

 

Беше малко изненадан, когато Донкад и Тавис се заговориха непринудено на трапезата, на която имаше хляб, сирене и бира. Явно, добре се познаваха. В самото начало той не можа да се включи, защото те говореха някакво шотландско наречие, което не разбираше. Макар да бе запознат с политическите интриги — Джофри Линдел държеше децата му да познават добре политиката на родината си и нейната нестабилна съседка — това бе едно лице на Шотландия, което не бе виждал.

Тавис носеше новини на Донкад.

— Нашата малка Мери е била преместена в Дъмбартън. Вече се говори, че Стърлинг не е в безопасност.

Донкад кимна.

— Онзи мръсник Съмърсет разположи цели пълчища от своите копелета на юг от Единбург. А и Ерън няма достатъчно смелост да поведе срещу тях своята филистерска армия, макар че това са мъже, които много по-малко се замислят какво ще стане с тях, щом веднъж си ги повел в битка и си ги оставил да се справят с клането.

Яйън направо се смая от тона, с който вуйчо му говореше за шотландския регент. Очевидно и той, както Съмърсет, обявен за регент на Англия след смъртта на Хенри VIII през януари миналата година, не се радваше на особеното разположение на благородниците.

Яйън си помисли, че нито една от страните не е в завидно положение в момента, но си замълча. Престолонаследникът на Англия бе едно хилаво десетгодишно дете, а новата кралица на Шотландия се роди само дни преди смъртта на баща си преди пет години. Съмърсет беше раздразнителен и не се нравеше нито на лордовете, нито на общинарите. А, както изглеждаше, в Шотландия Ерън се славеше повече с малодушието, отколкото с качествата си на водач.

— Някакви новини от Франция? — попита Донкад, след като Тавис не направи никакъв коментар на острото му изказване по адрес на Ерън.

Тавис хвърли поглед към Яйън — в дълбините на очите му се четеше недоверие. Всички знаеха, че овдовялата шотландска кралица Мари дьо Гиз всячески се стремеше да сгоди дъщеря си с Франсис — дофина на Франция. Това щеше да подсигури на Шотландия силната подкрепа на Франция, а и Мари щеше да получи военни подкрепления, от които така много се нуждаеше, за да потуши надигането на реформаторите срещу любимата й църква.

За Яйън всичко това вече бе известно. Но той също знаеше, че Съмърсет би платил доста, за да научи дали между кралските фамилии на Франция и Шотландия е подписан брачен договор. Тавис се страхуваше да разкрие именно тази подробност.

Яйън горчиво се усмихна на брат си и повдигна чашата в подигравателна наздравица. Тавис имаше пълното право да си държи езика. Яйън все още се чувстваше раздвоен. Макар че богатствата и наследството му бяха в Шотландия, той самият все още не беше шотландец.

Като забеляза неохотата на Тавис, Донкад изпръхтя:

— Дори и да не ти се нрави, момчето ми, Шотландия е домът на рода Гилъкрист и всеки, който носи това име, ще умре в нейна защита.

Думите бяха отправени към брат му, но Яйън знаеше, че се отнасят до него. Не можеше да не се учуди на увереността на чичо му в него, след като той самият не можеше да е сигурен в себе си. Но Донкад не го изпускаше от очи и Яйън прехапа език при мисълта за съмненията, които се бореха в ума му.